Ефектите от Мита
През вековете, човешките същества са се заравяли във всякакви видове суеверия и погрешни предположения, много от които са били относително безобидни. Например, когато повечето хора вярвали, че Земята е плоска, това хрумване се отразило слабо или въобще не се отразило на начина, по който хората провеждали всекидневния си живот, или как се държали един с друг. По същия начин, ако децата вярват в Баба Яга, или в това че щъркелите носят бебетата, те няма да станат проводници на злото като резултат от приемането на такива митове. От друга страна, през годините други грешни предположения и митове са създавали истински опасности за човечеството. Може да е просто недоразумение между доктори, което ги довело до идеята да опитват "лекове", които представлявали по-голяма заплаха за пациентите им, отколкото болестите, които се опитвали да излекуват. По-драстичен пример е, че някои култури принасяли човешки жертвоприношения с надеждата, че като постъпват така, това ще спечели благосклонността на въображаемите им богове.
Но нищо друго не се доближава до степента на разрушение - умствено, емоционално и физическо - което се е случило по света, и в продължение на записаната история, като резултат от вярата в "авторитет". Драматично изменяйки начина, по който хората възприемат света, митът за "авторитета" също така изменя и мислите и действията. Всъщност, вярата в легитимността на някаква управленска класа ("правителство") води почти всички до това или да са съучастници, или да извършат зли деяния без дори да го осъзнават. Бидейки убедени, че "авторитетът" е действителен, и че чрез него някои човешки същества са доили моралното право да стартират агресия и да извършват насилствени дела срещу другите (по силата на така наречените "закони"), всеки демократ, всеки републиканец, всеки гласоподавател, и всеки друг който се явява проповедник на "правителството" в каквато и да е форма, е проводник на агресия и несправедливост. Разбира се, те не гледат на нещата така, защото вярата им в "авторитет" е усукала и извратила тяхното възприемане на действителността.
Проблемът е, че когато нещо измени това как някой човек възприема действителността, самият човек рядко забелязва как се случва това. Например, светът може да изглежда много различен на някой, който носи цветни контактни лещи, въпреки че той не може да види самите лещи. Същото е вярно и за менталните "лещи". Всеки човек смята, че светът е такъв, какъвто той го вижда. Всеки може да сочи към другите и да твърди, че са загубили връзка с действителността, но почти никой не мисли, че неговото собствено възприятие е изкривено, дори и когато останалите му го казват. резултатът е, че милиарди хора се сочат с пръст, казвайки един на друг колко са налудничави и заблудени, като почти никой не е склонен, или дори способен, искрено да изследва "лещите", които смущават собствените му възприятия.
Всичко, на което човек е бил изложен, особено като млад, се отразява на това как гледа на света. Какво са го научили родителите, какво е научил в училище, как е гледал че се държат хората, културата в която е израстнал, религията в която е бил възпитан, всичко това създава дълготрайни умствени "лещи", които влияят на начина, по който вижда света. Има безброй примери за това как малките различия в перспективата са довеждали до ужасяващи последици. Един бомбен самоубиец, който преднамерено убива дузини непознати цивилни, си представя, че постъпва правилно. Почти всички от двете страни на всяка война си представят, че те са правите. Никой не си представя, че той е лошият. Военните конфликти са изцяло резултат от различия в перспективата, произтичащи от умствени "лещи", вградени у войниците и от двете страни. Би трябвало да е очевидно, че ако хиляди на практика добри хора виждаха еднакво света такъв, какъвто е, те нямаше отчаяно да се опитват да се избият едни други. В повечето случаи, проблемът не е действително зло или заплаха, а просто неспособността да се виждат нещата такива, каквито са.
Вземете например, като аналогия, някой, който е погълнал силен халюциноген и който, като резултат, стане убеден, че най-добрият му приятел е злонамерено извънземно чудовище под прикритие. От перспективата на онзи, който има халюцинации, това агресивно да нападне приятеля си е напълно разумно и оправдано. Проблемът в случая, когато нечии възприятия на света са станали толкова изкривени, не е, че той самият е неморален, или че той самият е глупав, или че той самият е злонамерен. Проблемът е, че той не вижда нещата така, както наистина са, и като резултат, решенията и действията, които на него му изглеждат съвършено подходящи, са, в действителност, ужасно разрушителни. И когато много хора споделят такива халюцинации, резултатите са много по-лоши.
Когато всеки има едно и също изкривено възприятие на реалността – когато всеки вярва в нещо невярно, дори нещо крещящо абсурдно – за вярващия то не се усеща като невярно или абсурдно. Когато грешна или нелогична идея постоянно се повтаря и натъртва от почти всеки, рядко някой дори се сеща да я постави под съмнение. Всъщност, повечето хора стават буквално неспособни да я поставят под въпрос, защото с времето тя кристализира в съзнанията им като някаква даденост – едно предположение, което не се нуждае от рационална основа и не е нужно да се анализира или преразглежда, защото всеки знае, че е вярно. В действителност, обаче, всеки човек просто допуска, че предположението е истина, защото той не може да си представи, че всички останали – включително и всички уважавани, добре известни, образовани хора по радиото и телевизията – могат вкупом да вярват в нещо невярно. Каква му е работата на нормалния човек, да се съмнява в нещо, което на всички останали им е напълно комфортно да приемат за неоспорима истина?
Такова дълбоко вкоренено вярване е невидимо за онези, които вярват в него. Когато един ум винаги е мислил за нещо по един начин, този ум ще си представя доказателства и ще халюцинира преживявания, които подкрепят идеята. Преди хиляда години, хората с увереност са заявявали, че е било доказан факт, че Земята била плоска, и те са го казвали със същата категоричност и искреност, както ние днес заявяваме, че и обла. За тях идеята, че светът е гигантско сферично нещо, плаващо наоколо в космоса, без да е прикрепено към нищо, е била очевидно нелепа. И тяхното предположение за това, че светът е плосък, на тях им е изглеждало като научен, очевиден факт.
Телепатични заповеди от Хомо Капенсис относно КОМАНДО-АДМИН "ред" за Земята
Същото е и с вярата в “авторитет” и “правителство”. За повечето хора, “правителството” се усеща като очевидна действителност, рационално и очевидно като гравитацията. Малко хора въобще някога са изследвали концепцията обективно, защото никога не са имали причина да го правят. “Всеки знае”, че “правителството” е действително, и нужно, и легитимно, и неизбежно. Всеки предполага, че е такова, и говори така, все едно е такова, така че защо някой да го поставя под въпрос? Не само, че на хората рядко им се подава причина да изследват концепцията “правителство”, но те имат много изкушаващ психологически подтик да не я изследват. Изключително неудобно и обезпокоително е, дори е екзистенциално ужасяващо, някой да поставя под въпрос някое от крайъгълните предположения, върху което целия начин на възприемане на действителността, и целия морален код на човек, се е основавал през целия му живот. Човек, на когото възприятията и преценките са изкривени от суеверието “авторитет” (а това описва почти всички хора) няма да му се стори лесно или приятно да обмисля възможността, че цялата му система от вярвания се опира на една лъжа, и че много от нещата, които е правил през живота си, като резултат от вярата в тази лъжа, са били вредни за него, приятелите и семейството му, и за човечеството като цяло.
Накратко, вярата в “авторитет” изкривява възприятията на почти всеки човек, изменя преценките му, и го кара да говори и да прави неща, които често са нерационални, или безсмислени, или контра-продуктивни, или лицемерни, или дори ужасно разрушителни и отвратително зли. Разбира се, вярващите в мита го виждат така, защото те въобще не гледат на него като на вяра. Те са твърдо убедени, че “авторитетът” е действителен, и, основавайки се на това грешно предположение, заключават, че техните последващи възприятия, мисли, мнения, и действия, са съвършено разумни, оправдани, и уместни, точно както ацтеките без съмнение са вярвали, че човешките им жертвоприношения са били разумни, оправдани и уместни. Едно суеверие, което може да накара иначе свестни хора да виждат доброто като зло, и злото като добро – което е точно нещото, което вярата в “авторитет” прави – е именно това, което представлява истинската заплаха за човечеството.
Суеверието “авторитет” въздейства върху възприятията и действията на различните хора по различни начини, дали това са “законодателите”, които си представят, че имат правото да властват, дали това са “наложителите на закона”, които си представят, че имат правото и задължението да налагат насила командите на “законодателите”, дали това са поданиците, които си представят, че имат моралния дълг да се подчиняват, или са просто публика, гледащи като неутрални наблюдатели. Ефектът от вярата в “авторитет” върху тези различни групи, когато се обобщи, води до една степен на потисничество, несправедливост, кражба и убийства, която просто иначе не би могла и нямаше да съществува.
Ефектите на мита върху господарите
Божественото право на политика
В тази държава, на върха на бандата, наречена “правителство”, са конгресмените, президентите и “съдиите”. (В другите страни властващите са известни под други имена, като “царе”, “императори”, или “парламентарни заседатели”.) И, въпреки че са на върха на авторитарната организация, никой не мисли за тях като за представители на самия “авторитет” (както кралете са били едно време). Все още всеки си представя, че те действат по волята на нещо друго, а не по тяхна собствена воля – някаква абстрактна същност, наречена “правителство”. Като резултат от вярата в “авторитет”, всички си представят, че те имат правата да правят неща в името на “правителството”, които никой от тях няма правото да прави в качеството им на индивиди. Легитимността на действията им не се измерва по това какво правят, а по това как го правят. В очите на повечето хора, действията, които политиците предприемат в “официалното си качество”, и командите, които издават чрез изиграване на приетите политически ритуали, са преценявани по много различен стандарт, в сравнение с действията им като частни индивиди.
Ако един конгресмен влезе с взлом в дома на съседа си и вземе $ 1000, той се счита за престъпник. Ако, от друга страна, заедно с неговите приятели политици, той наложи “данък”, изискваща същите $ 1000 от същия съсед, това се счита за легитимно.
Онова, което би било въоръжен грабеж, ще се счита почти от всеки като легитимна “таксация”. Не само, че на конгресмена няма да се гледа като на престъпник, но и всички “данъчни измамници”, които са оказали съпротива срещу исканията на изнудвачите, ще бъдат считани за “криминални” лица.
Но вярата в “авторитет” не само променя това как масите гледат на “законодателите”; но също променя и как самите “законодатели” гледат на себе си. Трябва да е очевидно, че ако човек стане убеден, че има моралното право да властва над другите, това вярване ще има значителен ефект върху поведението му. Ако той вярва, че има правото да изисква част от доходите на всички, под заплахата от наказание (при условие, че го прави по приетите “легални” процедури), той почти със сигурност ще го направи. Ако той е убеден, че има правото насилнически да контролира решенията на съседа си – че е морално и легитимно да го прави – той почти със сигурност ще го направи. И, поне отначало, той може дори да го прави с най-добри намерения.
Едно просто умствено упражнение ни позволява да зърнем за миг защо политиците се държат, както се държат. Помислете, какво вие бихте направили, ако ви бяха направили царе на света. Ако вие командвахте, как щяхте да подобрите нещата? Обмислете въпроса добре, преди да продължите да четете.
Когато ги попитат какво биха направили те, ако те командваха, почти никой не отговаря, “Просто щях да оставя хората на мира”. Вместо това, повечето хора започват да си представят начините, по които те могат да използват способността си да контролират хората като инструмент на доброто, за напредъка на човечеството. Ако човек започне с предположението, че такъв контрол може да бъде легитимен и праведен, възможностите са почти безкрайни. Човек може да направи една по-здрава държава, като накара насила хората да ядат по-питателни храни и като ги насили да се упражняват редовно. Човек може да помогне на бедните, като принуди богатите да им дадат пари. Човек може да осигури по-голяма безопасност, като насили хората да платят за по-добри защитни системи. Човек може да направи всичко по-справедливо, и обществото по-съчувствено, като насили хората да се държат така, както трябва да се държат.
Само че, докато можем да си представим много ползи за обществото, само ако силата на “правителството” се използваше за добро, потенциалът за тирания и потисничество – всъщност неизбежността на тиранията и потисничеството – е също толкова лесно да си я представим. Веднъж след като някой повярва, че има правото да контролира другите, малко вероятно е той да избере да не използва тази сила. И, каквито и благородни намерения да е имал в началото, това, което в крайна сметка ще постигне, е агресия, и заплахата от агресия, за да наложи волята си над другите. Дори и наглед добронамерени каузи като “даване на бедните” първоначално се нуждаят от “правителство”, за да отнемат насила богатство от друг. Веднъж след като някой – колкото и да е добродетелен и с добри намерения – приеме предразсъдъка, че “легалната” агресия е легитимна, и веднъж след като му бъдат дадени юздите на властта, и с тях и предполагаемото право да властва, шансовете този човек да избере да не контролира насила съседите си, са почти никакви. Нивото на принудата и агресията, която той причинява на другите, може да варира, но той ще стане тиранин, в една степен или друга, защото веднъж след като някой наистина повярва, че има правото да властва (дори и само по “ограничен” начин), той няма да счита другите, или да третира другите, като свои равни. Той ще гледа на тях, и ще ги третира, като поданици.
И това е само, ако човекът е започнал с добри намерения. Много от онези, които се стремят към “високи постове”, го правят от чисто егоистични причини още от самото начало, защото те копнеят за богатства и власт за себе си, и изпитват наслада от това да доминират останалите хора. Разбира се, сдобиването с позиция на “авторитет” е, за такива хора, средство за постигане на огромно количество власт, която те не биха имали по друг начин. Примерите, по света и из цялата история, за мегаломани, които използват фасадата на “авторитета”, за да извършват отвратителни зверства, са толкова чести и добре известни, че едва ли има нужда да се споменават въобще. Поставянето на зли хора в позицията на “авторитет” (например Сталин, Ленин, Мао, Хитлер, Мусолини, Пол Пот) е водело до грабежи, нападения, тормоз, тероризиране, мъчения, и показни убийства на почти невъобразим брой човешки същества. Толкова е очевидно, че е почти глупаво да се казва: даването на власт на зли хора създава опасност за човечеството.
Но да се дава власт на добри хора – хора които, поне първоначално, възнамеряват да използват властта си за добро – може да е също толкова опасно, защото за да повярва някой, че има правото да властва, необходимо е и да повярва, че е изключение от основния човешки морал. Когато някой си представя, че той самият е легитимен “законодател”, той ще се опита да използва силата на “закона”, за да контролира съседите си, и няма да изпитва вина, докато го прави.
Иронично, въпреки че “законодателите” са на самия връх на авторитарната йерархия, дори те не приемат личната отговорност за това, което прави “правителството”. Дори и те говорят така, сякаш “законът” е нещо друго, а не командите, които те издават. Например, много малко вероятно е един политик да се чувства оправдан, че наема въоръжени биячи, за да нахлуе в дома на съседа си, да го извлече навън и да го затвори в клетка, заради предполагаемия грях, че е пушил марихуана. И все пак много политици са проповядвали именно това, чрез “законодателството” против наркотиците. Те изглежда не чувстват никакъв срам или вина относно факта, че тяхното “законодателство” е довело до това милиони не-агресивни хора да бъдат насила отнети от приятелите и семействата им и накарани да живеят в клетки години наред – понякога до края на живота им. Когато говорят за проявите на агресия, за които са директно отговорни – и “законите за наркотиците” са само един пример - “законодателите” използват термини като “законът на страната”, все едно те самите са просто странични наблюдатели и “страната” или “държавата” или “народът” са онези, които са направили така, че да се случи такава агресия.
Наистина, нивото на психологическа безпристрастност на политиците към това, което те лично и директно са предизвикали чрез техните “закони” граничи с лудостта. Те командват армии от “събирачи на данъци”, за да конфискуват насила богатствата, изработени от стотици милиони хора. Те приемат един насилствен “закон” след друг, използвайки заплахи от агресия, за да контролират всеки аспект от животите на милиони хора, които никога не са срещали и за които не знаят нищо. И след като са станали директно отговорни за започването на агресивни действия, редовно и системно, срещу почти всеки, живеещ на стотици или хиляди километри от тях, те са искрено шокирани и обидени, ако една от техните жертви заплаши, че ще използва агресия срещу тях. Те презират, когато някакъв обикновен селянин заплаши да направи просто това, което те, политиците, правят на милиони хора всеки ден. В същото време, те явно дори не забелязват милионите хора, които са пратени в затвора, чиято собственост е открадната, чиито финансови животи са унищожени, чиято свобода и достойнство са изнасилени, които са тормозени, атакувани, и понякога убити от биячите на “правителството”, като директен резултат от самите “закони”, които тези политици са създали.
Когато млади мъже и жени измират с хиляди, в последната военна игра, разиграна от политиците, политиците говорят за това като за “жертва за свобода”, а не е нищо подобно. Политиците дори използват сцените на войници в ковчези – последствие, което директно се свързва с онова, което политиците са направили – като евтин номер, с който да покажат на хората колко са състрадателни. Това са самите хора, които са изпратили младите да убиват и да бъдат убивани, после говорят за това какво е станало, сякаш са просто наблюдатели, казвайки неща като “те умряха за своята страна” и “във всяка война има жертви”, все едно войната просто си е станала от само себе си.
И, разбира се, хилядите и хилядите хора “от другата страна” – поданиците на някакъв друг “авторитет”, гражданите на някаква друга “държава” – които са избивани във войните, водени от политиците, почти не се споменават. Те са една спорадична статистика, докладвана във вечерните новини. И никога политиците не поемат най-малката троха отговорност за широкоразпространената, широкомащабна, продължителна болка и страдание, душевна и физическа, което подстрекателството им към война е нанесло върху хиляди или милиони човешки същества. Отново, дълбочината на отричането и илюзиите и пълното отбягване на личната отговорност може да се види във факта, че ако една от жертвите на военните игри на политиците реши да атакува източника, като директно се прицели в онези, които са издали заповедите за нападение, всичките политици, дори и онези, които твърдят, че са срещу войната, и всичките говорещи глави по телевизията, изразяват шок и оскърбление от това, че някой би направил нещо толкова презряно. Това е защото, в очите на “законодателите” – поради удивителната сила на мита “авторитет” напълно да усуква и изопачава тяхното възприемане на действителността – когато правят неща, които водят до смъртта на хиляди невинни, това е “злочестата цена на войната”, но когато някоя от техните жертви се опита да отвърне на удара право в източника, това е “тероризъм”.
Достатъчно зле е, че онези, които просто следват заповеди, отричат личната отговорност за своите собствени действия (което е обяснено по-долу), но онези, които в действителност издават заповедите, и измислят заповедите, да отричат отговорност за онова, до което техните заповеди директно са довели - това е абсолютната лудост. И въпреки това – “законодателите” винаги правят точно това, на всички нива. Дали е федералното правителство, или някаква местна градска или селска община, всеки път, когато “законодателната власт” налага “данък” върху нещо, или налага някакво ново “легално” ограничение, политиците използват заплахата от агресия, за да контролират хората. Но, поради неумиращата им вяра в мита за “авторитета”, те не могат да видят, че точно това правят, и те никога не поемат личната отговорност за това, че са заплашили и изнудили съседите си.
Ефектът на Мита върху налагащите закона
Следването на заповеди
“Законодателите” дават командите, но верните им наложители са тези, които ги изпълняват. Милиони и милиони иначе свестни, цивилизовани хора прекарват ден след ден тормозейки, заплашвайки, изнудвайки, контролирайки, притискайки и по всякакви начини потискайки другите, които не са наранили или заплашили никого. Но понеже действията на такива “наложители на закона” се считат за “легални”, и защото те вярват, че могат да действат от името на “авторитета”, те си представят, че не носят никаква отговорност за действията си. Дори по-лошо, те дори не считат собствените си действия за техни собствени действия. Те говорят и се държат така, сякаш и умовете и телата им някак си са били обладани от някаква невидима същност, наречена “закон” или “правителство”. Те казват неща като, “Хей, аз не правя законите, аз само ти ги налагам; не зависи от мен”. Те говорят и действат така, сякаш за тях е невъзможно да направят каквото и да е друго, освен безпомощно да провеждат волята на сила, наречена “авторитет”, и че те следователно не са по лично отговорни за собствените си действия, отколкото една кукла на конци е отговорна за собствените си действия.
Когато действат в “официалната” си роля, докато са привидно безпомощно обладани от духа на “авторитета”, “блюстителите на закона” се държат по начини, по които иначе никога не биха се държали, и правят неща, които те самите биха счели за нецивилизовани, агресивни и зли, ако ги правеха по своя собствена воля, без “авторитет” да им заповядва. Примери за това се случват навсякъде по света, всеки час и всеки ден, по множество различни начини. Един войник би застрелял някой напълно непознат, чиито единствен грях е бил, да ходи през военно окупирана зона след вечерен час. Група тежко въоръжени може да разбият вратата на някого и да го завлекат някъде, или да застрелят някого пред жена му и децата му, защото човекът бил отглеждал растение, което политиците били обявили за забранено (“нелегално”). Някой бюрократ може да подпечата хартия, заповядваща на финансова институция да отнеме хиляди долари от банковата сметка на някой в името на “събирането на данъци”. Друг бюрократ може да прати въоръжени биячи, понеже бил открил, че някой бил имал нахалството да разпъне строителна площадка в собствения си имот, с одобрението на съседите си, но без одобрението на “правителството” (под формата на “разрешение за строителство”).
Пътно ченге може да спре и да изнудва някого (чрез “акт”) за това, че бил без колан. Агент на ДАНС може да тършува из личните вещи на някого, без ни най-малката причина да подозира, че човекът е направил или ще направи нещо лошо. Някой “съдия” може да заповяда на въоръжени биячи да сложат някого в клетка за седмици, месеци, или години, за каквото и да е, от демонстриране на неуважение към “съдията”, до шофиране без писменото разрешение на политиците (под формата на шофьорска “книжка”), до участие в какъвто и да е тип взаимно доброволна търговия, която обаче не е санкционирана от политиците (“нелегална”).
Тези примери, и буквално милиони други които може да се изброят, всичките са акт на агресия, извършени от извършители, които не биха ги извършили, ако въображаем “авторитет” не им беше заповядал да го направят. Накратко, повечето случаи на кражба, нападение и убийство се случват, защото “авторитет” е казал на някого да краде, да атакува, или да убива. През повечето време хората, които изпълняват такива заповеди, не биха извършили такива престъпления на своя глава.
От 100 000те хора, които работят за Службата за събиране на данъци, колко от тях са се замесили в тормоз, изнудване и кражба преди да станат агенти на транспортна сигурност? Само няколко, ако въобще. Колко на брой войници са обикаляли да тормозят, да заплашват или да убиват непознати хора преди да постъпят при военните? Само няколко, ако въобще. Колко на брой полицейски служители редовно са обикаляли наоколо, за да спират, да разпитват насила, и да отвличат не-агресивни хора преди да станат “наложители на закона”? Много малко. Колко “съдии” са организирали хвърлянето на хора в клетки заради неагресивно поведение преди да бъдат назначени в “съда”? Вероятно нито един.
Когато проявите на агресия станат “легални”, и са извършвани в името на “налагането на закона”, онези, които ги извършват, си представят, че такива прояви са изначално легитимни и валидни, въпреки че им е ясно, че ако бяха извършили същите тези действия самостоятелно, вместо по нареждане на въображаем “авторитет”, действията щяха да са си чисти престъпления, и щяха да бъдат неморални. Докато е очевидно, че има по-значителни и по-незначителни колелца в машината на “правителството”, от незначителните бутачи на хартия, които прокарват документи, до въоръжените наемници, всички те имат две общи неща помежду си: 1) те нагрубяват другите по начини, по които не биха го направили на своя глава, и 2) те не приемат никаква лична отговорност за действията си, докато са в режим на “налагане на закона”. Нищо не прави това по-очевидно от факта, че, когато благоприличието или моралността на действията им се постави под въпрос, техният отговор почти винаги някакъв вариант на “Аз просто си върша работата”. Очевидният намек в повечето такива констатации е този: “Аз не съм отговорен за действията си, защото “авторитет” ми каза да постъпя така”. Единственият начин всичко това да има поне прашинка смисъл, е ако човекът е буквално неспособен да откаже да извърши нещо, което въображаем “авторитет” му казва да направи. За нещастие, ужасяващата истина е, че повечето хора, като резултат от тяхната авторитарна индоктринация, изглежда са психологически неспособни на неподчинение към командите на въображаем “авторитет”. Повечето хора, при положение че имат избор да направят това, което знаят, че е правилно, или онова, което знаят, че е грешно, когато им бъде заповядано от възприеман “авторитет”, те ще направят второто. Нищо не демонстрира това по-ясно от резултатите от психологическите експерименти, направени от д-р Стенли Милграм (Stanley Milgram) през 60те години.
http://apocryphal-academy.com/
Чипирането на човечеството продължава от векове?
„Черната аристокрация“ в Европа сa нечовеци, които просто приличат на хора
