ТРАКИЙСКО ВЛИЯНИЕ НАД ЕТРУСКATA PEЛИГИЯ

Векове преди Рим да извиси снага над три континента, Апенинския полуостров е доминиран от други хора. Те са били майстори ковачи и бижутери, способни търговци и войници. Градовете им са били добре устроени, а селското стопанство на смайващо високо ниво.

Изпълнени с енергия и жажда за живот тези хора са знаели как да се насладят на момента. Музиката е била неотделима част от живота им, мелодия е звучала не само по време на празненства и събрания, но и дори когато някой роб е бил наказван. Жените са имали пълна свобода, а и влияние в политиката. Свободното държание на нежния пол ужасява живеещите в съседство латини, които в това поведение виждат форма на разврат.






http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/2/25/Etruskischer_Meister_002.jpg




Особеният народ, който впечатлява, но и предизвиква антипания у потомците на Ромул са етруските. Те са познати още под имената туски, тирсени, расна.

Tяхното истинско име, това, което етруските използват за себе си е расна, расена. Останалите две - туски и тирсени се ползват от римляни и гърци, като най-вероятно са синкопирана (съкратена) версия на tauth rasena- етруски народ. Названието туски е дало и името на областта Тоскана.






http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/a/a1/Etruscan_civilization_italian_map.png/633px-Etruscan_civilization_italian_map.png


Макар да гледат на етруските като хора с разпуснат морал, римляните научават доста от своите съседи. Символите на власт: курулното кресло, ликторите, брадвата втъкната във фасциите, а и организацията на армията са заети от етруските.

Същото важи за азбуката, гадателството и ред други неща като например гладиаторските игри. Докато при етруските гладиаторските двубои са погребален ритуал, то при римляните се касае само за забавление. Римляните заемат и лични имена от съседите си. Авъл, Варон, Перперена, Маркус, Тиберий, а дори и Гай (име носено от Цезар) са от етруски произход. Заето е и името на богът на войната Марс, то идва от етруския теоним Маворс.






http://etc.usf.edu/clipart/73100/73124/73124_lictors_md.gif


До VI век преди Христа потомците на Ромул са в сянката на етруските, които ги владеят. Последният цар е Луций Тарквиний Горди. През 510-509 г. пр. Христа избухва бунт и Тарквиний е свален. От този момент силата и влиянието на римляните започва да расте. След няколко века те покоряват бившите си господари. Когато през I век преди Христа Октавиан Август създава Римската Империя, етруските са само бледа сянка на миналото си. Книгите им потъват в забвение, забравени са и обичаите, храмовете, религията.


Несъмнено етруските са били надарен и особен народ. Това предизвиква интереса на учените към тях. За жалост задачата поета от доста изследователи се оказва изключително трудна. Все още няма пълно съгласие по отношение на произхода на народа на Тарквиний Горди. Няма съгласие и по въпроса – към коя група трябва да се причисли речта на етруските.


Понастоящем етруският език е считан за неиндоевропейски от изследователи като Джулиано и Лариса Бонфанте. Учени като Владимир Георгиев обаче са склонни да видят в етруските хетски преселници. Причината за това е най-вече предание, според което етруските идват от Мала Азия.

Херодот разказва за това, че векове преди неговото време в Лидия настанал глад (Лидия е държава на територията на изчезналата по това време Хетска Империя). Бедствието траяло осемнадесет години и владетелят на страната решил да пресели част от поданиците си, за да може да изхрани останалите. Бил хвърлен жребий и на синът носещ името Тирсен се паднало да напусне родното си място с група хора. След дълго пътешествие те намерили нова земя при омбрите (италийски народ) и променили своето име на тирсени по името на своя водач. Странното е, че тази история не е потвърдена от лидийския историк Ксантос.


В миналото е имало и теории, според които старите господари на Апенините спадат към групата на германите и келтите. Солидни доказателства за тези смели твърдения обаче не са представяни изобщо. Понастоящем има хора които правят опити да сложат тъждество между етруски и руски, руснаци, но и тази теория няма стабилна основа.


Вижданията за характера на етруския език са много и това прави разгадаването на мистерията трудно. Няма съмнение, че в по-голямата си част етруския съдържа думи, които са непознати на латини, келти, германи, гърци. Не се срещат също и в санскрит, авестийски, или пък дори в хетския. Като пример могат да се посочат числителните tu-едно, zal-две, ci-три, sа-четири, mach-пет, huth-шест, а също и val-виждам, sanisvа-кост, аrenа-пясък, cleva-жертва, fler-жертвоприношение.


Между етруския и латинския език има ясни паралели, но броят им е ограничен. Това означава, че двата народа не са били в състояние да общуват без преводач. Етруско-латински успоредици са nefts-nepos, Selvans-silva, phersu-persona, Itus-Idus, macstre-magister, vinm-vinum.


Връзка се наблюдава и с германски думи, навярно това е накарало в миналото някои автори да се опитат да дадат тевтонски корени на древните господари на Апенинския полуостров. Принадлежащите на етруската реч hinth, hintial, Catha, puth, semph, Tin/Din, thar, отговарят на немските hinten- зад, отвъд, Gott-бог, Pot-гърне, sieben-седем, Diens(tag)- вторник (денят на бог Дин), dort-там.


Паралелите са интересни, но както и при латините се касе за твърде малък брой. Общите думи свидетелстват по-скоро за контакт в древността, отколкото за общ произход. Етруските са поддържали дипломация с доста народи, не на последно място и с далечните финикийци. Златните плочи с посвещения намерени в град Пирги (Северна Италия) свидетелстват за това. Текстът е на два езика – етруски и финикийски, това помага значително за откриването на непознати до този момент думи.






http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/a/ad/EtruscanLanguage2.JPG




За хетски произход на етруските едва ли може да се говори. Хетите ползват две писмености – клиновидна и йероглифна. Нито една от тях не е позната на етруските. Вярно е, че хетските роднини лувитите биват считани за предци на лидийците, това не може да се отрече, но и самата лидийска азбука не е идентична на етруската.








http://proel.org/img/alfabetos/lidio1.gif


http://proel.org/img/alfabetos/etrusc11.gif


Освен това в Северна Италия не са намирани типичните за хети и лувити оръжия, керамика, светилища. Етруските не познават изобщо хетските богове Арма, Арина, Инар, Дамкина, Камрусепа, Кубаба, Кумарби, Пируа, Телепину, Уликуми, Шаушка, Яриш. Единствения паралел е може би името на Тархунт - хетския бог на гръмотевицата. Той не е почитан на Апенините, но пък съществува етруско лично име Тарквиний. С това обаче връзката приключва.


Няколкото общи думи не помагат да се утвърди тезата за общ произход на етруски и хето-лувити. Владимир Георгиев сравнява етруските an-той, ca-тази, c(e)s-този, ci-това, mi-аз, ми с хетските ammuk, mi- аз, ми, kaas-тази, keez-този, kii-това. Приликата не може да се отрече, но отново количеството успоредици отново е твърде незначително, за да се говори за общ произход.


Истината за корените на етруските може да се открие сравнително лесно, но тя не отърва на силните на деня. Първо трябва да установим дали в древността етруските са били хомогенен народ, или смесица от различни хора. Благодарение на многобройните фрески може да се види, че в обществото е имало индивиди от различен произход. Едни са със светла кожа и руса, рижа, светло кестенява коса, други са леко мургави с тъмна коса. В някои случаи тя е права, в други е къдрава.





https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg9aTWpigp36gzzz3hpj-PxSo8lAxDK5RPXRYC34KsZxStKX7ngJhAXOHw5LQApZxQWC3PYZ6p1Cf8apB2m340ekOSIzcRvM5XqZeFBQxfK5RS1R3RUzgZnpd2gfX_WdF-pfrLQF3vJ8b0/s1600-h/Pg_EtruscanEggFrieze.jpg



https://encrypted-tbn3.gstatic.com/images?q=tbn:ANd9GcQ-mY0dZwEpVPzMWVmi0Al2OKSTU2Wsj9UVzAai2wDkpFJNY_ZroA


Изследването на скелетните останки също позволяват да се установи присъствието на три различни антропологични типа сред етруските. Това позволява да се каже, че в далечното минало в Северна Италия са се смесили няколко различни народа и от тази амалгама се е родил народът, който ще даде култура, държавност и писменост на римляните.


Несъмнено една от групите станали основа на етруския народ принадлежи на местното италийско население. Остава да се установи къде е родното място на другите групи. Една със сигурност е дошла от Тракия. За тракийска миграция в края на второто хилядолетие преди Христа пише Страбон. Той твърди, че енетите наречени още венети, придружени от траки са отпътували от Троада за земите на север от Адриатическо Море, т.е. северната част на Апенинския полуостров.


Сведението на Страбон се потвърждава от друг стар автор. Тит Ливий, който разказва за троянските корени на хората основали Рим, споменава интересни имена на царе, които са властвали преди да се родят близнаците Ромул и Рем. Става дума за благородниците Атис, Капус и Капетус. Атис е дори име на тракийски бог, любимият на богинята Кибела. Капус е цар на Дардания (Троада), а Капетус е негов син.


Доста интересни сведения за идване на балкански поселници на Апенините дава и Плутарх. Според него пеласгите били могъщи хора, който успели да покорят почти всички народи. След идването си в земите на Лациум пеласгите основали Рим, името Roma означавало сила на оръжие на пеласгийски език: “Some say that the Pelasgians, after wandering over most of the habitable earth and subduing most of mankind, settled down on that site, and that from their strength in war they called their city Rome.“


http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Plutarch/Lives/Romulus*.html


В съгласие с Плутарх пише и Хеланик, според когото тирсените-етруски са пеласгийски преселници от Тесалия, Западните Балкани. Действително Тесалия е била земя на траки и пеласги още преди Троянската Война.


Освен историческите извори има и други данни, които позволяват да се установи тракийско/пеласгийско присъствие на Апенинския полуосров в древността. Това са документираните в миналото топоними и хидроними, чиято етимология не може да се получи с помощта на италийските езици. Като топоними и хидроними имащи паралели на Балканите, а и тракийска/пеласгийска етимология са посочени Alma, Alsnum, Blera, Caere, Cortona, Perusia, Pyrgi, Rusellae, Volci, Scaptia, Tiberus.


A. Sciaretta определя също Trasimenus lacus, Caletra като неиталийски топоними, но не ги свързва с Тракия. За сметка на това изследователят предлага тълкуване на Caletra с I.E. kal-кал. Тук е мястото да се спомене, че има тракийски топоним Каластра, който е изтълкуван от езиковедите като кало-струя. За Trasimenus lacus – Тразименското езеро Sciaretta предлага I.E. tras-треса. Това езеро е било плитко и през лятото се е превръщало в блато, тресавище. Ван Виндекенс тълкува пеласгийската дума тирс със санскр. trasate-треса, тръскам. Trasimenus lacus и Caletra притежават успоредици в тракийската/пеласгийската ономастика, а и имат обяснине на български език.


Както виждаме присъствието на стари балканци на Апенините е засвидетелствано не само от историческите извори, но и от значителен брой топоними. Има и друг аспект, който си заслужава да бъде разгледан. Става дума за религията на етруските. Знаем, че те почитат Земла – богинята на земята. Това де факто е тракйската Земла (Земела), чието име Владимир Георгиев тълкува със старобългарската дума землiа-земя.


Същият автор сравнява името на етруското божество Сетланс с тракийското божество Суетулен, а и с българското лично име Светлан. Сетланс е бог ковач, явно названието му е вдъхновено от светлината на огнището. Други паралели срещаме между етруските Ката, Тин/Дин и тракийските Кадмил, Дин. Етимология на името на бог Дин бива дадена от Владимир Георгиев с помощта на българската дума ден.


Паралелите не са много, но все пак са повече отколкото успоредиците между етруските и германските, хетските теоними. По-интересна в случая е една заемка в етруския език.
Касае се за думата расен-цар, тя бива сравнена със санскр. rajjan, и тракийското име Резос означаващо цар. Индия е твърде далеч от Апенинския полуостров, а и няма сведения индийци да са идвали в Етрурия. За сметка на това разполагаме с исторически извори, в които траките са определени като преселници в земите на италийците.


Други доказателства за идване на балканци на Апенините получаваме от археологията.Керамика, фибули, мечове, ножове, върхове на копия и т.н. от земите на Северна Италия имат неотличими успоредици сред артефактите намерени на територията на България. Това разбира се може да се изтълкува и като продукт на интензивни търговски контакти. Такива е имало, защо да отричаме, но съществуват неща, които не се изнасят, неща, с които не се търгува.


В етруския град Пирги има оцелели укрепителни съоръжения. Стените са в циклопски стил, а именно той е използван от пеласгите. Паралел намираме и в куполните гробници на етруските. Такива не са познати на римляни, келти, хети и германи, но за сметка на това Тракия е осеяна с куполни гробници. Керамика и оръжие са стоки за износ, но същото не може да се каже за крепостните стени и типа гробници.


http://www.thehistoryblog.com/wp-content/uploads/2011/10/Regolini-Galassi-tumulus.jpg


Не по-малък интерес представляват и погребалните обреди на етруските. Знаем, че те дават гладиаторските игри на римляните, знаем и, че тези игри не са били за забавление, а са представлявали обред в чест на починал благородник. Същите игри са описани при траките от Херодот.


Остава да разгледаме етруските думи от индоевропейски произход. Предлагам сравнение на етруски с български.

   

Преди около век и половина един чужденец споделя нещо интересно за носиите на нашия народ: “Дрехите на жените и на мъжете са забележително красиви. Женското облекло е се отличава с ярките си багри, a комбинациите във всяко село са различни... Съществуват много разновидности на селските дрехи, като цветовете са така умело подбрани, че създадената хармония гали окото. Техните пафти, гривни и др. украшения са от сребро и са майсторски направени, а също и високо ценени. Те се предават от майка на дъщеря като наследство. Интересното е, че формата на пафтите показва силна прилика с украшенията на етруските (древен народ от земите на Италия), които са бяха намерени по време на археологически изследвания. Възможно е тази прилика да се дължи на общ етнически произход.”- J.Baker, Turkey in Europe with two maps, second edition, Cassel Petter & Galpin, London, Paris & New York, 1877.
Прочее не само пафтите, но и сокая на българката показва смайващи прилики с атрибутите на етруските жени. Бейкър е прав – има известно родство между етруски и българи. Този учен не е единственият направил връзка между балканци и етруски. Първоначалното виждане на акад. Дечев е, че траките са смесица от етруски и иранци. Има обаче още една възможност, на която по необясними причини не се обръща внимание. Става дума за това, че общото между етруските и старите жители на Балканите е това, че още през Бронзовата епоха група траки се заселват на Апенините и повлияват силно народа, който влиза в историята под името етруски.
Изконният етруски език не е индоевропейски, той е различен, както са различни езиците на баски, финландци, естонци, грузинци и др. Индоевропейските елементи в етруския се дължат на тракийско влияние, а фактът, че въпросните индоевропейски думи са най-близки до българския е едно от доказателствата, че ние сме потомци на хората, които римляните наричат траки.


ЕТРУСКИ БЪЛГАРСКИ


АН ОНЪ-той стблг.
АРАК ОРЕЛ
ЕТА ЕТО, ЕТО ТОВА
ЗИВА ЖИВЯ-той живя
ИТА ЕТО
КАЛ КАЛ, пръст, Каластра-тракийски гард
КАНТКЕ КАНАС-княз, титла на благородник
КАПУ КОБЕЦ-вид ястреб, Кабесус-тракийски град
КЕПЕН КОПАН –старобългарска титла
КИЛТ ЧЕЛЯД
ЛАИВЕ ЛЯВ
ЛЕНСУ ЛЕНИВ
ЛУП ЛОБЕН, МЪРТЪВ
МАРИА МАРА, ОМАРА- жега
МАРУ МЕРЪ-велик, трак. имена Карси-мар, Бери-мар
МАТ/МАД МЕД
МЕТЛУМ МЯСТО, област
МЕ МЕ
МИ МИ
МИНИ МЕНЕ
НЕНЕ НЕНА, майка, дойка, гледачка
РАТМ РЕД, ЗАКОН
СВАЛ ЖИВЯЛ
СРЕН ШАРЕН, ШАРКА, ЗНАК
СУПЛУ СОПЬЦЬ-свирач стблг.
ТА ТА-тази стблг.
ТАЛМИТЕ ТЪЛМАЧЪ- преводач стблг.
ТАУРЕ/ДАУРЕ ДЕБРА, ЯМА, ГРОБ
ТИН/ДИН ДЕН
ТМИЯ/ДМИЯ ДОМ, СГРАДА
ТУИ ТУЙ-тук стблг.


Всички паралели са интересни, но най-важните са КЕПЕН-КОПАН, КАНТКЕ-КАНАС, СУПЛУ-СОПЬЦЬ, ТАЛМИТЕ-ТЪЛМАЧ.

Някои изследователи са склонни да определят стблг. титла копан като тюрска, виждаме обаче, че неин вариант съществува при етруските, а те не са тюрки. С фанатизъм бе повтаряно, че старобългарската титла канас е тюркска и трябва да се разгледа като хан. Данните показват обаче, че при етруските е съществувала титла за благородник със същия корен – kan. Тук трябва да се добави и това, че фригите имат титли akenas, akenanogavos (S.Lubitsky, Leiden University).


Думата тълмач-преводач също е набедена за тюрска, въпреки, че има митанска дума талами-преводач (Макс Фасмер, ЕСРЯ, с. 718), а и митаните в никакъв случай не са тюрки. Етруската дума суплу не само отговаря на стблг. сопьць-свирач, но и се обяснява със стблг. сопати- издишам, изхвърлям въздух при дишане. Точно това е механизмът на свиренето на кавал, изхвърля се въздух в кухината на музикалния инструмент.


Има още едно доказателство за връзката ни с народа станал учител на римляните.То е солидно защото идва от областта на генетиката. Неотдавна благодарение на мащабни изследвания проведени от учени от БАН, бяха установени няколко важни неща:


1. Сред съвременното българско население се срещат само 1,5% носители на гени типични за тюркските народи. Това лесно може да се обясни със заселването на узи и печенеги в държавата ни по време на Средновековието.


2. Установено бе, че сред значителна част от българите се срещат гени, които са считани за типични за най-старото население на Балканите. С това бе нанесен удар върху догмата, че траките са изчезнали.


3. Най-важното откритие в нашия случай е това, че българите показват генетична близост с населението на Северна Италия. Точно в този регион Страбон локализира тракийски преселници. Точно в този регион са живели и етруските, чиято мистерия учените се преструват, че не могат да разрешат.


Мнозина са се опитали да си присвоят славата на етруските. Нито германи, нито келти, нито пък други хора обаче не са в състояние да докажат, че дедите им са съжителствали с етруските, че са се смесили с тях. Ние българите можем да го докажем и то доста убедително.


Ние разполагаме с исторически извори поставящи древни балканци в Северните Апенини.Има купища с археологически находки от Етрурия притежаващи прототипи в Тракия. Етруските крепости и куполни гробници могат да се свържат с дедите ни траки и пеласги. Ясно е, че дедите ни са оказали влияние върху етруските, боговете в етруския пантеон, а и тракийските/български думи в етруския език доказват това. Най-солидното доказателство идва от областта на генетиката.

Никак не е трудно да се обрисува картината на древността. В краят на Бронзовата епоха поради климатични промени доста народи са принудени да търсят нова земя за заселване. Херодотовото предание за гладът в Лидия, а и походите на Морските народи срещу Египет са потвърждение за това. Малко преди войната на Рамзес Велики с идващите от север пеласги, тевкри, веси, дардани и др. (Морски народи) египтяните пращат зърно на гладуващите и терзани от чумна епидемия хети.






Представители на Морските народи, киката на първия човек се вижда ясно

http://www.salimbeti.com/micenei/images/seapeoples66.jpg




Явно миграцията на старите балканци – пеласги, веси, дардани и т.н. не е била само в посока юг, но и също на запад. В периода Късна Бронзова Епоха – начало на Желязната Епоха в Средна Европа се появява така наречената Култура на полетата с погребални урни. С това идва и появата на погребалния обред трупоизгаряне в Средна и Западна Европа. Най-ранните етруски погребения са от този тип. Изгорелите останки са се поставяли в урна, която се е заравяла в земята. Най-ранните урни са от същия стил, който е типичен за Тракия и Троя. Съдът представлява стилизирано човешко лице, или тяло. Този тип се среща на Балканите около 4000 години преди да се появи на Апенините. Това показва пределно ясно каква е посоката на разпространение.


Ние можем да установим дори имената на древните балкански племена, които са се преселили в земите на Италия преди повече от 3000 години. За идване на пеласги там съобщават Страбон, Хеланик и Плиний, който твърди, че пеласгите са тези, които донасят азбуката в Лациум. Същият автор добавя за пеласгийски селища в областта Брутиум. Пеласгите биват разположени и в Етрурия, като се добавя, че при идването си те са изтласкали умбрите.


В друг пасаж четем, че в Кампания има град Кимериум. Той носи името на кимериите – тракийски народ обитаващ територията на Северна България и Черноморските степи. В Кампания Плиний разполага и племе с име корани като твърди, че те са потомци на Дардан. В книга III Плиний говори директно за племе дарди. В древността на Апенините е същестувал град Сатрикум, чието име бива свързано с тракийското племе сатри от проф.д-р Диана Гергова.


Тези данни ни позволяват да кажем, че в края на Бронзовата епоха, древните балкански племена пеласги, сатри, дардани и кимерии са мигрирали на Апенините. Едни народи са изтласкали, а с други са се смесили. От една от тези амалгами се раждат етруските. Смесицата на стари италийци и стари балканци обяснява защо българите показват генетическа близост с хората от Северна Италия, а и защо в етруския език има толкова много думи близки до българските.

https://sparotok.blogspot.com/2015/04/blog-post_15.html

Днес никой не оспорва влиянието на Рим над народи от три континента. Докато през VI в. пр. Христа потомците на Ромул са доминирана от етруските група хора, то след половин хилядолетие положението е различно. По времето на Гай Юлий Цезар - I в.пр. Христа, бившите господари етруските са покорени, галската заплаха е премахната завинаги, Иберийският полуостров, старите картагенски територии в Северна Африка, а и самият Египет вече са под римска власт.


В епохата на император Траян –II в.сл. Христа, източната граница на Римската Империя опира на изток до Каспийско море и Персийския залив. Западната граница се мие от Атлантическия океан, завладени са дори част от земите на германите. Heмските градове Аугсбург, Бон и Кьолн са били назовавани преди около две хиляди години с имената Augusta Vendilicorum, Bonna и Colonia Claudia Ara Agrippinensium.


Знаем за величието и делата на римляните защото те не са били окупиран народ. Никой не е горил литературата на тези хора, те не са били масово депортирани, нито продавани в робство, а и никой не е заменял организирано и с умисъл изконно римските названия на селища. Никой чужденец не е организирал действия, които биха довели до асимилация на местното население.


Понастоящем доста хора са скептични относно ролята на траките в оформянето на културата на Европа по простата причина, че историята на народа на Орфей е отдавна унищожена и за нея се знае твърде малко.


Дедите ни са преживели три окупации – Римска, Византийска и Османска. По време на всяка подтисничество, будните хора, които не са служили на агресорите, са били преследвани и избивани. Книжнината, която е имала потенциал да събуди национална гордост е издирвана и унищожавана.


Единствените свидетелства за величието на далечните ни предци наричани траки, могат да се открият в кратки фрагменти от исторически извори, а и в ономастиката на високо културни народи като етруските. Преди да станат господари и учители на римляните, самите етруски са претърпели влияние от страна на стари балканци.


За трако-етруски паралели е писал Вадим Цимбурский, който от своя страна ползва работи на Димитър Дечев, Владимир Георгиев и др. Не ми е известно обаче някой да е обяснил ясно и с подробности как и защо старите господари на Апенинския полуостров приемат в пантеона си тракийски божества.




Етруски конници - Two riders and a fallen man; a sphinx and two lions, one attacking a boar. Silver panels with repoussé reliefs overlaid with electrum foil, Etruscan artwork, 540–520 BC. Found in 1812 in a tomb at Castel San Marino, near Perugia.
https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/1/1c/Etruscan_riders_BM_3-2.jpg/800px-Etruscan_riders_BM_3-2.jpg




За връзката между названието на етруския бог на ковачите и огъня Сетланс/Seθlans и Суитулен/Σουιτουληνός - едно от имената на Тракийския Херос, споменава най-рано акад. Владимир Георгиев. Нашият учен пише: “следователно Σουητ[ουλ Σουιτουλ, т.е. *swētul или switul съотвества на стблг. свѣтьлъ-светъл от ие. *kwoitilos. Епитетът на тракийското божество съотвества точно на етруското божество Seθlans “Volcanus” (бог на огъня) [Георгиев, 1957 c.58]. В друга своя работа нашият учен смята, че епитета на Хероса Σουητ[ουλ , Σουιτουλ, отговаря на българското лично име Светлан [Георгиев, 1977 с. 167].


За бог на огъня и коваческото изкуство като етруския Сетлан, епитет със значение светъл е напълно оправдан. Не можем да пренебрегнем и факта, че траките са известни с уменията си да обработват металите. В Европа най-ранната обработка на злато, мед, желязо е сред древните обитатели на Балканите.


Съществуват и други, не по-малко интересни паралели между названия на тракийски и етруски божества. Вадим Цимбурский (цитиращ Пфифиг) съобщава за това, че името на върховния етруски бог е регистрирано по написи още през VII-VI в.пр. Христа, като вариациите са Tin, Tins, Tinia. Цимбурский уточнява, че името Tin отговаря на етр. дума tin-ден, извършва пътешествие из миналото на индоевропейските езици и накрая стига до тракийския Διν/Дин. Името на това божество, на което е оказвана особена почит на остров Самотраки, е изтълкувано от Владимир Георгиев със стблг. дьнъ-ден и др.[ Георгиев, 1977, с.143].


Земла е поредното почитано от етруските божество, чието име притежава тракийски паралел. Цимбурский съобщава и за етруско (теофорно бел. моя) име Zemni в Клузиум и го сравнява с със споменати от Владимир Георгиев тракийски имена Ziemi-ce(n)s, Ζιμι-κενθις, Ζημο-καρτης и др. , чиято основа е *g'hem- "земя", срещаща се и в името на Земела - майката на Дионис. Нейното име, акад. Георгиев действително тълкува със стблг. землiа-земя. [Георгиев, 1977, с.169].




Етруски музиканти-Dancers and musicians, tomb of the leopards, Monterozzi necropolis, Tarquinia, Italy. UNESCO World Heritage Site. Fresco a secco. Height (of the wall): 1.70 m.
https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/9/92/Danseurs_et_musiciens%2C_tombe_des_l%C3%A9opards.jpg/1024px-Danseurs_et_musiciens%2C_tombe_des_l%C3%A9opards.jpg


Интересен е и представеният от Цимбурский паралел между етруското (теофорно бел. моя) име Ezpa и варианта му Ezpu(s) с тракийските теофорни имена Εζβεω, Εζβενις, Εσβενιος, Esbenus, Hezbenus, и разбира се епитетите на Хероса Βετ-εσπιωι, Ουετ-εσπιωι.


С това трако-етруските паралели не свършват. Руският учен съпоставя етруските Perkna, Percnaz, Prknś, Percna, Perkn, Perkniś с едно от названията на Тракийския Херос, а именно Перкон/Περκων, като добавя също тракийското селищно име Перкота/ Περκώτη, а и древното име на Тракия – Перке/ Πέρκη.


Цимбурский се втурва обратно в мъглата на времето чудейки се на какво да отдаде трако-етруските паралели: дали на миграция на траки, които са се заселили във всички големи етруски градове, или може би още в предисторическия период етруските са почерпили определени имена от предците на историческите траки още преди да се заселят на Апенините.


В крайна сметка руският учен стига до следния извод: “Мы вправе заключить: наряду с внедрением носителей прафракийских имен в состав праэтрусского (тирсенского) этноса, еще в дописьменные времена прафракийцы оказали влияние на складывание тирсенского пантеона, в частности, в том, что касалось имени верховного бога.”


С други думи – тракийското влияние над етруските в предисторическия период не е просто спекулация, а съществуват достатъчно данни, за да бъде прието като факт. Още в дълбока древност траките са оказали влияние над оформянето на етруския пантеон, като изключение на прави и върховното божество Тин.


Поне за мен, колебанията на Цимбурский са без причина. Има факти, които се набиват на очи е няма как да бъдат пренебрегнати. Етруският език не спада към групата на индоевропейските и всички индо-европейски думи в него са заемки. Както думата tin-ден, така и отговарящият на тракийския теоним Διν/Дин Tin (Tins, Tinia) са дадени на етруските от дедите ни, които в далечното минало са наричани траки.


Един култ не може да се появи от нищото, нито пък може да се наложи лесно на нова територия. Трябва да са налице два важни фактора, без тях приемането на нови божества би било невъзможно.


Първият е присъствие на значителна група хора практикуваща въпросния култ.


Вторият фактор засяга културата на приносителите на новата религия, тя задължително трябва да е по-висока от тази на местното население.То трябва да гледа на почитащите непознатото до този момент божество като на свръх човеци- хора с необикновени качества.


За това, че старите балканци оставили следа на Апенините, са били силен народ свидетелства Плутарх. Той предава една от легендите за създаването на Рим и казва следното: “Някои смятат, че пеласгите след като обиколили по-голямата част от обитаемия свят и покорили повечето хора, се установили на това място и по силата на своето оръжие го нарекли Рим.” [4] Plut.Rom.I.1.(1)*


Друга, също така ранна миграция на стари балканци успели да се заселят на Апенините е записана от Страбон. Цитирайки Меандрий, Страбон твърди, че :”...след края на Троянската война, енети и траки отпътували за земите на север от Адриатическо море...” [5] Strab.XII.3.25.


He caмо имаме сведения за две преселения на стари балканци, но и съвсем ясно е указано, че дедите ни са били силен народ, който е успял да покори много други хора.С това и двете условия за налагане на култура на други хора са изпълнени.


Освен историческите извори налице са и други данни, които показват, че действително е имало тракийско/пеласгийско присъствие на Апенините в древността. Това са документираните в миналото топоними и хидроними, чиито имена не могат да бъдат изтълкувани с помощта на италийските езици.


Като топоними и хидроними имащи паралели на Балканите, а и тракийска/пеласгийска етимология А.Sciaretta посочва Alma, Alsnum, Blera, Caere, Cortona, Perusia, Pyrgi, Rusellae, Volci, Scaptia, Tiberus.


А.Sciaretta определя също Trasimenus lacus, Caletra като неиталийски топоними, но не ги свързва с Тракия. За сметка на това изследователят предлага тълкуване на Caletra с I.E. kal-кал. Тук е мястото да се спомене, че има тракийски топоним Каластра, който е изтълкуван от акад. Иван Дуриданов като кална, блатиста река. [Дуриданов, 1976,с.34]


За Trasimenus lacus – Тразименското езеро Sciaretta предлага I.E. tras-треса. Това езеро е било плитко и през лятото се е превръщало в блато, тресавище. Ван Виндекенс тълкува пеласгийската дума тирс със санскр. trasate-треса, тръскам. Trasimenus lacus и Caletra притежават успоредици в тракийската/пеласгийската ономастика, а и имат обяснение на български език.


Изнесените тук данни позволяват да бъдат направени два основни извода: Тракийското влияние над етруските е започнало поне от времето Бронзовата епоха и е осъществено не на Балканите, а на Апенинския полуостров в следствие на поне две преселения.


Вторият важен извод засяга факта, че тракийските имена на божества, които етруските приемат, се тълкуват най-добре на български език, а това показва, че речта на Орфей е древен вариат на нашата. Нека разгледаме сравненията, за бъдат избегнати съмнения са добавени съотвествия от други индоевропейски езици като немски и латински:


ЕТРУСКИ-ТРАКИЙСКИ-БЪЛГАРСКИ-ЛАТИНСКИ-НЕМСКИ


Sethl-Suetul-свѣтьлъ(светъл)-vitreus (бляскав, стъклен)- weiß(бял)
Tin-Din-дьнъ(ден)-dies(ден), tag(ден)
Zemla-Zemela-землia(земя)-humus(земя)-Erde(земя)
Perkn-Perkon-перѫ(пера, бия)-sperno(отделям)-berjan(пера, бия ствиснем.)
Ezpa-Espios-спѣхъ (бързина)- equos(кон)-ehu(кон ствиснем.)


Към тези интересни сравнения могат да бъдат добавени не по-малко интересни паралели можем да намерим между етруски и старобългарски думи. Става дума за кантке-канас (княз), кепен-копан (благородник), талмите-тълмачъ (преводач).
Към тях може да се добави и Тарквиний-таркан (стблг. титла).


Ако се придържаме към официалните теории, представените паралели не би трябвало да съществуват, но те са факт и то доста неприятен и неудобен факт за някои хора и поради това всичко, което противоречи на догмите бива или премълчавано или осмивано.


Как, ако някой признае, че познатите от епиграфски паметници и стара литература старобългарски титли канас, копан и тълмач имат етруски успоредици канкте, кепен, талмите, ще може да ни залъгва, че старите българи са уседнали на Балканите едва през ранното Средновековие- около хилядолетие след като етруските са покорени от римляните.


Всичко е много просто, ако следваме фактите и не робуваме на догмите. Бивайки огромен, силен, а и високо културен народ, дедите ни наречени траки са повлияли населението на Апенинския полуостров, не на последно място религията на това население. Това се доказва не само от тракийските имена на няколко етруски божества, но и от историческите извори, тракийските топоними и хидроними, а също и от етруските куполни гробници имащи паралел в Тракия и Крим-земите на Стара Велика България.


Връзката между древните ни предци влезли в историята под името траки обяснява и защо има генетична близост между нас българите и хората от Италия.


А пък фактът, че наложените от траките топоними в Етрурия имат смисъл на български език е поредното доказателство за това, че езикът говорен от Орфей, Залмоксис и Спартак е жив и днес и носи новото име български.


Та нима при нас българите не се изявява ярко певческия талант на Орфей, нима я няма мъдростта на Залмоксис, или бунтарския дух на Спартак? Във всяка епоха българите са показвали, че са способни както да впечатлят и очароват дошлите с мир, така и да накарат да треперят тези, пристигнали в страната ни с оголен меч.


Знаейки кой си ще живееш своя живот и за теб ще има бъдеще. Следвайки завета на предците си, ще вървиш по път, който е изпитан и правилен. Когато съчетаеш любовта към Родина и традиции със смелост, доброта, честност и почтеност, вече наистина можеш да се назовеш българин – потомък на народа на светлината.




Използвана литература и пояснения:


Вл.Георгиев, Тракийският Език, БАН, София, 1957;
Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, София, 1977;
И.Дуриданов, Езикът на траките, Наука и Изкуство, София, 1976;


Извори от интернет:
В.Л. Цымбурский , ФРАКИЗМЫ В ОНОМАСТИКЕ ЭТРУРИИ И В ЕЕ ПАНТЕОНЕ (посл.вид. 13-10-2019) http://russ.ru/var/russ/storage/original/application/029781d7f2fb04c921b21236c6445ee4.pdf


The Parallel Lives by Plutarch, publ.in Vol. I of the Loeb Classical Library edition, 1914(посл.вид. 13-10-2019) http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Plutarch/Lives/Romulus*.html


The Geography of Strabo, publ. in Vol.V of the Loeb Classical Library edition, 1928 (посл.вид. 13-10-2019) http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Strabo/12C*.html


Antonio Sciarretta’s Toponymy, Ancient Toponymy, Etruria (посл.вид. 13-10-2019)
http://www.asciatopo.altervista.org/etruria.html




(1)*Понастоящем се срещат изследователи, които се опитват да изкарат траки и пеласги различни хора, но за това доказателства няма. Нито могат да се посочат някакви разлики в езика, нито пък в материалната култура. Пеласгите са по-добре познати на гърците по простата причина, че са обитавали територията, която днес наричаме Гърция. За разлика от своите роднини обитаващи Пелопонес, Тесалия, Крит и т.н., траките не са позволили на дошлите от Африка данайци да им отнемат земята.

https://sparotok.blogspot.com/2019/10/ata-pe.html

Древна Гърция и нейният Партенон

https://www.youtube.com/watch?v=OTTJaxncB_s&t=984s

ПРОТОТРАКИЙСКИТЕ ПИСМЕНОСТИ НА БАЛКАНИТЕ

За голямото западнославянско племе венети има сведение от Юлиан Апостат (Отстъпник), когато описва града Аквилея (Aquilea), днес в Североизточна Италия, регион Фриули-Венеция:

„Това, всъщност, е търговският център на мизите, панонците и италианците, които живеят във вътрешността. В миналото те са наричани, струва ми се, Хенети; в наши дни, въпреки че римляните владеят техните градове, те са запазили първото си име с маловажна добавка на една буква в началото на думата; тя се представя от уникален символ, който те наричат „o v“ и който те често ползват вместо b e t a, произлизащ, както си мисля, от специфичното придихание на техния език.“ /Discourse on Royalty, 17. – В: Less Belles Lettres, Paris, 932, I, първа част, p.143/.

Изследователят Георги Сотиров, емигрант в Канада, коментира думите на Юлиан така:

„Юлиан, който е писал на гръцки, посочва, че етнонимът, който гърците произнасяли като „Heneti“, бил произнасян от местните жители като „Veneti“. Гърците имали затруднения с произнасянето, понеже гръцката b e t a съответства на звук между Б и В, докато в езика, говорен на север от Гърция, тези два звука ясно се отличават и изискват два различни писмени символа.“ /Геоги Сотиров. Предкирилската писменост в славянските земи (глава от неговата книга „ELEMENTANOVA“: електронна публикация от 1986 г./

Юлиан е писал тези редове през 358 г., следователно тогава венетите са имали собствена азбука. Но коя е била тя? Да се опитаме да отговорим на този въпрос.

Около 350 г. император Констанций II, наредил на епископа на Мизия и Дакия Вулфила (Урфил), със седалище Никополис ад Иструм в днешна Северна България, да направи превод на „Библията“ за своята епархия. Според късноантичния църковен историк Филосторгий (Φιλοστοργιος) Вулфила превел „Библията“ на „говорим тракийски гетско-бески език“.

Всъщност Улфиловият превод се явява първият в Европа, защото по това време „Библията“ още не била преведена на латински. За да бъде достъпно четиво за мизите, гетите и даките, епископ Урфил прибягнал до ползваните дотогава от техните жреци прото-кирилски знаци, чийто корени се откриват в древната трако-пеласгийска писменост, употребявана в Югоизточна Европа още през неолита и бронзовата епоха.



Снимка 26. Гетската или готската азбука, съставена през IV в. от Улфила, епископ на Мизия и Дакия.




Представяме таблица с буквите на т.нар. готска азбука (сн. 26), съставена през IV век в българските земи от местния епископ Урфил, който съставил азбука и превел „Библията“ на нов език – „готски“. Днес Германия го почита така, както ние почитаме светите братя Кирил и Методий: като създател на германската писменост и основоположник на германската литература.

Още през 1910 г. д-р Ганчо Ценов е оставил следния коментар:

„Каже ли се, че Св. Писание е било преведено на словенски, мислил се е Улфиловият превод, защото Улфила изнамери писмена и преведе Св. писание за гетите покрай Дунав, които след VI в. се нарекоха славяни и образуваха българската държава. Филосторгий, който е живял през IV в., пише, че Улфила изнамерил писмена и превел Св. писание за християните в Гетия.“ /Ганчо Ценов. Произходът на българите и началото на българската държава и българската църква. С., 1910/.

Тук няма да засягаме дискусионния проблем „гети“ – „готи“. Но в Германия тази азбука днес не се използва. Имаме я ние в България, където е възникнала, ползва я и цяла Източна Европа. Тази първоначална азбука на готите била съставена въз основа знаците А, Г, Ф, К, Л, М, П, Т, Ч, У, Х – от древна азбука-предшественик. А няколко века след Вулфила същите знаци са възприети от Свети Кирил Философ и използвани при съставянето на кирилицата.

Откъде обаче, се е сдобил през IV в. епископ Урфил с тези прототипни знаци, за да състави азбука и да преведе „Библията“ на готски (т.е. славянски) език? И кога всъщност е възникнала най-древната писменост на Балканите?

За да отговорим на тези въпроси, нека проследим накратко историята на появата и етапите в развитието на гръцкия език и гръцката писменост (всъщност реформирана финикийска):

1) През II хил. пр.Хр. в Елада е възникнал древногръцкият език, който спада към семейството на индоевропейските езици. В хода на взаимодействието му с езиците на съседните етноси той претърпял огромни фонетични, морфологични, лексикални и синтактични промени. Прието е, че древногръцката азбука е производна от семитската, като отначало е ползвано силабическо (сричково) писмо.

2) В края на II хил. пр.Хр. (Архаичен период) финикийското писмо, употребявано във Финикия и по-късно в Картаген, било възприето и в Елада (Гърция). То съдържало 22 символа за съгласните, но липсвали такива за гласните звуци. В Елада били добавени буквите α, ε, ι, ο, υ, представящи гласните звуци в речта. Такава била старогръцката архаична азбука докъм IX-VIII в. пр.Хр. (сн. 27).



Снимка 27. Гръцката архаична азбука през IX-VIII в. пр.Хр.




3) VIII-V в. пр.Хр. (Класически период). Архаичната азбука претърпяла промени, най-важна от които е смяната на посоката на писане – не отдясно на ляво, а отляво надясно. Градовете-държави имали диалектни разлики, като общо взето се очертали четири диалекта: аркадо-кипърски, дорийски, еолийски и йонийско-атически.

Основните диалекти получили названията си по личните имена на потомците на Елин, царя на Фтиотида (Централна Елада). Елин имал трима синове: Дор и Ксут, които завладяли царските тронове в Пелопонес, и Еол, който станал цар на Тесалия. От синовете на Елин само Ксут родил синове: Ахей, който наследил властта на Ксут в Пелопонес, и Йон – възцарил се над гр. Атина и областта Атика.

4) IV-II в. пр.Хр. (Елинизъм). Йонийският вариант на азбуката бил възприет в повечето градове-държави (полиси) и така цяла Елада получила единна писменост. Тя понякога е ползвана дори в съседните държави. Така например надписът в Севтополис, столица на Одриското царство през IV-III в. пр.Хр., е изпълнен на класически йонийски диалект и писмо.

Като изключим обаче царския род на Йон, атиняните, прекръстени на йонийци, са пеласги по произход (Херодот, I-56). Не бива да забравяме това! Така, че жителите на цяла Елада (гърците) всъщност възприели финико-пеласгийските букви. По-късно „гръцката“ азбука, разбирай йонийската или по-точно финико-пеласгийската, послужила като модел за създаването на латиницата и след това на кирилицата.

Снимка 28. Керамичен съд, от долната страна на който е изрисувана йонийската инициална азбука. IV в. пр.Хр., Национален археологически музей – Атина.




Буквите, изобразени на тази чиния (сн. 28), които служели за изразяване на йонийския диалект, се отличават от знаците в таблицата по-горе. Но и трите системи – архаичната, класическата и йонийската – са още твърде близки с финико-тирсенския прототип. Това още не е познатата ни старогръцка азбука, която изглежда по съвсем различен начин.

Ако това твърдение Ви звучи еретично, спомнете си още и за надписа от Кьолмен, златния пръстен от село Езеро, за надраскания надпис върху обикновен камък "Скиас" в тракийската могила от Къпиново, за надписите с името на Севт върху неговия шлем и сребърните съдове от сервиза му. В Румъния, Македония и Италия са откривани орфически златни таблички със знаци, някои от които свещени формули. Като всяка писменост и тази започва във връзка с религиозните практики.



Снимка 29. Сребърна монета на тракийския цар Берг (Bergaios), IV в. пр.Хр.




Тракийското племе фриги, от своя страна, е оставило в Анатолия над 340 епиграфски паметника, а в земите на същинска Тракия са оцелели ситовския, кьолменския, дуванлийския, езеровския, да не забравим и двадесетината надписа от о. Самотраки.



Снимка 30. Един от надписите от остров Самотраки, в два от тях се съдържа българската кирилска буква „Б“.




При разкопки след Втората Световна война американският археолог К.Леман /K.Lehmann/ открил на о. Самотраки двадесетина надписи, които определя като „тракийски“. Става дума за около 40 керамични фрагмента с различни по дължина буквосъчетания изписани върху тях. Какво било учудването на научния свят, когато след публикуването на находките се оказало, че в два от тях се съдържа българската „кирилска“ буква „Б“ (фрагменти № 1 и 33; сн. 30).

К. Леман тълкува този знак с фонетичната стойност „Б“. Различните фрагменти са датирани от VI до III в. пр.Хр. Наличието на „кирилска“ буква в „тракийски“ текст не е прецедент. Известни са и надписи от остров Тера, които също съдържат буквата „Б“.

Тези надписи са свързани с пелазгийското население на о. Самотраки и голямото тракийско светилище там, свързано с почитането на култа към бог Хермес и култа към Тракийския конник, разпространен и по нашите земи. С него се свързват и засвидетелстваните от античните автори "тракийски" мистерии на о. Самотраки. В древността островът е бил населен с тракийски племена и оттам идва името му (дорийци се заселват там едва към VII в. пр.Хр.).

Снимка 31. Част от каменна стела с надпис от о. Самотраки, на негръцки език.




Този надпис (сн. 31) е намерен при светилището на Великите Богове край гр.
Камариотица, на о. Самотраки и е датиран към IV в. пр.Хр. Диодор Сицилийски
съобщава, че идвайки на Самотраки финикиецът Кадъм бива въведен в мисте-
риите преди да се ожени за Хармония – дъщеря на тракийския бог Арес, както и
че през IV в. пр.Хр. тракийският език още бил използван в религиозните це-
ремонии от жреците на самотракийските Кабири. /Diodorus Siculus. Library
of History. Books III-VIII, transl. C. H. Oldfather. Loeb Classical Library, Cambridge,
MA, Harvard University Press. London, William Heinemann Ltd, 1935/.

Френският археолог и лингвист Клод Бригс в документалния филм „Севт
Безсмъртният“ за кратко представя билингва надпис, намерен също на о. Са-
мотраки (сн. 32). Двуезичният декрет на тракийски и гръцки език е един от
трите тракийски надписа от VІ-V в. пр. Хр., открити в светилището на Апо-
лон (на тракийски Abolo) в самотракийската колония Зоне на беломорско-
то крайбрежие и от общо 220-те епиграфски паметника, намерени на този
остров преди повече от двадесет години, но все още необнародвани.



Снимка 32. Френският археолог и лингвист Клод Брикс във филма Севт Безсмъртният: „…защото има двуезичен надпис“.




„Два от тях са изцяло на тракийски – заявява френския учен във филма си, – а третият камък е изключително интересен, защото има двуезичен надпис… Имаме 3-4 реда от един декрет на гръцки и отдолу следва дълъг документ на тракийски език. Гръцката археоложка, която е правила разкопките, е публикувала само снимки/рисунки на три-четири кратки посвещения върху съдове.“ / Claude Brixhe. Zфnй et Samothrace: lueurs sur la langue thrace et nouveau chapitre de la grammaire comparйe? [„Зоне и Самотраки: светлина върху тракийския език и нова глава в сравнителната граматика”]. – Comptes rendus des sйances de l’Acadйmie des Inscriptions et Belles-Lettres, janvier-mars 2006, p. 121-146 /.



Снимка 33. Надпис-посвещение от Котис, цар на траките, на Херакъл, в който е употребен етнонимът траки. /http://pandektis.ekt.gr/pandektis/handle/10442/71356/.




Графика на надписа: ΒΑΣΙΛΕΥΣ ΘΡАКΩΝ К[ОТΙΣ] ПОРЕΩΣ НPАКΛEI .

Съвременна българска фонетика: „Базилеус фракон Котис пореос Ираклеи“.

Превод: „Базилевсът на траките Котис [е] последовател на Херакъл“.

Думата πоρεως (пореос) е производна от думата πоρεια (порея), която означава „ход“, или във военен аспект – „поход“. Следователно производната пореос носи смисъла „човек във ход“, или „войн в поход“ – в определена посока и с определена цел, напр. превземане на крепост. Сравни с πоρϑω (порто) – „завладявам“; πоρϑηση (портиси) – „превземане“ (на град или крепост); πоρϑητης (портитис) – „завоевател“. А в конкретния случай „базилевсът на траките Котис“ се самоизтъква като „πоρεως Ηρακλει“ (пореос Ираклеи), т.е. „вървящ по стъпките, следващ делата на Херакъл“, с други думи – „последовател“ на големия войн и герой.

Любопитна е употребата на етнонима Θράκη (фраки/траки) и то в надпис-посвещение, поръчан от техния владетел Котис. Инфинитивът Θράκη дава в родителен падеж Θράκων (фракон): Βασιλευς Θράκων = „Базилевсът на траките“. Името на Херакъл е изписано различно от гръцкото Ηρακλής – Ηρακλει. Ηρακλει – xrobpъ/xрабръ – явно е бил тракийският начин за изписване на името Херакъл.

Надписът (сн. 33) е намерен през 1938 г. в руините при югозападното подножие на крепостта Διδυμοτείχου (Дидимотихо или Димотика), Егейска Тракия. Датиран е в периода 42-31 г. пр. Хр. – последните години от управлението на Котис VI. Представлява правоъгълна добре обработена мраморна плоча с размери 0,15 x 0,30 x 0,50. Гравиран е в горната част на основната дълга страна на плочата. Височина на буквите: 0.025-0.03. Обнародван от Националната гръцка фондация за изследвания – Център за гръцка и римска античност. /Χ. Δρακοντίδης, Θρακικά 10 (1938), 199-218; με σημειώσεις και συμπλήρωση της επιγραφής από τον Κ. Μ. Αποστολίδη (J. και L. Robert, BullEpigr 1939, 206; Μπακαλάκης, "Ἀρχαιολογικὲς ἔρευνες" 24; Bakalakis, "Rayonnement" 287) IThrAeg E 458/.

Още в началото на миналото столетие започва по-масирано обнародване на тракийски надписи от класическия, елинистичния и античния периоди. По-късно, с откриването на фригийските епиграфски паметници от гр. Гордион станало ясно, че тракийските племена са имали висока култура през X-IX в. пр.Хр., т.е. през архаичния период.

Напомняме на читателите, че древните обитатели на нашите земи са разполагали с азбука дори и преди архаиката. Диодор Сикулски свидетелства, че Орфей и Линей са ползвали пеласгийската азбука още преди времето на Троянската война. Те двамата са живяли през II хил. пр.Хр.

За още по-ранна тракийска писменост – от IV-III хилядолетие преди Христа – пише лингвистът Иван Дуриданов: „Накрай, за културната история на траките е важно да се спомене, че на територията на Древна Тракия и в нейно съседство бяха открити два надписа с образно (пиктографско) писмо... Наличието на тези наченки на писменост в древна Тракия свидетелствува за развитието на висока култура на населението от тази област през от IV-III хил. пр.н.е.“ /Ив. Дуриданов. Езикът на траките. Наука и Изкуство, София, 1976, с. 92/.

За още по-ранна тракийска писменост – от IV-III хилядолетие преди Христа – пише лингвистът Иван Дуриданов: „Накрай, за културната история на траките е важно да се спомене, че на територията на Древна Тракия и в нейно съседство бяха открити два надписа с образно (пиктографско) писмо... Наличието на тези наченки на писменост в древна Тракия свидетелствува за развитието на висока култура на населението от тази област през от IV-III хил. пр.н.е.“ /Ив. Дуриданов. Езикът на траките. Наука и Изкуство, София, 1976, с. 92/.

Днес датировките както на плочицата от Градешница, така и на печата от Караново са коригирани и се изясни, че писмеността в нашите земи е много по-стара от тази на шумери и египтяни. Надписът от Караново е отпреди повече от 6000 години.

Акад. Владимир Георгиев определи като тракийска писмеността върху печата от Караново, твърдейки, че “...най-старата култура, която се открива в пределите на Тракия, като например Караново I, е принадлежала на същинските тракийци“. /Вл. Георгиев. Въпроси на българската етимология. БАН, София, 1958, с.113/.

Американският писател-пътешественик Ричард Ръгли изказва обосновано мнение за Балканската писменост, определяйки доста добре причините за мълчанието около нея:

„Идеята за съществуването на стара европейска писменост влиза в конфликт с много от дълбоко вкоренените възгледи на археологията и с традицианите представи за развитието на цивилизацията… Последиците биха били огромни, ако съществуването на такава писмена система се възприеме от всички; обаче тогава много основни положения ще бъдат поставени под въпрос. Това означава отхвърляне на идеята, че появилите се преди 5000 години „високи“ цивилизации на Близкия Изток първи са изобретили писмеността... Една още по-фундаментална промяна ще бъде изместването на историята далеч по-назад към „примитивния“ мрак на каменната епоха...“ /Ричард Ръгли. Изгубените цивилизации на каменната ера. Бард, София, 1999, с. 108/.

Ако изредените дотук аргументи не са достатъчни, ето и други, спотаяващи се сред безбрежието на античната литература. Някои Орфееви произведения са ни познати от по-късни преписи на гръцки език, сред които например: „Теогония“, компилирана от Хезиод през VII в. пр.Хр.; епическата поема „Аргонавти“ от 1384 стиха (запазена до днес); „Химни за мистериите“, разказващи за силата на природата и различни тайнства; „Магическа ботаника“ – за лечебните свойства на тревите и др.

Ксенофонт съобщава, че у траките се намирали много книги. /Извори за историята на тракия и траките, т. II: Анабазис, VІІ, 2/. В своя трактат „Държавата“ Платон пише: „Жреците разполагат с купища книги на Орфей и Музей“. Според Диодор Сицилийски Музей бил син на Орфей /IV, 25, 1/. А Павзаний коментира, че творбите, които обикновено се приписват на Музей, най-вероятно са фалшиви, „освен една възхвала на Деметра, написана за Ликомида“ /Pausanias, I, XXII, 7/. Ако Музей е бил син на Орфей, той определено е ползвал писмеността, която научил от баща си.

Най-чудно е, че античните автори признават наличието на писменост у траките, за разлика от българските учени.

Древната тракийска писменост много респектирала гърците. Еврипид говори за „тракийски таблички, написани от певеца Орфей“ /Euripides. Alcest, 96/. Да си припомним, че Орфеевата поезия била цитирана от Филохор и Платон /Philoch., 191. – Във: Fr. Hist. Gr. (Mueller); Plato. Cratyl, 402b-c/. По-късно Диодор, Макробий и Йоан Малала също цитират поезия от Орфей, имайки всички основания да вярват, че е автентична /Diod. Sic. Fragment 1, Book VII; Macrob. Sat., I, 18, 12; Joannes Malalas. Chronographia. Book IV. Bonn ed. (1831), p. 73 f/. Според Помпей Трог именно Орфей е посветил цар Мидас в религиозните мистерии, които пък Мидас е разпространил из цяла Фригия /Historiarum Philippicarum Liber XI.VII.14/.

По какви причини днес е толкова трудно да се разбере, че трако-пеласгийската писменост е съпровождала култовите практики и е била пазена грижовно от жреческите съсловия на сродните племена траки, пеласги, фриги, витини, мизи, даки, гети и други тракийски общности.

Интересно е да се отбележи в тази връзка, че древноримският поет Вергилий не се е поколебал да представи като грамотен мъж троянския предводител Еней. Според Вергилий Еней е изговорил следните думи: „Пиринчен щит, някога носен от велики герои, поставям на колоните при портите, а на него написвам: „Такива (щитове) защитиха Еней от гърците!“ /Virgil. Aeneas, III, 286 f/.

Свещеният култов език на траките, достъпен за малцина – само за посветените, – е възникнал в Родопите. Проф. Николай Овчаров пише: „Керамиката, открита на обекта [при с. Татул] е с произход от Мала Азия, Егейските острови и Микена, което свидетелства че през II хил. пр.Хр. на поклонение в светилището край с. Татул са идвали поклонници от различни точки на древния свят.“ /Н.Овчаров, Д.Коджаманова, Здр.Димитров, Кр.Лещаков. Археологическо проучване на скално светилище при с. Татул, Момчилградско. – В: АОР за 2007, С., БАН, 2008/.

Никола Гигов пише в книгата си „Орфей и азбуката“ /Варна, 2004/: „Между бесите от Родопите и коптите от Египет (коренното население на Египет) е имало непрекъснат мирен съюз и взаимно подпомагане. Орфей – „най-великият смъртен музикант на света“ – е реформирал именно коптската азбука.“ Сравнителното езикознание ни дава днес доказателства в подкрепа на тази хипотеза. На теория не би трябвало да има общи думи между български и египетски и между българския и коптския, но те съществуват: десетки са съвпаденията между думи и знаци.

Изследвайки най-старата египетска култура – от Нулевата до Третата династия (между 3500 г. – до 3150 г. пр.Хр.), – учените се натъкват в египетска йероглифна писменост, употребявана само от представители на първите династии; това са странни писмени знаци, които остават без ясно тълкуване. Обаче повечето от тях се срещат в неолитната писменост на Тракия около 2000 години по-рано.

А сега още една изненада. Направо давам снимка (сн. 34). Това е коптска та азбука така, както я учат египтолозите по цял свят; азбуката, от която са тръгнали да дешифрират средноегипетския диалект.

Няма шега, нито фотошоп! Г-н Алън не показва кирилицата, а средноегипетската азбука. Двете обаче са почти идентични.

Същото важи за представената по-долу азбука на северноегипетския бохаирски диалект (сн. 35), използван предимно в църквите на коптите. Дали няма общо с църковнобългарския?

Следващият текст на черен лист с бели букви пък е извадка от ръкописа „Кебра Нагаст…“, или „Книга на славата на царете на Етиопия“ /„Kebra Nagast or the Glory of Kings“, пазен в Ориенталския ръкописен отдел на Британския музей: British Museum Manuscript Orient, № 818, following 26 a, columns 1, and 2/. Налице е видимо сходство между графиките на античната етиопска азбука и глаголицата.



Снимка 34. Книгата е Middle Egyptian на James P. Allen, издание на Кеймбридж, 2010 г. Очевидно този сериозен изследовател не би се пошегувал да замени коптската азбука с кирилица.


Снимка 35. Коптският-бохаирски, използван предимно в църквите на коптите.

Снимка 36. Страница от прототипния глаголически текст, известен като „Кебра Нагаст“ или „Книга на славата на царете на Етиопия“.


„Кебра Нагаст“ е традиционна етиопска хроника, написана посредством писменост, съществуваща поне от VII в. пр.Хр. Според етиопските християни и растафарианите от общността Бета Израел тя описва истинската история за произхода на династията на Соломонидите в Етиопия. Те я разглеждат като безспорен исторически източник относно преминаването на етиопците от почитане на слънцето, луната и звездите към „Бога на Израел“.

Какво общо би могло да има между българската глаголица и много по-древната етиопска азбука в хрониката „Кебра Нагаст“, разказваща историята за цар Соломон и Савската царица?

С пълна сила стои същият въпрос за отношението между българската кирилица и много по-древното бохаирско писмо на коптите в Египет?

Всъщност кога и къде са съставени архаичните предшественици на българските азбуки?

Засега не е възможно да се посочи дори приблизителен период. Въпреки това, има данни, че подобна на глаголицата азбука е ползвана сред българското население преди времето на светите братя Кирил и Методий.

Още през IV в. философът-гностик Етикос Истер написал обемистия трактат „Космография“, преведен на латински от Йероним Блажени (~347~420 г.). На последната страница на „Космографията“ Свети Йероним се е погрижил да запише, че Етикус „произлиза от благороден скитски род“ от района на делтата на р. Дунав (Истър) и че сътворил този труд на своя език посредством писмени знаци от една много специална азбука (сн. 37). Свети Йероним не само препоръчал нейното въвеждане в богослужението, но на практика работил усилено и успешно за нейното разпространение в Далмация, където тя била използвана чак до ХIX в.

Снимка 37. Азбуката на Етикус Истер (Aethicus Ister, IV в.): ранна разновидност на глаголицата (22 букви). Глаголицата, използвана в Хърватия чак до XIX в., е усъвършенствания от Блажени Йероним през IV в. вариант на азбуката на Етикус Истер.


Снимка 38. Башчанската плоча (XI в.), намерена на остров Кърк, Хърватия.

Башчанската плоча от XI в. (сн. 38) е намерена на остров Кърк, Хърватия. Текстът е написан с обла глаголица на старобългарски език. В него е описано устройството на Хърватската държава по времето на крал Звонимир.

Все пак има данни, че византийският книжовник със славянски произход Свети Константин Философ, с духовно име Кирил, е черпил вода от още по-древен извор (не е ползвал азбуката на Етикус Истер).

Тези данни са в житията на светците; за жалост не е запазена официалната окументация от техните изключително важни в онова време за Византия религиозно-дипломатически мисии. /Пространно житие на Кирил. – В: Христоматия по история на България. Т. 1. Съставители П.Петров, В.Гюзелев. С., Изд. НИ, 1978, с. 276-281; Пространно житие на Методий. – пак там, с. 281-285; Италианска легенда. – пак там, с. 285-288; Похвално слово за нашия блажен отец и славянски учител Кирил Философ от Климент Охридски. – пак там, с. 288-295; Слово от Кирил Философ как покръсти българите (Солунска легенда). – пак там, с. 438-439/.

Може би официалната документация е унищожена от зложелатели и врагове на славянството?

Така или иначе, втората половина на IX в. е изпълнена с решителни действия на културното поле, които забележително променят съдбата на източно-европейските народи.

В арабската (сарацинската) мисия през 851 г. при халиф Ал-Мутавакил (847-861 г.) Константин-Кирил Философ се запознал със свещени „самарански“ книги в тогавашната столица на Арабския халифат – гр. Самара: дворецът на халифа се намирал в сградата на сирийски християнски манастир с богата библиотека. Гр. Самара е бил столица през управлението на Абасидите (Третия халифат) от 836 до 892 г.

В арабската (сарацинската) мисия през 851 г. при халиф Ал-Мутавакил (847-861 г.) Константин-Кирил Философ се запознал със свещени „самарански“ книги в тогавашната столица на Арабския халифат – гр. Самара: дворецът на халифа се намирал в сградата на сирийски християнски манастир с богата библиотека. Гр. Самара е бил столица през управлението на Абасидите (Третия халифат) от 836 до 892 г.

Може да се предположи, че първият удобен момент за съставяне на облата глаголица, въз основа на книгите, донесени от сарацинската мисия, е престоят на братята през 855 г. в манастира Полихрон. Тогава Кирил и Методий вероятно са направили и преводи на свещените книги на родния им български език, солунски диалект.

Според пространното житие на философа, малко по-късно, през 861 г., по време на неговата хазарска мисия на п-в Крим, той преписал от стари книги (навярно на Улфила, епископ през IV в. на Мизия и Дакия) в гр. Херсон Таврически буквени знаци, въз основа на които след време била сътворена азбуката кирилица.

Тук Кирил извършил още едно добро дело като успял да открие дълго търсените мощи на свети Климент. Седем века по-рано Климент се подвизавал в Рим като пръв помощник на апостол Петър. Преди смъртта си Петър го назначил за свой наследник – епископ на Рим. Заради ревностната му апостолска дейност, в началото на II в. император Траян изпратил епископ Климент на заточение в гр. Херсон. Но и там той продължил усърдно да проповядва, за което бил превърнат в мъченик – удавен в морето.

През 863 г., целейки да избегне немския културно-политически натиск, князът на Моравия Ростислав писал на византийския император Михаил III (842-867 г.) да му изпрати прочулите се вече свети братя, които посредством новата писменост да подготвят в Моравия славянски клир и въведат славянско богослужение:

„За нашите хора, които се отказаха от езичеството и приеха християнството, ние нямаме такъв учител, който да ни обясни на нашия език истинската християнска вяра, та и околните княжества, виждайки това, да направят като нас. Затова господарю, изпрати ни такъв епископ и учител…“ /Пространно житие на Кирил. – пак там, с. 279/.

Тук е необходимо да се проследи накратко развоят през V-IX в. на политическата ситуация в Централна Европа.

Славянските племена навлезли масирано в земите на Източната и Западната римска империя като сателити, включени в състава на Хунската империя на Атила (434-453 г.), с център Панония. От градовете на основните седем народа на Атила е дошло названието на историческата област Семиградие.

През целия VI и до началото на VII в. наследството на Атила и на неговите потомци е владяно от каганите на аварите (едно от хунските племена). Те обаче, били победени в поредица от битки през 622-628 г. от българския кан Само (Самбат или Кий), брат на Кубрат. Канас ювиги Кубрат създал племенния съюз Велика България (622-665 г.), в който се включили източните славянски племена. Само успял да обедини в своя племенен съюз дванадесет западни славянски племена, които спасил от вековен аварски гнет, а след разгрома на аварите, успешно ги противопоставил на силното франкско кралство. Държавата на Само се простирала от Украйна до Чехия.

След смъртта на Само държавата му се разпаднала на съставящите я княжества, управлявани от неговите синове-князе (канас, кнас, княз), родени от съпругите му – дванадесетте славянски принцеси. Върховното управление на малките княжества обаче минало към потомците на Кубрат (канас ювиги), които продължавали да владеят източното славянско обединение, разположено от р. Волга до Стара планина.

Последователно управлявалите Дунавска България канас ювиги – от Аспарух и Тервел до Пресиян (от началото на VIII до средата на IX в.) – са осъществявали върховното ръководство и на славянските княжества в Централна Европа. Но в първата половина на IX в., по време на Крум (803-814 г.), Омуртаг (814-831 г.), Маламир (831-836 г.) и Пресиян (836-852 г.), започнали отцепнически брожения на славяните по франкската граница, изброени в „Баварския географ“ (ободрити, величи, линаа, бехтеничи, смелди, моризани, хехфелди, сърби, таламини, бохеми и др.) /пак там, с. 124, 125/, брожения, описани за периода 818-827 г. в „Аналите“ на Айнхард, летописец на Карл Велики и съвременник на тези събития /пак там, с. 109, 110/. Данни за успешното овладяване на положението и запазване на българската власт в Панония от кан Крум има във византийския енциклопедичен речник „Свидас лексикон“ /пак там, с. 123, 124/. Особено добре се е справил неговият син Омуртаг:

„827 г. Също и българите, като изпратили войска на лодки по река Драва, разорили с огън и меч славяните, които живеели в Панония, изгонили техните князе и им назначили български управители.“ /Анали на Айнхард (~770~840 г.). – пак там, с. 110/.

Обаче при правнука на Омуртаг – княз Борис/Михаил (852-889 г.) – българската държавност загубила влиянието си над славяните в Централна Европа. Тогава византийските императори и Константинополската Патриаршия, в съревнование с франкските крале и Ватикана, веднага се устремили да запълнят политическия вакуум: липсата на върховна власт над малките славянски държавици (Моравия, Бохемия, Панония, Хърватия, Словения, Сърбия и др.), чиито князе търсели, освен политически покровител, коя църква – източната или западната – да ги приобщи към християнството.

Именно в тази деликатна обстановка византийският император Михаил III (842-867 г.) трябвало бързо да откликне на молбата на моравския княз Ростислав:

„Като свика съвета, царят повика Константин Философ и го накара да изслуша тази молба. И му рече: „Философе, зная че си уморен, но ти трябва да отидеш там; освен тебе друг никой не може да свърши тази работа!“ А философът отговори: „Макар и да съм уморен и болен телесно, с радост ще отида там, ако имат букви в своя език.“ /пак там, с. 279/.

Царят му каза: „Дядо ми, и баща ми, и много други, които са дирили това, не са го открили, та как аз мога това да открия?“ А философът забеляза: „Че върху вода кой може да напише беседа, без да бъде наречен еретик?“ А царят му отговори, заедно с вуйка си Варда: „Ако ти поискаш това, може да ти го даде бог, който дава на всички, които просят без съмнение, и отваря на онези, които хлопат!“ /пак там/.

На това място в житието е посочено, че преди да тръгнат за Моравия, бра-ята, притиснати от обстоятелствата, са съставили глаголицата. Това е по-вероятният втори удобен момент (863 г.):

„Като си отиде, по свой обичай философът се предаде на молитва заедно с другите сподвижници. И скоро му се яви бог, който изпълнява молбите на своите раби. И тутакси състави буквите [к.Ал.Д.], и започна да пише евангелската беседа…“/пак там/.

„Зарадва се царят [Михаил III – б.Ал.Д.] и със своите съветници благодари на Бога. И го [Константин Философ – б.Ал.Д.] изпрати с много дарове, като писа на Ростислав такова писмо: „Бог, който заповядва всекиму да се проникне от истината и да се стреми към по-високо стъпало, като видя твоята вяра и подвиг, и сега в годините на нашето управление, като яви букви за вашия език, направи такова нещо, каквото по-рано не е било, освен в най-старо време, та и вие да се причислите към великите народи, които славят Бога на своя език. И на път пратихме този, комуто Бог ги откри – мъж честен и благоверен, и образован, голям философ [к.Ал.Д.], и приеми този дар, по-голям и по-почтен от всяко злато и сребро, и драгоценни камъни, и нетрайно богатство, и залови се бързо с него, и утвърди Словото, и с всичкото си сърце да желаеш Бога…“

Кирил и Методий се впуснали всеотдайно в Моравската просветно-религиозна мисия, която продължила четири години – до 867 г. в столицата Велеград. Същевременно те осветили с делото си и съседното Панонско княжество, по молба на неговия княз Коцел, където отделно подготвили 50 свещеници.

Но немски духовници и стоящи зад тях феодали следяли развоя на нещата. Те подбудили изкуствена интрига относно правото да се извършва славянска литургия в рамките на ортодоксалния канон. Светите братя решили да прекъснат дейността си и да отидат в гр. Рим с искане самият Божи наместник Vicarius Dei, т.е. папата, да разреши спора им с техните противници.

По време на престоя на Кирил и Методий в Италия през цялата 868 и до началото на 869 г., благодарение на това че на състоялия се в гр. Венеция християнски събор Константин-Кирил Философ блестящо оборил схизмата на триезичниците, доказвайки, че прототип на глаголицата е предпотопното етиопско писмо геез, папа Адриан II (867-872 г.) ги поканил в Рим. Братята пристигнали там по Коледа на 868 г.:

„И там [в Рим – б.Ал.Д.], по откровение божие, блаженият папа Адриан ги посрещна тържествено извън града, с целия сбор от църковни и градски първенци… След извършването на литургия над всичките книги, преведени от гръцки на български език, папата ги показа на всички [к.Ал.Д.], а и самите книги се разгръщаха и показваха. И папата рече: „Благословен е Бог! Тези книги са истински и жертвоприношения, угодни Богу!“ След това ръкоположи и Климент и Наум, заедно с останалите, за свещеници и дякони, и заповяда да
се извърши целият ред вечерен и утринен по българския текст във великия храм на светите апостоли Петър и Павел [к.Ал.Д.]. Така и стана. Също тъй всички извършиха заедно литургия и за всичко прославиха Бога, който показа такива чудеса…“ /Второ житие на Наум. – пак там, с. 294/.

Папа Адриан благословил представените от Кирил глаголически книги на български език и официално признал правото на славянските народи да ползват глаголицата и своя език в християнското богослужение. Междувременно философът предал на папата донесените от Крим мощи на първия римски свещенослужител и мъченик свети Климент, жест, който му спечелил благоволението на прелатите.

За съжаление, 50 дни по-късно, според житието, Кирил се разболял поради преумора и починал на 14 февруари 869 г., на 42 годишна възраст. Той бил погребан тържествено в базиликата „Сан Клементе“ в Рим, построена върху дома на свети Климент, чиито мощи именно бил донесъл Кирил. Тогава Методий отпътувал за Моравия, където през 873 г. е ръкоположен за архиепископ от следващия папа Йоан VIII (872-882 г.). Учениците на Кирил и Методий направили още глаголически преписи на Светото Писание и ги разпространили в славянските княжества, включително в Хърватско и Далмация. В целия регион книгите на глаголица, наричана още буквица, били ползвани в храмовете едно пълно хилядолетие – до началото на XIX в.

Много скоро обаче, под влияние на франкските крале, които възнамерявали да завладеят централно-европейските славянски княжества, католическата църква променила отношението си към архиепископ Методий и неговите ученици. Те отново били подложени на клевети, гонения и дори затвор. В онзи исторически момент Моравия, и въобще славянските княжества в региона, се оказали ябълката на раздора между Рим и Византия.

През 885 г., изтощен от безконечните борби, починал духовният водач Методий. Назначеният на неговата катедра латински архиепископ Вихтунг прогонил от Моравия неговите ученици и помощници Климент, Наум, Ангеларий, Горазд, Сава и др. Те, разбира се, потърсили убежище и закрила при българския княз Борис-Михаил. Той им осигурил в България прекрасни условия за книжовна дейност: така възникнали Преславската и Охридската книжовни школи, в които получили отлична подготовка хиляди свещеници, писари и администратори – духовните ратници на новопокръстеното българско царство. /Първо житие на Наум. – пак там, с. 292; Второ житие на Наум. – пак там, с. 293-295; Пространно житие на Климент Охридски. – пак там, с. 295-301; Кратко житие на Климент от Димитър Хоматиан. – пак там, с. 302-303/.

На какъв език са работили Кирил и Методий, и техните ученици? В цитираното по-горе житие на Наум се казва изрично, че глаголическите книги, ползвани в Моравия и осветени от папата в Рим, са били на български език.

Отговор на този въпрос е дал също така и Теофилакт Охридски (XI в.): „Борис основа българска епископия на Брегалница и там постави клир, който да извършва богослужението на български език.“ Става дума за Охридската архиепископия, ръководена от Климент Охридски; р. Брегалница е приток на р. Вардар в Македония.

В развитието на писмеността може да се предполагат и други взаимодействия.

Отделни автори посочват връзката между голям брой глаголически букви и отделни рунни знаци от салтово-маяцките рунически надписи. /Г. Турчанинов. Памятники письма и языка народов Кавказа и Восточной Европы, 1971, с. 84/. Според Турчанинов арамейското писмо е вероятният прототип на тези знаци, но германският историк Франц Алтхайм излезе с хипотеза, че салтово-маяцките знаци са създадени от ранните българи през III-IV в. в Кавказ.

Всъщност тези салтово-маяцки рунни знаци са ползвани от северокавказките народи: алани, касоги, хазари, както и от древните българи по Северното Черноморие. Практически същата система от рунни знаци се среща, при това в много по-голямо количество, и по сгради, плочи, оръжие, битови изделия и др., открити в основните центрове на българската държава – Плиска, Мадара, Преслав и навсякъде където са живели (пра)българите. /Л.Дончева-Петкова. Знаци върху средновековни археологически паметници (VII-X век). С., Изд. на БАН, 1980/.

Възможно е старата българската руническа писменост да е била реформирана в глаголица, която е донесена при миграцията на Аспаруховите българи от Велика България към Онгъла и Дунавска България.

Така например съществува плътно покритие между отделни композиции от скито-сарматски руни и някои глаголически букви. Става дума за най-сложно устроените букви, отговарящи на носовите дифтонги в края на глаголицата, за които практически никоя досегашна теория не дава обяснение. Някои от скито-сарматските знаци от могилата Рошава Драгана в местността Чаталка, Старозагорско, изцяло или почти изцяло съвпадат с тези най-сложно устроени глаголически букви, т.е. налице са многобройни прилики между скито-сарматските руни и глаголицата (сн. 39). Такива букви не се срещат в изброените по-долу азбуки, от които потенциално биха могли да бъдат заимствани. Това съвпадение е убедително свидетелство, че създателите на глаголицата са познавали скито-сарматската система от рунни знаци и са ползвали отделни елементи (кръгове, триъгълници), цели композиции от знаци, а така също и самия ортографски принцип на свързване чрез съединителни отсечки. /вж. Иван Танев Иванов и Мариана Минкова. Ортографична аналогия между глаголическите букви и сарматските руни от могилата Рошава Драгана. Бургас, 2006, с. 48-59/.



Снимка 39. Алано-българското руническо писмо и глаголицата.


Нека не забравяме нещо важно, свързано с последната информация, а именно, че Прокопий Кесарийски (~500~565 г.), е отбелязъл в своята „История на Юстиниановите войни“, че сарматите са от рода на тракийското племе гети. /Procopius. History of the wars. Loeb, London, 2000/.

Хърватският учен Славомир Самбуняк твърди, че всички букви в глаголицата, особено тези от началния объл вид, са изградени по един общ модел: чрез графика-модул кръг, с изобразени осем лъча в него.

Днес в света са познати два вида глаголица: ъглова („угла“) и обла (сн. 40). Облата глаголица е създадена (компилирана) от свети Кирил Философ, като повечето от закръглянията са били допълнени за краснопис и стил.

Древнобългарските оригинални знаци от рунната азбука нямат такива закръгляния. Ъгловата глаголица се доближава образно повече до писмото, на което древните българи са писали преди книжовната реформа на Кирил и Методий. Светите братя преработили ъгловата глаголица с цел получаване на по-практичен вариант, главно поради естествената потребност от пестене на време при изписване на буквите. Така в България през втората половина на IX в. реформираната обла глаголица започнала да служи за нуждите на църквата, докато ъгловата минала в светския сектор.

Снимка 40. Обла и ъглова глаголица.




Центрове на интензивно използване на глаголицата са били преди всичко районите на двете български книжовни школи – Преслав и Охрид, както и областта Истрия в Хърватия.

Единствено в териториите на Българското землище (България и Македония) и Хърватското (Босна, Далмация и Истрия), са запазени по-голям брой книги и отделни листове на глаголица. Отделни единични находки има намерени в Русия (пренесени в по-късно време), Чехия, и няколко в Сърбия.

Трябва да споменем и за намерените палимпсести, в които върху глаголическия текст е наложен кирилски. Също така за глаголически книги, в които на белите полета на листите има приписки на кирилица. Например такъв е случаят с глаголическото „Зографско евангелие“, съдържащо четирите основни евангелия; то е една от най-ранните запазени книги на старобългарски език (Х в.). През XII в. в него са вмъкнати допълнителни глаголически листове (л. 41-57) от преизползван пергамент (палимпсест), като под текста им е открит изличен по-стар текст от друго глаголическо евангелие (IX в.). Освен това има добавени несръчни рисунки на човешки фигури и животни, както и пояснения с кирилски букви. „Зографското четвероевангелие“ е писано с характерната за българските земи обла глаголица и съдържа 304 пергаментови листа, вкл. с по-късната кирилска притурка на л. 289-304.

Πрез 1843 г. архимандрит Порфирий Успенски открил ръкописа в Зографския манастир на п-в Атон, където на следващата година го изследвал Виктор Григорович. През 1860 г. зографските монаси подарили книгата на руския император Александър II, който я оставил на съхранение в Руската национална библиотека.

Очевидно глаголицата предхожда по време кирилицата.

Снимка 41. Завещанието на княгиня Олга, съпруга на киевския княз Игор и майка на Светослав I, написано на сребърна плочка с кръгла българска глаголица.

Съобщението в руската преса за представянето на уникалния артефакт (сн. 41) гласи:

„2 апреля 2012 г. впервые для широкой общественности продемонстрируют серебрянные пластины с завещанием княгини Ольги. Текст завещания записан на серебрянных пластинах круглой Болгарской глаголицей черноризцем Григорием и датирован годом 6454 от сотворения мира (946 от рождения Христа).“ /https://day.kyiv.ua/ru/news/111112-v-kieve-vpervye-pokazhut-tekstzaveshchaniya-knyagini-olgi-datirovannogo-946-godom-ot/.ОБОБЩЕНИЕ

Чудно е защо старите автори като Еврипид, Алкидамант, Диодор Сицилийски, Плиний и др. говорят за писменост у пеласгите, траките, гетите, фригите, мизите (родствени племена от един и същ народ) и посочват предците ни като първите хора, имащи своя древна азбука, а официалната българска историческа наука е приела становище, че траките са били безписмени?

Еврипид и Херодот сочат съществуването на тракийски плочици (дъсчици, таблици), писани на езика на Орфей.

Според Плиний Стари, не гърците, а пеласгите са тези, които разпространили азбуката чак до Лациум – родината на латините на Апенинския полуостров /Natural Historia, VII/.

Страбон пише: „Книгите на фригите и мизите ни връщат във времена дори по-ранни от тези на Троянската война.“ /по пос.съч. на Г. Сотиров/.

Диодор Сикул: „Лин е написал разказ с пеласгийски букви за делата на първия Дионис, както и за други митични легенди, които завеща сред мемоарите си. По същия начин Орфей и Пропанид, който беше учител на Омир и талантлив поет, ползваха пеласгийски букви, а също ги ползваше и Тимоет – син на стария Тимоет, а той син на Лаомедон, – който живя по времето на Орфей…“ / Diod. Sic., III, 67.5/.

Тимоет, племенник на цар Приам, е написал „Фригийската поема“, а така я наричат, защото е ползвал древния език и букви.

Алкидамант: „Тук траките положиха Орфей – жрецът на музите…, открил на хората буквите и мъдростта“ /по Д. Попов. Гръцките интелектуалци и Тракийския свят. С., Лик, 2010, с. 465/.

Публий Овидий Назон твърди, че е съчинил поема на езика на гетите.

Основателят на Източната римска империя (Византия) Константин Велики, родом от Найсус (дн. Ниш), област Сердика, е писал своите „Беседи“ на родния си език – на тракийски.

Първият християнски емисар в Родопите – епископ Никита Ремисиански (IV-V в. сл. Хр.) – е превел „Библията“ на бески език. Траките са имали „Библия Бесика“:

„Тракийското племе беси, което живяло в Родопите, притежавало през V век на свой език книгите на Светото писание и извършвало богослужение на своя език. В манастира Куталис в Палестина се пазят сведения, че Евангелието се е четяло и на бески език.“ /http://www.pravoslavieto.com/life/06.24_sv_Nikita_Remesianski.htm/.

Теофилакт Симоката (Theophylactus Simocata; VII в.) заявява, че склавините са същите онези народи, които в по-раншни времена са наричани гети. И още: „Гети, наречени още склавини, прекосяват границите на Тракия... Склавини или гети, защото така бяха наричани в древността.“ /История, VІІ, 2, 5/.

Патриарх Фотий (Photius) споменава, че през VII в. византийските писатели все още ползвали тракийски книги. /Op. cit., код. 177 a. (BL. т. 2, стр. 163)/.

Накрая ще си позволя да цитирам едно съвременно лингвистично определение по отношение на езиковото семейство „Hellenic“, с източник https://en.wikipedia.org/wiki/Hellenic_languages .

A family under the name "Hellenic" has been suggested to group together Greek proper and the ancient Macedonian language, which is barely attested and whose degree of relatedness to Greek is not well known.

The suggestion of a "Hellenic" group with two branches, in this context, represents the idea that Macedonian was not simply a dialect within Greek but a „sibling language“ outside the group of Greek varieties proper. Other approaches include Macedonian as a dialect of Greek proper or as an unclassified Paleo-Balkan language.

Hellenic constitutes a branch of the Indo-European language family. The ancient languages that might have been most closely related to it, ancient Macedonian and Phrygian, are not well enough documented to permit detailed comparison. Among Indo-European branches with living descendants, Greek is often argued to have the closest genetic ties with Armenian!

Превод: „В [езиково] семейство под името „Hellenic“ е било предложено да бъдат обединени гръцкият език и древният македонски език, чиято взаимовръзка с гръцкия, обаче, не е доказана и чиято степен на свързаност с гръцкия език не е явна. Предложението за „гръцка“ група с два клона в този контекст представя идеята, че македонският не е просто диалект в гръцкия, а „братски език“ извън групата на гръцките диалекти. Другите различаващи се подходи включват македонския като диалект на гръцкия, или като некласифициран палео-балкански език.

„Hellenic“ представлява клон на индоевропейското езиково семейство. Древните езици, които може да са били най-тясно свързани с него – древният македонски и древният фригийски – не са достатъчно добре документирани, за да позволят подробно сравнение. Сред индоевропейските клонове с живи потомци, относно гръцкия език често се коментира, че има най-близки генетични връзки с арменците!“

Всички тези факти, доказателства и аргументи разкриват съществуването на една древна тайна в историята на Европа – съществуването на палеобалканска писменост, „заета“ като своя през II хил. пр.Хр. от елините и наречена по-сетне „древногръцка“.

Ето как почтените и боголюбиви траки „изгубиха“ в дебрите на времето своите букви, т.е. станаха безписмени, макар, че през античността траки, фриги, финикийци, македони, елини, тирсени, етруски и латини са писали с почти еднакви знаци. Научната общност у нас е в дълг пред съвременните европейски народи да отговори честно на въпроса: кога всъщност са възникнали на Балканите буквите и символите, от които са били изградени прототракийски азбуки на фриги, мизи, пеласги, пеони, македони и етруски, многократно споменавани от старите автори, като Еврипид, Алкидамант, Диодор Сицилийски и Плиний, свидетелствали неизменно за присъствието на писменост у траките, които символи и писмени знаци впоследствие са поставили, както основите на ранната латиница, така и на двете старобългарски писмености, познати ни от по-късните извори с имената „кирилица“ и „глаголица“.

https://panazea.blog.bg/