Балканска предистория
Най-ранното споменаване за евреи на Балканите се съдържа в надпис, датиран в периода 300-250 г. пр.н.е. и намерен в Оропос, малко крайбрежно градче между Атина иБеотия. От 140 г. пр.н.е. датират първите данни за еврейски поселения в Солун и по крайбрежието на Тракия, днесСеверна Гърция. Основния поток евреи се заселва по балканските земи след обсадата и превземането на Йерусалим, предшествано от подпалването и разрушаването на Втория храм.[4]
Късна римска античност[редактиране | редактиране на кода]
Първите археологически находки свързани с еврейски поселения в българските земи са от местност в близост до село Гиген край град Никопол на река Дунав, където е разкрит надгробен паметник (мраморен стълб) от II век върху който има надпис споменаващ за евреина Iose Sarcisinao. Надпис от II-III век в християнска базилика край селоСтоби, удостоверява, че Клавдий Тиберий Поликарам е преминал към юдаизма, като е увенчал своя праведен живот с подигането на синагога в Стоби. Във Филипопол е разкрита Антична синагога от началото на III век.
Прокопий Кесарийски в съчинението си "За строежите" споменава кулата "при евреите" която кула се отнася за VI век и се намира източно от Дортикум, на десния бряг на Тимок, в близост до вливането му в Дунав при селоРаховица.[5]
Първа българска държава[редактиране | редактиране на кода]
Данните за евреи в Първата българска държава са фрагментарни. От значение по темата е и обстоятелството, че в края на X век и началото на XI век (когато престава да съществува и българската държава) е разгромен под комбинираните удари на Киевска Рус и съседите Хазарския хаганат, чиято управляваща върхушка и съсловие приемат близо два века по-рано юдаизма.
Върху археологически материали от Плиска Страхил Гичев открива силно повреден надпис, който определя като еврейски — на иврит. Надписът отпраща към еврейски цар от 7 век пр.н.е..[6]
Византийско владичество[редактиране | редактиране на кода]
По време на византийското владичество над българските земи настъпват значими размествания на население (от североизток нахлуват печенеги, узи и кумани), като вероятно по това време се заселват романьотите, които изграждат известния еврейски квартал в Търново. Кварталът се е намирал на южния склон на хълма Трапезица, като е бил защитен от запад с напречен зид. Васил Стоянов-Берон слага еврейския квартал северозападно от Трапезица, археоложката Я. Николова го локализира в местността "Черничака", а Димитър Ангелов го намира в района на църквата "Св. Димитър Солунски", като съществуват и други мнения по въпроса за местоположението на еврейския квартал в старопрестолната българска столица/. В плановете на средновековно Търново има нанесено еврейско гробище, принадлежало на квартала. Археологически проучвания в района на еврейския квартал в Търново не са правени.
През 1093 г. главния равин на Охрид (по това време най-големите еврейски общности са тези в Охрид и Костур) Товия Бар Елиазар пише най-старата еврейска книга от българските земи - "Lekach-tov".
В хрониката на Бенямин от 1185 г. се цитират еврейски общини по българските земи.
Втора българска държава
Царица Сара-Теодора, втора съпруга на цар Иван Александър, майка на цар Иван Шишман
Във Втората българска държава евреите са съсредоточени в отделни квартали на някои от големите градове на страната — Видин, Търново, Плевен, София, Пловдив, Одрин, Охрид, Битоля, Костур. Сред тях има както много богати, така и бедни и отритнати. От историческите сведения може да се направи извода, че броя на евреите в тогавашната българска столица е бил значителен.
В периода непосредствено преди завоюване на столицата Търново от османските турци се случва едно събитие от решаващо значение за престолонаследието и определянето на държавен глава - цар Иван Александър сключва втори брак с еврейката Сара, приелахристиянството и християнското име Теодора. Сара-Теодора е майка напрестолонаследника и последен Търновски цар - Иван Шишман. Случаят е явно неодобряван в царското семейство и сред останалите роднини на царя, понеже сестра му царица Елена Българска, заедно с първата съпруга на Иван Александър — влахинятаТеодора Басараб, женят синовете си и царе Стефан Урош V и Иван Срацимир за сестрите с майка католичка - Анна Анка Басараб и Анка Басараб.[11]
Втората съпруга и царица на Иван Александър — Сара спасява от смърт тримата осъдени жидовстващи на Втория църковен събор по времето на Иван Александър (първия е насочен срещу богомилите, а втория — срещу евреите), като според някои отделянето на Видинското царство от Търновското, е по внушение на втората царица.[12][13]
Османско владичество[редактиране | редактиране на кода]
Най-голямото заселване на евреи по българските земи датира след изгонването им от Испания. По времето на Баязид II по българските земи се заселват сефарадите. Тези евреи говорят ладино и съставляват впоследствие над 90% от българските евреи. По-късно по време на османското владичество по българските земи се преселват и евреи-ашкенази, които идват предимно от германските земи, а езикът им е диалект на немския - идиш.
Царица Сара-Теодора, втора съпруга на цар Иван Александър, майка на цар Иван Шишман
Във Втората българска държава евреите са съсредоточени в отделни квартали на някои от големите градове на страната — Видин, Търново, Плевен, София, Пловдив, Одрин, Охрид, Битоля, Костур. Сред тях има както много богати, така и бедни и отритнати. От историческите сведения може да се направи извода, че броя на евреите в тогавашната българска столица е бил значителен.
В периода непосредствено преди завоюване на столицата Търново от османските турци се случва едно събитие от решаващо значение за престолонаследието и определянето на държавен глава - цар Иван Александър сключва втори брак с еврейката Сара, приелахристиянството и християнското име Теодора. Сара-Теодора е майка напрестолонаследника и последен Търновски цар - Иван Шишман. Случаят е явно неодобряван в царското семейство и сред останалите роднини на царя, понеже сестра му царица Елена Българска, заедно с първата съпруга на Иван Александър — влахинятаТеодора Басараб, женят синовете си и царе Стефан Урош V и Иван Срацимир за сестрите с майка католичка - Анна Анка Басараб и Анка Басараб.[11]
Втората съпруга и царица на Иван Александър — Сара спасява от смърт тримата осъдени жидовстващи на Втория църковен събор по времето на Иван Александър (първия е насочен срещу богомилите, а втория — срещу евреите), като според някои отделянето на Видинското царство от Търновското, е по внушение на втората царица.[12][13]
Османско владичество[редактиране | редактиране на кода]
Най-голямото заселване на евреи по българските земи датира след изгонването им от Испания. По времето на Баязид II по българските земи се заселват сефарадите. Тези евреи говорят ладино и съставляват впоследствие над 90% от българските евреи. По-късно по време на османското владичество по българските земи се преселват и евреи-ашкенази, които идват предимно от германските земи, а езикът им е диалект на немския - идиш.
https://bg.wikipedia.org/wiki/
Евреите в Османската империя са били организирани на масонски принцип като „държава в държавата“
„…Различните финансови постъпления, както и приходите от експлоатацията на мини, солници и други дейности, не се събирали пряко от султанските чиновници: Портата предпочитала (или била принуждавана – бел. моя, Г. В.) да даде под аренда както данъчните вземания, така и приходите от разработката на някои имоти.
Данъчният арендатор носел арабското име „амил“. Той трябвало да удостовери своята платежоспособност посредством един или няколко гаранти (кефил), които рискували да заплатят с живота си или в най-добрия случай със свободата си неговата недобросъвестност.
Счетоводството на арендата се контролирало от кадията, а по-късно от един инспектор (мюфетиш)…“ .
В своите изследвания акад. Николай Тодоров от БАН подчертава дейността на еврейските лихвари и предприемачи като водещи при откупуването и събирането на данъците от раята (българите и др.) в Османската империя:
„… Не по-малко значителна е дейността на евреите като от-купници на държавни мукатаи, която била непосредствено свързана с тяхната търговска дейност. Мукатаата е типична стопанска финансова единица, обособена от постъпленията срещу дадено държавно събиране – данък, такси, глоби, приходи от солници, мини и пр. Тя била създадена за улеснение на финансовата власт, която изграждайки системата на мукатааите, осигурявала прибирането на държавните приходи, като при това се освобождавала от риска, свързан с постъпленията, които зависели от колебанията на цените, движението на населението и пр.
Естествено предприемачът на даденото събиране също извличал полза от тази сделка, тъй като разчитал, а твърде често и реализирал немалка печалба срещу вложения капитал…
Характерно е, че обикновено откупниците разполагали със значител-ни капитали, които влагали в рискованото, но често доходно от-купуване на държавните приходи. От взаимоотношенията между тях и османската власт се вижда, че отделни нейни представители, макар и неофициално, упражнявали влиянието си, а понякога и открит натиск, за да фаворизират един или друг откуп-ник, дори във вреда на фиска. Тази тяхна намеса, която едва ли е била безкористна, подчертава влиянието на някои представители на търговско-лихварския капитал върху финансовите дела на Османската империя…“ .
От проучванията на документите става ясно каква огромна финансова власт е имала еврейската мафия, която е монополизирала почти всички важни дейности в областта на търговия, събиране на данъци, лихварство, контрол на пазарите и дори сеченето на монети, което те взимали под аренда от султана, Често представителите на еврейския търговско-лихварски капитал използвали централната власт за нелоялна конкуренция и дори физическо унищожение на конкурентите си – българи, гърци, арменци и др. в тази сфера (114).
Контролът по данъчните вземания и цялата финансова дейност на империята били предоставени на баш дефтердаря (буквално „главен пазител на регистрите“ или главен ковчежник на султана). Обикновено тази важна държавна служба се заемала и контролирала от евреи и агенти на Синедриона. Баш дефтерда рят бил и член и на Султанския съвет (Диван) и взимал участие при определянето на цялостната политика на империята.
Българските данъкоплатци често били в невъзможност да пла щат непосилните данъци и се принуждавали да вземат неизгодни заеми от евреи лихвари, което често завършвало с разорение и фи-нансов крах. Еремеев и Майер* пишат по този въпрос следното:
„… Раята, като не можела да плати задълженията си, при-бягвала по принуда към услугите на лихварите. Лихварството-придобило през този период (ХVI-ХVII в.) голям размах.
Значителна част от селските жители (основно българи – бел. моя, Г.В.) изпаднала в дългово робство, залагайки къщите, добитъка и зе-мята си…“.
Двамата автори изтъкват, че в края на XV и началото на ХVII в. основният данък джизие нараснал значително от 20-25 на 140, а бирниците по места прибирали по някога до 400 – 500 акчета. Извънредните данъци също се увеличили многократно.
Така чрез данъците, лихварските дейности и тоталния кон-трол върху търговията, чифутите кръвопийци заробвали допъл-телно българите и изсмуквали като паразити последните живителни сили на народа!
Дейвид Дюк*, цитирайки книгата на Стенфорд Шоу „Евреите в турската република“, подчертава факта, че евреите специално разработили система от търговски закони в Турция, изгодни за еврейските банкери и търговци. Той добавя и обобщава:
„…Поддръжниците на доктрината за расово превъзходство на евреите (талмудистите) се явяват врагове на всички народи и всички нации, тъй като те се стремят да отричат правото за съблюдаване на собствените интереси и правото за самосъхранение за всички останали народи, освен своя собствен. Тяхната окончателна победа ще доведе до пълна загуба на свобода и даже унищожение на уникалната идентичност на всички народи на земята…“ . Добре го е казал американският сенатор, който най-добре познава сатанинските и разрушителни въжделения на своите сънародници от еврейски произход!…
На фона на турско-еврейския данъчен произвол, тровещ живота на българското население, трябва да посочим, че редица евреи в Османската империя били привилегировани и се освобождавали от данъци, както посочва в своето изследване Снеж-ка Панова – „Еврейската община в българските земи през XVI-XVIII век“:
„… Твърде чести били протестите и против освобождаването на някои лица от данъчно облагане. По стар обичай, въведен по-късно със силата на закон, в еврейските общини равините и Учителите били освобождавани от всякакви данъчни задълже. От данъци се освобождавали освен това пряко от властта някои лица, приближени на султанския двор – лекари, превода-чи и др. Всички те произхождали от най-имотните слоеве и освобождаването им от данъци ставало за сметка на бедните. И в този случай общината в лицето на равина отстоявала интересите и правата на тази върхушка в еврейското общество…“.
Изследванията на Тодоров и Панова отново потвърждават че евреите в Османската империя са били организирани на масонски принцип като „държава в държавата“ и това е било насочено преди всичко срещу интересите, живота и здравето на българите.
Голям удар срещу духовността на българите бил извършен и от гръцките фанариоти, които подобно на евреите действали като шпиони и агенти на турците. Както вече обяснихме, те систематично унищожавали българската книжнина и култура и правели всичко възможно за погърчването на българите. Те унищожили българската патриаршия в Охрид и издействали от турските власти българското духовенство да е подчинено на вселенския патриарх в Цариград, чиято резиденция се намирала в квартала „Фенер“ (оттам името „фанариоти“), редом с еврейските синагоги.
Фанариотите наложили и богослужението в българските църкви да се провежда на гръцки език – нещо, срещу което се борели и миряните, и българското духовенство. Ето какво пише за техните разрушителни действия Иван Селимински (1799-1867 г.):
„… Най-сетне турската власт унищожи независимия и автокефален патриаршески престол на България, като го предаде в ръцете на вселенския Константинополски патриарх. Тогава бъл-гарската свещена йерархия бе заменена с гръко-фанариотска. Та-зи нова йерархия е не само вярна на турската политическа сис-тема, но побърза с вълчи апетит да ограби българския народ… Фанариотите си служеха с тези две средства: лъжата и терора.
Фанариотските владици, които имаха за пример варварската тур-ска власт, се надпреварваха един друг, за да я задминат… Благо-дарение на интригите, съветите и най-вече на съдействието на фанариотския клир нашият народ получи три важни и смърто-носни рани от турското варварство. Дълбокият мрак на неве-жеството се разпростря по целия български хоризонт. От този потоп с голям риск се спасиха малко български манастири, в които съществува богослужение на български език, свещената писменост за българите и малки остатъци от извършеното от нашите прадеди, както и хрисовулите на българските царе, зачени с голям труд от благоговейните монаси от унищожителни поток на фанариотите йезуитски архиереи.
Всичко това даваше по-голяма сигурност на турците и те покойно и без всякакъв страх си служеха с честта, имота, вяра-та, с децата и живота на народа така, както си искаха.
Защото голямото невежество превръща човека в животно, прави го роб, робството го поставя в реда на животните, да чувства само физически нужди, които той едва задоволява, и то твърде мизерно…“.
Поставени в тази ненормална обстановка на Геноцид, терор, поробване, духовно унищожение и Холокост (пожертване за чужди интереси), българите непрекъснато се борели за своето освобождение от робството, налагано им от турци, евреи и гърци. Всички бунтове и въстания на българите били потушавани с огън и меч и най-вече с талмудистка старозаветна отмъсти-телност. Българската кръв се леела като река и от ятагана на поробителя не бил пожален никой – стар или млад!
Друг метод, при който се използвал изключително много терор от страна на турците, било системното и целенасочено ислямизиране на местното население – така нареченото „потур-чване“. С това се целяло окончателното претопяване на българите в турския етнос. Тази насока в дейността на управляващата върхушка се утвърдила като една от основните линии във вътрешната политика на империята.
Първите ислямизирания започват още от XIV век, като масови такива са отбелязани в началото на XVI век, когато започва и масовото нахлуване на еврейски елементи в Османската империя! Летописният разказ за първото масово помохамедан-чване в Родопите ни пренася в тези мрачни времена на насилие:
„… Тогава се вдигна самият Селим с голям гняв против България в лето Христово 1522 г. (по-точно 1515 г.), разори Тракия от Адрианград до Средец (град София), а един кайма-кан с 46-хилядна татарска войска разсипа цялата страна покрай Дунав и Стара планина, от Черно море да Видин. В Македония пък той изпрати своя везир с 33-хилядна войска. Като започна от Драма, той потурчи всичко чак до Босна: тогава потурчил Доспат планина, Еспино (Чепино), Крупник, Кочани… В някаква кратка немска история се среща за този Селим. че когато разорил българската земя, много народ, млади юноши и красиви девойки, избрал и насила ги похитил и ги събрал в Едрене (Одрин) и ги записал еничери, т.е. на турски език „нови ученици“, и ги отвели в турската войска до 325 хиляди млади юноши потурчени. Само от мъжки пол били толкова, а от женски – кой знае?…“ .
Ислямизацията била системно провеждана от органите на османската централна и местна власт, от армията, духовните и религиозните институти в продължение на пет века.
Поробителят създал широка система от средства, форми, механизми в методи за религиозна и етническа асимилация на българите. Тази система включвала: масови, групови и индивидуални насилс-твени помюсюлманчвания; кръвния данък (девширме); робст-вото; привличането на българи като домашна прислуга, ислямизация на малолетни деца и юноши; принудителни женитби (ежедневното насилствено помохамеданчване на български войки); преселения (депортация) в Мала Азия; лъжесвидетелство от страна на мюсюлманин, че дадено лице е изявило желание да се ислямизира или е поругало мюсюлманската вяра; опро-щаване на нарушители на закона след приемане на исляма от тях; раздаване на служби и длъжности; подпомагане на бедни и немощни нови мюсюлмани; включване в различни османски во-енни организации – спахийството, еничерството, (селяни пехотинци), мюселеми (свободни селяни конници), акънджии (ударна конница); юруци и др., в които се извършвала не само смяна-та на религията, но и силно езиково и етническо въздействие върху ислямизираните.
Османските регистри дават сведения за ислямизирането на села в Силистренско, Шуменско, Разградско, Търговищко, Габровско, Великотърновско, Ловешко и др. Всички тези потурчвания били съпроводени с големи кръ-вопролития и жестокости спрямо българското население. В 1596 г. край Бабадаг (Северна Добруджа) турците с помощта на много жертви успели да ликвидират почти изцяло една голяма хайдушка чета, състояща се от 1300 бойци.
Силезиецът Фридрих Зайдел, придружаващ като негов аптекар императорския посланик при Портата Креквиц, на връщане от Цариград през 1596 г. край София видял купища избити хора и проснати по земята трупове. При Ниш турците били поставили пред градските врати от двете страни на пътя в чест на султана „много стотици човешки пресни глави на християни, бедни български селяни“. Турците разказвали, че това били глави на „разбунтували се против султана жители".
След въстанието в Търново през 1598 г. във Влашко избягали и се преселили над 60 000 българи, а колко били изклани и убити, не се знае. При второто Търновско въстание от 1686 г. българите дали още по-големи жертви; градът бил подложен на разграбване, а 2/3 от населението му било избито. Пострадали българите от Габровско, Троянско, Златишко и Софийско, като били избити между 5 и 10 хиляди души.
Особено кърваво било потушаването на Чипровското въстание на българите католици от 1688 г. Засегнати били селищата Чипровец, Копиловци, Железна, Клисура, Расово, Пиротско, Сламеник, Берковски, Прогоровче, Славник, Мирковци и др. Турците убили няколко хиляди души и стотици жени и деца били отведени в робство; поробителите откарали повече от 100 коли с плячка от заграбените богатства, които десетилетия били събирани в богатото селище Чипровец.
В 1689 г. избухнало въстание в Североизточна Македония начело с войводата Карпош. С 5000 души той се укрепил в Крива Паланка, но срещу него била изпратена армията на Халил паша, наброяваща 18 000 войници. Въстаниците били разбити и повечето загинали; войводата Карпош бил заловен и набит на кол върху Скопския мост.
В периода XV – XVIII в. вследствие на терора, Холокоста и Геноцида, големи български маси се изселват в Трансилвания, Влашко, Молдова, Банат, а по-късно и в Бесарабия. В края на XVIII в. властта на султана отслабнала и България била подложена на терора и грабежите на кърджалиите и даалиите – турски, черкезки и татарски разбойнически банди, покровителствани от местни паши отцепници. Някои кърджалийски банди достигали до 5 – 6 хиляди души и те подложили на репресии цяла Тракия. Ограбени и изгорени от кърджалиите и даалиите били Копривщица, Панагюрище, Калофер, Станима-ка, Арбанаси, Раково, Мосхополис и други процъфтяващи градове. Кърджалиите провели няколко големи похода в Тракия и това довело до изселването на 20 000 бежанци. През 1803 г. кърджалията Али Молла с банда от 2000 души обсадил село Караеврен (днешно Близнак, Бургаско) и избил 600-700 души българи. След Руско-турската война в 1828 г. и Одринския договор (14 септември 1829 г.) следва масово преселение на българи в Бесарабия и Южна Русия (Украйна). За по-малко от две години от Източна България емигрирали близо 140 000 души, между които и множество занаятчии. Тази емиграция на значителни за времето си български маси била подтиквана от имперските интереси на Русия и създаденият още от Екатерина Велика „Гръцки проект“.
Той предвиждал възстановяване на Византийската империя и излаз на топлите морета под короната на Русия. Според „Гръцкия проект“ се изграждала една геополитическа ос Москва – Белград – Атина и не се предвиждало възстановяване на българската държава. Този панславянски духовен Геноцид разпределял територията на България между съседните й държави (без Турция) и бил остро критикуван от Георги Раковски и съратниците му. През 1737 г. успехите на австрийската армия в Сърбия повдигнали духа на поробените българи и те въстанали в западните области около Ниш. Турците били принудени да отстъпят към София. По-късно Али паша Кюрпрюлюоглу, подкокоросан от еврейски шпиони, заповядал да обесят около 350 свещеници, монаси и видни софийски граждани. При въстанията в Нишко и Пиротско през 1876 г. турците изгарят над 60 села и масово избиват хора. Изпратените западни кореспонденти са потресени от видяното: навсякъде ги посрещат изгорени български домове, убити по най-зверски начин жени и деца; разграбена покъщнина, добитък и т.н.
Съществуват редица сведения, че палачите в Османската империя били предимно евреи*. Вече отбелязахме, че евреи палачи е имало и в България в края на Второто българско царство през XIV в. Нишкото въстание от 1841 г. завършило с разгром на въстаниците, като били избити над 300 души; около 70 души – пленени и отведени в Ниш, където повечето били екзекутирани. Околните беззащитни села са предадени на грабеж и опожаряване. Главите на отведените в Ниш пленници били набити на колове на моста на река Нишава. Общо били разрушени и запалени 225 села; жени и момичета били дивашки изнасилвани пред очите на близките им, а след това подлагани на сеч. Много момичета и момчета били отвлечени и продавани като роби или пък за харемите на различни аги.
При поредното въстание в Северозападна България през 1850 г., турците избили над 800 души, много от които невинни хора от селата и Белоградчик. Десетки въстанници били заточени в Диарбекир, а голяма част от населението избягало в съседна Сърбия.
