Плоската Земя и Небесната твърд в Библията
В Юдео-християнската и апокрифната литература Вселената е описана по следният начин: Земята е плоска, дискообразна и се намира на екваториалната равнина вътре в сфера, като я разделя на горна и долна половина, поддържана е от Устоите на Земята (стълбовете), а отгоре е Небесната твърд (купола), със своите Врати и прозорци, на която се намират Светилата – Слънцето, Луната и звездите. Небесната твърд разделя водите на Сътворението на две: Води над Твърдта и води под Небосвода – моретата. Над Твърдта се намират Небесата илиНебесните селения, а над тях е Небето на Небесата (Третото Небе или на други места Седмото Небе) – Обиталище на Върховната Божествена Личност – Бог-Създател. Небесните порти водят към Небесните селения. Дървото на живота се намира в центъра на Едем, а под Земният диск се намира Преизподнята или Адът и Голямата бездна.
Небеса и Земя от Гебриел Онриет
Вавилонските свещеници-астрономи установили тридесет и шест, ако цифрата е точна, богове или космически енергии 5 **, излъчвани от тридесет и шест специфични точки на Небосвода. Но по какъв начин древните са били в състояние да открият съществуването на тези енергии или богове? Просто като наблюдавали движението на планетните дискове по Небосвода, който, за тази цел, те били разделили на 350 фиксирани градуса (дванадесет зодиакални знака по тридесет градуса) и записвали конкретните реакции, винаги едни и същи, които повтарящите се преминавания на дисковете над определени точки от Небосвода, еднозначно установяват в поведението на човека и природата. По този начин те създали систематична и точна класификация на енергиите, съдържащи се в Небесния купол. Тези сили, считани за богове, се казва, че определят всички земни и човешки условия, включително и всички болести. По такъв начин, изглежда, че Космическите лъчи, излъчвани от определена точка на Небосвода и персонифицирани като Арес, бога на войната, чрез препредаване посредством дисковете, подтикват хората и народите да се бият помежду си, но когато дисковете, обаче, се отдалечат от опасното място на Небосвода и влиянието вече не се предава, желанието за война отмира. Или от друга страна, определено излъчване от Небосвода, персонифицирано като Аполон, може да дари така наречения вроден поетичен, музикален или друг художествен гений на индивида и то, с помощта на точна геометрична връзка наречена аспект, съществуваща в деня на раждането между позициите на дисковете и определена точка от Небосвода, да речем, в този случай, 25-тия градус на Дева. Може също така да се окаже, че хипнотичното въздействие, упражнявано от Небесната твърд, принуждава човек сляпо да се подчинява на космическите импулси, така както те се приемат чрез посредничеството на планетните дискове, но за някои от тях, се казва, че може да се противостои. (Аспект е ъгълът, който планетите сключват една с друга, с асцендента или с други значими точки – Бел. прев.)
5 ** Това съответства вероятно на 22-те основни Аркани и на някои от второстепенните Аркани от Таро.
Трябва също да се отбележи, че тъй като Небесата са във формата на човек, навярно всичките вълни, които те излъчват, независимо от дължината им или скоростта на разпространение, възпроизвеждат този модел и това, следователно, е довело до митологичните вярвания, че боговете са слезли от Небесата на Земята, за да се родят тук като човеци, а също и до повествованията за техните проповеди и деяния на този свят.
Глава Седма
Относно дефектите на проекцията, летящите дискове и дъгата
ЗАБЕЛЕЖИТЕЛЕН факт, който не може да убегне вниманието ни, е съвършената стабилност на орбитите на планетните дискове, а също и математическата закономерност на скоростта им, което е последица, както по-рано предположихме, от вибрационните движения на отразяващите ги повърхности, но тази точност не е била винаги такава, тъй като, според някои традиции, съществувало е време, когато звездите все още не знаели пътя си. Разказва се, че Солон, когато пътувал в Африка през VІ-ти век преди Христа отишъл при египетските жреци, за да ги попита какво знаели за най-ранните дни на човечеството. Свещениците заявили, че през дълги интервали от време на Земята и в небесните движения ставали големи промени, които причинявали унищожаването на голям брой човешки същества, поради опустошителните пожари, разрушаващи всичко по повърхността на Земята. Причината била, че Фаетон (син на Хелиос и океанидата Клемена – Бел. прев.), след като впрегнал конете в колесницата на баща си, не могъл да я кара правилно по обичайния й път и тя практически съсипала всичко на Земята. Това описание, изглежда, се отнася до случайното забавяне на скоростта на Слънцето, при което топлината създадена от металната повърхност на Небесния купол би се увеличила до такава степен, че да предизвика катастрофалните последици, посочени по-горе.
Дисковете, наблюдавани да се движат в пространство, понякога с много висока скорост и които се наричат „летящи чинии”, също са светещи явления. Трябва да се съгласим, че те приличат, освен що се отнася до скоростта, на планетните дискове и имат един и същ произход, но в техния случай може да се допусне, или че първичните проекции са несъвършени, или че трептящите движения на повърхностите, от които те се отразяват върху Небосвода, са пулсиращи и неправилни, като по този начин пораждат къси и изменчиви проявления. Може да припомним, че няколко наблюдатели, видели летящи дискове от близко разстояние, ги описват с външен вид на метални предмети, което означава, че тук отново Небосводът е видим през прозрачните дискове. Що се отнася до пурообразните НЛО, които се взимат за космически кораби, очевидно е, че този продълговат външен вид представлява просто сплеснат диск. Тази деформация вероятно се дължи на формата на свода, показвайки я, по този начин, под различен ъгъл.
Има два факта, които трябва да бъдат споменати във връзка с „летящите чинии”. На първо място, практически всички случаи настъпват, когато Меркурий, Венера или Марс са или неподвижни, или бавно движещи се направо или ретроградно. На второ място, неизменно във всички случаи, планетните дискове извършват пасаж или по 8-9-10-ия, 14-ия или 20-21-ия градус на някой от дванадесетте знака на Зодиака, така че е възможно да се прогнозира приблизителната дата на появата на „летяща чиния”, чрез преглеждането на астрономическите таблици.
Дъгата е много силно увеличена повторна проекция на диска на Слънцето. Трябва да се обясни, че само половината от ръба на кръга с преливащи се цветове се появява на Небосвода, но едновременно с това другата половина винаги се вижда по повърхността на Земята, където може да се наблюдава много трудно, тъй като е върху хоризонтална равнина. Единствено само от височина, такава като върха на хълм, пълната повторна проекция на Слънчевия диск може да се види в нейната цялост. Следователно, при тези обстоятелства, разлагането на светлината се осъществява от стъкловидната или метална повърхност на Небесния купол в качеството му на призма.
Глава Осма
За фазите на Луната и затъмненията
Фазите на Луната са в съответствие със затъмнението през двадесет и осем дни, което започва след пълнолуние и става пълно няколко дни след фазата, наречена последна четвъртина. Краят на затъмнението се отбелязва последователно от повторната поява на новолуние, последвано от първа четвъртина, а пълнолунието съответства на края на затъмнението.
Представеното обяснение, че лунните затъмнения се причиняват от сянката, която Земята хвърля, когато Слънцето се намира зад нея и е в противостоене на Луната, не бива повече да се подкрепя. Фазите на Луната, представляващи истински затъмнения с голяма продължителност не са причинени от факта, че Слънцето остава двадесет и осем дни зад Земята и в опозиция на Луната, така както и в случая на затъмнения с продължителност от само няколко минути, но дори тогава, да споменем предварително, за да може да се обясни такова затъмнение, е необходимо да се предположи, че Земята няма въздушен слой, което имайки предвид съществуващите обстоятелства, не е много реалистично твърдение. Необходимо е също така да се изтъкне, че привържениците на системата на гравитацията изобщо не показват никакви скрупули, прибягвайки до геоцентричната система, въпреки че я заклеймяват като неприемлива, за да обяснят и изчислят затъмненията и още, би било полезно да се знае, дали движението на слънчево затъмнение изобщо е действително, тъй като движението на Слънцето, в което то участва, се описва единствено като привидно.
Казва се, че затъмненията на Слънцето се случват, когато то и Луната, разглеждани като твърди, непрозрачни тела, са в съвпад, като по този начин пораждат затъмнение и че при лунните затъмнения светилата са в противостоене едно на друго, но трябва да се помни, че местоположението на Слънцето, основаващо се на несъществуващо придвижване от един градус на ден, няма абсолютно никаква връзка с истинските обстоятелства и, следователно, заключенията произтичащи от това са погрешни от самото начало, както в случая със слънчевите, така и с лунните затъмнения. Също така ни се казва, в тази връзка, че черният диск на Луната се придвижва напред върху диска на Слънцето, а след това се отдръпва, но Луната никога не е ретроградна. Защо тя трябва да се превръща в такава от време на време само за няколко минути единствено за целите на слънчевите затъмнения? Освен това, Луната не е непрозрачно тяло и още повече, тъй като тя се движи по Небосвода върху същата повърхност като Слънцето, то е невъзможно тя да премине между него и Земята.
Затъмненията не са причинени нито, както първоначално може да се заключи, от частично, нито от пълно временно угасване на проекционния център, предизвиквайки по този начин прекъсване на светимостта на съответната повърхност на проектирания диск, тъй като той съществува и зад сянката - периферията му остава видима през цялата продължителност на затъмнението. По мнение на автора, затъмненията се дължат на оптичен ефект, получен вследствие модификация на инклинацията на Небосвода, определящ по този начин наклона на диска. Лесно може да се разбере, че изпъкналостта на Небосвода дава привиден обем на прозрачния диск, придавайки му по този начин оптична плътност и точно това е причината, поради която Слънцето е сравнявано с леща. Ето защо, следвайки инклинацията на свода, сянка може да бъде хвърлена върху диска от собствения му ръб, тъй като няма съмнение, че затъмнения са самопредизвикани, а именно, че Слънцето и Луната причиняват собствените си затъмнения, като се има предвид, че те се случват стриктно в рамките на обиколката им. В процеса на движението на светещия диск, оптичните условия се възвръщат към предишното си състояние и сянката постепенно отстъпва. Възможно е да се направи точна възстановка на затъмнението, посредством обикновена лупа, представляваща диска. Като държите лупата вертикално и я придвижвате бавно напред, по начина на движение на планетните дискове, можете да видите, че като й давате лек наклон сянка, подобна на тази при затъмнения, бива хвърлена във вътрешността на лупата от нейния собствен ръб, без намесата на никакво непрозрачно препятствие.
Освен това, съществува очевидна и важна особеност, пренебрегвана досега, относно позицията на другите планети по време на затъмненията. Лесно може да се забележи, че по време на тези явления, някои зони на Небосвода са едновременно аспектирани от другите планети. Въпросните градуси са 28-ия на Стрелец, 8-9-10-11-12-ия на Козирог, 14-17-21-вия на Дева и 2-ия на Водолей. Не може да има затъмнение на Слънцето или на Луната на която и да е дата, без тези градуси да са едновременно аспектирани от другите планети и, следователно, се вижда, че комбинираното въздействие на определени части от Небесната твърд, които стават чувствителни при преминаването на планетните дискове, допринасят за създаването на затъмненията. 6 *
6 * Трябва да се добави, че не само затъмненията, но и всички други светещи проявления, както и въздушните и геоложки явления като: кометите, „летящите чинии”, паданията на метеорити, земетресенията, вулканичните изригвания, наводненията, торнадото и дори гръмотевичните бури, дъждовете и снеговалежите, са винаги систематично придружени от аспекти, образувани от планетните дискове на определени постоянни градуси. Може лесно да се провери, например, че земетресенията се случват, само когато има едновременни аспекти с 8-ия градус на Овен, l0-ия на Козирог, 29-ия на Стрелец и 2-рия на Водолей.
Съответствията между географската дължина на дисковете и истинската позиция на Слънцето или Луната по време на затъмнения, трябва да бъдат систематично изследвани, за да се открие взаимовръзката. Може, обаче, със сигурност да се счита, че затъмненията не се дължат на никакви вътрешно вмъкнати взаимни преходи, случващи се между Слънцето, Луната и Земята, нито пък на сянката, хвърляна от последната.
Фактът, че затъмненията на Слънцето настъпват при определени условия по време на новолуние, трябва да се разглежда само като съвпадение между цикъла на слънчевите затъмнения, периодичността на Луната и движението на X-точката от колелото на съзвездията, което в този труд се разглежда като нематериалната структура, поддържаща светещите манифестации, наречени звезди. Това е същата X-точка от колелото на съзвездията, която движейки се с него със скорост от един градус на ден, би трябвало да замени Слънцето, за което се предполага, че се движи с тази скорост. Тогава, тази точка би преминала в близък съвпад с една от пресечните точки от лунната траектория по време на новолуние. Тези съвпадения позволяват ефективно да се изчислят слънчевите затъмнения, но не ги определят. Природните явления не трябва непременно да се смесват със собствените им причини, нито пък да се считат за такива.
Глава Девета
Относно звездите
ОПРЕДЕЛЕНО няма никакви твърди тела между Земята и Небесната твърд. Звездите не са твърди материални маси и не са резултат от проекции като планетните дискове.
През VІ-ти век преди Христа, Ксенофан мислел, че влажните дихания на Земята съдържат латентни искри, които, след определен вид кондензация, образуват звездите и това обяснение изглежда приемливо. Също така, астрономите на древен Египет вярвали, че звездите са окачени на Небесния купол с въжета като лампи и факт е, че в безоблачна нощ, ясно могат да бъдат забелязани нишки или линии, свързващи звездите на всяко съзвездие, от което можем да заключим, че над Земята съществува мрежа от етерни връзки, определени части от които, особено в пресечните точки, концентрират и трайно задържат радиоактивните излъчвания на Земята, като по такъв начин създават звездите, в съответствие с теорията на Ксенофан.
Глава Осма
За фазите на Луната и затъмненията
Фазите на Луната са в съответствие със затъмнението през двадесет и осем дни, което започва след пълнолуние и става пълно няколко дни след фазата, наречена последна четвъртина. Краят на затъмнението се отбелязва последователно от повторната поява на новолуние, последвано от първа четвъртина, а пълнолунието съответства на края на затъмнението.
Представеното обяснение, че лунните затъмнения се причиняват от сянката, която Земята хвърля, когато Слънцето се намира зад нея и е в противостоене на Луната, не бива повече да се подкрепя. Фазите на Луната, представляващи истински затъмнения с голяма продължителност не са причинени от факта, че Слънцето остава двадесет и осем дни зад Земята и в опозиция на Луната, така както и в случая на затъмнения с продължителност от само няколко минути, но дори тогава, да споменем предварително, за да може да се обясни такова затъмнение, е необходимо да се предположи, че Земята няма въздушен слой, което имайки предвид съществуващите обстоятелства, не е много реалистично твърдение. Необходимо е също така да се изтъкне, че привържениците на системата на гравитацията изобщо не показват никакви скрупули, прибягвайки до геоцентричната система, въпреки че я заклеймяват като неприемлива, за да обяснят и изчислят затъмненията и още, би било полезно да се знае, дали движението на слънчево затъмнение изобщо е действително, тъй като движението на Слънцето, в което то участва, се описва единствено като привидно.
Казва се, че затъмненията на Слънцето се случват, когато то и Луната, разглеждани като твърди, непрозрачни тела, са в съвпад, като по този начин пораждат затъмнение и че при лунните затъмнения светилата са в противостоене едно на друго, но трябва да се помни, че местоположението на Слънцето, основаващо се на несъществуващо придвижване от един градус на ден, няма абсолютно никаква връзка с истинските обстоятелства и, следователно, заключенията произтичащи от това са погрешни от самото начало, както в случая със слънчевите, така и с лунните затъмнения. Също така ни се казва, в тази връзка, че черният диск на Луната се придвижва напред върху диска на Слънцето, а след това се отдръпва, но Луната никога не е ретроградна. Защо тя трябва да се превръща в такава от време на време само за няколко минути единствено за целите на слънчевите затъмнения? Освен това, Луната не е непрозрачно тяло и още повече, тъй като тя се движи по Небосвода върху същата повърхност като Слънцето, то е невъзможно тя да премине между него и Земята.
Затъмненията не са причинени нито, както първоначално може да се заключи, от частично, нито от пълно временно угасване на проекционния център, предизвиквайки по този начин прекъсване на светимостта на съответната повърхност на проектирания диск, тъй като той съществува и зад сянката - периферията му остава видима през цялата продължителност на затъмнението. По мнение на автора, затъмненията се дължат на оптичен ефект, получен вследствие модификация на инклинацията на Небосвода, определящ по този начин наклона на диска. Лесно може да се разбере, че изпъкналостта на Небосвода дава привиден обем на прозрачния диск, придавайки му по този начин оптична плътност и точно това е причината, поради която Слънцето е сравнявано с леща. Ето защо, следвайки инклинацията на свода, сянка може да бъде хвърлена върху диска от собствения му ръб, тъй като няма съмнение, че затъмнения са самопредизвикани, а именно, че Слънцето и Луната причиняват собствените си затъмнения, като се има предвид, че те се случват стриктно в рамките на обиколката им. В процеса на движението на светещия диск, оптичните условия се възвръщат към предишното си състояние и сянката постепенно отстъпва. Възможно е да се направи точна възстановка на затъмнението, посредством обикновена лупа, представляваща диска. Като държите лупата вертикално и я придвижвате бавно напред, по начина на движение на планетните дискове, можете да видите, че като й давате лек наклон сянка, подобна на тази при затъмнения, бива хвърлена във вътрешността на лупата от нейния собствен ръб, без намесата на никакво непрозрачно препятствие.
Освен това, съществува очевидна и важна особеност, пренебрегвана досега, относно позицията на другите планети по време на затъмненията. Лесно може да се забележи, че по време на тези явления, някои зони на Небосвода са едновременно аспектирани от другите планети. Въпросните градуси са 28-ия на Стрелец, 8-9-10-11-12-ия на Козирог, 14-17-21-вия на Дева и 2-ия на Водолей. Не може да има затъмнение на Слънцето или на Луната на която и да е дата, без тези градуси да са едновременно аспектирани от другите планети и, следователно, се вижда, че комбинираното въздействие на определени части от Небесната твърд, които стават чувствителни при преминаването на планетните дискове, допринасят за създаването на затъмненията. 6 *
6 * Трябва да се добави, че не само затъмненията, но и всички други светещи проявления, както и въздушните и геоложки явления като: кометите, „летящите чинии”, паданията на метеорити, земетресенията, вулканичните изригвания, наводненията, торнадото и дори гръмотевичните бури, дъждовете и снеговалежите, са винаги систематично придружени от аспекти, образувани от планетните дискове на определени постоянни градуси. Може лесно да се провери, например, че земетресенията се случват, само когато има едновременни аспекти с 8-ия градус на Овен, l0-ия на Козирог, 29-ия на Стрелец и 2-рия на Водолей.
Съответствията между географската дължина на дисковете и истинската позиция на Слънцето или Луната по време на затъмнения, трябва да бъдат систематично изследвани, за да се открие взаимовръзката. Може, обаче, със сигурност да се счита, че затъмненията не се дължат на никакви вътрешно вмъкнати взаимни преходи, случващи се между Слънцето, Луната и Земята, нито пък на сянката, хвърляна от последната.
Фактът, че затъмненията на Слънцето настъпват при определени условия по време на новолуние, трябва да се разглежда само като съвпадение между цикъла на слънчевите затъмнения, периодичността на Луната и движението на X-точката от колелото на съзвездията, което в този труд се разглежда като нематериалната структура, поддържаща светещите манифестации, наречени звезди. Това е същата X-точка от колелото на съзвездията, която движейки се с него със скорост от един градус на ден, би трябвало да замени Слънцето, за което се предполага, че се движи с тази скорост. Тогава, тази точка би преминала в близък съвпад с една от пресечните точки от лунната траектория по време на новолуние. Тези съвпадения позволяват ефективно да се изчислят слънчевите затъмнения, но не ги определят. Природните явления не трябва непременно да се смесват със собствените им причини, нито пък да се считат за такива.
Глава Девета
Относно звездите
ОПРЕДЕЛЕНО няма никакви твърди тела между Земята и Небесната твърд. Звездите не са твърди материални маси и не са резултат от проекции като планетните дискове.
През VІ-ти век преди Христа, Ксенофан мислел, че влажните дихания на Земята съдържат латентни искри, които, след определен вид кондензация, образуват звездите и това обяснение изглежда приемливо. Също така, астрономите на древен Египет вярвали, че звездите са окачени на Небесния купол с въжета като лампи и факт е, че в безоблачна нощ, ясно могат да бъдат забелязани нишки или линии, свързващи звездите на всяко съзвездие, от което можем да заключим, че над Земята съществува мрежа от етерни връзки, определени части от които, особено в пресечните точки, концентрират и трайно задържат радиоактивните излъчвания на Земята, като по такъв начин създават звездите, в съответствие с теорията на Ксенофан.
(Звездите не са слънца! Различни видове звезди, както са наблюдавани през цифров фотоапарат Nikon COOLPIX P900 с 83x оптично увеличение и 332x цифрово увеличение. Вдясно: На забавен каданс, ясно можете да видите, как звездата постоянно променя цветовете си като призма, минавайки през всеки един цвят от дъгата. – Бел. прев.)
Това не изключва възможността за някакви въздействия, произтичащи от влиянието на Небесния купол или от присъствието на Слънцето през деня. 7 * Освен това, понеже всички съзвездия видимо се движат вкупом, явно е, че рамката или структурата, действаща като тяхна опора, е това, което се върти и ги носи със себе си. По-нататък би могло да се предположи, че тази звездна мрежа над Земята, от време на време е подложена на фази на напрегнатост и отпускане, които биха довели до увеличаване или намаляване на размера на междузвездните пространства и също така, че количеството на земните радиоактивни излъчвания се изменя в зависимост от сезоните или по други причини, увеличавайки или намалявайки по този начин яркостта и броя на звездите.
7 * Падащите звезди не трябва да се бъркат със звездите в обичайния смисъл на думата. Те са светещи явления, които се случват по повърхността на Небесния купол, както бе обяснено по-рано.
Това не изключва възможността за някакви въздействия, произтичащи от влиянието на Небесния купол или от присъствието на Слънцето през деня. 7 * Освен това, понеже всички съзвездия видимо се движат вкупом, явно е, че рамката или структурата, действаща като тяхна опора, е това, което се върти и ги носи със себе си. По-нататък би могло да се предположи, че тази звездна мрежа над Земята, от време на време е подложена на фази на напрегнатост и отпускане, които биха довели до увеличаване или намаляване на размера на междузвездните пространства и също така, че количеството на земните радиоактивни излъчвания се изменя в зависимост от сезоните или по други причини, увеличавайки или намалявайки по този начин яркостта и броя на звездите.
7 * Падащите звезди не трябва да се бъркат със звездите в обичайния смисъл на думата. Те са светещи явления, които се случват по повърхността на Небесния купол, както бе обяснено по-рано.
Една звезда в близък план.
Следователно, звездите са по-близо до Земята от планетните дискове, които се движат по Небосвода и този факт е в съответствие с теориите както на Анаксимандър, така и на Парменид. Що се отнася до предполагаемите окултации (затъмнения – Бел. прев.) на звездите от Луната, може да се каже, че не е необходимо тя да преминава пред някоя звезда, за да я направи за момент невидима, тъй като същият резултат се постига, ако Луната, чиято по-ярка светлина причинява изчезването на звездата, премине зад нея.
Следователно, звездите са по-близо до Земята от планетните дискове, които се движат по Небосвода и този факт е в съответствие с теориите както на Анаксимандър, така и на Парменид. Що се отнася до предполагаемите окултации (затъмнения – Бел. прев.) на звездите от Луната, може да се каже, че не е необходимо тя да преминава пред някоя звезда, за да я направи за момент невидима, тъй като същият резултат се постига, ако Луната, чиято по-ярка светлина причинява изчезването на звездата, премине зад нея.
Как в действителност изглежда една звезда през 70-милиметров телескоп в двора ми.
Когато говорим за звездна мрежа или система, от само себе си е видно, че съществуват две такива мрежи, по една върху всяка половина от Земята, притежаващи различни Зодиакални знаци и съзвездия и срещащи се над екватора. Може да се забележи, че за една година съзвездията правят пълен кръг над тази част от небето, в което се намират, отговарящо на приблизителна скорост от един градус в денонощие и това движение на съзвездията напред с един градус в денонощие е същото, което по някаква непонятна причина било приписано на Слънцето. В нашите региони, на север от екватора, това движение се извършва от запад на изток, в посока обратна на тази на планетите. А що се отнася до възможния произход на движението на звездите, то може да се определя или от магнитното въздействие, упражнявано от металния Небесен купол, или вероятно от преминаването на дневните и полу-годишните потоци космическо дихание.
Когато говорим за звездна мрежа или система, от само себе си е видно, че съществуват две такива мрежи, по една върху всяка половина от Земята, притежаващи различни Зодиакални знаци и съзвездия и срещащи се над екватора. Може да се забележи, че за една година съзвездията правят пълен кръг над тази част от небето, в което се намират, отговарящо на приблизителна скорост от един градус в денонощие и това движение на съзвездията напред с един градус в денонощие е същото, което по някаква непонятна причина било приписано на Слънцето. В нашите региони, на север от екватора, това движение се извършва от запад на изток, в посока обратна на тази на планетите. А що се отнася до възможния произход на движението на звездите, то може да се определя или от магнитното въздействие, упражнявано от металния Небесен купол, или вероятно от преминаването на дневните и полу-годишните потоци космическо дихание.
Звездата Сириус, заснета с голямо увеличение.
Казва се, че съществува постоянно ретроградно движение на съзвездията от петдесет дъгови секунди за година и че то за първи път било забелязано от Хипарх през ІІ-ри век преди Христа, когато сравнявал измерванията си с тези, които друг наблюдател, на име Тимохрис, бил направил век и половина преди това. На първо място, би било необходимо да се знае, дали изчисленията, направени от двамата изследователи за период от сто и петдесет години, са правилни и дали трябва да бъдат приети, което по никакъв начин не е сигурно, но във всеки случай, защо и по каква причина това ретроградно движение, видимо и измеримо по времето на Хипарх, мистериозно е трансформирано през вековете в невидима ретроградация? Разлика от петдесет секунди за година е значителна с течение на времето, тъй като тя възлиза на един градус за седемдесет и две години и от ІІ-ри век преди Христа до сега би трябвало да се равнява на около тридесет градуса. В днешно време, обаче, е невъзможно да се види тази значителна разлика в географската дължина на местоположението на съзвездията. В Небесата те винаги се завръщат на точното място, което са заемали предходните години в дадения момент. С други думи, това ретроградно движение, което Хипарх мислел, че е открил, не съществува, а ако пък наистина съществува, отчитайки важността, която му се отдава, защо не фигурира в никакви официални астрономически публикации?
Следователно, не съществува никакво ретроградно движение на Зодиакалните знаци един върху друг. В действителност Овен, предполагаемо зает от Телец, не е в Риби, Риби не са във Водолей, Водолей не е в Козирог и т.н. Те все още са в същия ред на мястото, където са се намирали в началото на времето. Освен това, теорията на прецесията на равноденствената точка, произтичаща от това предполагаемо ретроградно движение на съзвездията, обхващаща и Слънцето, не може вече да бъде потвърдена с факти.
Глава Десета
Относно прецесията на равноденствената точка
ТАЗИ теория се състои от две погрешни твърдения, отнасящи се до невидими и несъществуващи движения на Слънцето и до една естествена последица, която би била логична, ако не проваляше самата теория. На първо място, въпреки че движението на Слънцето се извършва в обратна посока, се казва, че то съпътствува съзвездията и напредва с тях със скорост от един градус в денонощие, като по този начин пресича линията на екватора два пъти годишно, на 21-ви март и на 22-ри септември, на равно разстояние от полюсите, така че точно половината Земя получава светлината на Слънцето, докато другата половина остава в тъмнина, обстоятелство, определящо равноденствието и поради тази причина точката на пресичане, където Слънцето предполагаемо прекосява екватора, се нарича равноденствена точка.
Но преди всичко, каква е необходимостта Слънцето да преминава линията на екватора, за да създаде равноденствие? Тази равна продължителност на деня и нощта несъмнено е резултат от неоспоримия факт, съгласно който изгрева се случва точно дванадесет часа след залеза. Защо се дава изкуствена причина на Природните условия, произхода на които е ясен като бял ден? 8*
8* Може да се добави, между другото, че в момента на равноденствията, на 21-ви март и 22-ри септември, Слънцето по местно пладне достига точка в Небесата, която е на еднакво разстояние от най-високата точка по време на горна кулминация, достигана при лятното слънцестоене и най-ниската точка, достигана по време на горна кулминация при зимното слънцестоене. Следователно, за да бъде разбираемо, височината на Слънцето в южната или в северната част на Света трябва да се измерва спрямо хоризонталната линия, минаваща през онази средна точка, достигната от него по равноденствие, а не по линията на екватора, както се прави в действителност, докато в продължение на шестте месеца от пролетното до есенното равноденствие, т.е. от 21-ви март до 22-ри септември, ние откриваме парадокс, според който височината на Слънцето по местно пладне се дава под екватора.
Според второто твърдение, Слънцето, заедно със съзвездията, осъществява ретроградно движение от петдесет градусови секунди годишно. Тук стигаме до същината на теорията, съгласно която, тъй като Слънцето се движи ретроградно с петдесет градусови секунди на година, то следва, че точката, където то пресича екватора на 21-ви март и 22-ри септември, също има годишно ретроградно движение с равен брой секунди, наречено прецесия, но в този случай условията налагат равноденствието да престане да съществува [на тази дата].
Тук следва да се изтъкне, първо, че теорията в действителност трябва да се нарича „прецесия на екватора”. Екваторът е този, който би имал ретроградно движение, тъй като на неговата линия е разположена пресечната точка, прекосявана от Слънцето и наричана равноденствена. Освен това, се казва, че в този случай, равна продължителност на деня и нощта е възможна, само когато Слънцето е на линията на екватора на равно разстояние от полюсите, при което едната половина от Земята получава светлината на Слънцето, а другата половина остава в мрак. Ето защо, ако линията на екватора, на която се намира равноденствената точка, се придвижи назад, както в посочената прецесия, пресичайки тази точка, Слънцето вече няма да бъде на еднакво разстояние от полюсите, нито пък двете половини на Земята ще бъдат идентични и равномерното разпределение на светлината и тъмнината над Земята става невъзможно. Теорията обезмисля крайната си цел.
Освен това, в рамките на схемата на прецесията, се казва, че в днешно време Слънцето пресича екватора на 6-ия градус от Риби, което съответства на 24-ти февруари. По тази причина, равноденствието би трябвало да е на този ден, след което дните по правило следва да започнат обичайното си удължаване [за сметка на нощите]. По естествен път, обаче, равноденствието неизменно се случва двадесет и шест дни по-късно, на 21-ви март и от тази дата нататък светлата част от денонощието започва да се увеличава. Тъй като този факт очевидно обърква теорията на прецесията, заявява се, че това ежегодно ретроградно движение на равноденствената точка, която впоследствие се пресича от Слънцето, за да настъпи равноденствие, отбелязващо началото на пролетта, не оказва никакво влияние върху сезоните, а изглежда също така и върху самото равноденствие. Така че, в крайна сметка, човек би се запитал, каква изобщо е целта на тази загадка и защо се налага някакви причини, били те и невидими, както в случая, да бъдат приписвани на обстоятелства, които не успяват да се осъществят?
Следователно, от няколкото ремарки направени по-горе, можем да видим, че теорията на прецесията на равноденствената точка е напълно неестествена система, която, след като бъде разнищена и критично изследвана, не може да бъде взета под внимание.
Глава Единадесета
За образуването и възрастта на Земята
ОБРАЗУВАНЕТО на Земята е логичен резултат от разместването й от заобикалящата я материална маса, която понастоящем е Небесния свод. Всички древни космогонии са в съгласие по този въпрос. Например, в египетската космогония е посочено, че Слънцето се издигнало от водите и един сноп светлина създал цепнатина в масата материя, която отделила Небесата от Земята. Може да се предположи, че теглото на по-голямата част от водата спомогнало да се образува това пропадане или пък, може би, някаква поредица от вибрационни сътресения.
Отделянето на Земята може да не се е случило мигновено и всеобщо. То сигурно е продължавало от едно място на друго, понякога с трудности, в течение на няколко години. Хезиод, в неговата „История на войната на Титаните”, което означава планините срещу Небесния свод, ни е оставил поразителна картина на това, което вероятно е раждането на Земята или, най-малкото, една от неговите фази. Той описва пропадането на Небесата от висините, разтърсването на Земята до нейните основи и смазването на смелите Титани под огромни блокове горяща скала, ужасяващата гръмотевична катастрофа, святкането на мълниите, огънят поглъщащ Земята и ихвърляните задушаващи изпарения в пламналия въздух. Можем да добавим и изумителните водни масите, изливащи се като водопади от Небесните глъбини върху Земята. Хезиод посочва, че бунтът на Титаните, тоест продължителността на времето, заето от разместването, продължил десет години. Още по-вероятно е, дълго време след това, части от Небесната твърд да са се разбивали от време на време преди окончателната му консолидация.
Може да се каже, че планините не са резултат от вулканични катаклизми, а са били отцепени в тази си форма, включително билата и върхове, от Небесните глъбини. По този начин, планините на Земята намират своите допълващи части в долините на Небесната твърд и обратното. По подобен начин, дълбоките и широки заоблени падини, намиращи се понякога на много голяма надморска височина, запълнени с вода от въздушен конденз или от дъжд и имащи вид на езера, не са били издълбани, както се предполага, от падането на гигантски метеорити, от които никаква следа не може да се намери, но са естествени образувания в резултат от разместването, а планините или облите възвишения, които съществуват в Небосвода са техните съответствия.
Мегалитните блокове, включително необикновените образци, намиращи се на Великденските острови, също са естествени скални образувания, горните части на които случайно са били отделени или отчупени от цялостта на Небосвода в момента на разместването, докато по-ниските им части останали заровени в пръстта. Плоските хоризонтални камъни, наречени долмени, лежащи върху вертикални каменни подпори, образувайки по този начин маси, също са били отделени в тази специална подредба от Небесната твърд. Мегалитните блокове никога не са строени от човека, нито са били премествани от едно място на друго. Те, обаче, били формовани, оформени и дори циментирани на място от страна на човека, за да служат за религиозни и погребални цели. Тяхното геометрично и симетрично разположение също е природна даденост. Пирамидата сигурно първоначално е била един-единствен скален блок отделен в тази си форма от Небесната твърд, тъй като може да се забележи, че доста голям брой планински върхове наподобяват тази геометрична форма и тя вероятно е била копирана от египтяните с оглед на необичайния си външен вид.
Не е имало никакво допълване на слоевете, съставлявали земната кора от самото начало. Всички те естествено водят началото си от отделянето, въпреки че вулканичните изригвания, земетресенията и наводненията вероятно са причинили някои катаклизми и разместване на първичните слоеве. Освен това, в течение на вековете, може да е настъпило преобразуване на първичните съставни части, получено в резултат от действието на Небосвода, особено в случая с въглищата, петрола, рудите и скъпоценните камъни.
Развитието на Земята се е осъществило в няколко времеви периода с неопределена продължителност, съответстващи на дните в Първа Книга Битие на Библията, но то винаги е било резултат от въздействието на космическите лъчения, произлизащи от Небесния купол, така както се препредават от планетните дискове. Тези лъчения може и да не са се появили по едно и също време, а последователното им формиране вероятно до голяма степен е допринесло за развитието на Земята, която от един определен период нататък се облякла в материални форми, благодарение на появата на растителността, животинските видове, човешките раси и разнообразните им степени на цивилизованост. Невъзможно е със сигурност да се говори за различните епохи последвали отделянето на Земята, нито е възможно правилно да се прецени продължителността им, но определени раздели могат да бъдат установени. На първо място, може да се отбележи, че възрастта на Земята не се разпростира в продължение на милиони години. В действителност, можем да считаме, че щом като първоначалния жизнен импулс бива разпространен, земното развитие завършило в един сравнително кратък период от време, но това по-скоро се отнася до разделянето на нашата Вселена от аморфния хаос, докато бавната му подготовка и организация, а също и проявлението на космическия план в материална форма, със сигурност са изисквали безкраен период от време преди това.
В скандинавската митология се посочва, че Земята се носела над водите в продължение на 700 години, но този период на стабилизация вероятно е бил много по-дълъг и отнел поне 2,000 години, но дори и след окончателната й консолидация, Земята със сигурност е била подложена на периодични катаклизми, вследствие на сеизмичните трусове и заливането й с вода, но не и на вулканични изригвания, тъй като в този момент вътрешният й огън бил само в ранен етап на тлеене. В тази връзка, би било интересно да се знае, как първоначално започнал огънят в земните недра. Той може да води началото си от спонтанно възпламеняване получено от сблъсъка на падащите от Небесата горящи скали или дори от мълния, но обстоятелството на неговото съществуване във вътрешността на Земята насочва вниманието ни към бавното естествено запалване на материята, в което, обаче, растителността не би могла да вземе участие.
Този период на консолидация бил последван от преходна епоха. В най-ранните текстове се посочва, че в началото на времената не е имало ретроградно движение, което означава, че планетните дискове, обекти на това конкретно движение, все още не са се били появили в Небесата и че само Слънцето и Луната са съществували, тъй като тяхното движение е винаги в права посока. Другите дискове, включително и Сатурн, всичките извършващи ретроградни движения, вероятно са започнали да се появяват един подир друг няколкостотин години след отделянето на Земята. Казва се също, че наклонът на Земята не е съществувал и че не е имало затъмнения. Този ранен преходен период със сигурност е продължил значително време и продължителността му се определя на около 10,000 години.
Следващото велико събитие в развитието на Земята било накланянето й. В някои космогонии от Ориента се казва, че един от стълбовете, поддържащ Земята (Устоите на Земята – Бел. прев.), се сринал и я наклонил в югозападна посока, докато Небесата, се казва след това, били наклонени на североизток. Можем да приемем, че такъв катаклизъм наистина се е случил, тъй като няколко гръцки автори са документирали предание срещало се сред най-древните народи, че в много далечното минало страхотно сътресение разтърсило Земните Устои. Анаксагор, който живял през V-ти век преди Христа, бил на мнение, че наклонът на Земята е от сравнително по-ново време, но той сигурно се е случил много по-рано, отколкото той предполагал и може да бъде разположен във времето около 7000-та година преди Христа. Имайки предвид 2,000-те години, изминали от началото на християнската ера, действителната възраст на Земята от отделянето й от Небесата би била 21,000 години, което означава, че от началото Слънцето е изгрявало над седем и половина милиона пъти над Земята – потресаващо число. Възрастта на самата материя на Земята, разглеждана като част от първичната веществена маса, очевидно, не е възможно да се изчисли.
Анаксагор посочва също, че растителността, животинските видове и човешките раси вече са се били появили на Земята преди нейното накланяне. Както много добре се разбира, нищо не може да се приеме за доказано по този въпрос. Сътворението сигурно е изисквало продължителни периоди от време. От друга страна, също е възможно, всичко да се е появило в рамките на няколко месеца, в зависимост от интензивността на съзидателните сили, въздействието на планетните дискове, подходящите климатични условия и времето от годината, но със сигурност трябва да е имало многобройни случаи на спонтанно зараждане. Приблизително може да се изчисли, че скелетите на хора и животни, наречени праисторически, както и най-древните следи от цивилизации, а също и стенописното изкуство на човека от пещерната епоха, не са на повече от 4,000 до 5,000 години - ако са дори и на толкова.
След накланянето си, Земята сигурно е преминала през няколко периода, точното естество на които е невъзможно да се установи, но които стават очевидни от отражението им върху напредъка на цивилизацията във всичките й форми, особено на религиозно ниво. Началото на християнската ера, преди близо 2,000 години, със сигурност съответства на епоха от физическото развитие на Земята. В действителност, обаче, съществуват предварителни признаци за появата на всяка нова епоха, тази на атомната енергия, която също трябва да се тълкува като поредната стъпка в развитието на самата Земя и която, подобно на предходните епохи, ще проправи коловоза за нови взаимодействия в областта на религията, идеологията, културата, науката и човешкото общество, последиците от които вече изглеждат осезаеми. Новият диск, Плутон, вероятно наскоро образуван, оказва влияние върху великите изобретения, характеризиращи модерните времена. „Летящите чинии”, напоследък изглежда станали обичайна характерна особеност на Небесата, най-вероятно са свързани с ранния етап от образуването на нови планетни дискове.
Казва се, че съществува постоянно ретроградно движение на съзвездията от петдесет дъгови секунди за година и че то за първи път било забелязано от Хипарх през ІІ-ри век преди Христа, когато сравнявал измерванията си с тези, които друг наблюдател, на име Тимохрис, бил направил век и половина преди това. На първо място, би било необходимо да се знае, дали изчисленията, направени от двамата изследователи за период от сто и петдесет години, са правилни и дали трябва да бъдат приети, което по никакъв начин не е сигурно, но във всеки случай, защо и по каква причина това ретроградно движение, видимо и измеримо по времето на Хипарх, мистериозно е трансформирано през вековете в невидима ретроградация? Разлика от петдесет секунди за година е значителна с течение на времето, тъй като тя възлиза на един градус за седемдесет и две години и от ІІ-ри век преди Христа до сега би трябвало да се равнява на около тридесет градуса. В днешно време, обаче, е невъзможно да се види тази значителна разлика в географската дължина на местоположението на съзвездията. В Небесата те винаги се завръщат на точното място, което са заемали предходните години в дадения момент. С други думи, това ретроградно движение, което Хипарх мислел, че е открил, не съществува, а ако пък наистина съществува, отчитайки важността, която му се отдава, защо не фигурира в никакви официални астрономически публикации?
Следователно, не съществува никакво ретроградно движение на Зодиакалните знаци един върху друг. В действителност Овен, предполагаемо зает от Телец, не е в Риби, Риби не са във Водолей, Водолей не е в Козирог и т.н. Те все още са в същия ред на мястото, където са се намирали в началото на времето. Освен това, теорията на прецесията на равноденствената точка, произтичаща от това предполагаемо ретроградно движение на съзвездията, обхващаща и Слънцето, не може вече да бъде потвърдена с факти.
Глава Десета
Относно прецесията на равноденствената точка
ТАЗИ теория се състои от две погрешни твърдения, отнасящи се до невидими и несъществуващи движения на Слънцето и до една естествена последица, която би била логична, ако не проваляше самата теория. На първо място, въпреки че движението на Слънцето се извършва в обратна посока, се казва, че то съпътствува съзвездията и напредва с тях със скорост от един градус в денонощие, като по този начин пресича линията на екватора два пъти годишно, на 21-ви март и на 22-ри септември, на равно разстояние от полюсите, така че точно половината Земя получава светлината на Слънцето, докато другата половина остава в тъмнина, обстоятелство, определящо равноденствието и поради тази причина точката на пресичане, където Слънцето предполагаемо прекосява екватора, се нарича равноденствена точка.
Но преди всичко, каква е необходимостта Слънцето да преминава линията на екватора, за да създаде равноденствие? Тази равна продължителност на деня и нощта несъмнено е резултат от неоспоримия факт, съгласно който изгрева се случва точно дванадесет часа след залеза. Защо се дава изкуствена причина на Природните условия, произхода на които е ясен като бял ден? 8*
8* Може да се добави, между другото, че в момента на равноденствията, на 21-ви март и 22-ри септември, Слънцето по местно пладне достига точка в Небесата, която е на еднакво разстояние от най-високата точка по време на горна кулминация, достигана при лятното слънцестоене и най-ниската точка, достигана по време на горна кулминация при зимното слънцестоене. Следователно, за да бъде разбираемо, височината на Слънцето в южната или в северната част на Света трябва да се измерва спрямо хоризонталната линия, минаваща през онази средна точка, достигната от него по равноденствие, а не по линията на екватора, както се прави в действителност, докато в продължение на шестте месеца от пролетното до есенното равноденствие, т.е. от 21-ви март до 22-ри септември, ние откриваме парадокс, според който височината на Слънцето по местно пладне се дава под екватора.
Според второто твърдение, Слънцето, заедно със съзвездията, осъществява ретроградно движение от петдесет градусови секунди годишно. Тук стигаме до същината на теорията, съгласно която, тъй като Слънцето се движи ретроградно с петдесет градусови секунди на година, то следва, че точката, където то пресича екватора на 21-ви март и 22-ри септември, също има годишно ретроградно движение с равен брой секунди, наречено прецесия, но в този случай условията налагат равноденствието да престане да съществува [на тази дата].
Тук следва да се изтъкне, първо, че теорията в действителност трябва да се нарича „прецесия на екватора”. Екваторът е този, който би имал ретроградно движение, тъй като на неговата линия е разположена пресечната точка, прекосявана от Слънцето и наричана равноденствена. Освен това, се казва, че в този случай, равна продължителност на деня и нощта е възможна, само когато Слънцето е на линията на екватора на равно разстояние от полюсите, при което едната половина от Земята получава светлината на Слънцето, а другата половина остава в мрак. Ето защо, ако линията на екватора, на която се намира равноденствената точка, се придвижи назад, както в посочената прецесия, пресичайки тази точка, Слънцето вече няма да бъде на еднакво разстояние от полюсите, нито пък двете половини на Земята ще бъдат идентични и равномерното разпределение на светлината и тъмнината над Земята става невъзможно. Теорията обезмисля крайната си цел.
Освен това, в рамките на схемата на прецесията, се казва, че в днешно време Слънцето пресича екватора на 6-ия градус от Риби, което съответства на 24-ти февруари. По тази причина, равноденствието би трябвало да е на този ден, след което дните по правило следва да започнат обичайното си удължаване [за сметка на нощите]. По естествен път, обаче, равноденствието неизменно се случва двадесет и шест дни по-късно, на 21-ви март и от тази дата нататък светлата част от денонощието започва да се увеличава. Тъй като този факт очевидно обърква теорията на прецесията, заявява се, че това ежегодно ретроградно движение на равноденствената точка, която впоследствие се пресича от Слънцето, за да настъпи равноденствие, отбелязващо началото на пролетта, не оказва никакво влияние върху сезоните, а изглежда също така и върху самото равноденствие. Така че, в крайна сметка, човек би се запитал, каква изобщо е целта на тази загадка и защо се налага някакви причини, били те и невидими, както в случая, да бъдат приписвани на обстоятелства, които не успяват да се осъществят?
Следователно, от няколкото ремарки направени по-горе, можем да видим, че теорията на прецесията на равноденствената точка е напълно неестествена система, която, след като бъде разнищена и критично изследвана, не може да бъде взета под внимание.
Глава Единадесета
За образуването и възрастта на Земята
ОБРАЗУВАНЕТО на Земята е логичен резултат от разместването й от заобикалящата я материална маса, която понастоящем е Небесния свод. Всички древни космогонии са в съгласие по този въпрос. Например, в египетската космогония е посочено, че Слънцето се издигнало от водите и един сноп светлина създал цепнатина в масата материя, която отделила Небесата от Земята. Може да се предположи, че теглото на по-голямата част от водата спомогнало да се образува това пропадане или пък, може би, някаква поредица от вибрационни сътресения.
Отделянето на Земята може да не се е случило мигновено и всеобщо. То сигурно е продължавало от едно място на друго, понякога с трудности, в течение на няколко години. Хезиод, в неговата „История на войната на Титаните”, което означава планините срещу Небесния свод, ни е оставил поразителна картина на това, което вероятно е раждането на Земята или, най-малкото, една от неговите фази. Той описва пропадането на Небесата от висините, разтърсването на Земята до нейните основи и смазването на смелите Титани под огромни блокове горяща скала, ужасяващата гръмотевична катастрофа, святкането на мълниите, огънят поглъщащ Земята и ихвърляните задушаващи изпарения в пламналия въздух. Можем да добавим и изумителните водни масите, изливащи се като водопади от Небесните глъбини върху Земята. Хезиод посочва, че бунтът на Титаните, тоест продължителността на времето, заето от разместването, продължил десет години. Още по-вероятно е, дълго време след това, части от Небесната твърд да са се разбивали от време на време преди окончателната му консолидация.
Може да се каже, че планините не са резултат от вулканични катаклизми, а са били отцепени в тази си форма, включително билата и върхове, от Небесните глъбини. По този начин, планините на Земята намират своите допълващи части в долините на Небесната твърд и обратното. По подобен начин, дълбоките и широки заоблени падини, намиращи се понякога на много голяма надморска височина, запълнени с вода от въздушен конденз или от дъжд и имащи вид на езера, не са били издълбани, както се предполага, от падането на гигантски метеорити, от които никаква следа не може да се намери, но са естествени образувания в резултат от разместването, а планините или облите възвишения, които съществуват в Небосвода са техните съответствия.
Мегалитните блокове, включително необикновените образци, намиращи се на Великденските острови, също са естествени скални образувания, горните части на които случайно са били отделени или отчупени от цялостта на Небосвода в момента на разместването, докато по-ниските им части останали заровени в пръстта. Плоските хоризонтални камъни, наречени долмени, лежащи върху вертикални каменни подпори, образувайки по този начин маси, също са били отделени в тази специална подредба от Небесната твърд. Мегалитните блокове никога не са строени от човека, нито са били премествани от едно място на друго. Те, обаче, били формовани, оформени и дори циментирани на място от страна на човека, за да служат за религиозни и погребални цели. Тяхното геометрично и симетрично разположение също е природна даденост. Пирамидата сигурно първоначално е била един-единствен скален блок отделен в тази си форма от Небесната твърд, тъй като може да се забележи, че доста голям брой планински върхове наподобяват тази геометрична форма и тя вероятно е била копирана от египтяните с оглед на необичайния си външен вид.
Не е имало никакво допълване на слоевете, съставлявали земната кора от самото начало. Всички те естествено водят началото си от отделянето, въпреки че вулканичните изригвания, земетресенията и наводненията вероятно са причинили някои катаклизми и разместване на първичните слоеве. Освен това, в течение на вековете, може да е настъпило преобразуване на първичните съставни части, получено в резултат от действието на Небосвода, особено в случая с въглищата, петрола, рудите и скъпоценните камъни.
Развитието на Земята се е осъществило в няколко времеви периода с неопределена продължителност, съответстващи на дните в Първа Книга Битие на Библията, но то винаги е било резултат от въздействието на космическите лъчения, произлизащи от Небесния купол, така както се препредават от планетните дискове. Тези лъчения може и да не са се появили по едно и също време, а последователното им формиране вероятно до голяма степен е допринесло за развитието на Земята, която от един определен период нататък се облякла в материални форми, благодарение на появата на растителността, животинските видове, човешките раси и разнообразните им степени на цивилизованост. Невъзможно е със сигурност да се говори за различните епохи последвали отделянето на Земята, нито е възможно правилно да се прецени продължителността им, но определени раздели могат да бъдат установени. На първо място, може да се отбележи, че възрастта на Земята не се разпростира в продължение на милиони години. В действителност, можем да считаме, че щом като първоначалния жизнен импулс бива разпространен, земното развитие завършило в един сравнително кратък период от време, но това по-скоро се отнася до разделянето на нашата Вселена от аморфния хаос, докато бавната му подготовка и организация, а също и проявлението на космическия план в материална форма, със сигурност са изисквали безкраен период от време преди това.
В скандинавската митология се посочва, че Земята се носела над водите в продължение на 700 години, но този период на стабилизация вероятно е бил много по-дълъг и отнел поне 2,000 години, но дори и след окончателната й консолидация, Земята със сигурност е била подложена на периодични катаклизми, вследствие на сеизмичните трусове и заливането й с вода, но не и на вулканични изригвания, тъй като в този момент вътрешният й огън бил само в ранен етап на тлеене. В тази връзка, би било интересно да се знае, как първоначално започнал огънят в земните недра. Той може да води началото си от спонтанно възпламеняване получено от сблъсъка на падащите от Небесата горящи скали или дори от мълния, но обстоятелството на неговото съществуване във вътрешността на Земята насочва вниманието ни към бавното естествено запалване на материята, в което, обаче, растителността не би могла да вземе участие.
Този период на консолидация бил последван от преходна епоха. В най-ранните текстове се посочва, че в началото на времената не е имало ретроградно движение, което означава, че планетните дискове, обекти на това конкретно движение, все още не са се били появили в Небесата и че само Слънцето и Луната са съществували, тъй като тяхното движение е винаги в права посока. Другите дискове, включително и Сатурн, всичките извършващи ретроградни движения, вероятно са започнали да се появяват един подир друг няколкостотин години след отделянето на Земята. Казва се също, че наклонът на Земята не е съществувал и че не е имало затъмнения. Този ранен преходен период със сигурност е продължил значително време и продължителността му се определя на около 10,000 години.
Следващото велико събитие в развитието на Земята било накланянето й. В някои космогонии от Ориента се казва, че един от стълбовете, поддържащ Земята (Устоите на Земята – Бел. прев.), се сринал и я наклонил в югозападна посока, докато Небесата, се казва след това, били наклонени на североизток. Можем да приемем, че такъв катаклизъм наистина се е случил, тъй като няколко гръцки автори са документирали предание срещало се сред най-древните народи, че в много далечното минало страхотно сътресение разтърсило Земните Устои. Анаксагор, който живял през V-ти век преди Христа, бил на мнение, че наклонът на Земята е от сравнително по-ново време, но той сигурно се е случил много по-рано, отколкото той предполагал и може да бъде разположен във времето около 7000-та година преди Христа. Имайки предвид 2,000-те години, изминали от началото на християнската ера, действителната възраст на Земята от отделянето й от Небесата би била 21,000 години, което означава, че от началото Слънцето е изгрявало над седем и половина милиона пъти над Земята – потресаващо число. Възрастта на самата материя на Земята, разглеждана като част от първичната веществена маса, очевидно, не е възможно да се изчисли.
Анаксагор посочва също, че растителността, животинските видове и човешките раси вече са се били появили на Земята преди нейното накланяне. Както много добре се разбира, нищо не може да се приеме за доказано по този въпрос. Сътворението сигурно е изисквало продължителни периоди от време. От друга страна, също е възможно, всичко да се е появило в рамките на няколко месеца, в зависимост от интензивността на съзидателните сили, въздействието на планетните дискове, подходящите климатични условия и времето от годината, но със сигурност трябва да е имало многобройни случаи на спонтанно зараждане. Приблизително може да се изчисли, че скелетите на хора и животни, наречени праисторически, както и най-древните следи от цивилизации, а също и стенописното изкуство на човека от пещерната епоха, не са на повече от 4,000 до 5,000 години - ако са дори и на толкова.
След накланянето си, Земята сигурно е преминала през няколко периода, точното естество на които е невъзможно да се установи, но които стават очевидни от отражението им върху напредъка на цивилизацията във всичките й форми, особено на религиозно ниво. Началото на християнската ера, преди близо 2,000 години, със сигурност съответства на епоха от физическото развитие на Земята. В действителност, обаче, съществуват предварителни признаци за появата на всяка нова епоха, тази на атомната енергия, която също трябва да се тълкува като поредната стъпка в развитието на самата Земя и която, подобно на предходните епохи, ще проправи коловоза за нови взаимодействия в областта на религията, идеологията, културата, науката и човешкото общество, последиците от които вече изглеждат осезаеми. Новият диск, Плутон, вероятно наскоро образуван, оказва влияние върху великите изобретения, характеризиращи модерните времена. „Летящите чинии”, напоследък изглежда станали обичайна характерна особеност на Небесата, най-вероятно са свързани с ранния етап от образуването на нови планетни дискове.
Що се отнася до края на Света, една от опасностите, които се очакват би била повреда или отслабване на дисковете, особено на Слънцето. Здравината и твърдостта на Небесния купол може да се считат за абсолютно сигурни и не трябва да се очаква пропадането му върху Земята, както нашите предци все се страхували, въпреки че инертността на повърхността му или изчезването на отразяващата му сила биха се оказали пагубни, но изключвайки Небесните или геоложките бедствия от всякакъв вид, трябва да разберем, че целият живот от лицето на Земята, вероятно много по-скоро, отколкото се очаква, може да бъде напълно унищожен, по случайност или поради опасните и мощните енергии, които понастоящем биват освобождавани в различни части на Света, особено като се има предвид сравнително малкото пространство, ограничаващо Земята.
Възниква един въпрос: в случай на пълно унищожаване на живота, би ли имало възраждане на Земята след определен период от време? Мисля, че да и то по същия модел, тъй като е казано, че великите съзидателни сили на Небесната твърд са неизменни, постоянно действащи и освен това безсмъртни.
Глава Дванадесета
Относно функцията на Земята във Вселената и за вулканичните изригвания и земетресенията
АКО се опитаме да открием функцията на Земята във Вселената, първото нещо, което ще забележим е проявлението на живота. Земята не е студена маса без никакви взаимовръзки. Налице е, на първо място, най-важният фактор от всички – нейният вътрешен огън, непрекъснатата дейност на който става видима от вулканичните изригвания. Има и други признаци на живост, като например: земетресенията, приливите и ветровете. Трябва също да имаме предвид, че ако живота във всичките му форми съществува върху Земята, то е само защото той е неразделна част от живото тяло на самата Земя.
От тук следва, че единственото обяснение, което би могло да се даде на Земята, с оглед свидетелството на живота, е органичното обяснение, аналогия на което може да бъде открита в човешкото тяло. Ако изследваме различните части на човешкото тяло и техните функции, най-логичната връзка, която веднага става ясна е тази, съществуваща между сърцето и Земята. На първо място, имаме вулканите, представляващи отворите, през които се предполага, че кръвта напуска сърцето и преминава в кръвоносните съдове. Освен това, имаме вулканичните изригвания, съответстващи на изтласкването на кръвта. Друг важен момент от приликите е наклонът на Земята в лява посока, който повтаря наклона на сърцето в същата посока.
При тези обстоятелства, вулканичните изригвания и земетресенията, изглежда, представляват сърдечно-съдовата дейност и имат връзка с движенията на разширяване и свиване. Вулканичните изригвания, водещи до изхвърляне на определено количество огнена материя от земните недра, съответстват на разширяването, а земетресенията, причиняващи пукнатини и дислокация на земната кора - представляват свиването. Също така е почти сигурно, че силното подземно буботене, придружаващо вулканичните изригвания и земетресенията съответства на звуците, характерни за сърцето.
Възражението, което в този момент може да бъде повдигнато срещу толкова последователната досега аналогия, установяваща връзката между сърцето и Земята, е във връзка с наличието на циркулиращ елемент – кръвта, за която се предполага, че обикаля в кръг и преминава през сърцето. Този факт би предпоставил подобни условия в случая със Земята, а тези условия не съществуват, ала циркулацията на кръвта трябва да бъде отхвърлена като се разбере, че не може да бъде доказана, тъй като е невъзможно да се знае точно какви са условията в сърцето ин виво, а също така, че дори с помощта на рентгенови лъчи кръвообръщението не може да бъде видяно, че съществува. Кръвта, по-скоро сякаш, е задържана в сърцето, вените и артериите, по същия начин, както костният мозък е затворен в костите и подобието на тази подредба, изглежда, че потвърждава гореизложения възглед. Освен това, трябва да вземем под внимание, че физически е невъзможно, както ни се казва, 830 милилитра кръв да преминават всеки десет секунди през сърцето, което е с размерите на човешки юмрук. (Съвременната „медицина” твърди, че сърцето изпомпва половин литър всяка секунда или до 30 литра всяка минута, което е абсолютно невъзможно количество и е поредното доказателство за пропагандна дезинформация!!! – Бел. прев.) Скоростта на кръвния поток, дадена като 50 см. в секунда, също така е трудна да бъде приета. Освен това, изчислено е, че тази скорост намалява до 5 мм. в секунда в капилярите, но тъй като обемът на кръвта, за която се казва, че изтича от сърцето, е непроменлив, очевидно е, че ако тя циркулира бързо, когато напуска този орган, не може да продължи предполагаемия си кръгооборот със значително намалена скорост в капилярите, без да предизвика запушване с последващо незабавно блокиране на кръвообръщението. (Днес се твърди, че скоростта на кръвния поток достига до 120 см. в сек. и спада до 0,5 мм. в сек. – Бел. прев) Освен това, очевидно е, че след като няма комуникация между двете половини на сърцето, също така не може да има никаква комуникация и с капилярите, за да се осъществи кръвообръщението. Това показва наличието на две независими и противоположни системи или мрежи от кръвоносни съдове. Клапите, намиращи се във вените, нямат нищо общо с циркулацията на кръвта. Тяхната функция е да поддържат теглото на венозната кръв, която е тежка и да я държат на място, особено когато тялото е изправено. Древногръцките лекари смятали, че определен вид фин въздух или дух е транспортиран от кръвта в артериите и вените и може да бъде добавено, че този фин въздух вероятно съответства на потоците космическо дихание, споменати по-горе – дневното дихание в артериите и нощното дихание във вените.
Следователно, след като пречката на предполагаемата циркулация на кръвта бъде отстранена, аналогията между сърцето и Земята се явява напълно завършена, имайки предвид факта, че тази аналогия е само предположение, а също и че предходните бележки бяха представени единствено за целите на стремежа да подкрепят същата.
Глава тринадесета
Дали Земята е сърцето на гигантски Човек-Свят?
КАЗАНО бе, че Вселената е органично тяло, точно като човешкото и че вътрешността, т.е. кухата част от тялото на човека, е и трябва да се тълкува като пространството между звездите и Земята. Освен това, в тази връзка по-горе разбрахме, че съществува аналогия между Земята и сърцето. По-нататък, можем да разгледаме текста от Глава Първа от Битие на Библията, съгласно който Йехова взел едно от ребрата Адамови и направил от него жената. Това не означава, че женското човешко тяло се е развило от допълнителна кост от мъжкото тяло, а се отнася до създаването на Земята, името на която е Ева 9 *, тъй като тя бива отделена от основната маса материя, Адам, означаващо човек, в близост до гръдния кош, образуван от ребрата и съдържащ сърцето. По този начин, напълно е възможно Земята да бъде разглеждана като сърцето на гигантски Човек-Свят, притежаващ характеристиките на човешкото тяло, което е всемирен прототип и което би се състояло от същите елементи, като самата Земя, т.е. веществата присъщи на Земята, в това число и минералите, металите, камъните и скалите и освен това би съдържало вода, както често се споменава в древните космогонии за водите отгоре, съществуващи от другата страна на Небесната твърд. От друга страна, въздухът и огънят сигурно са специфични само за Земята.
9 * Ева, подаваща ябълка на Човека и подканваща го да я изяде, е просто алегория на Земята хранеща човечеството. Змията е символът на глада, който изкушава човека да се храни.
Възможно е да се изчисли височината на Човекът-Свят, който би приютил Земята, тъй като диаметъра на последната, взета тук като плоско пространство, се казва, че е 39,840 км, а размерът на сърцето е приблизително 1/13-та от тази на тялото и това би ни дало числото 517,920 км, което в края на краищата, не изглежда чак толкова напълно невъобразимо, в сравнение с необятностите, с които сме свикнали в миналото.
И накрая, човек трябва да признае, че интелигентността му винаги ще бъде побеждавана от въпросите за причината за съществуването на Космоса, за неговата форма и начин на организация, неговата вероятна големина, древност и продължителност и по-специално неговия метод на поддръжка. Логиката и въображението остават безсилни пред тези необясними загадки.
1938 — 1956
Възниква един въпрос: в случай на пълно унищожаване на живота, би ли имало възраждане на Земята след определен период от време? Мисля, че да и то по същия модел, тъй като е казано, че великите съзидателни сили на Небесната твърд са неизменни, постоянно действащи и освен това безсмъртни.
Глава Дванадесета
Относно функцията на Земята във Вселената и за вулканичните изригвания и земетресенията
АКО се опитаме да открием функцията на Земята във Вселената, първото нещо, което ще забележим е проявлението на живота. Земята не е студена маса без никакви взаимовръзки. Налице е, на първо място, най-важният фактор от всички – нейният вътрешен огън, непрекъснатата дейност на който става видима от вулканичните изригвания. Има и други признаци на живост, като например: земетресенията, приливите и ветровете. Трябва също да имаме предвид, че ако живота във всичките му форми съществува върху Земята, то е само защото той е неразделна част от живото тяло на самата Земя.
От тук следва, че единственото обяснение, което би могло да се даде на Земята, с оглед свидетелството на живота, е органичното обяснение, аналогия на което може да бъде открита в човешкото тяло. Ако изследваме различните части на човешкото тяло и техните функции, най-логичната връзка, която веднага става ясна е тази, съществуваща между сърцето и Земята. На първо място, имаме вулканите, представляващи отворите, през които се предполага, че кръвта напуска сърцето и преминава в кръвоносните съдове. Освен това, имаме вулканичните изригвания, съответстващи на изтласкването на кръвта. Друг важен момент от приликите е наклонът на Земята в лява посока, който повтаря наклона на сърцето в същата посока.
При тези обстоятелства, вулканичните изригвания и земетресенията, изглежда, представляват сърдечно-съдовата дейност и имат връзка с движенията на разширяване и свиване. Вулканичните изригвания, водещи до изхвърляне на определено количество огнена материя от земните недра, съответстват на разширяването, а земетресенията, причиняващи пукнатини и дислокация на земната кора - представляват свиването. Също така е почти сигурно, че силното подземно буботене, придружаващо вулканичните изригвания и земетресенията съответства на звуците, характерни за сърцето.
Възражението, което в този момент може да бъде повдигнато срещу толкова последователната досега аналогия, установяваща връзката между сърцето и Земята, е във връзка с наличието на циркулиращ елемент – кръвта, за която се предполага, че обикаля в кръг и преминава през сърцето. Този факт би предпоставил подобни условия в случая със Земята, а тези условия не съществуват, ала циркулацията на кръвта трябва да бъде отхвърлена като се разбере, че не може да бъде доказана, тъй като е невъзможно да се знае точно какви са условията в сърцето ин виво, а също така, че дори с помощта на рентгенови лъчи кръвообръщението не може да бъде видяно, че съществува. Кръвта, по-скоро сякаш, е задържана в сърцето, вените и артериите, по същия начин, както костният мозък е затворен в костите и подобието на тази подредба, изглежда, че потвърждава гореизложения възглед. Освен това, трябва да вземем под внимание, че физически е невъзможно, както ни се казва, 830 милилитра кръв да преминават всеки десет секунди през сърцето, което е с размерите на човешки юмрук. (Съвременната „медицина” твърди, че сърцето изпомпва половин литър всяка секунда или до 30 литра всяка минута, което е абсолютно невъзможно количество и е поредното доказателство за пропагандна дезинформация!!! – Бел. прев.) Скоростта на кръвния поток, дадена като 50 см. в секунда, също така е трудна да бъде приета. Освен това, изчислено е, че тази скорост намалява до 5 мм. в секунда в капилярите, но тъй като обемът на кръвта, за която се казва, че изтича от сърцето, е непроменлив, очевидно е, че ако тя циркулира бързо, когато напуска този орган, не може да продължи предполагаемия си кръгооборот със значително намалена скорост в капилярите, без да предизвика запушване с последващо незабавно блокиране на кръвообръщението. (Днес се твърди, че скоростта на кръвния поток достига до 120 см. в сек. и спада до 0,5 мм. в сек. – Бел. прев) Освен това, очевидно е, че след като няма комуникация между двете половини на сърцето, също така не може да има никаква комуникация и с капилярите, за да се осъществи кръвообръщението. Това показва наличието на две независими и противоположни системи или мрежи от кръвоносни съдове. Клапите, намиращи се във вените, нямат нищо общо с циркулацията на кръвта. Тяхната функция е да поддържат теглото на венозната кръв, която е тежка и да я държат на място, особено когато тялото е изправено. Древногръцките лекари смятали, че определен вид фин въздух или дух е транспортиран от кръвта в артериите и вените и може да бъде добавено, че този фин въздух вероятно съответства на потоците космическо дихание, споменати по-горе – дневното дихание в артериите и нощното дихание във вените.
Следователно, след като пречката на предполагаемата циркулация на кръвта бъде отстранена, аналогията между сърцето и Земята се явява напълно завършена, имайки предвид факта, че тази аналогия е само предположение, а също и че предходните бележки бяха представени единствено за целите на стремежа да подкрепят същата.
Глава тринадесета
Дали Земята е сърцето на гигантски Човек-Свят?
КАЗАНО бе, че Вселената е органично тяло, точно като човешкото и че вътрешността, т.е. кухата част от тялото на човека, е и трябва да се тълкува като пространството между звездите и Земята. Освен това, в тази връзка по-горе разбрахме, че съществува аналогия между Земята и сърцето. По-нататък, можем да разгледаме текста от Глава Първа от Битие на Библията, съгласно който Йехова взел едно от ребрата Адамови и направил от него жената. Това не означава, че женското човешко тяло се е развило от допълнителна кост от мъжкото тяло, а се отнася до създаването на Земята, името на която е Ева 9 *, тъй като тя бива отделена от основната маса материя, Адам, означаващо човек, в близост до гръдния кош, образуван от ребрата и съдържащ сърцето. По този начин, напълно е възможно Земята да бъде разглеждана като сърцето на гигантски Човек-Свят, притежаващ характеристиките на човешкото тяло, което е всемирен прототип и което би се състояло от същите елементи, като самата Земя, т.е. веществата присъщи на Земята, в това число и минералите, металите, камъните и скалите и освен това би съдържало вода, както често се споменава в древните космогонии за водите отгоре, съществуващи от другата страна на Небесната твърд. От друга страна, въздухът и огънят сигурно са специфични само за Земята.
9 * Ева, подаваща ябълка на Човека и подканваща го да я изяде, е просто алегория на Земята хранеща човечеството. Змията е символът на глада, който изкушава човека да се храни.
Възможно е да се изчисли височината на Човекът-Свят, който би приютил Земята, тъй като диаметъра на последната, взета тук като плоско пространство, се казва, че е 39,840 км, а размерът на сърцето е приблизително 1/13-та от тази на тялото и това би ни дало числото 517,920 км, което в края на краищата, не изглежда чак толкова напълно невъобразимо, в сравнение с необятностите, с които сме свикнали в миналото.
И накрая, човек трябва да признае, че интелигентността му винаги ще бъде побеждавана от въпросите за причината за съществуването на Космоса, за неговата форма и начин на организация, неговата вероятна големина, древност и продължителност и по-специално неговия метод на поддръжка. Логиката и въображението остават безсилни пред тези необясними загадки.
1938 — 1956
