ВРЪХ БЪЛГАРИЯ II. С ПРАВОТО НА ПЪРВОРОДНИЯ

Идеята, че един първоздан народ в прастари времена е живял от Иран до Иберийския полуостров, по южния - Балкански и Италийски - фланг на Европа, пронизваше съзнанието ми от най-ранна младост.
Внушаваше ми го нещо почти ирационално - усещането за красота. В Персия, Грузия, Армения, Гърция, България и Италия живееха най-красивите хора на света. За тях наистина можех да се съглася, че са създадени по божи образ и подобие. Те и обитаваха най-красивите места на земята. Никоя друга раса, подраса или народ, нямаше такава одухотвореност на лицата. Наричах в себе си тези лица и тези нации "южна раса" и се интересувах от всичко, свързано с тях. Естествено бе да предположа, че те са кръвно свързани и принадлежат към един и същи праетнос, от чиято снага са плазмирани всички днешни народи, обитаващи тази територия и от чиято реч са създадени всички езици в този огромен ареал.
Омагьосваха ме имената. Търсех и намирах съответствия в имената на планини, реки, градове - Пиренеи и Пирин, Хеброс и Ебро, Родопи и Родос, Хемус и Хеми, Калабрия и Месамбрия, Троя и Троян, Спарта и Спартак. Имената на човеците бяха моята стихия, търсех произхода им. Трупах имена, както сребролюбецът трупа кюлчета, както колекционерът трупа реликви.
На осемгодишна възраст прочетох "Илиада". Спомням си, че бях болна, лежах в леглото и не изпусках от ръцете си този монолит, толкова тежка ми се виждаше книгата, която не можех да спра да чета. Мислех, че съм боледувала месеци, така дълбоко бях потънала в един свят, който оттогава насетне се превърна в света на моя истински живот. Още знам наизуст началната песен на поемата, която, в сърцето си бях сигурна, разкриваше документалната истина за света, в който бях избрала да живея.
Не се учудвах на интуицията на Шлиман - нямаше нищо по-естествено от това да повярваш на Омир.
Омир и Херодот отвориха очите ми за тракийския произход на малоазийските народи. Естествено бе да предположа, че и по егейските архипелази, заобиколени от два бряга, населени с траки, със сигурност също живеят траки, а не "минойци", "егейци" и т.н. Заподозрях, че гърците, които физически толкова приличат на нас, са плът от нашата плът, но в дълбоката древност някой е дошъл и е променил всичко.
И пак чувството за красота ме възпираше да повярвам в тюркската теория за произхода на българите. Тя ми се струваше незаслужена обида, плисната в лицето на моя народ, който в същото време не беше и славянски - "черните очи еленови", "витите гайтани вежди", носията, къщата, трапезата, виното, танцът, песента - ми говореха съвсем друго.
Фундаменталните трудове на Петър Добрев за произхода, бита и културата на древните българи, отвориха пред мен хоризонти, подготвени вече от интуицията ми. Но великолепните доводи, богатството от доказателства (вкл. езикови), които говореха за голяма ерудиция, обемът от информация, бяха истинско откровение. Разказът бе увлекателен, строгото научно изложение притежаваше четивността на роман. В България се бе появил нов тип историк - с енциклопедични знания и слово на поет. Въпреки че тезата му оказа влияние върху две български поколения, тя остана извън учебните програми, а авторът Ј - извън университетските катедри. Истинските научни открития у нас се правят все някак еретично, извън, отстрани, скришом, в междучасието, след работно време. И остават за консумация на ентусиастите и т.нар. "паранаука".
Петър Добрев отмести още по на изток източната граница на моя първонарод - в полите на Памир и Хиндукуш, в предмостията на Хималаите и даже в Северна Индия. И което е още по-важно: даде ми отправна точка и кураж.
Аз не съм историк в тесния смисъл на понятието, въпреки че имам университетска диплома по история. Никога не съм работила в научен институт, но като журналист добре познавах атмосферата там - те бяха нещо като склад за почетно шкарто, синекури за по-калпавите синове на партийните величия, които не ставаха за ръководители на "партията и държавата" и бяха оставени да си играят на интелектуалци. Вместо двигатели на науката, те бяха пръти в колелата Ј (отдавам дължимото огромно уважение на малкото изключения от това правило, сред които е бележитият учен историк акад. Георги Марков). Това едва ли бе направено без умисъл - на една провинциална страна, от която нищо не зависи, не Ј трябва наука. Така единственото им смислено приложение - да дават заплата и екзистенциална сигурност на мозъците, за да се посветят на изследователски труд, отиваше на вятъра. Истинско бедствие за българската наука бе и забраната за българите, включително за научните работници, да пътуват и да работят спокойно в чужбина. Тези, на които това бе разрешено, бяха галениците на социалистическия режим, от които нито науката, нито нацията имаха полза. Така българската историческа мисъл се превърна в прокрустово ложе на посредствеността - всичко, което стърчеше извън калъпа, се отсичаше.
Чувствах, че не принадлежа към този животински вид. Ненавиждах клишетата, политическото слугинство в историята и това плебейско присмехулство, с което се посрещат новите идеи. "Имах манията - както казва поетът Христо Банковски - да поправям историята", в случая историографията. Историята не е изба за мишоци и съдебни писарушки. Историята, както и политиката на един народ, не бива да се пишат от комплексари. Откритията са прозрение, интуиция. Доказателствата идват после. "Казвам, нямам време да доказвам" - отсича Ницше. Първото нещо, което е нужно на учения, е смелост. Той е воин, пътешественик, върви напред, а подире му започват да валят и доказателствата за правотата му. Херодот няма научен апарат и бележки под линия в своята "История".
Така и аз също като Херодот (шегувам се!), се занимавах "ненаучно", "непрофесионално". Лишена от осигуреността на какъвто и да било екзистенцминимум, тичах да изкарвам насъщния си на разни поприща, които често нямаха нищо общо с науката. Сиромашията не ми позволяваше да се затварям в библиотеките. Малките си "открития" правех мимоходом, четейки древните извори (в превод), както и пътеписи, мемоари, репортажи, съобщения за археологически находки. И, разбира се, събирах имена. Нови български исторически съчинения не съм чела от момента на заминаването си за чужбина (2004 г.). Поради вродена непоносимост към автомобили, смартфони и компютри, не ползвам интернет и не съм в течение на най-модерните тенденции в българската историческа мисъл.
Опознавайки Италия, се убедих, че древните италийски народи водят произхода си от траките и българите. Аргументите, които успях да събера и които са по-скоро логически и езикови, излагам по-долу в тази глава. Така ареалът, обитаван от траките, се разширяваше неимоверно. От Мидия на Астиаг (дядо на Кир), предшестваща времево и културно създаването на персийската империя, от царството на хетите (гети) със столица Хатушаш, чието име може да се прочете по законите на тракийския език като Гетуша, от територията на масагетите, победили и погубили царя на царете Кир на бойното поле, до Апенинския полуостров включително, цялата тази огромна земна шир е била населена с тракийски народи. Явно Херодот "се е излъгал" - траките са по-многобройни от индийците.
Много са доказателствата, че старите кавказки народи и персите са близкородствени братя на траките. Но кавказките народи и персите са също толкова близки и с древните българи, както ерудирано доказа Петър Добрев. В своите трудове той разполага българската прародина в района на езерото Балх в подножията на Памир и Хиндукуш, където нейната култура процъфтява едновременно с шумерската и дори преди нея. Очевидно доказателство за родството на България с найдревните, почти мистични цивилизации в Хималаите, са имена като Сумер, Кабул, Бутан, които съществуват в българската топонимия. Следите на българите водят и още по-далече. Както разкри Петър Добрев, един български цар - Прайепати Кардама, основава държава с името България в Северна Индия. Също там, в Северна Индия и досега съществува обичаят "сати" - ведно с тленните останки на починал аристократ да се изгаря жива на кладата и неговата любима жена. Обичай, характерен за траките.
Петър Добрев очертава придвижването на древните българи от Изток на Запад, тласкани от демографската експлозия и агресията на жълтите народи. В своя път българите създават броеница от държави с името България, една от които е в Кавказ. Елементи от древната българска народност в Кавказ са кабардинобалхарците, марийците и др. Следващи етапи в тяхното движение, вече в по-нови времена, са основаването на приазовската Велика България, а по-сетне на Дунавска и на Волжска България. Навсякъде, където са стъпили, българите са оставили ярка цивилизаторска следа.
Колкото до Иберийския полуостров, езикът на баските показва сходство с език на древните грузинци.
Така моят велик първоздан народ се надигаше от земята като митичен гигант, първороден син на Гея, от Северна Индия и Хималаите до Испания и цивилизаторската роля в тая безбрежна територия играеха двата основополагащи елемента на днешна България - българи и траки.
Явно е кръвното родство между българи и траки, но всъщност от каква степен е това родство? Какви са те помежду си - братовчеди, братя или, така да се каже, "една и съща личност"? Могат ли да се включат българите в групата от многочислени тракийски народи, след като пътищата и съдбата им така често се преплитат?
Работех вече над това изложение, когато разбрах, че в България тече ожесточен спор по въпроса: траки ли са българите? Аз няма да се включвам в този спор, защото нямам необходимата езикова компетентност, нито време и средства за издирване на нужните документи и доказателства. Колкото и важен да е, той всъщност остава извън целите на моя труд, с който искам да събудя умовете за факта, че най-древната цивилизация на Европа е тракийска, а не гръцка и че тази цивилизация е част от огромен културен блок, в който кръвнородствените траки и българи са основен фермент. Имам важни податки, част от които вече споделих в I глава, а другите ще посоча по-долу, за изключителната роля на българите на Апенинския полуостров и остров Сицилия. Някои от тях водят до недвусмисленото заключение, че - да, траки и българи са един и същи народ. В хода на работата си се убедих, че тяхната прародина е Кавказ, както сочи и Вехтият завет и че придвижването им става в два лъча - на Изток и на Запад. Обратният път на българите - от Хиндукуш на Запад - бележи втори или следващ етап в техните вътрешномиграционни процеси.
Не бива обаче въпросният спор да се изражда в нападки срещу Петър Добрев, първият съвременен учен, който разби бетонираната тюркско-алтайско-монголска нелепица и накара университетските професори, прекарали живота си в нейното преписване, да се почувстват неловко в удобните си кабинети. Не съм негов адвокат, той не е ангажиран с моите изводи, не знае дори, че съм хванала писалката, но ми се струва, че в сегашната патова политическа ситуация всички родолюбци и честни издирвачи на българското минало, уважавайки различията си, трябва да се сплотят, а не да водят гладиаторски битки помежду си, превръщайки измъчената ни история в циркова арена. Явно, дошъл е моментът истината за произхода на българския народ да излезе на бял свят, но тя трябва да ни озари преди българите да изчезнат и преди изследователите на историята да са се избили един друг.
А сега да отидем в Италия.




Италийският полуостров и принадлежащите му острови пазят безчислени белези на родство с траките и българите. Съвременна Италия не е монолитна държава като България. Нейната разпокъсаност, продължила до 1861 г., не е преодоляна и след Обединението, а може би това не е и нужно. Тя е разделена на административни области, които в много отношения съвпадат с териториите на древните италийски народи и населението им пази жив спомена за прадедите. Всяка област и дори всяка провинция има свой език, който властите, заинтересовани да обуздават центробежните сили, предпочитат да наричат "диалект". И до голяма степен имат право, защото под тези множество езици, ясно се вижда една основа, една обща матрица. Тази основа според мен е тракийският език и днешните италиански диалекти са диалектите на различните тракийски народи, развили се впоследствие самостоятелно и под частичното влияние на прииждащите в течение на хилядолетията етноси.
Странно, но тази страна с велико минало и запазени културни паметници, тази страна с почти шейсетмилионно население няма съвременна историография, която да обяснява произхода на италийските народи. Има блестящи изкуствоведи и великолепна подробна историческа книжнина, но тя не отива отвъд VIII в. пр. Хр. т.е. епохата на създаването на Рим. Всъщност съвременната италианска историография няма отговор на въпроса кой стои в основата на италианската култура и на великото минало на Италия! Италианските историци и изобщо интелектуалният елит не са и чували за тракийската култура, не подозират за нейното съществуване. С малки изключения, по въпроса за произхода на италийските народи цари непрогледна мъгла, от която напоследък изскачат като призраци дори трагикомични предположения. Най-ерудираните говорят за "предгръцки", "индоевропейски" следи. По-долу отбелязвам тази невежествена празнота при всеки конкретен случай.
Културата на България като отправна точка за изследване на италийските народи е нещо немислимо за италианските учени. В Италия цари безпросветно пренебрежение към нашата страна, насаждано в течение на десетилетия от политическата пропаганда и в течение на векове от Католическата църква. За един православен християнин звучи кощунствено пълното покриване на понятията "католицизъм" и "християнство" в Италия. Питат ме: "Sei catolica?" и при моя отрицателен отговор, не изчакват по-нататъшните ми обяснения. В страната, която се смята за цитадела на християнството, цари тотално равнодушие към съдбата на източните християни и към жертвите, които те днес дават. А аз с болка съм се питала някога как християнският Запад е позволил да паднем под турско робство. България за тях е бивша социалистическа източноевропейска страна - че май и понятието "европейска" им се свиди да ни дадат. Интересът свършва дотук. И, разбира се, всичко това е последица от коматозната амнезия, която в самата България покриваше истината за миналото ни.
Поразява обаче и друго: в Италия, тази голяма страна, преводът и издаването на преводна литература е много бавен, някак случаен и нецеленасочен процес. Докато в България книгите на чуждестранните автори се превеждат и издават почти веднага след публикуването им в оригинал, в Италия това трае с години и много важни научни и художествени съчинения остават непознати. Ще отворя скоба, за да изразя удивлението си от още един факт: въпреки че италианският е най-мелодичният език в света (когато го усвоих, загубих чувствителност към звуковата му красота; това е нормално, когато разбираш смисъла на думите; самите италианци, знаят че езикът им звучи като музика само благодарение на твърденията на чужденците) и въпреки обилието от рими, преводите на световната поезия не са на високо равнище. Преводите на Шекспир са катастрофални, да не говорим за руските поети.
Преданието гласи, че първият народ заселил се на остров Сицилия са сикулите (или сиканите). На сицилиански език те се наричат и секули (с "е" вместо с "и") и така са отбелязани в сицилианската историческа книжнина. Предводителят на този народ се е казвал Секул, което означава "изобилие". Той е дал името си на тази благодатна земя, която по плодородието и по тъжната си съдба толкова прилича на нашата и тя започва да се нарича Сицилия. Говори ли нещо на нас, българите, името Секул? И тук стигаме до нещо удивително, което ни позволява да разберем какви всъщност са секулите (секаните). Според изследванията на съвременни български учени един народ, наричан секули (секели, секеи), който представлява ядро от прикавказките българи, обитава през VI в. Панония и става впоследствие основен елемент в най-западните провинции на средновековната българска държава, а покъсно влиза и в състава на унгарската. Негови потомци, на брой около 860 хиляди и днес живеят в Централна Трансилвания. И днес думата "полгар" на унгарски означава "гражданин". Гражданин е не само обитател, а и строител на градове, културен човек. И тук е мястото да припомня един факт, който вече отбелязах в предишната глава. На Италийския полуостров е живял един важен народ, волските, чието име е идентично с етнонима "българи". По време на Римската Република те обитават земите на Лациум, Кампания и Молисе по теченията на реките Сако и Лири и крайбрежната ивица. В името на реката Сако-Сакус откриваме дивтонга "ае", който ни позволява да го прочетем и като Секус. Така отново срещаме знаменателния корен "сек", който потвърждава предположението ми за волските и ясно говори, че първият народ, заселил се на остров Сицилия и негов естествен господар, са българите. През VI в. пр. Хр. в Лациум волските са владетели и на една изключителна по значението си област с пет прастари градове, заобиколени от "циклопски" крепостни стени, два от които носят името Атина (дн. Атина край Фросиноне и Ферентино, който в най-дълбока древност също се нарича Атина). Всичко това потвърждава, че българите са първичен, най-древен народ и тяхната култура е яката основа, върху която стъпват и започват да съзидават останалите народи. Знаем, че Сицилия дълго време е безусловната хранителка, житницата на древен Рим, преди да раздели това задължение с новозавладения от римляните Египет. Само ръцете на много опитен земеделски цивилизован народ могат да обработват така земята, че тя да дава толкова обилен плод. И може би в найдълбока древност не "секул" е значело изобилие, а връзката е обратна - там, където са секулите, българите - цари изобилие. Отново ще цитирам възхвалата на Цицерон за град Атина в Лациум: "майка на много прочути мъже, с колкото никой друг град не е така богат".
Следователно сигурни сме, че конкретно българите, а не изобщо траките, са коренното население на остров Сицилия.
Топонимията, свързана със секулите (сикули) изобилства - имена на селища като Сикулиана, Лука Сикула, Вилафранка Сикула са само малка част от нея. Изключително интересни са имената на селата Черда, което не се нуждае от превод и на Менфи, недалече от Селинунт на южното крайбрежие на острова, чийто паралел с Мемфис, столицата на древен Египет, е очевиден и може би името се е произнасяло точно така - "Мемфи" - без суфикс също като Хеми. Чисто българско е и името на река Тройна, която наистина е тройна, тъй като се разделя на три реки, както и името на река Горналунга, която се влива в залива на Катания. Думата "лунго", която ние смятаме за типично италианска, е всъщност архаична и излязла от употреба в днешния български език, но съществувала в него със значението на "дълъг" ("лунгур"). Сякаш специално за мен е построено и градчето с име Милена.
Но това, което наистина е удивително, е името на големия град Багерия (Bagheria) на северното крайбрежие на Сицилия, близо до Палермо (който е основан много по-късно от маврите). Родом от Багерия е художникът Ренато Гутузо, един от най-бележитите творци на Италия през изминалото столетие. Фамилното име Гутузо е идентично с името на ген. Кутузов, чийто корен е от Волжска България. Но ето че макар и далече от Багерия, пак в северните части на острова, откриваме връх Катузо (Monte Catuso). Без наставката "-уз", тези имена биха звучали като Гуто, Куто, Къто, но и с наставката "-уз", която аз смятам за умалителен суфикс, те са безкрайно интересни, тъй като тази наставка се среща в типични за тракийската (българската) култура имена.
Сицилианският език ведно с тосканския е обявен за език-майка на съвременния италиански. Но кой е езикът-майка на сицилианския?
Почти всички негови италиански тълкуватели изхождат от много наивни предположения. Пълното непознаване на българския и тракийския език ги води в погрешни посоки. Лексикалните корени се извеждат преди всичко от "древногръцкия" и латинския, без да се знае откъде водят началото си тези два езика. В течение на хилядолетията през Сицилия са минали много колонизатори и поробители, но населението от вътрешността се е капсулирало и така в общи линии е запазило своя оригинален бит и език. Авторите на речници на сицилиански език представят огромен брой понятия за произлезли от гръцки корени. Невъзможно е обаче тези понятия, принадлежащи на ежедневния бит и домашния, дори интимния речник, да са дотолкова повлияни от колонизатори, заселили се почти само по крайбрежието. Много по-логично е да се мисли, че тези думи и в сицилианския и в гръцкия език водят началото си от езика на коренния народ на острова - българите (траките). Ето една съвсем малка част от тези понятия:
tata - тато, тате
naca - люлка (нанкам)
nenne - ненки, бозки, майчина гръд
lannu - лани, миналата година
liccu, luccu - лаком (оттам и локум - нещо лако
мо, желано, лакомство)
racioppo - чепка грозде
ciuccoli - особени по своята форма скали, чукли
(а оттам, както и в българския, чакъл)
tuppiari - чукам, тупам
grasta, crasta - овен, овца
Думата "grasta, crasta" като понятие за овен, овца звучи като истинско признание. Тя съдържа и българския народен термин за болестта краста. В нея съзираме типичното апотропагично (прогонващо злите сили) поведение на българския стопанин по отношение на стоката му, любовта към която той прикрива с обидни думи на пренебрежение. Тази дума ни кара да си спомним и стиха на Ботев от "Хайдути" - "копелето му да бавя и крастите му да завръщам".
Към речника на коренното население принадлежат и почти всички нецензурни думи в сицилианския, които са идентични и в съвременния български. Във всички езици нецензурните понятия са изключително устойчиви.
И ето го едно от моите доказателства за идентичност на траки и българи: ако тези думи са влезли в гръцкия преди колонизацията на Сицилия, следователно те принадлежат на тракийския език в Егейския басейн и на Балканския полуостров, а след като в същото време са думи от речника на коренното население на Сицилия, което произхожда от секулите - българите, тогава българи и траки наистина са едно цяло.
Емблематично е присъствието на звука "ъ" във всички южноиталиански диалекти.
В сицилианския език, както и в други южноиталиански говори (калабрийският) има една много интересна особеност - звукосъчетанията "nd" и "ng", които се произнасят като носовка и означават съкращения на срички от думата. Но такива съкращения - носовки, е имало и в тракийския език. В село Рогозен, Врачанско, родното село на майка ми, където преди около 40 години бе открито прочутото съкровище от 165 сребърни позлатени съда, великолепен образец на тракийската торевтика, хората и до днес говорят така. Вместо "той им е брат", те казват "он н`ги е брат"; вместо "той им ги даде", произнасят "он н`ги даде" и пр.
Звукосъчетанията "nd", "ng" в южноиталианските говори заместват частиците "in", "im", които в италианския език често означават отрицание, противоположно качество или действие. Скоро ще се върнем на това им значение.
В справочниците по сицилиански език се отбелязва наличието на устойчива група звуци - "str", много характерна за сицилианската лексика и топонимия. Според авторите произходът на това звукосъчетание остава и до днес пълна загадка. Аз бих казала, че и в съвременния италиански език често се срещат понятия, които започват с това звукосъчетание, а в българската лексика те буквално изобилстват: струна, струя, стража, стрижа, струвам, строя, строен, стръмен, стръвен (в смисъл на "опасен"), страна, странен и пр., както и думи, които свързваме със славянския лексикален внос в българския език, но те може би имат по-древна подложка: строгост, страст, страдание, страх. В нашия език думите, които започват със "стр" са свързани най-често със страх, опасност или с измерения - теснота, дълбочина, височина, ширина. В гръцкия (тракийския) език имаме думата stratis - воин, страж (опасен, страшен, строг). В италианския език откриваме понятия със същия смисъл: stretto (stringere) - тесен (стягам), strada - улица, stragge - убийство или стихийно бедствие, при което се дават много жертви, strazziare - измъчвам по ужасен начин, strega - вещица, зла жена и пр.
Без да съм изследвала етимологията на топоними като Странджа (планина), Струма (река), Струга, Стралджа, Стрелча (градове), мисля, че тя се вмества в очертаните рамки. Следователно чрез българския (тракийския) език може да се даде отговор на тази отколешна сицилианска загадка.
На базата на етимологичното разчитане на прадревното име Струма - Стримон - струящ, струя, си позволявам да разчета името на вулкана Стромболи, найсеверният от Еолийските острови, като "хвърлящ струи".
В Сицилия се намират градовете Сиракуза и Рагуза, по-малките селища Радуза (Радуша) и Равануза, както и езерото Пердуза, а по-далече в морето се намира и малкият остров Лампедуза, днес печално известен с десетките хиляди мигранти, акостирали и заседнали на него. Сиракуза, разбира се, е гръцка колония, но името е по-древно. Рагуза съществува и на Балканския полуостров, това е тракийското име на Дубровник, предшестващо славянското. Наставката "-уза" носи важни указания. Кре-уза се казва загиналата при разрушението на Троя съпруга на Еней. Арет-уза е име на сицилианска нимфа. Клепт-уза пък е името на мощния карстов извор във Велинград, захранващ цялото езеро. Възможно е в тракийската древност имена с наставката "-уза" да са носили водните нимфи, пазителки на този вид уникални извори, полубожествени имена, които в течение на времето са се превърнали в имена на обикновени жени. Наставката "-уза" е служила за образуване на умалителни, галени имена и с такива предразполагащи имена древните траки са се обръщали към своенравните пазителки на изворите. Такива галени собствени имена, вече на обикновени жени, срещаме както в България (Маруца), така и в Италия (Маруца, Натуца). В такъв случай бихме превели името на остров Лампедуза като "малка лампада" - лампадка, лампичка, светлинка. Романтично име за парченце суша, предвестник на европейския континент, чийто фар праща едва доловими лъчи към моряците. Островът е свързан с името на Джузепе Томази ди Лампедуза, наследствен сицилиански принц, автор на романа "Гепардът", една от най-големите творби в италианската литература от Данте насам - още един от великите италианци, синове на този край.
Умалителната наставка "-узо", "-уза", видоизменена в "-uccio","-uccia", "-izzo", "-izza" ("-ицо", "-ица"), "-zo", "-za" ("-цо", "-ца") съществуват както в Италия, така и в България и произхождат от тракийското, българско и персийско "-уш", "-уша".
Така - като галено име, дадено от един народ на неговия доблестен вожд, който той познава от малко дете, можем да разчетем и името на основателя на днешна България - Аспаруш.
Неведнъж съм свързвала в ума си името на остров Сардиния с името Сарди, столицата на древна Лидия, чийто цар е бил прочутият с богатствата си Крез. От само себе си се налага и аналогията с името на тракийския народ серди, строителите на прастарата Сердика, основателите на нашата столица София. Само че те са серди, а столицата на Лидия е Сарди, и името на острова е Сардиния. Това "е" вместо "а" дълго време изключваше всякакви по-нататъшни предположения за родство. Е добре, в "Житие на Св. Георги Нови Софийски" авторът поп Пейо, изповедник и съветник на светеца, започва тъжната си повест така: "В Сардакийския град Средец...". "Сардакийски", а не "сердикийски", значи по времето на поп Пейо и Св. Георги Нови, народът, построил този древен град, все още е бил наричан "сарди" или са били употребявани и двете почти идентични имена. Всъщност отнася се за тракийския дивтонг "ае", който разгледахме във връзка с обяснението, дадено на етнонима "гърци" - "graeci" и "Graecia". Той е характерна особеност на латинския, а в българския съществува и днес в по-консервативните народни говори. В родното село на баща ми - Камено поле, Врачанско, което се гордееше със запазената си старина и където до средата на 70-те години на миналия век, когато аз бях младо момиче, можеха да се видят старци, които никога не обличаха сако, риза и панталони, а само традиционната българска носия, все още се произнася този дивтонг "ае" - "е двойно". Ето как от Лидия през Са/ердика стигаме до остров Сардиния. Но това не е всичко. Най-древното име на лидийската столица, преди тя да бъде наречена Сарди, е Тарна. Не бива да се боим от смелостта на предположението - да, древната Тарна носи името на толкова много селища по българските земи - Търнава, Търнак и др., включително и на средновековната българска столица Търново. Така само до преди няколко десетилетия не смеехме да допуснем, че родовото име на Пиер дьо Ронсар ("ronce" - трън, трънка) означава Търновеца, Търновски. Името на планината Тмол в Лидия в такъв случай може да бъде разчетено като "Тъмен".
Традиционната носия на сардинците е почти еднаква с българската, все едно, че си влязъл в български етнографски музей, само че мъжките дрехи не са от плат, изтъкан направо от самочерка, а са от боядисана в наситено черно вълнена тъкан. Мъжкото хорово пеене в Сардиния и Корсика е живо ехо от българската народна песен.
Калабрия е името на най-южната част на Италийския полуостров и то винаги силно ми е напомняло Месамбрия, древния тракийски град на Черно море, името на днешния Несебър. Италианските и местните калабрийски изследователи се затрудняват да го разтълкуват. Все пак най-ерудираните сред тях извеждат произхода му от "гръцкото" "кала" и "брия", което значи "красив извор" ("bella sorgente"). По време на моето студентство българските историци обясняваха тракийското понятие "брия" ту като извор, ту като град. В превода "извор" има логика, тъй като и днес в някои български говори съществува глаголът "брия" - изхвърлям силна струя под налягане. Но доколкото "брия" участва като съставна част в имената на много древни тракийски градове, може би "град" също е удачен превод. Интересно е, че "Brione" е често срещано название на селища в Италианска Швейцария, където живея сега. В подножието на Алпите, разбира се, не липсват извори. Но ако приемем, че Калабрия (Calabria) е съставно име, какво тогава означава "cala"? В днешния италиански език съществува често срещаното понятие "calo" - понижаване, намаляване, спадане. В речниците намираме понятието "cala", посочено като остаряла средиземноморска дума. Едно от нейните значения е особен вид много отворен залив, с високи брегове, но плитко море, удобен за убежище на малки морски съдове. Град на такъв специфичен залив, дал името и на цялата област, е много задоволително обяснение. Друго значение на "cala" е свързано с хвърлянето на рибарските мрежи в морето. Третото значение на "cala" ни води в света на древните каменоделци - изтръгването на каменния блок и придвижването му надолу - отлично име за земя на строители и скулптори. Струва ми се, че сред тези три обяснения трябва да се търси тълкуванието на името Калабрия.
Калабрийски или калабрийки се наричат и много видове лозници, които идват от Сицилия. И в Калабрия, и в Сицилия общото име на лозата е "vitigno", такова е то и в днешния италиански език. Vitigno - витиньо с меко "-ньо", което е идентично с името на Старопланинския проход Витиня (с меко "-ня" накрая), топоним, оставен ни от славния високо развит тракийски народ на витините. Същите витини, част от които след вътрешномиграционни процеси основават могъщото царство Витиния в Мала Азия, чийто цар Никомед, прекалено близък с Юлий Цезар, стряска пуританските нрави в Републиканския Рим от I в. пр. Хр. с разточителството и екстравагантните си привички.
На латински лоза е "vitus" - виеща се, лиана. Всъщност и думата "вино" е свързана с етнонима на витините. Това е милионното доказателство, че траките са първият народ в света, отглеждащ лозата и правещ вино от нейния божествен сок, че те са цивилизаторите, дали земеделски познания и универсална култура на Европа, че техните простори са родината на Дионис и че неговата майка Земела (Семела, Кибела) е тяхната майка-богиня-земя.
Според древните хронисти още през XVI в. пр. Хр. Калабрия е обитавана от т.нар. авзони и енотри (отглеждащи лозя и правещи вино). Изворите са фрагментарни и последователността не е много сигурна. Според Дионисий от Халикарнас енотрите са дошли в днешна Южна Италия, водени от Енотър, цар на Аркадия, син на Ликаон, роден 17 поколения преди Троянската война (други автори говорят за 3 поколения). Следователно това се случва около 1600 г. пр. Хр. Енотрите заварват авзоните, които обитават обширните земи на днешните долен Лацио, Кампания, Калабрия със самата област на Реджо Калабрия, наречени в най-дълбока древност Авзония. Авзоните са дали името си и на западното море, което преди да се нарече Тиренско, се е наричало Авзонско.Авзоните са доведени по тези земи от своя вожд Секул. Енотрите са приети с мир от авзоните. Според древните автори става дума за един и същи народ.
Поради неясната последователност, италианската историография предпочита да ги нарича авзониенотри. Според нея, че произходът им е "оски", термин, който тя използва, за да обозначи произхода и на волските и на всички италийски народи.
Итал, цар на енотрите, живял през XV в. пр. Хр., за когото Антиох от Сиракуза твърди, че бил "добър и мъдър" владетел, дава името си на енотрите, които след неговата смърт започват да се наричат итали, а от тях и целият Италийски полуостров приема това име. Името на цар Итал (Itael) напомня името на кан Телец (Телес). След смъртта на наследника му Моргет, част от народа приема името моргети. Така при колонизацията древните гърци намират в Южна Италия следните народи: итали, моргети, секули и кони (което няма нищо общо с хуните, а по-скоро напомня името на киконите и на град Коня в Анатолия). Сред техните процъфтяващи градове има един с названието Тамеза (което звуково напомня името на лондонската река), цитиран от Омир в "Одисея". Други градове са Тавриана, Коне и Кротоне.
Япидите, които също са част от авзоните, са найстарите обитатели на днешната област Пулия.
Според преданието около 1400 г. пр. Хр. авзоните, водени от Липар се заселват на остров Липари, където създават държава със столица Липара, просъществувала до 850 г. пр. Хр.
Според римляните авзоните и аврунките, които те представят за един и същи народ, са най-древните обитатели на Монт и Аврунки, планинска верига, която граничи с долината на река Лири, земята на волските.
Усилията на италианските учени да разгадаят произхода на тези народи са останали и досега напразни. Все пак през последните години въз основа на известни езикови изследвания, се е разкрило, че езикът им е сходен... с албанския. Следователно албанците са се качили на лодки, прекосили са по диагонал Адриатическо море, навлезли са в Йонийско и заселвайки се в найюжните области на Италийския полуостров, са дали началото на тези народи. Тук се сблъскваме със същата огромна невежествена празнота, със същото незнание, което италианските историци са готови да запълнят с всяка частична податка, с всякакви трохи от сходство. Съответствията в езика и бита на албанците и на калабрийските народи могат да се обяснят единствено с общия им произход, а не с директно албанско заселване. Прадедите и на едните и на другите са траките.
Когато търсим следи от най-дълбоката древност, не бива да ги търсим по самото крайбрежие, изложено на много повече влияния и колонизации през изминалите хилядолетия, а във вътрешността. По южното крайбрежие на полуострова и на големите италийски острови (пък и не само на тях - същото се отнася и за остров Капри) се чувства все още доловимо напрежение, непреодолима глуха враждебност между населението от крайбрежието и това от вътрешността, сигурен белег за различен етнически произход. Убедена съм, че и сицилианската мафия и калабрийската ндрангета са създадени като тайни общества за съпротива на коренните жители срещу пришълци от всякакъв тип и то в една много по-отдалечена епоха, отколкото се смята.
"Ндрангета" и "мафия" са изключително интересни думи, чието тълкуване в италианската наука и до днес остава незадоволително. Произходът на "ндрангета" се извежда от "гръцкото" понятие "androgathia" - "човешки (мъжки) дабродетели". Доколко е гръцки този израз можем да си представим след всичко, което вече казахме за гръцкия език. "Andros" също е тракийска дума, което личи от факта, че името Александър (мъжегубител) е носено от ред македонски (тракийски) царе. Александър е името, което Хекуба дава на Парис след завръщането му. Тракийските имена Касандра и Андромаха също съдържат като съставна част понятието "андрос". Освен това и чисто фонетично думата "androgathia" е твърде далеч от ндрангета.
През Средновековието "drakkar" са се наричали скандинавските кораби, украсени с характерната дървена скулптура на морски дракон. Така са ги наричали самите скандинавци, така са ги наричали и жителите на Апенинския полуостров и заобикалящите го острови, у които появата на "драконите" е предизвиквало ужас. Същият прякор "дракони" те дават на самите нормани и на техните предводители - грабители и завоеватели. През 1038 г. на портите на Неапол се създава графство Аверса (същото име носи и Анверс), управлявано от норманския вожд Рейнулф Дренгот. Името дори съдържа характерната носовка "ng". Древногръцките колонизаторски кораби са носили същото или почти същото изображение - дракон или очи на морско чудовище от двете страни на носа на кораба - и вероятно са били наричани по същия начин от древните италийски народи. Оттам това название се е разпространило и върху гръцките колонизатори. И до днес много термини в съвременния италиански език, свързани с корабоплаването, които не могат да се приемат за произлезли от средновековните нормански нашествия, съдържат корена "drag". Така ндрангетата е създадена още в дълбока древност като организация за защита и подмолна борба на местното население срещу гръцката колонизация, когато тя вече е била факт. По-горе споменах, че "n-" в южноиталианските говори означава и против, срещу, противоположно действие. С това можем да си обясним значението на древната дума "ндрангета" - "организация, насочена срещу драконите", "общество за борба против драконите".
Друго предположение е, че понятието "ндрангета" е свързано с евентуалното присъствие в южните краища на Италийския полуостров на част от дрангите, народ родствен на древните българи, който се споменава сред етносите, включени в състава на Персийското царство. Неслучайно полковник Борис Дрангов носи това фамилно име.
За понятието "мафия" съществува едно много популярно обяснение, тиражирано повсеместно в италианската книжнина. Смята се, че мафията се създава през краткия период на френското владичество в Сицилия (от 1266 до 1282 г.) като съпротивителна общност срещу Анжуйската династия. Самата дума "мафия" се разшифрова като код: буква по буква, като зад всяка букваинициал стои съответна дума. Такъв кодиран смисъл древните християни са влагали в думата "ihtios" - риба, един от ранните символи на Христа. Така понятието "mafia" се разчита като "смърт на французите, Италия копнее за това". Освен че краят на израза не пасва достатъчно, не можем да не се удивим как така точно сицилианците ще се кълнат в една обединена Италия, в епоха, когато никому и на ум не идва подобна възможност. Това обяснение е подходящо по-скоро за комедия дел`арте. Явно напоследък по-начетените тълкуватели са си дали сметка за неговата несъобразност и предлагат друго - думата "мафия" произхожда от Св. Матей San Matteo - Maffeo в някои италиански говори. Съществува и италианско фамилно име Maffei. Според тези съвременни езиковеди евангелистът е много почитан от мафиотите и на своите сбирки, пред отрупана с вкусни блюда и отлично сицилианско вино трапеза, те вдигат наздравица и в един глас се провикват: "Maffei!". Не съм проверявала дали това е така, но дори да съществува, наздравицата "Maffei!" може да бъде само прикриващ, маскировъчен кодов сигнал на посветени, зад който стои нещо друго.
Мафията се е зародила в районите на градовете Корлеоне ("Лъвско сърце") и Калтанисета, в сърцето на Сицилия. Предполагам че там живеят най-чистите представители на коренното население, изтикани от бреговете от гърци, картагенци, араби, нормани, шваби, анжуйци, испанци и пр. Известно е, че едно от имената на Богинята-майка Кибела е Ма, което значи майка. Но тази богиня е идентична с тракийската Земела (Семела) - земя, майка. И днес италианците от южните и централни области на полуострова, се обръщат към майките си с "ма" вместо с "мамо". За тях това е съкращение от "мама" и то се използва повсеместно. В България в простонародните говори имаме същото обръщение към жената - "ма" (а към мъжа "бе"), но то е дегенерирало в пежоративно понятие, носи пренебрежителен привкус или е знак за лошо възпитание на произнасящия го. В Италия то се е запазило като нежно, синовно обръщение. В тракийския език думата "filius" е означавала "син" също както в латинския, та нали и в съвременния български употребяваме понятието "филиз". Думата "filia" - "любов" със сигурност не е гръцка, а тракийска, като началният Ј смисъл е "синовна любов". Ето че достигаме до едно смислово и фонетично много по-приемливо обяснение на понятието "мафия" - "любов към майката(земята)" или "синове на майката (на земята)". Както "ма" участва с първата си сричка, така и компонентът "синове" - "фи" участва с първата си сричка. Явно мафията, както и ндрангетата, е създадена в далеч по-стари времена, отколкото се предполага, като общност на коренните жители и названието Ј се превежда с техния древен език. Самата семейственост, фамилният признак при подбора на членовете, говори не само за желание за запазване на тайната, но и за принципа на етническата чистота, който е бил от първостепенно значение. Голямата роля на жените в организацията също подкрепя това твърдение. Мафията е създадена от кръвните синове на тази земя в нейно име и в нейна защита и като такава е действала дълго време, преди да се изроди, както и ндрангетата, в престъпен синдикат.

Смятам, че мафията и ндрангетата, бидейки конспиративни организации, пазят подобно скривалища, значими следи от най-дълбокото минало, които вече са заличени на повърхността.
Неминуемо още веднъж ще се спра на етруските, най-могъщият италийски народ в момента на раждането на Рим - Urbe Aeterna. В Италия ги наричат с две имена - туски (тоски) и тирени. Тирените, чийто произход се извеждаше от прочутия финикийски град Тир, са дали името на Тиренско море, което мие западните брегове на Италия. Прави впечатление, че свързаната с тирените топонимия се открива по-скоро по крайбрежието на долните части на полуострова - например градът Cava dei Tirreni (Кариерата на тирените) се намира на юг от Салерно, а самата Етрурия е разположена в неговата централна и по-горна част - територии от Лацио, Тоскана, Умбрия, Емилия Романя - и обхваща обширни части от вътрешността. Още отдавна правеше впечатление тази странна нееднородност и необяснимите връзки на земеделската съзидателна цивилизация на етруските с морското пиратство, колонизацията и пр. Заговори се за двойнствен произход на етруските, за два елемента в тяхната култура и пр.
Но ако тирените идват от Тир, откъде тогава са дошли туските?
Над етруските безкрайно дълго тегнеше легендата, че те са изолиран народ, че езикът им не прилича на нито един от древните езици и също толкова неразгадаема е тяхната азбука. Тази глупава теория обезкуражи много изследователи и за десетилетия, а може би и за векове обгърна в непрогледна мъгла произхода на този велик народ, чието разгадаване можеше отдавна да разсее много заблуди, включително и отнасящите се до тракийската култура.
Още в 1885 г. на остров Лемнос, в църквата на Каминия (забележете името) е открита погребална стела, от която ясно се разбира, че етруските са траки. Дионисий Милетски твърди, че те са се преселили на Италийския полуостров от Лидия, избягвайки така гладна смърт, дължаща се на незапомнена суша. И действително в Лидия преди време бе открит град Тира. Един италиански историк правилно заключава, че именно това е градът, от който водят произхода си "тирените", за които се говори, че са част от етруската култура. Разбира се, Лидия е тракийско царство (и дори нещо повече, както ще се убедим по-нататък) - преместването на маси от лидийския народ на Апенинския полуостров е вътрешномиграционен процес в обширните пространства на тракийската цивилизация. Колкото до туските, италианската историография ги определя като "оски", смътният термин, с който е обозначен произхода на всички италийски народи и на който отново ще се върна малко по-късно. При положение че "оските" са първите народи, населили Апенинския полуостров можем да определим и тях и в частност етруските като автохтонен, коренен народ.
Напоследък в Етрурия е работил полският археолог Валански, явно нещо като полски Индиана Джоунс в търсене на така необходимото "велико минало" на Полша, който е открил, че етруските са... славяни. Ако беше конгоанец, щеше да докаже, че са конгоанци. Италианските историографи са по-склонни да посочват сходствата им с... албанците. Това е същата частична истина, която е на път да се превърне в огромна заблуда и която в съвременната италианска историческа книжнина се среща повсеместно. Всички подобни вкопчвания в този или онзи дребен сходен елемент се дължат на пълното непознаване (страшната забрава!) на великата тракийска култура, игнорирането - и бих прибавила дори - пренебрежението към България. За италианците Гърция е непостижим кумир, от който води началото си целият свят, а албанците, които те що-годе са опознали в най-новата си история, единствени представители на извънгръцката култура. Разбира се, ако има някакви сходства между албанци и етруски, то е само защото и двата народа произлизат от траките, но разликата в културното им развитие е колосална и директните паралели между тях са несериозни.
Твърдеше се, че малкото известни етруски думи (най-дългият познат етруски текст представлява надпис върху ленените ленти, с които е обвита една мумия) са съвършено неразгадаеми. С това бе повторена познатата ни от българската наука заблуда, че в българската лексика са останали само 10 думи, "донесени от прабългарите", а сред тях и думата "чертог", на която ще се спра по-късно. Всъщност древнобългарската лексика, идентична с тракийската, е повсеместна в днешната българска лексика и влиянието на древнобългарския върху нашия съвременен език далеч не се изчерпва с нея. Така и понятията, които идват от етруските в съвременния италиански език са безчислени и сходни с наследените от другите италийски народи. Малкото думи, които бяха сочени за собствено етруски и "неразгадаеми", могат да бъдат преведени чрез езиците, произхождащи от тракийската матрица, в това число и чрез съвременния български език.
В странно противоречие с теорията за "неразгадаемост" е и фактът, че тосканският е обявен за език-майка на италианския език, заедно със сицилианския, както вече споменах. Излиза че тосканският, който се е говорил и се говори от потомците на туските (тоските) няма нищо общо с етруския. Тосканският, революционно модернизиран от Данте, е езикът, на който са писали най-великите дейци на италианския Рененсанс, огромната част от които са тосканци. Любопитна особеност на съвременния тоскански е звукът "х", с който тосканците заместват "к" в произношението на думите.
Самите етруски наричат себе си "расни", "расени", "ресени". Тук отново срещаме дивтонга "ае", заради който в изворите "а" варира в "е" и обратно. Но българската територия е богата на селища с името Ресен: Ресен, село във Великотърновско; Ресен (вече несъществуващо) село в Кюстендилско; Ресен, село в община Босилеград (днес в Сърбия); Ресен, град в (днешната република) Македония. Нещо повече, в България се намира град Етрополе в Етрополския Балкан - топоним, чиято етимология остава неразгадана. Но Етрополе е рударски център от незапомнени времена, там отвека се разработват медни рудници, обработват се метали, създават се красиви накити, с които този край се гордее. Етруските, както и траките, са сред най-известните торевти на древността. Траки, етруски и египтяни полагат скъпоценни маски върху лицата на своите царе в разкошните им гробници. Следователно понятието "етро" е свързано с рудниците, с обработката на металите. С това не искам да кажа, че точно траките от Етрополе са отишли на Апенините, а че общото понятие, означаващо дейност, извършвана само от високоразвити народи, доказва общ корен.
Има един много интересен детайл. В селото на баща ми - Камено поле, Врачанско - селище със запазена древна реч и топонимия, коренните жители се наричат "тушници" (тукашни). Паралелът с "туски" не е за пренебрегване.
Както не е за пренебрегване съответствието между Арна, спомената от Омир в "Илиада", изключително плодородна област в Тракия - харна, добра (вече под властта на гърците по време на Троянската война) и Арно, прочутата река, която тече през Флоренция. Както не са за пренебрегване и всички смели предположения, които тласкат напред историческата наука и изобщо човешкото знание. Иначе Троя никога нямаше да бъде открита.
Няма да разглеждам сходствата в паметниците, оставени от етруските и траките - те съществуват и трябва да бъдат подробно класифицирани. Но в една от светая-светих на техните култове, прорицателството, една от най-съкровено пазените и следователно найдревна, най-неподатлива за влияния част от вярата, можем да говорим не само за сходства, а за идентичност. Етруските жреци разделят небесната вис на четири квадранта. Северният е седалището на върховните богове, от изток идват знаците на доброжелателните към човека божества, от запад - злокобните белези на зложелателните висши сили. Югът има по-малко влияние върху хората. Същото разделение на небето и същото значение на четирите му части съществува и в тракийските култове. Широко известни са етруските жреци авгури, които гадаят бъдещето по поведението на птиците (и днес италианската дума за поздрав, пожелание е "augurio","auguri" - мн. ч.). Идентични гадания са извършвали и тракийските жреци. Етруските са прорицавали по свистенето на вятъра, по трептенето на листата на дърветата. Абсолютно същите начини на прорицателство откриваме и в тракийските култове.
Прави впечатление изключителната почит, която етруските и останалите италийски народи отдават на Сатурн (Кронос). Сатурния е един от силните градове на Етрурия (и днес е важен балнеологичен център на Тоскана сред чудно красива местност с естествени топли фонтани). Сатурналии са известните римски празници в чест на този бог. Сатурн, според преданието, изгонен от Зевс, е дошъл на Италийския полуостров и е построил петте прастари "циклопски" градове, чиито имена започват с "А" в Лациум, които дават началото на Златен век. Турн (Са-турн) е името на вожда на рутулите, съперник на Еней, което показва, че Сатурн е влязъл в листата от собствени имена на италийските народи. Тази почит към Сатурн носи и носталгична нотка. Тя може да се обясни с факта, че Сатурн (Кронос) е повелител на "предишната епоха", ерата, в която тракийските народи са били свободни, а властта им над безкрайните земи, чието коренно население са - безусловна.
Вече няколко пъти в изложението ми става дума за бог Арес и за свидетелството на Херодот, че Арес е най-почитаното от траките божество. Омир почти непрекъснато го споменава като родоначалник на различни тракийски и гръцки герои. С тракийското си име Арес е включен като един от основните богове в олимпийския пантеон. Функциите му са ясни - те са военни. Поведението му на типичен военолюбец е даже малко окарикатурено. Но доколкото създаването на този гръцки, така да се каже "изравнителен" пантеон, е политическо дело, датиращо от "нови" (нови за най-дълбоката тракийска древност) времена, функциите на Арес са предадени едностранчиво, опростено, пределно плоско.
В името Арес се съдържа коренът "ар". Знае се, че този корен означава "ора", т.е. обработвам земята, а също и "орало", "рало". В арменската книжнина това е широко известно. От това "ар" идва названието на арийските народи, защото носи основната им характеристика - народи, посветили се на труда, орачи, земеделци. Но всъщност името Арес се състои само от корена "ар" и от нищо друго. Суфиксът "-ес" може да бъде сведен до "-ис" или само до "-с", той означава само, че името е от мъжки род. Следователно името Арес означава буквално Арий - Ариец. Ето кой е най-почитаният бог у траките, най-чисти арии. Но земеделците трябва да пазят плодовете на своя труд, те трябва да изковат не само орало, но и оръжие. Така думата "ар" вторично придобива смисъл и на оръжие и коренът "ар" влиза в словообразуването на понятия, свързани с войната. Виждаме добре това в думите "arme" (фр.), "arma" (ит.), армия, армада и пр. Също както в съвременния български от корена "ор" се образува и "орало" и "оръжие". Това е общият смисъл на "оръдие" - средство, инструмент. Така функциите на Арес стават едновременно мирни и военни, съзидателни и разрушителни и покриват всъщност цялата дейност и целия жизнен цикъл на човека.
Може би няма да бъде пресилено ако допуснем, че и тракийският конник - Херосът - първоначално е бил идентичен с Арес.
Боговете са създали народи, посветили се на труда, който трябва да защитават и народи, посветили се на грабежа, които живеят от труда на другите. Това е промисъл, която ние, човеците, не можем да си обясним. Виждаме същото в света на обществените насекоми - пчелите и стършелите.
По време на моето студентство историците представяха Марс като етруски бог. Сега са по-предпазливи и го представят като италийско божество, "отъждествявано с гръцкия Арес". Очевидно е, че етруските като тракийски народ са отдавали изключително значение на култа към Марс, има дори етруски град, наречен Марсилиана. При тях той има същите функции като тракийския Арес, т.е. далеч не само военни. Нещо повече, според мен Марс и Арес са едно и също божество, дори и имената им са идентични. Името "Марс" се състои от "Арс" с една начална "М", която вероятно е последният остатък от някакъв епитет или още по-сигурно от притежателно прилагателно - "мой Арес", нещо, което се долавя и от името М-Нерва, Ми-Нерва, "моя Нерва".
Но Марс е и общоиталийско божество, доколкото и останалите народи на Италийския полуостров произлизат от траките. Еней, дардански принц и зет на троянския цар Приам търси убежище и място за заселване при латините в Лациум. С него е и синът му Асканий, наричан още Юл (Сладкия, Милия). По свидетелства на древногръцките автори латините произлизат от пеласгите, прастар тракийски народ (Пеласг - цар на Аргос). А ето как италианската историография определя пеласгите - "легендарен народ, роден от ерудираното въображение на гърците", "senza riscontro nella realta" ("без потвърждение, съответствие в действителността") - наистина трагикомично! "Латерес" е име, давано от древните римляни на тухлите, изпечени на слънце, с които са строени къщите през архаичния период - кирпич, земя. От същия корен са "latitudine" - земна шир, а сетне и всеобщо наложено понятие за географска ширина, "latifundia" - поземлена собственост, "lato" - страна на някакъв обект, както и "laetonia" (лат. ез.) - каменна кариера, а по-късно и каторга. Ето откъде може да се изведе произходът на етнонима "латини". Но Laetona (Laeta) е и майката на бог Аполон, великият тракийски бог. Всичко води към една най-древна концепция за земя-камък-време, характерна за тракийската, българската и свързаните с тях най-древни цивилизации.
За да не остане никакво съмнение в произхода им, Ромул и Рем са обявени за синове на Марс (Арес).
Многозначителното име марси носи и друг италийски народ, обитавал днешната област Абруцо, която в древността се е наричала Марсика. Марсите са част от "оско-умбрите", термин, който италианската историография използва за да означи горния клон от една огромна група народи - оските, фактически най-голямата, обитаваща Италийския полуостров. Според някои историци дори всички древни народи, обитаващи Италия, произлизат от оските. Оските, в италианската историческа книжнина най-често се идентифицират с волските.
Ето че отново се срещаме с този велик народ, един от най-важните на Апенините, чийто етноним е идентичен с нашия. Волските са кръвно и културно свързани както със сикулите, авзоните и енотрите на юг, така и с латините, самнитите, сабините, сабелите, еквите, марсите и умбрите в централните части на полуострова. По същия начин те са свързани и с етруските и заедно с тях са сред най-страшните противници на Рим. Тит Ливий в своята "История" ги определя като "ferocior ad rebellandum quam bellandum gens". През VI и Vв. пр. Хр. волските обитават днешния долен Лацио, Кампания и долно Молисе, в долината на река Лири, в която се влива реката Сако. Долината на Лири е много дълга, успоредна на тиренския бряг от Тоскана до най-южните части на Калабрия и е изключително богата на метали - желязо и мед. Волските се занимават със земеделие и скотовъдство, а езикът и административните им учреждения са толкова устойчиви, че и след падането на волските територии под римска власт, на волските е разрешено да използват своя език в официалните документи, както е видно от Tavola Veliterna, съхранявана в Неаполския музей.
Римските автори отбелязват разделението им на приморски волски, обитаващи тиренското крайбрежие - волски анциати (по името на техния град Анциум, по-късно блестящ курортен град на римската аристокрация) и волски от вътрешността - волски ецетрани (по името на тяхната столица Ецетра). Сред найизвестните градове на волските са Анциум (Antium), Анксур(Anxur), Фросине (днешният Фросиноне, център на провинция), Фрегела (Fregellae), Минтурна (Minturnae), Ардеа (Ardea, Арда?), Ариция (Aricia, по името на Арес?), Норба (Norba), Сетия (Setia, Сетя? като Сития от Крит?), Синя (Signa, дали идва от синьо или от син?) и Велитра (Velitrae, днешният Велетри). От този град произхожда родът на Октавиите, фамилията на император Октавиан Август.
Към тези градове трябва да прибавим и петте "циклопски" градове на волските, построени в най-дълбока "сатурнова" древност, за които вече няколко пъти стана дума и в един от които - Арпинум - са родени философът Марк Тулий Цицерон и пълководецът Гай Марий.
И тук стигаме до нещо изключително интересно: италианската историография свързва тясно произхода на волските и етруските, тъй като типично етруските градове Volterra, Volsinii (Болсена и Орвието) и самата Тарквиния са били основани и обитавани от волските. В имената на първите два града е очевиден етнонимът на волските, а името Тарквиния на етруски език е Tarch-na, Тарна като столицата на Лидия, Търна като Търново! И това е могъщата Тарквиния, гордостта на Етрурия, градът, който е дал етруските царе на Рим! Тарквиний Стари и Тарквиний Горди са прозвища, които могат да бъдат преведени като "Търновеца"!
Ето кой се е вдигнал от Търна в Лидия и е построил Търна в Тоскана.
Името на град Волтера можем да разчетем като "земя на волските". Самото название "terra" (Тира, Тера в Лидия) можем да изведем от българската дума "черна" (земя) и следователно да докажем, че както всички останали понятия и то произлиза от българския език.
Но емблематичната частица "вол" откриваме и в името на река Волтурниус (Волтурно), свързана с войните на Спартак. Ето още една река, която заедно с Волга носи в името си нетленния знак на българите.
В XI Песен на "Енеида" Вергилий описва скиталчествата на волския цар Метаб, доблестен владетел, изгонен поради интриги от своята столица Привернум. Опитвам се да разчета това име като Привърн (При върха, Под върха). Царят заживява в изгнание в дивата гора, с малката си дъщеря Камила на ръце, чиято майка Касмила (да си спомним Кас-андра) е умряла при раждането Ј. Погнат веднъж от ожесточените си врагове, които не спират да го преследват, Метаб преминава придошлата река Amaseno (амазонка?), спасявайки и себе си и дъщеря си, благодарение на своята съобразителност.
Пораснала, Камила става опитен воин и участва начело на храбри волски конници във войната срещу Еней, водена от Турн, царя на рутулите, в която загива.
Войните на волските с римляните започват през първата половина на VI в.пр. Хр. През 493 г. пр. Хр. те навлизат в решителна фаза, като римляните превземат волските градове Лонгула, Полуска (Плиска!) и Кориоли с важното участие на един млад благороден римлянин - Гней Марций, който в чест на тази победа е наречен Кориолан.
По-нататъшната история на Кориолан вдъхновява самия Шекспир за едноименната му творба. Няколко години след тази паметна победа, Кориолан е принуден да бяга от Рим и да се спасява при волските, довчерашните си врагове. Той намира убежище в Анциум като гост на Атий Тулий - благороден волск. Отварям кратка скоба, за да обърна внимание на това многозначително родово име - Тулий, носено и от Цицерон (Марк Тулий). Логично е да търсим в него следа от едно прадревно волско (българско) благородно ядро, рода Дуло - синоним на царствен ранг и на върховни владетелски и човешки ценности. Кориолан и Атий Тулий подтикват волските към война с Рим, но доблестните волски отказват, защото държат на дадената дума и на сключения двегодишен пакт за ненападение. Самият Рим обаче нарушава договора с измислени обвинения срещу волските и им поставя ултиматум да напуснат града преди залез слънце. Тогава войната избухва и волските, водени от Атий Тулий и Кориолан, си възвръщат градовете, превърнати в римски колонии - Цирцеи, Сатрикум, Лонгула, Полуска, Кориоли, Мугила (Могила?, Мугла?), Лавиний и др. Това разказват Тит Ливий в "Ad Urbe condita" и Плутарх в "Паралелни животи".
Според италианската историография сикулите, авзоните, енотрите, волските, латините, самнитите, сабините, сабелите, марсите, еквите, умбрите и лигурите имат "оски" произход. Същото тя твърди и за венетите, споменати от Тацит и приемани по инерция от нашата историческа наука за славяни. В този случай съм склонна да приема свидетелството на Вергилий, който разказва за заселването на втора група троянски бежанци - енети (енотри?) в района на Венецианския залив и изобщо на днешно Венето. Според италианската историческа книжнина "оски" са и етруските. Следователно всички древни италийски народи са "оски", но въпреки това този термин остава напълно неясен, с изключение на една следа, от която ще тръгнем.
Италианските историци твърдят, че понятието "оски" се припокрива с волски. От това, което знаем за волските, за техния език и материална култура, не остава никакво съмнение, че всички италийски народи имат българско потекло. А това важи и за лидийците, след като именно от Лидия е дошла голяма част от етруския етнос, вляла се мирно, следователно единородствена, в останалата, живееща вече на Апенините етруска общност. Според мен, в такъв случай, "оски" не може да означава нищо друго освен "пеласги", щом като толкова селища на волските се наричат Полуска, Палоско и пр. Произношението на етнонима "пеласги" е, разбира се, видоизменено, в оригиналния си вид той вероятно звучи като "пълсги" - "бълги" и е идентичен с нашия етноним"българи". "Плиска" според Петър Добрев означава укрепен град и е съзвучно с понятието "българин" като жител и строител на градове. Оттам идва гръцката дума "полис", западноевропейските "palace" (палат, дворец, жилище на владетел) и "place" (площад). Но древните автори назовават "пеласги" и тези многочислени народи, които наричаме траки. Фактът, че и едните и другите са "пеласги" и неразделимото им преплитане на територията на Италийския полуостров, Балканите, Егейския басейн, Мала Азия и още по на изток, води до категоричното заключение, че - да, траки и българи са един и същи народ, първият цивилизован народ "строител на градове". Това е определило идването на кан Аспарух на Балканите и естественото основаване на Дунавска България, прието не като акт на завоевание, а на завръщане. Същото се отнася и за установяването на Куберовите българи в днешна Македония, както и на Алцековите и други ранносредновековни български анклави на Апенините. Езикови паметници, останали от сикулите и волските, съществуват и се съхраняват в Италия - те трябва да бъдат изучени от българските специалисти. Така най-сетне подлите крясъци на гърците, че "един мръсен народ" е дошъл в 680 г. и се заселил на "тяхна" територия ще замлъкнат завинаги.
Имайки предвид горното заключение и българския произход на етруските, логично е да предположа, че прочутите "рушки" букви, които Св. Кирил намира в Херсон, находка, изиграла важна роля в създаването на българската азбука, са всъщност етруски букви.
А сега да се върнем на библейското предание. Ноевият ковчег засяда под връх Арарат в Кавказ, планината, която разделя (но и свързва) Европа и Азия. Синът на Ной, Яфет, има седем сина - родоначалници на арийските народи. Поради голямото противоречие, което цари в изворите при определянето кой син на кой народ е родоначалник, противоречие, в което долавям по-късни заинтересовани обработки, ще следвам само логическата нишка на линията, която ме интересува. Прародината на всички траки (българи), както и на всички арийски колена е Кавказ. Траките (българите) обаче се оказват най-многочислени сред първите арийски народи, те преживяват истинска демографска експанзия. Ето защо се разселват в два лъча - на Изток и на Запад, като една значителна група остава в родния Кавказ. Източните траки/българи стигат до района на езерото Балх, в подножията на Памир и Хиндокуш, а вече по-късно диаспората им се простира до Северна Индия и дълбоко в Хималаите. Западните траки/българи достигат до Мала Азия, Егейския басейн, Балканския полуостров и дори до Египет, а в една по-късна епоха и до Апенините (узнахме причините за това). В първоначалната си крайна точка на Изток - в района на ез. Балх - траките/българите влизат в контакт с великите учители на човечеството от Шамбала, а на Запад - в Егейския басейн и свързания с него малоазийски и балкански хинтерланд, както и в Египет - с носители на знанията на атлантската цивилизация, унищожена не дълго преди това. Знанията, които получават от своите учители, превръщат траките/българите на свой ред в учители на другите народи - останалите потомци на Яфет и Ной. Така се извършва удивителната неолитна революция, грамаден скок напред в развитието на човечеството, чиито причини не могат да бъдат обяснени с еволюционно натрупване, а само с дарен наготово свръхнапреднал културен модел. Съкровищница на тези знания след унищожението на тракийската цивилизация в Егейския регион от т.нар. "морски народи" (гърците), остава Египет.
Траките/българите под Памир и Хиндукуш получават от своите учители и едно нетленно сечиво - езика, наречен санскрит - и правото на първородния да даде име на всичко съществуващо. Вярна е констатацията на мнозина български изследователи, че чрез българския език могат да бъдат разчетени всички древни езици. Държавата България, която те основават там, става цивилизационен образец за всички най-древни народи. Неслучайно персийското жречество в огромното си мнозинство произхожда от Мидия, неслучайно Заратустра се ражда тъкмо в Бактрия, а Гаутама-Буда - в Северна Индия. Има някои предположения, че и третият велик учител на човечеството - Исус Христос - също има древнобългарски корен.
Санскрит - съвършеният език - и неговата писменост са достояние на посветените. Народите говорят варианти на санскрит и пишат с варианти на неговата азбука. Всички тези варианти на санскрит, макар и опростени, също като него имат падежи. В обозрима древност западните траки/българи говорят диалекти на езика, известен като "древногръцки" (а по-късно на Апенинския полуостров и формирания от техните диалекти латински). Източните траки/българи логично говорят по-чист вариант на санскритския, но и той подобно на "древногръцкия" и латинския, със сигурност е падежен език. Въпросът е как така "българският" език губи падежите си, а тракийският ("древногръцкият") му вариант ги запазва?
Ние познаваме "древногръцкия" и латинския език чрез тяхната писмена традиция, а българския - в народната му форма и то след хилядолетна еволюция. Известно е, че в народните недра кипят ферментите, които променят и революционизират езика. Това, разбира се, се отнася за културните нации, когато самият народ живее интензивен вътрешен културен живот и разполага с богата, разклонена понятийна система. Издигнатият слой, интелектуалната, "посветената", "писмената класа" усъвършенства еволюционно езика, но от един момент нататък тя става задържащ, консервиращ фактор. Този процес ясно личи в развитието на латинския език. Той постепенно се превръща в единствено писмен език, в празна черупка, която се пръсва под напора на претърпелите развитие народни говори на Апенините (в основата на които стои езикът на траките/българите). Доказано е, че развитието на езиците върви от падежни към безпадежни форми. Това няма нищо общо със съвършенството на един език като инструмент за изказ на най-сложни и изящни мисли - ако говорим за съвършенство, то най-съвършен в арийския свят си остава санскритският с неговите 8 падежа - а с удобството на едно сечиво, използвано неспирно, всеки ден, всяка секунда в продължение на хилядолетия. Езиците, както всички неща във вселената, се подчиняват на закона на уравниловката, трудностите - върховете, падините - се стремят към изравняване. Аксиомата в езикознанието, според която падежите изчезват, когато в една новообразувана народностна и езикова общност, единият елемент говори падежен, а другият - безпадежен език, само потвърждава твърдението, че развитието се извършва в посока към безпадежните форми. Келтският свят, родствено близък до нашия и следващ логиката на латинския език и култура, също няма падежни езици. Той дори е изгубил доста по-рано тези форми, тъй като няма древна писмена традиция. Германите и славяните са запазили падежните си езици поради оскъдната си културна традиция до XVIII век. Запазва ги до днес и гръцкият, наследник на "древногръцкия" - тракийския език поради специфични, по-сложни причини. Първо: това е езикът на който траки и скандинавски завоеватели могат да общуват. Нашествениците са научили този език, който не е техен и те трудно могат да го "оплодят", да внесат промяна в него. Второ: жреческото съсловие и просветените слоеве имат безусловно тракийски произход и държат езикът на дедите им да остане непроменен като белег за тяхната идентичност дълги векове след завоеванието. Трето: създадената през класическата епоха и допълвана в по-късни времена гръцка шовинистична идеология се стреми да консервира старинния език, да задържа естественото му развитие, като оръжие срещу България, която олицетворява "непогърчения" тракийски свят и като свидетелство за превъзходство над Католическата църква и всички европейски народи. Такава е целта на създадения през XIX век "катаревос", а такива "състарявания" на гръцкия (тракийския) език и нарочни връщания към древността е възможно да са правени и по-рано.
Следователно имам всички основания да смятам, че в дълбока древност българският език е имал падежи, които впоследствие е изгубил, както и че говоримият тракийски е изгубил падежите си много порано от писмения (латинския и пр.). Така двата езика с почти идентична лексика се сливат в средновековния български, който търпи, разбира се, граматическото и лексикално влияние и на славянския елемент. Много по-късно - през Възраждането и след Освобождението - българският език, както вече казах, нарочно е доближен до славянските езици чрез множество руски лексикални и словообразуващи заемки. По този начин древната култура, която стои в основата на гръцката, на латинската, а и на руската, е шкартирана като някаква си "нова" периферна славянска култура. По същата абсурдна логика за латинска държава се смята например Франция (!), а майката на латинския свят - България, с пренебрежение е подминавана като европейски сурогат на някакви си диви тюркски заселници, потомци на хуните.
Частицата "ар" като ясен знак за расова и етническа принадлежност е влязла в етнонимите на много народи - българи (Българ), арменци, иранци, ирландци. Не бива, разбира се, да намесваме тук понятието "араби", което е ново, средновековно, появява се около X век като общо название на народите, произлезли от Измаил, незаконния син на Аврам. Но какви са арамеите, които носят повече от очевидно въпросния знак "ар" в името си? По време на моето студентство историческата книжнина (не само българска, а и световна) твърдеше че те са група семитски народи, същото мнение се тиражираше и по-късно. Не знам дали междувременно са направени крачки към разкриване на истината, но тя е на повърхността. Етнонимът "арамеи", името Арам, носено от много арменци (арии), азбуката, названието на прадревния град Яфа (Яфо, днешният Тел Авив), носещ името на Яфет, самият външен облик на хората, са жалони, които говорят, че в Месопотамия, Сирия, Ливан, Йордания и Палестина някога е живяло арийско население, сходно по своята култура с траките. Името на Агенор, баща на отвлечената от Зевс Европа, е носено и от мнозина троянци.
Интересна черта на тази прадревна евразийска цивилизация (към която принадлежи и древен Египет) са скалните градове. В Йордания (град Петра), в Кападокия, на остров Санторини, в днешните български земи и на Апенините се намират удивителни скални селища, някои от които са обитавани и през Средновековието, а други - дори до наши дни. Такъв е град Матера в Южна Италия, самото му име говори много. Той заема обширно пространство, с издълбани в матерната скала красиви жилища с тераси, улици и площади. Въпреки че в него продължават да живеят хора (а като негово продължение е изграден и нов град, носещ същото име, с обикновени, изцяло построени от човека, къщи), той едва наскоро бе разкрит в цялата си пълнота и оригиналност и бе обявен за неприкосновено наследство на човечеството от ЮНЕСКО. Когато гръцките колонизатори със своите триреми са прекосявали Неаполския залив (който тогава, разбира се, е носел друго име), те са били поразени не само от красотата на пейзажа - с Везувий, чийто връх се е издигал много по-високо, отколкото днес и със силуетите на Капри, Иския, Прочида и п-в Соренто в маранята над тихите води. Там, на сушата, преди да основат своята "неаполис", те са открили един прастар народ, обитаващ отколешен град с комфортни домове, издълбани в скалата. Той е бил създаден край странен плосък вулкан, който днес се нарича "Кампи Фрегреи", с бликащи топли гейзери, практика, удобна както за бита, така и за култа (прорицанията).
Тези древни градове, обитавани от "троглодити" нямат нищо общо с питекантропите. Те са удобни за отбрана, в домовете естествено се поддържа еднаква температура през различните сезони, а майчината прегръдка на първичната скала, постоянното докосване до камъка, основен дар на боговете, първоздан елемент, сигурно е играело важна роля в общуването на древния човек с върховните сили на вселената.
И над цялото това безбрежно пространство като зов на човека към божественото и като отговор от небесата, се е носила музика и песен, чиято мелодика, ритмика и интонация сякаш бликат от един извор, от една традиция, от една душа. Мъчително-сладостна песен, чиито слова идат от началата на времето. От Северна Индия, през Тибет, през Хиндукуш и Памир, през Иран, през Кавказ, през Мала Азия - до Сардиния и Корсика древното песенно творчество поразително напомня нашата народна песен, българската народна песен, тракийската народна песен, песента, от която се е учил Омир.
***
Древните са смятали, че ако знаеш едно име, владееш човека или силата, която го носи. Какво тогава да кажем за народа, който дава имена? Защото траките и българите дават имена, а не ги обсебват, строят градове, а не ги ограбват, обработват земи, а не ги поробват, творят история, а не си я приписват. Те владеят земята така, както боговете са повелили на човека: "Владей и дай име на всяко нещо." Това е признак за първородство. Това е правото на първородния.
По-долу изброявам тракийски и български имена и техните съответствия в различни части от грамадната територия на действие на траките и българите. Повечето от тях вече съм споменала в моето изложение, но изредени заедно, те представляват карта на нашето минало, негов географски, исторически и духовен атлас:

♦ Кубер е древнобългарски първенец, син на кан Кубрат, според повечето историци, настанил своята част от българския народ в земите на днешна Македония. Но Кубер, според Махабхарата, е и името на бога на богатството, който излиза от Шамбала, за да порицае цар Арджуна, довел своята войска до входа на великото невидимо царство. Тук се натъкваме на следи, водещи към непрогледна древност, които правят от българите участници или поне свидетели на деянията на изконните сили и енергии, които управляват планетата.
♦ Орфей и Озирис - изключително интересен, почти мистичен ефект се получава, когато заменим началната буква "О" в имената им с "А". Орфей се превръща в Арфей, а според вероятното тракийско произношение - в Арфи, подобно на Мемфи, както сигурно египтяните са произнасяли името на своята столица, за което можем да съдим по името на страната им Хеми, а не Хемис. Получава се названието на музикалния инструмент арфа, съдържащо и корена "ар", от който произхожда етнонимът на ариите. От своя страна Озирис се превръща в Азирис - Асирис и отново напипваме тази следа, която води през имената на древните държави Асирия и Сирия към съзвездието Сириус в една наистина фантастична космо-историческа перспектива.
♦ Мадара в България, Мадрас в Индия, Мадрид в Испания - според мен произлизат от едно и също понятие, свързано със свещената жреческа мъдрост. Това са били огромни по значението си култови центрове, огнища на знанието. Те бележат три основни пункта в територията на моя пранарод - източен, западен и централен - България. Всичко води към заключението, че Херосът - богът конник, почитан и от траки и от българи, е божество от най-древния арийски култ.
♦ Коренът "сек", "сак" се съдържа в думата "секира", чийто първообраз на символ на върховна власт откриваме на остров Крит. Но "сак" присъства като словообразуваща съставка в целия понятиен блок за "свещено" в латинския език - "sacrum" (светиня, тайнство, мистерия), "sacer" (свещенослужител, жрец), "sacellum" (светилище) и пр.
♦ Ако прочетем рожденото име на Буда - Гаутама, озвучавайки звука "т", който преминава в "д" ще получим Гаудама, което напомня българското Кардама. Превеждайки името Гаудама чрез латинския език, се получава Радостния, Щастливеца, което потвърждава казаното в свещените текстове, че рожденото име на Буда, дадено му от баща му, е Щастливият принц.
♦ Шумер, Бутан и Кабул имат поразителни съответствия в българската топонимия. Ако някой все още се съмнява, че тези съответствия са спомен от действително пребиваване на българския елемент в предмостията на Хималаите, от дълбините на българския език като своеобразен свидетел се появява думата "пущ", която съвпада с етнонима на най-голямата общност в днешен Афганистан - "пущуни".
♦ В нашия език "пущ" е изцяло негативно понятие. Не бихме могли да изведем произхода му от думата "пуст" ("пустиня"), поне не директно. Думата "пущ" е сигурен знак, че когато българите са живели в полите на Памир, те са станали свидетели на прииждането и взривното размножение на етническата общност "пущуни", която сигурно им е създала много проблеми.
♦ Кардам се нарича българският владетел, предшественик на Крум. Същото име носи и Прайепати Кардама, основател на държавата България в Северна Индия. Кардамила пък се казва градът в Месения, обещан от Агамемнон на Ахил, ако забрави обидата и се върне отново в боя.
♦ Стамен е обикновено българско име, но Стамен се казва и един от двамата висши пълководци на Ксеркс, водач на конницата в кампанията срещу Гърция. По този повод ще отбележа, че траките не биха споделили омразата към "сганта на Ксеркса", нито биха се възхитили от "шъпата спартанци". За жалост гледната точка на Вазов е гледна точка на всички искрени, но дълбоко заблудени романтици от късните епохи. Явно е, че траките са виждали в Царя на царете единородственик и освободител от гръцкото заробване, щом всячески са подпомагали войските му.
♦ Роксана е името на невиждано красивата дъщеря на бактрийския вожд, която Александър Велики взема за съпруга след разгрома на Дарий. Но и днес Руксана, Рухсана е обикновено име в Пакистан, в областта на Пешавар, в близост до афганската граница.
♦ Примери, че България стои в основата на прастарата арийска именна и понятийна система са имена като Гано, Ганьо (Ганеш), Гатьо, Миньо, Мино (Минос), Пено, Балдьо и още безброй други. Името Райно, Райна аз извеждам от царствен (светъл, светлейши), което се потвърждава от испанското rey, reina (крал, кралица). Френската дума за "лъч" е rayon, а италианският Ј синоним - raggio, което директно води към индийското "раджа" (цар). Келтското име Ryan, Райън има същото значение. С това можем да си обясним защо в българската приказна традиция галеното име на слънцето е Райко. Такъв е произходът и на производните имена Рачо, Рачко.
♦ От дете бях забелязала, че в дългите и сложни имена на месопотамските царе често присъства частицата "сар" като суфикс или префикс и тя винаги ми е напомняла думата "цар" - Сарданапал, Навуходоносор, Балтасар. Обяснението на произхода на българската дума "цар" от цезар (кесар) не ме удовлетворяваше, връзката по-скоро ми се струваше обратна. Предполагам, че в съставното понятие Балтасар намираме древното име Балто (Балдьо) и "сар" - цар. Предвид значението на корена "балто" - сека, можем да преведем Балтасар дори не като собствено име, придружено от светлейшата титла - цар Балто - а изцяло като почетно понятие - "погубител на царе". По същия начин е съставено и името Сарпедон, носено от един от най верните и мощни съюзници на Троя, възпят от Омир в "Илиада".
♦ Арна е име на област в Тракия, която Омир споменава в песента "Изброяване на корабите" в "Илиада". Той изрично отбелязва изключителното Ј плодородие, което ме кара да търся произхода на името Ј в думата "харна" - добра, арна, благодатна и в древноарийското понятие "харе". Но Арно се нарича и реката, която тече през Флоренция, столицата на днешна Тоскана. В Арно пък се влива реката Бизенцио, тракийско име, което дълбоко е навлязло в тосканската топонимия.
♦ Расни, Расени е името, с което етруските наричат самите себе си. Но Ресен е и име в на много селища в българската (или бившата българска) територия. Българското име Рашо, названието Рашка на областта в Западните Балкани, където през Средновековието византийските власти настаняват сърбите като контрасила на българската държава, според мен са следи, оставени от расените, етруските.
♦ Перузия е етруското име на Перуджа, днес столица на Умбрия, етруски град, сринат до основи от Октавиан Август и възстановен пак от него, но с доведено от другаде население. В България имаме Перущица, град, обвеян с не по-малка слава. Под Перуджа съществува голям подземен град, както и под Орвието, както и под Нарни (Нарния), характерна черта на най-древната цивилизация на Апенините.
♦ Яникул е един от прочутите седем хълма на Рим. Според римските извори той носи името си от "кулата на бог Янус", която се е издигала на него, преди Ромул да построи своя град. На съвременен италиански език думата, означаваща "кула" е "torre". Не остава съмнение, че "кулата" на Янус, идва от тракийската/българска древност на Лациум. Да си припомним, че волските са обитавали Лациум и че тъкмо там, недалеч от град Фросиноне, който е съвсем близо до Рим, се намира областта на петте "циклопски" града от епохата на Сатурн, която те са владели до VI в. пр. Хр. Това ми напомня за българската традиция да се строят жилищно-отбранителни кули в частните земи на отделните заможни семейства. Както България, така и Италия е осеяна с такива кули.
♦ Мугла, е българско село в Родопите, но същото име носи и голям град в Мала Азия, в днешна Турция, а Мугила се нарича един от важните градове на волските на Италийския полуостров.
♦ Рез е името на един от героите на "Илиада" с найпечална съдба. Той е блестящ тракийски цар, съюзник на троянците, чиито прекрасни коне, с каквито Тракия се гордее, стават причина за гибелта му. Убиват го гръцките вождове Диомед и Одисей (Уле) в една нощна обирджийска акция, съвсем скоро след пристигането му под Троя. Река Резовска имаме в България, но Резос е и името на река в Мала Азия, вливаща се в знаменитата Граник. Тракийското Рез (Резос) е идентично с обичайното персийско име Реза и силно напомня латинското "rex" - цар. За мое учудване името Рез (Rez) съществува и днес в Швейцария.
♦ Името Астиаг, мидийски цар, дядо на Кир, създателя на Персийската империя, си прилича с част от съставното име Астианакс, носено от сина на Хектор и Андромаха. Освен това дъщерята на Астиаг и майка на Кир се казва Майдане, което можем да прочетем и като Медане (меди, миди).
♦ Троя и Троян! Винаги съм се питала защо този крещящ паралел не се споменава в нито един български исторически и езиковедски труд.
♦ Името Дардан упражнява магическо влияние над мен. Повтарям го като мантра и то ми изглежда ту като съставено от две срички "дар" и "дан" с еднакъв смисъл, ту като семантично произлязло от река "дар" (Вардар, Родан, Йордан, Брадан). То е носено от един от тракийските народи с най-висока култура - дарданите, които дават и романтичното име на протока Дарданели. Техният град Дардания е градът-майка на Троя. Това обяснява Еней, дардански принц и зет на цар Приам, на съперника си Ахил, преди двамата да влязат в двубой, прекъснат своевременно от Афродита, загрижената майка на Еней. В този диалог Омир чрез устата на Еней, както винаги с пределна точност и мъчителна носталгия описва Дардания, град, заслонен в склоновете на планината Ида, докато Троя е изградена на открито, в полето, в близост до морския бряг. Самият
♦ цар Приам носи фамилното име Дарданид. Но ето че някои днешни иракски християни също носят фамилното име Дардан. Питам се колко ли от тях са станали жертва на извергите от ислямска държава. Дардан и до днес съществува като собствено име в Италия - Дардано.
♦ Името Еней, което в България се среща като Еньо, съществува и в Италия в два варианта - Енио и Енеа.
♦ Ил е името на основателя на Троя (Илион), баща на Лаомедонт, дядо на Приам.В България до неотдавна е съществувало собственото име Ило (не Илия) - така се нарича и един от героите на Елин Пелин в повестта "Гераците".
♦ "Подарк" е прякорът на цар Приам, погрешно приеман от някои тълкуватели на "древногръцкото" (тракийското) предание като негово истинско собствено име. Той препраща към един разказ, натоварен с много символика за предшестващи Троянската война стълкновения между троянци и гърци в Троада, съпроводени с типичната за нашествениците свирепост. Посейдон и Аполон са построили крепостните стени на Троя, но Лаомедонт не е заплатил на Посейдон (бога на гърците, на морските народи) обещаното възнаграждение. За наказание Херакъл и Теламон, кой знае защо влезли в ролята на съдия-изпълнители и екзекутори за неплатения дълг, убиват всички възрастни синове на Лаомедонт, както и него самия. Дъщерята на Лаомедонт, Хезиона, откупува със златния си венец (това вечно
♦ злато в големи количества, това прекрасно обработено злато на траките, което става причина за тяхната гибел!) живота на най-малкото си братче Приам и става жена на Теламон (предполага се, на драго сърце!). Като жест на великодушие (!) тогава Теламон и Херакъл се съгласяват да Ј подарят живота на Приам и му прикачват прякора "Подарк". Значението на това понятие в българския е съвършено ясно, то говори само, че гърците не са оставили на поколенията собствения си език, а са започнали още много рано да говорят тракийски и цялата т.нар. древногръцка митология е дошла до нас на този език. Езикът, на който е била създадена. Историята, случила се в детството на Приам, осветлява и един много важен факт, а именно, че Троянската война е вторият (и вече успешен ) опит да бъде завладяна Троя в рамките на един човешки живот.
♦ Името на Парис, брат на Хектор, възлюбен и съпруг на Елена, "виновник за Троянската война", носи много интересна информация. То винаги ми е напомняло понятието "парий", с което арийската култура в древна Индия означава кастата на най-бедните. И нищо чудно, според преданието, новороденото момченце, с чието идване на бял свят е свързан ужасен кобен сън на майка му за гибелта на Троя, е предадено на един слуга, комуто е заръчано да го убие. Слугата се смилява и предава чудесното момченце на беден бездетен планинец, който го осиновява и му дава името Парис. Но божествената промисъл е неотменима. Когато след двайсет години Парис е открит и приет от разкаялите се Приам и
♦ Хекуба в двореца, сред другите царски чеда, нежната майка намира, че Парис е недостойно име за един принц и го нарича с много по-царственото Александър. Следователно Парис е дума, чийто смисъл наистина е принизяващ, неподходящ за лице с висок ранг и като изходим от понятието "парий", почти сигурно означава "нищ", "бедняк". Това се потвърждава и от проявената милост към "бедничкото", обречено на смърт подхвърлениче, което беднякът е прибрал, защото в оня момент то е по-бедно и по-безпомощно и от него. Едно пряко съответствие на името Парис откриваме в българското Паруш, като гръцката транскрипция "-ис" се заменя с оригиналната "-уш". Този суфикс, за който вече говорихме, е използван както в древна Тракия (Демух, един от синовете на Приам, чието име разчитам като Демуш), така и в Персия (Дариуш, Сиавуш) и в България (Мануш, Милуш, Гергуш и пр.). Това е умалителната наставка, която превръща собствените имена в галени и за която вече стана дума.
Така стигаме до оригиналното произношение на името на основателя на нашето отечество, Дунавска България - Аспаруш, верен знак за любовта на народа към него и можем да си представим с каква нежност са изричали това галено име старците, които са помнели владетеля още като малко дете, още от раждането му.
Тази наставка и то именно с финален звук "ш", а не със "с" е преминала в характерното римско образуване на мъжките имена, когато троянските бегълци са се установили на Италийския полуостров. Там обаче тя е загубила умалителното си значение. Нея съзирам и в типичната за гръцките съществителни от мъжки род финална частица "-ос", където "ш" се превръща в "с" поради особеностите на гръцкото произношение.
И накрая с идентичността на имената Багерия (град в Сицилия), Монте Булгария (връх в Лукания) и България ще завърша тази глава и ще започна следващата. България на Секул, България на Алцек, България на Аспарух - между създаването на първата и на вторите са изминали повече от две хиляди години. Днес единствената държава в света, която носи това име е нашата родина.

Българийо, да се свети името ти.

ВРЪХ БЪЛГАРИЯ I. ПОЗНАЙ СЕБЕ СИ

"Тракийският народ след индийския е най-голям от всички народи. Ако той се управляваше от един господар и беше обединен, той би бил по мое мнение непобедим и много по-силен от всички народи. Но това не е възможно и надали ще стане някога; и затова са слаби. Тракийците носят много имена, всяко племе според страната си; но всички те имат приблизително еднакви обичаи във всяко отношение." Това твърди Херодот в своята "История". Той изброява имената и териториите на десетки тракийски народи, но не посочва нито един народ, нито гръцки, нито какъвто и да било друг, обитавал техните земи преди тях. Следователно те са коренен народ, владетел на своите земи от зората на Мирозданието. Или, приемайки Потопа за историческо събитие - от зората на епохата след Потопа. Най-древните автори са смятали за свещено писаното слово и за светотатство отклонението от истината. Според самите древногръцки историци гърците са дошли отвън на три вълни, коя от коя по-варварски, и постепенно са завладели крайбрежията и островите на Егейско и Йонийско море. Но откъде са и кои са всъщност тези варвари, разтърсили и отчасти унищожили, а след това присвоили и дали своето име на прадревната култура на коренните тракийски народи?
Начинът им на живот, неизменно свързан с морето, с грабежа и търговията (а не със земеделието, което е единствената предпоставка за създаването на висока градска култура с непреходни морални ценности), сръчността им в корабоплаването, изключителната прилика на техните древни морски съдове с корабите на средновековните скандинавци, фенотипът на най-великия древногръцки герой Ахил (син на морската богиня Тетида!), едър и рус, удивително съвпадащ с физическия облик на викингите, най-сетне етнонимът "данайци", с който идват на Балканите и с който са познати в Омирови времена, недвусмислено говорят за техния северноевропейски произход. Един от днешните народи, датският, продължава да носи това име и той е скандинавски народ. Тъкмо те са загадъчните "морски народи", успели задълго да подчинят Египет. Уседналите земеделски цивилизации, обърнати към хинтерланда, плодородната земя, цикъла на културните растения, са уязвими за ударите на тия врагове, чийто паразитен бит е точна противоположност на техния собствен. Изгонени от Египет, данайците решително се установяват на територията на най-развитите тракийски царства, процъфтяващи по архипелазите и крайбрежията на Балканите и Мала Азия.
Древногръцката митология, която предпочитам да наричам древнотракийска с гръцки примеси, ни дава някои бегли сведения, очевидно дообработени в много по-късни времена, за действителното пребиваване на Йо, легендарната прародителка на гърците, в земите на крайния Север. Нейният потомък Данай се заселва с петдесетте си дъщери на запад от Египет, в Либия (в древността това понятие е еднозначно с Африка). След конфликт с Египт, царя на Египет и паническо бягство от Африка, те са приети от милостивия Пеласг, тракийски цар на Аргос. В преданието се споменава, че този великодушен жест на Пеласг му струва живота, в Аргос се възцарява Данай, а неговите петдесет дъщери, данаидите, принудени да приемат за съпрузи съответно петдесетте синове на Египт (вероятно тракийски царе), погубват с измама женихите си в сватбената нощ. Загиват четиридесет и девет "женихи", без Линкей.
Многобройните държавици, които гърците създават в завладените тракийски територии и които приличат по-скоро на пиратски изходни пунктове, имат своя точен паралел в малките княжества, с които викингите от Средновековието осейват бъдещата Рус и Южна Италия. Всеки вожд на разбойническа дружина се превръща в самостоятелен владетел и ведно с подчинените си паразитира върху подвластното коренно население. Така могат да се обяснят предпоставките за тяхната "робовладелска демокрация", в която представителите на господарския етнос по неволя трябва да са равни, предвид на тяхната малобройност, те се занимават с политика и война, изхранвани от местното поробено население, което единствено има трудови навици и познания. Така могат да се обяснят в по-късната класическа епоха изключително рестриктивните закони срещу чужденците, "периеките" (околните жители) и "метеките" (хората със смесена кръв, смесена не с тази на чернокожи африканци, а с "робската" тракийска кръв). Така се обяснява и смисълът на традиционните криптии на спартанците, наказателни акции срещу коренното тракийско население на Лакония, едно от найжестоко тероризираните, превърнато в илоти, най-долни презрени роби, на които редовно и назидателно трябва да се втълпяват ужас и безропотно подчинение. Гърците са малцинство от пришълци сред тракийското море и ако се закрепват за вечни времена по тези земи, то е само благодарение на тяхната свирепост (позната ни от норманските нашествия) и на разединението между самите траки.
При тази малобройност на нашествениците какво тогава представлява гръцкият език - този от най-древната епоха, наскоро след завоеванието, на който е пял (и писал) Омир, както и съвременният гръцки език? Баща ми казваше: "Гръцкият всъщност е тракийският език." Навремето това звучеше екстравагантно, но логическият анализ води до това заключение. В съвременния гръцки откриваме огромно количество лексика, съществуваща и в българския език - думи като харизвам, харесвам, харно, харо, хоро, калесвам, ката (всеки), каруца, трапеза, даскал и пр., и пр. Тази лексика е отпаднала и продължава да отпада от съвременния български, защото е смятана за остаряла, простонародна, селска и т.н. През Възрожденската епоха и след Освобождението от турско робство много старинни думи в българския език съзнателно са елиминирани, защото са смятани за турски или гръцки и са заменени с техните славянски съответствия. Още през VI в. със заселването по днешните български земи на големи славянски маси и с важното участие на славянския елемент във формирането на българската народност, славянската лексика е навлязла в средновековния ни език, измествайки по-древните форми. Така че, парадоксално, съвременният български език, въпреки участието в него на два сходни компонента - тракийският и древнобългарският, се е отдалечил много повече от гръцкия от общата им тракийска основа. И все пак общата матрица и днес е очевидна. Думата "благодаря", знакова за всеки език, на съвременен гръцки е "евхаристо" - "благо ще ти харижа". В много случаи езикът на завоевателите напълно измества и обрича на забрава езиците на покорените народи - например в Египет, Палестина, Сирия и т.н. днес се говори арабски, а не египетски или арамейски. Това не се е случило в завладените от гърците тракийски територии - явно демографският растеж на чужденците е бил твърде слаб. Не се е случило също в Русия, Сицилия и Южна Италия, където с изключение на оскъдно количество думи, завоевателите не са повлияли сериозно речта на местното население. Изрично подчертавам, че общите езикови форми не са механично пренесени от гърците по българските земи нито с гръцките колонии, нито през византийската епоха, защото съществуват и в тези български области, в които гръцки крак не е стъпвал, а през I в. пр. Хр. - VII в. сл. Хр. в тях са живели не "грецизирани", а "латинизирани" траки.
Краткият преглед на езика на сикулите (секули), коренното население на Сицилия, който правя във II глава, също доказва, че по време на колонизацията през VIII в. пр. Хр. гърците са говорили тракийски (съвсем сходен с българския, както ще се убедим) език. По-нататък в труда си ще предложа и моето обяснение за упоритото съхраняване на падежните форми в тракийския език, говорим в древна и съвременна Гърция.
Всъщност от произхода на латинския можем да съдим за характера на гръцкия език. Латинският се смята за наследник на древногръцкия, но същевременно той е сплав от езика на троянците (траки) и латините (също траки, пеласги), на етруските (лидийци, волски, следа, която води към български произход), на сабините (в италианската историческа книжнина определени с термина оски - произхождащи от волските).
И тук е мястото да се спрем на един изключително любопитен детайл. Знаем, че гърците отвека са известни с неспособността си да произнасят звука "ш", който те повсеместно заменят със "с". Това характерно гръцко "съскане" понякога е осмивано от българските възрожденски автори. Съдейки по българския език, по италийските диалекти и по езиците на всички днешни балкански, малоазийски, арамейски и ирански народи, в които звукът "ш" съществува, остава да приемем, че неспособността той да бъде произнесен и заменянето му със "с" е характерно за древните гръцки завоеватели - данайците. И наистина, в датския език липсва звукът "ш". Когато трябва да го произнесат, датчаните го правят със специфично присъскване, особеност, която се е наложила в гръцкия език и го характеризира до ден днешен. Ще отида дори по-далеч. Винаги ми е било странно защо гърците имат две букви за изписване на звука "с". Отговорът според мен е, че в "древногръцкия", т.е. в тракийския език буквата У е отговаряла на характерния за траките и българите звук "ш". Тя дори графично е идентична с буквата "ш". Невъзможността на датчаните да произнесат този звук променя звуковото съответствие на буквения знак У (сигма) и така се появява още едно "с" в гръцкия език. Особеното "th", което придава ефекта на леко фъфлене в гръцката реч, обозначавано с буквата И (тита), за разлика от обикновеното "d", изписвано с Д (делта), също е звук, съществуващ в датския език.
Сигурна съм, че сравнителният анализ на древния датски (староисландския) език и на древногръцкия език би дал още конкретни следи в тази посока.
Гърците проглушават света, че цялата световна понятийна система и цялата световна научна терминология произхожда от "гръцкия" език. Аз не съм езиковед, но ми стига да съм българка, наследница на траките, за да мога в "гръцкото понятие" да открия простонародната българска дума, която го е породила. Например коренът "теле-", който влиза във всички технически термини на далекопредаващите технологии - телеграф, телефон, телевизия, идва от "дале" - daele - далнина, далече. "Фон" идва от тракийската и българска дума "фо/уния" - "ухо, слух, звук". "Аптека" произхожда от ап - хап, хапче. Понятието "авто" (автор, автомобил и т.н.) - според мен се състои от "аз" - българското местоимение I лице, ед. ч., и "то" - членната форма, която в случая изразява подсилване, утвърждаване - "аз самият". В "графос" ("графия") - писмен знак, корен, от който идват всички понятия, свързани с печата, разпознавам българските думи "драскам", "дращя", "драпам" - оставям следа. "Дидаскалос", "дидактика" - според мен буквално означава "по стълбите", "на стълбите", тъй като знаем, че учителите са водели занятията пред ученици, седнали на стъпалата пред храмовете. Тракийския произход на понятието "гноси" - "познавам", "да позная", ще докажа малко по-долу.
Непреходността на една култура се базира върху писмеността. Липсата на писменост не означава непременно примитивност, но във всички случаи обреченост във времето на една култура, основана само върху устната традиция. Културните гърци са горди притежатели на своята азбука и за да унизят българите, постоянно им натякват, че българската азбука (която ние, допълнително самоомаловажавайки се, наричаме славянска) е просто реплика на гръцката. Но дали това е така? Отговорът се крие в произхода, характера и разпространението на най-древния език на ариите - санскритския - и на неговата азбука. Най-ранните доказателства за употребата на този език, с които днешната наука разполага, идват от района на езерото Балх в подножията на Памир и Хиндукуш, където се издига заветната държава с името България, съвременница на шумерската и дори по-стара от нея. Всички тези найдревни народи - българи, траки, шумери, грузинци, арменци, иранци, родствени помежду си (а колкото до българите и траките доказателствата водят до заключението за идентичност) говорят възможно най-чисти варианти на санскритския. Всички те имат своите много сходни помежду си азбуки, които представляват варианти на санскритската писменост, но виж ти, само траките от Балканите и М. Азия нямат азбука! Очевидно е, че т.нар. "гръцка" азбука е тракийската, която завоевателите гърци са получили наготово от поробените траки, а не са я донесли със себе си. Явно е също, че т. нар. гръцка азбука, създадена от матрицата на санскритската, отразява в своята знакова система говорната нагласа на траките и родствените им народи. Немислимо е, при положение че т. нар. древногръцки е всъщност тракийският език, "древногръцката" азбука да бъде създадена от някакво племе, коренно различно от траките. Това обяснява приликата на глаголицата с "гръцката" азбука - създадена е за същия народ със същия говорен апарат, както и факта, разказан от Св. Климент Охридски, че Св. Кирил Философ я е сътворил много бързо - само за един ден.
Следователно "гръцката" азбука е толкова гръцка, колкото са арабски арабските цифри. Днес европейските народи пишат с три азбуки - гръцката, латинската и българската. И трите са им дар от траките - българите.
Тук и навсякъде, където става дума за директната връзка на българския език със санскритския, трябва да се преклоним пред научната ерудиция и интуицията на големия българин Г. С. Раковски.
Нищо от тези разсъждения и от новите данни, с които вече разполага българската историческа наука, не се взема под внимание в учебните програми. В българските учебници настойчиво и дебилно се тиражира клишето, че всички тракийски писмени паметници са изпълнени с гръцки букви, че имената на тракийските царе са написани по съдовете от съкровищата им от гръцки цивилизатори, че полуграмотните траки са наизустили и драснали тук-таме някой гръцки писмен знак. Оскъдието на писмени паметници в съвременната българска територия означава единствено, че малобройният, но силен завоевател е завладял най-цветущите огнища на тракийската цивилизация в Егейския басейн, огнища с просветено, грамотно население, чиято азбука е възприел, а във вътрешните балкански земи са останали да се развиват провинциални тракийски култури.
Изкушавам се да отворя една малка скоба, за да предложа моя прочит на надписа с "гръцки букви" върху прочутата сребърна фиала от Башова могила край с. Дуванли. Бях още ученичка, когато излезе първият том на новата академична "История на България", замислена като глобално издателско дело, ознаменуващо 1300-годишнината от основаването на Българската държава. Тогава тази фиала, която съм виждала само на снимката в това издание и никога в оригинал, ме порази с елегантността и завършеността на надписа си. Неговото ехо ме съпровождаше през годините като фетиш, като символ на тракийската древност, като глас от вечността, прозвъняващ в особени мигове на живота ми. Надписът гласи: "Да дале ме" и в изданието е разчетен като: "Земьо (Деметро), спаси (приюти) ме!". Струва ми се обаче, че той съдържа едно много по-директно заклинание срещу злите сили и отправна точка за разчитането му е ясната, разбираема за всички българи, дума "дале" - "далече". Ето защо го разчитам като "Демоне (daemon), далеч от мен".
По-нататъшните разсъждения по въпроса за писмеността на траките ме карат да предположа, че в Егейския басейн в предгръцката епоха са били използвани не една, а поне две, ако не и повече писмености. Етруските (или част от тях) произхождат от Лидия. Тъкмо в тези излезли от Лидия етруски имам всички основания да разпозная волските, а оттам и да сметна, че етруските ("оски" в италианската историография) имат български произход. В следващата глава ще се занимая поподробно с този въпрос. При положение, че българи и траки са един народ (а доказателствата водят в тази посока), следователно произходът на етруските е идентичен с този на днешния български народ. Етруската азбука не е измислена на Италийския полуостров, а е донесена от Лидия, като се има предвид ареала на разпространение на вариантите на санскритската писменост. Следователно Лидия - тракийска (българска) държава, едно от най-мощните царства в Мала Азия, е имала писменост, която със сигурност е била използвана и от съседните тракийски народи. Така че ето чии "рушки" (етруски) букви е намерил Св. Кирил в Херсон.
Колкото до произхода на йероглифното писмо от остров Крит, което явно е вариант на древноегипетската писменост, волю-неволю, трябва да приемем това, което съвременната официална историческа наука винаги е отхвърляла - че тази писменост е наследство от цивилизациите преди Потопа. Тя е пренесена в Египет, както и в някои висококултурни жречески тракийски центрове.
Интересен би бил един нов прецизен разбор, направен от ерудирани специалисти, на древногръцкия божествен пантеон. Дори в класическата епоха, когато се завършва неговото стройно теологично оформяне, личи спойката между прастари местни богове - Арес, Афродита, Аполон, Артемида, Деметра и пр., чиито култове принадлежат на различни тракийски и родствени на траките народи, и привнесени гръцки богове - Посейдон (богът на моретата), Хера, Атина (с много особена и многократно променяна божествена идентичност). Култовете на първата група са изключително разклонени, придружават ги безчислен брой подчинени божества, хтоничната им функция е подчертана, което говори за много древна културна матрица. Те са и основни персонажи в т.нар. древногръцки митически епос. Върховният бог на олимпийския пантеон няма име - той е Зевс, Zeos, Theos, просто Богът, който трябва да обедини двата враждуващи елемента, поробени и поробители. Но всъщност върховните богове във всички религии нямат име, то е скрито за човеците, замества го някой емблематичен епитет или красноречивото "Господарят". Интересно е да се разбере доколко битката между Зевс и Кронос следва логиката на борбите между гърци и траки или е тракийски спомен за още по-древни събития. Хера, с изключение на някои повърхностни, присвоени от други божества, функции на пазителка на домашното огнище и защитница на родилките, е просто другарката на върховния бог. Култът към Атина е много внимателно разработен и политически осмислен, той представлява цялата идеология на гръцкото превъзходство, празниците Ј са замислени като политически демонстрации на сила. Тя представлява паметта, знанието и оръжието, егидата, които трябва да останат достояние единствено и завинаги на гръцкия елемент.
Всъщност нито Атина (както ще се убедим след малко), нито Олимп и Ида, където обитават боговете, са гръцки имена. Колкото до гръцкия пантеон, като всяка скалъпена политическа идеология, той има кратък живот или дори е мъртвороден в чисто религиозен аспект. Неговото безсмъртие се дължи на литературната традиция и на величието на поета на всички времена - Омир.
Но ако оставим настрана гръцкия Олимп, чиито обитатели се занимават с интриги и надлъгване, също като своите създатели, ще видим, че както в покорените от гърците, така и в останалите свободни тракийски земи, от зората на Древността та чак до залеза на Античния езически свят, кипи независим, несвързан със завоевателите, култов и мистичен живот. Негов устойчив израз са култът към великите Самотракийски богове - Кабирите, върховни божества, оформящи триада, която ще видим и в религията на много други народи (например етруския), та чак и в християнската религия, култът към Деметра, чийто израз са Елевзинските мистерии, култът към Хероса, тракийския конник (израз на социалната структура на най-старите арийски общества), прорицалищата в Делфи (някогашния тракийски Питон) и Перперикон. Тяхното влияние се засилва отново през елинистическата епоха - елинистическата култура покрива в общи линии тракийския свят - когато черупката на политическия Олимп е вече изпразнена от съдържание.
Чии тогава са културните паметници на територията на Древна Гърция, оставени от най-древните епохи до архаиката включително? Хайнрих Шлиман е отговорил на този въпрос още в 70-те години на ХIХ век. Цитирам по памет написаното в дневника му след разкопките в Микена и Тиринт: "Тръгнах с идеята, че Троя, Микена и Тиринт са гръцки градове. Сега съм сигурен, че те принадлежат на тракийската култура." Така пише човекът, доверил се на честността и точността на Омир и използвал "Илиада" като пътеводител, за да открие древния Илион. Не вярваме на Шлиман, на Омир, на Херодот (произхода на чието име извеждам не от Хера, а от тракийския Херос)? Кому тогава да повярваме?
Истината е, че нито градовете на Древна Гърция, нито имената им са гръцки. Дори и имената завоевателите не са се постарали да измислят, а са ги взели наготово от поробените траки.
Според древногръцките източници Атина е завладяна от Егей, бащата на Тезей, като преди това не е била гръцки град. На Апенинския полуостров, в днешен Лацио, в провинцията на Фросиноне и днес съществува град Атина. Понастоящем той брои едва 4300 жители, но някога е бил велик град. Според преданието той е основан от Сатурн (Кронос), принуден да бяга след поражението от Зевс. Кронос намира убежище в Лациум, където дава началото на Златен век, основавайки пет процъфтяващи градове, чиито имена започват с А. Това са Атина, Алатри, Анани, Арпинум и Ферентиум, който в дълбока древност също се е казвал Атина. Всички те са били оградени с циклопски каменни стени. Те са създадени около ХII-ХI в. пр. Хр., в епохата, която съвпада с данайското завладяване на най-развитите тракийски зони, така че лесно можем да си представим кои са били бежанците, създали Златния век и от кого са бягали. Вергилий цитира Атина като един от градовете, изковаващи оръжието на Турн за войната му със съперника Еней. Цицерон пише за Атина в Италия: "Атина, майка на много прочути мъже, с колкото никой друг град не е така богат." Самият Марк Тулий Цицерон, както и пълководецът Гай Марий, историческият противник на Сула, са от Арпинум. Много интересен факт, на който ще се спра подробно в следващата глава, е, че през VI в. според римските автори зоната на петте града влиза в територията на волските, италийски народ, който носи нашия етноним.
След като градът Атина на Балканите и името му нямат нищо общо с гърците, то тогава и самата богиня, закрилница на града е предгръцка. Това личи и от името Ј, в което се съдържа името на един от върховните богове в етруската триада - Тиниа (Юпитер). Преданието за Троянската война описва как Одисей открадва (тази вечна гръцка кражба!) паладиума на богинята от храма Ј в Троя, който някога Дардан, родоначалникът на народа дардани, е получил от своята съпруга Хриза. Това е бил свещен талисман във вид на миниатюрна дървена статуетка на богинята, който дарява могъщата Ј защита на оня, който го притежава. Като малка се чудех как така гърците ще крадат благоволението на собствената си богиня от троянците? Ето защо: Атина първоначално е тракийско божество и едва по-късно, след много метаморфози и обработки, е включена в гръцкия пантеон.
Нито Микена, нито Тиринт, нито Орхомен, нито Пилос, нито Тива, нито Спарта са градове, основани от гърците. Градоустройството, крепостните стени и порти, керамиката, гробниците в Микена, показват крещящи паралели с тракийските паметници в днешните български земи, както и с етруското и изобщо италийското културно наследство, вън от какъвто и да било гръцки колонизаторски ареал. В Етрурия, освен всичко друго, ги има и символичните фигури на Куроса и Кората с типичната архаична усмивка, което не може да бъде обяснено с вечното "гръцко влияние".
Град Тива в Египет, свещен център на египетското жреческо съсловие, ни осветлява каква е била ролята на едноименния му тракийски град на Балканите. В това, че траките са имали много развито и строго структурирано жреческо съсловие, изобщо не трябва да се съмняваме, като имаме предвид сложността на култовете и развитието на орфическата философия от епохата на Орфей, съвременник и събрат на Озирис, насетне. Освен това, известно е, че основната част от жречеството на зороастрийски Иран произхожда от Мидия, тракийското царство, предшестващо основаването на Персия. Самото име на народа "миди" - "меди" (на Балканите) е останало в световното съзнание като "лечители", "лекари" и предполага натрупване на познания, които само жреческото съсловие е могло да обладава и съхранява. Нещо повече - смятам, че прорицателят Калхас, един от важните персонажи в "Илиада", макар че е жрец в гръцкия лагер, има всъщност тракийски произход, съдейки по името му, ритуалите, които извършва и грубото, подозрително отношение към него от страна на върховния водач Агамемнон, което не може да бъде обяснено само със злокобните предсказания на Калхас.
Трябва много внимателно да се вгледаме в столицата на цар Минос и Кносоския дворец на остров Крит. Глупостите, че те принадлежат на някаква "егейска" или "минойска" цивилизация, с които гърците и невежите европейски учени замазваха очите ни, трябва безвъзвратно да отшумят в небитието. Кносоският дворец представлява една снимка на тракийската цивилизация, която я показва такава, каквато е била в средата на II хилядолетие преди Христа. Нещо повече - един филм за величието на древните траки, който ни е очаквал цели 3500 години.
За етническия произход на критското население много ясно се е произнесъл Омир в ХIХ песен на "Одисея". Там става дума за времето на подготовката на Троянската война, когато гръцката колонизация на острова вече е започнала, но коренният народ е ясно указан - това е "племе свещено пеласги". От 90-те града, които според Омир съществуват там в епохата на Троянската война, величествено се откроява столицата Кносос. Става повече от ясно, че градовете не са построени нито в десетилетието на войната, нито в предхождащия я период на началната колонизация на острова. Когато се разиграват тези събития, разцветът на Крит вече е отминал.
От многобройните артефакти, открити в Кносос и в други градове, се убеждаваме, че Крит и Египет са част от едно и също културно пространство. Това се потвърждава и от печатите с йероглифно писмо, идентично с египетското. От друга страна, тавромахията, характерна за тракийския свят, фреската от Кносос, изобразяваща т.нар. "цар-жрец", която приемам за един от първообразите на Куроса, фризовете с жени, облечени - бих казала в българска народна носия - от Агия Триада, които изглеждат като предшественички на Кората и във всички случаи са вдъхновителки на т.нар. "фризов стил" в гръцката архаика, всичко ясно показва, че културните образци, приписвани на гърците, са взети наготово от тракийския културен модел.
Но удивителната истина трябва да търсим в самото име "Кносос". Градът и дворецът носят това име много преди гърците да покажат носа си на острова, а това означава, че думата "гноси" - "познавам", "да позная" изобщо не е гръцка, а тракийска. Явно в тракийския език този емблематичен глагол се е произнасял като "кноси" или дори "коноси", или още по-вероятно "коноши", като заменим гръцкото "с" с по-типичното тракийско "ш". Това съответства абсолютно на италианския глагол "conoscere", на френския "connaоtre" и на английския "know". Което идва да ни покаже кой първи се е занимавал със знание и познание, кой първи е произнесъл "Гноси сеавтон"! Логично е да мислим, че в дълбоката тракийска древност този дворец е бил научен център и там са правени поразяващи въображението опити. Самото име Крит (Крета), навежда на мисълта за крипта, за нещо тайнствено, скрито под земята. И в Кносос и в Египет има Лабиринти, и на двете места има сфинксове, получовеци-полуживотни. Ученият Дедал, гениален художник и скулптор, инженер с изумителни качества, е построил за цар Минос или за предшествениците му подземния Лабиринт, в който е имало научни лаборатории, създали ужасяващия Минотавър. Още едно страшилище, вероятно излязло от тях, е увековечено в преданието - сфинксът, долетял в Тива (отново Тива!) и задаващ гатанки на Едип, от чийто отговор зависи съдбата на града. Дедал прави и експерименти с летателни апарати, а след гибелта на Икар, отчаян, забягва в Сицилия. И днес ни поразява не само разкъсаното сърце на бащата, но и трагедията на изобретателя, на интелектуалеца в един свят, в който нахлува варварството.
Името на цар Минос (Мино) също е показателно - то е типично тракийско (и българско). Цар Минос, от когото гърците от времето на Тезей все още треперят, е вероятно е един от последните или дори последният от царете-жреци, наследници на династията на Орфей и Озирис, положила културните начала на Тракия и Египет. Всъщност едно неотдавнашно изследване на египетските мумии причисли древните египтяни към европейската раса.
Не мога да говоря за тайните на Крит, без да се спра на групата поразителни находки от острова, които нямат еквивалент в познатата ни древност или ако имат, то той надхвърля културните модели на известното ни човечество, както и мерните единици на конвенционалната историография.
В по-горните редове споменах тавромахията. Тя наистина е позната от най-дълбока древност, практикува се и досега в отделни страни. Но това, което виждаме по фреските и печатите от Крит, е нейният първообраз в съвършен, непознат и немислим за по-късните епохи вариант. Това е чиста математическа хармония на движенията, превръщаща ритуала на танца (или борбата) с бика в пълно сливане между животинската, човешката и божествената природа. Въпросът е: откъде е дошъл този първообраз?
Друг единствен по рода си компонент на критската култура е сложната и смела женска мода с открита гръд, твърда пола с волани и множество трудни за изпълнение аксесоари, които говорят за изключително тъкаческо изкуство. Виждаме я в статуетката на т.нар. Богиня със змиите, виждаме я по стенописите и печатите. Тя няма нищо общо с типичното критско женско облекло, характерно за тракийките и българките, което познаваме от други паметници на острова (например от вече цитирания фриз от Агия Триада). Откъде тогава се е появила тази мода?
Уникална е и глинената фигурка от Сития (град с такова име съществува и във волските земи на Италийския полуостров), наречена "мъж с кинжал". Лице не се вижда, главата изцяло е покрита с нещо, което напомня шлем от скафандър или интегрална "водолазна" маска. Всъщност и цялата фигура изглежда не гола, както би могло да се предположи на пръв поглед, а облечена във впит "водолазен костюм" с някакъв апарат на нивото на корема, който трудно би могъл да мине за кинжал. Какво изобразява статуетката от Сития?
Всички тези въпроси намират своя отговор в диска от Фестос, който дълго време бе смятан за невъзможна главоблъсканица, тъй като учените, които се заемаха да го разчетат, не излизаха от рамките на историческата схоластика. Аз заявявам, че не съм запозната с ничия публикация, претендираща, че е намерила ключ към загадката на диска от Фестос. Пълното му дешифриране е извън целите на моя труд и следващите редове ще изложа само най-общите си заключения.
Дискът от Фестос не е вид пиктографско писмо, а представителен времеви и цивилизационен код, който напомня (но само в известна степен) диска с календара на маите. Той много повече прилича на печат с две лица А и Б, като и двете са изпълнени с едни и същи символи, които се явяват в различни комбинации. Двете страни на диска се различават, но са и тясно свързани помежду си. Всяка от тях представлява спирала, която има вход от външната страна и движението - разказът, а съответно и разчитането на знаците - става по посока на часовниковата стрелка към центъра. Центърът и на двете лица е ясно обозначен. Входът на страна "А" е много тесен и като че нарочно преграден от нещо, а този на страна "Б" е доста по-широк. И на двата входа от лявата страна са означени 5 загадъчни точки. Спиралите и от двете страни на диска са разделени с ясни чертички на отделни сегменти (поленца), много различни по дължина едно от друго и изпълнени със символи. Предполагам, че дължината им зависи от броя на символите, разположени в тях. Външните пояси и на двете страни (А и Б) също са разделени на отделни сегменти. Прави впечатление, че сегментите на външните пояси и на страна А, и на страна Б са точно 12 на брой, колкото са месеците в годината. Общият брой на сегментите на страна А е 31, а този на страна Б - 30, което аз свързвам с броя на дните в месеца.
Според мен символите трябва да се тълкуват като разказ, като завет към човечеството. Въпреки че произходът им забулен в мрака на времената, те са изключително ясни графично и смислово. Разделени са на отделни категории. Някои от тях са културни растения - пшеница, царевица, маслина, плодно дърво. Други изобразяват животни - куче (?), коза (или огромното рогато животно, което тегли колесница, изобразено на един от кнососките печати), домашна птица. Много ясна е разликата между тях и изображенията на змия и орел в полет, които имат по-извисен смисъл - на медиатори, на носители на познание. Друга група от символи са различните сечива - чук, секира и някои неведоми за мен измервателни уреди. Много ясна е рисунката на кораб, който може би заради дължината (или по други причини) е изобразяван почти винаги напречно на полето. Този кораб е идентичен с модела на египетските кораби и съответно с тръстиковия "Ра", с който Тур Хейердал искаше да достигне американските брегове. Морето (океанът) е предадено с ясен символ на вълна, който не може да бъде объркан с този на змията. Свързани с морето символи са и изображението на електрически скат (?) и на делфин. Особено интригуващ е знакът, който аз тълкувам като изображение на ръка (или стъпало на крак), отчасти обвита в ленти, т.е. като символ на балсамацията. Стигаме до групата рисунки, изключително ясни и изразителни, които не позволяват многозначно тълкуване, въпреки че догматичната наука ще нададе кански писък - изображенията на сложен апарат (космически кораб (?), дешифрирано през 60-те години на ХХ век като къща на крака), на човек в скафандър или в костюм на модерните скачачи от високи квоти (приликата с рисунките от Тасили е поразителна) и на съоръжение, много сходно с една от загадъчните фигури от платото Наска в Перу (а също и с модерен секретен ключ). Повече от очевидно е, че двете изображения на този обект на страна А са свързани помежду си и представляват единен комплекс. Символът, изобразяващ кръг с шест точки във вътрешното му поле, които също оформят кръг, вписан в първия и с една точка в средата, както и символът, изобразен с триъгълник, покрит с точки в определен ред, ми внушават идеята за свещени съоръжения, заредени с енергия (от рода на Стоунхендж и пирамидите?). Разположението на символите, изобразени чрез въпросния кръг върху страна А наподобява разположението на някои съзвездия на небесния свод. Колкото до символите с човешки образи - те най-често са два: цяла фигура на забързан човек с "египетска" поличка (носена и на о. Крит), който е вдигнал ръката си, с която сякаш дарява нещо, и глава в профил на воин с шлем с грива, но образът много повече прилича на коренен жител на американския континент с характерната войнска прическа, като ухото му е предадено в ракурс, удивителен детайл, съвсем нетипичен за познатото ни най-древно изкуство. Има обаче и други изображения на човешка глава и фигури. Това са гола глава в профил с татуирана буза от страна А, цяла фигура, стояща неподвижно пред сечиво и културно растение от страна Б и фигура на жена със загадъчното облекло от Крит. Много интересна е последната група символи - това са очертанията на острови и континентални земи, от които аз разпознавам характерната делта на Нил, символизираща Египет, както и профила на остров Крит. Дори централният сегмент на страна Б, съдържащ символите на Египет (делта) и на морето (вълна) също има формата на делтата. Нека си спомним, че Египет е отправна точка и в координатната система, по която е изработена прадревната "карта на Пири Реис". Общото впечатление е, че в своята цялост спиралата на страна Б изобразява навита змия, с глава в средата и подаден навън език. Централният сегмент на страна А е отворен и в него има само един символ - цвят с осем венчелистчета и кръгче в средата. Той се повтаря и в сегментите отдясно на входовете на спиралите на страни А и Б (и всъщност това е единственото му обозначаване на страна Б). Местоположението му внушава идеята за начална и крайна точка, за изходен пункт и заветна цел.
Тъй като нямам възможностите на модерните технологии за наслагване и сравнение, нито пък съм виждала някога диска от Фестос в оригинал, не мога да дешифрирам детайлно и докрай разказа, който се съдържа в него, но общото заключение ми се струва очевидно. Става дума за наситено, настойчиво послание, може би дори по-ясно от това, което светът от ХХ век изпрати с космическа сонда в дълбините на вселената. То гласи, че носители на велико знание (забързаният човек с вдигната ръка) са прекосили морета (океани) и са обходили необятни земи, за да донесат даровете на цивилизацията на народите от епохата след Потопа. Знанието, с което те са осенили тези народи, е всеобхватно - земеделие, животновъдство, строителство, корабоплаване, общение с боговете, грижа за вечния живот (балсамация), измерване на времето. Тъй като знанието е дарено на народите от двете страни на Атлантика - на коренните американски жители отвъд и на египтяни и траки отсам, ясно е, че тези културни герои са произлезли от изчезналия континент Атлантида, в историческото съществуване на който би трябвало да престанем да се съмняваме при сегашните спътникови технологии за заснемане на релефа на морското дъно. Неговите оцелели синове са се заселили в Египет и Егейския басейн и са се заели с грандиозна мисия - цивилизационното унаследяване на тяхната велика култура от новото човечество. Само така може да се обясни появата на йероглифното писмо, печатите със съвършена техника от Крит и Шумер, загадъчните паралели в културата на Египет и на американските народи. Това е обяснението и на частния случай с българските шевици, които напомнят цветовете и символите в индианските тъкани. В предположението си ще стигна още по-далече и ще допусна, че спиралите от диска от Фестос с техните входове, пазени от крокодил (страна А) и от куче или бик (?) (страна Б) са не само изображение на Божествения змей, но и модел на тайнствения подземен Лабиринт на о. Крит, както и на подземния свят в лоното на Земята. Загадъчните точки от лявата страна на всеки вход вероятно също са някакъв вид охранителна система.
Учениците на тези културни герои - траки и българи в Егейския басейн, както и египтяни в делтата на Нил - на свой ред са се превърнали в учители на всички останали арийски народи.
Кносос, този островен рай на науката, може би последен тракийски бастион, запазил достиженията на атлантската цивилизация, носи, както и почти всички "гръцки" градове, следи от пагубни разрушения, от всепоглъщащи пожари. Тези градове не са станали жертва на стихийни бедствия, а на завоеванието на дошлите от морето варвари - скандинавците, данайците, гърците.
Тези фамозни цивилизатори не са тласнали напред, а са забавили развитието на тракийската култура поне с 6-7 века и са редуцирали нейния потенциал. Иначе тя щеше да блести наравно и едновременно с египетската.
Един от тъжните абсурди, с които "официалната" българска историческа наука винаги ме е огорчавала, е, че великолепните златни и сребърни тракийски съкровища, с които грее българската земя, са "дело на гръцки майстори". Колкото по-ювелирна е изработката, с колкото повече артистичност ни изненадва, толкова по-сигурно е гръцкото авторство. Обикновено гръцкият майстор е "нарочно повикан" за целта в двора на съответния тракийски владетел. Ако работата е по-малко прецизна, то тя е свършена от местен майстор, учил се в Гърция или от "гръцки образци". Мога да си обясня тази нелепост само с това, че историци обикновено стават хора с постни душици, лишени от какъвто и да било артистичен талант - помощник-архивари от типа на Алеко Константиновия герой. Един художник или ценител на изкуството веднага би прозрял истината. Дори разнасянето на тракийските съкровища по световните стъгди, започнало при Людмила Живкова, а днес придобило симптоматиката на национална циклофрения, което винаги ми е приличало на проституция с нашето минало, не е израз на коренно променена концепция за тракийската и българската древност в официалната ни историография.
А истината е, че траките (и българите) имат велика традиция в извличането и обработването на металите и ювелирната изработка на бижута. Споменът за това е неделима част от поемите на Омир и Вергилий. Хефест, богът за чийто гръцки произход можем да поспорим, изковава доспехите на Ахил, но ако оставим настрана този факт, троянците и особено техните съюзници се явяват блестящи от злато и скъпоценности на бойното поле. Вождът на карийците Наст е нагизден с накити "като момиче" (Омир), когато идва под стените на Троя. В "Енеида" град Атина е споменат като един от градовете, изковаващи оръжие за Турн. И нищо чудно, волските живеят в долината на р. Лири, един от найбогатите на мед и редки метали региони в Лациум и в Италия. Траките са свързани с египетската, от една страна, и с етруската, от друга, традиция на извличане и художествена обработка на металите, но даже да се съсредоточим само върху Балканите и Мала Азия, следите от тяхната рударска и металообработваща практика са поразителни. Халкидическият полуостров, град Халкида на остров Евбея и Халкедон на Босфора носят тези имена далече преди гърците да се появят в региона. Медта означава и бронз, означава сечива и оръжие. Но тя означава и злато - разкош, изкуство, вечност. Да си спомним едни от най-древните тракийски съкровища, които просто няма как да припишем на гърците - съкровището от Варненския некропол, съкровището от Троя, наречено от Шлиман "съкровище на Приам", но всъщност предшестващо с векове епохата на Троянската война, съкровището от Микена със "златната маска на Агамемнон", което също принадлежи на владетел, погребан там много преди гръцкото завоевание, доказателство за идентичните практики в Тракия и Египет. Траките са разработвали интензивно сребърните рудници в Лаврион (под гръцка власт в мините са работили пак те, само че като роби) и почти всички известни днес златни находища по българските земи, но със сигурност и мощни жили в Азия. Неслучайно Лидия, останала свободна до средата на VI в. е пълна със злато и нейният цар Крез се е превърнал в символ на богатството, в самото персонифицирано богатство. Неслучайно троянският цар Приам е прочут със своите съкровища. Впрочем "древногръцкото" (тракийското) предание уверява, че Троянската война е втори (този път успешен) опит на гърците да бъде завладяна Троя само в рамките на живота на цар Приам. Първият път гърците разрушават крепостните стени на града и избиват всички братя на малкия Приам. Неговата сестра Хезиона откупува живота му със златния си венец, много подобен, предполагам, на венеца на тракийската принцеса от Враца, обявен от нашата наука за "дело на гръцки майстор". Изглежда, че в Тракия царските дъщери и съпруги са носили такива венци.
Тракийският свят, подобно на египетския, е тегнел от злато, мамил е като Елдорадо. Та нали тъкмо заради това злато, което хвърля в огън дивите нашественици, гърците са завладели Егея! Войните им с траките могат да се нарекат "златна треска" на древността. Агамемнон с упоение повтаря, че е господар на "златна Микена" - да, но той не я е направил златна, той е обсебил златото Ј. Прочутото съкровище, което Парис отнася заедно с Елена от Спарта, със сигурност не е заработено с пот на чело от Менелай, а е ограбено от траките. Така че не траките са се учили от гърците на торевтика и златарство, а тъкмо обратното. И даже докрая това традиционно изкуство остава в сръчните ръце на представителите на тракийския етнос.

Златото в ръцете на един културен народ напуска измеренията на материята и се превръща в памет, в дух. Тъкмо тази памет е сразена и този дух е помрачен за дълги векове след гръцкото нашествие. Творческите ръце са оковани, свободните творци са се превърнали в роби, в "околни жители", в човеци от втора ръка. Това отстъпление от културните завоевания на дълбоката древност продължава почти до края на архаиката. Ето защо, когато намерим в българската земя златни късчета от разбитата тракийска памет, е обидно да ги обявяваме за творба на "гръцки майстор", светотатство е да ги крадем и продаваме по световните търгове, самоубийство е да ги унищожаваме, претопявайки ги отново в материя.
Амалгамата между гърци и траки в гръцките полиси (без Спарта) и принадлежащите им райони започва през класическата епоха. Тъкмо затова полисите издават законите срещу "чужденците", "периеките" и "метеките", за които стана дума по-горе. Закони срещу едно нежелано явление се издават, когато това явление съществува, процесът е започнал и трябва да бъде спрян. Ударът на законите е насочен основно не на един срещу друг гръцки полис, а на чистокръвните потомци на завоевателите срещу дискриминираните траки. Сериозна причина за това е и страхът от икономическа криза, ужасът, че броят на работещите по полята ще намалее, а съответно и изобилната безплатна продукция. Това е епохата на голямото завръщане на тракийския елемент в обществения и културния живот на градовете. Разцветът на класическата епоха се дължи тъкмо на това завръщане, когато творческата мощ на поробените се отприщва с нови сили, уви, под името на поробителите. Не знаем (с малки изключения) етническия произход на великите мислители, архитекти, художници и скулптори на гръцката класика, но е логично да допуснем, че мнозинството от тях води своя корен от тракийския културен пласт. Спарта е едно изключение, което потвърждава правилото. Там етническата чистота на дорийците и възпитанието им единствено в старите гръцки порядки, т.е. воденето на война, са въздигнати във върховна повеля. В резултат Спарта е най-изостаналият полис в древна Елада през класическата епоха.
Един от най-известните "метеки" е Аристотел, великият философ, учителят на Александър. Можем да приемем завоеванията на Филип Македонски и Александър Велики за своего рода военен и политически реванш на тракийския елемент. Последица от тези завоевания е развитието на елинистическата цивилизация, хомогенна, общо взето, култура, която покрива с малки разлики целия ареал, владян от траките и родствените им народи хиляда години преди това. Една краткотрайна илюзия, в която цивилизаторският венец пак е даден на гърците.
И един съвременен куриоз: в документалните филми, излъчвани от западноевропейските телевизии, мастити професори-историци от университети в САЩ продължават да наричат Александър Македонски "император на Гърция".
Но да се върнем отново назад - в Омировите времена.
Ако е логично да допуснем, че по-голямата част от просветените умове на класическата епоха произхождат от тракийския етнос, толкова по-сигурно можем да го твърдим за времената, последвали непосредствено гръцкото нашествие. Особени основания имам да предполагам това за Омир - най-големия поет, когото човечеството познава. Поетът, чиито творби надхвърлят по художествена сила дори грандиозния епос "Махабхарата", единственият, който би могъл да се сравнява с тях.
Тук изобщо подминавам нелепия спор дали зад това име стои една личност или то е сборно, автор ли е той на поемите си или те са набор от произведенията на мнозина. В този спор аз виждам само чувството за малоценност на днешния човек, който, съдейки от собственото си нищожество, не иска да допусне, че такъв колос някога е живял и е творил на земята. Така в Средновековието са смятали за природно образувание грамадните съоръжения на Колизеума и Диоклециановите бани. Ако има спор, той трябва да бъде отнесен до единствено важния въпрос: грък ли е Омир, или е тракиец?
Без да се боя от повторението, отново ще отбележа, че в Омирови времена гърците са все още примитивни завоеватели, чието внимание е насочено към покоряване на нови земи в Егейския басейн и заграбване на нови богатства. Още не са се проявили с нищо в изкуствата, камо ли да са постигнали висоти в епоса. Не са оплодили езика, основното сечиво на поета, а поради тяхната малобройност и неразвитост, влиянието им върху езика докрай остава слабо. Нямаме езиково поглъщане на покорените народи от агресора, а тъкмо обратното. Както доказахме в предходните страници, Омир създава творбите си на тракийски език, впоследствие наречен "древногръцки".
По принцип поробените културни народи познават по-добре поробителя си, отколкото той тях. Бих казала дори: познават го по-добре, отколкото той сам се познава. Разполагат с много по-тънки сетива от него. Ето защо дълбокото познаване на генеалогията на троянските и изобщо на тракийските царе, семейните им връзки, воинските им обичаи, интимния им свят, женските покои, детската стая, описани подробно, със съвършена яснота и свежест, съчетано със също толкова богати сведения за гърците, са косвено указание за тракийския произход на твореца на "Илиада". Той разграничава божествените защитници на едните и другите. Арес, Аполон, Артемида, Афродита, изконни божества на траките от двата бряга на Егея, воюват на страната на троянците. Атина, Хера и Посейдон (морският бог!) проправят пътя на нашествениците. Помежду им се разкъсва Зевс, върховният бог, но той все пак е по-доброжелателен към троянците и ако дава победа на гърците, то е само защото е задрямал (нарочно приспан) или направо светотатствено измамен. Това пренасяне на битката в света на божественото отразява съзнанието за нейната съдбовност, за преобръщането на цялата досегашна вселена. Явно Троя не е била просто един от многото богати тракийски градове, прицел на гръцките апетити, а последен опорен пункт, цитадела, от чийто жребий зависи участта на всички траки в Егея. Това личи и от упорството, с което гърците посвещават 10 години на неговата обсада. Геният сякаш не взема страна в тази титанична война, обявена заради жена и преобърнала историческата съдба на една цивилизация, но цялата поема звучи като апотеоз на тракийския свят в мига на неговото крушение. При сразяването на всеки тракийски герой, в стиховете отеква глухо отчаяние, сякаш един подир друг падат незаменимите синове на самия поет. Доблестта и жертвата на Хектор, надминаващ по величие Ахил, могат да бъдат възпети само от творец, принадлежащ на народа на самия герой. Общото впечатление от поемата е на покруса и загуба, затова тя е трагическа творба, а не оптимистична възхвала на гръцкото оръжие. Сякаш в момента на създаването Ј поетът не е могъл да изрази истинските си чувства, но ги е прикрил зад прозирна завеса, която трябва да бъде повдигната от потомците. Освен това още в първата песен на "Илиада", в първия стих, с първата дума, Омир се обръща към Музата, вдъхновителка на епическата поезия, една от деветте придружителки на Аполон, емблематичен бог на траките, с чиито прадревни светилища са осеяни тракийските земи. Тъкмо той е богът на изкуствата и придружителките му ги персонифицират, което е очевиден отговор на въпроса за кого изкуството е било привично занятие и кой се е занимавал с изкуство в Древна Гърция. Един нетракийски певец от оная епоха би се обърнал с молитва за вдъхновение към своите собствени богове.
Това са косвени логически, литературни доказателства, които се налагат от характера на поемата. Но има и по-конкретни следи.
В свръхчовешката по своята точност втора песен "Сън. Изброяване на корабите" Омир с пределни подробности изрежда имената на вождовете от двата враждебни лагера, числото на корабите им (в гръцкия случай), техните съюзници, областите и градовете, които владеят, загатва дори за добре прикритите им семейни тайни. Гърците пристигат с 1186 кораба и броят на воините им се изчислява на повече от 100 800, докато троянците са около 12 000 и заедно със съюзниците си стигат до 50 000 души. Следователно гърците имат поне двойно числено превъзходство, а твърдяхме, че те все пак са малобройни. В хода на изложението ще разшифровам кодираната информация, с която Омир обяснява това числено преимущество. В троянския лагер нещата са ясни. На страната на троянците на първо място са се притекли дарданите, водени от зетя на цар Приам - Еней (син на Афродита). Троянци и дардани са един и същи тракийски народ, както разказва Омир с устата на Еней преди началото на фактически несъстоялия се двубой с Ахил (по-нататък в поемата). Дардания е градът-майка на Троя, издигнат на много по-защитено място, по склоновете на планината Ида. Самият Приам носи родовото име Дарданид. Следват останалите съюзници - абидосци, пеласги, кикони (гигони), пеони, пафлагони, ализони, мизи, фриги (самата Хекуба е фригийска принцеса), меони, карийци и лидийци. Като тракийци в "Изброяването" конкретно са посочени воините, дошли от бреговете на Хелеспонт, водени от Пейрой и Акамант, но става ясно, че всички троянски съюзници са единоплеменни тракийци, мнозина свързани с кръвни връзки помежду си. Като траки Омир изрично цитира по-нататък в поемата и съюзниците, водени от блестящия цар Рез, прочут със своите коне. В последните дни на обсадата, вече не "Илиада", а преданието за Троянската война отбелязва и пристигането като троянски съюзник на етиопския цар Мемнон, син на богинята на зората Еос. Името на Мемнон съдържа корена "мем", който води към Мемфис (Мемфи), към Мемноновите колоси и към понятието за памет. То е и съставна част от името Агамемнон, което означава, че Агамемнон е прозвище, дадено от траките на върховния гръцки вожд и като такова всъщност то бе разчетено преди време.
В гръцкия лагер цари далече по-голямо разнообразие. Прави впечатление, че сред вождовете има някои конкретно упоменати като потомци на Арес. Може би за да бъде подчертана тяхната войнственост, но мисля, че причината е друга. Самият Агамемнон е достатъчно непримирим и войнствен, но не е изтъкнат като потомък на Арес. По свидетелството на Херодот Арес е най-почитаното божество на всички траки. То директно указва техния произход и е знак за тяхното общо ДНК, техен кръвен код. В следващата глава ще се занимая по-обстойно с култа към Арес. Възможно е вождовете в гръцкия лагер, посочени изрично като "потомци на Арес", да са тракийски васали на гърците, принудени по неволя да участват в похода. Възможно е и да са от смесен произход, ако предположим, че във времената на нашествието смесените бракове на царско равнище са насърчавани от гърците, за да се улесни тяхното усядане. И напълно сигурно е, че мнозина от тракийските царе, съперници помежду си, заради себични сметки са подпомагали гърците срещу своите единородственици, което е довело до краха на тракийския свят и до техния собствен печален жребий, подкрепяйки така свидетелството на Херодот за трагичното разединение сред траките.
Показателен е случаят с критския цар Идоменей, внук на страшния Минос и един от най-мощните предводители на похода срещу Троя. Той носи тракийско име, сходно с това на Идей, троянския глашатай и спътник на Приам, изпращан понякога с важни мисии в гръцкия стан. И двете имена са етимологично свързани с планините Ида, издигащи се съответно в Крит и в Троада. Но уви, от времето на Минос на острова явно е настъпила дълбока промяна. В същата ХIХ песен на "Одисея", за която стана дума малко по-горе, в стиховете, посветени на Крит, Омир съобщава, че по време на подготовката на Троянската война там вече живеят и гърци - ахейци и дорийци. Твърде възможно е внуците на Минос - синове на сина му Девкалион - цар Идоменей и брат му Етон, наследници на велика тракийска династия по баща, да са полугърци по майчина линия. Одисей, току-що завърнал се в Итака след двайсетгодишно отсъствие и все още неразпознат от Пенелопа, Ј разказва една история, от която се разбира, че е голям приятел на царствените братя от Крит. Съдейки по еднаквото име на планините, предполагам, че критяни (пеласги) и троянци (дардани) са един и същ тракийски народ и дори царските им династии имат общ корен, но са разделени от свирепо съперничество и омраза. Чрез новите си родственици - гърците, Идоменей е намерил начин да се разправи с троянците, предавайки делото на великия си дядо и обричайки на гибел своя собствен трон.
Навсякъде в поемата Омир назовава данайците "дългокоси", "хубавокоси", "къдрокоси". Този обичай на гръцките мъже да носят косите си дълги и разпуснати (характерен за скандинавците) ги отличава от местните траки, които имат други прически. За абантите обаче, дошли като гръцки съюзници от Евбея, поетът изрично посочва, че били "с плитка отзад на главата", прическа, типична за българите и за свързаните с тях народи.
В поемата си Омир настойчиво използва епитетите "русокос", "рус", почти винаги, когато споменава Ахил, Менелай или Мелеагър, гръцки герои. Това показва, че за поета такъв външен облик е непривичен, той е типичен за чужденците, установили се в неговата родина. Многократно и сякаш с учудване Омир отбелязва стръвта, с която гърците свалят ценните доспехи и златните накити на убитите троянци, бързината, с която отвеждат конете им в своя стан. Явно този грабителски нагон е чужд на обичайната среда на поета.
Имената на значителна част от гръцките вождове са твърде дълги, многосричкови: Агамемнон, Менелай, Тлеполем, Елефенор, Протоенор, Протезилай и пр. Виждаме дори, че отделни корени и частици се повтарят често в различните имена. Сравнени с общо взето краткостта на имената на воините от троянския лагер, те навеждат на предположението, че не са собствени имена в съвременния смисъл на понятието, а прякори, описателни имена, състоящи се от две съществителни или от прилагателно и съществително нарицателно. Това е характерно за скандинавските народи, пък и изобщо за по-примитивните общества (говорим, разбира се, за Европа, при американските народи именната традиция има съвсем друго обяснение), когато специфичните качества на дадена личност и нейният ранг трябва да бъдат изтъкнати още в самото Ј име. При културните народи етимологията на името избледнява, то става част от именния резерв на съответния етнос и няма пряка зависимост между него и личностната характеристика на човека, който го носи. Отдавнашният превод на името Агамемнон - "господар на мъже" (понятието "ага" няма нито турски, нито гръцки произход) - доказва твърдението, че гръцките вождове са носили прозвища и с тях са били познати на окръжаващия ги тракийски свят. Тези прякори/имена в "Илиада" имат тракийско звучене и следователно или са били преведени на тракийски, или са били дадени на завоевателите от самите траки, или произношението им е било потракийчено. Но кой автор би използвал такива потракийчени имена, за да назове героите си, ако сам не е тракиец?
Следа към тракийския произход на Омир намираме и в друг блок имена, този път без значение дали принадлежат на гърци или тракийци. Това са имена като Хектор, Нестор, както и Кастор, брат на Елена, и Ментор, наставника на Одисеевия син Телемах. Те всички съдържат словообразуващия суфикс "-тор" и явно означават лице, извършващо определена дейност, както може да се съди по "ликтор", "лектор", "скулптор" и безброй още, произлезли от латинския език и наводнили цялата съвременна понятийна система. Тази наставка откриваме и в латинската дума "victor" - победител, която отдавна се е превърнала в мъжко собствено име. Така можем да преведем собственото име Актор от "Илиада" буквално като "действащ" (същото е и актьор), "деец", "човек на действието". Самият факт, че Омир използва този словообразуващ суфикс, преминал след това в латинския език, е доказателство за тракийския произход на поета.
Но в "Изброяване на корабите" има и имена на вождове от гръцкия лагер, които звучат съвсем по скандинавски. Това са Аскалаф и Ялмен, водачи на жителите на "град Аспледон и Орхомен минийски". Все пак и в техния род има нещо неясно, тъй като майка им - "дева свенлива" (едно намигване, което означава точно обратното) - е преспала с "мощния Арес", преди да надари с тях съпруга си.
И тук стигаме до най-интересното. Всички знаем кой е "хитроумният" Одисей, един от първостепенните персонажи в "Илиада", твърде често двигател на действието и главно действащо лице в "Одисея". Той повече от всеки друг древногръцки герой е емблема на гърците, изразител на техния национален характер. Бащата на Одисей се казва Лаерт. Но странно. Лаерт се нарича и един от героите на Шекспир в "Хамлет", чието действие се развива не другаде, а в Дания. Още десетгодишна, когато за първи път прочетох "Хамлет", се удивих от това съвпадение, но дълго време си го обяснявах с особения асоциативен начин, по който Шекспир избира имена на героите си, свързвайки ги не със съответната на драмата епоха и народност, а с вътрешната природа на персонажа. Така можем да си обясним избора на името Хорацио, носено от сърдечния приятел на Хамлет - то ни внушава, че носителят му, благороден философ, университетски възпитаник, притежава всички древни добродетели, необходими за истинското приятелство. Името на краля, Клавдий, ни поставя нащрек - тук нещо куца, някакъв ужасен недъг, грижливо прикриван, ще изплува в хода на действието. Но какво е значението на името Лаерт в контекста на трагедията? То не е смислово натоварено, братът на Офелия можеше да се нарича и другояче, без това да промени нещо в кодираната връзка между етимологията на имената и трагичната фабула. Истината е, че Лаерт е едно скандинавско име и това е единствената причина Шекспир да назове с него своя герой. Ето кой е царувал над древната, населена с траки Итака - скандинавецът Лаерт, а след него и син му Одисей. Римляните, потомци на троянците, са наричали Одисей Улис и като махнем наставката "с", остава един гол, очебиен, видим от всички страни Уле. Скандинавецът Уле, пришелецът Уле. Уле, който открадва снежнобелите коне на тракийския цар Рез и убива законния им притежател, Уле, чийто върховен подвиг е измамата с Троянския кон. Уле, гръцката марка, един лукав плебей, чийто комбинативен, авантюристичен дух безспорно му помага в оцеляването и издигането, най-вече в средата на една благородна древна култура - тракийската - която не очаква коварни удари и трудно може да им отвърне. Явно, имало е нещо гнило в Дания, но то, за зла чест, е дошло при нас. Фактът, че Омир в "Илиада" и "Одисея" налага потракийченото му име "Одисей" е още едно доказателство за тракийската народност на най-великия поет на всички времена.
И като капак името Йо, носено от прочутата нимфа, прародителка на гърците, е скандинавско женско име, а като мъжко собствено име то съществува и днес в Дания.
Често съм се питала откъде е дошло това неблагозвучно име "Гърция", "гърци", щом самите те се наричат "елини". Сега съм убедена, че то идва от "грак" - "graec" - "грек" (дифтонгът "ae"), думата, с която древните тракийци не само са оприличили на "грачене" неразбираемия говор на завоевателите, но и са определили като налитане на ята гарвани, като бич божи, техните нашествия. По законите на българския език Graecia се е превърнала в Гърция.
Споделих аргументите и находките, на които се натъквам при обикновен, читателски прочит на "Илиада". Убедена съм, че при внимателен изследователски анализ могат да бъдат разкрити много повече истини, подкрепящи моята теза. Това важи и за цялата теория, че не гърците, а тракийските народи са истинските създатели на най-древната и велика цивилизация на Европа. Доказателствата в подкрепа на тази теория са купища, противниците Ј разчитат само на инерцията и невежеството. Ще се очертае и страшната трагедия на траките: те не само са били поробени, но поробителят им се е подписал под тяхното наследство и то хилядолетия наред носи неговото име. Едно плагиатство с планетарни измерения. По същия начин, подир някой и друг век, ако човечество все още съществува, то ще си въобразява, че културните паметници, намиращи се на територията на днешна Турция, са плод на турския творчески гений.
Афоризмът, приписван на Абрахам Линкълн, гласеше, че малко хора могат да бъдат лъгани много време, много хора могат да бъдат лъгани малко време, но много хора не могат да бъдат лъгани много време. Изглежда, че Линкълн се е излъгал.
Ние, българите, приличаме на човек, който се събужда след нападение - получил е амнезия, не знае кой е, документите му са откраднати, самоличността му - отнета. Защото крадецът е търсил тъкмо тази харизматична самоличност. Приличаме на сираче, чието наследство е ограбено, а грабителят, настанил се в бащиния му дом, постоянно му натяква, че го е приел на своя сметка, че го търпи и хрантути. Нещо повече, представя се за негов наставник и му дава уроци, насочени към пълно заличаване на идентичността. Защото гърците по-целенасочено от турците и във всички случаи много по-дълготрайно от тях разрушават спомена за българското минало. Да си помислим колко доказателства и документи са могли да унищожат само в петте века на турското робство, когато са имали върховенство над нашата църква. А в двайсет и пет века?
Надявам се, че тази антична трагедия на забравата е стигнала до последния си акт и финалът Ј вече настъпва. За съжаление, през последното столетие тъкмо официалната българска историография, въплътила всички наши национални комплекси, отдалечаваше този финал. Спомням си една конференция, от трибуната на която Вера Мутафчиева, професор-доктор по история, известна писателка, наследствена интелектуалка, дъщеря на виден византолог, обясняваше защо в Средновековието българите постоянно са прикачвали на гърците епитета "коварни". "Защото - каза тя - умният изглежда коварен в очите на глупците." Уважението ми към тази личност тозчас се изпари. Готският историк Улфила определя българите като най-доблестния народ на земята наред с готите, а "коварен" в очите на доблестния означава "подлец". И нищо друго.
Беше малко преди Коледа на 2009 година. Пътувах в един от вечните натъпкани емигрантски автобуси за чужбина. Моята непозната съседка извади от чантата си смачкана изрезка от вестник и мълчаливо ми я подаде. Беше речта на Г. Папандреу, произнесена при едно от първите вълнения в Гърция, свързани с невъзможността Ј да върне многомилиардните си заеми. Това не беше икономическа или политическа реч, тя се бе изродила в ледена гавра с България, пълна с толкова злост и презрение, че потреперих. Хилядолетни бездни се раззинаха пред мен. В заключението Ј гръцкият първи министър възвестяваше скорошното ни изчезване от лицето на земята.

Ние не трябва да се принизяваме до неговата омраза. Трябва само да го разочароваме.

МИЛЕНА ВЪРБАНОВА

Ислямът основна религия в Европа?

https://infobalkani.files.wordpress.com/2012/11/92.png?w=604

"Ислямът е основна религия в Европа и това ще бъде така.По-важното е, че ние ще продължим пътя си към Европа заради всички 45 милиона мюсюлмани в страните от ЕС, които представляват нашата религия, език и култура. С тях ние ще се интегрираме в ЕС и това със сигурност ще стане един ден."-, каза Давутоглу на среща с турски гастарбайтери в Цюрих. Преди половин столетие в Европа турската власт се отърва от млади и много бедни безработни хора от всички краища на Анадола, и благодарение на това, че ги държеше много дълго неграмотни и в блатото на исляма, построиха им джамии и месчити, които отдавна, с "братската" помощ на ЦРУ/КГБ/МОССАД и с продажността на европейците планираха със сигурност да бъдат мюсюлманското огнище, разцепило, взривило и заличаващо Европа. Преди 50 г. най-бедните и гладни турци отидоха да си вадят хляба в ГФР и вместо благодарност и уважение, германците получиха наглост и претенции.

Карикатура в Германия, описващи юдеите сред местните немци.
Обърнете внимание на турският червен фес, който носи юдеинът!!

Юдейчето Давутоглу от село Искра е "български" гражданин, който лежал по затвори като Нури Адалъ и Ахмед Доган. Иначе външният министър на Турция Ахмет Давутоглу е считан за създател на доктрината за неоосманизма.

През турското робство християнството било в разцвет. На една джамия се строели по три църкви. Евреите се занимавали с търговия, а тюрки и араби практикували расово смесване с бялата християнизирана раса.


http://get.whotrades.com/u3/photo28B4/20260241630-0/blogpost.jpeg

Турският външен министър Ахмед Давутоглу миналата година бил на гости в Шумен.Срещнал се с кмета Красимир Костов и с областния управител Венцислав Венков. Похвалил ги, че добре познават Турция, често са ходили там и са създали приятелства с "вечните комшии".
При посещението си в опасаната отвън и отвътре в строително скеле Томбул джамия, дипломатът поискал тя час по-скоро да бъде ремонтирана, за да стане отново част от нормалното ежедневие на хората."Много е радостно между нашите народи да има близки взаимоотношения, защото ние сме комшии завинаги. Шумен е област със специално място. В този регион имаме две големи добре интегрирани инвестиции - "Алкомет" и "Шишеджам". Те създават работни места и заздравяват взаимотоонишенията между нашите две страни", казал Давутоглу.И не само в Шумен, в Стара Загора, фабриката "Терлик чорап" е подарена на турско дьонме свързано с КГБ, "Терлик чорап" от Ирина Динева(отец и е генерал от КГБ). Във фабриката работят българки като се използва система от надзиратели.Управителя на фабриката е чест гост на Шалом, а работниците от фабриката както и робите в предприятия и фирми на комунистите от ДС се насочват да пазарят само от определени техни магазини, предприятия и заведения, всички турско езични групи в града също са включени в този скрит джихад срещу страната и населението ни.

Преди да навърша 9 години, вече бях научил основната доктрина на арабския живот : Аз против брат ми, аз и брат ми срещу баща ни, семейството ми срещу братовчедите ми и целият клан, клана срещу племето, племето срещу света и всички заедно срещу неверниците
Леон Юрис.Това е познато от Тора и Талмуда.



Ислямът има своите текстове, регламентиращи свещения и до днес за мюсюлманите дълг да принасят животински жертви в името на Аллах за опрощаване на греховете им и за изпросване на благословение за дома и семейството. Това действие се свързва със смисловия корен курб (приближаване до Аллах)


Не може да се отрече високото самочувствие на министъра на външните работи на Република Турция Ахмет Давутоглу.

Твърдейки, че неоосманизмът е измислица на чуждите журналисти и анализатори на турската политика, той твърде успешно прилага на практика тази доктрина.


Тъй като в своето оформяне ислямът е силно повлиян от юдаизма (и много по-малко от християнството), е закономерна приликата на Сура 37 (АС-САФФАТ, 37:99-110) със старозаветното повествование от книга Битие (22:1-18) за жертвоприношението на Авраам. Коранът разказва следното: „И рече [Ибрахим]: "Отивам при моя Господ. Той ще ме напъти. Господи мой, дари ме с праведни потомци!" И го благовестихме за смирен син. И когато порасна, и започна да ходи с него, той рече: "О, синко мой, сънувах, че трябва да те заколя. Какво ще кажеш?" Рече: "О, татко мой, прави, каквото ти е повелено! Ще откриеш, ако Аллах е пожелал, че съм от търпеливите." И когато двамата се подчиниха, и той го положи по лице, Ние му извикахме: "О, Ибрахим, ти изпълни съня." Така награждаваме Ние благодетелните. Това е явното изпитание. И за него дадохме в замяна голямо жертвено животно. И оставихме за него спомен сред сетните. Мир за Ибрахим! Така награждаваме Ние благодетелните." Важно е да се каже, че мюсюлманите виждат в лицето на Ибрахимовия (библ. Авраамовия) син, готвен за жертва, Измаил, а не Исаак, както е в Стария Завет. Въпреки това съществено различие, ислямът следва юдаизма в разбирането за основополагащото значение на животинските жертви като форма на заместител за човешките грехове и на умилостивение за човешките прошения пред Яллаху.



Пропагандирайки борбата за мир, ориентацията към ЕС и развитието на отношенията със съседните държави, всъщност демонстрира позиция на силата и стремеж към извиване на ръцете на по-слабите съседи и на страните, зависими от турското геополитическо положение.

Постановката за отказ от проблемите в миналото и за поглед, насочен в бъдещето, означава отхвърляне на вината за престъпленията на турските ръководители, извършени по времето на Османската империя, младотурците и обкръжението на Кемал Ататюрк - кървавото потушаване на въстанията на балканските народи до началото на ХХ век, клането над тракийските българи по времето на Втората балканска война, геноцидът над арменците през 1915-1921 година, гръцките погроми след това.




„Защо са необходими неверниците? Те ще работят, ще орат, ще жънат. Ние ще си седим като effendi и ще ядем“ – рече той под одобрителния смях на някои. Вместо извинение, Ахмет Давутоглу призовава в книгата си за възстановяване на турското политическо и икономическо влияние над независимите държави,освободили се навремето от османско робство и дава за пример Германия,Япония и Русия, които и досега играят решаваща роля в развитието на някога окупираните от съответните империи страни.

Вярно е, че и там някогашните метрополии са управлявали с насилие и жестокости, но като цяло са цивилизовали завладените земи и народи. Докато никак не е случайно,че класиците на историята на цивилизацията определят Османската империя като „мъртвородена цивилизация". Основната причина е, че е потискала по-развити от нея цивилизации и култури. Затова техните наследници не са запомнили с нищо добро турското робство.

Чрез трите религии левитите държат гоите под контрол.Днешното Християнството се използва по време на мир, да се пасат гоите.Юдеизма е за масони посветени и юдеи-комунисти. Мюсли-яма по време на мир е прикрит джихад, чрез висока раждаемост, а по време на войни открит джихад. Какво стана от много христианска толерантност. Ислямистите завладяха териториите без война.

"Когато Махмуд Газна/Mahmud of Gazna,
първият мюсюлманин завоевател, атакува Лахор/Lahore, разбрал, че го защитава родния индуски принц наречен Дауд/Daood или -Давид.Този единствен факт е достатъчен, за да разреши въпроса за това, че имената на местата не са давани от Мохамедани." (Том. I; стр. 432). Сихките("учениците"), подобно на йудеите не вярват в Бог, като ОТДЕЛНА ЛИЧНОСТ,а като дух, който най-много може да се въплъти в "учителят"(гуру), по подобие на юдеите, които боготворят своите равини за техният дух Яхве. Злоупотребата с жени и деца при юдеите е наследство от Кашмир, гнездото на нагите. Моголската империя е същата вяра в Ал Аху, както и Ел Яху- рудрически лемурийски духове на Кали(която има придружител чакали). Завръщане на нагите в Кашмир-това е инвазията на ислямът при сидхите, които вече са направили първата крачка при отхвърляне на ВЕДА-смесване с рудрическият дух Ал Аху."В долината на Кашмир, на хълм в близост до езерото, се намират останките на храм на Соломон. Историята гласи, че Соломон, намирайки в долината всичко покрито с вода, освен този хълм, който бил на остров, отворил проход през планините и добавил към Кашмир красивите равнини. Храмът, който е построен на хълм се нарича "Тъч Сулиман"/Tucht Suliman. Форстър добавя: "Преди мохамеданите("Mahometan") да завладеят Индия, Кашмир/Kashmere се е славил с брахминско знание и великолепно храмово строителство." А сега какво да кажем? Дали са били брахмански евреи, или еврейски брамини?

След миграцията си в Близкият изток, юдеите изтребват местните племена, създават йудаизмът си на базата на откраднатият Лунен култ към Рудра и Кали("Йишвара").
След влизане в конспирация с Римската империя създават и библейското християнство, като начин за превземане на Европа и Русия. По-късно създават и ислямът, като влизат в конспирация с арабските племена(днес цялата царска фамилия, която управлява саудитска Арабия са юдеи. Християнска" САЩ, мюслиманска Русия и горските евреи на Рамзан Хабиру са първи приятели със Саудитска Арабия, независимо, че там всеки ден има публични екзекуции чрез обезглавяване и рязане на крайници!!) за превземане на Персийската Империя. Правят го още с първата Османска империя- Рашидунският калифат. Списък на всички ислямски империи- ТУКen.wikipedia.org/wiki/Islamic_empire. Империята на Моголите и последната ислямска империя- Отоманската, са едни от най-активните също Яхувистични(Аллаховистични)империи.
След това чрез Британската империя продължават да "вършеят" в Индия(може би най-цивилизовано от всички останали предни, тъй като са Арйани, все пак, макар и пойудейчени!!) И разбира се последната-Американската...
Съвременните сътресения в Европа, САЩ и светът с т.нар. "ислямски фундаментализъм" са също дело на тази пра-стара секта, мигрирала от Кашмир за Близкият изток....
Чудно ли е защо Христос Галилейски нарича дух Йах/Ал Ах "принцът на този свят, който идва след Мене"?...



Тайните служби сред белите общества тръгват от Ватикана. ;)
Те научават това от "Булана на Кагана"(хазарския).

Буланът юдеизира Кхагана.
Буланът играе роля на
ЮДЕЙСКО "покръстване" на тюркския Кхан(кхаган)!
И оттам - е символ на ТАЙНОТО ЮДЕЙСКО ОБЩЕСТВО!
Буланът дава връзка между юдеи, тюрки и араби в лунноста на култа(конспиративността).
За това "новите юдеи"-илюминати са синтезирали
лунността на египетския Ях, аккадския Син(Син-ай) през африканското Ел Яху до арабското Алл Аху до тюркския - Тенгри(шумерския Дингир).

"Булан" хазарите носят, като термин от "яваните"(турките), според Веданта. И до днес на о-в Ява и други малайски езици "Булан" значи "Луна".

Думата "Куран" е етимологично-свързана с Куру(гуру). "Куран" буквално значи "рецитиране", "учение". По подобие на "гуру". "Кур-айшите" са племе в Арабският полуостров, с които Мохамед воюва."Торах" означава абсолютно същото- "учение", чиито произход идва от "Тау"- "планина" - "земя върху земя", "Таурус"- едър рогат добитък) на Туран-ите.Кураничният ислям-огледален приматски образ на йудаизмът.Йудаизмът е маша на асура-нагите в кали-йуга. Те са се настанили трайно в Индо-Европейските общества, манипулирайки ги.

Doku Umarovas/

Горски евреи произход Кираата, Хууна, Аандхира, Пулкаша, ААБХИИРА, Шумбха, Йавана, членовете на Кхаса-расите и дори други ПРИСТРАСТЕНИ КЪМ ГРЕХОВНИ ДЕЙНОСТИ могат да се пречистят като намерят подслон при предано-отдадените на Господа, благодарение на върховната му мощ.
Аабхиира: Това име също се появява в МахаБхара-та(Древна Индия), както в "Сабха-парва", така и в "Бхисма-парва". Споменава се, че провинцията е разположена на река Сарасвати(пресъхналата река , минаваща през Мохенджо-Дару и Хар-ап-ската цивилизация, "Хар-апa", значи "Земя-вода") в СИНД(ИНД). Съвременната провинция 'СИНД' първоначално се е простирала до другата страна на АРАБ-СКО МОРЕ("Ар-Ап", "земя-вода") всички жители на провинцията са били познати като АБХИРАС(ХАБИРУ)! Те са били под властта на маха-раджа "Йудхи-штирха(от Санскр. букв. "война-сведущ", "сведущ във войната") и според сведенията на Маркандейа: МЛЕЧЧХА(извън-класови кучеядци) в тази част на света също ще превземат Бхара-та(Древна Индия). По-късно това се е оказало вярно също в случая с "Пулинда"(елините, в лицето на Александър Македонски/"Велики", така и арабите/евреите превземат наново Индия чрез Могулите и Британски Цион) от името на АБХИРИТЕ. Тези "абхири" са били първоначално познати като "кшатрии" в брахминската култура, но те са предали брахминската култура и са слезли до нивото на номадски извън-класови-MLECCHA.
Кшатриите, които са се скрили от аватара на Вишну-ПАРАШУРАМА са се скрили в Кавказките планини("Ной-ския ковчег"???), по-късно са познати като АБХИРАС и мястото, което с населявали е известно като "Абхира-деша".
HEBREW=hABIRU=hAPIRU=ABhIRU=(HAR-AP)-
"ЗЕМЯ-ВОДА"=ЗЕМНОВОДЕН=РЕПТИЛ



Друг етимологичен корен за "ВОДА" на санскрит иде АВАРИ/АБАРИ/АПАРИ, сходно племе с хазарите, за което имам, пък информация, че са били РУДРИЧЕСКИ извън-класови племена на АВ(х)ИРИ/АБ(х)ИРИ- http://en.wikipedia.org/wiki/Abhira, от където иде от думата "евреи"(х-аб-иру/апиру), идещо от санскритската дума АПА-"ВОДА". Думата "ар-апа"(ар-аба) иде пак от корена ап-вода+(х)ар-земя, т.е "земно-водни"(рептили).

Чеченския уахабизъм/Мрежа от агенти на КГБ 

Правоверни извънкласови мюсли(евреи) прилагат халака- еврейско религиозно право"аллахизират"(ВАРЯТ) грешен Арйан.Bhai Dyala бе доведен в откритото пространство пред Kotwali. След това той е бил помолен от главния Кази или да прегърнат исляма или да се изправи пред смъртта. Интелигентният цар Бходжарадж(Bhojaraj) е модифицирал Санскритският език в три "варни"(класи) - за брахманите(brahmanas), за кшатриите(kshatriyas) и ваишите(vaisyas) - а за шудра(shudras) той създава практйа-бхаша(prakrita-bhasha), на най-обикновен език, говорен от обикновени хора. След царуването си му в продължение на 50 години, той отишъл в райските планети на Индра. Моралнитете закони, установени от него били отличени още от полубоговете.
Arya-Varta (Арйа-варта) са благочестивите земи, намиращи се намира между Vindhyacala(Виндхйачала, Авест.. "Вендидад") и (Хима-чала)Himacala или още като планините, известни като "Vindhya"(Виндхйа) - Хималаите. Арийаните живеят там, а варна-шанкарас(sankaras)-по-низшите класи, обожаващи Шанкара(Шива), пребивават в долната част на Виндхайа(Vindhya).
Мусал-маните(musalman,извънкласови) са били държани от другата страна(западно) на реката Инд(Sindhu). Но по-късно- нахлуват в Арйанските земи за да потвърдят упадъкът на кали-йуга... както и днес... историята се повтаря.


Днешните войни, в долните земи , са конспирация с основна цел миграция/гонене/ на арабски евреи на Север към Европа, постепено сливане на раси, съответно претопяване/упадане/. Не случаен е фактът, че йудеите умишлено заселват с негри, пренесени от Африка, първо САЩ(като избиват коренното население) и после самата Европа, къде са "снесли своите кукувичи яйца" на наги. Същевременно добре са си "оплели" кошницата за "расизъм" и "анти-семетизъм", за този, които вижда този демоничен(деволюционен) процес на въвличане на АРйаните.

> Еврейското религиозно право-Халака/Ислям/Масони

Брат близнак Ленина, пришил исляма към "хуманизЪма - хануманнизма" комунизЪма - хихихи...

Исляма е еврейска/юдейска религия.Тероризма е заложен в дълговременната памет на еврейския (старозаветен арабин или новозаветен израилтянин) биоробот - комунист.

> "Дяволът" е "реверсиран Бог".



https://qph.ec.quoracdn.net/main-qimg-2eb49f01fb2235902aea601785cf4cdf-c?convert_to_webp=true


http://maxpark.com/static/u/article
_image/13/08/15/tmpbpTWTa.jpeg

> Ще управлява ли ислямът света?