Последователи

събота, 12 май 2018 г.

Карл Г. Юнг – Предговор към „И Дзин. Книга на промените.“



Този предговор е възложен на К. Г. Юнг през 1948 година от американските издатели на превода от китайски на „И Дзин“ на Рихард Вилхелм, преведен от немски на английски език. Преводът е на Кеъри Ф. Бейнс и вижда бял свят през 1950 година.

Не мога да зная по каква причина този предговор не е бил одобрен от издателите. През 1949 година К. Г. Юнг написва втори по ред предговор, който значително се различава от този от 1948 година. Най-общо казано, в първия предговор Юнг отделя значително повече място на трудностите, които е срещнал при своето начинание – „непредубеденият читател да е вече в състояние да си изработи най-малкото предварителна представа за това, как „И Дзин” действа“.

Предговорът на Юнг от 1949 година е преведен от г-жа Красимира Матеева, като част от нейния превод на „И Дзин, Книга на промените“ на издателство „Анхира“ – София.
Shi-jian




С удоволствие се отзовавам на желанието на преводачите на вилхелмовото издание на „И Дзин” да напиша предговор към него, защото с това бих могъл да изразя своите благоговейни чувства по отношение на моя покоен приятел Рихард Вилхелм. Той задълбочено осъзнаваше значението на обработката и изложението на „И Дзин”, което няма равно на Запад – и аз изпитвам по отношение на това творение чувство за дълг, което ме кара според моите сили и възможности да способствам да бъде предадено то на английски говорещия свят.

Ако книгата на промените беше популярно произведение, то предговор към нея би бил излишен. Но тя не само не е популярна, но, напротив, предизвиква подозрения, че е сборник от древни заклинания и затова, от една страна е трудна за разбиране, а от друга – не представлява ценност. Предговорът на Лег в изданието на Макс Мюлер Sacred Books of the East, много малко е направил, за да направи тази книга достатъчно достъпна за западния начин на мислене. За да открие път за разбирането на често неясната символика на този текст, Вилхелм полагаше голямо старание. И резултатът не закъсня, защото той в течение на много години практически се занимаваше със своеобразната гадателна техника на тази книга, което, в крайна сметка, му предостави допълнителна възможност да развие в себе си усещане за живия смисъл на текста – в сравнение с това, което би могло да се направи при помощта само на малко или много буквалния превод.

Задължен съм на Вилхелм, и за безценните разяснения на трудните текстове на „И Дзин”, и за практическото приложение на получените резултати. Аз и сам, в продължение на повече от двадесет години, се занимавах с тази гадателска техника, която ми се струваше много интересна от психологическа гледна точка и по времето на първата ни среща с Вилхелм в началото на двадесетте години аз вече достатъчно добре я бях изучил. Така или иначе, въпреки това, аз се оказах под силното влияние на постигнатото от него, наблюдавайки със собствените си очи, как той на практика получава резултати. За свое най-голямо удовлетворение можах да констатирам, че моите познания в областта на психологията на подсъзнателното се оказаха много полезни в собствената ми гадателна техника.

Тъй като аз не владея китайски език, то, естествено, мога да подходя към „И Дзин” само от практическа страна, а единственото, за което бих могъл да питам, би било приложимостта и пригодността на метода. Оплетената символика на тези „заклинания” много малко би могла да ме заинтересува, при моята пълна неосведоменост по отношение на синологията. Моя грижа бяха не филологическите трудности на текста, а единствено и изключително психологическата експлоатация, използвана в „И Дзин” метода.

Когато, по някое време, Вилхелм беше при мене в Цюрих, аз го помолих да изследва хексаграма за състоянието на нашето психологическо общество. Ситуацията ми беше известна, докато Вилхелм нямаше по този въпрос ни най-малка представа. Получената диагноза се оказа отчайващо вярна – в това число и прогнозата за събития, които се случиха много по-късно; събития, които за момента не бях в състояние да предвидя. Наистина, за мене самия този резултат не беше толкова удивителен, защото и аз бях провел редица забележителни опити по този метод. Първоначално аз прилагах по-сложната техника на гадаене с 54 стебла на полски равнец, но по-късно, след като получих някаква представа, как работи методът, аз се задоволявах с така нареченото гадаене с монети и често го използвах впоследствие. С времето се изясни, че между въпросната ситуация и съдържанието на хексаграмата съществуват, така да се каже, някои постоянни взаимовръзки. Трябва да се признае, че това е странно и по нашите общоприети разбирания това не би трябвало да се случва, ако не се вземат предвид така наречените случайни попадения. Длъжен съм, все пак, да отбележа, че въпреки нашата вяра в закономерностите на природата, ние твърде либерално се отнасяме към понятието случайност. Много психически явления, например, ние наричаме „случайни”, въпреки, че за познавача е съвършено ясно, че тук най-малко става дума за случайност! Достатъчно е да си припомним за всички тези случаи на погрешно казана дума, или на грешки на паметта, които още Фройд тълкуваше като съвсем неслучайни. Затова по отношение нa така наречените 
случайни попадения в „И Дзин” аз съм склонен да съм скептичен. На мене даже ми се струва, че числото на явните попадения достигат такъв процент, които излиза извън пределите на всяка вероятност. Мисля, че по принцип става дума не за случайност, а за закономерност.
С това самото ние се изправяме пред въпроса: как да докажем това, какво е обявено за закономерно? Тук съм длъжен да разочаровам читателя: такова доказателство е много трудно, ако изобщо е възможно, нещо, което аз считам за малко вероятно. От рационална гледна точка тази констатация е пълна катастрофа и аз очаквам упрек за това, че съм направил необмислено твърдение, изказвайки се положително за регулярност на съответствието между ситуацията и хексаграмата. В същност аз самия бих изказал такъв упрек, ако от своя значителен практически опит не знаех, колко трудно, т. е, колко невъзможно е да се докаже нещо при определени психологически ситуации. Когато става дума за нещо повече от обикновени, а за сложни обстоятелства от практическия живот, ние се справяме с тези ситуации, като се ръководим от възгледи, чувства, афекти, интуиция, убеждения и така нататък, „научното” доказателство за тяхната оправданост или даже пригодност е просто невъзможна, но въпреки това, малко или много, всички заинтересовани лица могат да бъдат доволни от начина, по който е решен въпроса. Срещаните в практиката психологически ситуации, като правило, са в такава степен сложни, че тяхното, от „научна” гледна точка удовлетворително изследване, е просто невъзможно. В най добрия случай може да се говори за известна вероятност и то само тогава, когато заинтересованите лица проявяват не само максимална честност, но покрай това и добросъвестност. Но кога ние сме абсолютно честни и кога – добросъвестни? Ние сме в състояние да постигнем максимум честност и добросъвестност само до тази черта, до която достига нашето съзнание. А това, какви сме на нивото на безсъзнателното, се изплъзва от нашия контрол, т. е, нашето съзнание си мисли, че то е честно и добросъвестно, но безсъзнателното е възможно да знае, че нашата мнима честност и добросъвестност е само фасада, която прикрива нещо противоположно.

Доколкото съществува безсъзнателното, никой човек и никоя психологическа ситуация не могат да бъдат описани и осмислени без остатък, а затова и нищо подобно не може да бъде достоверно доказано. Някои строго определени феномени, наистина, могат да бъдат доказани статистически в качеството на вероятностни на основата на чудовищен емпирически материал. В индивидуалните уникални, във висша степен сложни, психологически ситуации най-общо няма какво да се доказва, защото в съответствие със своята природа те не съдържат в себе си нещо такова, което да бъде пригодно за експериментална проверка. Към такива уникални и неподдаващи се на повторение ситуации принадлежи оракула „И Дзин” Както и във всички подобни ситуации, тук всичко зависи от това, ще участва ли нещо в качеството на вероятно или невероятно. Ако, например, някой след продължителни размишления вземе решение да изпълни намисленото, но при това внезапно осъзнае, че при това негово действие ще бъдат засегнати определени интереси на други и тогава, в такава блокирана ситуация се допита до оракула, то е възможно да получи, между другите, и такъв отговор (хексаграма 41 СУН „Намаляване”):

Когато всичко, което има да се прави, е направено,
Бързо да си тръгнеш не е грях.
Но човек трябва да размисли,
Доколко това (което си направил) ще затрудни другите.



Няма начин да се докаже, че това твърдение – въпреки неговото недвусмислено съответствие – има нещо общо с психологическото състояние на запитващия. На него му е съдено или да се удивлява на това, че казаното от хексаграмата така забележително се съгласува с неговото положение или да погледне на тази мнима съгласуваност като на смехотворна случайност или въобще да не признае такава съгласуваност. В първия случай той ще се обърне към:

Предприемането на нещо –
Води към беда.
Без да намалява (за) себе си.
Възможно е да умножи (за) другите.

Възможно е той да признае мъдростта на това заключение – или да остане равнодушен към нея, като към нещо, с нищо непотвърдено. В първия вариант той ще открие, че в случая не може да има никаква случайност, във втория – че става дума за случайност, или че, в края на краищата, това няма никакво значение. Но тук няма какво да се доказва. Аз пиша този свой предговор само за това, защото съм склонен да проявявам някакво доверие към тази своеобразна процедура.

Въпреки че тези „буквални” съответствия съвсем не са редки, те не притежават числено превъзходство. Често връзките са твърде крехки и косвени и затова изискват още по-голямо доверие. Това най-често е тогава, когато изходната психологическа ситуация не е много разбираема (т.е, остава неясна) или е едностранно осветена. При такива обстоятелства, ако запитващият е готов да разглежда своето положение в друга светлина, то може да бъде напипана повече или по-малко символична връзка с хексаграмата. Изразявам се преднамерено предпазливо, за да не остане впечатление, че следва a tout prix (на всяка цена – бел. на преводача) да се установи някаква взаимовръзка. Подобни изкуствени построения нямат никакъв смисъл и водят само към порочни спекулации. Този метод допуска всевъзможни злоупотреби. Затова не е пригоден за незрели хора, детински и игриво настроени, не е, разбира се, и за интелектуалци и рационалисти, а, по-скоро, за хора по природа медитативни и рефлексивни, обичащи да поразмислят върху това, какво правят и какво се случва с тях, – но това няма нищо общо и с ипохондричното задълбаване в себе си. Последното представлява от само себе си болезнена злоупотреба с разума. Оракулът „И Дзин” предлага своите услуги без всякакви доказателства и резултати, но не се рекламира и неохотно се разкрива; той, като частица от природата, чака, докато го събудят. Той не предлага знание и могъщество, а видимо е подходяща книга за тези, които се стремят към самопознание, мъдрост и деятелност, ако такава е необходима. Той нищо не обещава, и по никакъв начин не носи отговорност в случай, че някой си направи погрешни изводи. За да се прибегне към този метод се изисква интелигентност. За да си глупав, не се изисква, както е известно, да владееш някакво изкуство.

Нека да приемем като хипотеза, че написаното в тази книга не е чиста безсмислица, а това, което идва на ум на питащия – не е просто самовнушение, – и вече нашият западен философски и естествено-научно образован ум на сериозно е обезпокоен от емпиричните факти, въпреки своята готовност да се довери. В края на краищата, ако имаме и най-малката готовност да се отнесем към това сериозно, то следва да се справим с неприятния факт, че психологическата ситуация може да бъде изразена в случайното разпределение на 49 стъбла от бял равнец, или в толкова или още повече случайни падания на монети и при това дотолкова пълно, че става очевидна и смисловата взаимовръзка. Такава логика – все пак е нещо нечувано за нашия западен разум, привикнал да мисли по съвсем различен начин. Затова, разбира се, не е чудно, че нашият ум я отхвърля като нещо немислимо. Разбира се, в най-лошия случай все още можем да си представим, че човек, добре запознат с хексаграмите, който по „безсъзнателен начин” оперира така ловко, че стъблата се разпределят така както трябва. Но при гадаене с монети не работи и тази призрачна вероятност, защото в случая в действие се включват още много външни условия (материята, върху която падат монетите, разклащането им и т.н.), тази тенденция – така, както ние си я представяме – не е в състояние да се прояви. Но ако с метода всичко е наред, то следва да предположим, че съществува неочакван паралелизъм на психическите и физическите събития. Въпреки че тази мисъл е „шокираща”, тя без съмнение не е нова, защото е хипотезата, само при която е възможна астрологията, а и съвременната характероскопия, въпреки, че последната е ориентирана повече към времето, отколкото към актуалното разположение на съзвездията: в края на краищата и времето се определя и измерва физически. Ако характероскопията и като цяло и най-общо, е вярна (а за това съществува някаква вероятност), то това не бива да ни смайва повече от способността на добрия познавач на вината, да определи по свойствата на конкретно вино, от коя местност е то, от кое лозе и от реколтата на коя година, което поначало изглежда за профана съмнително. Но точно по този начин и добрият астролог може, без подготовка, да ми каже, в какъв знак са били Слънцето и Луната в деня на моето раждане и какъв е моят акцидент. Затова психофизическият паралелизъм на подобен феномен, който се проявява, трябва да предположим, в основата на гадаене по „И Дзин”, не е нещо друго, а друг аспект на процес, който следва да мислим, че лежи в основата и на астрологията, ако, разбира се, придаваме някакво значение на астрологическата диагноза на характера. Без съмнение, мнозина се занимават с астрология и няма съмнение, че тези хора, любознателни и интересуващи се от психология, получават от своите занимания не малка познавателна полза. Но и тук винаги е налице възможност за злоупотреба.

Бих излязъл далече извън границите на собствената си научна компетентност, ако бих се заел да отговоря на поставения тук въпрос. Мога само да констатирам, че всеки, който запита оракула, се държи така, като че съществува необходимият паралелизъм на вътрешните и външните, психическите и физическите събития и, придавайки макар и най-малко значение на отговора на своето запитване, с това самото вече прави избор в полза на такава възможност. Моето отношение към неща от този род е прагматично, а тази велика наставница, която ме е приучила към такова отношение от практически и принасящ плод вид, е психотерапията и медицинската психология. Защото никъде не се налага да се съобразяваш с нещо дотолкова неизвестно, както именно в тази област и никъде повече, освен там, не привикваш да използваш това, което носи успех, даже когато дълго не можеш да разбереш, защо става така. Защото се случва при съмнителна терапия неочаквано резултатът да е оздравяване, докато при във всяко отношение надеждни методи да няма резултат. При изследването на безсъзнателното се срещат най-странни неща, от които рационалистът с отвращение затваря очи, след което твърди, че нищо не е видял. Ирационалната пълнота на живота ме е научила никога нищо да не отхвърлям, даже нещо да е грешно според нашите (уви, така недълготрайни) теории или по някакъв друг начин ни изглежда за сега необяснимо. Истина е, че такива неща ни карат да се вълнуваме: не съществува пълна увереност в това, че ни се указва истинската посока; все пак в безопасност, надеждност и покой не се правят открития. Така стоят нещата с този китайски метод за гадаене. Той по очевиден начин е ориентиран към самопознание – даже и за това, че винаги някъде до него е съществувал и суеверен обичай. Самопознанието изглежда вредно само за хора глупави и непълноценни. И нищо не може да ги накара да се откажат от това свое убеждение. По-интелигентните хора могат, съблюдавайки спокойствие, да рискуват и, възможно е, да придобият благодарение на този метод някакви поучителни знания. Методът сам по себе си е лесен и прост. Трудностите започват, както вече беше казано, при обработката на резултатите. Преди всичко, разбирането на символиката съвсем не е нещо просто дори при прекрасния коментар на Вилхелм. Колкото са по-големи познанията на читателя в областта на психологията на безсъзнателното, толкова по лесно ще му се отдаде тази работа. Другата и по-съществена трудност се състои в широко разпространение на невежеството на хората по отношение на собствената им Сянка т.е, непълноценната страна на тяхната личност, изразяваща се в значителна степен в скрити комплекси. Съзнаващата комплексите си личност с всички сили въстава против това съдържание и под формата на тяхна проекция е склонна да ги приписва на ближните си. Пределно ясно хората виждат сламката в окото на ближния си, а в своето не забелязват и гредата. Фактът, че често, заради собствената им слепота, им се случва да си скубят косите, се отразява в най-голяма степен отрицателно при изучаването и разбирането на „И Дзин”. Мисълта ми е, че този, който при използването многократно на този метод не намира в него нищо разумно, има на очите си пердета в напреднала фаза. Вероятно, би имало смисъл да се съставят коментари към отделните знаци от гледна точка на съвременната психология. Но това, така или иначе, би превишило обема на един обикновен предговор и би било твърде сложна задача Затова се реших да използвам един друг начин на действие.

Затова, преди да започна да пиша този предговор, реших да не правя това, преди да се допитам до „И Дзин”. Доколкото става дума да се направи тази книга достъпна за една нова публика, на мене ми се струваше, че ще бъде, и правилно, и справедливо да дам на този метод възможност да прояви себе си по отношение на моя замисъл. Така както, според древните китайски представи, съществуват духовни движещи сили, които по тайнствен начин подбуждат стъблата на белия равнец към смислен отговор, то на мене ми се стори напълно естествена мисълта по някакъв начин да си представя оракула („И Дзин“) като действащо лице и да му задам въпрос, как той се отнася към сегашното си положение, т. е, към моето намерение да го представя на съвременната публика. Възползвах се от метода на подхвърляне на монети и в отговор получих хексаграма 50 ДИН, „Котлето” (Жертвения съд).



В съответствие с плана, от който се ръководех при постановката на въпроса, ще разглеждаме този текст, като че той (оракулът) е персонаж, който може да говори. Както се вижда, самият текст означава себе си като котле, т.е, като жертвен съд, съдържащ приготвена храна. Тази храна трябва да разбираме като „духовна храна”. Ето какъв е коментарът на Вилхелм: „Жертвеният съд, като постижение на изтънчена култура, намеква за грижа за нахранване на благородни хора, грижата за които е от полза за управлението на страната…. По този начин, тук културата демонстрира, по какъв начин тя достига своят връх в религията. Съдът служи за принасяне на жертва на бога…… Висшето Божие откровение е в пророците и светите хора. Почитането им е истинската почит към бога. Волята божия, разкривана чрез тях, трябва да се приема със смирение…” и т. н.

И така, това е което оракулът „И Дзин” говори сам за себе си – това е изводът, който следва да направим съгласно нашата хипотеза.

Ако някои черти на хексаграмата имат значение 6 (шестица) или 9 (девятка), то те придобиват специален смисъл и по тази причина са от значение за тълкуването на хексаграмата. Тези „spiritual agencies“ (духовни движещи сили) в моята хексаграма са заели втора и трета позиция, като и двете са усилени с числото 9. Текстът гласи:

Девятка на втора позиция означава:

В жертвения съд има храна,
Приятелите ми завиждат
Но не могат да ми навредят.
Щастие!

По този начин „И Дзин” казва за себе си: „В мене има (духовна) храна”. Доколкото притежаването на нещо значимо винаги предизвиква завист, то хорът на завистниците се свързва с образа на голямо богатство. Завистниците желаят да го заграбят, което ще рече, да ограбят или разрушат смисъла на „И Дзин”. Но напразна е тяхната вражда. Смисловото богатство се съхранява в „И Дзин” надеждно, т. е, този, който го притежава е убеден, че тълкуванията му са правилни и никой не може да му го отнеме. Текстът продължава:

Девятка на трета позиция означава:

Дръжката на жертвения съд е променена,
Появиха се пречки по пътя на промените
Тлъстината на фазана няма да бъде изядена.
Накрая ще дойде щастието.

Дръжката служи за да се повдигне жертвения съд. По този начин се създава разбиране за „И Дзин” (отъждествява се със съда). С течение на времето това понятие, разбира се, се е изменило, така че сега оракулът „И Дзин” вече е неразбираем. Затова са възникнали „препятствия по пътя на промените (трансформациите)”, т. е, оракулът не е източник нито на мъдър съвет, нито дълбоко разбиране, а в следствие на това изчезва и ориентацията ни в лабиринта на съдбата и във мрака на собствената ни същност. Никой повече не яде „тлъстината на фазана”, т. е, най-вкусното и сочното на доброто ястие. Но когато върху жадуващата земя отново завали дъжд, т. е, когато се прекрати състоянието на недостиг, то на „разкаянието”, т,е на жалбите идва края, мъдростта (на „И Дзин”) не е загубена и се появява желаният шанс. Вилхелм изказва това по този начин: „Ситуацията може да бъде описана така: има времена, когато някой с висока култура, заема такова място, че никой не му обръща внимание и не му засвидетелства признание. И това поставя сериозни пречки в неговата дейност”. По този начин, „И Дзин”, така да се каже, се жалва, че неговите прекрасни качества не се признават и не се ползват. Но се утешава с надеждата, че ще му се помогне отново да придобие признание.

Отговорът, който тези две главни линии дават на поставения на „И Дзин” от мене въпрос, не изисква при тълкуването някакви специални хитрости, трикове и необичайни познания. Смисълът на отговора е достъпен за всеки, притежаващ здрав разум: той е като отговора на човек, в когото няма и ни най-малкото самонадценяване, но истинската му ценност или от всички се отхвърля, или остава изобщо неизвестна. Отговорът като субект има за себе си много интересна представа; той се усеща като съд, в който поставят пожертвуванието за боговете, т. е, жертвените ястия с които те да бъдат нахранени. С други думи той се възприема като култов инструмент, предназначението на който е да доставя духовна храна, т. е, да обхваща в себе си тези безсъзнателни фактори или енергии (spiritual agencies!), които се проецират във вид на богове, за да са в състояние да вземат участие в живота на индивида. А именно в това е смисълът на думата religio – внимателно наблюдение и оформяне на заключения (от religere) за божествените numina (изреченото от оракула, съдържащо в себе си волята на боговете).

При помощта на метода „И Дзин” безсъзнателният личен живот на вещите и хората, включваща тяхната собствена безсъзнателна същност, пряко се налага на вниманието. В крайна сметка, задавайки въпроса си на „И Дзин”, аз, както вече отбелязах, се обръщам към него като към субект, по същия начин както, когато искам да запозная някого със свои приятели, но преди това го питам, ще му бъде ли това приятно. Споделяйки с мене своето религиозно значение, своята неизвестност и непризнаване и своята надежда отново да бъде възвеличен, „И Дзин” откровено имаше предвид моят все още ненаписан предговор и преди всичко превода на мисис Кеъри Ф. Бейнс (преводачката на „И Дзин” от немски на английски). Според мене, това е напълно разумна и осмислена реакция, която би могла да се очаква от човек, намиращ се в подобно положение.

Но от къде възникна такава реакция? По какъв начин „И Дзин” успя да ми даде толкова по човешки смислен отговор? Всичко това се случи благодарение на това, че аз подхвърлих три малки монети и им позволих да паднат така, както им се искаше, да се претъркалят и да замрат – ези или тура – по законите на физиката. Не съм имал и най-малко предчувствие по отношение на това, коя от 64-те хексаграми ще се падне. Този удивителен факт, че в резултат на техника, която по принцип изключва всяка осмисленост, все пак възниква осмислена реакция е позитивно постижение на „И Дзин”. И този случай не е уникален, а представлява от себе си правило. От синолози и компетентни китайци съм чувал уверения за това, че „И Дзин” е сборник от остарели заклинания. В хода на тези беседи няколко пъти се е случвало, моите визави да си признаят, че поне веднъж и на тях им се е случвало да се обърнат към оракула посредством гадател. Естествено, по техните думи, това е било празна работа. Важно е да се отбележи, че предсказанието което са получили в резултат на запитването си, на тях нищо не им говори.

Разбирам, че на моя въпрос би могло да се получат безброй възможни отговори и, разбира се, не смея да твърдя, че не бих възприел в качеството на донякъде осмислен и някой друг отговор. Но този отговор получих в качеството на първи и единствен, а други отговори аз не знам. Той ме зарадва и ме удовлетвори. Да задам въпрос отново би било както невежливо, така и непочтително, затова не го направих. „Учителят не повтаря казаното”. Стилистическата безвкусица при отношенията с ирационални неща така или иначе, ми е противна, като признак на низка, просветителска, степен на култура, която намира своя герой в школския учител-всезнайко. Тези неща трябва да бъдат и да си останат такива, каквито са попаднали в зрението ни от първия път, защото само тогава ние ще знаем, какво произлиза от самата природа, преди тя да бъде твърде много извратена от човешката самоувереност. Не бива да се мисли, че животът е възможно да бъде изучаван в „анатомически театър”. Освен това, повторението на експеримента е невъзможно по простата причина, че е неповторима самата изходна ситуация. Винаги съществува само един, първи и единствен, отговор.

Затова няма нищо за чудене, че в двете основни черти хексаграмата 50 всъщност амплифицираизлаганата тема. Първата черта гласи:

Жертвеният съд е с преобърнати крачета.
Необходимо е да се отстрани пречката.
Налага се да се вземе наложница заради сина й.
Няма вина.

Преобърнатият жертвен съд свидетелства за това, че не го ползват. Затова оракулът „И Дзин”, както и жертвеният съд не намира приложение. Той, както се каза, служи за отстраняване на препятствия. Използват го като наложница, която вземат тогава, когато съпругата не може да роди син, т. е, „И Дзин” го използват, когато не са на ясно как да си помогнат по друг начин. Независимо от своята квазилегалност, наложницата в Китай така или иначе е един вид съмнителен палиатив, така че по този начин магическата процедура представлява от себе си временно спомагателно средство, с което можем да си послужим за да постигнем определена висока цел. В това няма нищо порочно, но се предполага, че е допустимо само като изключение.

Втората и третата черта вече обсъдихме. Четвъртата черта гласи:

Крачетата на жертвения съд са счупени.
Разсипано е ястието на владетеля.
Обликът му е замърсен.
Нещастие!

В случая жертвения съд се използва, но очевидно непохватно, т.е, злоупотребяват с гадателната процедура, с други думи, погрешно я тълкуват. По този начин методът води към това, че храната за боговете се унищожава. Но, така или иначе, позорът пада върху главата на питащия. Лег превежда това място така: „Its subject will be made to blush for shame (поданикът му ще се черви от срам). Когато такъв род злоупотреба се отнася до предмета на култа, например жертвения съд (т. е, „И Дзин”), то това говори за груба профанация, „И Дзин” тук откровено отстоява своето достойнство в качеството си на жертвен съд, предупреждавайки за недопустимост на профанизирана употреба.

Петата черта гласи:

Жертвеният съд има жълта дръжка,
Златни скоби (за пренасяне)
Постоянството е благоприятно.

Както се вижда, „И Дзин” е намерил ново правилно (жълтия цвят) разбиране, т. е, „понятие” което е възможно да се „(с)хване”. Това понятие притежава голяма ценност (злато). Това изказване на хексаграмата аз преценявам като признание за свършеното от преводачката (Кеъри Ф. Бейнс) и като благоприятно за самия себе си. На мене никога не ми е липсвало търпение за да изучавам „И Дзин” в продължение на повече от двадесет години, а и мисис Бейнс с години се е трудила върху превода.

„Шестата черта гласи:

Жертвеният съд има скоби (за пренасяне) от нефрит.
Много голямо щастие!
Няма необходимост от нищо друго.

Нефритът се отличава с красота и мек блясък. Ако дръжките за пренасяне са от нефрит, то и самият съд се украсява и става по-достоен за почит, нараства неговата ценност. Това изказване на „И Дзин” е израз не само на удовлетворение, но и на оптимизъм, което за мене е голямо удоволствие. Всичко това се основава, разбира се върху допущането, че нашата изходна хипотеза е правилна. Не мога, в интерес на истината, да докажа, че хипотезата е вярна. Мога само да очаквам по-нататъшните събития, като, между другото, получавам удоволствие от приятната констатация, че „И Дзин” както изглежда, е дал своето съгласие за замисленото от мене предисловие, а също така и съгласието си за това ново свое издание на английски език.

Аз с максимална непосредственост и честност показах с този пример, как се отнасям с гадаенето в конкретния случай. От само себе си се разбира, че моето поведение донякъде се променя заедно със зададения въпрос. Ако, като пример, някой се окаже в някаква неопределена ситуация, то при известни обстоятелства сам той може да стане субект на изказването, или ако става дума за отношение към друг човек, то субект на изказването може да стане този човек; той може да бъде направен такъв при специална постановка на въпроса. Това, все пак, зависи не напълно от нашето желание, а само в тази степен, в която именно отношенията с ближните ни, не винаги или само като цяло и най-общо, зависят от тях самите, но зависят много по-често, ако не и и изключително от нас, даже да не съзнаваме това обстоятелство. Затова, в последния случай, може да се изпита неприятна изненада (шок), от това, че, въпреки очакванията, човек в хода на гадаенето сам да се окаже действащ субект, за което текста сам съобщава в недвусмислена форма. Може да се случи и така, че някой, преценявайки известна ситуация, да я смята за необикновено важна, докато оракулът се придържа към съвсем друга гледна точка в това отношение, като обръща внимание на някой друг, неочакван, но, така или иначе, актуален аспект на въпроса. Такива случаи са способни да предизвикат изкушение да сметнем, че изказването на оракула е погрешно. На Конфуций само веднъж му се случило да получи неподходящ оракул, а именно хексаграмата 22 БИ „Изящност”, изключително естетически знак. Тук ми идва на ум съветът, получен от Сократ от неговия вътрешен глас (демон): „Трябва повече да се занимаваш с музика”, след което той започнал да свири на флейта. Конфуций и Сократ си оспорват един друг първенството по отношение на рационалността и педагогиката, но едва ли ще започнат да полагат изключителни грижи за „брадите си”, както ги съветва втората линия на хексаграмата.



На разума и педагогиката често, за съжаление, им липсва тази „красота БИ”, затова в този случай оракулът е прав.

Но да се върнем към нашата хексаграма! Макар, както е показано, „И Дзин” не само самия той да е съгласен с моето намерение да напиша предисловието, но дори подчертава своя оптимизъм в това отношение, но това все още не означава че той ще може да разчита на успех сред тези читатели, на които може да разчита „И Дзин”. Доколкото в нашата хексаграма съществуват две усилени с девятка черти ян, то ние сме задължени да попаднем в положение, съответстващо на прогнозата, която поставя за себе си „И Дзин”. Чертите, усилени с шестица и девятка, притежават, според древните представи, такова вътрешно напрежение, че проявяват склонност да се превръщат – благодарение на енантиодромията – в своята противоположност, т. е, ян преминава в ин, а ин в ян. Посредством тази трансформация (на 2-ра и 3-та черта) се получава хексаграмата 35 ДЗИН„Напредък”.



Тази хексаграма ни казва, кой при напредъка си (изкачването си нагоре) трябва да претърпи превратности на съдбата от всякакъв вид; текстът повествува при такава ситуация, какво следва да е неговото поведение. В това положение се намира оракулът „И Дзин”. Въпреки че „изгрява като Слънце” и „засиява”, но „се отхвърля” и „не печели доверие”, въпреки че напредва, но това става с „тъга”. Все пак получава „най-голямо щастие от своята прародителка”. На това тъмно място идва на помощ психологията: бабата или прародителката в сънищата и приказките нерядко е безсъзнателното, доколкото при мъжете то се характеризира с женски черти. Така че, когато „И Дзин” не намира разбиране при съзнанието, насреща му се появява безсъзнателното, защото той в съгласие със своята природа е свързан с него с по-тесни връзки, отколкото с рационалното съзнание. Безсъзнателното в сънищата често приема женски облик, което, вероятно, се е случило и тук. Тази женска фигура би могла да бъде преводачката мисис Бейнс, която е обгрижвала книгата с майчинска любов. От гледна точка на „И Дзин” това би могло да бъде „най-голямо щастие” Въпреки че предвижда всеобщо одобрение, той се страхува се от злоупотреби („напредък с крачки на костенурка”). Но „ползите и загубите” няма да бъдат поставяни „близо до сърцето”. Ще си остане безразличен към неизбежните страсти по отношение на успехите и пораженията. Той не се натрапва на никого.

Така че, оракулът „И Дзин” се отнася спокойно към своето бъдеще на американския книжен пазар и говори за това така, както, в подобен случай, постъпва всеки разумен човек, който се вижда в съдбата на подобно спорно съчинение. И това предсказание, появило се в резултат на случайната игра на подхвърлени монети е дотолкова обмислено и трезво разумно, че едва ли е възможно да се измисли по-подходящ отговор.

Когато съчинявайки предговора си, стигнах до това място ми стана интересно, как „И Дзин” ще се отнесе към новата ситуация, възникнала благодарение на моето изложение. Благодарение на това, което написах до сега, по-ранната ситуация се измени в степента, в която аз се обвързах с действията, които предприемах в това време. И трябва да призная на читателя, че когато обмислях този предговор, не ми беше леко на душата; защото бъдейки човек, отговорен като учен, аз съм привикнал да не твърдя нищо, което не бих могъл да докажа или най-малко да мога да представя в приемлив за разума вид. Но, ако някого, например мене, обвързва обещание да представи „сборник от древни заклинания” и да ги направи що-годе приемливи за критичната публика, въпреки че аз самия субективно съм убеден, че зад това се крие нещо по-голямо от това, което се вижда отвън – то аз чувствам: пред мене стой не много приятна задача.

Затова на мене ми е малко неудобно при необходимостта да апелирам към добрата воля и фантазията на читателя, вместо да му представя убедителни доказателства и абсолютно неуязвими, достатъчно обосновани от научна гледна точка аргументи. Уви, много ми е добре известно, какъв род доводи биха могли да бъдат насочени против тази древна гадателна техника, най-близката родственица на която аз призовавам в качеството на главен свидетел – астрологията – която много от отдавна се ползва с не най-добра репутация. Дори не мога да бъда убеден и в това, дали в корпуса на моя кораб, с който ще плавам по неизвестни води, няма пробойни, които да се окажат съдбоносни. Не е ли изопачен древният текст? Съгласуват ли се помежду си всички части на вилхелмовия превод? Не изпада ли тълкователят в самоизмама? Истина е, аз съм безусловно убеден в ценността на самопознанието. Но каква е ползата и аз да го предлагам, когато даже най известните мъдреци на всички времена и всички страни, са го проповядвали без всякакъв успех?

Само субективната убеденост в това, че в „И Дзин” „има нещо”, ме подбуди да се захвана с този предговор. По-рано, само веднъж – в речта си в памет на Рихард Вилхелм, – се изказах по проблемите на „И Дзин”, но при това от съображения за тактичност много премълчах. Сега се отказах от тази обмислена предпазливост; можах да придобия кураж, защото сега навлязох в осмото десетилетие на своя живот и променливите мнения на хората много малко ме вълнуват, а размишленията на древните ми са по-интересни от кой да е академичен диспут. Съзнавам, че по-напред не бих се осмелил да се изкажа върху така съмнителна материя толкова откровено, както правя това сега.

На мене не ми е много приятно, че ми се наложи да посвещавам читателя в такива лични подробности. Както вече намекнах по-горе, при гадаенето много често в този процес се оказва намесена и собствената личност на питащия. Със своята постановка на въпроса аз даже пряко предложих на оракула да вземе под внимание това, което аз правя. Така и се случи. Резултатът беше хексаграма 29 КАН „Бездънният”. Третата позиция е специално подчертана защото е шестица. Тази черта гласи:

Напред и назад бездна след бездна.
При такава опасност първо поспри
Иначе ще пропаднеш в бездънна яма.
Не прави така!




Добрият съвет „не прави това” аз вече приех и се отказах да освидетелствам „И Дзин”. Сега този съвет трябва да ми послужи като пример показващ как той, „И Дзин”, действа. Всъщност аз нито мога да да се придвижа напред, отвъд пределите на това, което казах за оракула, нито назад – да се откажа да напиша този предговор. За интелектуалната съвест проблематиката на „И Дзин” наистина се заключава в „от бездна към бездна и при всички опасности на безбрежните и безкритичните спекулации възниква необходимост да „спрем”, да „замрем”, за да не се намерим в „задънена улица”. Възможно ли е в интелектуално отношение да се окажем в по-неловко положение от това да витаем в облаците на недоказаните възможности, без да знаем какво има пред нас – истина или илюзия? Такава е съноподобната атмосфера на „И Дзин”, в която човек без никакви гаранции трябва да се ориентира по собственото си, така податливи на заблуждения,субективни преценки. На практика на мене нищо друго не ми остава, освен да призная, че тази черта много точно предава това душевно състояние, в което аз пишех този предговор. Точно толкова на място ми изглежда успокояващото душата начало на тази хексаграма: „ Ако си искрен, носиш успеха в сърцето си”, като това изречение показва, че решаващо в това субективно състояние не е външната опасност, а дали ти смяташ, че си искрен или не.

Хексаграмата сравнява динамичното събитие, протичащо при тази ситуация с поток вода, който не се стъписва пред опасните места, но прехвърля скали и изпълва ямите. (КАН означава и вода). Точно така постъпва и възвишеният човек и „продължава усвояването на учението”. Да, наистина, аз не се стъписах пред възможното самозаблуждение,пред несигурността, съмнителността, неразбирането – каквито и имена да притежават тези ями, в които е възможно да пропадне човек, а правя всички усилия да предам на читателя своя възглед върху „И Дзин”.

„КАН” определено е един от най неприятните знаци. Често съм го срещал при пациенти, които са се оказвали в значителна степен под властта на подсъзнателното (вода!) и по тази причина, са заплашени от различни психотични състояния. По тази причина от „суеверна” гледна точка всеки с лекота би се съгласил, че за този знак, това значение му е присъщо. При гадаене първоначалната постановка на въпроса напълно определено ограничава тълкуването и би трябвало да се наблюдава със същата извънредна точност, така както се постъпва със съдържанието на сънищата при тяхното тълкуване. При първото гадаене, задавайки въпрос, аз мислех преди всичко за значението на моя още не написан предговор за „И Дзин”, затова поставих оракула на първи план и го въздигнах до степен на действащ субект, във втория случай действащ субект, подлежащ на разглеждане, бях аз. В последния случай би било произвол да се счита „И Дзин” за субект, като с това, самото тълкуване би било дискредитирано. Но ако субект съм самия аз, то и тълкуването, по моите субективни усещания, се осмисля, защото изразява и моето без съмнение присъстващо усещане за ненадежност и риск. Когато се окажеш на толкова хлъзгава почва, рискуваш лесно и незабележимо да попаднеш във властта на безсъзнателното.

Първата черта на хексаграмата отбелязва наличието на опасна ситуация („в бездната попадаш в яма”): втората черта прибавя и един добър съвет: „Човек трябва да се стреми да постига дребни неща”. Такъв съвет аз очаквах и затова се ограничих да тълкувам само няколко примера и се отказах от много по-трудната задача, която ме беше завладяла за известно време, а именно – психологически коментар към цялата книга.

Опростяването на моята задача е изразено в четвъртата черта:

Кана с вино,
За хапване купичка ориз,
Глинени съдове,
Поставени на перваза на прозореца.

Вилхелм коментира това така:

„Когато чиновник се готви да постъпи на служба, обикновено от него се изисква да поднесе подаръци и да представи препоръки. Тук нещата са опростени. Подаръците са скромни, няма поръчител и човек трябва да се представи сам, но няма място за смущение, щом съществува само честно желание да си помагат един на друг в случай на опасност”.

Петата черта продължава темата са ограниченията. Ако се изследва природата на водата, то може да се види, че тя запълва ямата и се разлива по-нататък. Не остава в нея.

Бездната не се препълва,
А само се напълва до ръба.

Трудностите ще изградят стена около ямата (и това ще я препълни), ако човек попадне в капана на убежденията си и в резултат на липса на пълна увереност в тях, се постарае да потърси помощ, например, в специално разработени коментари, казуистика, и други подобни. Самата горна черта много сполучливо описва това състояние на залавяне в капана. А последната черта често сочи към последствията, които се осъществяват, когато не се проникне в смисъла на хексаграмата с цялата си душа.

В нашата хексаграма шестицата е на трета позиция. Това напрегнато ИН състояние, благодарение на енантиодромията се преобразува в ЯН и с това самото поражда нова хексаграма, която показвща като бъдеща възможност нова тенденция. Получава се хексаграмата 48 ДЗИН, „Кладенец” Очевидно е, че мотивът за водната яма има продължение. Но в случая ямата означава не опасност, а нещо благотворно.

Така възвисеният човек ободрява
Хората в тяхната работа
И ги призовава
Да си помагат един на друг.



Последното, вероятно се отнася за възстановяването на кладенеца. Което ще рече, че това е стар изоставен, изпълнен с тиня кладенец. Даже животните не пият вода от него. Там има и риба, тя може да се лови, но за пиене, т. е, за употреба от хората, водата не е годна. Това описание ни кара да си спомним за преобърнатия и оказал се ненужен жертвен съд (дин), който се налага да бъде взет в ръце отново. Така и този кладенец го почистват, но все още никой не пие от него.

Това е болката на моето сърце,
Защото биха могли да черпят (вода) от него.

И опасната водна яма, и кладенецът сочат към „И Дзин”. Но последният (кладенецът) има положително значение: той е яма, в която кипи живот. Той е подобен на безсъзнателното: опасност е, но едновременно с това е и помощ. За да се ползва, необходимо е да бъде възобновен. Но никой не разбира това, а няма и съд, който да удържи в себе си водата, защото „гърнето е пукнато и тече”. По същия начин, по който жертвеният съд трябва да получи нова дръжка или уши, за които може да се хване и пренася, така и кладенецът трябва отново да бъде „облицован с камъни”. За да има в него „чист, студен извор, водата от който може да де пие. От него може да се черпи (вода), той е „надежден”.

Напълно очевидно е, че субектът, изричащ тази „прогноза” е пак „И Дзин”, представящ се като кладенец с жива вода, след като предидущата хексаграма (29 КАН „Бездънният”) най-подробно е описала риска, на който се подлага всеки, който случайно би могъл да попадне в тази яма, при което най-напред трябва да направи усилия да се измъкне от нея, след което ще разбере, че това е стар, изоставен и пълен с тиня кладенец, но който е възможно да се възстанови и да се ползва отново.

* * *

Поставих пред основаната върху случайността техника посредством подхвърляне на монети два въпроса – единият преди да получа първата и втората хексаграма, другият – след това. Първият въпрос беше, в известен смисъл, поставен пред оракула „И Дзин”: как се отнася той към моето намерение да напиша предговор към него. Вторият въпрос имаше отношение към моите собствени действия, т. е, ситуации, в които аз бях действащо лице, бях този, за който ставаше дума в първата хексаграма. На първия въпрос „И Дзин” ми отговори, като се сравни с жертвен съд, който предизвиква сред хората само съмнително удоволствие. Отговорът на втория въпрос заявява, че съм се оказал в трудно положение – защото „И Дзин” се представя като бездънна и опасна вода, като дълбока яма с вода в която може и да се затъне. Това, все пак, е старият кладенец, който е достатъчно само да се обнови, за да се появи възможността отново по най-ефикасен начин да се използва.

Тези четири хексаграми от гледна точка на темите (жертвен съд, яма, кладенец) са последователни, а от гледна точка на духовното съдържание са разумни и изпълнени със смисъл, разбира се, според моя субективен възглед. Ако така ми отговаряше човек, то като психиатър бих бил задължен, според материала, с който разполагам, да го обявя за вменяем. При цялото ми желание не бих могъл да намеря в тези четири отговора нищо несвързано, идиотско и шизофренично. Като се вземе предвид неговата преклонна възраст и китайски произход, не бих могъл да сметна за ненормален такъв, в определена степен, архаичен, символичен и образен език. От друга страна, щеше да ми се наложи да го поздравя с дълбокото му прозрение в моето сложно и останало несподелено настроение. Бих го окачествил като превъзходна интуиция.

Започва да ми се струва, че непредубеденият читател, благодарение на тези примери е вече в състояние да си изработи най-малкото предварителна представа за това, как „И Дзин” действа. И не може да разчита на по-скромно от това въведение.

Ако ми се е отдало при помощта на този нагледен урок да разясня психологическата феноменология на „И Дзин”, то аз съм изпълнил намерението си.. Но аз не съм в състояние да дам отговор на тези хиляди въпроси, съмнения, критики и така нататък, които поражда тази странна книга. Нейният дух на някого ще се види ясен, на друг – мъгляв, а на трети – черен като нощ. На който тази книга не му допада, нека да я остави настрана, а на този, на когото му харесва, нека да не я счита за чиста истина. Тази книга трябва да види бял свят за тези, които с нейна помощ ще съзрат някакво ново знание.
Карл Г. Юнг
Цюрих 1948 год.

превод Shi-jian



Качено на сайта iztoknazapad.com на 11.03.2013

Към началото на страницата / към 1-ва страница >>
Към карта на сайта




Карл Юнг. Цепнатина в тъканта на реалността



от Майкъл Толбълт*

Един от най-известните примери за необяснимите връзки, които понякога се осъществяват между съзнанията на двама или повече души, е въплътен в понятието колективно несъзнавано на швейцарския психолог Карл Юнг. Още в началото на своята кариера Юнг започва да се убеждава, че сънищата, изкуството, фантазиите и халюцинациите на неговите пациенти често съдържат символи и представи, които не могат да бъдат обяснени изцяло като продукти на развитието на болестта, отразено в медицинското им досие. Вместо това подобни символи много близко наподобяват образите и темите на големите световни митологии и религии. Юнг заключава, че митове, сънища, халюцинации и религиозни видения възникват от един и същи източник — колективното несъзнавано, споделяно от всички хора.

През 1906 г. Юнг има преживяване, което го води към този извод — то е свързано с халюцинацията на млад мъж, страдащ от параноидна шизофрения. Един ден, докато минава на визитация, Юнг намира младия мъж да стои до прозореца и да гледа втренчено слънцето. При това той си движи главата от едната страна към другата по странен начин. Когато Юнг го запитва какво прави, той обяснява, че гледа пениса на слънцето, а когато си движи главата от едната страна към другата, пенисът на слънцето се движи и кара вятъра да духа.


Тогава Юнг възприема твърдението на мъжа като продукт на халюцинация. Няколко години по-късно обаче той се натъква на писан преди 2000 години персийски религиозен текст, който променя мнението му. Текстът съдържа серия от ритуали и молитви (заклинания), предназначени да предизвикат видения. Описва се едно от виденията и се казва, че ако участникът гледа слънцето, той ще види една тръба, която виси от него, и когато тръбата се движи от едната страна към другата, това кара вятъра да духа. Тъй като обстоятелствата правят извънредно невероятно мъжът да е познавал текста, в който е описан ритуалът, Юнг стига до извода, че видението на мъжа е не просто продукт на неговото подсъзнание, а е избликнал от едно по-дълбоко равнище, от колективното несъзнавано на самата човешка раса. Юнг нарича тези образиархетипове и смята, че те са толкова древни, сякаш всеки от нас има памет на човек на възраст 2 милиона години, спотаена някъде в дълбините на нашите подсъзнания.

Друг голям принос на Юнг е определянето на понятието синхроничност. Както споменах в увода, синхроничностите са съвпадения, които са така необичайни и толкова значими, че едва ли могат да бъдат приписани на случайността. Всеки от нас е преживял синхроничност в някакъв момент от своя живот, например, когато научим странна нова дума и след това я чуваме по новините няколко часа по-късно или когато размишляваме по някаква тъмна и неясна тема и след това забележим други хора да говорят по нея.

Преди няколко години преживях серия синхроничности, в които участваше шоуменът Бъфало Бил. Веднъж, докато правех лека тренировка сутринта, преди да започна да пиша, включих телевизора. През тази януарска утрин на 1983 г. правех лицеви опори, докато по телевизията вървеше някаква игра и аз неочаквано извиках името „Бъфало Бил!“. Отначало бях озадачен от моя изблик, но след това осъзнах, че водещият на играта е задал въпроса „Под какво друго име е известен Уилям Фредерик Коди?“ Въпреки че не бях обърнал съзнателно внимание на шоуто, по някаква причина моето подсъзнание бе насочил всичките си усилия към въпроса и бе му отговорило. Тогава аз не мислих много върху случилото се и продължих с работата си през деня. Няколко часа по-късно един приятел ми телефонира и ме попита дали мога да реша един приятелски спор относно някаква дреболия от театралната сфера. Аз предложих да опитам, след което последва въпросът: „Вярно ли е, че предсмъртните думи на Джон Баримор са били: Не сте ли незаконен син на Бъфало Бил?“ Помислих си, че тази втора среща с Бъфало Бил е странна, но все пак я отбелязах като съвпадение, докато по-късно този ден не пристигна по пощата последният брой на списание „Смитсониън“ и аз не го отворих. Една от водещите статии беше озаглавена „Последният от големите скаути се завърна“. Тя беше за… познахте: Бъфало Бил (между другото аз не бях в състояние да отговоря на дребния въпрос на моя приятел и все още нямах представа дали тези са били предсмъртните думи на Баримор или не).


Колкото и невероятно да беше това преживяване, единственото нещо, което изглежда смислено в него беше неговата невероятна природа. Има обаче и друг вид синхроничност, която е забележителна не само поради нейната невероятност, но и заради очевидната връзка на събитията, които протичат дълбоко в човешката психика. Класическият пример е историята със скарабея на Юнг. Юнг лекува една жена, чийто твърдо рационален подход към живота я затруднява да извлече полза от лечението. След поредица обезсърчаващи сеанси жената разказва на Юнг сън, в който участва един бръмбар скарабей. Юнг знае, че в египетската митология скарабеят символизира прераждане и се учудва дали подсъзнанието на жената не показва символически, че тя претърпява някакъв вид психологическо прераждане. В момента, в който й разказва това, нещо почуква по прозореца и той вдига очи, за да види един златистозелен скарабей от другата страна на стъклото (това е единственият случай, когато скарабей се появява на прозореца на Юнг). Той отваря прозореца и пуска скарабея да лети из стаята, когато представя своята интерпретация на съня. Жената била толкова слисана, че смекчава своята рационалност и от този момент нейната отзивчивост към лечението се подобрява.

Юнг се натъква на много такива значими съвпадения по време на своята психотерапевтична работа и отбелязва, че те почти винаги съпровождат периоди на емоционална интензивност и трансформация: фундаментални промени във вярата, неочаквани и нови прозрения, смърт, раждане, дори професионални промени. Той забелязва, че те достигат върха си, когато новото разбиране или прозрение се появи на повърхността на съзнанието на пациента. Когато новите идеи стават по-широко известни, други терапевти започват да описват своите собствени преживявания със синхроничността.


Например работещият в Цюрих психиатър Карл Алфред Майер, който от дълго време си сътрудничи с Юнг, разказва за една дългогодишна синхроничност. Американка, страдаща от сериозна депресия, изминава целия път от Учън в Китай, за да бъде лекувана от Майер. Жената била хирург и оглавявала мисионерска болница в Учън от двадесет години насам. Тя се интересува от местната култура и става познавач на китайската философия. По време на своето лечение лекарката разказва на Майер сън, в който вижда болницата, като едното от крилата й е разрушено. Тъй като нейната самоличност е твърде тясно свързана с болницата, Майер смята, че сънят й показва загуба на нейното усещане на Аза, нейната американска идентичност, и това е причинило депресията й. Той я посъветва да се върне в Щатите и, когато тя го прави, депресията бързо изчезва, както той предрича. Преди жената да отпътува, той я кара да начертае подробна скица на разрушената болница. Години по-късно японците атакуват Китай и бомбардират Учънската болница. Американката изпраща на Майер копие от списание „Лайф“, в което на двойна страница има снимка на частично разрушената болница и тя е идентична с рисунката, която лекарката е направила преди девет години. Символичното и твърде лично послание на нейния сън се разплисква отвъд границите на нейната психика и преминава във физическата реалност.

Тъй като подобни случаи са впечатляващи, Юнг се убеждава, че такива синхроничности не са случайни произшествия, а са факт, свързан с психологическите процеси в индивидите, които ги преживяват. Тъй като той не може да разбере как нещо, което се случва дълбоко в психиката, може да причини събития или серия събития във физическия свят, най-малкото в класическия смисъл, той предполага, че някакъв нов принцип трябва да бъде включен, един акаузален свързващ принцип, досега неизвестен за науката.


Когато Юнг издига за пръв път тази идея, повечето физици не я приемат на сериозно, въпреки че един изтъкнат за времето си физик, Волфганг Паули, намира идеята за достатъчно значима, тъй че става съавтор на Юнг за една книга по темата, озаглавена „Интерпретация на природата и душата“.

Но щом се установява съществуването на нелокални връзки, някои физици придават на идеята на Юнг друг вид, физикът Пол Дейвис заявява: „Тези нелокални квантови ефекти са всъщност форма на синхроничност, в смисъл, че те установяват връзка — по-точно взаимна зависимост — между събития, за които всяка форма на причинно-следствена връзка е забранена“.


Друг физик, който приема синхроничността сериозно, еФ. Дейвид Пийт. Пийт смята, че синхронните от Юнгов тип са не само реални, но предлагат още едно доказателство за неявния ред. Както видяхме, според Бом очевидната отделеност на съзнанието и материята е една илюзия, творение на човешкия ум, което се появява само след като и двете се разбулят в проявения свят на обекти и последователно протичащо време. Ако няма разделение между ум и материя в неявния ред, основата, от която всички неща възникват, тогава не е необичайно да очакваме, че реалността може също да бъде пронизана от следи на тази дълбока свързаност. Пийт смята, че синхроничностите следователно са „цепнатини“ в тъканта на реалността, краткотрайни процепи, които ни позволяват да хвърлим бегъл поглед към необхватния и единен ред, който стои в основата на всичко в природата.

Казано по друг начин, Пийт мисли, че синхроничностите разкриват отсъствието на разделение между физическия свят и нашата вътрешна психическа реалност. По такъв начин относителната рядкост на синхронистични преживявания в нашия живот показва не само степента, в която ние сами се фрагментираме от общото поле на съзнанието, но също степента, в която се самоизолираме от безкрайния и удивителен потенциал на по-дълбоките редове на ума и реалността. Според Пийт, когато ние преживяваме една синхроничност, това, което реално изпитваме, „е човешкият ум, действащ за момент в своя истински ред и разпростиращ се навсякъде в обществото и природата, движещ се през редове на увеличаваща се изтънченост, достигащ източника на ума и материята в самата творческа способност“.

Това е една смайваща идея. Действително всички наши обусловени от здравия разум предразсъдъци за света са основани върху предпоставката, че субективната и обективната реалност са твърде много разделени. Затова синхроничностите изглеждат толкова объркващи и непонятни за нас. Но ако в края на краищата няма разделение между физическия свят и нашите вътрешни психически процеси, тогава трябва да сме готови да променим нещо повече от нашето обичайно разбиране на вселената, защото подразбиращите се следствия са зашеметяващи.

Ако няма разделение между умствения и физическия свят, същите качества са в сила и за обективната реалност. Според Пийт това не означава, че материалната вселена е една илюзия, защото и неизявеното, и проявеното играят роля в създаването на реалността. Нито пък означава, че се губи индивидуалността, не повече отколкото образът на една роза се изгубва, когато тя се запише върху холографска плака. Това просто означава, че ние отново сме като водовъртежи в река, уникални, но неотделими от потока на природата. Или както Пийт се изразява: „Азът живее само като един аспект на по-финото движение, което включва реда на цялото съзнание.“

*Откъс от книгата на Майкъл Толбълт „Холографската вселена“


http://www.memoriabg.com

Карл Густав Юнг - Покажете ми един нормален, и аз ще ви го излекувам.

               

"Да се изправя човек срещу неговата сянка, е за да му покаже собствената си светлина: след като някой е преживял няколко пъти какво е да се изправиш съдийно между противоположностите, човек започва да разбира какво се има предвид от себе си, всеки, който възприема неговата сянка и неговата светлина едновременно се вижда от двете страни и по този начин се получава по средата. " ~ Карл Г. Юнг. 1875-1961. "Добро и зло в аналитичната психология"
                          


Дълбоко в душата си никога не знаем какво в действителност се е случило – КАРЛ ГУСТАВ ЮНГ

На никой не му харесва, когато грозното и пошлото в него биват извадени наяве. Вероятно това е причината от цялата вихрушка в психоанализата, Карл Густав Юнг да е най-обичаният и най-четеният от масовия читател.

И това не е случайно – Юнг загърбва фройдитското любопитство към животинското в човека, толкова грозно и непоносимо за гледане от хората, и се обръща към духовната същност на човека. Колкото повече Зигмунд Фройд, така отричан от всеки, който никога не е чел трудовете му, се рови в пошлото и примитивното у нас, толкова повече колегата му Юнг се опитва да намери възвишената част от човешкото същество.

Младият Юнг изразява конфликта си с Фройд по следния начин:


Фройд развива теорията си на базата на своите пациенти, преобладаващата част от които са млади жени от богати семейства във Виена, повечето от които омъжени за много по-възрастни мъже и най-важните им проблеми наистина имаха сексуален характер. Моите пациенти бяха почти изцяло възрастни хора, обикновено над 45 години; в техния случай играеха роля не толкова сексуалните проблеми, а по-скоро екзистенциалните проблеми за смисъла на живота и смъртта.



Убеден, че „сексуалната функция не може по никакви изкуствени начини да бъде отстранена от душевния живот“, Фройд съсредоточава вниманието си в тази посока. Поне на пръв поглед.

Ако Фройд рови надълбоко, то Юнг „рови“ нависоко. И успява. Ако единият запраща душата на човека право в ада, като ни обяснява подробно как нагоните и инстинктите я управляват, то другият я вади от там, след което й дава възможност за спасение.

При внимателно вглеждане, единият не би могъл да съществува без другия. Това се обяснява и от самите думи на Юнг:

Казват, че нито едно дърво не може да стигне до Рая, ако корените му не стигнат до Ада. Двупосочното движение е заложено в същността на махалото.

Въпреки това Зигмунд Фройд заявява:

Ако човек почне да се интересува от смисъла на живота или неговата ценност, това означава, че е болен.

Юнг изобщо не е съгласен:

Ако не осъзнаваме какво се случва вътре в нас, то отвън ни се струва, че това е съдба.

Вашият взор ще се проясни едва тогава, когато успеете да погледнете в собствената си душа.

Никой не развива личността си, защото са му казали, че е полезно или препоръчително да го стори. Природата никога не се е влияела от добронамерени съвети. Природата, включително и човешката, е движена единствено от принудата на каузалността. Нищо не се променя без необходимост, най-малко пък човешката личност. Тя е ужасно консервативна, да не кажа инертна. Само крайната необходимост може да я задвижи. Развитието на личността също не се подчинява на желания, заповеди и възгледи, а единствено на необходимостта; то се нуждае от мотивиращата принуда на вътрешната или външната съдба.

Личностното развитие е непопулярно, рисковано начинание, неприветлива отбивка встрани от широкия път, пустинно странстване, подобаващо за отшелници. Нищо чудно, че само малцина дръзват да се впуснат в това приключение.

Всяка възраст си има собствена психология, своя истина, така да се каже; същото важи и за всяко ниво от психологическото развитие. Има нива, до които достигат малцина – въпрос на раса, семейна среда, възпитание, заложби и страст. Природата е аристократична. Средностатистическият човек е фикция, макар да съществуват всеобщи закономерности. Душевният живот е развитие, което може да се преустанови още на най-ниските нива.

Не смятам, че човек по природа е добър, а злото в него е само превратно схващано добро. Напротив, убеден съм, че има достатъчно много индивиди, представляващи толкова лоша комбинация от наследствени качества, че както за обществото, така и за тях самите би било добре да се откажат от индивидуалните си особености. Затова с чиста съвест можем да твърдим, че по принцип колективното възпитание е нещо полезно и за много хора – напълно достатъчно.

Има обаче един аспект, по отношение на който няма как и двамата да не са напълно единодушни – и това е склонността на човешкото същество към самозалъгване:

Да бъдеш напълно честен със себе си е хубаво упражнение.

Масите никога не са познавали жаждата за истина. Те имат нужда от илюзии, без които не могат да живеят. – казва Фройд

Склонността да живееш в илюзии и да вярваш в някаква фикция за самия себе си – в добър или в лош смисъл – е почти непреодолимо голяма. – допълва Юнг

В съгласие са и за значението на словосъчетанието „нормален човек“. Фройд смята, че:

Всеки нормален човек на практика е нормален само отчасти.

Юнг отива още по-далеч:

Покажете ми един нормален, и аз ще ви го излекувам.



В кореспонденцията, която Фройд си разменя с Алберт Айнщайн през 1931 година, можем да прочетем следните размисли на бащата на психоанализата:

Теоретично, конфликтите на интереси между хората се решават чрез прибягване до насилие. Същото важи и за животинския свят, от който човекът не може да претендира да бъде изключен.

Като се замислим върху зверствата, записани в историята, оставаме с впечатлението, че идеалистичният мотив често служи за камуфлаж, зад който скриваме разрухата.



По отношение на демоните, които се крият в човешката душа, Юнг разсъждава надълбоко и нашироко:


Какво би станало, ако открия, че най-окаяните просяци и най-наглите престъпници са вътре в мен и че съм принуден да прося милостиня от собствената си доброта; че аз самият съм врагът, който трябва да бъде обичан, – тогава какво?


Вътрешният глас обикновено ни носи нещо недобро и дори зло. Това е така по необходимост, тъй като човек обикновено има по-ясно съзнание за добродетелите си, отколкото за пороците – от доброто се страда по-малко отколкото от злото.

Вътрешният глас е „луциферичен“ в най-строгия и еднозначен смисъл на думата и затова поставя човека пред крайни морални решения, без които той никога не би се издигнал до състояние на пълна осъзнатост и не би се превърнал в личност.

Във вътрешния глас по необясним начин са смесени най-низкото и най-висшето, най-доброто и най-гнусното, най-истинното и най-измамното – истинска зейнала бездна от объркване, заблуди и отчаяние.

Смехотворно е, разбира се, когато гласът на всеблагата и същевременно всепоглъщаща природа бива обвиняван в злодейство. Ако ни изглежда предимно зъл, това е най-вече заради старата истина, че доброто винаги е враг на по-доброто. Глупаво би било да не се придържаме към традиционно смятаното за добро, когато това е възможно. Както казва Фауст:

Ако постигнем в този свят добро,

Измама и лъжа е вече по-доброто!

Доброто обаче не е винаги такова, защото иначе не би имало нищо по-добро. За да дойде по-доброто, доброто трябва да си отиде. Затова и Майстер Екхарт казва:

Бог не е добър, иначе би могъл да е по-добър.

Само онзи, който осъзнато може да каже „да“ на силата на вътрешното си призвание, се превръща в личност; който обаче й се подчинява, бива увлечен от слепия ход на събитията и унищожен.

И с това Фройд се съгласява чрез твърдението си:

Единственият човек, с когото трябва да се сравнявате, сте вие самият в миналото. И единственият човек, от когото трябва да се стремите да бъдете по-добър сте вие самият сега, в този момент.

В „Автобиография – сънища, спомени, размисли“, Карл Густав Юнг в крайна сметка заключава:

Светът, в който сме родени, е груб и жесток и същевременно – божествено красив. Въпрос на темперамент е да приемеш кое натежава: безсмислието или смисълът… Аз храня плахата надежда, че смисълът ще натежи и ще спечели битката.

---------------------------------------------------------------------------------

http://chetilishte.com/
      



Демонът на вътрешния глас представлява едновременно висша опасност и незаменима помощ – КАРЛ ГУСТАВ ЮНГ



Хода на психичното лечение логично води до конфронтиране на пациента с неговата сянка, с онази тъмна полониа на душата, от която човек открай време се освобождава чрез проекция: или като стоварва върху ближния си – в по-широк или по-тесен смисъл на думата – всички недостатъци, които очевидно сам носи, или като прехвръля своите грехове върху някакъв божествен посредник.

Известно е наистина, че без грях няма разкаяние, а без разкаяние няма изкупителна благодат, нещо повече – че без първородния грях никога не би се извършил актът на Изкуплението на света. И въпреки това ние най-старателно избягваме да изпитаме и проверим дали точно във властта на злото не се крие особена Божия воля, с която имаме всички основания да се съобразяваме.

Ако подобно на психотерапевта се занимаваш с хора, които са изправени лице в лице със своята най-черна сянка, често се чувстваш непосредствено задължен да приемеш такъв възглед. Във всички случаи лекарят не може да си позволи с жест на морална извисеност, която не му струва нищо, да посочи крижалите на закона с тяхното „Да не бъде!“. Той трябва обективно да провери и обсъди възможностите, защото знае, че съществува нещо като щастлива вина.

Знае, че човек може да пропусне не само своето щастие, но и своята решаваща вина, без която няма да постигне цялостност. А тази цялостност е харизма, която не можеш да си създадеш сам с изкуство или хитрост: можеш само да се врастваш в нея и да понасяш нейните перипетии и осъществяване.

Наистина много отчайващ факт е, че човечеството не е единно, а се състои от индивиди, духовните качества на които се разпределят в диапазон от най-малко десет хиляди души.

При това положение на нещата просто не съществува нито една истина, която да не означава спасение за едни и съблазън и погибел – за други. Всеки универсализъм попада в страшна дилема. При непосредствена конфронтация с живата действителност мнозина губят охота за възмущение и смях.


На книга моралният кодекс изглежда съвършено ясен и безупречен, но същият документ, записан върху „скрижалите от плът в сърцето“, често е само жалко късче хартия, и то особено в душите на онези, които са отворили най-широко уста.

И ако повсеместно се тръби:


Злото е зло и ние най-решително го осъждаме!

това съвсем не означава, че в индивидуалния случай именно злото представлява най-важният проблем, който изисква най-основна преценка. Преди всичко най-голямо внимание заслужава въпросът: „Кой действа?“ Защото отговорът на този въпрос дава окончателното решение за стойността на действието.

Наистина за обществото по-голямо значение има най-вече това, какво се прави, защото е непосредствено очевидно. С течение на времето обаче дори справедливото дело в ръцете на неподходящия човек може да причини бедствие.

Този, който е прозорлив, няма да се заслепи нито от справедливата постъпка на несправедливия, нито от несправедливата постъпка на справедливия.

Ето защо лечителят на душата насочва вниманието си не към какво, а как се действа, защото именно в това се проявява истинската същност на действащия. Необходимо е злото да се подлага на същата строга преценка, както и доброто, защото в крайна сметка добро и зло не са нищо друго освен идеални продължения и абстракции на постъпките, защото и двете спадат към светло-тъмния феномен на живота.

А ние знаем, че крайна сметка няма добро, от което не може да се породи злина, както и няма злина, от която не може да се породи добро.


-------------------------------------------------------------------------

Доброто, лошото и злото



„Според общото убеждение, човек е това, което знае за себе си. Споделяйки това убеждение, ние се смятаме за безобидни и така добавяме към греховете си и глупост.”

„Необходимо е да притежаваме “въображение за злото”, защото само глупакът може да неглижира задълго предпоставките на своята природа.”

„Никой не твърди, че представителите на съвременната физика са банда престъпници, защото с тяхна помощ е бил създаден онзи връх на човешката изобретателност – водородната бомба.”

„Но страхът от злото, което не виждаме в себе си, а така охотно допускаме, че притежава другият, винаги възпира разума.”

„Липсата на самопознание ни лишава от възможността да реагираме на злото. Тук се сблъскваме с един от главните предразсъдъци на християнската традиция, който е и камъкът, в който се препъва нашата политика. А именно: злото трябва да се избягва и по възможност да не се доближава, нито споменава. То е “неблагопристойно”, табу, страшно.”Карл Густав Юнг

„Отделянето от инстинктивната природа неминуемо води цивилизования човек до конфликт между съзнание и несъзнавано, дух и природа, знание и вяра, с дуги думи: до разцепление на същността му.”

„Вече над половин век е известно, т.е. смята се за известно, че съществува несъзнавано, което е противоположно на съзнанието. Медицинската психология е привела необходимите емпирични и експериментални доказателства. Има несъзнавана психическа реалност, която несъмнено влияе върху съзнанието и неговите съдържания. Този факт ни е известен, но не си правим практически изводи от това. Мислим и действаме, както досега, сякаш сме simplex, а не duplex.”

„Достатъчно е почти незабележимо нарушение на душевното равновесие у някои лидери и светът туко-виж потънал в кръв, огън и радиоактивност.”

„Пропастта между вяра и знание е симптом на раздвоение на съзнанието, което характеризира състоянието на духа в новото време.”

„Посредством своите нагони човек е не само сраснат с макрокосмоса, но и в известна степен раздиран от противоречия, доколкото желанията му го теглят в най-различни посоки. …естественото състояние на психиката включва известно противопоставяне на нейните компоненти и известна противоречивост на поведението й, тоест известна дисоциация. …Такова състояние изисква ред и синтез.”

„Онова, което в наше време смятаме за „сянка” и малоценна страна на човешката психика, няма само отрицателни страни.”

„Задълбочаването и разширяването на съзнанието поражда онова въздействие, което примитивните народи наричат „мана”.”

„В нашето съзнание ние седим високо на трон и гледаме отвисоко на природата и животните. …Ние изобщо не виждаме, че бог се появява и като животно. За нас животно означава „скотско”. Това, което трябва да изглежда над нас, изглежда под нас и се приема за нещо регресивно и, деградиращо. …Защото сме идентифицирани със съзнанието, ние говорим за подсъзнание.”

„Психичният фактор винаги е нещо, за което предполагаме, че не е наше дело.”

„Както в началото на християнския еон, така и днес, отново възниква проблемът за всеобщата морална изостаналост, която се оказва неадекватна на съвременното научно, техническо и социално развитие.”

А аз бих добавила, че и социалното развитие в извънредно малко страни е догонило научно-техническия прогрес…

Дали заради своята естествена човешка склонност, дали заради християнските наслоения, дълбоко утаени в пластове наши нови светогледи, ние сме склонни да виждаме себе си като прави и правилни. А за всичко, което сме приели, че е част от психиката, но не одобряваме, често ползваме събирателното “подсъзнание”, което според нашата топография на душата се намира по-долу, благодарим на Фройд, че го е открил и приключваме темата. Умението ни да общуваме със злото, с това, което сме нарекли зло, със себе си и злото в нас, с това, от което ни е страх в самите нас, често определя до каква степен успяваме да удържим доброто и подходите, които го създават. И това е факт, защото всичко, което е в нас, оставя своя отпечатък в света и в живота ни, дори и да не го разбираме. Колкото повече свързаност държим в ръце, колкото повече технология произвеждаме и ползваме, толкова по-важно става да знаем кои сме. Представените цитати са от лекциите на Юнг върху кундалини йога*, в които той прави задълбочено тълкуване на системата на чакрите като символна и психосоматична картина на индивидуалното развитие в зряла възраст, както и от едно от последните му произведения “Скритият аз”**, в което коментира устойчивостта на индивидуалната психика срещу масовите обществени течения и важността на нейното здраве за благоденствието на човешкия свят.


* Психологията на Кундалини-йога, 2012. Леге Артис, Плевен.

** Скритият аз, 2017. Хермес, Пловдив.


---------------------------------------------------------------------------------

Карл Густав Юнг за сянката


„За съжаление не може да има съмнение, че човек, като цяло е по-малко добър, отколкото си се представя или иска да бъде. Всеки има сянка и колкото по-малко тя е въплътена в съзнателният живот на индивида, толкова по-тъмна и плътна е. Ако комплексът за малоценност е съзнателен, човек има шанс да го коригира. Освен това, тя е в непрекъснат контакт със други интереси, така че се променя непрекъснато. Но ако тя е подтискана и изолирана от съзнанието, никога не се неутрализира.”
"Psychology and Religion" (1938). In CW 11: Psychology and Religion: West and East. P.131

     

Danny DeVito in The Shadow Knows

„Ако си представите някой, който е достатъчно смел да оттегли всичките си проекции, тогава имате индивид, който осъзнава доста дебела сянка. Такъв човек се натоварва с нови проблеми и конфликти. Той става сериозен проблем за себе си и сега не може да каже, че те правят това или онова, те грешат, срещу тях трябва да се борим. Той живее в „Къщата на Прибиране /събиране/”. Такъв човек знае, че каквото и да е грешно в света, то е в него и ако той само се научи да се справя със своята собствена сянка, той е направил нещо за реално света. Той е успял да поеме отговорност поне за мъничка част от гигантските, нерешени социални проблеми в наши дни.”
"Psychology and Religion" (1938). In CW 11: Psychology and Religion: West and East. P.140

                

       

„Мъжествеността на жената и женствеността на мъжа са минимални и е жалко, че пълната стойност на техните личности трябва да бъде замърсявана от нещо с толкова малка стойност. От друга страна, сянката принадлежи на целостността на личността, силният мъж би трябвало някъде да е слаб, умният мъж трябва да е глупав някъде, в противен случай е твърде хубаво, за да е истина и отива към поза и блъф. Не е ли стара истина, че жената обича слабостта на силният мъж повече от неговата сила, и глупостта на умният мъж повече от неговата мъдрост?”
Die Anima als Schicksalsproblem des Mannes (1963) Foreward by C.G. Jung. In CW 18 261

Демоните привличат масите. Карл Густав Юнг 1945 г.

     
     

На 11 май 1945 г. в Швейцария е издадено уникално и почти неизвестно интервю с Карл Густав Юнг четири дни след капитулацията на германската армия в Реймс. Вестникът Die Weltwoch озаглави тази статия с актуалния и днес въпрос: "Душите ще намерят ли покой?"

Според Вас, във връзка с края на войната ще има ли промени в съзнанието на европейците, особено на германците?

К. Г. Юнг: Несъмнено. Що се отнася до германците, тук се роди психически проблем, чиято сериозност трудно може да се оцени още, но началото му може да бъде наблюдавано при тези пациенти, които идват да ме видят. Разбира се, психологът не трябва да разделя клиентите си на нацисти и техни противници. Сега при мен се лекуват двама противници на режима, но анализът на техните мечти ми дава съвсем различна картина, за разлика от техните убеждения, тези хора са склонни към нацизъм.

Класически пример за разделянето на добри и лоши германци е случаят с фон Кюлер, който е ръководил нахлуването в Полша през 1939 г. и е осъден. Попитан от журналиста за жестокостта на германците, той отговорил, че това не е Вермахт, а партия. Всички участници едновременно разбират какво се случва и в същото време не разбират, но все пак те всички са замесени в тези ужасни събития. Специалистът, за разлика от политиците, не се съмнява във вината на германците и основната задача на лечението е признанването от пациента на тази вина. Много от тези "добри германци" се обръщат към мен с молба за лечение, които прехвърлят вината си на Гестапо и аз считам подобни инциденти за нелечими. Аз веднага предлагам такъв въпросник с въпроси като "Вашите мисли за Бухенвалд". Само осъзнавайки своята вина, човек може да започне терапия.

Как влезе цялата нация в такъв психически капан? Възможно ли е такава ситуация да се случи в друга държава?

К. Г. Юнг: Сега бих искал да отстъпя и да изтъкна мнението си за психологическото минало, за това, което предшества войната. Ще дам пример от собствената си практика. Към мен се обърна за помощ жена, която яростно обвини съпруга си за мъките й. Всъщност се оказа, че съпругът й дори не знае и не мисли за ужасите, за които говореше пациентката. Но защо тази идея й дойде на ум? Отговорът е прост - в нея седи един демон, който проецира желанията си върху съпруга си. След обяснението ми, жената се съгласи с мен, като се разкая за мислите си. Но въпреки това, дяволът не изчезна. В световен мащаб същото се случи в Европа. Защото средният човек в света е пълен със зли сили и демони, но всъщност това не е нищо друго освен вътрешната му сила, която той усърдно прехвърля на външния свят.

Религията и науката са допринесли за това, че европейците приемат в себе си всички демонични сили от света, заемайки с тях цялото си безсъзнателно пространство. Постепенно хората започват да се унищожават. Типичен пример е Наполеон.

Германците са много податливи и следователно подлежат на специално влияние от страна на тези демони. Тази нация обича ред и подчинение, безропотно подчинение на заповеди, което само по себе си е специална форма на внушение. Можете дори да се говори за някаква умствена непълноценност на германците в тази посока. Те са залепени между Запада и Изтока. Пречи им техният комплекс за малоценност, който крият усърдно зад манията си за величие. Обвиненията за руското бездушие не са нищо друго освен собствена проекция. Пламенната реч на Гьобелс е немска психология, която е насочена към врага.

В Германия винаги е имало напрегнато психическо състояние във връзка с реформацията и войните. Националсоциализмът добави демони и хората попаднаха под тяхното влияние като сомнамбули, обслужващи главния свръхчовек Хитлер. Всички лидери на нацизма могат да бъдат обвинени в мания. Един от признаците на демонизация - глупостта, присъстваше в техния пропаганден министър. 10% от населението на Германия са безнадеждно болни.

Смятате ли, че това твърдение се отнася само за германците? Или може да се припише на швейцарците?

К. Г. Юнг: Ние сме малка нация и в това е нашето спасение. С население от осемдесет милиона души бихме понесли същата съдба, тъй като демоните ги привличат количеството хора. Колкото по-голям е колективът, толкова по-малка е връзката с неговите корени и толкова по-лесно е демоните да овладеят душата. Това е причината, поради която нацистите са се занимавали с формирането на тълпи и никога не са обръщали внимание на личността на човека. За Швейцария в този случай спасението е било федерализмът и индивидуалността.

До какво може да доведе лечението, ако вместо лекарство се работи с оръжие? Дали този подход увеличава чувството за малоценност и може да причини влошаване?

К. Г. Юнг: Немският гражданин може да бъде сравнен с човек с махмурлук. Той не може да разбере какво са направили и ако е възможно, той не би искал да знае. Германците се опитват да се оправдаят пред света, но това е път за никъде. Те могат да решат проблема си само като признаят напълно своята вина. Разкайвайки се, те ще намерят спокойствие. В Америка е извършен курс на лечение, който се състои в това да премине цялото цивилно население през лагери, за да предаде жестокостта на нацистките действия. Но, уви, невъзможно е да се излекува нацията единствено чрез това, осъзнаването на вината трябва да дойде от душата. Възможно е тази ситуация да служи като катализатор и от това потапяне в себе си пророците ще се появят. Според най-новата информация в Германия цели общности търсят спасение срещу антихриста от Господ.

/рус.ез./

Есть надежда, что демонов изгонят и на руинах расцвет новый мир?

К. Г. Юнг: Демонов пока нельзя изгнать. С такой сложной задачей справятся не сразу. Тем более, демоны будут искать новые души, что будет не так трудно. Любая нация, которая свято верит в свое совершенство может стать легкой добычей. Окутанные дьяволом, мы забываем про свое бревно в глазу и тщательно ищем соринку в глазах у брата. Да, немцы признают свою вину и снова обретут себя, но другая нация вполне может стать одержимой, если в своих обвинениях к немцам позабудут про свои грехи. Такую демоническую внушаемость сейчас можно наблюдать в Америке. Не стоит забывать и про русских, которые поглощены демонов власти. Спокойно выдохнуть могут англичане и швейцарцы, их индивидуальность спасает от коллективного безумства.

Нам остается лишь с беспокойством ожидать проявления демонов в будущем?

К. Г. Юнг: Нужно воспитывать личность. Не все так плохо, как может показаться. Конечно, демоны повсюду сейчас. А пресса, радио и кино способствует распространению их власти. Но люди могут противостоять этой силе. Я не завидую Вашей задаче — написать о демонах. Я полагаю, что у Вас получиться донести мои мысли так, чтобы люди не посчитали их странными. Но одержимые часто считают сумасшедшим кого-то другого. Это только их выбор, а я знаю, что демоны существуют. И это так же верно, как существование Бухенвальда.

«Werden die Seelen Frieden finden?»
Ein Interview mit Prof. C. G. Jung von P.S. In: Weltwoche, Zurich, 11.5.1945.

Использованные источники:

Источник




Карл Густав Юнг: „Зная, че има демони“

                 


Това интервю на основателя на аналитичната психология е публикувано в швейцарския вестник „Die Weltwoche“ на 11 май 1945 година, само четири дни след капитулацията на немската армия в Реймс[1]. Неговото заглавие „Ще намерят ли покой душите?“ е актуално и до днес.

Даря Громова

Не мислите ли, че края на войната ще предизвика огромни промени в душите на европейците, особено немците, които сега сякаш се събуждат от дълъг и ужасен сън?

Карл Густав Юнг:

Да, разбира се. Колкото до немците, то пред нас застава психически проблем, чиято важност трудно можем да си представим сега, но очертанията му могат да се различат по болните, които лекувам. За психолога е ясно едно, а именно, че той не е длъжен да следва широко разпространеното сантиментално разделение на нацисти и противници на режима.

При мен се лекуват двама болни, явни антинацисти, и въпреки това техните сънища показват, че зад цялото им благоприличие се крие рязко изразена нацистка психология с цялото й насилие и жестокост. Когато швейцарски журналист попита фелдмаршал фон Кюхлер[2] за зверствата на немците в Полша, той възмутено възкликнал: „Извинете, това не е Вермахтът, това е партията“ – прекрасен пример за това как делението на достойни и нечестни германци е изключително наивно.

Всички те, съзнателно или не, активно или пасивно, участват в ужасите; те не знаеха нищо за случващото се и в същото време знаеха.

Въпросът за колективната вина, който така затруднява и ще затруднява политиците, за психолога е факт, не предизвикващ съмнения, и една от най-важните задачи на лечението е да се заставят немците да признаят вината си. Вече много от тях се обръщат към мен с молба да се лекуват при мен.

Ако молбите са от т.н. „порядъчни немци“, които смятат за виновни неколцина германци от гестапо, смятам случая за безнадежден. Не ми остава нищо друго, освен да им предложа анкета с недвусмислени въпроси от типа: „Какво мислите за Бухенвалд?“. Само когато пациентът разбере и признае вината си, може да се приложи индивидуално лечение.

Но как стана възможно немците, целия народ да попаднат в тази безнадеждна психическа ситуация? Може ли да се случи нещо подобно с някоя друга нация?

Карл Густав Юнг:

Позволете ми тук да направя малко отклонение и да набележа в общи линии моята теория за относително общото минало, предшестващо национал-социалистическата война. Да вземем за отправна точка малък пример от моята практика.

Веднъж при мен дойде жена и се започнаха едни неистови обвинения към мъжа й: той бил дявол, измъчвал я, преследвал я и т.н. и тем подобни. В действителност този човек се оказа напълно порядъчен човек, невинен за каквото и да е демонично намерение. Откъде дойде тази безумна идея в тази жена?

Ами просто в нейната душа живее този дявол, който тя проецира навън, пренасяйки собствените си желания и ярост върху мъжа си. Разясних й всичко това, тя се съгласи подобно на разкаяла се овчица. Сякаш всичко беше наред. Именно това ме обезпокои, защото аз не зная къде е пропаднал дяволът, който по-рано уподобяваше на мъжа си.

Абсолютно същото се случи и в историята на Европа, но в много по-големи размери. За примитивния човек светът е пълен с демони и тайнствени сили, от които той се страхува; за него цялата природа е одушевена от тези сили, които в действителност не са нищо повече от неговите собствени вътрешни сили, проецирани върху външния свят. Християнството и съвременната наука де-демонизираха природата, което означава, че европейците последователно абсорбират демоничните сили от света в самите себе си, постоянно натоварвайки несъзнаваното си.

В самия човек тези демонични сили се бунтуват срещу очевидната духовна несвобода на християнството. Демоните се прокрадват в изкуството на барока: гръбнакът се извива, появяват се копитата на сатира.

Човек постепенно се превръща в уроборос[3], унищожаващ сам себе си; в образ, явяващ се от древни времена символ на човек, обладан от демони. Първият завършен пример на този тип е Наполеон.

Немците проявяват особена слабост пред лицето на тези демони вследствие на своята невероятна внушяемост. Това се открива в тях като любов към подчинението, в тяхната безволева покорност към заповедите, които са просто друга форма на внушения. Това съответства на общата психическа непълноценност на немците, следствие на неопределеното им положение между Изтока и Запада.

Те са единствените на Запад, които при общото раждане на нациите от източната утроба са останали по-дълго от всички със своята майка. Най-накрая са се отделили от нея, но твърде късно, когато селякът въобще вече не се и опитвал да се измъкне[4]. (не е имал порив да се освобождава)

Затова немците дълбоко ги терзае комплекс за малоценност, който се опитват да компенсират чрез мания за величие: «Am deutschen Wesen soil die Welt genesen[5]» – макар и те да не се чувстват удобно в собствената си кожа! Това е типично за юношеската психика, която се проявява не само в прекаленото разпространение на хомосексуализма, но и в липса на образа на anima в немската литература (велико изключение е Гьоте).

Това се вижда и в немската сантименталност и «Gemiitlichkeit» (уют, приятност), които в действителност по своята същност не са нищо друго освен жестокосърдечие, безчувственост и бездушие. Всички обвинения в бездушие и бруталност, с които немската пропаганда нападаше руснаците, се отнасят за самите немци; речите на Гьобелс не са нищо друго освен спроецирана немска психология върху врага.

Незрелостта на личността по ужасяващ начин се прояви в безхарактерността на немския генерален щаб, напомняща по мекотелост охлюв в черупката си.

Германия винаги е била на страната на психическите катастрофи: Реформация, селски и религиозни войни. При национал-социализма натиска на демоните толкова нараснал, че човешките същества, попаднали под властта им, се превърнали в свръхчовеци-сомнамбули, първия сред които бил Хитлер, заразил с това всички останали.

Всички нацистки лидери са обсебени в буквалния смисъл на думата, и несъмнено, не е неслучайно, че техният министър на пропагандата бе белязан с прякора на демонизирания човек – „Куция“. Днес 10% от немското население са безнадеждни психопати.

Вие говорите за психическата непълноценност и демоничната внушаемост на немците, но какво мислите, отнася ли се това за нас, швейцарците – германци по произход?

Карл Густав Юнг:

Ние сме защитени от тази внушаемост от малкия си брой. Ако населението на Швейцария бе 80 милиона, то с нас би могло да се случи същото, защото демоните се привличат от преобладаващата маса. В колектива човек губи корените си и тогава демоните могат да го завладеят. Затова на практика нацистите са се занимавали само с формиране на огромни маси и никога с формирането на личности.

И така, и днес лицата на демонизираните хора са безжизнени, замразени, празни. Нас, швейцарците, ни защитават от тези опасности нашият федерализъм и нашият индивидуализъм. У нас е невъзможна такава масова акумулация, както в Германия, и е възможно, точно в тази изолация да се крие начина на изцеление, благодарение на което би било възможно да се спрат демоните.

Но какво може да се случи, ако това лечение се извършва с бомби и картечници? Трябва ли военното подчинение на демонизираната нация не само да увеличи чувството за малоценност, но и да влоши болестта?

Карл Густав Юнг:

Днес немците приличат на пияница, който се събужда сутринта с махмурлук. Те не знаят какво са натворили и не искат да знаят. Има само едно чувство на безкрайно нещастие. Те ще предприемат конвулсивни усилия да се оправдаят пред лицето на обвиненията и омразата на обкръжаващия ги свят, но това не е правилния път. Изкуплението, както вече съм казвал, лежи само в пълното признание на своята вина. «Меа culpa, mea maxima culpa!» (Моя е вината, моя е вината, моята на страховита вина. (лат)).

Божията милост се намира в искреното разкаяние. Това е не само религиозна, но и психологическа истина. Затова американският курс на лечение, състоящ се в посещение на гражданското население на концентрационните лагери за да видят всички ужаси, е съвършено правилен.

Обаче е невъзможно да се постигне целта само с морални поучения, разкаянието трябва да се роди вътре в самите немци. Възможно е катастрофата да разкрие позитивни сили, така че от това потъване в себе си да се възродят пророците, така характерни за тези странни хора, както и да се съживят демоните. Който падне толкова ниско, има дълбочина.

По всяка вероятност, католическата църка събира богат улов от души, докато протестанската църква днес преживява разкол. Има данни, че всеобщото нещастие е пробудило религиозния живот в Германия; цели общини коленичат вечер, молейки Господ да ги спаси от антихриста.

Тогава може да се надяваме, че демоните ще бъдат прогонени и един нов и по-добър свят ще се издигне от руините?

Карл Густав Юнг:

Не, за сега от демоните няма отърваване. Това е трудна задача, чието решение е в далечното бъдеще. Сега, когато ангелът на историята изостави немците, демоните ще искат нова жертва. Това няма да е трудно. Всеки човек, който губи сянката си, всяка нация, която е уверена в своята непогрешимост, ще стане жертва.

Ние изпитваме любов към престъпника и проявяваме изгарящ интерес към него, защото дяволът ни заставя да забравим за гредата в собственото си око и да виждаме сламката в окото на брата и това е начинът да се минем (измамим, излъжем). Немците ще намерят себе си, когато приемат и признаят вината си, но другите ще станат жертви на манията си, ако в своето отвращение от немската вина забравят за собствените си несъвършенства.

Не трябва да забравяме тази фатална наклонност на немците към колективност в немалка степен присъща и на други победоносни нации, тъй като и те неочаквано могат да станат жертва на демоническите сили. "Универсалната внушаемост" играе огромна роля в днешната Америка, а също и руснаците вече са омагьосани от демона на властта. Лесно е да се види от последните събития, които трябва да охладят спокойствието ни. В това отношение най-разумни са англичаните: индивидуализмът ги избавя от привлекателността на лозунгите, швейцарците също споделят своето изумление от колективната лудост.

Тогава ние трябва с безпокойство да очакваме как ще се проявят демоните по-нататък?

Карл Густав Юнг:

Аз вече казах, че спасението се заключава в мирната работа по възпитание на личността. Това не е така безнадеждно, както може да ни се струва. Властта на демоните е огромна и най-съвременните средства за масово внушение – пресата, радиото, киното – е в тяхна услуга.

Независимо от това, християнството е могло да защити позициите си пред лицето на непреодолимия противник, а не чрез пропаганда и масова терапия – това станало по-късно и се оказало по-незначително – чрез убеждаване от човек на човек. И това е път, който също трябва да преминем, ако искаме да обуздаем демоните.

Не е за завиждане задачата да се пише за тези същества. Надявам се, че ще ви се удаде да изложите възгледите ми така, че хората да не ги сметнат за много странни. За нещастие, такава е съдбата ми, че хората (особено тези, които са обсебени) ме мислят за луд, защото вярвам в демони. Но тяхната работа е да мислят така, а аз знам, че демони има. И те не намаляват, това е толкова вярно, колкото че има Бухенвалд.



Източник: «Werden die Seelen Frieden finden?» Ein Interview mit Prof. C. G. Jung von P.S. In: Weltwoche, Zurich, 11.5.1945.

и http://neo-ezoterika.ru/tajny-mira/skryvaemoe/karl-gustav-yung-ya-znayu-chto-demony-sushhestvuyut

Превод Таня Темелкова


[1] Град в Североизточна Франция. – бел. пр.


[2] Георг фон Кюхлер /1991-1967/ е ръководил инвазията в Западна Полша през септември 1939 г. Бе съден и осъден като военен престъпник от Нюрнбергския трибунал


[3] Уроборос (на старогръцки: οὐροβόρος, от οὐρά „опашка“ и βορός „ядящ“, букв. „ядящ опашката си“; на латински: Uroboros, Ouroboros) е един от най-древните, широко разпространен из различни култури символ – змия, захапала опашката си. Произходът на символа се губи в древността и е невъзможно да се установи историческият период и конкретната култура, от които произхожда.


[4] В смисъл, че остават в някаква степен инфантилни.


[5] Приблизителен превод: „Немският дух ще спаси света“. Това е нацистки лозунг, заимстван от поемата на Емануел фон Гайбел (1815-1884) „Признание за Германия“. Стиховете на Гайбел станали известни след като Вилхелм II ги цитирал в своя реч в Мюнстер през 1907 г.

Емануел фон Гайбел (Emanuel von Geibel), немски поет и драматург, е роден на 17.10. 1815 г. в Любек в семейство на пастор. Преводач на антична и романска литература. Автор на „Стихотворения” (1840), „Юнски песни” (1848), „Съвременни гласове” (1841) и др. Лидер на Мюнхенския поетичен кръг. Напуска Мюнхен през 1869 г. и се завръща в Любек, където остава до смъртта си на 06.04.1884 г.