Последователи

петък, 31 януари 2025 г.

Тайните на Духова могила/Александър Велики/Филип Македонски







Рисунка на реконструкцията на бигата, открита от Ж. Сьор („Voyage en Thrace (1)“, с. 197, фиг. 22).

Рис„Първата копка“ на тракийските могили в България

Нека започна с един масово неизвестен факт: Тъкмо в Пастуша (днес едноименен перущински квартал), т.е. в района на най-древното неолитно селище в района, според Георги Китов е „направена първата копка в проучването на тракийските могили в България“. Дълго преди Китов първо Горж Сьор, а после и Иван Венедиков заключват без уговорки: „Духова могила е безспорно най-интересната в Тракия“. Друг е въпросът, защо българските учени Венедиков и Китов погрешно пишат името на Духова могила като я наричат „Дукова“, при положение че основният им източник - френският археолог Сьор - педантично предава превода и смисъла на името – Могила на духа (tumulus de l’esprit). Това нашенско неразбиране около „най-интересната“ тракийска могила се дължи на първо място на отказ тя да бъде поставена в необходимия не само археологически, а и културен контекст. Нека хвърлим последователно бърз поглед към тях.



Първите мераклии за „голяно имане“ в Духова могила

Ако за масовия българин Перущица е символ на трагедията на Априлското въстание, за археолози, иманяри и други авантюристи тя отдавна е синоним на едно безценно, до днес неоткрито приказно съкровище. По думите на братя Шкорпил (Ил. 1), още през 1850 г. някой си Никола Мараджи идва в Перущица от Цариград със султански ферман да търси „голямо имане“. Отправя се директно към Духова могила. Онова, което търси Мараджи, са „заровени талиги“, които в местното предание битуват като „златни колесници“. Твърди се, че султанският „археолог“ бил разочарован от разкопките, които направил с помощта на местните селяни. След като не открил нищо, си заминал и повече не се върнал. Твърди се също, че уж след случайна находка на колесница в района, при Духова могила десетина години по-късно правят разкопки австрийският вицеконсул Берти и руският консул в Пловдив Найден Геров. Понеже според оплакванията на Жорж Сьор по-късно Найден Геров категорично отричал да е копал край Духова могила, ето дословно какво пишат през 1883 г. братя Шкорпил за тази, явно не особено законна „археологическа“ експедиция, последвана от нови, руски „разкопки“ в хода на Освободителната война (1877-1878 г.).:

„На разстояние няколко разкрача от всяка талига, в посока към могилата, бил намерен (от Геров и Берти, бел. моя, В.В.) по един талигаджия, заровен в стоящо положение. Единият имал пробит череп и в едното му ребро стояла още забодена желязна стрела. Талигите били заровени в четвъртити ями (като "хамбари"), наредени в една посока от запад към изток. В 1883 година видяхме тука 16 ями, отдалечени една от друга на около 4 м.; талигите (заедно с конете) са били вкарани в ямите и после засипани; те са имали четири колела (две по-големи и две по-малки). Освен тях били намерени и други железни предмети, изгнило дърво, бронзови статуйки (идолчета), разни украшения, юзди, конски кости и др. Г-н Н. Геров притежава едно идолче, което представлява бог Пан; то е 16 см. високо, 4 см. широко (отдолу) и е снабдено отзад с една кръгла дръжка. Идолчето е кухо и се е закрепвало върху дървени дръжки, от които се е запазила, у някои идолчета, полуизгнила част. Пан държи в дясната ръка една свирка (сиринга), а в другата овчарска тояга (кривак). Пан е бил бог на овчарите. Г-н Берти притежава две бронзови глави (релефи) от коне, със сребърна насечка по тях и със сребърна зеница на очите им. Намерени са били около 30 статуйки, които представляват мечета (стоящи на задните крака), коне, орлови глави, бог Нептун (с весло и делфин) и др. Статуйките са били закрепени върху талигите. Във всяка яма имало по два или четири коня; според намерените зъби се вижда, че те са били от дребна порода, като сегашните коне в Тракия (Equus caballus minor W.). От конските украшения, които се намирали по ремъците, били намерени пиринчени халки, пиринчени и сребърни пулове и др.

Във времето на руската окупация, Русите копали около могилата и намерили, както казват, един голям сребърен диск, сребърна чаша, ибрици и някаква трапеза (с три крака).“

Не е учудващо, че след подобни „разкопки“, организираната през 1893 г. от българското правителство научна експедиция похарчила 2000 лв. без да намери нищо (отново според свидетелството на братя Шкорпил). Обаче този обезкуражаващ резултат на специалистите от Археологическия музей в София Добруски и Такела, явно не е убедителен за станалия по-късно известен френски археолог Жорж Сьор.

Сьор, за разлика от споменатите иманяри, лаици и археолози, има траен научен интерес към тракийската култура и в частност – към могилите в „Кричимската долина“. (Ил. 2) Едва двайсетгодишен, той участва в разкопките на Добруски през 1893 г. и е дотолкова въодушевен, че през 1899-1900 г. провежда край Духова могила самостоятелна археологическа експедиция. Нейният дневник, основа за тезите на автора, подробно е отразен в нарочна публикация, която излиза само година след разкопките (през 1901, вж. л-та след текста).

Като добросъвестен учен от края на 19 в., той педантично описва находките и подлага на критичен анализ сведенията, независимо дали идват от хора като братя Шкорпил, Найден Геров или местните селяни. Така например той е убеден, че за разкопките си мами не само Найден Геров, а още Мараджи е открил доста неща, но „по ориенталски обичай“ е прикрил находките. Усъмнява се също, че във всички 16 ями е имало колесници с колесничари и е скептичен към местния слух за „златните талиги“ (или „златната талига“, за която отново ще стане дума). Макар основният практически резултат от разкопките в Пастуша да е реконструкцията на откритата от него бига (двуколка, Ил. 3), всъщност Сьор изглежда не се вълнува особено от „заровените талиги“, били те златни или не. Сьор по-късно е остро критикуван за грешките при реконструкцията на колесницата (например от Венедиков), както и за „обърквания“, едва ли не за „злоупотреби“ при разкопките (от мнозина археолози). Фактически никой обаче не коментира, че френският археолог откровено цитира всички артефакти, отнесени в Париж (някои в Атина). Още по-малко се обръща внимание на факта, че той хвърля цялата си интелектуална енергия в защита не на хипотетичния вид на откритата и реконструирана колесница, а на контекста, в който се е оформил и функционирал огромният сакрален комплекс около Духова могила. Друг е въпросът, че за него интерес представлява само един единствен век – четвърти след Христа.

Духова могила днес

Артефактите от Духова могила се пазят в музеите в Париж, Санкт Петербург, Атина и София. Само можем да гадаем колко и какви от тях се спотайват в частни колекции. Днес, уви, Духова могила е буренясало, около десетметрово хълмче, скрито за окото на непосветените до перущинската винарска изба „Пълдин“. (Ил. 4, 5). Духова могила се намира съвсем близо до известната раннохристиянска Червена църква. Въпреки това никой от многобройните изследователи на Червената църква – изкуствоведи (като А. Грабар), археолози (като М. Ваклинова) и т.н., не се опитва да свърже двата знаменити обекта. (Ил. 6). А подобна връзка би била от полза най-малкото за по-точното датиране на изграждането на самата Червена църква. Сега то се разполага между 4 и 6 век, т.е. между времето на двама велики, но много различни като епохи и поведение римски императори с тракийски произход - Константин Велики и Юстиниан Велики.

Много рядко се сещат да споменат Духова могила и самите изследователи на тракийските могили. Дори когато отбелязват впечатляващите размери на обекта (като Венедиков и Китов), те дори не се опитват да се запитат: каква ли е била нуждата от изграждане на подобно колосално съоръжение? Още по-малко българските специалисти имат склонност да свържат историята на монументите в района в единен наратив, бил той и семпъл опит за реконструкция на политическия климат в района през определена епоха. Последното, впрочем, донякъде е извинимо. Въпросната епоха, с която са свързани находките при Духова могила, покрива 8 века (според Венедиков, от 4 в. пр. Хр. до 4 в. сл. Хр.), ако не и повече (според Китов, който датира най-ранните артефакти от средата на 1 хил. пр. Хр.). Опит да даде „плът и кръв“ на античния обект прави единствено Сьор, за когото събитията и артефактите при Духова могила не остават статистика, а се превръщат в кауза. Разбира се, това не се случва без съответно редуциране на хилядолетния период, в който е функционирало свещеното място и неговото изолиране от цялостния културен контекст.



Духова могила някога

Жорж Сьор внимателно скицира Духова могила (Ил. 7) и твърди, че размерите й са 23, 40 м – височина и 91 м – диаметър. По негово време това е най-голямата открита тракийска могила. Сходна е ситуация за Иван Венедиков, който в началото на 60-те години обявява Духова могила за „безспорно най-интересната между всички находки с колесници, намирани у нас“. На свой ред Георги Китов не се захласва по колесниците, а и е съвременник на вече разкрити по-мащабни (при това неограбени!) тракийски могили. Той споделя мнението за височината („над 20 м“), но сериозно ревизира диаметъра на Духова могила („над 120 м“). Иначе казано, Духова могила е била поне толкова голяма, колкото могилата при Малтепе. Последната, впрочем, случайно или не, се намира - точно като Духова могила - на двайсетина километра от Пловдив, но в североизточна посока, като между двете може да се прокара права линия, в чийто център е древният Филипопол (Ил. 8). Още по-фрапиращи от мащабите на Духова могила обаче са находките край нея, които наистина нямат аналог.

С един здрав научен скептицизъм Сьор се усъмнява, че във всичките, споменати от Шкорпил 16 ями, е имало заровени колесници. (Ил. 9) Според него колесниците – двуколки и четириколки - са били 3-4 или най-много 7-8. Българските специалисти - например Венедиков и Китов - категорично поддържат бройката „над десет“, като първият не е далеч от мисълта, че във всяка от 16-те ями е имало колесница. Нека си представим реалните размери на района с ямите, където са погребани най-малко десетина двуколки и четириколки, заедно с конете (без да отчитаме споменатите от Шкорпил колесничари). Периметърът, в който те са можели да бъдат разположени и със сигурност е съставлявал част от сакралното пространство на Духова могила, без никакво преувеличение може да се определи като огромен. (Ил. 10, 11)

Проблемът е, че нито българските специалисти, нито дори Сьор, се опитват да обяснят задълбочено споменатия феномен – тук е имало над десет колесници с разкошни бронзови (а според някои данни – и сребърни) украшения, закопани на едно място. (Ил. 12, 13, 14) Венедиков предпазливо предполага, че става дума за култово място на знатна тракийска фамилия, използвано от нея 8 века – нещо, само по себе си изключително като устойчивост на културната традиция. Сьор се задоволява да подметне, че колесничарите вероятно не са били прави, а седнали, без да се задълбочава над факта, че дори да е така, подобни находки за тракийския, а и изобщо за европейския регион не са характерни.

Резервираността по темата, която демонстрира френският археолог, не бива да ни учудва: в хода на разкопките той е привлечен най-силно от множество необичайно погребани тела. В краймогилното пространство той открива 48 черепа (Ил.15). Всички хора са били погребани голи, липсват всякакви следи от дрехи и украшения, т.е. – става дума за масово жертвоприношение, един вид човешка хекатомба! Понеже това е практика, характерна за малко народи, Сьор е убеден, че тук през 4 в. сл. Хр. е погребан знатен скитски вожд. Без съмнение преданието за Чингиз Хан, който бил погребан заедно с 50 свои наложници, витае във въображение на френския изследовател. Най-вероятно по тази причина той изтъква известното обстоятелство: от скелетите обикновено се запазват черепите, а те не позволяват да се определи точно полът на починалия. Най-вероятно това води и до настойчивостта му пред руските власти да „признаят“ за извършените през 1860/61 г. „разкопки“. Сьор е убеден, че телата трябва да са 50, а руските администратори, политици и археолози, с изключение на един доклад на Ростовцев, официално отричат да са вземали каквото и да било от Пастуша преди 1877/8 (макар всички заинтересовани да знаят, че в частните колекции на Геров и Берти имало елегнатни бронзови статуетки, а в Ермитажа в Санкт Петербург се пазят не само изящни сребърни съдове, а и няколко (!) колесници от Духова могила). Така или иначе, като се позовава на открита при разкопките монета на император Лициний (4 в.), Сьор развива тезата си, залегнала още в заглавието на студията за разкопките в Духова могила: тук през 4 век е имало масирано заселване на скити, което се доказва както от писмените извори, така и от „скитското“ погребение в Пастуша. Дали обаче френският археолог е прав? Що се отнася до „скитите“ – по-скоро не. На първо време можем да се солидаризираме с изказаните наскоро от Уилям Риджуей аргументи срещу „скитската теория“ на Сьор: първо - при траките хора да съпътстват господаря си в отвъдното е било редовна практика и второ – „скитите, които не са използвали колесница по времето на Херодот през 5 в. пр. Хр, едва ли са започнали да я използват чак през 4 в.сл.Хр., когато всички са употребявали конете изключително за езда“. Освен това в старанието да докаже късния произход на Духова могила, Сьор игнорира всички по-древни артефакти. Забравя, разбира се, да обърне внимание и на името й, макар изрично да го превежда. Всъщност Риджуей също забравя да обърне внимание на името, макар и той изрично да го превежда като Могилата на Духа (The Barrow of the Spirit). Повечето български специалисти, както беше споменато, няма как да обърнат внимание на името. Като четат предимно Сьор, те транскрибират названието като „Дукова могила“, т.е. Могила на дука/господаря. Така остава пълна загадка защо например близката, също монументална, и тясно свързана с Духова могила - Банова могила - носи същото име (бан=господар).



Nomen est Omen (Името е знамение) или: някои догадки около Духова могила

Жорж Сьор, който се интересува от всички могили в Кричимската долина не пропуска да отбележи, че Могилата на Духа и (Духова могила) и Могилата на Господаря (Банова могила) са тясно свързани. Той дори е чувал за еднокилометровия тунел, който свързвал навремето съоръженията, макар да не го е виждал. Между другото, според местното население този тунел съществува и днес, но това е тема за друг разказ, а, предвид множеството чудновати легенди – и за друг жанр.

Проблемът не е във връзката само между двете могили с красноречиви имена. Истинският въпрос е защо монументалната, богато украсена Червена църква е построена през 4 в. тъкмо над тях, един вид в „нищото“. Тя изглежда издигната „сред нищото“ само ако не се отчете, че градежът е върху древен хероон, чиято особена четириконхална (приличаща на четирилистна детелина) форма наследява. Самият хероон, без съмнение, се намира тъкмо тук, понеже тук извира мощният карстов извор, който е захранвал с вода дълго време цяла Перущица. (Ил. 16)

Естествено, догадките какво ли се е случвало край Духова могила от ср. на 1 хил. пр. Хр. до ср. на 1 хил. сл. Хр. засега могат да бъдат само условни. Те, обаче, трябва да започнат задължително с уточняване на един факт: Духова могила далеч не е свързана само с Банова могила, Червената църква, предхождалия я хероон и Свещения извор. Тя е част от огромен сакрален комплекс, който включва светилища от неолита до 19 в. Така по права линия от нея се преминава през Червената църква, от там – през възрожденския храм на саможертвата на въстаналите перущинци „Св. Архангел Михал“, сетне – през „Св. Тодоровци“ с неговото аязмо, за да се стигне до извисилите се по родопските върхове (точно под Върховръх) мегалитни комплекси Манастирски скали и Святото място (Ил. 17, 18). Пътят към тези светилища е осеян с древни долмени и уникални, досега несрещани у нас каменни статуи. (Ил. 19, 20). Противно на наложилото се мнение за разпространението на тракийските трапецовидни ниши, над Перущица има и такива. Уникалното е, че тяхното прецизно изработване, с технология, неизвестна на съвременните учени, продължава и през 20 век! (Ил. 21).

Това като цяло са фактите. Защо могилите се казват Духова и Банова, кой и кога е погребан тук, дали могилата е кенотаф (празен гроб, в което е категоричен Сьор), или, както твърдят местните хора, пази в недрата си много тайни, чии са телата на 50 саможертвали се придружители, както и чия е златната колесница (колесници), слуховете за която са привличали век и половина авантюристи и специалисти? Това са все прелюбопитни въпроси с множество напълно логични и възможни отговори, стига само човек да си зададе правилните въпроси. Нека, например, се замислим кой харизматичен римски император, цезар, императрица или принцеса - траки по кръв и по дух, са загинали през 4 в. при мистериозни обстоятелства и в неизвестно място? Защото името Духова могила отпраща в равна степен към християнски и тракийски владетелски традиции. Или кой, кога, къде на кого и защо беше обещал в дар златна колесница? Това са само две теми, изкусителни за любознателния ум и тясно свързани с нашия район, които само очакват смели интерпретации и... достатъчни инвестиции за тяхното научно археологическо доказване. 


Паметникът на Филип Македонски в Пловдив



Тайните на духова могила -продължение

В първата статия представих разкопките, провеждани край Духова могила, заедно с техните официални резултати, подмятанията и намеците за кражби и нашепваните фантастични слухове какво не само е ограбено от Духова могила, а и какво още се крие в нея. (http://museumperushtitsa.com/svetini/duhova-mogila). Сега ще се опитам да изложа някои хипотези по обещаните въпроси: кой и кога е погребан в Духова могила, дали могилата е кенотаф (празен гроб, в което е категоричен френският археолог Сьор), или (както твърдят местните хора) пази в недрата си много тайни, чии са телата на 50 саможертвали се придружители, имало ли е 16 колесничари в 16-те погребани колесници, както и чия е златната колесница (колесници), слуховете за която са привличали век и половина авантюристи и специалисти?


  

Дионисиевата жрица, майка на Александър Велики, жената с много имена: Миртала, Олимпиада, Стартоника… получавани при всяко ново духовно посвещение.

Нека започна с последния въпрос, тъй като неговият отговор съвпада с долната хронологическа рамка, която сочат археолозите за възрастта на Духова могила – 4 в. пр. Хр. Вероятно мнозина вече се сещат накъде ще отиде търсенето: точно в тракийските земи, преди похода срещу Тива, Александър Велики обещава в дар златна колесница на местния оракул, известен колкото делфийската Пития. Не е трудно човек да предположи, че този оракул е същият, който бил предрекъл на Филип II великото бъдеще на сина му, и когото по-късно Октавиан Старши ще пита за съдбата на сина си Октавиан Август. С различни, не винаги научни мотиви, знаменитото тракийско светилище на Дионис, където са станали тези прорицания, се припознава като светилището в Татул или Перперек. Проблемът е, че иманярите никога не са търсели там „голямото имане“, а световните музеи не съхраняват колесници от въпросните места, пък били те и не точно златни. А при опитите за реконструкция на дадена културна реалност най-важното, дори по-важно от наличния археологически материал, е задаването на правилните въпроси. Конкретно въпросът кой монумент в земите на траките изрично и устойчиво се идентифицира със златна колесница насочва изключително към перущенския квартал Пастуша и Духова могила. Миражът на златото в жадните умове на хората може да е създал слуховете за много (7-8, според Сьор, над 10, според Венедиков и Китов, и 16 – според Шкорпил), а може и да отразява напълно или отчасти истината. Добър въпрос би бил най-малкото как братя Шкорпил биха твърдели уверено, че четвъртитите трапове, в които са били закопани колесниците с колесничарите им, са били ориентирани до една запад-изток, ако в тях не е имало колесници и колесничари, а са били празни?! Друг правилен въпрос е каква наистина е била връзката на Филиповото семейство с района на Пловдив и околностите му.



Филип и забележителностите на неговия град: Духова могила – гробът на Александър Велики?

Опитите на мнозина наши учени, в т.ч. пловдивски, да докажат, че градът Филипопол е свързан не с Филип II, а с живелия стотина години по-късно Филип V, вероятно съдържат някаква, чисто академична стойност. Те обаче противоречат както на всички известни извори от Тацит до Стефан Византийски, така и на европейската памет за Града на Филип и сина му Александър, запазена поне до 19 век. За разлика от Александър, който ще построи много Александрии (и ще кръсти на себе си много древни градове), името Град на Филип е дадено само на днешния Пловдив. Фактът, че става дума за преименуване, а не за основаване на древната Пулпудева, в случая е ирелевантен – по една или друга причина Филип иска да бъде запомнен с точно този град. Според Евлия Челеби, впрочем, не само градът, а и цялото днешно Пловдивско поле се е наричало Филбоз сахрас („Филипова равнина“). Дори нещо повече: пътешествениците – като Мартин Грюневег и Райнхолд Лубенау (16 в.) – често споменават, че Филипопол е столицата на Филип, а Александър Велики е роден в един от дворците на Филипопол и/или е погребан в една от могилите край града. Иначе казано, ако през 16 в. съществуваше „културен туризъм“, в дипляните на Пловдив Рожденото място и Гробът на Алексанър биха заели специално място. Друг е въпросът, че в българските издания на пътеписите педантично се обяснява, че тук авторите им бъркали Филипопол с Филипи. Какво общо са имали Филип и Александър с Филипи е един от правилните въпроси, които тези коментатори явно не си задават. Героичните усилия на А. Чилингиров да поправи тази линия на интерпретация поне що се отнася до християнската история, засега също остават без траен отвзук в официалната наука.

Филипопол и векове след времето на Филип изглежда е бил наистина впечатляващ град – нещо, което е непостижимо без сериозни средства не просто на градската управа, а насочвани от централизирана държавна хазна. Дали това е било оправдано за град, в който Филип, а сетне и други управници не са резидирали и какво ли все пак ги е привличало точно към този град? А че градът е бил буквално нарицателно за великолепие, няма съмнение. Ето как изглежда Филипопол като тема в разговора между Хермес и Херакъл:

„Наистина, Херакле, това е най-големият и най-красивият от всички градове. Отдалеч блести красотата му и една много голяма река тече съвсем близо до него.” А Херакъл отвръща: „ Това е Хеброс, а градът е дело на известния Филип.” (Лукиян от Самосата, 2 в.)

Суперлативите, изказани от двама обитатели на Олимп – единият бог, другият – обожествен герой, не се нуждаят от допълнителен коментар. Следващият въпрос, значи, е с какво Пловдивският район би могъл да заслужи подобно привилегировано отношение. Предвид културните традиции на Античността, първото, което бихме могли да помислим е, че в района е функционирало голямо светилище. Тук е мястото да се напомни, че най-големите светилища по принцип не са се намирали в големите градове. Такъв е случаят с Елевзина и Атина, с Тиволи и Рим, със Сердика и Скретиска… Още по-малко се предполага градско голямо светилище, в което се изказват пророчества и са посветени на буйни богове – като Дионис. Самият характер на екстаза, при който бог разкрива бъдещето чрез оракула, и на оргиастичния култ към Дионис предполагат неговото голямо светилище да се търси сравнително далеч от големия град, но достатъчно близо до него, за да го облъхва със свещената си аура. Според всички описания въпросното светилище е било на скалиста планина, а гадаенето е било по дима от изпаряващо се вино. Пловдив би могъл да се свърже с две такива светилища – Белинташ и Святото място. Белинташ, обаче, е прекалено отдалечен. Ето защо огромният мегалитен комплекс, включващ Манастирски скали, Орли камък и Святото място над Перущица, е идеалният кандидат за подобно светилище.

Както доказа Ани Радунчева, Белинташ и Долнослав са части на едно и също светилище – небесна (скалите) и земна (равнината). Същата конфигурация виждаме и между планинското светилище около Свято място и равнинното около Духова могила. Доколкото изграждането на каквито и да било импозантни съоръжения в района на планинското светилище е невъзможно, храмовете, които са за обикновените богомолци, са в низината. Точно там е комплексът на Духова могила, чиято дължина, заедно с 16-те ями, надхвърля 230 м (т.е. тази на Хеопсовата пирамида). Сред скалите свещенодействат жреците.

Предвид характера на Филип, а особено на съпругата му Олимпиада, майката на Александър – епирска принцеса, посветена в Дионисиевите (Вакхическите) мистерии, изборът на подобно място за резиденция на царствената двойка е повече от логично. Нека си припомним само, че двамата се запознават и влюбват по време на точно такива тракийски мистерии на остров Самотраки. Не е за пренебрегване и една от легендите, според които Александър е син тъкмо на бог Дионис – къде би било най-логично богът да обладае вакханката Олимпиада, освен по време на негово честване в негов храм.

Кой от Филиповото семейство, обаче, би могъл да е погребан в Духова могила (самият Филип и съпругата му Меда, дъщерята на гетския цар Котела, са погребани във Вергина)? Макар до извършването на сериозни разкопки на този въпрос да не може да се отговори, със сигурност може да се каже едно: ако монументът е на Александър, както мислят цитираните пътешественици, той сигурно е кенотаф (празен гроб) – както е убеден френският археолог Сьор. Както е известно, само предоверяващите се на Светоний автори са склонни да приемат, че, поне временно, тялото на Александър Велики е било погребано в Алекснадрия. Религиозните идеи на Александър са сложни и доста хаотични, но едно е сигурно – той е искал да го смятат за бог. А колкото и силно да е бил повлиян от елинските и египетските традиции, за него божественият цар е онзи, чието тяло не остава в света, пък било то и балсамирано в разкошна гробница, както твърди Светоний. Точно тази тракийска, а впрочем и българска вяра, обяснява озадачаващата липса на царски тела от античната и средновековната епоха.

Следователно, ако допуснем, че гиганското съоръжение, известно като Духова могила е кенотаф на Александър, най-възможният сценарий за издигането му е следният: верните хетайри (военни другари) на царя и майка му Олимпиада устройват символично погребение край града на Филип, в подножието на мегалитното светилище. 16-те показно наказани и в смъртта им колесничари са високопоставени воини, уличени в убийството на Алекснадър. Не е изключено воините да не са били убити на място, а да са част от онези многобройни заподозрени и избити от Олимпиада още през 323 г. пр. Хр., като междувременно починалите били ексхумирани и повторно убити (Животът на Александър, Плутарх). Според този сценарий 50-те демонстративно лишени от всичко – дрехи, инсигнии, бижута и т.н. жертви също биха могли да са част от кървавото отмъщение за смъртта на Алекснадър.

Що се отнася до избора Александровият мемориал да бъде точно могила, той е съвсем ясен: според древните предания, легендарният герой Ахил е бил погребан край Троя точно в могила (тумулус). Александър, по-късно Юлиян Отстъпник и Мехмед Завоевателя ще се поклонят символично на този гроб (впрочем, също празен) в знак на решимостта си да поставят под един скиптър Европа и Азия. А Олимпиада, както е известно, е дъщеря на Неоптелем I, епирският цар, който се обявява за наследник на Ахиловия син Неоптолем. Нищо по-естествено от това Великият Ахил и великият му потомък Александър да бъдат възпоменавани с еднакви монументи.

Втора, по-малко вероятна версия, е близките на Олимпиада да са й устроили реално или символично погребение тук. Близостта на града на Филип я е легитимирало като македонска царица и след развода с Филип, а на светилището на Дионис – като негова жрица. Според повечето извори Олимпиада е била убита през 316 г. пр. Хр. с камъни от семействата на многобройните си жертви и е била издадена забрана да бъде погребана в Еге (дн. Вергина). Не е изключено останките й с описания замисъл да са пренесени тъкмо във Филипопол.

Колкото и примамлива да изглежда подобна версия за издигането на Духова могила, тя едва ли е вярна и по-точно – едва ли е напълно вярна. Първата причина е, че тук се следва не особено коректният подход на Сьор, само дето вниманието се концентрира не върху 4 в. сл. Хр., а върху 4 в. пр. Хр. Втората е, че тя нито обяснява напълно задоволително съществената разлика в погребенията на 16-те и 50-те човека край Духова Могила, нито името на съоръжението.

Разбира се, по принцип всяко число може да е случайно. Това, обаче, много рядко се случва със сакрални съоръжения. При свещените монументи най-често всичко носи дълбока символика – типичен пример са удивително точните мерки на Соломоновия храм, над чийто скрит, кодиран смисъл кабалистите разсъждават от векове. С други думи, в нашия случай подходът на Сьор – да търси поне ритуално съвпадение на броя на жертвите с погребалните традиции в някоя култура (за него – скитската), е по-правилен. Проблемът е, че въпросният скитски владетел, погребан в Пастуша според него, наистина трябва да е бил от ранга на Чингиз Хан, а смътните споменавания за скитски заселвания в района не позволяват такова заключение. Другият проблем са паралелните погребения на колесничарите, които, дори да са 5-6, най-много 7-8, както мисли френският учен, не могат просто да бъдат „изтрити“ от картината.

Като оставим засега настрана възможната орфико-питагорейска символика на числата, нека преминем към следващата хипотеза. Търсейки друг владетел от ранг, достоен за подобно погребение (реално или символично), който да е имал сериозни основания да е силно свързан с интересуващото ни място, това е… Спартак.



Спартак – принцът гладиатор

Плутарх (1 в. сл. Хр.) представя легендарния тракиец Спартак така: „Спартак, произлизащ от племето на медите – човек, който се отличавал не само с изключителна смелост и физическа сила, но по своя ум и мекота (възпитание) на характера стоял много по-високо от своето положение и въобще приличал повече на елин...“

За живота на Спартак преди попадането му в гладиаторската школа в Капуа не е известно почти нищо. Роден бил към края на 2 в.пр.Хр., вероятно в района на тракийския град Медиос (днешния гр. Сандански). Не е изключено, обаче, Спартак да е произхождал от средите на тракийската аристокрация, ако не и от самата Одриска царска династия. За връзката на Спартак с върховете на тракийското общество свидетелстват несъмнената му професионална военна подготовка, способността му да ръководи големи маси от хора (вкл. такива, които нямат елементарно военно обучение и дисциплина, които са от различен етнически и социален произход, и т.н.), и не на последно място - “царското” име Спартак. Днес ние употребяваме латинския прочит на името му, но на тракийски език то е звучало „Спарток“, носено от тракийски и боспорски владетели (Спартокидите, управлявали Боспорско царство, разположено на Кримския и Таманския полуостров) в периода 438 – 108 г.пр. Хр.

Филмите и книгите са наложили една съвсем невярна представа за съдбата на Спартак. Най-голяма е редакцията относно края на живота му. В изкуството той умира трагично в края на бунта (71 г. пр. Хр.). Факт е, обаче, че нито един древен извор не споменава такава смърт. Това е толкова по-озадачаващо, предвид че авторите подробно предават смъртта на другия водач на въстанието – келтския вожд Крикс, както и злочестата участ, застигнала враговете на тракийския герой – римските консули Крас и Помпей. Изводите, които могат да се направят, са само два: или че по тракийски обичай тялото на принца Спартак след смъртта му е било унищожено (хероса, царят-бог, трябва да изчезне от света на смъртните), или че Спартак се е върнал успешно в родината си и е поел властта над народа си. Ако приемем второто предположение, след години неговото погребение никак не е било изключено да е тъкмо Духова могила. Сценарият на погребенията е донякъде сходен с описания по-горе: показно наказание за отстъпниците и римляните.

Тази реконструкция се подкрепя от масовия тип колесници, открити тук, и които са характерни за периода 2-1 в. пр. Хр. Подкрепя се, разбира се, от мащабите на съоръжението, с дължина – нека припомним, която надхвърля тази на Хеопсовата пирамида. Спартак оставя неизличими следи в Рим, а сетне и в цялата европейска култура. Каква ли би трябвало да е паметта и почитта сред собствения му народ – въпрос, който, за съжаление, изглежда не вълнува особено българските учени. Дотолкова не ги вълнува, че дори в учебниците по история се представя филмовата и литературната, а не историческата версия за живота му.

Ако допуснем, че Духова могила е мемориал на отмъщението за Александър или на паметта за Спартак, броят на колесниците – 16, би могъл да се тълкува в орфико-питагорейски смисъл или като отдаване на хтоничните (подземните) сили, или като знак за пълно съвършенство (4х4). Броят на жертвите от краймогилното пространство е пределно ясен – 50 е сивмол на пълнотата и завършеността (което е отразено, например, в римския или юдейския юбилей). Тези 50 погребения, обаче, биха могли да са на видни траки, почетени с гроб, близо до велики си цар.





  



Вергинските или Егенските царски гробници (на гръцки: Βασιλικοί τάφοι των Αιγών) са погребално съоръжение от IV век пр. Хр. от античния град Еге, край днешното село Вергина, Гърция. В тях са погребани останките на членове на царското семейство на Аргеадите.

Голямата гробница или гробница II е изследвана от първата половина на XX век, където професор К. Ромайос започва разкопки в 1937 година, но находките в гробниците, интересно са открити чак в 1977 година от Манолис Моше Андроникос. Погребаният мъж в гробница II е идентифициран с Филип II Македонски въпреки че някои учени оспорват идентификацията.

През юни 2015 година са обявени резултатите от задълбочено остеоархеологическо проучване, проведено от Теодорос Антикас и Лаура Уин-Антикас, което подкрепя идентифицирането на останките в гробница II с тези на Филип II Македонски, въпреки че не може да бъде потвърдено с помощта на ДНК. 

В гробница II е изписан фриз с дължина 5,56 метра и височина 1,16 метра, изобразяващ сложна сцена с реалните дейности в царските ловни резервати.

Вляво е нарисуван ловец, който убива елен с помощта на куче, а ездач отзад гони друг елен, койот бяга. Вдясно от него двама млади ловци нападат глиган с копие. Сцената вдясно е по-драматична: двама спешени ловци от две страни се подготвят да нанесат фаталния удар на лъв. Примамливо е да разпознаем цар Филип II в брадат ловец, младият ездач е поставен точно в центъра на композицията, а на оста на фасадата е Александър Велики, но идентификацията на фигурите поражда много спорове сред специалистите.

Френския археолог Жорж Сьор през 1899-1900 г. провежда край Духова могила самостоятелна археологическа експедиция. Нейният дневник, основа за тезите на автора, подробно е отразен в нарочна публикация, която излиза само година след разкопките.Така например той е убеден, че за разкопките си мами не само Найден Геров, а още Мараджи е открил доста неща, но „по ориенталски обичай“ е прикрил находките. Усъмнява се също, че във всички 16 ями е имало колесници с колесничари. Фактически никой обаче не коментира, че френският археолог откровено цитира че всички артефакти са отнесени в Париж (някои в Атина).

В гробница II са открити останки на мъж, идентифициран с Филип II Македонски и на жени, за които се смята, че може да са Меда от Одесос и Евридика II Македонска или другата му съпруга Клеопатра.Намерени са ценни предмети, с които са погребани царските членове, сред които са венецът, с който е погребан Филип II и златен ларнакс с останките му, венецът на Меда, церемониален щит, диадемата на Евридика или Клеопатра и други,...  някои явно пренесени от Духова могила, оставени да отлежат евентуално, да не излязат други артефакти и 1977 г. решили да ги обявят.

Българските специалисти - например Венедиков и Китов - категорично поддържат бройката „над десет“, като първият не е далеч от мисълта, че във всяка от 16-те ями е имало колесница. Нека си представим реалните размери на района с ямите, където са погребани най-малко десетина двуколки и четириколки, заедно с конете (без да отчитаме споменатите от Шкорпил колесничари). Периметърът, в който те са можели да бъдат разположени и със сигурност е съставлявал част от сакралното пространство на Духова могила, без никакво преувеличение може да се определи като огромен

Сьор е убеден, че телата трябва да са 50, а руските администратори, политици и археолози, с изключение на един доклад на Ростовцев, официално отричат да са вземали каквото и да било от Пастуша преди 1877/8 (макар всички заинтересовани да знаят, че в частните колекции на Геров и Берти имало елегнатни бронзови статуетки, а в Ермитажа в Санкт Петербург се пазят не само изящни сребърни съдове, а и няколко (!) златни колесници от Духова могила).

Явно златния ларнакс от Духова могила, може да е заминал първоначално не към Гърция или Париж, а към Ермитажа. 


Златният ларнакс, в който се смята, че са останките на Филип II







Най-невероятна версия за местонахождението на гроба на Александър е тази, изречена от пророчица Ванга. В разсекретени архиви на КГБ е описано следното. Тя е посетена от непознат мъж от руските служби, който иска да разчете йероглифите от разпадащо се парче стара хартия. Ванга не му помага, но след напускането му обяснява на племеницата си историята. Писмеността, казва пророчицата е от вътрешната страна на саркофаг на великолепен каменен ковчег. Тази гробница, като че ли е от преди две хиляди години, продължава разказа, и вероятно е в България.

Интересно е, че българската Пела е била столица на Македония. Aгента на КГБ, Ванга, също казва, че буквите изписани в гробницата, говорят за това, което се е случило в древни времена и какво ще се случи в бъдеще.

Е, може би, Ванга наистина говори конкретно за гроба на Александър Велики. А посланията, които красят ковчега му са изпълнени с мистерия на древните египески жреци от храма в Сива. В документа на КГБ, ако приемем неговата истинност, се твърди, че Ванга е казала: „Човечеството не е готово да се знае истината“. Както са и казали от КГБ.

Руските администратори, политици и археолози, с изключение на един доклад на Ростовцев, официално отричат да са вземали каквото и да било от Пастуша преди 1877/8 (макар всички заинтересовани да знаят, че в частните колекции на Геров и Берти имало елегнатни бронзови статуетки, а в Ермитажа в Санкт Петербург се пазят не само изящни сребърни съдове, а и няколко (!) златни колесници от Духова могила). Има сведения че част от артефактите заедно с златния ларнакс са заминали за
Франция към имението на Ротшилд.

В ермитажа остава една колесница която по-късно е използвана за създаване на велкомакедонизма за разделяне на Балканите. Не може в Македония да строят паметник ако нямат някакви артефакти явно са им показвали ларнакса. През 1977г. ларнакса е предаден/продаден на гърците за да го "открие" Манолис Моше Андроникос.Професор К. Ромайос започва разкопки в Егенските царски гробници (погребално съоръжение от IV век пр. Хр. от античния град Еге, край днешното село Вергина) през 1937 година, но находките в гробниците, интересно са открити чак в 1977 година.!!!

Френския археолог Жорж Сьор през 1899-1900 г. провежда край Духова могила самостоятелна археологическа експедиция. Нейният дневник, основа за тезите на автора, подробно е отразен в нарочна публикация, която излиза само година след разкопките.Така например той е убеден, че за разкопките си мами не само Найден Геров, а още Мараджи е открил доста неща, но „по ориенталски обичай“ е прикрил находките. Усъмнява се също, че във всички 16 ями е имало колесници с колесничари. Фактически никой обаче не коментира, че френският археолог откровено цитира че всички артефакти са отнесени в Париж (някои в Атина по късно).


Ротшилдови френската им къща в Елзас и Ананта Шеша





четвъртък, 30 януари 2025 г.

Тракийският император Роле и паметника на цар Мида/Цар Мидас, бриги и пеласги






ФРИГИЙСКА МОНУМЕНТАЛНА СГРАДА С НАДПИСИ -VIII ВЕК ПРЕДИ ХРИСТА

https://sparotok.blogspot.com/2015/10/blog-post_21.html

Н. Йонков-Владикин
Най-интересният паметник, който повечето е занимавал някога учените, защото в един от трите му надписи ясно се чете името Мида и поради това той се именува „паметник на цар Мида“.

   


Монументът на Мидас - User:China_Crisis - Own work -Midas Tomb at the archeological site Midas City (Midas Şehri). The site is in the village of Yazilikaya, midway between Eskişehir and Afyon.


Старите цивилизовани народи започвали историята от началото на света, който изскочил из хаоса. След узаконяване на християнството историците започваха от Адам и Ева. От преди сто години, когато Анкетил Дюпиерон откри иранската Зенд-Авеста, историците започват с разселването на бялата раса от Индия по цяла Европа, като в съзвучие с това антропологията прогласи планините на Кавказ за рождено място на бялото племе.

Намерена ли е истината след тия толкова преломи? Не! Защото растящото количество на доказателствата постоянно повдига съмнения. Сравнителното езиковедение ни убеждава по един положителен начин, че езиците от Пятиречието на Индия дори до бреговете на Атлантическия океан са деца на един праезик-майка и следователно народите, които ги говорят, са били някога един народ. Същото нещо ние доказваме не по пътищата на езиковедението, а по ония на историята, която така ни разкрива люлката на бялото племе и месторождението на езика му. Прочее, езиковедението, изпреварило историята и застанало пред един непроницаем мрак, този път следва да ѝ отстъпи първенството и да следва стъпките ѝ, по който начин ще може да стъпи здраво на краката си и ще застане под едно безоблачно небе. Ако ние идваме до един нов прелом, мислим, последен, то това се дължи на две главни обстоятелства, които по-преди не са съществували. Седемгодишните разкопки на Троя, водени от Шлимана, ни дадоха възможност да открием началото на цивилизацията и нейния постепенен растеж във височина и във вълнообразно разширение. Но ученият свят се питаше какъв език са говорили тия първи цивилизатори, които толкова късно и така великолепно е прославил певецът на Троя? Тоя народ ни е оставил своята азбука и своите надписи, които учените суетно се трудиха да дешифрират. Тая чест се падна нам. И сега, когато знаем езика на троянците, началото на цивилизацията им и нейния растеж, ние свободно можем да говорим за месторождението на бялата раса и началото на езиците ѝ. Нека се спрем на най-интересния паметник, който повечето е занимавал някога учените, защото в един от трите му надписи ясно се чете името Мида и поради това той се именува „паметник на цар Мида“.

Въпреки всичките досегашни тълкувания, тоя паметник не принадлежи на Мида и го предшества с няколко столетия. Той е богоугодно дело на тракийския император Роле, който го въздигнал в чест на морското божество Темнав, защото му подарило победа пълна и славна по море срещу островитянитеи крайморците, именувани Синти, подвластни на троянското царство.



1 „Този паметник, казва Victor Duruy в Histoire des Grecs (І, стр. 664, биде открит от полковник Leake и името на Мида (ясно) се чете в надписа, който има 13 метра и 80 см дължина. Изглежда че този надпис има следния смисъл: „Un tel a consacre a Midas, roi…“ (Някой си посвещава на Мида цар“…) Ние не знаем кой е този Мида, обаче паметникът е твърде интересен. Лицето, върху което стои (издълбана) една плитка дупка (подобна на врата), е украсено с извилини (teandres), разположени в един вид рамка, която се образува от из-дълбани в скалата ромбически фигури и коронирана отгоре с един фронтон, на върха на който стои една кръгла извилина във вид на спирала. Всичките тия украшения са чисто геометрически (sic!), чието старинно изкуство ни дава много нови елементи“.



„Тия (фригийски) паметници са от едни неизвестни времена, обаче много по-стари от елинските и римските: всецяло туземният им характер ни разкрива един архитектурен стил на древните фриги. Нищо в тях не показва каквото и да е инноземно заимстване – фригийското изкуство в тях се показва много отдалечено от принципите на гръцкото, а така също и от стария персийски стил, даже и от куриозния оригинален стил на Ликите. Също и езикът на надписите е чисто фригийски, който си остава заключен в пределите на старите граници, където царувала династията на Мида. В цялата ширина на тая страна се намират много малко останки от римските вре-мена, а се намират и си остават старите достопочтени останки на туземците. Вижда се, че последващите завоеватели на тая страна са пренебрегнали тази усамотена долина, където по-късно християнските семейства дойдоха да дирят убежище от езическите гонения. Характерът на надписите, които се на-мират тук, има голяма прилика с елинските букви от най-древните времена и особено с буквите на бустрофедонските паметници на Sigee. Тази азбука беше напусната вече от Елините през VІ век преди Христа и повече; езикът, от който остават малко отломки, е бил по всяка вероятност този, който са говорили фригите преди нашествието на персите в царството на Мида. бележи се между това, че в този език една гръцка основа, която като че изяснява един общ произход на двата народа; на неизяснените думи, а те са най-многото, принадлежат на един непознат език. – (L. Taxier: Description de l’Asie Mineure. І. стр. 154).


   
Надпис с фригийска азбука от гробницата на цар Мидас е от град Мидас и е датиран от 6 век преди Христа.

XA-25 BABA: MEM EFAIS: PROITA FOST TIPA NA EPOS: SKENEM AM: EL AES
Надписът гласи: Бащата също каза затова в процепа на фигурата даже епична поема :да знае любовта(обичам): тя владее.



Ние мислим – и другояче не може да бъде, че много векове преди появата на финикийската азбука, преди падението на Троя, възпяно от Омир, паметникът е бил издигнат само с шарките от страните и отгоре, както и извилините на лицето му, които погрешно се мислят за украшения, защото всъщност са надпис с троянски стари писмена, и много по-после е дошъл цар Мида вследствие на една победа или наследено владичество над троянските царе, поставил своя надпис отгоре, на-ляво, с помощта на една нова азбука, а отдясно е изваял нов надпис, който обяснява онзи със старинните троянски писмена. По всяка вероятност цар Мида се е смятал потомък на императора Роле, който не се титулува император на троянските царе, следователно не е бил и техен повелител, когато Мида е господствал над тях. По този начин паметникът ни говори, че династията на Роле, при самия неин родоначалник, отнела Сиптите от империята на Троя, а впоследствие, при Мида или по-рано, станала владетелка и на самата Троя и на троянските царе. Тоя паметник е бил един от най-славните, най-почитаните, най-горделивите, защото е напомнял на цял ред поколения неуморната и с постоянство водена вековна борба на народ и династия, увенчана най-после с пълна победа. Ние и тук виждаме историческия закон, според който най-напред на Троя са били отнети постепенно владенията и най-после е загинала и самата тя.



Надписите поред, според датата на поставянето и според събитията, имат следния смисъл:



1) Надписът на императора Роле със старинна троянска азбука:



  


Нова олтарна плоча с надписи открита в Родопите



   Ро  ле  та  ми  ма  сад обр. 2

Или: „Роле (на) Тамима-Сад“1



2) От дясна страна на паметника, с една друга азбука, за про-изхода на която не може още нищо положително да се каже, цар Мида е приложил следния надпис: (обр. 3)



Богасъ Темевъ/Темен, акемъ амота вожъ Роли/е, гавантаеи, вожъ Синти Едае.

Да си припомним? От кореновата *Or ... идва в гръцкият език думата за ПТИЦА ... та от там и науката "орнито-логия". Имаме го документирано при Омир ... звучало "Орнис".


Връзката е в посоката на прочита на името т.к. е с йероглифи и може да се чете в двете посоки РО-ЛЕ или ОР-ЕЛ! не случайно царят на птиците е станал символ за всички останали.


1. Темен - легендарен цар на Аргос от рода на Хераклидите (т.е. родословието им се извеждало от митичния герой Херакъл/Херкулес).
пароски мрамор Оксфордска част - От времето, когато Архий, сина Евагет, потомък на Темен1 от десето коляно, оглавил преселението от Коринт [и основал] Сираку[за], което станало през 21-та година от царстването на Есхил в Атина, [изминали ... години].


Темен (на гръцки: menos, на латински: Temenus) е в гръцката митология цар на Аргос, от рода на Хераклидите, управлявал в края на 12 - началото на 11 век пр.н.е.

Той е син на Аристомах и брат на Кресфонт и Аристодем. Той е баща на Кейс, Керин, Фалк, Агелаос, Аграиос, Еврифил, Калиас, Истмиос, Клит и на Хирнето.

Той е праправнук на Херакъл и ръководи войската на дорийците при завладяването на Пелопонес. Чрез жребий разделят Пелопоннес между синовете на Аристомах и Аристодем.

Темен става цар на Аргос, който преди това е управляван от Тисамен. Негов главнокомандващ на войската става Деифонт, съпругът на дъщеря му Хирнето. Синовете на Темен се страхуват, че Деифонт може да стане цар на Аргос, затова убиват баща си и изгонват Хирнето и нейния съпруг.

Темен е погребан близо до Аргос. Селището е наречено на него Теменес. Темен е основател на царската фамилия Темениди, Теменидски, от която произлиза македонската царска фамилия Аргеади


Тоя надпис дословно има следния превод:



„На Бога Темнавъ (посвещава това) страшния и безсмъртен Вожъ Роле, императоръ и царь на идайските Синти“2



3) От лява страна, отгоре на покрива, Мида е поставил свой собствен надпис, който гласи, както следва:



1 Еродот (ІV, 59) казва, че скитите в Южна Русия наричали Поседона (Нептуна) Тамима-сад, и смята това божество за скитско… Ние ще видим, че скитите и траките са едно племе, а Тамима-сад е тракийско име, тъй като е еднакво с Медо-сад, министър на цар Севта, Само-сад, тракийски град в североизточните поли на Таворските планини.

2 Дион Касий споменава един тракийски цар около Свищов под името Ρώλη, който се бил против Марк Крас. В Габрово и сега съществува старото фамилно име Ролеви; един от тая фамилия – съдебен следовател, срещнах и разпитах неотдавна. Той обясни, че някога семейството им дошло от селата, името му, като прякорно, било старо, от незапомнени времена, и смисълът му не знаели, обаче положително твърди, че то не произлиза от модерната френска дума роля. Така щото името Роле е старо – тракийско. Синти е също тракийска дума и означава морски жители, живели около устието на Струма и Неста и на остров Лемио.




„Атесъ Арки-Дэвэсъ, акемъ амота Вожъ Мида, Гавантаеи Анактеи Едаесъ“.



В буквален превод тоя надпис (обр. 4) гласи:



„На Ати и на Арки Деви (посвещава това) страшният и без-смъртен Вожд Мида, император на идайските царе“1




Безспорно езикът на тези надписи е бил онзи, който е минавал тогава за държавен и религиозен език на старите траки. Като

е така, ние знаем, че той е езикът, на който са написани индийските Веди и иранската Зенд-Авеста. Разликата е диалектическа, следователно незначителна. Както най-старата от Ведите, именно Риг-Веда, така Зенд-Авеста и надписите, които ни занимават, са от едни твърде напреднали времена, тъй щото ние нямаме преки паметници за праезика на траките, обаче по корените, запазени у колонистите, можем да дойдем до възстановяването на един относителен праезик, да открием народа, който би мина-вал за баща на народите от бялото племе.



1 Жорж Нерро, френски академик, чете, разбира се, съвършено погрешно, така: Ates arkiae Fais akenenola Fos midai la Faltaei Fanaktei edaes. И ето защо нищо не се разбира. Тълкуванието на всичките думи и имена в тия надписи правим при описание царуването на Мида и при разглеждането на тракийската религия. Тук ще кажем за яснота, че Арки-деви са лимфите, привързали към слънцето (зарите му), титулирани от старите елини с семитската дума Елиади, от Елио – слънце. Думата арки, ярко, означава в санскрита, по църковно и по руски – светло. Ати, ведическото – Адити, е слънцето. Титлата Анактей в надписа се чете „в Анактеи“ поради едно наречие. Господарите на княжествата в Троада, разположени в полите на планината Ида, се титулирали „идайски царе“ в чест на свещената планина. В парижкия музей Гиме има група от статуи от слонова кост, светиня, донесена от Индия: Ати (слънцето) се явява на колесницата си и Арканите (Арки-деви) с музикални инструменти от страните му стоят, свирят и пеят. Затова аркини означава и певици, а в гръцкия език е останала тази дума със смисъл на помощници.

Земите на траките са отечеството на зендо-самскрита; иколкото по-рано са излизали изселниците и по-далеко се насе-лявали, толкоз диалектически езикът им стои по-далеч от тракийския, тоже не стоял на едно място и постоянно се изменял. На езиковедението предстои да установи тия отклонения, ста-нали по силата на отдалечаването и самостоятелното развитие. По-новите разселничества и завоевания на траките, които носили вече верски свети писания, повсеместната рударска треска и колонистите ѝ направили нови езични наслоения и се опитали да възвърнат езиците-деца към праезика-майка. Това ни показва фактът, цитиран и от Макс Мюлер, че от индийското Пятибрачие до бреговете на Атлантическия океан народите имат една дума за цифрата десет.



„Тия различни езици – санскрит, зенд, гръцки, латински, немски, келтски, славянски – дума Michel Breal, френски акаде-мик, са тъй близо един до друг, отношенията им са толкова мно-гобройни и очебиещи, щото неволно се явява стремлението да се възстанови езикът-майка, от който са излезли. Дали един народ, след като се разселил, е напълнил Европа и Западна Азия? Дали туй са последователни изселници, излезли от едно и също ог-нище? Или пък не може ли да се мисли за една постепенна про-паганда измежду народите от различни произхождение, които, като постепенно напуснали своите (бедни) езици, възприели един по-усъвършенстван език?“



На тия запитвания нашата теория дава пълни отговори.



В едни отдалечени времена траките се разселили по съседните си близки и далечни страни, гдето отнесли и езика си, обаче на южноевропейското черно племе те наложили езика си, като собствените му идиоми малко по малко съвършено изчезнали. Същото станало и с някои дребни западноазиатски племена. Горните надписи добиват ценност само когато се подкрепят от хората на тракийската история, която се явя-ва откровение на езиковедението. Изменението на езиците със запазването корените и граматическите форми, е закон на развитието. Риг Веда стои по езика си така далеч от останали-те индийски Веди, както стои латинският език спрямо ита-лианския или новобългарски спрямо старобългарски, обаче корените са все едни.

"История на древните траки:"

Цар Мидай

Гордий бил владетел на великото царство Фригия със столица Гордион, което се простирало чак до Киликия и Лидия. Той, заедно с жена си Дионина, молил Бог за син с думите „дай-ми-дай, син-ми дай” и след години се сдобил с желания наследник. Нарекли детето Мидай, заради думите, които отправяли към Бога в молитвите си. Мидай бил силно и твърде красиво наглед момче, от което се очаквали велики дела. Когато станал на седем години, баща му го пратил да се обучава в тайните жречески науки при жреците в Он (Хелиопол). Там Мидай срещнал за пръв път известния Орфеос, който вече бил прекарал две години, обучавайки се в храма. Между двамата пламнало сърдечно приятелство и Орфеос станал за Мидай като по-голям брат. След като Орфеос се завърнал в своята страна Тракия, Мидай продължил обучението си и след пет години се върнал у дома. Но понеже умолявал баща си да отиде и да посети своя по-голям „брат” по дух, Гордий го пратил да продължи посвещението си в Тракия, в храма на бог Дион-Исус, който се намирал в Пере и където Орфеос бил вече учител. Мидай станал негов ученик, бил прилежен, талантлив и с интерес се задълбочавал в тайните мистерии на Тракия.
А когато чул песните, които разказвали за кораба Арго и Златното руно, Мидай поискал да узнае какви са Божествените тайни зад символите в тях. Орфеос му разказал всичко, което преживял в търсене на Руното и не скрил разочарованието от спътника си Язон, който превърнал истинската история в нейна сянка и така я направил неразгадаема за непосветените, превръщайки я в мит. Но тогава Мидай възразил, изтъквайки, че в неразбирането си Язон е направил възможно непосветените да се докоснат до Божиите тайни под формата на притчи. Така, както се случило и със самия него, някой можел да закопнее да научи Истината, скрита зад мита. Мидай видял златна възможност в този начин за изразяване на Истината чрез притчи – така можело Вечната Храна на Божественото познание да бъде превърната в Злато, което да се даде на непосветените за храна. Но понеже човек не може да се нахрани със злато, те биха потърсили някой да им го превърне обратно в храна. Мидай изтъкнал, че така достойните , които искат да намерят Истината, сами щели да отидат и да я потърсят в храма. Орфеос се съгласил с ученика си и от този ден Мидай започнал да превежда в притчи Тайните, които му били открити по време на неговото обучение.
Така той сътворил митовете за създанието на света от Голямото Космическо Яйце, за героите полубогове-полухора, които символизирали Посветените ученици на Бога; за боговете на Олимп, олицетворяващи древните божествени сили, залегнали в човека.. Мидай вършел тази работа с удоволствие и дори създал мит за самия себе си, в който имал способността да превръща всичко, до което се докосне, в злато – илюстрация на трудовете му.

Мидай и неговите митове се прочули и скоро хора от всички страни наоколо пеели еподите му. Но той надценил природата на непосветените. Вместо да пожелаят да разберат какви са Тайните, които стоят зад образите на митовете, елините ги приели буквално и решили, че са самата истина, дори започнали да измислят свои. Така последствията от делата на Мидай били точно обратни на неговото намерение – непосветените не само че не се доближили до Истината на Бога и Неговите тайни, а се отдалечили още повече от тях. Но това се случило не по вина на Мидай, а поради тяхното собствено коравосърдечие и това, че предпочели да вярват в богове, отразяващи страстите им, за да оправдават с тях похотливите си зли дела.

http://eklekti.com

Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?



Кои са бригите?

Името на бригите е документирано по девет различни начина: Βρύγες, Βρύγοι, Βρϋγαι, Βρίγες, Βρίγοι, Βρύκες, Βρύκαι, Βρυκείς, Φρύγες (Вл.Георгиев, Траките и техния език, с.223).Вл.Георгиев свързва тракийската дума блекур/блегур с и.е. bhleguro и гръцката дума φλεγρός-горящ, пламтящ, възпламеняващ (Вл.Георгиев, Траките и техния език, с.59). Древната тракийска дума, от която произлиза народностното ни име е сродна и на лат. fulgor-сияние, санскритската балга/барга-сияние, светкавица, латв. balgans-светъл, сродна е и нашата дума благ, която има древно значение светъл (БЕР, А-З , София, 2007, с.52-53).

Бригите са тракийско племе в югозападните тракийски земи, съседи на македоните. Най-ранното споменаване на бригите. е у киклическия поет Еугамон (VІ в. пр. Хр.) [Procl. Chrest. II]. той разказва в стихове за борбата на бригите, подпомагани от Арес и Аполон, срещу теспротите, предвождани от Одисей (за Одисей знаем, че е участник в Троянската война, следователно, ако вярваме на Еугамон, бригите или част от тях по време на войната са населявали Балканската си родина)

Херодот разказва за тежкото поражение, което претърпяли персийците, начело с Мардониос от „траките бриги"(492 г. пр. Хр.) [Hdt. 6.45]. Дарий остава своя пълководец и зет Мардониос да покори северноегейското крайбрежие. Персиецът се отправя с флота от о-в Тасос на запад и със сухопътна войска по крайбрежието. Докато флотата пострадала от страшна буря край Атон, сухопътната армия, установила „се на лагер в Македония", била нападната през нощта от бригите (старите българи също са известни с нощните си нападения). „Бригите избили голяма част от тях, а самия Мардониос ранили". Персийският пълководец не напуснал тези места, докато не подчинил тракийското племе. Следователно и през пети век пр.н.е. бригите са живеели по старите си земи, което потвърждава твърдението на Страбон, че само някои от тях се преселват в Мала Азия и променят името си на фриги.

Пак на Херодот дължим разказа за преселението на фригите от Европа в Мала Азия, които се наричали бриги, „когато живеели в Европа заедно с македонците, но след като се преселили в Азия, заедно със страната сменили и името си на фриги" [Hdt. 7.73]. Това пояснение е вмъкнато при описанието на фригийския контингент, участващ в армията на Ксеркс (480 г. пр. Хр.). Херодот изрично отбелязва, че историята за преселването е според твърдението на македоните. При описанието на събраната от Ксеркс войска от Европа бригите отново са споменати наред с траки, пеони, еорди, ботиаи, населението от Халкидика, пиери, македони и т.н. [Hdt. 7.185].

В подкрепа на твърдението, че фригите се изселили от Македония в Анатолия е и пасажът на Херодот, в който той споменава градините с шейсетлистни рози на фригийския цар Мидас, които „по ухание превъзхождали всички други видове" [Hdt. 8.138]. В тези градини бил хванат Силенът (сатир и учител на Дионис). Споменаването е включено в македонската династическа легенда, а мястото на градините е в Македония, в полите на планината Бермион (дн. Докса).Не случайно в Херодотовите пасажи бригите са поставени в Македония, свързани са с територията на цар Мидас. Югозападните тракийски земи са една от зоните на пулсация на тракийския орфизъм, а цар Мидас е надарен с определени „орфически" характеристики от античната литературна традиция.

В запазен фрагмент на Хекатей се споменава тракийското племе брюкес, брюкаи [BrЪkej, BrЪkai, Bruke‹j, Bruk»ioi,, St.Byz., 187. 11-12], което се възприема като дублетна форма на името бриги. Възможно е тази форма да е дала чрез редупликация името на тракийското племе бебрики в Мала Азия [Apollod. 1. 9. 20; 2. 5. 9]. По-късните автори, от елинистическата епоха насетне поставят бригите в Илирия или ги обявават за илирийско племе. Псевдо-Скимнос говори за варвари бриги между ез. Лихнида и енхелеите [Ps.-Scymn. 434, 437], а Страбон ги локализира край Епидамнос и Дирахион заедно с таулантите, линкестите и деуриопите [Strabo 7, 7, 7-8]. Географът споменава и бригийския град Кюдрай, [KЪdrai, Strabo 7, 7, 9]. Вероятно на циклическата традиция на Ностой, към която могат да се отнесат стиховете на Еугамон, се дължи западната локализация на бригите и теспротите на два либурнийски острова. На континента срещу него имало храм на Артемида, издигнат от бригите. [Apoll. Rhod. 4, 330; 470].

Македонската експанзия довежда до изтласкването на множество тракийски племена на север и североизток. На нея вероятно се дължи и залезът на траките бриги, както и изчезването на името им след V в. пр. Хр. Заради това се появяват и брюгай като македонско племе, съседно на илирите [BrЪx /Brаgai, St.Byz., 187. 17-19]. От друга страна, политическото издигане на илирите през елинистическата епоха довежда до локализирането на племето в Илирия или обяваването му за илирийско.

Докосването на Мидас

Като бебе в креватчето му един ден го полазват мравки, които започват да трупат в устата му зрънца – оракулите тълкуват това събитие, като знак, че Мидас, ще стане най-богатия човек на света. Според легендата, когато бог Дионис пътувал през Фригия –учителят му Силен в пиянско настроение се отделя от групата, заспива и бива хванат от няколко селяни, които го водят при Мидас, пред него Силен демостративно се освобождава от въжетата си и прави демонстрация на тракийскте мистерии, говори на различни важни теми с Мидас.

Според друга версия Силен е хванат в розовата градина на Мидас (диви рози с 60 венчелистчета), което отново е свързано с Македония и Кюстендил. Мидас напълва кладенеца, от който пие Силен с вино за да го приспи. Оттогава кладенеца носи името на Мидас. Мидас го освбождава да се върне в групата на Дионис, след което Дионис решава да изпълни едно желание на Мидас като благодарност. Мидас си пожелава каквото пипне да става на злато, желанието му е изпълнено. Мидас с ужас установява, че до каквото се докосне се превръща наистина в злато, и не може нито да пие нито да се храни. Той се свързва телепатично с Дионис и го моли да го освободи от дарбата му. Дионис му казава да отиде до река.. в извора й и да се потопи цял в нея – Мидас го послушва и се освобождава от дарбата си, а реката става златоносна.



Според други Мидас е познат с Орфей и иска от баща си да отиде в Тракия да се научи на тракийските мистерии. Фригийският Мидас е живял около 9 век пр.н.е., а за Орфей се знае, че живее около 1300г пр.н.е. – ако Мидас е бил съвременник на Орфей, който живее около 100 години преди Троянската война,то това не е фригийския Мидас от градът Гордион, а става дума за наслагване на исторически времена. За царят Мидас живеещ в розова градина под планината Бермион, съседна на македоните обаче не е проблем да отиде да се учи от учителя Орфей в планината Родопи

Град Гордион

До наши дни са се съхранили сведения за двама фригийски царе, Мидас и баща му Гордий.Разкопките на град Гордион (столицата на Фригия)през 1900г. до река Сакария, показват живот до 1500г. пр.н.е. Фригия е историческа област в централната част на Мала Азия, от север граничи с река Сакария, а от юг с река Меандър.Предполага се че фригите се преселват в тази област от бреговете на река Струма в Македония в 1100 г. пр.н.е. Ако това е вярно, то фригите се преселват в Мала Азия едва след Троянската война около 1200г.пр.н.е. което означава, че Омир под фриги може да е разбирал бригите на Балканския полуостров в първоначалните им земи около планината Бермион. Това звучи на пръв поглед несериозно, ако не знаехме, че и други верни съюзници на троянците като мизите, дарданите, карите, както и витини и пафлагонци са живеели преди Троянската война на Балканите.

Кои са витините?



витини или битини (bithyni): (край река Стримон, през 8-11век пр.н.е. се изселили в Мала Азия и образували областта Витиния (Bithynia) Според Херодот, племето витини по-рано нарича себе си стримони и живее край р. Стримон, откъдето е изтласкано заедно с племето тини от мизите и тевкрите, и при преселението си към Мала Азия и Анатолия получава името витини, давайки това име и на областта, в която се заселва. Според Ариан епоним на витините е Битинос, осиновен син на Борей; според друга версия Битинос е син на Одрис.

Дардания на Балканите

ДАРДАНИ - многолюдно илирийско племе, населявало Горна Мизия (днешна Сърбия). В Европа Д. е очертана най-добре от Птолемей [III, 9, 4]. Той съобщава четирите дардански града Найсос, Арибантий, Улпиан и Скупи, които очертават границите на областта.Какво ни казва Страбон – книга 7 - Пеония е на изток от тези племена и на запад от Тракийските планини, но е разположена на север от македоните; и по пътя, който минава през града Гортинион и Стоби, предлага преход до теснините, през които тече Аксий(Вардар), поради което преходът от Пеония до Македония е труден – също както Пеней тече през Темпе и я защитава откъм Елада. А на юг Пеония граничи със земите на автариатите, на дарданите и на ардиеите; и се простира до Стрюмон(Струма).

Името на град Гортинион изумително прилича на столицата на Гордион на фригийския цар Гордион, баща на фригийския цар Мидас.

Предгръцките селища от Крит като Гординия (Гортиния), Пергам, Даво, Кносос са само варианти на тракийските Гордиум, Пергам, Дава, Книшава. В Гордион няма пласт от разрушения в края на бронзовата епоха, а ранната фригийска керамика на ръка се датира най-общо±1000 г. пр. Хр. и показва сходства с тракийската. Названието на македонското селище Гординия (Гортиния) се обяснява с град, градина (розовата градина на Мидас?). Гординия отговаря на тракийските Гордиум, Гордиокоме, Мане Гордум. Азорос се намира в Македония, а Езереис във Фригия. И двете названия имат знаечение езеро. Берея е македонски град, а в Тракия срещаме Берое.(Павел Серафимов)

Кои са карите?

Кapите са тракийско племе населявало днешна Добруджа (тоест съседи на мизи и гети, вероятно и на траки). Главното им пристанище на Черно море е Карон лимен при Фара на Шабла.

Според Ариан, ”земята около Карийското пристанище се нарича Кария”, описвайки обширната и сравнително ниска крайбрежна тераса разположена западно от Нос Шабла, голяма част от която е заета с останките на обширно антично селище и неговите некрополи. Това изяснява, че Кария (Caria) е древното име на тракийското крайбрежно селище, а Карон лимен (пристанище на Карите) е названието на неговоият порт. Под вода срещу Шабленската тузла са фиксирани залято селище от бронзовата епоха, античен некропол, древни останки от лодки, направени само с дървени сглобки и няколко потънали късно средновековни кораби.



Пафлагонците

Омир представя следните народи с техните водачи:

...много съюзници има в големия град на Приама, Илиада II, 786-806 разни езици говорят далечни хора събрани...

...Силният вожд Пилемен от Енетия, гдето се въдят



мулета диви, доведе безброй пафлагонци юначни...

Вождът на Енетия води безрой пафлагонци, чиито земи се намират на поне хиляда км в Мала Азия на изток от Витиня. Вероятно пафлагонците се преселват заедно с битините-витини, наричани преди това стримони, които биват изтласкани от мизи и тевкри, в случая обаче се разбира пафлагонци от Балканите и то безброй – голямо количество – още едни съюзници, позиционирани на Балканите преди войната, което обаче не прави сериозно впечатление на никой.

Балканските мизи

Мизите - Някои автори премат, че хетската експанзия в Югозападна Мала Азия през XIV и първата половина на XIII век пр. Хр.(преди троянската война) довежда до (обратно)изселване на местно население към Балканите, включително на част от мизите. След разпада на Хетската държава малоазийските мизи получават отново възможност за самостоятелно развитие.Херодот пише, че преди Троянската война мизите и тевкрите преминали през Босфора в Европа, покорили всички траки и достигнали до Йонийско море и река Пеней в Гърция (История, 7.20). В „Илиада“ мизите са споменати като съюзници на троянците, като Страбон изказва мнението, че Омир е имал предвид не малоазийските, а именно балканските мизи!

Страбон, География:» А самите фриги са бриги, тракийско племе, каквито са и мигдоните, бебриките, медовитините58, витините и тините, и, според мен, също така и мариандините. Всички тези народи, разбира се, напълно са напуснали Европа, но мюзите (мизите) са останали там. И Посидоний според мен е прав в предположението си, че Омир поставя мюзите в Европа (имам предвид тези в Тракия), когато казва:

После обърна очи лъчезарни в обратна посока,

вгледан далеч към родината на коневъдци тракийци

и на мизийци, прочути в бой ръкопашен…59

Защото със сигурност ако Омир имаше предвид мизите в Азия, то изказването нямаше да е свързано.

Справедливо би било също така да попитаме Аполодор, във връзка с упоменатите в омировите стихове мизийци, дали според него те също са измислица, когато поетът казва:

„и на мизийци, прочути в бой ръкопашен, и още

на млекоядци, добри хипемолги…”,

или приема, че поетът има предвид мизийците в Азия. Ако смята, че поетът има предвид онези в Азия, то тогава ще го тълкува погрешно, както вече казах по-горе, но ако ги нарече измислица, в смисъл, че в Тракия не е имало никакви мизийци, ще противоречи на фактите. „



Общото между бриги и мизи



"Старите българи, които са живеели на Балканския полуостров, служили на благия Бог, затова се нарекли „българи”, това е духовното тълкуване на думата „българин”. "
Пелазгите произлизат от бригите (фриги,бръгои,върагои), записани са като техни наследници.Омир споменава, че имат божествен произход. Езикът на мизите е бригийски. Следователно бриги е най-древно от всички тракийски (като условно понятие !) народи ! Били "автохтонни" , т.е. родени от земята, най-стари. Държава Бригия (Фригия) ..."ф" тъй като в гръцкия няма "б" няма и "ъ",в следствие от това е по-известно "фриги" и "фригийски" вместо "Бриги" , "Бригийски" , "брЪгои" ...също така "пелазги" варира и като "пеларги" , "пелгари" ,което е "българи" тъй като в гръцкия език поради липсата на "б" буквата се замества с "п" и "мп" ... квартала "Пеларгик" в Атина --->.....също самото название на Олимп следва да свържем с чисто българската дума "Било" (синоним на "връх").В древността на Балканите, в Мала Азия и в Египет се е пишело и четяло от дясно на ляво. Това е пелазгийски начин! Както казахме вече в гръцкия липсва буквата "б", заменя се с "мп" следователно "б" в "Б"ило --->се заменя с ""мп" ---> "МП"ило и четейки от дясно на ляво --->оли"МП" ( при обратното четене не пишем "пм" ,а "мп" тъй като заменя една буква !).

Пелазгите-пелгари

Сведенията сочат , че пелазгите били "автохтонни", т.е. родени от земята, най-стари.Древните автори говорят за Аркадия (Пелопонес) като една от първите земи на този народ.След това Аркадия носи различни имена - Аргос, Пеласгиотида, Пелопонес по названието на съответния владетел, но племената на практика останали едни и същи - пелазги/пеласги. Затвърждаването на този етноним допринася огромната цивилизаторска роля на Пеласг/Пелазг !!!

Важно сведение, сочещо сходството между пелазги (пелгари) и бриги (фриги) е появата на името "Пелопонес" - страната на аркадийските пелазги. Нейн кръстник е Пелопс, син на фригийския цар Тантал. Географът Страбон пише по този повод: "Пелопонес преди да дойдат елините, бил населяван от варвари. Но също цяла Гърция била някога населена с варвари, ако човек сам съди по преданията. Пелопс доведе от Фригия народ в названия на негово име Пелопонес." !!! Явно самият Страбон не може да предположи, че вероятно Пелопс идва не от далечната малоазийска Фригия(която е създадена векове по-късно), а от една близка тракийска Бригия!



Географски Пелопонес е най-южната част и краят на Балканския полуостров. За континента го “държи” широкият 7 км Коринтски провлак. През 1893 г. е прокопан Коринтският канал, с което Пелопонес на практика става остров. (сиреч било е слято,лесно придвижване,обитаване,контрол на област и т.н). Ахейците също не са гърци. Агамемнон и Менелай са потомци на Атрей, а той самия е потомък на фригиецът Пелопс. В средата на първо хилядолетие преди Христа се е знаело много добре кой е основал микенската цивилизация на Пелопонес. Това не са били гърци, а траки дошли от север. Атрей, бащата на Агамемнон и Менелай носи име подобно на благородникя Отрей, определен от Омир като предводител на фриги - Hom. Il. 3.186.



Древна Азия на Балканите



Много автори посочват Фригия като държава в Азия. Но какво са разбирали под Азия древните?



Балканските лидийци

Лидийците, или по-точно лидите, людете са балкански народ, и едно от потвържденията за това е самото им име Λυδοι, Lydoi, което име академик Владимир Георгиев обяснява чрез старобългарското „люди“ (съвременното българско люде, рус. люди!) Не е без значение и фактът, че лидите (людете) са се покланяли на тракийския бог Сабазий. Според Стефан Византийски, Лидия – това е страна, която се нарича още и Меония, от реката Меон, течаща по Ахаида (= Ахая), вж. Ахаида, или Ахая, Ахея е несъмнено балканска страна (страната на омировите ахейци).



Според други източници, Лидия е била съседна на Магнезия, а Магнезия е област в Тесалия. Обясненията, че Магнезия се била намирала в Мала Азия, и се е наричала по името на магнетите - преселници от Тесалия в Мала Азия, не се потвърждават от анализа на географските реалности от онова време, тъй като в античността с думата „Азия“ се е означавал Епир, съседен на Тесалия, вж. Евстатий: В свободен и съкратен превод: Тъй като страната Азия се нарича по името на Асий Атов..., който пък се казва така по името на Азия, майката на Прометей...



Тя (страната Азия - НТ) е наричана от атическите историци Асида (Азида).

Съпругата на троянският цар Приам е Хекуба. Тя е дъщеря на фригийския цар Димаc и сестра на Азий – Hom.Il. XVI-716-719.

Казват, че Азий философът..., по името на този славен човек е и страната, която по-рано се е казвала Епир, е била преименувана в Азия. .... Нарича се Азия, същото е както и Епир.Че с името Азия е бил обозначаван днешния Епир (северозападна Гърция и южна Албания), го потвърждава и Стефан Византийски В превод: Азия, това е град в Лидия до Тмол... Наричат Азия също и Епир, по града в Лидия.Град Азио е споменат в Епир от френския изследовател Д`Анвил, който счита, че руините в местността, наричана от местните жители Азио е старият Актиум или АНакторум. С една дума Лидия, или по-правилно – Людия (Λυδια, е била област в Епир, в която се е намирал градът Азио (името е съхранено до края на XVIII век), по чието име целият Епир е бил наречен Азия. Лидия е била населена с жители, които са се казвали люди (Λυδοι), или люде. Не е трудно да се досетим, чии предци са били тези люде.



В този контекст думите на Страбон придобоват съвсем различен смисъл:»езикът на мизийците е смес от фригийски и лидийски.



НО същевременно фригите са преселени от Балканите бриги. Тоест езикът на мизите е и бригийски. Лидийците обаче също са населявали в по-стари времена областта Епир.



Азбуката на траки, фриги и мизи



Има и други несъответствия в официалната историография. Дълго време се смяташе, че траките са получили азбуката си от гърците. Най-новите изследвания обаче показват, че фригите имат писменост не само доста по-рано от гърците, но притежават и букви, които са непознати на южните ни съседи. Това е доказателство, че гърците в никакъв случай не са дали писменост на траките, невъзможно е да дадеш нещо, което сам не притежаваш. Има и друго, в периода, в който гърците се научават да пишат, те са сравнително бедни. Не притежават монументални сгради, не познават изящното изкуство, не случайно VIII-ми век пр. Христа спада към тъмния период на Гърция. Траките от друга страна имат невероятни постройки, ваят приказни статуи, редят красиви мозайки и се славят като най-древния и богат народ. Не е ли по-логично да приемем, че високо развитите фриги са дали знания на гърците?

Учените упорито избягват един интересен факт. В момента, в който Саргон ІІ започва своята агресивна политика спрямо траките, в Гърция се появява красива керамика, писменост, а от епиграфските паметници става ясно, че в Атина живеят фриги. Дали това няма да се бежанци, донесли със себе си важни знания от родината си и дали ги на гърците? По този въпрос не само, че не се говори, но се правят и опити фригите да бъдат изкарани народ напълно чужд на траките. Херодот, Страбон, Плиний и Стефан Византийски са пределно ясно определяйки фригите за преселници от Тракия. Могилните погребения на фригите, тяхната изкуствена черепна деформация, личните им имена, а и названията на градовете им показват, че старите автори имат право – фригите са тракийски народ. В дълбока древност те са обитавали земите на Югозападна България и Македония където са били познати под името бриги. Част от тях мигрира за Мала Азия, но друга част остава.

Има също и епиграфски паметници, в които за цар Мидас е упомената изключително древната титла ванакт-цар.В най-старата си форма титлата ванакт-цар е употребена за владетел с име Одрис.Той е живял през второто хилядолетие преди Христа...http://sparotok.blog.bg/photos/83734/original/Vanakt%201.JPG



“Книгите както на фригийците, така и на мизийците”, пише Страбон, “ни връщат във времената преди Троянската война.” Възможно ли е това да е вярно, ако фригите и мизите не са имали собствена писменост? Платон признава, че гърците са заели и ползвали фригийски думи като pyr и hydor. Павзаний съобщава,че е имало спор между фрийгийците и египтяните относно това, кой от двата народа е по-древен.Херодот разказва,че Псаметих е провел опит, които го е убедил,че фригийският език е по-стар от египетския . Имаме право на възражения срещу фараонските методи на доказване, но определено спорът сам по себе си е отражение на общоприетите вярвания от онова време за това, кои са били най-старите народи. Ако фригийският език е бил на възрастта на езика на египтяните, или по-стар, то какъв е бил тогава езика на бригите, преди да се преселят във Фригия?Нямал ли е египетският фараон Псаметих точно тези бриги предвид като по-древни от египтяните?

Египетската връзка

В третия том „Тракийското Писмо декодирано ІІІ” Гайд разчита текстовете върху енеолитната плочка от Точиларе, пръстена от Езерово, Кьолменския надпис, Фригийските надписи върху Стелата на Цар Мидас и др., с което доказва, че линеарната писменост произлиза от най-древната тракийска йероглифна пиктографска писменост, от която по-късно възникват и гръцката, и финикийската фонетични азбуки. Доказа също, че тракийските пиктограми върху енеолитните плочки от Точиларе, Караново, Тартария и Градешница представляват първите намерени записи на няколко глави от „Египетската Книга на Мъртвите”, предхождащи с хилядолетия нейните копия в Древен Египет.Тракийският надпис върху златния пръстен от Езерово се оказва кратък откъс от нейните глави с номер 147 и 148. А надписът от Кьолмен - извадка от глава 58 на „Книгата на Мъртвите”, което я прави в първичния й оригинален вид сборник от религиозни текстове с древнотракийски произход, които биват доразвити и разширени по-късно на египетска почва в нейните многобройни варианти, известни като „Пирамидни Текстове”, „Ковчезни Текстове” и др. Ако някой е посетил музея в Кайро, може би се е чудил какво правят добре познатите ни тракийски ритони там, които не са припознати като известна култура.



Къде е истинската Троя?

Оказва се че преди и дори по време на Троянската война всички главни съюзници на троянците – дардани, кари, фриги, лидийци, пеони, траки, пеласги са живеели в съседство с тях на Балканите. Дори под името Азия се е разбирало област в северна Гърция.Всичко това ни кара логично да определим, че и Омировата Троя- град и държава, все още не е открита, защото се намира на черноморското, а не на западното малоазийско крайбрежие.

https://vselenabg.blogspot.com/