.jpg)
Рисунка на реконструкцията на бигата, открита от Ж. Сьор („Voyage en Thrace (1)“, с. 197, фиг. 22).
Рис„Първата копка“ на тракийските могили в България
Нека започна с един масово неизвестен факт: Тъкмо в Пастуша (днес едноименен перущински квартал), т.е. в района на най-древното неолитно селище в района, според Георги Китов е „направена първата копка в проучването на тракийските могили в България“. Дълго преди Китов първо Горж Сьор, а после и Иван Венедиков заключват без уговорки: „Духова могила е безспорно най-интересната в Тракия“. Друг е въпросът, защо българските учени Венедиков и Китов погрешно пишат името на Духова могила като я наричат „Дукова“, при положение че основният им източник - френският археолог Сьор - педантично предава превода и смисъла на името – Могила на духа (tumulus de l’esprit). Това нашенско неразбиране около „най-интересната“ тракийска могила се дължи на първо място на отказ тя да бъде поставена в необходимия не само археологически, а и културен контекст. Нека хвърлим последователно бърз поглед към тях.
Първите мераклии за „голяно имане“ в Духова могила
Ако за масовия българин Перущица е символ на трагедията на Априлското въстание, за археолози, иманяри и други авантюристи тя отдавна е синоним на едно безценно, до днес неоткрито приказно съкровище. По думите на братя Шкорпил (Ил. 1), още през 1850 г. някой си Никола Мараджи идва в Перущица от Цариград със султански ферман да търси „голямо имане“. Отправя се директно към Духова могила. Онова, което търси Мараджи, са „заровени талиги“, които в местното предание битуват като „златни колесници“. Твърди се, че султанският „археолог“ бил разочарован от разкопките, които направил с помощта на местните селяни. След като не открил нищо, си заминал и повече не се върнал. Твърди се също, че уж след случайна находка на колесница в района, при Духова могила десетина години по-късно правят разкопки австрийският вицеконсул Берти и руският консул в Пловдив Найден Геров. Понеже според оплакванията на Жорж Сьор по-късно Найден Геров категорично отричал да е копал край Духова могила, ето дословно какво пишат през 1883 г. братя Шкорпил за тази, явно не особено законна „археологическа“ експедиция, последвана от нови, руски „разкопки“ в хода на Освободителната война (1877-1878 г.).:
„На разстояние няколко разкрача от всяка талига, в посока към могилата, бил намерен (от Геров и Берти, бел. моя, В.В.) по един талигаджия, заровен в стоящо положение. Единият имал пробит череп и в едното му ребро стояла още забодена желязна стрела. Талигите били заровени в четвъртити ями (като "хамбари"), наредени в една посока от запад към изток. В 1883 година видяхме тука 16 ями, отдалечени една от друга на около 4 м.; талигите (заедно с конете) са били вкарани в ямите и после засипани; те са имали четири колела (две по-големи и две по-малки). Освен тях били намерени и други железни предмети, изгнило дърво, бронзови статуйки (идолчета), разни украшения, юзди, конски кости и др. Г-н Н. Геров притежава едно идолче, което представлява бог Пан; то е 16 см. високо, 4 см. широко (отдолу) и е снабдено отзад с една кръгла дръжка. Идолчето е кухо и се е закрепвало върху дървени дръжки, от които се е запазила, у някои идолчета, полуизгнила част. Пан държи в дясната ръка една свирка (сиринга), а в другата овчарска тояга (кривак). Пан е бил бог на овчарите. Г-н Берти притежава две бронзови глави (релефи) от коне, със сребърна насечка по тях и със сребърна зеница на очите им. Намерени са били около 30 статуйки, които представляват мечета (стоящи на задните крака), коне, орлови глави, бог Нептун (с весло и делфин) и др. Статуйките са били закрепени върху талигите. Във всяка яма имало по два или четири коня; според намерените зъби се вижда, че те са били от дребна порода, като сегашните коне в Тракия (Equus caballus minor W.). От конските украшения, които се намирали по ремъците, били намерени пиринчени халки, пиринчени и сребърни пулове и др.
Във времето на руската окупация, Русите копали около могилата и намерили, както казват, един голям сребърен диск, сребърна чаша, ибрици и някаква трапеза (с три крака).“
Не е учудващо, че след подобни „разкопки“, организираната през 1893 г. от българското правителство научна експедиция похарчила 2000 лв. без да намери нищо (отново според свидетелството на братя Шкорпил). Обаче този обезкуражаващ резултат на специалистите от Археологическия музей в София Добруски и Такела, явно не е убедителен за станалия по-късно известен френски археолог Жорж Сьор.
Сьор, за разлика от споменатите иманяри, лаици и археолози, има траен научен интерес към тракийската култура и в частност – към могилите в „Кричимската долина“. (Ил. 2) Едва двайсетгодишен, той участва в разкопките на Добруски през 1893 г. и е дотолкова въодушевен, че през 1899-1900 г. провежда край Духова могила самостоятелна археологическа експедиция. Нейният дневник, основа за тезите на автора, подробно е отразен в нарочна публикация, която излиза само година след разкопките (през 1901, вж. л-та след текста).
Като добросъвестен учен от края на 19 в., той педантично описва находките и подлага на критичен анализ сведенията, независимо дали идват от хора като братя Шкорпил, Найден Геров или местните селяни. Така например той е убеден, че за разкопките си мами не само Найден Геров, а още Мараджи е открил доста неща, но „по ориенталски обичай“ е прикрил находките. Усъмнява се също, че във всички 16 ями е имало колесници с колесничари и е скептичен към местния слух за „златните талиги“ (или „златната талига“, за която отново ще стане дума). Макар основният практически резултат от разкопките в Пастуша да е реконструкцията на откритата от него бига (двуколка, Ил. 3), всъщност Сьор изглежда не се вълнува особено от „заровените талиги“, били те златни или не. Сьор по-късно е остро критикуван за грешките при реконструкцията на колесницата (например от Венедиков), както и за „обърквания“, едва ли не за „злоупотреби“ при разкопките (от мнозина археолози). Фактически никой обаче не коментира, че френският археолог откровено цитира всички артефакти, отнесени в Париж (някои в Атина). Още по-малко се обръща внимание на факта, че той хвърля цялата си интелектуална енергия в защита не на хипотетичния вид на откритата и реконструирана колесница, а на контекста, в който се е оформил и функционирал огромният сакрален комплекс около Духова могила. Друг е въпросът, че за него интерес представлява само един единствен век – четвърти след Христа.
Духова могила днес
Артефактите от Духова могила се пазят в музеите в Париж, Санкт Петербург, Атина и София. Само можем да гадаем колко и какви от тях се спотайват в частни колекции. Днес, уви, Духова могила е буренясало, около десетметрово хълмче, скрито за окото на непосветените до перущинската винарска изба „Пълдин“. (Ил. 4, 5). Духова могила се намира съвсем близо до известната раннохристиянска Червена църква. Въпреки това никой от многобройните изследователи на Червената църква – изкуствоведи (като А. Грабар), археолози (като М. Ваклинова) и т.н., не се опитва да свърже двата знаменити обекта. (Ил. 6). А подобна връзка би била от полза най-малкото за по-точното датиране на изграждането на самата Червена църква. Сега то се разполага между 4 и 6 век, т.е. между времето на двама велики, но много различни като епохи и поведение римски императори с тракийски произход - Константин Велики и Юстиниан Велики.
Много рядко се сещат да споменат Духова могила и самите изследователи на тракийските могили. Дори когато отбелязват впечатляващите размери на обекта (като Венедиков и Китов), те дори не се опитват да се запитат: каква ли е била нуждата от изграждане на подобно колосално съоръжение? Още по-малко българските специалисти имат склонност да свържат историята на монументите в района в единен наратив, бил той и семпъл опит за реконструкция на политическия климат в района през определена епоха. Последното, впрочем, донякъде е извинимо. Въпросната епоха, с която са свързани находките при Духова могила, покрива 8 века (според Венедиков, от 4 в. пр. Хр. до 4 в. сл. Хр.), ако не и повече (според Китов, който датира най-ранните артефакти от средата на 1 хил. пр. Хр.). Опит да даде „плът и кръв“ на античния обект прави единствено Сьор, за когото събитията и артефактите при Духова могила не остават статистика, а се превръщат в кауза. Разбира се, това не се случва без съответно редуциране на хилядолетния период, в който е функционирало свещеното място и неговото изолиране от цялостния културен контекст.
Духова могила някога
Жорж Сьор внимателно скицира Духова могила (Ил. 7) и твърди, че размерите й са 23, 40 м – височина и 91 м – диаметър. По негово време това е най-голямата открита тракийска могила. Сходна е ситуация за Иван Венедиков, който в началото на 60-те години обявява Духова могила за „безспорно най-интересната между всички находки с колесници, намирани у нас“. На свой ред Георги Китов не се захласва по колесниците, а и е съвременник на вече разкрити по-мащабни (при това неограбени!) тракийски могили. Той споделя мнението за височината („над 20 м“), но сериозно ревизира диаметъра на Духова могила („над 120 м“). Иначе казано, Духова могила е била поне толкова голяма, колкото могилата при Малтепе. Последната, впрочем, случайно или не, се намира - точно като Духова могила - на двайсетина километра от Пловдив, но в североизточна посока, като между двете може да се прокара права линия, в чийто център е древният Филипопол (Ил. 8). Още по-фрапиращи от мащабите на Духова могила обаче са находките край нея, които наистина нямат аналог.
С един здрав научен скептицизъм Сьор се усъмнява, че във всичките, споменати от Шкорпил 16 ями, е имало заровени колесници. (Ил. 9) Според него колесниците – двуколки и четириколки - са били 3-4 или най-много 7-8. Българските специалисти - например Венедиков и Китов - категорично поддържат бройката „над десет“, като първият не е далеч от мисълта, че във всяка от 16-те ями е имало колесница. Нека си представим реалните размери на района с ямите, където са погребани най-малко десетина двуколки и четириколки, заедно с конете (без да отчитаме споменатите от Шкорпил колесничари). Периметърът, в който те са можели да бъдат разположени и със сигурност е съставлявал част от сакралното пространство на Духова могила, без никакво преувеличение може да се определи като огромен. (Ил. 10, 11)
Проблемът е, че нито българските специалисти, нито дори Сьор, се опитват да обяснят задълбочено споменатия феномен – тук е имало над десет колесници с разкошни бронзови (а според някои данни – и сребърни) украшения, закопани на едно място. (Ил. 12, 13, 14) Венедиков предпазливо предполага, че става дума за култово място на знатна тракийска фамилия, използвано от нея 8 века – нещо, само по себе си изключително като устойчивост на културната традиция. Сьор се задоволява да подметне, че колесничарите вероятно не са били прави, а седнали, без да се задълбочава над факта, че дори да е така, подобни находки за тракийския, а и изобщо за европейския регион не са характерни.
Резервираността по темата, която демонстрира френският археолог, не бива да ни учудва: в хода на разкопките той е привлечен най-силно от множество необичайно погребани тела. В краймогилното пространство той открива 48 черепа (Ил.15). Всички хора са били погребани голи, липсват всякакви следи от дрехи и украшения, т.е. – става дума за масово жертвоприношение, един вид човешка хекатомба! Понеже това е практика, характерна за малко народи, Сьор е убеден, че тук през 4 в. сл. Хр. е погребан знатен скитски вожд. Без съмнение преданието за Чингиз Хан, който бил погребан заедно с 50 свои наложници, витае във въображение на френския изследовател. Най-вероятно по тази причина той изтъква известното обстоятелство: от скелетите обикновено се запазват черепите, а те не позволяват да се определи точно полът на починалия. Най-вероятно това води и до настойчивостта му пред руските власти да „признаят“ за извършените през 1860/61 г. „разкопки“. Сьор е убеден, че телата трябва да са 50, а руските администратори, политици и археолози, с изключение на един доклад на Ростовцев, официално отричат да са вземали каквото и да било от Пастуша преди 1877/8 (макар всички заинтересовани да знаят, че в частните колекции на Геров и Берти имало елегнатни бронзови статуетки, а в Ермитажа в Санкт Петербург се пазят не само изящни сребърни съдове, а и няколко (!) колесници от Духова могила). Така или иначе, като се позовава на открита при разкопките монета на император Лициний (4 в.), Сьор развива тезата си, залегнала още в заглавието на студията за разкопките в Духова могила: тук през 4 век е имало масирано заселване на скити, което се доказва както от писмените извори, така и от „скитското“ погребение в Пастуша. Дали обаче френският археолог е прав? Що се отнася до „скитите“ – по-скоро не. На първо време можем да се солидаризираме с изказаните наскоро от Уилям Риджуей аргументи срещу „скитската теория“ на Сьор: първо - при траките хора да съпътстват господаря си в отвъдното е било редовна практика и второ – „скитите, които не са използвали колесница по времето на Херодот през 5 в. пр. Хр, едва ли са започнали да я използват чак през 4 в.сл.Хр., когато всички са употребявали конете изключително за езда“. Освен това в старанието да докаже късния произход на Духова могила, Сьор игнорира всички по-древни артефакти. Забравя, разбира се, да обърне внимание и на името й, макар изрично да го превежда. Всъщност Риджуей също забравя да обърне внимание на името, макар и той изрично да го превежда като Могилата на Духа (The Barrow of the Spirit). Повечето български специалисти, както беше споменато, няма как да обърнат внимание на името. Като четат предимно Сьор, те транскрибират названието като „Дукова могила“, т.е. Могила на дука/господаря. Така остава пълна загадка защо например близката, също монументална, и тясно свързана с Духова могила - Банова могила - носи същото име (бан=господар).
Nomen est Omen (Името е знамение) или: някои догадки около Духова могила
Жорж Сьор, който се интересува от всички могили в Кричимската долина не пропуска да отбележи, че Могилата на Духа и (Духова могила) и Могилата на Господаря (Банова могила) са тясно свързани. Той дори е чувал за еднокилометровия тунел, който свързвал навремето съоръженията, макар да не го е виждал. Между другото, според местното население този тунел съществува и днес, но това е тема за друг разказ, а, предвид множеството чудновати легенди – и за друг жанр.
Проблемът не е във връзката само между двете могили с красноречиви имена. Истинският въпрос е защо монументалната, богато украсена Червена църква е построена през 4 в. тъкмо над тях, един вид в „нищото“. Тя изглежда издигната „сред нищото“ само ако не се отчете, че градежът е върху древен хероон, чиято особена четириконхална (приличаща на четирилистна детелина) форма наследява. Самият хероон, без съмнение, се намира тъкмо тук, понеже тук извира мощният карстов извор, който е захранвал с вода дълго време цяла Перущица. (Ил. 16)
Естествено, догадките какво ли се е случвало край Духова могила от ср. на 1 хил. пр. Хр. до ср. на 1 хил. сл. Хр. засега могат да бъдат само условни. Те, обаче, трябва да започнат задължително с уточняване на един факт: Духова могила далеч не е свързана само с Банова могила, Червената църква, предхождалия я хероон и Свещения извор. Тя е част от огромен сакрален комплекс, който включва светилища от неолита до 19 в. Така по права линия от нея се преминава през Червената църква, от там – през възрожденския храм на саможертвата на въстаналите перущинци „Св. Архангел Михал“, сетне – през „Св. Тодоровци“ с неговото аязмо, за да се стигне до извисилите се по родопските върхове (точно под Върховръх) мегалитни комплекси Манастирски скали и Святото място (Ил. 17, 18). Пътят към тези светилища е осеян с древни долмени и уникални, досега несрещани у нас каменни статуи. (Ил. 19, 20). Противно на наложилото се мнение за разпространението на тракийските трапецовидни ниши, над Перущица има и такива. Уникалното е, че тяхното прецизно изработване, с технология, неизвестна на съвременните учени, продължава и през 20 век! (Ил. 21).
Това като цяло са фактите. Защо могилите се казват Духова и Банова, кой и кога е погребан тук, дали могилата е кенотаф (празен гроб, в което е категоричен Сьор), или, както твърдят местните хора, пази в недрата си много тайни, чии са телата на 50 саможертвали се придружители, както и чия е златната колесница (колесници), слуховете за която са привличали век и половина авантюристи и специалисти? Това са все прелюбопитни въпроси с множество напълно логични и възможни отговори, стига само човек да си зададе правилните въпроси. Нека, например, се замислим кой харизматичен римски император, цезар, императрица или принцеса - траки по кръв и по дух, са загинали през 4 в. при мистериозни обстоятелства и в неизвестно място? Защото името Духова могила отпраща в равна степен към християнски и тракийски владетелски традиции. Или кой, кога, къде на кого и защо беше обещал в дар златна колесница? Това са само две теми, изкусителни за любознателния ум и тясно свързани с нашия район, които само очакват смели интерпретации и... достатъчни инвестиции за тяхното научно археологическо доказване.
.jpg)
Тайните на духова могила -продължение
В първата статия представих разкопките, провеждани край Духова могила, заедно с техните официални резултати, подмятанията и намеците за кражби и нашепваните фантастични слухове какво не само е ограбено от Духова могила, а и какво още се крие в нея. (http://museumperushtitsa.com/svetini/duhova-mogila). Сега ще се опитам да изложа някои хипотези по обещаните въпроси: кой и кога е погребан в Духова могила, дали могилата е кенотаф (празен гроб, в което е категоричен френският археолог Сьор), или (както твърдят местните хора) пази в недрата си много тайни, чии са телата на 50 саможертвали се придружители, имало ли е 16 колесничари в 16-те погребани колесници, както и чия е златната колесница (колесници), слуховете за която са привличали век и половина авантюристи и специалисти?
.jpg)
Филип и забележителностите на неговия град: Духова могила – гробът на Александър Велики?
Опитите на мнозина наши учени, в т.ч. пловдивски, да докажат, че градът Филипопол е свързан не с Филип II, а с живелия стотина години по-късно Филип V, вероятно съдържат някаква, чисто академична стойност. Те обаче противоречат както на всички известни извори от Тацит до Стефан Византийски, така и на европейската памет за Града на Филип и сина му Александър, запазена поне до 19 век. За разлика от Александър, който ще построи много Александрии (и ще кръсти на себе си много древни градове), името Град на Филип е дадено само на днешния Пловдив. Фактът, че става дума за преименуване, а не за основаване на древната Пулпудева, в случая е ирелевантен – по една или друга причина Филип иска да бъде запомнен с точно този град. Според Евлия Челеби, впрочем, не само градът, а и цялото днешно Пловдивско поле се е наричало Филбоз сахрас („Филипова равнина“). Дори нещо повече: пътешествениците – като Мартин Грюневег и Райнхолд Лубенау (16 в.) – често споменават, че Филипопол е столицата на Филип, а Александър Велики е роден в един от дворците на Филипопол и/или е погребан в една от могилите край града. Иначе казано, ако през 16 в. съществуваше „културен туризъм“, в дипляните на Пловдив Рожденото място и Гробът на Алексанър биха заели специално място. Друг е въпросът, че в българските издания на пътеписите педантично се обяснява, че тук авторите им бъркали Филипопол с Филипи. Какво общо са имали Филип и Александър с Филипи е един от правилните въпроси, които тези коментатори явно не си задават. Героичните усилия на А. Чилингиров да поправи тази линия на интерпретация поне що се отнася до християнската история, засега също остават без траен отвзук в официалната наука.
Филипопол и векове след времето на Филип изглежда е бил наистина впечатляващ град – нещо, което е непостижимо без сериозни средства не просто на градската управа, а насочвани от централизирана държавна хазна. Дали това е било оправдано за град, в който Филип, а сетне и други управници не са резидирали и какво ли все пак ги е привличало точно към този град? А че градът е бил буквално нарицателно за великолепие, няма съмнение. Ето как изглежда Филипопол като тема в разговора между Хермес и Херакъл:
„Наистина, Херакле, това е най-големият и най-красивият от всички градове. Отдалеч блести красотата му и една много голяма река тече съвсем близо до него.” А Херакъл отвръща: „ Това е Хеброс, а градът е дело на известния Филип.” (Лукиян от Самосата, 2 в.)
Суперлативите, изказани от двама обитатели на Олимп – единият бог, другият – обожествен герой, не се нуждаят от допълнителен коментар. Следващият въпрос, значи, е с какво Пловдивският район би могъл да заслужи подобно привилегировано отношение. Предвид културните традиции на Античността, първото, което бихме могли да помислим е, че в района е функционирало голямо светилище. Тук е мястото да се напомни, че най-големите светилища по принцип не са се намирали в големите градове. Такъв е случаят с Елевзина и Атина, с Тиволи и Рим, със Сердика и Скретиска… Още по-малко се предполага градско голямо светилище, в което се изказват пророчества и са посветени на буйни богове – като Дионис. Самият характер на екстаза, при който бог разкрива бъдещето чрез оракула, и на оргиастичния култ към Дионис предполагат неговото голямо светилище да се търси сравнително далеч от големия град, но достатъчно близо до него, за да го облъхва със свещената си аура. Според всички описания въпросното светилище е било на скалиста планина, а гадаенето е било по дима от изпаряващо се вино. Пловдив би могъл да се свърже с две такива светилища – Белинташ и Святото място. Белинташ, обаче, е прекалено отдалечен. Ето защо огромният мегалитен комплекс, включващ Манастирски скали, Орли камък и Святото място над Перущица, е идеалният кандидат за подобно светилище.
Както доказа Ани Радунчева, Белинташ и Долнослав са части на едно и също светилище – небесна (скалите) и земна (равнината). Същата конфигурация виждаме и между планинското светилище около Свято място и равнинното около Духова могила. Доколкото изграждането на каквито и да било импозантни съоръжения в района на планинското светилище е невъзможно, храмовете, които са за обикновените богомолци, са в низината. Точно там е комплексът на Духова могила, чиято дължина, заедно с 16-те ями, надхвърля 230 м (т.е. тази на Хеопсовата пирамида). Сред скалите свещенодействат жреците.
Предвид характера на Филип, а особено на съпругата му Олимпиада, майката на Александър – епирска принцеса, посветена в Дионисиевите (Вакхическите) мистерии, изборът на подобно място за резиденция на царствената двойка е повече от логично. Нека си припомним само, че двамата се запознават и влюбват по време на точно такива тракийски мистерии на остров Самотраки. Не е за пренебрегване и една от легендите, според които Александър е син тъкмо на бог Дионис – къде би било най-логично богът да обладае вакханката Олимпиада, освен по време на негово честване в негов храм.
Кой от Филиповото семейство, обаче, би могъл да е погребан в Духова могила (самият Филип и съпругата му Меда, дъщерята на гетския цар Котела, са погребани във Вергина)? Макар до извършването на сериозни разкопки на този въпрос да не може да се отговори, със сигурност може да се каже едно: ако монументът е на Александър, както мислят цитираните пътешественици, той сигурно е кенотаф (празен гроб) – както е убеден френският археолог Сьор. Както е известно, само предоверяващите се на Светоний автори са склонни да приемат, че, поне временно, тялото на Александър Велики е било погребано в Алекснадрия. Религиозните идеи на Александър са сложни и доста хаотични, но едно е сигурно – той е искал да го смятат за бог. А колкото и силно да е бил повлиян от елинските и египетските традиции, за него божественият цар е онзи, чието тяло не остава в света, пък било то и балсамирано в разкошна гробница, както твърди Светоний. Точно тази тракийска, а впрочем и българска вяра, обяснява озадачаващата липса на царски тела от античната и средновековната епоха.
Следователно, ако допуснем, че гиганското съоръжение, известно като Духова могила е кенотаф на Александър, най-възможният сценарий за издигането му е следният: верните хетайри (военни другари) на царя и майка му Олимпиада устройват символично погребение край града на Филип, в подножието на мегалитното светилище. 16-те показно наказани и в смъртта им колесничари са високопоставени воини, уличени в убийството на Алекснадър. Не е изключено воините да не са били убити на място, а да са част от онези многобройни заподозрени и избити от Олимпиада още през 323 г. пр. Хр., като междувременно починалите били ексхумирани и повторно убити (Животът на Александър, Плутарх). Според този сценарий 50-те демонстративно лишени от всичко – дрехи, инсигнии, бижута и т.н. жертви също биха могли да са част от кървавото отмъщение за смъртта на Алекснадър.
Що се отнася до избора Александровият мемориал да бъде точно могила, той е съвсем ясен: според древните предания, легендарният герой Ахил е бил погребан край Троя точно в могила (тумулус). Александър, по-късно Юлиян Отстъпник и Мехмед Завоевателя ще се поклонят символично на този гроб (впрочем, също празен) в знак на решимостта си да поставят под един скиптър Европа и Азия. А Олимпиада, както е известно, е дъщеря на Неоптелем I, епирският цар, който се обявява за наследник на Ахиловия син Неоптолем. Нищо по-естествено от това Великият Ахил и великият му потомък Александър да бъдат възпоменавани с еднакви монументи.
Втора, по-малко вероятна версия, е близките на Олимпиада да са й устроили реално или символично погребение тук. Близостта на града на Филип я е легитимирало като македонска царица и след развода с Филип, а на светилището на Дионис – като негова жрица. Според повечето извори Олимпиада е била убита през 316 г. пр. Хр. с камъни от семействата на многобройните си жертви и е била издадена забрана да бъде погребана в Еге (дн. Вергина). Не е изключено останките й с описания замисъл да са пренесени тъкмо във Филипопол.
Колкото и примамлива да изглежда подобна версия за издигането на Духова могила, тя едва ли е вярна и по-точно – едва ли е напълно вярна. Първата причина е, че тук се следва не особено коректният подход на Сьор, само дето вниманието се концентрира не върху 4 в. сл. Хр., а върху 4 в. пр. Хр. Втората е, че тя нито обяснява напълно задоволително съществената разлика в погребенията на 16-те и 50-те човека край Духова Могила, нито името на съоръжението.
Разбира се, по принцип всяко число може да е случайно. Това, обаче, много рядко се случва със сакрални съоръжения. При свещените монументи най-често всичко носи дълбока символика – типичен пример са удивително точните мерки на Соломоновия храм, над чийто скрит, кодиран смисъл кабалистите разсъждават от векове. С други думи, в нашия случай подходът на Сьор – да търси поне ритуално съвпадение на броя на жертвите с погребалните традиции в някоя култура (за него – скитската), е по-правилен. Проблемът е, че въпросният скитски владетел, погребан в Пастуша според него, наистина трябва да е бил от ранга на Чингиз Хан, а смътните споменавания за скитски заселвания в района не позволяват такова заключение. Другият проблем са паралелните погребения на колесничарите, които, дори да са 5-6, най-много 7-8, както мисли френският учен, не могат просто да бъдат „изтрити“ от картината.
Като оставим засега настрана възможната орфико-питагорейска символика на числата, нека преминем към следващата хипотеза. Търсейки друг владетел от ранг, достоен за подобно погребение (реално или символично), който да е имал сериозни основания да е силно свързан с интересуващото ни място, това е… Спартак.
Спартак – принцът гладиатор
Плутарх (1 в. сл. Хр.) представя легендарния тракиец Спартак така: „Спартак, произлизащ от племето на медите – човек, който се отличавал не само с изключителна смелост и физическа сила, но по своя ум и мекота (възпитание) на характера стоял много по-високо от своето положение и въобще приличал повече на елин...“
За живота на Спартак преди попадането му в гладиаторската школа в Капуа не е известно почти нищо. Роден бил към края на 2 в.пр.Хр., вероятно в района на тракийския град Медиос (днешния гр. Сандански). Не е изключено, обаче, Спартак да е произхождал от средите на тракийската аристокрация, ако не и от самата Одриска царска династия. За връзката на Спартак с върховете на тракийското общество свидетелстват несъмнената му професионална военна подготовка, способността му да ръководи големи маси от хора (вкл. такива, които нямат елементарно военно обучение и дисциплина, които са от различен етнически и социален произход, и т.н.), и не на последно място - “царското” име Спартак. Днес ние употребяваме латинския прочит на името му, но на тракийски език то е звучало „Спарток“, носено от тракийски и боспорски владетели (Спартокидите, управлявали Боспорско царство, разположено на Кримския и Таманския полуостров) в периода 438 – 108 г.пр. Хр.
Филмите и книгите са наложили една съвсем невярна представа за съдбата на Спартак. Най-голяма е редакцията относно края на живота му. В изкуството той умира трагично в края на бунта (71 г. пр. Хр.). Факт е, обаче, че нито един древен извор не споменава такава смърт. Това е толкова по-озадачаващо, предвид че авторите подробно предават смъртта на другия водач на въстанието – келтския вожд Крикс, както и злочестата участ, застигнала враговете на тракийския герой – римските консули Крас и Помпей. Изводите, които могат да се направят, са само два: или че по тракийски обичай тялото на принца Спартак след смъртта му е било унищожено (хероса, царят-бог, трябва да изчезне от света на смъртните), или че Спартак се е върнал успешно в родината си и е поел властта над народа си. Ако приемем второто предположение, след години неговото погребение никак не е било изключено да е тъкмо Духова могила. Сценарият на погребенията е донякъде сходен с описания по-горе: показно наказание за отстъпниците и римляните.
Тази реконструкция се подкрепя от масовия тип колесници, открити тук, и които са характерни за периода 2-1 в. пр. Хр. Подкрепя се, разбира се, от мащабите на съоръжението, с дължина – нека припомним, която надхвърля тази на Хеопсовата пирамида. Спартак оставя неизличими следи в Рим, а сетне и в цялата европейска култура. Каква ли би трябвало да е паметта и почитта сред собствения му народ – въпрос, който, за съжаление, изглежда не вълнува особено българските учени. Дотолкова не ги вълнува, че дори в учебниците по история се представя филмовата и литературната, а не историческата версия за живота му.
Ако допуснем, че Духова могила е мемориал на отмъщението за Александър или на паметта за Спартак, броят на колесниците – 16, би могъл да се тълкува в орфико-питагорейски смисъл или като отдаване на хтоничните (подземните) сили, или като знак за пълно съвършенство (4х4). Броят на жертвите от краймогилното пространство е пределно ясен – 50 е сивмол на пълнотата и завършеността (което е отразено, например, в римския или юдейския юбилей). Тези 50 погребения, обаче, биха могли да са на видни траки, почетени с гроб, близо до велики си цар.
Вергинските или Егенските царски гробници (на гръцки: Βασιλικοί τάφοι των Αιγών) са погребално съоръжение от IV век пр. Хр. от античния град Еге, край днешното село Вергина, Гърция. В тях са погребани останките на членове на царското семейство на Аргеадите.
Голямата гробница или гробница II е изследвана от първата половина на XX век, където професор К. Ромайос започва разкопки в 1937 година, но находките в гробниците, интересно са открити чак в 1977 година от Манолис Моше Андроникос. Погребаният мъж в гробница II е идентифициран с Филип II Македонски въпреки че някои учени оспорват идентификацията.
Френския археолог Жорж Сьор през 1899-1900 г. провежда край Духова могила самостоятелна археологическа експедиция. Нейният дневник, основа за тезите на автора, подробно е отразен в нарочна публикация, която излиза само година след разкопките.Така например той е убеден, че за разкопките си мами не само Найден Геров, а още Мараджи е открил доста неща, но „по ориенталски обичай“ е прикрил находките. Усъмнява се също, че във всички 16 ями е имало колесници с колесничари. Фактически никой обаче не коментира, че френският археолог откровено цитира че всички артефакти са отнесени в Париж (някои в Атина).
Златният ларнакс, в който се смята, че са останките на Филип II
Най-невероятна версия за местонахождението на гроба на Александър е тази, изречена от пророчица Ванга. В разсекретени архиви на КГБ е описано следното. Тя е посетена от непознат мъж от руските служби, който иска да разчете йероглифите от разпадащо се парче стара хартия. Ванга не му помага, но след напускането му обяснява на племеницата си историята. Писмеността, казва пророчицата е от вътрешната страна на саркофаг на великолепен каменен ковчег. Тази гробница, като че ли е от преди две хиляди години, продължава разказа, и вероятно е в България.
Интересно е, че българската Пела е била столица на Македония. Aгента на КГБ, Ванга, също казва, че буквите изписани в гробницата, говорят за това, което се е случило в древни времена и какво ще се случи в бъдеще.
Е, може би, Ванга наистина говори конкретно за гроба на Александър Велики. А посланията, които красят ковчега му са изпълнени с мистерия на древните египески жреци от храма в Сива. В документа на КГБ, ако приемем неговата истинност, се твърди, че Ванга е казала: „Човечеството не е готово да се знае истината“. Както са и казали от КГБ.
Руските администратори, политици и археолози, с изключение на един доклад на Ростовцев, официално отричат да са вземали каквото и да било от Пастуша преди 1877/8 (макар всички заинтересовани да знаят, че в частните колекции на Геров и Берти имало елегнатни бронзови статуетки, а в Ермитажа в Санкт Петербург се пазят не само изящни сребърни съдове, а и няколко (!) златни колесници от Духова могила). Има сведения че част от артефактите заедно с златния ларнакс са заминали за
Франция към имението на Ротшилд.
В ермитажа остава една колесница която по-късно е използвана за създаване на велкомакедонизма за разделяне на Балканите. Не може в Македония да строят паметник ако нямат някакви артефакти явно са им показвали ларнакса. През 1977г. ларнакса е предаден/продаден на гърците за да го "открие" Манолис Моше Андроникос.Професор К. Ромайос започва разкопки в Егенските царски гробници (погребално съоръжение от IV век пр. Хр. от античния град Еге, край днешното село Вергина) през 1937 година, но находките в гробниците, интересно са открити чак в 1977 година.!!!
Френския археолог Жорж Сьор през 1899-1900 г. провежда край Духова могила самостоятелна археологическа експедиция. Нейният дневник, основа за тезите на автора, подробно е отразен в нарочна публикация, която излиза само година след разкопките.Така например той е убеден, че за разкопките си мами не само Найден Геров, а още Мараджи е открил доста неща, но „по ориенталски обичай“ е прикрил находките. Усъмнява се също, че във всички 16 ями е имало колесници с колесничари. Фактически никой обаче не коментира, че френският археолог откровено цитира че всички артефакти са отнесени в Париж (някои в Атина по късно).
Няма коментари:
Публикуване на коментар