"Върховната истина"(Парам-Атма): Първите писмени системи: Линеар „А“ И Линеар „Б“

четвъртък, 30 януари 2025 г.

Първите писмени системи: Линеар „А“ И Линеар „Б“ – връзката с древните българи

https://www.youtube.com/watch?v=PD1nnzBU2lY

Грешно се твърди, че древната писмена система наречена Линеар Б е принадлежала на старите гърци. Тази особена азбука се състои от около 80 знака, а също значителен брой идеограми (символи за жито, злато, добитък) и лигатури (съчетания на различни знаци). Смята се, че тази писменост е използвана на остров Крит, континентална Гърция и други места между ХV и ХІІ век прeди Христа. До днес не е доказано научно защо щом Линеар Б е гръцка писменост, гърците я забравят напълно и през VІІІ век преди Христа заемат нова азбука от един чужд народ – финикийците (антични българи)? Няма обяснение и един забележителен феномен. Става дума за това, че свещената българска писменост – глаголицата притежава тридесет и три успоредици с Линеар Б. В двадесет и два случая се наблюдава както прилика във форма, така и съвпадение на звуковата стойност.

Свещената българска писменост – глаголицата притежава тридесет и три успоредици с Линеар Б. В двадесет и два случая се наблюдава както прилика във форма, така и съвпадение на звуковата стойностПещера "Козарника" край Белоградчишките скали

БР- български руни ЛП- линеарна писменост

Освен глаголицата също и руните на старите българи показват удивителни паралели с Линеар Б. Абсолютно всички старобългарски знаци от розетата намерена в Плиска имат еквивалент не само в Линеар Б, но и в много по-стария Линеар А. Пл. -руни от Плиска ЛА- линеар А ЛБ- линеар Б

Гл.- глаголица зв. -звукова стойност ЛА- линеар А ЛБ- линеар Б Гр. -гръцки букви Евр. еврейски букви Кп.- коптска писменост Сам. -самарянска писменост

Микенците, които ползват тази особена писменост са и старите ахейци, описани в Илиада. Ахейците (антични българи) и по-точно Атреидите Менелай и Агамемнон са потомци на фригиеца Пелопс, т.е. те са антични българи, а не гърци. Страбон е пределно ясен разказвайки, че Пелопс е довел своите хора от Фригия. В работа на Софокъл Пелопс е наречен варварин фригиец. Какво дава право тогава Атреидите да бъдат определяни като гърци? Та гърците наричат фригите варвари, т.е. чужденци, говорещи неразбираем език. Ахейците микенци жертват коне, а понякога и куче в гробовете на благородниците си. Този обичай е чужд на гърците, но е типичен за древните българи. В България той бива практикуван поне до ІХ-ти век след Христа (старобългарският некропол при Нови Пазар и др.). Традицията на куполните гробници на ахейците намират продължение при древните българи, но гърците, които уж трябва да са потомци на омировите герои имат съвсем различни обреди. Херодот споделя без увъртане, че гръцките погребални обичаи са като тези на африканските номади (История, IV –190 ). Друг ахейски (антично български) погребален обичай – военни игри при могилата на благородник, се среща при древните българи, но е чужд за гърците. От различни изображения става ясно, че ахейците (поне войниците) са носили панталони.

В Класическия период това облекло е наричано от гърците варварско.

Следващият парадокс е този – през ХІІ век пр. Р. Хр., когато Линеар Б е все още в употреба, съществува и писмеността на финикийците. Щом гърците имат своя азбука, защо заемат тази на финикийците. Защо Херодот твърди, че преди Кадъм в Гърция азбуката е непозната? (История, V- 58). Изкуството на микенците е в зверинен стил. Той е типичен за древните българи и техните роднини скитите, но е чужд на гърците. От друга страна зверинният стил е типичен за старобългарското изкуство. Един от основните аргументи на Чадуик, че Линеар Б е гръцки с присъствието на гръцки имена в микенските документи. Обаче Хектор, Ил, Кокрей, Одрис, Пеон и др. са антично български, не гръцки имена. Това, че присъстват в гръцката митология не ги прави гръцки. Учени като А. Еванс, А. Ван Виндекенс и др. установяват, че лични имена като Ахил, Агамемнон, Клитемнестра, Одисей и др. не са гръцки по произход, а само са възприети от гърците. В микенски документи от XIV век пр. Р. Хр. се срещат имена като Бато, Ботийо, Бузо, Гета, Котеу, Мируло, Видако, Тато, Руси, Румано, Дейко, Силано, Камонийо, Делеу, Пирино (1084, 1280 Е, 1293 Е, 1421 Х, 482 U, 1516 А 301 lxxxvii – по Чадуик) които са си нашите Бато, Ботьо, Бузан, Гето, Котьо, Мирул, Видко, Тато, Руси, Румен, Дейко,

Силан, Камен, Дельо, Пирин… Докато тези имена се срещат до ден днешен при българите, то в Линеар Б отсъстват напълно типичните гръцки имена с наставка идес, адес. Това е признато дори от Дж. Чадуик. Най-интересното е, че в микенски документи срещаме имена като Круменио, Карамесийо, Токеу, Винийо (плочица 236 К – по Чадуик), а също и Исеверйо, отговарящи на имената на старобългарските владетели Крум, Кормесий, Токту, Винех, Севар… В микенски документи от XIV век пр. Хр. се срещат дори старобългарски родови имена като Вокило – Вокил и Ерма – Ерми. Топонимите и хидронимите от земите на ахейците не са гръцки. Тесалия, Коринт, Пеней, Додона, Парнас и др. нямат обяснение на гръцки език. Пеней обаче се обяснява с българската дума пена-пяна (Вл. Георгиев). Наставката –инт в Коринт, Тиринт и др. се среща в антично българската дума волинт – вол, а Георгиев я определя като идентична на старобългарската енте… като например във воленте…

За косите на ахейците (антични българи) Менелай, Ахил, Одисей е използван епитета ксантос, имащ значение рижо-кестеняв. Същият епитет е използван за жените на тракийското племе бистони, а има и тракийско племе ксанти. Истинските гърци, т.е. данайците, са с черни коси и тъмна кожа, т.е. от друг произход. Неотдавна генетично проучване доказа близостта на гърците с етиопците. http://www.ncbi.nlm.nih.gov/pubmed/11260506

Най-голямото чудо е това, че обявените за азиатски пришълци стари българи имат руни, чието родство с Линеар Б е несъмнено. Гърците, които уж са местни, не са успели да запазят писмеността на дедите си, а някакви „дошли“

1700 години след изчезването на Линеар Б хора, притежават над 40 руни, имащи паралели с ахейската писменост. Числото четири (4) на микенски е КЕТОРО, то отговаря най-добре на тракийското кетри – четири и е доста далече от гръцките тессарес, писурес – четири. Боговете, споменати в микенските документи не са гръцки. Атина (Атана), Дивонусийо (Дионис), Паяво (Аполон) и др. принадлежат на трако-пелазгите. Област, околия, край на микенски е АКРАЙО. Няма гръцка етимология за тази дума, но нашата дума КРАЙ – област е прекрасен еквивалент. В Линеар Б липсват буквите Фи, Пси, Кси, Омега… без които важни гръцки думи не могат да се изразят.

Микенските титли ванакатеро, лавагета и др. се срещат при фригите през VІІІ в. пр. Р. Хр., не при гърците. Микенската титла пасиреу (басиреу) се развива във вариант василевс. Световно известният езиковед Ван Виндекенс твърди, че василевс е със сигурност тракийска дума, а за първи път на монети тази титла се среща при античното българско племе едони – ΓΕΤΑ ΒΑΣΙΛΕΥΣ ΕΔΟΝΙΟΝ. Микенците са бойци-колесничари като антични българи, а през Класическия период гърците разчитат предимно на пехотата от хоплити.

Микенците разчитат на лъка като основно оръжие, подобно на северните траки, самият микенски лък е сложносъставен, като този на старите българи. Гърците е трябвало да наемат скитски стрелци с лък… толкова чужда им е била тази традиция…

Още преди Троянската Война ахейци (антични българи) стигат с корабите си до Източното Черноморие (Колхида). Гърците обаче създават кораби, способни да прекосят Босфора половин хилядолетие по-късно. Микенските идоли имат прототип в Тракия (историко-географска област), същото важи за микенската керамика и орнаменти. Микенските копия, мечове, брадви имат прототип в Тракия. Срещат се дори в Дания, Украйна, Британските острови. Няма извор, който да постави гърците в Ирландия например, но съществуват древни предания, разказващи за идването на народа болги от Тракия (историко-географска област) (Leabhar Gabhala Eireann). Линеар Б няма паралели с гръцката азбука от класическия период, но глаголицата предлага над 30. Счита се, че писмеността „Линеар А“ е използвана само от древните жители на о. Крит. Това не е съвсем точно. Тази писменост е известна и на древните българи от III хил. пр. Р. Хр.! За безспорно доказателство, че са дело на нашите древни предци, служат многобройните археологични находки с надписи, открити на територии, които са изконно български, т. е. свързани са с историко-географския ареал, върху който са се формирали българската етнична общност, българската държава и българската култура. Тези доказателства добиха още по-реални измерения с разчетените около 60 антични български / „тракийски“ лични, топографски и етносни имена върху плочки с Линейно писмо А и предимно с Линейно писмо Б, от полуостров Пелопонес (двореца в Пилос) и остров Крит (двореца в Кносос). Датировката на Линеар А е 28 – 16 в. пр. Р. Хр., а на Линеар Б е 15 – 12 в. пр. Р. Хр. Това означава, че през 2 хил. г. пр. Р. Хр. древните обитатели на Балканския полуостров са плавали в Южна Егеида и са общували със съвременниците си от Минойския Крит и Ахейска/Микенска Гърция (Soesbergen P. van 1979; 1982; 1983; Duridanov Iv. 1985; Best J. 1989; Pelekidis Ch. 1994, 98; Порожанов К. 1998, с. 15-22). Това показва, че Линеар А и Линеар Б не се ограничават само с находките на остров Крит. На територията на Европейска Тракия, т. е. в нашите земи, бяха открити още доказателства, че носители на тези първи писмени системи са нашите древни предци. Това са случаите: с керамичната шпула от Бургас (Гълъбов Ив. 1956, с. 151-157), Ронделата от остров Самотраки (Matsas D. 1991, с. 159-179), шпулата от с. Драма, община Тунджа, област Ямбол (Lichardus J. Al. Fol, L. Getov, F. Bertemes, R. Echt, R. Katinčarov, Il. Iliev. 2000, с. 162-165; Лихардус Ян, Ал. Фол, Л. Гетов, Ф. Бертемес, Р. Ехт, Р. Катинчаров, И. Илиев. 2001, с. 167-169), линейните знаци върху металните слитъци с форма на опъната волска/овча кожа като: златно-сребърният – от водите на нос Калиакра, медният – от с. Черково, община Карнобат, област Бургас, единият от двата медни слитъка от Елховско, както и върху каменни котви с отвори от районите на гр. Шабла, на нос Калиакра и на гр. Созопол; всичките те с датировка във 2 хил. г. пр. Р. Хр.

През 2012 г. във фонда на Музея на занаятите – гр. Троян, област Ловеч, постъпва като дарение фрагментиран керамичен съд с неизвестно местонамиране. След извършената реставрация се оказва, че това е ритуален керамичен съд, който е датиран от „римската епоха“, като запазената част от него е приблизително 80%. Съдът е с кратеровидна форма, яйцевидно тяло, цилиндрична шия и плосък, извит навън и нагоре, ръб на устието. Дръжките са масивни, плоски, надлъжно оребрени, закрепени горе за устието, където има плоска трапецовидна издатина, а долу са захванати за раменете. Изработен е на бързовъртящо се грънчарска колело от добре пречистена глина, която след изпичане е придобила оранжево-червен цвят. Повърхността отвън е покрита с розово-червен лак, който на места потъмнява до червено-кафяво. Долната част е отрязана след изпичането, което говори, че съдът вероятно е използван без дъно. Размерите на запазената част са: височина 39 см, външен диаметъра на устието е 37 см и диаметър на тялото 38 см. Съдът е богато украсен с релефни и щамповани орнаменти, представящи различни митологични сцени. Датировката е сгрешена. Съдът е от III хил. пр. Р. Хр. и е свързан с култа към бог Залмоксис.! Върху съда има няколко знаци и идеограми, идентични с тези от Фесткия диск. Тяхното композиране издава много по-ранен произход от тези, изобразени върху Фесткия диск.! Релефните изображения на змии с две глави от двете страни на дръжките представят символично знакът на Бога на Слънцето – ипсилон (Υ)! Знакът „IYI“, както е известно, е твърде много разпространен, не само по отношение на историко-географски ареал, но и по отношение на времевия период. Символът се среща върху строителни каменни блокове, върху мегалити (древно скално светилище „Марков камък“, Рила планина; Скално светилище „Раюв камък“ – Еленски Балкан; върху керамични съдове от ранната бронзова епоха; върху етруски керамични и бронзови съдове; върху златни и сребърни накити от ранното до късното Средновековие. Нещо повече – знакът „IYI“ е най-разпространен на територии, които са изконно български и са свързани с ранния произход на древните българи. Съществуват различни предположения: олицетворение на неправилно предполагаем върховен бог на древните българи „Тангра“; символ на числото 7 – свещеното число на древните българи; гербов знак на българската владетелска династия Дуло. Съществуват и други представи за значението на „IYI“. И до ден днешен изображения на този знак продължават да се срещат върху обредни хлябове, свързани с традиционните национални празници на българите. Този символ е толкова добре запазен в паметта на българите, че е бил използван дълго време от тях дори след покръстването им наравно с православния християнски кръст. „IYI“ е бил много разпространен в Евразия, особено в района на Северен Кавказ, където по-късно се формират тюркските племенни общности. Едно от тези племена е огузкото племе „Кайъ“. То е било част от племенния съюз „Бозок“. Тотемният знак на това племе е „IYI“. Езикът на племето „Кайъ“ има особено значение за Северен Кавказ, защото през периода от 10 в. – 19 в. става „lingua franca“ („език на франките“) или основен език, на който са общували различни племенни общности в Северен Кавказ за този регион. Преди да се настанят в Северен Кавказ, предците на франките и на огузите са живеели в Централна Азия, близо до историко-географската област Балх (днешен Северен Афганистан). По-късно „Кайъ“ се преселва в Северозападна Мала Азия и след подкрепата на богомилите (предците на първоинституционалната форма на християнството), живеещи в югоизточната част на Балканския полуостров, се установяват трайно в този регион. С възникването на мюсюлманството като системна религия, племето „Кайъ“ поставя началото на Османската Империя. Следователно знакът „IYI“ е бил символ на свещеното учение на бог Ра, който стои в основата на т. нар. „Авраамови религии“. Свещените писания на християни, юдеисти, будисти и мюсюлмани са създадени на базата на това древно космологично, езотерично и философско-етично по своята същност древно учение. Знаците и идеограмите от керамичния съд, изложен в постоянната експозиция на Музея на занаятите – гр. Троян, област Ловешка (3-то хилядолетие пр. Р. Хр.), са прототипите на т. нар. писмени системи „Линеар А“ и „Линеар Б“. Езикът на „Линеар А“ условно се нарича минойски и е бил говорен на о. Крит преди нахлуването на микенците около 1450 г. пр. Р. Хр. Изследванията на езиковедите показват, че езикът на „Линеар А“ е най-близък до този на етруските и дори до този на баските. Баските (на баски: „Euskaldunak“) са етнична група, населяваща главно централните части на Северна Испания и най-югозападните области на Република Франция. Стандартното баско име на езика е „euskara“. Други диалектни наименования са: „euskera“, „eskuara“ и „üskara“. Римляните са ги наричали „Vascones“ (в единствено число „Vasco“), от което произлиза испанското „vasco“ и френското „basque“ – „баски“. Баски племена са: „Varduli“, „Verones“, „Caristii“ и „Autrigones“, които са близки по словообразуване до етруския език.

През последно време се налага и още една хипотеза, че писмеността „Линеар А“ се е развила в писмеността на т. н. „Тартесийци“. Техният език е наречен „Тартесийски“ или „Тартески“ език по името на града-полис (град-държава) „Тарте́с“ (на лат.: „Tartessus“, на исп.: „Tartessos“). Този древен град-държава е съществувал на ограничена територия в Южна Испания през I-то хил. пр. Р. Хр. Основан е от тартесийците-етруски. Родствени на тартесийците са турдулите и турдетаните. Древна столица на турдулите е Иполка, чието име в римската епоха е известно като Обулко. Турдетаните имали своя писменост. Страбон (64 г. пр. Р. Хр. – 23 г. сл. Хр.) (на гръцки: „Στράβων“) – древногръцки географ и историк е автор на прочутата „География“ (на гръцки: „Γεογραφικά“), която се състои от 17 книги. Тя се явява неоценим сборник със знания за света по онова време. Страбон е автор и на „Исторически записи“, които не са оцелели до наши дни. Той отбелязва, че турдетаните и келтите били най-цивилизованите народи в Иберийския полуостров. Името „Иберия“ или „Иверия“ е етруско. То е свързано с разселването на етруските племена. На запад при тяхното разселване много по-късно се е създало т. нар. „Царство Иверия“, „Иберия“, или „Картли“ (на грузински: „იბერია“,на лат.: „Iberia“ или „Iberi“ и на гръцки: „Ἰβηρία“) от периода на IV в. пр. Р. Хр. – V в. пр. Р. Хр. То е било разположено приблизително в източните и южните части на днешна Грузия. Това наименование се среща и като „Иберия“. То съвпада и с гръцкото наименование за трите римски провинции: „Хиспания Тараконенсис“, „Хиспания Бетика“ и „Лузитания“, обхващащи днес териториите на днешните Кралство Испания, Португалската Република, Княжество Андора и Гибралтар. Поради това обстоятелство се ползва наименованието „Кавказка Иберия“ или „Иверия (Ивирия)“, срещано в старата славяноезична литература. Съхранилите се сведения за града-държава Тартес не са много. Точното местоположение все още не е напълно установено, но със сигурност това е долното течение на р. Бетис, съвременна р. Гуадалкивир, Южна Испания. Според Библията цар Соломон e търгувал със сребро и злато с Тартес, която търговия продължила някъде до към VIII в. пр. Р. Хр. За полумитичния тартески владетел, или „мъжът от сребро“ (условно означаван като Аргантоний II; среброто тогава се е ценяло повече от златото), за многобройните му стада, богатите му медни мини, щедрите му реколти от грозде и маслини и за кръглите му кораби (върху кръгла плавателна платформа се счита, че е бил поставен и Ноевият ковчег), които достигнали бреговете на Британия, пишат много антични автори – Херодот (484 г. пр. Р. Хр. – 425 г. пр. Р. Хр.), Посидоний (135 г. пр. Р. Хр. – 51 г. пр. Р. Хр.) и др. Страбон посочва, че жителите на Тартес са имали писмена поезия и проза и закони в стихотворна форма още преди шест хилядолетия! Съвременната историческа наука приема, че Тартес е основан не по-късно от 1100 г. пр. Р. Хр. Това съответства на хипотезата за основаването му от етруските. С течение на времето Тартес става център на федерация от племена, заемащи територията на днешните Андалусия и Мурсия. Нека припомним, че през древността е съществувала огромна по своите размери държава, наричана Тартария, която е била разположена на север от прочутата Китайска стена! Навсякъде и на Балканския полуостров, и по островите на Егейско море, и на Иберийския полуостров, и на Кавказ, и на север от Алтай, както и в древна Месопотамия през тези древни времена управляващите не били само царе, а и върховни жреци. Важно е да се знае, че навсякъде, където се разселили етруските племена, символ на властта и олицетворение на владетелската мощ е била двойната брадва (лабрисът). Многобройни са тези символи по българските земи. Запазили са се тези, които са били врязани в скалите на древните български светилища. Те показват заедно с древните знакови системи изключително приносната роля на нашите предци за формирането на човешката цивилизация, а не само за културата и историята на европейските народи. Ние, българите и русите, сме преки наследници на етруските. От названието на етруските са се оформили държавните названия на няколко държави – Русия, Белорус, Кралство Прусия (1701 г. – 1918 г.) (Прусия (на лат. „Borussia“, „Prussia“ или „Prutenia“; на немски „Preußen“ или „Preussen“) и Боспорското царство (ок. 480 г. пр. Р. Хр. – 530 г.).

През периода IV в. – V в. много писмени документи са унищожени. Описанието на историческите събития, протичащи в западната част на римския свят, се ограничавали до компилации на по-стари хроники. В източната част редица историци, пишещи на древногръцки език, поддържат литературната традиция на класическия и на елинистическия периоди, като съзнателно се стремят да свържат съвремието с миналото, добавяйки към трудовете на своите предшественици важни повествования за своето време. И едните, и другите обосновали смъртната агония или на Източната, или на Западната Римска империя. И разбира се, това ставало за сметка най-вече на другите, неримляните, наричани общо „варвари“. За съжаление тези съчинения, особено от V в., са се съхранили в съвсем откъслечни пасажи в трудовете на много по-късните автори. Завладяването на Италия от Теодорих Велики (на лат.: „Flavius Theodoricus Rex“; „Theoderich“, на гр.: „Θευδέριχος“), който е цар на остготите (474 г. – 526 г.), е между 493 г. – 526 г. Теодорих e най-младият от тримата синове на остготския цар Тиудимир („Thiudimir“). Името на Теодорих Велики на готски е „Þiuda-reiks“ и означава „от бога цар“. Същият титулен израз е характерен и за българските средновековни владетели. „Канасу – бьоги“ означава също „От Бога владетел“! Готската дума „þiuda“ се съдържа в името на Сидхарта Гаутама Буда – индийският духовен учител, поставил началото на будизма. Думата „Буда“ е титла на първото духовно пробудило се същество. B повечето будистки традиции почитат Сидхарта Гаутама като Върховен Буда. На палийския език, който е определен за среден индоарийски език и на който са написани свещените книги на клона Тхеравада от будизма, Сидхарта Гаутама се изписва Сидхатха Готама! Върховният Буда на палийски език се на- рича „Самма-Сам-Буда“. На санскритски език този израз се изписва като „Самиа-Ксам-Буда“. Думата „Буда“ означава „пробуденият“, „просветленият“, „озареният“. Сидхарта Гаутама също се споменава и като Гаутама Буда или като Шакямуни („Мъдрецът от рода на Шакиите“) на палийски език. Този език дълги години се запазва като език на духовната дейност, на философията и на екзегетиката (тълкуване, изложение; раздел на богословието) не само в Индия, но и в Шри Ланка. Според някои езиковеди палиийският език има общ корен с етруския език. Готите (на готски език: „Gut-þiuda“ или „божествени готи“, на нордически език: „Gutar“/ „Gotar“, на немски език: „Goten“; на лат.: „Gothi“; на гр.: „Γότθοι“, „Gótthoi“) са наследници на гетите. В античността родствени племена на гетите са т. нар. „скити“ или още по-точно „царските скити“. Историята на гетите все още не е изследвана достатъчно с оглед изясняването на тяхната роля в протичането на сложните етногенетични процеси, свързани с формирането и развитието на българската народност и на българската държава. В по-късни времена, през IX в. – X в. с разрастването на влиянието на Франкската империя (на лат.: „imperium Francorum“), Франкия, Франкско кралство (на лат.: „regnum Francorum“, „Кралство на франките“) достъпът до важните летописи е отново невъзможен. Ситуацията впоследствие се усложнява. Германските „наследници“ на Рим си приписват троянски, т. е. гето-пелазгийски произход. Унищожени са много важни документи, показващи връзката между древните основатели на Рим, Виена, Берлин, Будапеща и др. и нашите предци. Западноевропейските учени, създавайки своята история, изопачават историческите факти и събития, фалшифицират (подправят), скриват или унищожават историческите документи и хроники. През XVII в. гетите (на-ричани още готи) са обявени за субстрат на германския народ, а по-късно се правят и опити на пеласгийския език да му се препише тевтонски произход1 Английският учен Р. Дж. Летъм в своето изследване „Тацитова Германия“ доказва, че колкото по-стари са топонимите в Германия и във Франция, толкова по-отчетлив се явява техният древнопелазгийски или етруски езиков произход.2 Ранносредновековни автори са считали племената „беси“ и „гети“ за предци на народите, наричани… склавини и славяни!1 През XIX в. тези исторически сведения са били известни н западноевропейските учени. С. Дънлап отбелязва: „Thracians, Getae, Scythians were so many links in a chain connecting Pelasgians with Media…

Pelasgian was unquestionably most nearly related to Sclavonian“4

(„Траки, гети, скити са звена от дълга верига, свързваща пеласгите с Медия… Безспорно пеласгийският език е най-близък до склавон-ския/славянския“). На същото мнение е и Дж. Доналдсън, който заявява: „Pelasgian language, as it appears in the oldest forms of certain Latin and Greek archaisms, was unquestionably most nearly allied to the Sclavonian“5

(„Както става ясно от най-древните форми на дадени латински и гръцки архаизми, пеласгийският език безспорно е най-близък до склавонския/славянския“). Писмените извори за пеласгите и за етруските се цензурират, а сведенията от древните паметници биват укривани.

Така напр. на златните плочки от Пирги6 е изписано: „Velines zal Cluvenias turuke“ – „Велин, царят на склувените дари…“7 Този надпис е от VI в.пр. Р. Хр.! Въпросът за етногенетичната връзка на т. нар. „арийци“ и древното българско население е недостатъчно е проучен. Спекулациите са главно в реакционните политико-идеологически уклони, свързвайки фашизма и хитлеризма с т. нар. „теория за чистата раса“. Повечето изследователи, повтаряйки стари тези, търсят арийците само сред народите на Индия. Съвременните изследвания показват, че арийците са древно население, живяло предимно в крайбрежните зони на Черно море и на територията на Балканския полуостров. Свещено животно на арийците е ездитният кон. Арийската дума „ашва“ – „кон“ напълно съвпада с древнобългарската дума „есва“, която означава „бърз“. „Ашва“ е много близка до диалектната форма „оясвам се“ на българския глагол „спешавам се“, „бягам“. Арийската дума „раджа“ – върховен предводител, владетел съответства на древнобългарската дума „реза“, „рез“ – владетел, цар. Тези думи са документирани още в текстове, написани с т. нар. „линеарно писмо“ от XVIII в. пр. Р. Хр. Думата „ария“ е свързана с думите „арка“, „ярък“. В древнобългарския език думите „арг“, „арз“ означават сребро, яркобял. Арийският теоним Агни се среща като лично име при българите – Огнян, Огньо, Огняна, Огнин. Древното арийско божество Браман е едно от имената на Бог Дионис – Бромий. Арийското „веда“ е равностойно на старобългарското „ведъ“ и на древнобългарското „вид“ –
“знание“. „Веда“ произлиза от арийския глагол „видати“, който на древнобългарски е „видето“, на старобългарски, съответно – „видетъ“, на новобългарски – „виждам“. Някои автори утвърждават, че скитите са потомци на „кшатрия“ = „сатри“ – войнстващите придружители на Дионис. „Сатар“ (от там и названието „сатър“) е название на бойна брадва, хладно оръжие, което съчетание на меч и брадва. Названието на индийската планина „Имеус“ произхожда от древното название на Стара планина – „Хемус“. То е близко и до пеласгийското/ белазгийското название за планина – „Иметос“ и до древното название на областта Македония – „Ематия“. Българската дума „име“ идва от „иметос“. В Риг Веда се споменава р. Кубха. Това е р. Кубан (старото име е Хупанис. Други хидроними от пеласгийски/белазгийски произход са Кефонес и Копаис. Други пелазгийски/белазгийски думи, които имат пряк аналог в българския език са: „ахерон“ („азерон“) – „езеро“; „бара“ – „бара“, „малка река“, „рекичка“; „стан“ – „стан“, „място, където се изгражда временно поселище“; „бага“ – „бог“ и др. Луций Ариан разказва, че до идването на Бог Дионис в Индия населението било номадско, липсвали селища от градски тип, според тогавашните представи. С пристигането на Дионис и неговите придружители се поставили основите на обществените отношения. Етногенетичните и биогенетичните изследвания показват, че не малка част от сегашното население на Индия произхожда от древните огнища на цивилизацията – Балканския полуостров и Причерноморието.

Заедно с формирането на първите етнокултурни общности, на първите протодържавни образувания, на общ официален общностен език се правят и опити за създаване на обща знаково-символна система за документализиране на социално-значимата информация. Формират се първите протописмени системи. В зората на формирането на първите писмени информационни системи се появява пиктографичното писмо. То представлява графично изображение на цели думи или дори на цели установени чрез практиката процедури на ограничителни забрани и препоръчителни действия за лов и риболов, за организирано събиране на диворастящи плодове и семена, за изработване на оръдия на труда и придобиване на знания и умения, за защита и водене на бойни действия и т. н. Особено значимо било запазването и предаването от поколение на поколение на знания и полезен практичен опит за успешно извършване на социална дейност, съобразно природо-климатичните промени. Така били създадени и първите календари. Примери за най-ранните първични писмени форми в това отношение са: – Графичните изображения, направени главно върху стените на пещери и върху праисторическите керамични изделия – съдове и идоли, открити в България от около 9–8 хил. г. пр. Р. Хр.; – Писмеността „Цзяху“, издълбана върху коруби от костенурки в гр. Цзяху, Китай от 6600 г. пр. Р. Хр.; – Първоначалното Индуско писмо от около 3500 г. пр. Р. Хр. През периода до 10 хил. г. пр. Р. Хр. се появява най-ранната, първата установена досега не само на базата на археологични проучвания организирана човешка общност. Тя се е намирала около басейна на днешното Черно море. През периода 10 хил. г. пр. Хр. до около 5 хил. г. пр. Р. Хр. Черно море е било сладководно езеро и неговата акватория е била сравнително малка. Около 5 хил. г. пр. Р. Хр. започва повишаване (трансгресия) на океанското и морското равнище в целия свят. Това се дължи на внезапно затопляне, което довело до планетарно разтопяване на ледниците. Големи територии от землището на тази първа социално-организирана човешка популация, намиращи се около тогавашното езеро, са били потопени от придошлите води. Вследствие на този грандиозен катаклизъм се появява планината Кавказ, както и Азовско и Каспийско море. Тогава се създава и протокът Босфор между Черно и Средиземно море. Това довело до разселване на големи групи от хора от този район към Азия и към Близкия Изток. Те търсели нови места за заселване, които да съответстват на възприетия от тях начин на социално-икономически живот – крайбрежни земи и делти на пълноводни реки. На тогавашните хора били известни такива територии извън населяваните от тях. Тези по същество географски познания те придобили вследствие на активната търговия и корабоплаването не само в крайбрежните зони, но и по течението на големите реки, които се вливали в Черноморския басейн. Търговците проникнали и навътре в континенталните зони. Особено тази търговия се развивала активно в средното и горното течение на сегашните реки Дунав, Днестър и Днепър.

Първото в света обработено от човека злато, принадлежащо на тази най-ранна човешка общност, предшестваща голямото преселение около 4 хил. г. пр. Р. Хр., е открито, както вече споменахме, пак на територията на днешна България! Този факт е безспорно свидетелство за високото развитие на металургията и занаятите. Тази най-ранна човешка общност е оставила и други следи на българска територия. За приноса на праистори- ческата култура по нашите земи за развитието на световната култура е достатъчно да споменем за археологичните находки от Варненския халколитен некропол (7500 г. пр. Р. Хр.), както и за най-големия праисторически некропол в света – Дуранкулашкият, за най-старата каменна архитектура в света и за най-ранното обработено злато в света, открито при с. Дуранкулак, община Шабла, област Добрич. Научно е доказано, че това злато е добивано предимно от районите на Северозападна България, както и от околностите на гр. Стара Загора. От региона на гр. Стара Загора произлиза и керамична плочка със свързани в дума три знака. Тя е датирана от 1500 г. пр. Р. Хр. Учените разчитат първия открит досега праисторически надпис като „сол“! Може би това е първият в света „етикет“, който се е поставял върху торби от промишлено добивана сол. Солта е била една от най-важните търговски стоки в онези древни времена. Чрез осоляване са се запазвали месни и растителни продукти. Това означава, че и първият в света надпис с консонантно писмо е също открит на територията на България! В гроб № 43 от Варненския енеолитен некропол е погребан първият владетел в света, който е изпълнявал и жречески функции. В този гроб е съхранен и първият в света златен царски жезъл. Намереният в него златен модел на астрагалус, е най-ранният известен досега на науката пример за „царски жребий“. Златните находки от този гроб показват не само, че тук е погребан най-древния „цар“ в света, но и че древните предци на българите са познавали геометрията, числото „Пи“ и числото „Фи“, наричано още „най-хубавото число в цялата Вселена“ или „числото на златното сечение“.

Тук е представено и първото позлатяване на керамичен съд в света. Във Варненския енеолитен некропол е намерен и златен „модел“ на… бумеранг! От периода на каменно-медната епоха са открити каменни бумеранги и в района на гр. Русе. Пак в Русенския регионален музей е изложен т. нар. критски меден слитък с вторично врязани в свързан текст знаци от познатото линеарно писмо! През лятото на 2006 г. в древното светилище „Белинташ“ е окрит скален надпис. В края на 2008 г. надписът е заснет, измерен и документиран. Дълъг е 70 см, височината на знаците му е 20 см и съдържа поредица от 14 или 15 знаци, издълбани в хоризонтална скала. Датира се от около 5–4 хил. г. пр. Р. Хр. Най-старите жилища, обитавани от преди 7000 г. (от енеолитните хора), са открити в местността „Яйлата“, намираща се между гр. Шабла и гр. Каварна, в „Езерния град“. На територията на нашата страна е открит първият и единствен засега двуетажен храм на Балканите от 5 хил. пр. Р. Хр. и останки от каменни постройки, датирани към 4750–4500 г. пр. Р. Хр. Най-старите украшения от мед и злато също са намерени у нас. Най-ранните форми на парично-разменни ценности (протопарични форми) в света (5000 г. пр. Р. Хр. – 4800 г. пр Хр.) също са открити в България. Учените предполагат, че писмеността се е появила на няколко места в древния свят, независимо едно от друго. Счита се, че и човешките популации са възникнали изолирано една от друга на различни места. Разпространено е и схващането, че са съществували много цивилизации. Едни са се „раждали“, а други са „умирали“. Затова и езиците, и писменостите са много, защото са свързани с „живота“ на цивилизациите, т. е. и те са се „раждали“, и те са „умирали“. Това обаче не е вярно!

Защото няма „умиране“ и „раждане“ на цивилизации. Появата и развитието на цивилизациите не се подчиняват на естествените процеси, характерни за растителния и за животинския свят, където има прекъсване на естественото развитие и преминаване от едно състояние в друго. При цивилизационното развитие се следва културономичният модел. Има един общ непрекъснат културономичен (социокултурно-исторически) процес на човешко цивилизационно развитие, при който на определени негови етапи се появяват различни модификации или варианти на културни своеобразия или специфики, включително по отношение на езика, писмеността и документната практика. Налице е един общ културономичен процес на цивилизационно развитие, на който са присъщи две основни характеристики: устойчивост и промяна. Преди 5 хил. г. пр. Р. Хр. е съществувала единна човешка популация, единна етносоциална общност. Като доказателство за истинността на това твърдение може да бъде посочен само фактът, че пирамиди могат да бъдат открити от това време в азлични континенти, дори в Скалистото езеро в Канада, близо до границата със Съединените американски щати, както и на дъното на Черно море, близо до Кримския полуостров! Пирамиди има на територията на съвременен Китай. Пирамиди са строели маите, инките. Пирамиди са открити и в Сибир и на… Антарктида! В началото на 2015 г. в Пентагона беше открит специален секретен отдел само с едно направление – Антарктида?! Подготвя се мащабна военно-научна експедиция с участието на представители на всички специални служби на Съединените американски щати. Защо? Предполага се, че са открити археологични останки от древна култура – още от 10 хил. г. пр. Р. Хр. Информация за това има още отпреди 2000 г. Предполага се още, че са открити досега и две пирамиди, подобни на древноегипетските от Гиза. Нещо повече. Има сведения, че точно оттам двукратно са излъчени мощни лъчеви импулси на неизвестна досега енергия, които предизвикват мощни земетресения! Още тогава, когато се формира първото етносоциално обединение, се поставя началото на занаятите, на търговията и на земеделието. С разселването на представители на тази първа етносоциална общност се разпространяват и първите културни образци, социални норми на поведение, представи и знания за писменост, религиозно-култови практики и др. Натрупаният социално-значим опит се съхранява, опазва и предава чрез материални и нематериални информационни носители. Така още в зората на цивилизацията социално-значимата информация се документира развитието на малокултурните системи не може без формирането и развитието на съответстващи документални способи и форми за фиксиране и разпространяване на социалната информация. Документалните системи не само следват развитието на цивилизацията. Те са иманентно присъща компонента на единното цивилизационното развитие. Тяхното социално функциониране е фактор за поддържането на устойчивостта и на иновативността (обновлението) на традиционните културономични (социокултурно-исторически) образци и норми. Историята и културата на българите е неделима част от историята и културата на цялото човечество. Ето защо българската история и култура трябва да се изследват и изучават в контекста на световната история и култура. В този смисъл трябва да се знае, че условно историята на културно-историческото наследство може да се разглежда, като се периодизира в няколко етапа или стадия.

Първият стадий в еволюцията на културно-историческото наследство се нарича пракултурно наследство (1,5 млн. г. пр. Р. Хр. – 40 хил. г. пр. Р. Хр.). Това е периодът на антропосоциогенезиса и времето за формирането на хомосапиенса като социобиологичен тип. Усвоени са първите примитивни средства за социокултурна дейност, като: каменни оръдия на труда, главно сечива и членоразделна реч. Установени са наченки на абстрактно мислене и примитивно документиране върху стените на обитаваните пещери и върху костни и керамични материали. Вторият стадий е археокултурното наследство (40 хил. г. пр. Р. Хр. – 3 хил. г. пр. Р. Хр.). Формират се първите културни архетипове. Това са най-ранните културономични идеи, заложени в основата на етно- и на националната култури. Формират се първите системи на магическите култове, на митологията, на изобразителното и на музикалното изкуства. През 10-то хил. пр. Р. Хр. възникват първите модели и форми на цивилизационно развитие. През този период се изобретява писмеността и се формират първите комплекси на културно-историческото наследство. Този стадий се подразделя на: дописмено археокултурно наследство и следписмено археокултурно наследство. Тези два подпериоди служат за определянето съответно на две разнородности в развитието на културно-историческата дейност, във формирането на социокултурно-историческите системи дописмено културно-историческо наследство и писмено културно-историческо наследство. Третият стадий в развитието на културно-историческото наследство е палеокултурното наследство (3 хил. г. пр. Р. Хр. – XV в.). Това е времето на възникване на мощните източни модели и форми на цивилизации, на разцвет на античната култура и развитие на Средновековната култура. Това е класическият период във развитието на културно-историческото наследство. През този период се поставя началото на организирана (систематизирана) културно-историческа дейност. Извършват се първите опити за институционализиране на културно-историческа дейност. Четвъртият стадий се определя като неокултурно наследство (XVI в. – XX в.). При този стадий се изгражда световната система за документиране на информацията и за нейното съхраняване, опазване и закрила. Институционалната мрежа за документиране бележи своя бурен възход. Развиват се основните културономични институти на социалната дейност. Петият стадий е посткултурното наследство – това е периодът на въвеждането на информационните технологии. Документалната информация започва да се съхранява в разпределената памет на компютърните мрежи. През този период се създават виртуалните социални културономични служби и организации. Всички стадии от еволюцията на социокул-турно-историческата дейност следват една основна закономерност – усъвършенстването на механизмите на социокултурната комуникация.

През първите два стадия от развитието на социокултурно-историческата дейност не са съществували културономични служби, които да я обслужват. За удовлетворяване на абсолютните и на вторичните културономични потребности по отношение на социокултурната дейност в рамките на първобитната общност са били достатъчни два естествени (невербални и вербални) и два изкуствени (символни и иконични документи) социокомуникативни канали. Чрез тези канали членовете на първобитната общност са осъществявали съхраняването и възпроизвеждането на социокултурната дейност. Така са се осъществявали същностните функции за социализация на тази дейност, като:

Разпространение на социално-значимите смисли (културни ценности) в социалното пространство (комуникативно-пространствена); Разпространение на социално-значимите смисли (културни ценности) в социалното време – мнемическа (комуникативно-времева); Освен същностни функции, социокултурно-историческата дейност през тези два стадия има и вторични (приложни) функции, като: Религиозно-култова (магическа, сакрална); Социализация на членовете на първобитните общности (групи). С появата на писмеността възниква потребността от служби за оформяне и размножаване на документи (писари) и служби за съхраняване, обработка и разпространение на документи (архиви, библиотеки, книжна търговия). Формира се ръкописната социокултурна система, включваща две основни направления – обобществяване (колективизиране) и съхраняване, обработка и разпространение. Ръкописната социокултурна система удовлетворява както абсолютните, така и вторичните потребности на ранните (следписмени) модели и форми на цивилизация, които създават палеокултурното наследство. С възникването на първите модели и форми на цивилизация се разширяват същинските културономични функции на социокултурната дейност. През стадия на археокултурното наследство се формират културономични потоци, ценностноорганизационната функция (подбиране и препоръчване на културномични ценности) и търсещата функция (търсене на културномични ценности по указание). В състава на т. нар. „причинни“ функции се добавят още: образователно-просветна, идейно-възпитателна (идеологическа), хедонистична, научно-спомагателна (поточно-схоластична), художествено-естетична, библиофилска и колекционерска функции. Съхранява се религиозно-култовата (магическа, сакрална), която се разпространява върху свещените писания и религиозно-храмовите документи. Показателен пример в това отношение е т. нар. „Реймско евангелие“. Осъществява се и социализиращата функция, като се включват практики с показването и с разпространението на социокултурни ценности. Културономичните институти на културно-историческото наследство все още не са сформирани, макар че службата на социокултурното документиране е вече налице. По-късно, през етапа на неокултурното наследство, благодарение на механизирането на печатния процес, се формира книжовното културно-историческо наследство. Развива се литературоцентризмът. Появяват се нови културономични служби, като напр. библиофилски. Създават се библиотеки и архиви. Изграждат се различни документални системи, включително общодържавни или национални. Във века на Просвещението (XVII в.) религиозно-култовата (магическа, сакрална) функция на книжно-документалните паметници е заменена от национално-символната приложна функция на културно-историческото наследство – архивни и библиографски служби с национално значение, национални институции за културно-историческо наследство. Всички те участват пряко във формирането на националното самосъзнание и на националната идентичност. По време на манифактурното производство се появява нормативната социокомуникативна система на социокултурно-историческото наследство. Учрежденското институционализиране започва едва през индустриализацията. Ръкописните и манифактурните социокомуникативни системи на социокултурно-историческото наследство са сумативни системи. Закриването или създаването на един или друг институт на социокултурната дейност, на културно-историческото наследство не е предизвиквало съществени изменения в системата като цяло, доколкото всичките нейни компоненти са автономни и не зависят организационно един от друг. В индустриалното общество елементи на социокомуникативната система на културно-историческото наследство не са отделните учреждения, а подсистемата от служби и затова измененията в нейния състав не могат да останат незабелязани. В този смисъл е необходимо да се отбележи, че системността е това интегративно качество, което превръща индустриалния етап от еволюцията на социокултурната дейност в структурирана подсистема на цялостната система на тази дейност. Преобразуването на сумативната културономична (социокомуникативна) система на социокултурната дейност в структурирана такава става с рязкото увеличаване на културономичните нагласи, очаквания, желания, предпочитания, интереси и потребности от документни ценности през стадия на неокултурното наследство. През този период се констатира стремително разрастване на културономичните служби. Възниква потребност да се рационализира тяхната дейност. Това, от своя страна, предизвиква развитие на сътрудничеството, на партньорството, на съвместната дейност, на специализацията, на разделението на професионалните задължения и отговорности и т. н. По-рано независими и конкуриращи се помежду си социокултурните служби започват да се обединяват в системи, чиито компоненти (системни елементи) се утвърждават като функционално специализирани служби, образувани върху основата на предишните, неспециализирани служби. В този смисъл социокултурните системи се делят на: организационни (обединения на функционални сходни служби) и технологични (обединения на функционално различни служби). Индустриалният етап от еволюцията на социокултурната дейност представлява управляема система на всички системи, разполагащи с мощни социокомуникативни ресурси, разпределени по различни подсистеми. В този смисъл всеки културономичен институт може да се представи като елемент на индустриалния етап от еволюцията на културно-историческото наследство. Това означава, че има орган на управление, съвкупност от организационни и технологични системи, притежаващи конкретни социално-признати и нормативно-определени предназначения. Когато се изследват проблемите, свързани с развитието на системата на културно-историческото наследство, е необходимо да посочим българския принос в това отношение, тъй като първите, най-ранни безспорни културно-исторически факти за първоначални езикови, писмени и документални форми в света са открити на историко-етнокултурни и историко-етногеографски територии, които са пряко свързани с формирането на българската държава и на българския народ, т.е. пряко са свързани с процесите на българското етносоциално развитие! Съхраняването на родния език и на писменост е въпрос на съхраняване на идентичността, на самобитността и на традициите. Ето защо комплексната и всестранна работа по изучаването и поддържането на българската езикова и на българската писмена системи е безусловно национален приоритет. Изясняването на произхода на националния език и на националната писменост са необходимо условие за създаването на съвременна стратегия за опазване на националната идентичност. Фундаменталните и приложните изследвания в тази област са залог за качествено образование и за съвременно гражданско възпитание. Счита се че, първите писмени системи са се появили през началото на бронзовата епоха. Това е период в историята на човечеството, определен главно на базата на археологични проучвания и изследвания, характеризиращ се с водещата роля на металните предмети, произведени от бронз. Появата му се свързва с развитието на металния рудодобив. От подобрената обработка на медта и на оловото се създават бронзови сплави. Бронзовата епоха е втората, по-късна фаза на епохата на ранния метал, сменила медната епоха и предшестваща желязната епоха. Като цяло е прието хронологич-ните рамки на бронзовата епоха да се определят между 3 500 г. пр. Р. Хр. и 1 100 г. пр. Р. Хр. Но преходът от пиктографическо към символно-графично писмо се появява отпреди бронзовата епоха, т. е. преди 4 хил. г. пр. Р. Хр. Счита се, че шумерското клинописно писмо и египетските йероглифи са създадени именно след 4 хил. г. пр. Р. Хр., като първият разбираем текст, съставен с шумерската клинописна азбука, датира от 2600 г. пр. Р. Хр. Общоприето е, че шумерската писменост била разработена индивидуално, самостоятелно. Все още обаче има дебати по въпроса дали египетските йероглифи са създадени самостоятелно или са заимствани от Шумер. Подобна дискусия има и за древното китайско писмо, което се оформя в периода около 1 200 г. пр. Р. Хр. Трябва да се подчертае, че откритите в България археологични находки с Линеарно писмо, датирано от 5 хил. г. пр. Р. Хр., показват, че прототипът на първата писменост от линеарни символи може да бъде потърсен именно сред древното гето-пеласгийско, етруско-пеласгийско и сарди-пеласгийско население на Балканския полуостров, чиято широка диаспора впоследствие е съдействала за разпространението на тези знаци в Древен Египет, в Близкия и Далечен Изток, в Скандинавия. С тази писменост са се разпространявали културни традиции, образци и ценности, специални знания и религиозни учения, и то само чрез посветени хора, които са могли да четат или тълкуват знаците. За скритото, или сакрално-мистично значение на буквите свидетелства апокрифното „Евангелие от Тома“10 от VI в., което е част от гностичните текстове на коптския език, съставляващи „библиотеката на Наг Хамади“. „Евангелието от Тома“ съдържа описание на детството на Иисус Христос. В него се посочва11 „А някой си учител, на име Закхей12 след няколко дни отиде при Йосиф и му рече: „Ти имаш мъдро дете, надарено с разум. Затуй прати го при мен, за да научи буквите. А заедно с буквите аз ще му преподам и всички останали знания… И той му обясни ясно всички букви от Алфа до Омега, като му задаваше множество въпроси. Но Иисус погледна учителя Закхей и му каза: „Как ти, който не познаваш Алфа според нейната природа, можеш да учиш другите на Бета? Лицемерецо, ако я познаваш, научи ни най-напред на Алфа, и тогава ще ти повярваме това, което учиш за Бета. А след това той започна да задава въпроси на учителя относно първата буква, и учителят не успяваше да му отговори. И на общо всеослушание детето рече на Закхея: „Чуй, учителю, за тайнството на първата буква и запомни внимателно…“. Интересно е, че последващото описание на естеството на буквата Алфа е неразбираемо във всички паралелни текстове на „Евангелието от Тома“, макар и да има опити то да бъде преведено буквално и сведено до чисто графично обяснение на нейната епиграфия. Първото консонантно писмо се свързва с появата на етруските, които произлизат пеласгите (беласги) – 2 хил. г. пр. Р. Хр. Етруските обитават първоначално районите на Черноморието и на Балканския полуостров. Според Херодот те са дошли от Мала Азия, но това идва от тогавашната общоприета концепция за автохтонността на древните гърци, които в етногенетично отношение представляват смесица от различни етнични общности, обединени от корпоративни интереси, които са свързани най-вече с крайбрежните тържища и с морското корабоплаване. На този корпоративен принцип са били създадени и по-късните държавно-национални образувания, като напр. Съединените американски щати, Канада и др. Трябва да се отбележи, че в античността представата за Мала Азия е била, че тя е обхващала и районите на Югоизточното Черноморие. Но едно е сигурно, че етруските са носители на културата, която се е създала и развила в района на Черноморското крайбрежие. Етруската култура е продължение на пеласгийската, която изгражда своята специфика и стил от наследената праисторическа култура на населението, отразена в археологичните находки от енеолитните селища и некрополи, които са разположени на територията на нашата страна, както и на територии, включващи историко-етногеографски и историко-етнокултурни български землища. Находките от Варненския халколитен некропол, както и от най-големия праисторически некропол в света –Дуранкулашкият показват, че в Западна Европа погребения от този тип се причисляват към така наречената „Battle axe culture“ („battle axe“ означава бойна брадва). Смята се, че представителите на тази култура са били силен и войнствен народ и че те са разпространителите на индо-европейския език, а също и на организираното земеделие и скотовъдство. Техните миграции са маркирани от така наречената линеарна и шнурова керамика. Става дума за съдове, чиято украса се състои от усукани ивици глина, наподобяващи въже (шнур) или пък с вълнисти, спираловидни линии. В нашите земи този особен вид керамика го има още през 5 хил. пр. Р. Хр. На остров Крит тя се появява в края на 3 хил. пр. Р. Хр. През същия период разпространителите (хора от земите на древна Тракия) достигат дори Скандинавия, където изигат хиляди могили за владетелите си по подобие на тези от родната си земя. Заселилите се в Западна Европа пренасят знания от областите на земеделство, скотовъдство, металообработване. Друга вълна от антични български / „тракийски“ мигранти залива Северна Европа, поради тази причина през V хил. пр. Р. Хр. се наблюдават едни и същи погребални ритуали в земите на днешните Унгария и България. Отново с появата на войнствения народ, носител на бойната брадва (племената от древните Балкани) в Средна Европа настъпва невероятен прогрес в живота на хората. Фактите показват недвусмислено, че така наречената „Battle axe culture“ е възникнала в Древна България. Тук е и първото погребение в света на цар, чийто жезъл е бойна брадва (Варненския халколиен некропол)! В подкрепа на това може да се добави и фактът, че през Желязната Епоха в Средна и Западна Европа се появява нов вид кон, годен за езда и, разбира се, нов тип юзда. Ако сравним конските юзди от земите на гетите с тези на „нашествениците от изток“ ще видим, че няма никаква разлика. Паралелите между галски и антични български / „тракийски“ топоними, ороними и хидроними не са коментирани от никой езиковед. Пропускат се и древните исторически извори за гетско влияние върху галите. Представените тук данни не са цялата информация, свързваща античните български племена с Британия и Галия. Нека посочим, че според Диодор Сикулски кимериите (антични българи) са тези, които завладяват светилището на Делфи. Павзаний нарича тези кимерии галати, чийто цар е Болгий. Днес учените признават, че Халщатската цивилизация – тази на галите (750 г. пр. Р. Хр. – 400 г. пр. Р. Хр.), е създадена от гето-кимерийци, които преди време бяха наричани от келтолозите нашественици от изток. Има още много паралели между Древна Тракия и келтските земи. Селищата в Древна Тракия Висия и Висанте са пряко свързани със създадените по-късно галски селища Васио и Весонтио. Те също отразяват една древнобългарска традиция, когато група български изселници се установят на друго място за местоживеене да запазят наименованието на селищата, от които произхождат. Принципите на селищната благоустройствена структура, която е характерна за периода от 10 хил. г. пр. Р. Хр. до 4500 г. пр. Р. Хр., се превръщат в традиционни стилове и археотектоника, следвани и до днес. Една от тези традиционни системи е тази на градовете-държави със собствено управление. Този тип социално-селищно устройство, което се е разпространило в целия свят, е възприето и развито от етруските, гетите, сердите и др. автохтонни племена от Черноморския регион и от Балканите. А това означава, че тази традиция идва още от техните предци – пеласги. Столицата на Филип и на Александър Македонски се наричала „Пела“. Тя също е „град-държава“. Но древногръцките хронисти не са го отразили. Писмените доказателства за гр. Пела са оскъдни. Този архетип на урбанизация е възприет и от други древни общности – древните гърци, древните троянци, древните римляни и др., но в техните писмени документални системи се отразява избирателно. До края на XIX в. „паланка“ означава за района Балканския полуостров селище от полуградски тип. От названието на пеласгите/ беласгите е произлязло и названието на войниците от античността – пелтастите. „Пелта“ се наричал и „лунарният“ тип щит, който са носели войните – пеласги/беласги. Твърде любопитен факт е, че подобни са били и бойните щитове на маите, а тяхната столица се е наричала… Паленке?! Беласгите/пеласгите са оставили своите незаличими следи и в един от най-старите градове в света – Баалбек или „Градът на Баал (Ваал)“. Сега той се намира в долината „Бекаа“ – Източен Ливан. Последните изследвания показват, че той е основан близо 6 хил. г. пр. Р. Хр.! Баалбек е много древен религиозно-култов център. Неслучайно при превземането му от армията на Александър Македонски през 331 г. пр. Р. Хр. е преименуван на Хелиополис, т. е. като „Градът на Бог Слънце“ по подобие и на други такива градове, които великият пълководец завладява. Да не се забравя, че най-ранният от всички е столицата на гетите, който освен Хелиополис, се е наричал Даусдава или „Градът на вълците“ („Градът на вълчицата“). Градът и неговите храмове са строени от камъни, които са като тези от Храма на Соломон в Йерусалим. Главният храм на Баал, построен в незапомнени времена, бил посветен на арамейския бог Хадад бог на мълнията и гърма (неговият прототип е бог Залмоксис/Зиези, който имал силата да изпрати дъжд на полята, за да има по-голяма реколта, и порой, за да унищожи тази реколта. Главата на бог Хадад била увенчана с лъчи. По времето на Селевкидите го отъждествявали с бога Слънце и затова след идването на римляните храмът на бог Хадад станал храм на Юпитер Хелиполитанус. Селевкидите са династия, зародила се след смъртта на Александър Македонски през 312 г. пр. Р. Хр. чрез неговия висш военноначал-ник диадох (на древногр.: „διάδοχος“, „диадохос“ – „приемник“) Селевк I Никатор (на старогр.: „Σέλευκος Νικάτωρ“, „Seleucus I Nicator“, „Победител“) (р. 356 г. пр. Р. Хр. – поч. 281 г. пр. Р. Хр.). „Градът на Баал (Ваал)“ или комплексът от храмове „Баалбек“ сега е разположен на стотина километра от гр. Бейрут, на изток от р. Литани. Това са монументални строжи. Например, почти напълно запазения храм на Дионис/Бакхус е дълъг 69 м и широк 36 м. Състои се от 50 колони с височина 18,20 м! Храмът на Бога на Слънцето, преустроен по-късно в храм на древноримския му аналог – Юпитер Хелиполитанус е изграден от колосални такива блокове с размери 11х6х3 метра и тежки повече от 300 тона всеки! Върху тях са положени три мегалитни блока, наречени „Трилитон“, които имат размери 21х5х4 метра и тегло над 800 тона всеки един. Поставени са хоризонтално в основата на долната част на храма. Издялани са така, че са напасвани изключително прецизно. Това са най-големите обработени каменни блокове в света! Изработването им и тяхното транспортиране не е било възможно нито от древните египтяни, нито от древните римляни. Арабите смятали, че Баалбек принадлежал на митичния Нимрод („Не́мрод“, „Не́мврод“, „издигащ се“, „надигащ се“) – митичен страстен ловец и цар. Той е бил пра-правнук на Ной и на него се приписва, че е строил Вавилонската кула. В един арабски манускрипт, намерен в Баалбек, се казва, че Нимрод изпратил гиганти, за да възстановят Баалбек след Потопа. На южния вход на Баалбек се намира каменната кариера, където са разрязвани и оформяни камъните, използвани за построяване на храмовете. Според древните предания строителството на храмовете на Баалбек е започнало някъде към края на 4 хил. пр. Р. Хр. Пеласгите/беласгите са оставили много следи от своята култура във всички древни народи, но тези проблеми не са достатъчно добре изследвани. Най-известна е т. нар. „Лемноска стела“ с надписи на пеласгийски език. Тя е датирана към VII/VI в. пр. Р. Хр. Артефакти на пеласгите има и в българските музеи, но те не се представят като пеласгийски. Добре е да се разбере, че изучаването на пеласгийското културно наследство е условие за изясняване на същността на древната българска култура и на българската духовност. Необходимо е да се осъзнае, че ние, българите, сме преки наследници на продължителите на пеласгийските културни традиции – древните българо-етруски, българо-гети и българо-сарди! В постоянната експозиция на Националния исторически музей – София е представена най-старата съхранила се книга в света, създадена през VIII в. пр. Р. Хр. – VII в. пр. Р. Хр. Тя е предоставена от 87-годишен българин през май 2003 г. Състои се от 6 страници, изработени от 24-каратово злато, с размери 15 см на 14,5 см, свързани със златни пръстени. Върху плочите е издълбан текст с т. нар. „етруски букви“ и с рисунки на кон, конник, сирена, лира и войници. Съдържанието на книгата подсказва, че тя е направена във връзка с погребението на аристократ, изповядващ култа на Орфей – едни от продължителите на древния култ към Слънцето, към Живота. Гръцкият философ Питагор е популяризирал този култ, произхождащ от Древна България и пренесен от Балканския полуостров в тогавашния свят. Реминисценции от този култ се откриват в Южна Италия, в Централна и в Северна Европа. До този момент е известно, че са открити около 30 отделни страници от етруски книги, но само в България се намира цяла книга, чиито страници са съединени със златни пръстени. Открита е случайно през 1944 г. от същия този дарител, когато като войник е работил при прокопаването на канал около р. Струма, близо до гр. Перник. Тази книга и до днес не е изследвана. Нещо повече, изложена е в експозицията на Националния исторически музей, без дори да е написано какво представлява, без какъвто и да е информационен надпис!? А тази книга е ключът към произхода на най-древната писменост не само в Европа! Много от днешните азбуки, като коптската и гръцката азбуки, демотическото писмо, латинската писменост и др. са наследници на етруско-пеласгийска писмена система, чийто преки етнични носители са древните българи и то много преди финикийската писменост. Българо-пеласгите, а по-късно българо-етруските, българо-гетите и българо-сердите, са имали писменост преди всички народи Не е истина, че древните, античните българи, неправилно назовавани „траки“, не са имали писменост. Най-сетне трябва да се каже, че етнична общност с название „траки“ няма! Както няма „елини“, „македони“, „епирци“, „мизи“, „добруджанци“, „странджанци“ и т. н. Това не са етноними, а названия, които са производни на съответни топоними. Археологичните находки показват, че древните, античните българи, са имали писмена. Както т. нар. „Златна книга“ в Националния исторически музей вече повече от 10 години не е изследвана, така и десетките надписи, с древно българско писмо не се опазват и съхраняват, не се проучват и не се изучават. Официалната българска историография все още счита за незначителен компонент участието на древнобългарското автохтонно население във формирането на българската народност. Но трябва да се знае, че древните българи, които са най-старото население на Балканския полуостров, са носители не само на най-древния език в Европа, но и са създали първата писмена система не само в Европа! Неверните твърдения, че древните българи са били безписмени са се правили и продължават да се правят, независимо от откриването преди десетилетия на Ситовския (по името на с. Ситово, община Родопи, област Пловдив), на Надарския (по името на с. Надарци, община Смолян, област Смолян), на Кьолменския (по името на с. Кьолмен, община Върбица, област Шумен) и на други подобни надписи. Стигна се до там, че псевдоучени твърдят, че Ситовският надпис е бил резултат от… „игра на природата“!? Съществуват и каменни стели с надписи, направени преди VI в. пр. Р. Хр. – IV в. пр. Р. Хр. За тях пише писателят и най-голям изследовател на Орфей Никола Гигов13 Всички те са били открити преди столетия в разрушени древни религиозни храмове и в древни светилища. Грижливо са били съхранявани от будни родопски българи, които по този начин са отстоявали своята културна и етнична идентичност. Защитавали са достойно делото на своите предци, създали древните писмена. Никола Гигов съобщава за шест броя мраморни плочи с древни надписи, намерени в родопски села: две от с. Мугла, една от с. Солища, една от с. Върбово, от с. Бистрица, една от с. Гела и др. Освен плочите от Централните Родопи, споменати от Никола Гигов, има и други – една от Петелова могила край с. Драгойново, община Първомай, област Пловдив и една от с. Горно Луково, община Ивайловград, област Хасково. Според сведения на краеведи има и други плочи, пръснати из различни краища на България. Тези каменни документи са безспорно доказателство, че древните българи са имали своя писменост преди всички народи. Най-голямо престъпление е тези писмени паметници да се укриват и да не бъдат изследвани от българските учени, както и да не се организира тяхната надеждна защита като паметници на културата и историята, тъй като имат изключителна стойност не само за българската национална идентичност, но и за световната култура. А всеизвестен факт е, че националната идентичност е синоним на националната сигурност. Освен каменните надписи има и други доказателства за наличието на писмена система при древните българи. През 1912 г. при разораването на могила, намираща се в местността „Пърженака“, югозападно от с. Езерово, община Първомай, област Пловдив е открит златен пръстен с надпис. Надписът се състои от осем реда, или всичко 61 (шестдесет и една) букви, врязани върху плочката на пръстена. Последният ред се състои от четири букви и е изрязан отстрани на плочката. Наред с пръстена в същата местност са били намерени още редица предмети, които се свързват с погребение на знатен местен жител. Погребалният инвентар се състои от: златна диадема, малка златна лъжичка, две триъгълни пластини от злато, бронзов съд, кръгло бронзово огледало и счупена бронзова гривна. Археологичните находки са датирани от втората половина на V в. пр. Р. Хр. Подобни надписи са открити освен върху сравнително трайни носители като: мрамор, метал, керамика и др. п., но и върху такива, които са изработени от нетрайни носители – кожа и папироси. Древногръцкият поет и драматург Еврипид пише: „На тракийски таблички е записано Орфеевото слово“. За подобни таблички споменават още древногръцкият философ, математик, автор на философски диалози и основател на т. нар. „Атинска академия“ Платон, древногръцкият математик и философ, създател на религиозно-философската школа на питагорейците Питагор и древногръцкият философ Хераклид. С орфически символи са изписани и Орфическите златни таблички, открити от Южна Италия до Крит. Платон пише: „У антични българи/„траки“ се намирали много книги… Купища книги от Орфей и Музей“. Ксенофонт също съобщава, че: „У „траките“ се намирали и много книги.“ На древногръцки език е изписано за Орфей: „Тираните на траките изгориха книгите му, изгониха учениците му, гръцките крале ги последваха по пример, заличаваха паметта му, унищожаваха последните му следи. След няколко века вече се съмняваха в съществуването на Орфей“. Известно е от писмени сведения, че най-ранните богослужебни книги са били написани още през 1 в. на т. нар. „език на бесите“. Бесите са жречески род от древно-българското племе „сатри“ или „сарди“ („серди“). Населявали са част от планината „Пангей“, а по-точно голяма територия от земите на Югозападните Родопи – източно от долината на р. Места. Тази информация се потвърждава от поне три антични карти, в които ясно е направено разграничението между сатри и беси. Първите заемат далеч по-малък ареал с излаз на Орфанския залив на Егейско море. Техни източни съседи са древнобългарските племена „кикони“, а на запад – „едоните“ и „пиерите“. Според Херодот те били независими през античността и никога не били завладявани. Обитавали високи планини, покрити с гори и сняг. На най-високото място било светилището на Дионис, намиращо се в близост до Седемте рилски езера. Според други сведения това светилище най-вероятно се е намирало в пещерата „Asketotrypa“ при манастира „Eikosiphoinissa“ в северната част на планината „Пангей“ или „Всеземие“ (на български „Кушница“). Според други предположения Храмът на Дионис се е намирал в планината „Фалакро“ (на български „Боздаг“) в границите на някогашните сердикийски (сатрийски) земи. Трябва да се отбележи, че древното име на българската столица „Сердика“ произлиза от названието „сатри“ („серди“). Сатрите били изкусни миньори, добивали злато и сребро. Херодот е единственият древен писател, който споменава за „сатрите“. Сатрите са преки наследници на етруските. През 1890 г. немският проф. Фуртванглер при разкопки открива в гр. Гела14 в Сицилия керамична ваза с изображение на Орфей. Вазата е от V в. пр. Р. Хр. и сега се намира в гр. Берлин, Германия в частна колекция. Над главата на Орфей с консонатно писмо два пъти е написано: „Канос“! Надписът е миниатюрен, скрит. Може да се разчете само с увеличително стъкло! „Канос“ означава „Владетелят“! Известен е изразът „Кансу (си) бьоги…“ в каменните надписи от ранното българско средновековие, който е написан като билингва. В официалната кореспонденция тогава са се наложили древногръцкият език и древногръцката писменост. Този надпис в превод гласи „От бога владетел.“. Същата писмена традиция установихме по-горе за остготите! Още през 1 в. пр. Р. Хр. древногръцкият историк Диодор Сицилийски, автор на „Bibliotheca historica“ („Историческа библиотека“), състояща се от 40 книги, разделени в три части, пише, че финикийците не били първите откриватели на буквите, а просто променили тяхната форма, при което по-голямата част от човечеството започнала да ги изписва по начина, по който финикийците ги изписвали, и така буквите получили съответното име. Неговият предшественик Гай Плиний Секунд (на лат. „Gaius Plinius Secundus“), наричан накратко Плиний Стари (или Старши; на лат. „Plinius maior“) категорично твърди, че писмеността в „Лациум“ (Древна Италия) е донесена от пеласгите, които той оприличава по-късно с преселилите се по тези места етруски. По същите тези места много по-късно през VII в. се установяват Алцековите българи! И това не е случайно. Този факт е още едно поредно доказателство за родствената връзка на пеласги, етруски и българи.

Табличка с надпис на Линеар Б (Археологически музей в Ираклион, Крит)

Надпис на Линеар А от вътрешната страна на минойска чашаАрхеологичните проучвания от пещерата „Козарника“

Развитието на Критската писменост преминава през няколко етапа:

Критски йероглифи:

– „Йероглифи А“ (рисунъчни знаци)

– „Йероглифи Б“ (опростени рисунъчни знаци развили се в Линеар А)

– Линеар А (знаци загубили сходството си с рисунъчните оригинали)

– Линеар Б (разчетен)

В развитието си критската писменост или писмо силно се изменя като състав на знаците. Въпреки това, с оглед на географско-историческата локализация, критската писменост се разглежда систематично и в цялост като единна и приемствена такава. Критската писменост е била неизвестна за науката до самия край на 19 век, докато Артър Еванс не открива двореца в Кносос.

Керамичен съд от Музея на занаятите – гр. Троян, област Ловешка, (3000 г. пр. Р. Хр.) - прототипът на Критско-микенската писменост!

Първият царски жезъл в света (Варненски халколитен некропол – 7, 500 г. пр. Р. Хр.)

Златният модел на астрагалус, намерен в гроб № 43 от Варненския енеолитен некропол (6000 г. пр. Р. Хр.) е най-ранният известен досега на науката пример за „царски жребий“

Най-старата съхранена книга в света, създадена през VIII в. пр. Р. Хр. – VII в. пр. Р. Хр. дело на етруските - антични българи.

Фрагмент от керамичната ваза, открита от немския проф. Фуртванглер. Слушащите песните на Орфей са облечени със „зейри“ – български наметала, запазили се като реминисценция в традиционните български ямурлуци.

https://svobodniarhivi.com/