 |
| Ние изживяваме целия си живот в мозъка си. Хората, които виждаме, цветята, които помирисваме, плодовете, които вкусваме, влагата, която усещаме, когато намокрим ръката си… Всичко това се формира в мозъка ни. В действителност, в нашия мозък няма нито цвят, нито звук, нито пък образи. Единственото нещо, което съществува в нашият мозък, са електрически сигнали. Това означава, че ние живеем в свят формиран от електрически сигнали в мозъка ни. Това не е възглед, нито хипотеза, а е научно обяснение на това как ние възприемаме света. 1. Motion 5. Vision 2. Thought 6. Tasting 3. Touch 7. Hearing 4. Talking 8. Smelling |
Когато погледнете през прозореца, вие си мислите, че виждате образите чрез очите си, или по-скоро това е начинът, по който сте научени да мислите. В действителност обаче това не е начинът, по който става това, защото вие не виждате света чрез очите си. Вие виждате създадените в мозъка ви образи. Това не е прозрение, нито пък философска спекулация, а научен факт.
Тази идея би станала по-ясна, ако разберем как функционира зрителната система. Окото е отговорно да превръща светлината в електрически сигнали посредством разположените в ретината клетки. Тези електрически сигнали достигат до зрителния център на мозъка. Сигналите са тези, които формират образите, които виждате, когато погледнете през прозореца. С други думи, всичко, което виждате, се формира в мозъка ви.
 |
Всичко, Което Виждаме И Притежаваме, Са Формирани В Мозъка Ни Образи Човек, който гледа играещо с топка малко момче, всъщност не го вижда с очите си. Очите единствено отговарят за предаването на светлина към задната им част. Когато светлината достигне ретината, в нея се формира обърнат наопаки и двуизмерен образ на детето. След това този образ се превръща в електрически поток, който по-късно бива препратен към зрителния център в задната част на мозъка, където тялото на детето се вижда съвършено и триизмерно. Кой тогава вижда тялото на детето триизмерно и съвършено ясно в задната част на мозъка? Очевидно, нещото, с което си имаме работа, е Душата, която е едно същество отвъд мозъка. |
Вие виждате формирания в мозъка ви образ, а не гледката, видяна през прозореца. Например, на показаната долу вдясно картина светлината достига до окото на човека отвън. След като очните клетки превърнат тази светлина в електрически сигнали, тя преминава към малкия зрителен център, разположен в задната част на мозъка. Това, което формира картините в мозъка са именно тези електрически сигнали. В действителност, когато отворим мозъка, ние няма да можем да видим никакви образи. Някакъв вид разположено в мозъка, съзнание обаче приема електрическите сигнали под формата на образи. Мозъкът възприема електрическите сигнали във формата на образи, въпреки че няма око, очни клетки или ретина. Следователно, на кого принадлежи разположеното в мозъка съзнание?
 |
Всички Неща, Които Виждаме И Притежаваме, Са Формирани В Мозъка Ни Образи Когато човек потърка окото си, той вижда образа на своята кола да се мърда надолу и нагоре. Това е доказателство, че наблюдателят не вижда самата кола, а нейният образ в мозъка си. |
Същият въпрос може да бъде зададен и за книгата, която четете сега. Светлината, която достига до очите ви, се превръща в електрически сигнали и се препраща към мозъка ви, където се формира образът на книгата. С други думи, книгата, която четете в момента, не е извън вас, а вътре във вас, в зрителния център, разположен в задната част на мозъка ви. Тъй като усещате твърдостта на книгата чрез пръстите си, то си мислите, че тя е вън от вас. Това чувство на твърдост обаче също се заражда в мозъка ви. Нервите, разположени на върховете на пръстите ви, предават електрическата информация до центъра за осезание в мозъка ви. И когато докоснете книгата, усещате нейната твърдост и плътност, хлъзгавостта на страниците, текстурата на корицата и остротата на ръбовете на страниците, и всичко това в мозъка ви.
В действителност обаче вие никога не можете да докоснете реалната същност на книгата. Въпреки че си мислите, че докосвате книгата, мозъкът ви е този, който възприема осезанието. Освен това вие дори не знаете дали тази книга съществува като материален обект извън мозъка ви. Вие просто интерпретирате образа на намиращата се в мозъка ви книга. Вие не трябва да се заблуждавате обаче от факта, че книгата е написана от автор, страниците са проектирани от компютър и отпечатани от издател. Нещата, които ще ви обясним по-късно, ще ви покажат, че хората, компютрите и издателите във всеки един етап от производството на тази книга са единствено образи, които се появяват в мозъка ви, и никога не бихте могли да знаете дали те съществуват, или не извън вашия мозък.
 |
Във вътрешната част на мозъка е напълно тъмно. Светлината не достига до вътрешната част на мозъка. Терминът "светлина" се използва за назоваване на електромагнитните вълни и фотоните. Същият термин се използва във физиологията в смисъл на чувството, което човек изпитва, когато електромагнитните вълни и фотоните проникнат в ретината на окото. Както от обективна, така и от субективна гледна точка "светлината" е вид енергия, появяваща се в окото на човек, която той усеща с помощта на ретината чрез ефектите на зрението. Следователно светлината се появява в резултат на ефекти, които някои електромагнитни вълни и частици предизвикват у нас. С други думи, извън нашите тела няма светлина, която да създаде светлината, която виждаме в мозъците си. Съществува само енергия. И когато тази енергия достигне до нас, ние виждаме един цветен, ярък и изпълнен със светлина свят. |
Следователно можем да заключим, че всичко, което виждаме, докосваме и чуваме, просто съществува в мозъка ни. Това е научен факт, който е доказан с научни доказателства. Важното тук е отговорът на споменатия по-горе въпрос, който този научен факт ни кара да си зададем:
Кой е този, който няма очи, но наблюдава образи през прозореца в мозъка ни, който се радва или бива обезпокоен от тази гледка? Всичко това ще бъде обяснено в настоящия сайт.
Ние съзнаваме, че всички индивидуални особености на света се изживяват чрез сетивните ни органи. Информацията, която достига до нас чрез тези органи, се превръща в електрически сигнали и определени части на мозъка ни анализират и преработват тези сигнали. След като този процес на интерпретиране протече в мозъка ни, ние, например, виждаме книга, вкусваме ягода, помирисваме цвете, усещаме качеството на копринена тъкан или чуваме разклатените от вятъра листа.
Ние сме научени, че докосваме тъкан, която е извън нашето тяло, че четем книга, която е на 30 см (1 ft) разстояние от нас, че усещаме миризмата на дървета, които са далеч от нас, или чуваме разклащането на листата, които са високо над нас. Всичко това обаче е в нашето въображение. Всички тези неща се случват в мозъка ни.
Именно тук ние се натъкваме на още един изненадващ факт: в нашият мозък няма нито цветове, нито звуци, нито пък образи. Всичко, което може да бъде открито в него са само електрически сигнали. Това не са философски спекулации. Това е просто едно научно определение за функционирането на възприятията ни. В своята книга "Картографиране на мозъка" Рита Картър описва начина, по който възприемаме света, така:
"Всеки един от сетивните органи е пригоден по комплексен начин така, че да се справя със собствените си видове стимули: молекули, вълни или вибрации. Но отговорът не лежи в това, защото въпреки забележителното си разнообразие всеки един орган осъществява, по същество, една и съща работа: той превръща своите специфични по вид стимули в електрически импулси. Импулсът е импулс, който също е импулс. Той не е цветът - червено, нито пък първите ноти на квинтета на Бетовен, той е просто една електрическа енергия. Всъщност сетивните органи, вместо да разграничават един вид сетивен приток от друг, по-скоро ги правят по-сходни.
При това положение всички сетивни стимули проникват в мозъка в по-малко или повече недиференцирана форма като поток от електрически импулси, създадени от изгарянето на неврони, под формата на домино, в определена посока. Това е всичко, което се случва. Не съществува обратен трансформатор, който в определен стадий да върне тази електрическа активност в светлинни вълни или молекули. Това, което превръща един поток в зрение, а друг в обоняние, зависи по-скоро от това кои неврони са стимулирани.1
С други думи, всички наши усещания и възприятия за света (мирис, зрение, вкус и т.н.) се състоят от една и съща материя, а именно електрически сигнали. Нещо повече, мозъкът ни е този, който ги прави да имат смисъл за нас и интерпретира тези сигнали като усещания за мирис, вкус, образ, звук и докосване. Шокиращ е фактът, че мозъкът ни, който е само едно влажно парче месо, би могъл да знае кои електрически сигнали трябва да бъдат интерпретирани като мирис и кои като образ, както и да превръща една и съща материя в различни чувства и усещания.
Нека сега разгледаме нашите сетивни органи и как всеки един от тях възприема света.
Не очите ни виждат,
а мозъкът ни
Поради индоктринирането, което получаваме по време на целия си живот, ние си въобразяваме, че виждаме света посредством очите си. В края на краищата ние обикновено правим заключението, че очите ни са отворените към света прозорци. Науката обаче ни показва, че ние не виждаме чрез очите. За да може да се осъществи "виждането", милиони нервни клетки, разположени в очите, трябва да изпратят съобщение, като по кабел, до мозъка. Ако анализираме информацията, която знаем от гимназията, то ще ни стане по-лесно да разберем същността на зрението.
Светлинните снопове (фотони), които пътуват от предмета до окото, преминават през лещата, намираща се в предната част на окото, там се пречупват и падат в обърнат вид върху ретината, намираща се в задната част на окото. След известен брой химични операции, извършени от пръчиците и конусите на ретината, този образ се превръща в електрически импулс. След това този импулс се изпраща, посредством връзки на нервната система, в задната част на мозъка. Мозъкът превръща този поток в смислен триизмерен образ.
Така например, когато гледате играещи в парка деца, вие не виждате децата и парка с очите си, защото образите на тази гледка не се образуват пред очите ви, а в задната част на мозъка ви.
Въпреки че дадохме едно просто обяснение, в действителност физиологията на зрението е един изключително необикновен процес. Безпроблемно светлинните лъчи се превръщат в електрически сигнали и след това тези електрически сигнали ни разкриват един цветен, триизмерен свят. В своята книга "Око и мозък: психология на зрението" Р. Л. Грегори потвърждава този важен факт и описва тази невероятна структура така:
Човек, който гледа играещо с топка малко момче, всъщност не го вижда с очите си. Очите единствено отговарят за предаването на светлина към задната им част. Когато светлината достигне ретината, в нея се формира обърнат наопаки и двуизмерен образ на детето. След това този образ се превръща в електрически поток, който по-късно бива препратен към зрителния център в задната част на мозъка, където тялото на детето се вижда съвършено и триизмерно. Кой тогава вижда тялото на детето триизмерно и съвършено ясно в задната част на мозъка? Очевидно, нещото, с което си имаме работа, е Душата, която е едно същество отвъд мозъка.
В очите ни се представят миниатюрни обърнати наопаки картини, а ние виждаме самостоятелно обособени плътни предмети в околното пространство. От образни симулации върху ретината ние възприемаме света от предмети и това не е нищо друго освен едно малко чудо.
Всички тези факти водят до едно и също заключение. През целия си живот ние винаги сме си мислели, че светът съществува извън нас. Той обаче е вътре в нас. Въпреки че вярваме, че светът се простира извън нас, той е в най-малката част от мозъка ни. Така например, генералният мениджър на една компания смята, че сградата на компанията, неговата кола в паркинга, къщата му на плажа, яхтата му, и всички хора, които работят за него, адвокатите му, семейството му и приятелите му са извън неговото тяло. Всички тези неща обаче са просто образи формирани в черепа му, в една малка част от мозъка му.
Той не знае този факт, но дори и да знаеше, не би се обезпокоил, за да помисли за него. Ако стои горделиво до луксозната си кола последен модел, вятърът духне и в окото му влезе прашинка или някаква малка частичка, той внимателно ще се почеше и когато отвори очи, ще забележи, че "материалните неща", които вижда, са обърнати с главата надолу или настрани. Тогава ще разбере, че материалните неща, които вижда около себе си, не са устойчиви.
Това ни показва, че всеки човек през целия си живот е очевидец за всичко в мозъка си и не може да достигне до специфичните материални предмети, които предполагаемо причиняват съществуването им. Образите, които виждаме, са копия на предмети, разположени в мозъка ни, които приемаме, че съществуват извън нас. Ние никога не можем да знаем до каква степен тези копия приличат на действителните или дали въобще действителните съществуват.
Въпреки че немският професор по психиатрия Хоимар фон Дитфюрт е материалист, признава този факт за научната действителност така:
Без значение как излагаме аргумента, резултатът не се променя. Това, което стои пред нас в завършен вид, и това, което очите ни виждат, не е "светът". Това са само негови образи, подобие, проекция, чиято връзка с действителния свят е отворена за дискутиране.3
Така например, когато хвърлите поглед на стаята, в която стоите, това, което виждате не е стаята извън вас, а копие на стаята, което съществува в мозъка ви. Вие никога не бихте били в състояние да видите действителната стая посредством сетивните си органи.
Как е възможно в тъмния ви мозък да се появи светла и цветна картина?
Съществува още едно нещо, което не бива да пренебрегваме: светлината не може да ми нава през черепа. Във физическото пространство, в което мозъкът е разположен, е напълно тъмно и там е невъзможно да проникне светлина. Колкото и невероятно да изглежда обаче, в тази абсолютна тъмнина ние можем да наблюдаваме един светъл и пъстър свят. Колоритните природни красоти, бляскавите гледки, всички тонове на зеления цвят, цветовете на плодовете, шарките на цветята, бързите коли в движението, дрехите в магазините, всичко това е създадено в тъмния мозък.
Представете си, че пред вас има едно горящо барбекю. Вие можете да седнете и да наблюдавате огъня продължително, но през цялото това време мозъкът ви нито веднъж не влиза в контакт с истинската светлина, излъчване или топлина, идващи от огъня. Дори когато усетите неговата топлина или видите светлината, вътрешността на мозъка ви остава тъмна и поддържа постоянна температура. Голяма мистерия е фактът, че в тъмнината електрическите сигнали се превръщат в светли и цветни образи. Всеки, който помисли задълбочено, би се изумил от това дивно явление.
Светлината също се образува в мозъка ви
Когато разисквахме какво науката е открила по отношение на зрението, ние споменахме, че светлината, която приемаме отвън, поражда определени действия на очните клетки и тези действия формират образец, от който се появяват зрителните ни възприятия. Съществува обаче друго нещо, което трябва да отбележим: светлината, такава каквато я възприемаме, не съществува извън мозъка ни. Светлината, която ние познаваме и разбираме, също така е формирана в нашия мозък. Това, което ние наричаме светлина във външния свят, която се допуска, че е извън мозъка ни, се състои от електромагнитни вълни и енергийни частици, наречени фотони. Когато тези електромагнитни вълни или фотони достигнат до ретината, се появява светлината, такава каквато я знаем. Ето как се дефинира светлината чрез езика на физиката:
Терминът "светлина" се използва за назоваване на електромагнитните вълни и фотоните. Същият термин се използва във физиологията в смисъл на чувството, което човек изпитва, когато електромагнитните вълни и фотоните проникнат в ретината на окото. Както от обективна, така и от субективна гледна точка "светлината" е вид енергия, появяваща се в окото на човек, която той усеща с помощта на ретината чрез ефектите на зрението.
Следователно светлината се появява в резултат на ефекти, които някои електромагнитни вълни и частици предизвикват у нас. С други думи, извън нашите тела няма светлина, която да създаде светлината, която виждаме в мозъците си. Съществува само енергия. И когато тази енергия достигне до нас, ние виждаме един цветен, ярък и изпълнен със светлина свят.
Всички цветове се формират в мозъка ви
Цветовете също са създадени в мозъка ви.
Още от момента на раждането си ние влизаме в контакт с една цветна среда и изпъстрен с цветове свят. Във Вселената обаче няма нито един цвят. Цветовете се образуват в мозъка ни. Отвън съществуват само електромагнитни вълни с различни амплитуди и честоти. Това, което достига до нашия мозък, е енергията, идваща от тези вълни. Ние наричаме това "светлина", въпреки че това не е светлината, която ние познаваме - светеща и бляскава. Тя е просто енергия. Когато мозъкът ни интерпретира тази енергия, измервайки различните честоти на вълните, ние започваме да виждаме "цветове". В действителност морето не е синьо, тревата не е зелена, почвата не е кафява и плодовете не са разноцветни. Те изглеждат така поради начина, по който ги възприемаме в мозъка си. Даниел С. Денет, който е известен с книгата си за мозъка и съзнанието, обобщава този всеобщо приет факт така:
Споделеното знание е, че съвременната наука премахва цвета от физическия свят, като го замества с безцветно електромагнитно излъчване с разнообразни дължини на вълните.5
В "Изумителният мозък" Р.Орнщейн и Р.Ф.Томпсън излагат начина, по който цветовете се формират, така:
'Цветът' сам по себе си не съществува във външния свят; той съществува единствено в окото и мозъка на виждащия. Предметите отразяват много различни по дължина вълни от светлина, но самите светлинни вълни нямат цветове.6
В ретината на окото съществуват три групи конусовидни клетки, всяка от които реагира на светлинните вълни с различна дължина. Първата от тези групи е чувствителна към червената светлина, втората е чувствителна към синята светлина, а третата - към зелената светлина. Различните нива на стимули към всяка една от трите групи конусовидни клетки пораждат способността ни да виждаме света изпълнен с милиони различни тонове цветове.
За да можете да разберете защо това е така, трябва да направим анализ на това как виждаме цветовете. Слънчевата светлина достига до предмет, всеки един предмет пък отразява светлината във вълни, които имат различни честоти. Светлината, която има променлива честота, достига до окото. (Помнете, че терминът "светлина", който използваме тук, в действителност се отнася до електромагнитните вълни и фотони, а не до формираната в мозъка ни светлина.) Възприемането на цвета започва в конусовидните клетки, всяка една от които реагира на различните по честота светлинни лъчи. Първата група е чувствителна към червената светлина, втората към синята светлина, а третата към зелената светлина. Различните нива на стимули към всяка една от трите групи конусовидни клетки пораждат способността ни да виждаме света изпълнен с милиони различни тонове цветове. Достигащата до конусовидните клетки светлина обаче сама не може да създаде цветове. Джереми Нетънс от Медицинския университет "Джон Хопкинс" обяснява по следния начин факта, че клетките в окото не формират цветовете:
Всичко, което един-единствен конус може да направи, е да улови светлината и да ви каже нещо за нейната плътност. Той не ви казва нищо относно цвета.
Поради съвършеното Божие сътворение ние виждаме електрическите сигнали като светъл свят, изпълнен с цветове, които пък са съставени от милиони цветни нюанси, и ние се наслаждаваме на това, което виждаме. Това е едно необикновено чудо, което трябва да бъде обмислено много внимателно.
Благодарение на пигмента си конусовидните клетки превръщат информацията, която получават относно цветовете, в електрически сигнали. Нервните клетки, свързани с конусовидните клетки, предават тези електрически сигнали до една специална област в мозъка. Мястото, където виждаме един изпъстрен с цветове свят, е тази специална област в мозъка.
Това ни показва, че извън мозъка не съществуват нито цветове, нито светлина. Съществува само енергия, която се движи под формата на електромагнитни вълни и частици. Както цветовете, така и светлината съществуват единствено в мозъка ни. В действителност ние не виждаме една червена роза като червена просто защото тя е червена. Интерпретацията на достигналата до очите ни енергия, която мозъкът извършва, ни кара да възприемаме розата като червена.
Далтонизмът е доказателство за това, че цветовете се формират в мозъка. Едно малко нараняване на ретината би довело до далтонизъм. Човек, който страда от далтонизъм, не може да направи разлика между червения и зеления цвят. Дали един външен предмет има цвят или не, не е от значение, защото причината, поради която виждаме предметите цветни, не е това, че те имат цвят. Това ни довежда до заключението, че всяко качество, което вярваме, че принадлежи на предметите, не е във външния свят, а в мозъка ни. Но тъй като ние никога няма да можем да преминем отвъд възприятията си и да достигнем до външния свят, то ние никога не бихме могли да докажем съществуването на материята и цветовете. Известният философ Бъркли признава този факт със следните думи:
Ако едно и също нещо може да бъде червено и топло за някои и обратното за други, то това означава, че ние сме под влиянието на недоразумения и че "нещата" съществуват единствено в мозъка ни.
СВЯТ ОТ ВЪЗПРИЯТИЯ
Всички миризми се намират в мозъка
Ако някой бъде попитан как усеща миризмите около себе си, той най-вероятно ще отговори: "с носа ми". Този отговор обаче не е правилен, въпреки че по-голямата част от хората мигновено ще направят заключението, че това е правилно. Гордън Шепърд, професор по неврология в университета Джейл, обяснява защо това не е вярно, така: "Ние си мислим, че миришем с носа си, но това е нещо като да казваме, че чуваме с месестата част на ухото си."9
Нашето обоняние работи посредством механизъм, подобен на този на всички останали сетивни органи. Всъщност единствената функция на носа е способността му да действа като входен канал за помирисване на молекули. Летливите молекули, като ванилия или миризмата на роза, попадат върху рецептори, разположени върху косъмчетата в една част от носа, наречена епител, и започват да си взаимодействат с тях. Резултатът от взаимодействието между ароматните молекули и епитела достига мозъка под формата на електрически сигнали. Чак тогава тези електрически сигнали биват възприети от мозъка като аромат.
Ето така всички миризми, които ние определяме като приятни и неприятни, са просто възприятия създадени в мозъка след като взаимодействието с летливите молекули бъде превърнато в електрически сигнали. Ароматът на парфюм, на цвете или на храна, която харесвате, на море, с една дума, всички миризми, които харесвате или не, се възприема в мозъка. Ароматните молекули обаче в действителност никога не достигат до мозъка. При обонянието единствено електрическите сигнали са тези, които достигат до мозъка, така както става и при слуха и зрението.
Следователно миризмата не се придвижва в някаква определена посока, защото всички аромати се възприемат от центъра за обоняние в мозъка. Така например миризмата на кейк не идва от фурната, така както и миризмата на ядене не идва от кухнята. Подобно, ароматът на цветя не идва от градината, както и уханието на море, което е на известно разстояние от вас, не идва от морето.Всички тези ухания се усещат в едно и също място, в съответната област в мозъка. Извън този сетивен център не съществува понятието ляво или дясно, отзад или отпред. Въпреки че всяко едно от усещанията изглежда, че има различни последици и може да изглежда, като че идва от различни посоки, в действителност всички те се формират в мозъка.
Миризмите, които се създават в центъра за обоняние в мозъка, се приема че са миризмите на външните предмети. Все пак обаче образът на розата се създава в зрителния център, а уханието й в центъра за обоняние. Ако съществува истинска миризма отвън, то ние никога не можем да я достигнем. Философът Джордж Бъркли е осъзнал значението на този факт и казва следното: "Първоначално се вярваше, че цветовете, ароматите и др. 'наистина съществуват', но след това представите от този вид бяха отхвърлени и стана ясно, че те съществуват единствено като последица от усещанията ни".
Би било полезно да разгледаме сънищата, за да разберем, че обонянието е само усещане. Когато хората сънуват, така както образите изглеждат съвсем реално, така и миризмите се усещат, сякаш са истински. Например един човек, който в съня си отива на ресторант, може да избере вечерята си посредством миризмите на включените в менюто ястия; някой, който сънува, че отива на крайбрежна разходка, може да усети мириса на море, а друг, който пък сънува, че е в градина с маргаритки, би усетил прекрасния им аромат. По същия начин, човек, който сънува, че отива в парфюмериен магазин и си избира парфюм, би могъл да направи разлика между отделните аромати. Всичко в сънищата е толкова реално, че когато човек се събуди, се учудва от този факт.
Всъщност, за да разберем този въпрос, не е необходимо да изследваме сънищата. Достатъчно е дори да си представим изображението на едно от нещата, които споменахме, като при примера с маргаритките. Ако се концентрирате върху една маргаритка, вие ще почувствате като че усещате аромата й, въпреки че я няма. Миризмата сега се намира в мозъка ви. Ако искате да визуализирате майка си в мозъка ви, вие ще я видите там, въпреки че тя няма да е пред вас; по същия начин можете да си представите уханието на лилия, въпреки че нея я няма. Психологът Майкъл Поснър и Маркус Райчл, невролог във Вашингтонския университет, коментират по следния начин въпроса как възникват зрителните възприятия и другите усещания дори и при липсата на външен стимул:
Отворете си очите и без да полагате никакви усилия, една гледка ще запълни кръгозора ви; затворете очите си и започнете да мислите за тази гледка, вие можете да призовете някакво изображение от нея, разбира се, не толкова живо, монолитно и завършено, колкото гледката, която сте видели с очите си, но все пак такова, което улавя основните характеристики на гледката. И в двата случая образът на гледката се формира в мозъка. За да отличим образа, формиран от същинския зрителен процес, от образа, който сме си представили, ще наречем първия "възприятие". Възприятието се формира като резултат от попадането на светлината върху ретината и изпращането на сигнали, които по-късно биват обработени в мозъка. Но как е възможно да създадем образ, когато никаква светлина не попада върху ретината, за да може да изпрати такива сигнали?
Не е необходимо да съществува външен източник, за да формирате някакъв образ в мозъка си. Същото е вярно и при обонянието. Така както в сънищата си усещате миризма, която в действителност не съществува, така също не можете да бъдете сигурни дали предметите, които миришете в реалния си живот, съществуват извън вас или не. Дори ако приемем, че тези предмети съществуват, то вие никога не можете да осъществите контакт с действителните предмети.
Осезанието също се осъществява в мозъка
Осезанието е един от факторите, който пречи на хората да се убедят в гореспоменатата истина, т.е.,че зрението, слухът и усещането за вкус стават в мозъка. Така например, ако кажем на някой, че вижда дадена книга в мозъка си, и ако той не помисли внимателно, би ни отговорил: " Аз не мога да видя книгата в мозъка си; Виж, аз я докосвам с ръката си". Или ако му кажем: "Ние не можем да знаем дали тази книга наистина съществува като материален предмет навън, или не", то същият повърхностно мислещ човек би ни отговорил: "Не..., виж..., аз я държа в ръцете си и усещам твърдостта й - това не е възприятие, а наличие, което има материална същност". Съществува обаче един факт, който такива хора не могат да разберат или може би просто пренебрегват.
Осезанието също става в мозъка, така както и всички останали възприятия. Тоест, когато докоснете материален предмет, вие усещате дали той е твърд, мек, влажен, лепкав или копринен, в мозъка. Въздействията, които идват от връхчетата на пръстите ви, биват препратени към мозъка под формата на електрически сигнали и тези сигнали биват възприети от мозъка като осезание. Например, ако докоснете грапава повърхност, вие никога няма да можете да узнаете дали тя в действителност наистина е грапава или какво всъщност представлява грапавата повърхност. Това е така, защото вие никога не можете да докоснете истинската грапава повърхност. Знанието, което имате относно докосването на повърхността, представлява интерпретацията на определен стимул от страна на мозъка ви.
Що се отнася до осезанието, когато натиснем масата с върха на пръстите си, това е електрическо смущение на електроните и протоните на върха на пръстите ни, породено, според съвременната физика, от близостта на електроните и протоните на масата. Ако същото смущение на върховете на пръстите ни възникне по някакъв друг начин, ние ще имаме същите усещания, въпреки че там няма да има маса.11
Моментът, който Ръсел отбелязва тук, е изключително важен. Всъщност, ако на върховете на пръстите им бъде даден стимул по друг начин, то ние бихме почувствали напълно различни усещания. Както ще бъде обяснено подробно по-нататък, днес това може да бъде направено посредством механични стимулатори. С помощта на специална ръкавица човек може да почувства усещането, че гали котка, ръкостиска се с някого, мие си ръцете или докосва твърд материал, въпреки че никое от тези неща не съществува. В действителност, разбира се, нито едно от тези усещания не отразява явления в реалния свят. Това е още едно доказателство, че всички усещания, почувствани от човешките същества, се формират в мозъка.
Ние никога не можем да достигнем до първоизточника на съществуващия в мозъка ни свят
Както бе показано досега, всичко, което преживяваме, виждаме, чуваме и чувстваме в нашия живот, става в мозъка ни. Така например човек, който гледа през прозореца, докато седи в креслото си, усеща в мозъка си неговата твърдост и хлъзгавостта на дамаската му. Идващият от кухнята аромат на кафе се заражда в мозъка, а не в кухнята, която е на известно разстояние от нас. Изгледът на море, птици и дървета, които вижда през прозореца са формирани в мозъка образи. Приятелят ви, който ви сервира кафе, и вкусът на кафето също съществуват в мозъка.
Човек, който наблюдава някаква определена гледка, предполага, че вижда намиращия се пред очите му изглед. В действителност обаче тази гледка се формира в намиращия се в задната част на мозъка зрителен център. Уместният въпрос тук е: кой е този, който се наслаждава от наблюдаването на тези образи, ако това не е мозъкът, който се състои единствено от липиди и протеини?
Представете си, че влизате в тъмна стая, в която има голям телевизионен екран. Ако вие можехте да наблюдавате външния свят единствено през този екран, то след известно време е нормално да ви стане скучно и да искате да излезете.
Помислете си за момент, че мястото, в което се намирате, не се различава от гореспоменатото. Във вашия малък, тъмен череп, подобен на кутия, вие наблюдавате различни образи от външния свят по време на целия си живот. Вие продължавате да наблюдавате всички тези картини в мозъка си, без да излизате от това малко място и без да се отегчавате от него.
В допълнение на това вие никога не бихте повярвали, че наблюдавате всички тези неща през един екран. Зрението е толкова убедително, че в продължение на хиляди години милиарди хора са били неспособни да осъзнаят тази велика действителност.
С една дума, човек, който седи в хола си и гледа през прозореца, всъщност гледа в своя хол, а видяната през прозореца гледка - от екрана в мозъка му. Това, към което човешкото същество ще се обърне като към "мой живот", е съвкупността от всички възприятия, събрани по смислен начин и гледани от един екран от мозъка. Човек никога не може да излезе от мозъка си.
Ние никога не бихме могли да узнаем истинската природа на първоизточника на материалния свят извън мозъка. Не бихме могли да знаем дали първоизточникът, например зеленият цвят на листата, е такъв, какъвто го възприемаме. Също така никога не можем да открием дали един десерт е наистина сладък или това е просто начинът, по който мозъкът ни го възприема.
Всеки, който размисли върху това, несъмнено ще види истината. Един такъв човек - Джордж Бъркли, излага тази истина в труда си "Трактат за принципите на човешкото знание" ("A Treatise Concerning the Principles of Human Knowledge"):
Както бе показано досега, всичко, което преживяваме, виждаме, чуваме и чувстваме в нашия живот, става в мозъка ни. Така например човек, който гледа през прозореца, докато седи в креслото си, усеща в мозъка си неговата твърдост и хлъзгавостта на дамаската му. Идващият от кухнята аромат на кафе се заражда в мозъка, а не в кухнята, която е на известно разстояние от нас. Изгледът на море, птици и дървета, които вижда през прозореца са формирани в мозъка образи. Приятелят ви, който ви сервира кафе, и вкусът на кафето също съществуват в мозъка.
Човек, който наблюдава някаква определена гледка, предполага, че вижда намиращия се пред очите му изглед. В действителност обаче тази гледка се формира в намиращия се в задната част на мозъка зрителен център. Уместният въпрос тук е: кой е този, който се наслаждава от наблюдаването на тези образи, ако това не е мозъкът, който се състои единствено от липиди и протеини?
Представете си, че влизате в тъмна стая, в която има голям телевизионен екран. Ако вие можехте да наблюдавате външния свят единствено през този екран, то след известно време е нормално да ви стане скучно и да искате да излезете.
Помислете си за момент, че мястото, в което се намирате, не се различава от гореспоменатото. Във вашия малък, тъмен череп, подобен на кутия, вие наблюдавате различни образи от външния свят по време на целия си живот. Вие продължавате да наблюдавате всички тези картини в мозъка си, без да излизате от това малко място и без да се отегчавате от него.
В допълнение на това вие никога не бихте повярвали, че наблюдавате всички тези неща през един екран. Зрението е толкова убедително, че в продължение на хиляди години милиарди хора са били неспособни да осъзнаят тази велика действителност.
С една дума, човек, който седи в хола си и гледа през прозореца, всъщност гледа в своя хол, а видяната през прозореца гледка - от екрана в мозъка му. Това, към което човешкото същество ще се обърне като към "мой живот", е съвкупността от всички възприятия, събрани по смислен начин и гледани от един екран от мозъка. Човек никога не може да излезе от мозъка си.
Ние никога не бихме могли да узнаем истинската природа на първоизточника на материалния свят извън мозъка. Не бихме могли да знаем дали първоизточникът, например зеленият цвят на листата, е такъв, какъвто го възприемаме. Също така никога не можем да открием дали един десерт е наистина сладък или това е просто начинът, по който мозъкът ни го възприема.
Всеки, който размисли върху това, несъмнено ще види истината. Един такъв човек - Джордж Бъркли, излага тази истина в труда си "Трактат за принципите на човешкото знание" ("A Treatise Concerning the Principles of Human Knowledge"):
Посредством зрението аз получавам представа за светлината и цветовете, с техните отделни степени и разновидности. Посредством докосването аз усещам твърдо и меко, топло и студено, натиск и съпротива... Помирисването ми доставя ухания; вкусването-усещане за вкус, а слухът предава звуци... И когато няколко от тези бъдат наблюдавани, когато взаимно се съпътстват, то те започват да бъдат наричани с едно име и така стават известни като едно нещо. Така например, когато разгледаме едновременно определен цвят, вкус, миризма, форма и плътност, те започват да се третират като едно отделно нещо, означено с името ябълка. Друга съвкупност от представи съставя камък, дърво, книга и подобни осезаеми неща...
Истината, която Бъркли разкрива с тези думи, е следната: ние определяме един предмет, като интерпретираме различни усещания, които биват изпитани в мозъка. Както е случаят в примера, вкусът и мирисът на една ябълка, нейната твърдост и кръгла форма, както и усещанията, свързани с други нейни качества, се възприемат като едно цяло от мозъка и ние възприемаме това цяло като ябълка. В действителност обаче ние никога не можем да влезем в контакт с първоизточника на ябълката, а единствено с нашите усещания, свързани с нея. Всичко, което виждаме, помирисваме, вкусваме, докосваме и чуваме, са само копия в нашия мозък.
Когато размислим върху всичко това, което дискутирахме до момента, то истината ще ни стане прозрачно ясна. Например:
o Ако можем да видим улица озарена с цветни светлини и всеки един цвят със своя собствен великолепен нюанс в мозъка си, където в действителност няма светлина, то следва, че ние виждаме копия на пътните знаци, светлините, уличните лампи и фаровете на колите, които се пораждат от електрически сигнали в мозъка.
Истината, която Бъркли разкрива с тези думи, е следната: ние определяме един предмет, като интерпретираме различни усещания, които биват изпитани в мозъка. Както е случаят в примера, вкусът и мирисът на една ябълка, нейната твърдост и кръгла форма, както и усещанията, свързани с други нейни качества, се възприемат като едно цяло от мозъка и ние възприемаме това цяло като ябълка. В действителност обаче ние никога не можем да влезем в контакт с първоизточника на ябълката, а единствено с нашите усещания, свързани с нея. Всичко, което виждаме, помирисваме, вкусваме, докосваме и чуваме, са само копия в нашия мозък.
Когато размислим върху всичко това, което дискутирахме до момента, то истината ще ни стане прозрачно ясна. Например:
o Ако можем да видим улица озарена с цветни светлини и всеки един цвят със своя собствен великолепен нюанс в мозъка си, където в действителност няма светлина, то следва, че ние виждаме копия на пътните знаци, светлините, уличните лампи и фаровете на колите, които се пораждат от електрически сигнали в мозъка.
o Тъй като никакъв звук не може да проникне в мозъка, то ние никога не бихме могли да чуем истинския глас на обичаните от нас хора. Ние чуваме единствено копия.
o Ние не можем да усетим хладнината на морето и топлината на слънцето - усещаме единствено техните копия в мозъка си.
o По същия начин никой не е в състояние да усети вкуса на истинския джоджен. Вкусът, който някой усеща като джоджен, е само създадено в мозъка възприятие. Това е така, защото човек не може да докосне, да види или да вкуси истинския джоджен. В заключение, през целия си живот ние живеем с възприятия-копия, които ни биват показвани. Тези копия обаче са толкова реалистични, че ние никога не разбираме, че те са копия. Например, повдигнете си главата и се огледайте наоколо в стаята. Вие виждате себе си в една изпълнена с мебели стая. Когато докоснете дръжките на креслото, в което седите, вие усещате тяхната твърдост все едно, че докосвате истинските дръжки. Истинността на показваните ви образи и превъзходното майсторство в сътворяването им са достатъчни, за да убедят вас и милиарди други хора, че образите са "материални". Въпреки че по-голямата част от хората са прочели, че всяко усещане, свързано със света, се формира в мозъка, тъй като това се преподава в часовете по биология в гимназията, образите са толкова убедителни, че те се затрудняват да повярват, че тези образи са само илюзии в техния мозък. Причината за това е, че всеки образ е създаден много истински и съвършено.
Някои хора приемат, че образите се формират в мозъка, но твърдят, че първоизточниците им са отвън. Те обаче никога не могат да докажат това, защото никой не е в състояние да излезе извън съществуващите в мозъка възприятия. Всеки живее в една разположена в мозъка клетка и никой не може да изпита нещо друго освен това, което му се показва от възприятията му. Следователно, човек никога не може да разбере какво става извън неговите възприятия. Така че да кажем "навън съществува първоизточник", всъщност би било неоснователно предположение, защото няма нищо, което да бъде представено като доказателство. Нещо повече, дори и отвън да има първоизточници, то тези "първоизточници" отново ще бъдат видени в мозъка, което означава, че наблюдаващият ще се отнася към формираните в мозъка му образи. Следователно такива твърдения са недопустими, защото хората не са способни да достигнат до "материалните еквиваленти", които предполагат, че съществуват.
Трябва да отбележим също така, че научното и технологичното развитие не могат да променят нищо, тъй като всяко научно откритие или технологично изобретение става в мозъка на хората и поради тази причина не им помага в достигането на външния свят.
Възгледите на известните философи Б.Ръсел и Л. Витгенщайн по този въпрос са следните:
Например, това дали лимонът наистина съществува или не, или как е започнал да съществува, не може да бъде изяснено или проучено. Лимонът се състои само от усетения от езика вкус, възприетият от носа аромат, възприети от окото цвят и форма; и единствено тези негови характеристики могат да бъдат предмет на изследване и преценка. Тъй като никога не може да опознаем физическия свят.
Философът Д. Бъркли ясно изразява становището, че възприятията ни съществуват единствено в нашите мозъци и че бихме сгрешили, ако автоматично приемем, че те съществуват във външния свят.
Ние вярваме в съществуването на предметите само защото ги виждаме и докосваме и те ни се показват чрез възприятията ни. Нашите възприятия обаче са само представи в мозъка ни. Ето така, предметите, които възприемаме посредством възприятията си, не са нищо друго освен едни представи, които не са никъде другаде, а в мозъка ни... Тъй като всичко това съществува единствено в мозъка, то това означава, че ние се заблуждаваме, като си мислим, че Вселената и предметите имат съществувание извън мозъка ни. Следователно, нито едно от заобикалящите ни неща не съществува извън нашия мозък.
В допълнение можем да кажем, че за хората не е от значение това дали нещо, което човек не може да достигне, види или докосне, съществува или не, защото независимо от това дали съществува материален свят или не, човешкото същество единствено наблюдава света от възприятия, който е в мозъка му. Човек никога не може да срещне истинската същност на материята. Нещо повече, за всеки е достатъчно това да вижда копието.
Например някой, който се разхожда в градина с пъстри цветя, не вижда истинската градина, а нейно копие, намиращо се в мозъка му. Но копието на градината е толкова истинско, че всеки изпитва наслада от градината, като че е истинска, докато тя в действителност е въображаема. Милиарди хора както в миналото така и днес смятат, че виждат първоизточника на всяко едно нещо. Следователно няма причина, поради която хората да се интересуват от "външния свят".
Чувството за дистанция е същo намиращо се в мозъка възприятие
Представете си една блъсканица на улица с магазини, сгради, коли, клаксони... Когато погледнете към тази картина, тя изглежда, сякаш е истинска. Това е и причината повечето хора да не могат да разберат, че картината, която виждат, се поражда в мозъка им, и погрешно предполагат, че всичко това е реално. Картината е създадена толкова съвършено, че е невъзможно да разберат, че образът, който възприемат като реален, не е първоизточникът от външния свят, а само копие, което съществува в мозъка им.
Елементите, които правят тази картина толкова убедителна и внушителна, са дистанцията, дълбочината, цветовете и светлосенките. Тези елементи са използвани с такова съвършенство, че се превръщат в триизмерни, цветни и живи образи в мозъка. Когато към картината се прибавят безброй много детайли, то се появява един напълно нов свят, който, без да осъзнаваме, през целия си живот приемаме за реален, въпреки че ние единствено го интерпретираме в мозъка си. Представете си сега, че карате кола.
Воланът е на една ръка разстояние от вас и има светофар на около 100 метра (или 300 фута) пред вас. Колата отпред е на около 10 метра (30 фута) разстояние, докато има планини, които според вас би трябвало да са на много километри (мили) разстояние от вас. Всички тези преценки обаче са грешни. Нито колата, нито пък планините са толкова далеч, колкото ги смятате. В действителност цялата тази картина, като на филмова лента, съществува върху една двумерна рамка, на една-единствена повърхност в мозъка. Образите, отразени в очите, са двуизмерни като тези на телевизионен екран. При това положение как би могло да стане възприемането на дълбочина и дистанция?
Това, което третираме като усет за дистанция, е начинът, по който виждаме триизмерно. Елементите, причиняващи ефекта на дистанция и дълбочина в образите, са перспективата, светлосенките и движението. Формата на усещането, наречено от оптичната наука пространствено възприятие, се доставя от изключително сложна система. Накратко тази система може да бъде обяснена така: Гледката, която достига до окото, е двуизмерна. Тоест тя има височина и ширина. Усещането за дълбочина и дистанция е резултат от факта, че двете очи виждат два различни образа по едно и също време. Образът, който достига до всяко едно от очите ни, се различава един от друг от гледна точка на ъгъла и светлината. Мозъкът обединява тези два различни образа, за да формира усещането ни за дълбочина и дистанция.
Можем да направим един експеримент, за да разберем това по-добре. Първо, протегнете си дясната ръка напред и повдигнете показалеца си. Сега концентрирайте се върху този пръст, като затворите първо лявото си око, а после дясното. Тъй като в двете очи достигат два различни образа, то вие ще видите пръста да се придвижва леко в едната посока. Сега отворете и двете си очи и докато продължавате да сте концентрирани върху десния си показалец, преместете левия показалец възможно най-близко до окото си. Вие ще забележите, че по-близкият пръст ще бъде съставен от два образа. Това е така, защото сега за по-близкия пръст е формирана различна дълбочина от тази на по-отдалечения. Ако отворите и затворите очите си едно по едно, ще видите, че пръстът, който е разположен по-близко до окото ви, ще изглежда като че се движи повече, отколкото този, който е отдалечен. Това се дължи на нарастващите различия между образите, които се явяват във всяко едно от очите. Когато се подготвя триизмерен филм, се използва тази техника; гледки, снимани от два различни ъгъла, се поставят върху един и същи екран. Публиката си слага специални очила, които имат цветен филтър и поляризират светлината. Филтрите в очилата пречистват едната от двете гледки и мозъкът ги превръща в един единствен триизмерен образ.
Усещането за дълбочина в ретина с две измерения е много подобно на техниката, която художниците използват, за да създадат у наблюдаващия чувството за дълбочина в двуизмерна картина. Съществуват определени фактори, които дават в резултат чувството за дълбочина, като например поставянето на предмети един върху друг, атмосферната перспектива, промени в консистенцията, линейна перспектива, размерите, височината и движението. Така например промяната в консистенцията е много важна при възприемането на дълбочина.
Например почвата, върху която вървим във ферма, пълна с цветя, е консистенция. По-близките до нас консистенции са по-детайлни, докато тези, които са по-отдалечени, изглеждат по-бледи и трудно различими. Следователно, по-лесно е да определиш дистанцията на предмети, разположени върху някаква консистенция. Освен това ефектите на светлосенките също спомагат за възприемането на триизмерен образ.
Причината, поради която се възхищаваме на нарисувана от известен художник картина, е предаденото й усещане за дълбочина и реалност, които са постигнати посредством използването на елементите на светлосенките и перспективите.
Перспективата следва от факта, че отдалечените предмети изглеждат по-малки, съпоставени с тези, които са по-близко, в зависимост от хората, които ги наблюдават. Така например, когато погледнем един пейзаж, отдалечените дървета изглеждат малки, докато тези, които са по-наблизо, изглеждат големи. Подобно, на картина с планина като заден фон планината се рисува по-малка от човека, който е на преден план. При линейната перспектива художниците използват успоредни линии. Например железопътните линии, слети в хоризонта, създават ефект на дистанция и дълбочина.
Методът, който художниците използват в рисунките си, е валиден също и за образите, които се намират в мозъка. Дълбочината и светлосенките се създават по същия начин в двумерното пространство в мозъка. Колкото по-голямо е количеството на детайли в картината, толкова по-реална изглежда тя и повече заблуждава разума ни. Ние се държим, като че съществува истинска дълбочина и дистанция, като че съществува трето измерение.
Усещането за дълбочина в ретина с две измерения е много подобно на техниката, която художниците използват, за да създадат у наблюдаващия чувството за дълбочина в двуизмерна картина. Съществуват определени фактори, които дават в резултат чувството за дълбочина, като например поставянето на предмети един върху друг, атмосферната перспектива, промени в консистенцията, линейна перспектива, размерите, височината и движението. Така например промяната в консистенцията е много важна при възприемането на дълбочина.
Например почвата, върху която вървим във ферма, пълна с цветя, е консистенция. По-близките до нас консистенции са по-детайлни, докато тези, които са по-отдалечени, изглеждат по-бледи и трудно различими. Следователно, по-лесно е да определиш дистанцията на предмети, разположени върху някаква консистенция. Освен това ефектите на светлосенките също спомагат за възприемането на триизмерен образ.
Причината, поради която се възхищаваме на нарисувана от известен художник картина, е предаденото й усещане за дълбочина и реалност, които са постигнати посредством използването на елементите на светлосенките и перспективите.
Перспективата следва от факта, че отдалечените предмети изглеждат по-малки, съпоставени с тези, които са по-близко, в зависимост от хората, които ги наблюдават. Така например, когато погледнем един пейзаж, отдалечените дървета изглеждат малки, докато тези, които са по-наблизо, изглеждат големи. Подобно, на картина с планина като заден фон планината се рисува по-малка от човека, който е на преден план. При линейната перспектива художниците използват успоредни линии. Например железопътните линии, слети в хоризонта, създават ефект на дистанция и дълбочина.
Методът, който художниците използват в рисунките си, е валиден също и за образите, които се намират в мозъка. Дълбочината и светлосенките се създават по същия начин в двумерното пространство в мозъка. Колкото по-голямо е количеството на детайли в картината, толкова по-реална изглежда тя и повече заблуждава разума ни. Ние се държим, като че съществува истинска дълбочина и дистанция, като че съществува трето измерение.
Всички картини обаче са като филмов квадрат върху плоска повърхност. Зрителната кора на мозъка е малка колкото кредитна карта! Разстоянията, образите на отдалечени къщи, звездите на небето, луната, слънцето, летящите в небето самолети и птици - всички те са натъпкани в това малко пространство. Тоест, технически не съществува никакво разстояние между чаша, която може да държите с протегната ръка, и самолет, който, ако погледнете нагоре, ще ви се стори, че е на хиляди километри разстояние над вас. Всички те са разположени на една и съща повърхност, а именно сетивния център на мозъка.
Така например изчезващ на хоризонта кораб в действителност не е на множество мили разстояние от вас. Корабът е в мозъка ви. Первазът, към който гледате, разположената пред прозореца ви топола, улицата пред къщата ви, морето и корабите, плаващи в него, всички те са в зрителния център на мозъка, върху една двумерна повърхност. Така както един художник, използвайки отношението на размерите, нюансите на цветовете, светлосенките и перспективите, може да изобрази усещане за дистанция върху една двумерна картина, така се формира и усещането за разстояние в мозъка. В заключение, фактът, че усещаме предметите като отдалечени или разположени наблизо, не трябва да ни заблуждава, защото дистанцията е чувство като всички останали.
Вие ли сте в стаята или стаята е във вас?
Една от причините, която пречи на хората да разберат, че видените образи всъщност са усетени в мозъка, е, че те виждат тялото си. Те достигат до следното погрешно заключение: "след като аз съм в стаята, то стаята не е в мозъка ми". Тяхната грешка е в това, че забравят, че тяхното тяло също е образ. Така както всичко, което виждаме около нас, са образи, които съществуват в мозъка, така и тялото ни е намиращ се в мозъка ни образ. Например, докато седите на стол, вие може да видите частта на тялото си от кръста надолу. Този образ е произведен от същата система за възприемане. Когато поставите ръка на крака си, в мозъка вие усещате чувство за движение. Това означава, че вие виждате тялото си в мозъка и усещате как докосвате тялото си отново в мозъка.
Ако тялото е образ в мозъка, то тогава дали стаята е във вас или вие сте в стаята? Очевидният отговор е: "стаята е във вас". Вие виждате образа на тялото си в стаята, която пък от своя страна е в мозъка
Нека обясним това с един пример. Нека предположим, че викате асансьора. Когато пристигне, вие виждате, че в него е съседът ви, който живее на етажа над вас. Вие се качвате в асансьора. Всъщност вие в асансьора ли сте или той е във вас? Истината е, че асансьорът заедно с образа на вашия съсед и вашето собствено тяло са разположени в мозъка ви.
В заключение, ние не се намираме във "вътрешността" на нищо. Всичко е в нас; всичко се намира в мозъка. Нито Слънцето, нито Луната, нито звездите, нито пък самолет, който лети на хиляди мили разстояние в небето, не могат да променят този факт. Слънцето и Луната, подобно на книгата, която държите, са само образи, които се намират в един много малък зрителен център в мозъка.
Така например изчезващ на хоризонта кораб в действителност не е на множество мили разстояние от вас. Корабът е в мозъка ви. Первазът, към който гледате, разположената пред прозореца ви топола, улицата пред къщата ви, морето и корабите, плаващи в него, всички те са в зрителния център на мозъка, върху една двумерна повърхност. Така както един художник, използвайки отношението на размерите, нюансите на цветовете, светлосенките и перспективите, може да изобрази усещане за дистанция върху една двумерна картина, така се формира и усещането за разстояние в мозъка. В заключение, фактът, че усещаме предметите като отдалечени или разположени наблизо, не трябва да ни заблуждава, защото дистанцията е чувство като всички останали.
Вие ли сте в стаята или стаята е във вас?
Една от причините, която пречи на хората да разберат, че видените образи всъщност са усетени в мозъка, е, че те виждат тялото си. Те достигат до следното погрешно заключение: "след като аз съм в стаята, то стаята не е в мозъка ми". Тяхната грешка е в това, че забравят, че тяхното тяло също е образ. Така както всичко, което виждаме около нас, са образи, които съществуват в мозъка, така и тялото ни е намиращ се в мозъка ни образ. Например, докато седите на стол, вие може да видите частта на тялото си от кръста надолу. Този образ е произведен от същата система за възприемане. Когато поставите ръка на крака си, в мозъка вие усещате чувство за движение. Това означава, че вие виждате тялото си в мозъка и усещате как докосвате тялото си отново в мозъка.
Ако тялото е образ в мозъка, то тогава дали стаята е във вас или вие сте в стаята? Очевидният отговор е: "стаята е във вас". Вие виждате образа на тялото си в стаята, която пък от своя страна е в мозъка
Нека обясним това с един пример. Нека предположим, че викате асансьора. Когато пристигне, вие виждате, че в него е съседът ви, който живее на етажа над вас. Вие се качвате в асансьора. Всъщност вие в асансьора ли сте или той е във вас? Истината е, че асансьорът заедно с образа на вашия съсед и вашето собствено тяло са разположени в мозъка ви.
В заключение, ние не се намираме във "вътрешността" на нищо. Всичко е в нас; всичко се намира в мозъка. Нито Слънцето, нито Луната, нито звездите, нито пък самолет, който лети на хиляди мили разстояние в небето, не могат да променят този факт. Слънцето и Луната, подобно на книгата, която държите, са само образи, които се намират в един много малък зрителен център в мозъка.
http://truden.com/modules.php?
Холограми, Вселената и... човешкият мозък
През 1982 година в Парижкия университет се извършва експеримент, който може да се окаже един от най-значителните експерименти на 20-ти век. За този експеримент не е тръбено по новините. Освен ако не четете научни журнали, едва ли някога сте чували името на експериментатора - Алан Аспект (Alain Aspect). Аспект и неговият екип откриват, че при определени обстоятелства, субатомни частици, като електроните, могат да комуникират един с друг в реално време, независимо от разстоянието между тях.
Това е важен факт, който може да се обясни чрез холографската парадигма, която ще разгледаме в тази статия. Може би светът все пак наистина е "само" една матрица...
През 1982 година в Парижкия университет се извършва експеримент, който може да се окаже един от най-значителните експерименти на 20-ти век. За този експеримент не е тръбено по новините. Освен ако не четете научни журнали, едва ли някога сте чували името на експериментатора - Алан Аспект (Alain Aspect). Аспект и неговият екип откриват, че при определени обстоятелства, субатомни частици, като електроните, могат да комуникират един с друг в реално време, независимо от разстоянието между тях.
Без значение дали се намират на 10 метра или на 10 милиона километра, едната частица винаги "знае" какво става с другата и обратно. Проблемът с този факт е, че той нарушава приетото от Айнщайн ограничение на скоростта, с която може да пътува информацията - скоростта на светлината. Пътуването със скорост по-голяма от тази на светлината обаче е равносилно на преминаване на времевата бариера. Това кара доста учени да се опитат да обяснят резултатите, като някои от тях предлагат доста радикални теории.
Физикът от Лондонския университет Дейвид Бом, например, смята че откритието на Аспект дава основание да се смята, че обективната реалност не съществува, че въпреки солидния си вид, Вселената е от огромна холограма.
За да разберем защо Бом прави това зашеметяващо изявление, трябва да знаем какво се крие зад понятието "холограма". Холограмата е триразмерно изображение (фотография), направено с помощта на лазер.
За да направим холограма, обектът първо бива осветен от лазерен лъч. Тогава втори лазерен лъч отскача от отразената светлина на първия, а получената резонанса картина се запечатва на филм. Полученият филм прилича на нищо незначеща мрежа от светли и тъмни ивици. Да се ниси хорограмата, към филма се насочва трети лазерен лъч се визуализира тримерния образ на снимания обект.
Триразмерността на тези изображения не е тяхната единствена забележителна черта. Ако холограма на роза бъде срязана наполовина и след това осветена от лазер, всяка половина ще проектира цялата роза. Получените половинки могат от своя страна да се разделят още веднъж на по две четвъртинки. Всяка от четвъртинките при облъчване отново би визуализирала холограма на цялата роза.
Това свойство от природата на холограмата ни дава нов поглед върху разбирането за организация и ред. През по-голямата част от съществуването си, западната наука се е развивала с презумцията, че най-добрият начин да разбереш физически феномен е да го разбиеш на съставните му части и да ги изследваш.
Холограмите ни показват, че някои неща във Вселената може да не се поддават на този подход. Ако се опитаме да разпаднем на съставните й части една холограма, ние няма да получим парчетата, от които е направена, само ще получим по-малки "цели"(1:1 с оригинала) холограми.
Тази гледна точка навежда Бом на различен начин на разбиране на откритието на Аспект. Бом смята, че причината субатомните частици да остават в контакт една с друга, независимо от разстоянието между тях, не се дължи на факта, че те си разменят някакви сигнали напред-назад, а защото тяхната разделеност е илюзия. Той смята, че на някакво друго ниво на реалност, такива частици не са индивидуални, отделни, а части от едно фундаментално цяло.
Бом предлага следния пример за визуализиране на своята теория: представете си аквариум, в който има риба. Представете си, че не можете да видите аквариума директно, а го наблюдавате с помощта на две камери - едната насочена към предната стена на аквариума, другата - към някоя от другите стени. Гледайки само мониторите, е вероятно да решите, че наблюдавате две различни риби. Тъй като камерите са разположени под различен ъгъл, всяка от рибите на екраните ще изглежда леко различна. След известно време наблюдение ще стигнете до извода, че между рибите съществува някакъв вид зависимост. Неузнавайки за реалната ситуация, може от направените наблюдения да се стигне до извода, че двете риби комуникират помежду си на момента, но това, както знаем, не е вярно.
Според Бом това е, което се случва при експериментите на Аспект. Според него комуникацията със скорост по-бърза от скоростта на светлината, която наблюдават Аспект и екипа му, му дават основание да смята, че съществува различно ниво на реалност, което не можем да възприемем, по-сложно измерение, което е аналог на аквариума от примера. За Бом електроните и другите субатомни частици ни се струват отделни, тъй като можем да видим само част от това по-сложно измерение.
За Бом тези частици не са отделни части, а страни на по-дълбока единност, която притежава холографски свойства и е неразделна, също като спомената в началото роза. И тъй като всичко във физическата ни реалност е изградено от тези елементарни частици, то Вселената, според Бом е проекция, холограма.
Ако това е вярно, то Вселената трябва да притежава някои изумителни свойства. Ако разделеността на частиците е илюзорна, то това означава, че всички и всичко във Вселената е свързано едно с друго. Всичко е във всичко, и въпреки, че човешката природа винаги търси начини да категоризира и разделя, различните явления във Вселената и всички видове разделение са по същността си изкуствени и цялата природа е една безкрайна мрежа.
бом не е единственият изследовател, който намира доказателства, че вселената е холограма.Работещият независимо от Бом в сферата на мозъчните изследвания, неврофизикът от Станфорд Карл Прибрам също стига да убеждението за холографската същност на вселената.
Прибрам стига до холографския модел тръгвайки от загадката как и къде в мозъка се съхранява паметта. Десетилетия наред множество изследвания показват, че паметта не се съхранява на точно оределено място, а в целия мозък.В серия от експерименти през 20-те години Карл Вашли открива, че независимо каква част от мозъка на плъх премахва, той не може да заличи неговата памет за това как да изпълнява сложни задачи, които е научил преди хирургическата намеса.Големият проблем тогава е бил, че никой не е познавал механизъм, който да обясни тази особеност на паметта.
През 1960-та година Прибрам се запознава с концепцията на холографията и разбира, че е намерил обяснението, което са търсели изследователите на мозъка. Прибрам смята, че паметта се съхранява не в невроните, или в малки групи от неврони, а в шаблони от нервни импулси, които се пресичат в целия мозък по същия начин, както светлите и тъмните интерферентни линии пресичат цялата повърхност на парче филм с холографско изображение. С други думи, Прибрам смята, че мозъкът е сам по себе си холограмен филм.
Теорията на Прибрам би обяснила защо човешкият мозък може да съхранява толкова много информация в толкова малко място. Изчислено е, че човешкият мозък има капацитета на запамети информация от порядъка на 10 милиона бита по време на средно продължителен човешки живот.
Друго свойство на холограмите, което не споменахме досега е именно големия им капацитет за съхранение на информация ( бел. ред: вече са в разработка дискове на принципа на холограмите, които ще побират нещо от порядъка на 100GB информация, при размер колкото сегашните дискове). Достатъчна е минимална промяна на ъгъла, под който двата записващи лазера облъчват фотографския филм и е възможен записа на много различни изображения на една и съща повърхност. Практически опит показва, че в един кубичен сантиметър филм може да се съберат близо 10 милиона бита информация.
Нашата необичайна способност бързо да извличаме каквато информация ни трябва от огромното ни информационно хранилище на спомени става по-разбираема ако мозъкът функционира на принципа на холограмата. Едно от най-удивителните неща в човешкия мозък е именно взаимосвързаността на всяко парченце информация - друга характеристика, присъща за холограмите. Тъй като всяка част на холограмата е безкрайно свързана с всяка друга нейна част, то това може би е най-съвършенният пример за взаимосвързана система, с която разполагаме.
Аржентинско-италианският изследовател Хюго Зукарели (Hugo Zucarelli) наскоро пренесе холографският модел в света на акустичните явления. Озадачен от факта, че хората могат да локализират източника на звук без да въртят главите си, дори когато не могат да чуват с едното ухо, Зукарели открива, че холографските принципи могат да обяснят тази способност. Зукарели също така разработва техногията за холографния звук - техника за записване, способна възпроизведе акустични ситуации с невероятен реализъм.
Скорошни експерименти установяват, че всяко от сетивата ни е чувствително към доста по-голям спектър от честоти, отколкото се предполагаше доскоро.
Изследователите откриват, например, че визуалната ни система е чувствителна към звукови вълни, че чувството ни за мирис частично зависи от така наречените осмични честоти, и че дори клетките в телата ни са чувствителни към голям честотен диапазон. Според някои учени тези открития предполагат, че холографската природа на съзнанието е отговорна за преработването и разделянето на тези честоти във формата на конвенциалната чувствителност.
Най-интересно става обаче, когато обединим холографния мозъчен модел на Прибрам и холографната теория за веселената на Бом. Ако конкретността на света е вторична реалност и това, което е "там" е всъщност холографско трептение, и ако мозъкът е също холограма и избира само част от трептенията и математически ги превръща в сензорни възприятия, какво тогава е обективната реалност?
Казано по-просто - тя спира да съществува. Религиите на Изтока дълго време са проповядвали, че материалния свят е Мая - илюзия, съответно въпреки че мислим, че сме физически същества, движещи се във физически свят, това също е илюзия. Ние сме само приемници, плаващи през калейдоскопично море от честоти, и това, което извличаме от това море и трансформираме във физическа реалност, всъщност е само един канал от многото в холограмата.
Тази нова картина на реалноста, синтез на гледните точки на Бом и Прибрам, се нарича холографна парадигма, и въпреки, че много учени я посрещат със скептицизъм, тя стимулира други. Холографната парадигма, ако се допусне, че е вярна, би обяснила много явления, които за момента са черни дупки в научното знание - медицина чрез визуализация, телепатия, пътувания извън тялото и др.
Няма коментари:
Публикуване на коментар