Студио шпионска лига/83

 

През 1926 г. Съветският съюз и Германия подписват Берлинския договор за неутралитет, който е подновен през 1931 г.
Една четвърт от целия съветски внос и износ е свързан с Германия, която се превръща в най-важния търговски партньор на изолираната от света Русия.

Двете страни сключват тайна военна спогодба, която позволява на Германия да произвежда и тества оръжия, забранени от Версайския договор, включително самолети и танкове, и да провежда тренировъчни учения на съветска територия. На свой ред руснаците се възползват от германската военна експертиза и технологии.

Търговското и военното сътрудничество между двете нации достига апогея си в началото на 30-те години на ХХ в. и Сталин силно желае да продължи специалните отношения с Германия и след идването на Хитлер на власт.

Всъщност, Хитлер дължи победата си предимно на Сталин заради нареждането му Германската комунистическа партия (ГКП), която печели над 5 милиона гласа през 1932 г., да съсредоточи атаките си не срещу нацистите, а срещу социалдемократите в Германия.

„Ако си бяха сътрудничили, ГКП и ГСДП щяха да представляват един солиден блок от 13.2 милиона избиратели срещу 11.7 милиона избиратели – преимущество от милион и половина гласа за левите партии – през ноември 1932 г. Вместо това, следвайки натрапената им от Сталин политика, германските комунисти концентрират атаките си срещу ГСДП, наричат членовете ѝ „социалфашисти“ и дори си сътрудничат с нацистите срещу социалдемократите по време на железопътната стачка в Берлин през 1932 г.“ (Алън Бълок)

Сталин не възразява и не се опитва да се намеси при ликвидирането на Германската комунистическа партия след идването на Хитлер на власт.

Напротив, по нареждане на Сталин съветските представители (Литвинов, Крестински, Молотов) полагат извънредни усилия през първите месеци на нацисткия режим да убедят германците, че няма да има промяна в съветската политика и че се надяват да постигнат подновяване на Берлинския договор между двете държави от 1926 г.

През януари 1934 г. на Седемнайсетия конгрес на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) Сталин дава ясен знак към Хитлер, че фашизмът не пречи на сътрудничеството, а първата реплика от изказването му е единствено от кумова срама и за да бъде смекчен ударът върху присъстващите на конгреса комунисти:

„Разбира се, ние далеч не сме ентусиазирани от фашисткия режим в Германия. Но фашизмът не е проблем, дори и само защото фашизмът в Италия например не попречи на Съветския съюз да установи най-добри отношения с тази държава“ .

Но нека да проследим кои са фашистите според „антифашиста“ Сталин в периода след укрепването му на власт в Съветския съюз.

През 1928 година под диктовката на Сталин Шестият конгрес на Коминтерна приема резолюция, според която комунистите навсякъде трябва да съсредоточат атаките си срещу социалистическите партии, заклеймени като „особено опасен враг на пролетариата“ и като „социалфашисти“.

Ако допуснем за миг, че целта на Коминтерна и конкретно на Сталин, е решаването на социалните проблеми на световния пролетариат, то тогава обявяването на социалдемократите за основен враг в периода 1928-1934, е напълно необяснимо.

Но ако погледнем нещата през призмата на същинския тоталитарен замисъл, на действителната цел на Сталин – тотална власт и световно господство, то става повече от ясно защо социалдемократите и другите социалисти, които се стремят да разрешат социалните проблеми не чрез насилие, а със средствата на парламентарната демокрация, са особено опасни за тези планове, отмъквайки му масите, които могат да бъдат засмукани в тоталитарното движение.

Според сталиновия план за световно съветско господство международните комунистически партии трябва да са изцяло и безпрекословно подчинени на съветския Изпълком на Коминтерна, който е под ръководството на Молотов, а след това на Мануилски – и двамата, разбира се, послушни лакеи на Сталин.

Така Сталин утвърждава позицията си на единствен вожд на световното комунистическо движение, елиминирайки конкуренцията на другите социалистически партии и техните лидери.

През 1931- 1932 Сталин отново инструктира Коминтерна да заповяда на комунистическите партии да съсредоточат огъня си върху другите леви партии. Не трябва да остане и следа от солидарност. Социалистическите, социалдемократическите и работническите партии трябва да бъдат заклеймени като проводници на „социалфашизма“.

През юли 1932 г. Сталин нарежда на Германската комунистическа партия да се съсредоточи в атаките си не върху Национал-социалистическата партия на Хитлер, а върху заплахата от социалдемократите в Германия. Потресени от тази неразбираема позиция, група германски комунисти отиват да говорят със Сталин, опитвайки се да го убедят колко опасни са нацистите, но той отхвърля опасенията им, като казва на един от тях, Франц Нойман:

„Не мислите ли, Нойман, че ако дойдат на власт в Германия, националистите ще бъдат толкова погълнати от Запада, че ние спокойно ще можем да построим социализма в света?“

Ето защо вместо да организира всеобща превантивна атака срещу нацизма, Сталин заставя Германската комунистическа партия да осъжда и да порицава своите потенциални съюзници. В Берлин зачестяват уличните стълкновения между комунисти и социалдемократи.

Сталин не иска и да чуе за тревогите на германските комунисти, защото си прави сметките, че ако нацистите дойдат на власт, те неминуемо ще влязат в конфликт със западните държави и ще предизвикат нова война в Европа. А това ще помогне за налагането на съветския комунизъм навсякъде.

С идването на Хитлер на власт в Германия Сталин вече конкретно обмисля завладяването на Европа и налагането на съветската тоталитарна власт не чрез дейността на Коминтерна и разпалването на революции в отделните страни, а посредством война с участието на Червената армия.

Някъде по това време Сталин заявява: „Революцията, това е войната, а действащите лица в нея – войниците на Червената армия“.

Георги Димитров, поредният послушен на Сталин лакей, оглавил Коминтерна, разбира тази идея на Сталин още през лятото на 1937 г., по време на дискусията, която води в дома му полковник Урицки (ръководител на Разузнавателния отдел на Генералния щаб на съветската армия) с австрийския комунист Ернст Фишер и бившата му съпруга Рут. Последната е принудена да замине с шпионска мисия в Германия за сметка на разузнавателните служби на съветската армия. Когато Фишер заявява, че е неразумно да се повери подобна работа в хитлеристка Германия на съпругата на един постоянен сътрудник на Коминтерна, офицерът му отвръща:
„Коя работа е по-важна? Георги Михайлович нека ми прости, ако кажа: това, което е важно, е Червената армия, а не комунистическите партии. Накрая нещата ще зависят от Червената армия. Ние ще трябва да понесем цялата тежест…“. (Вж книгата на Мона Фосколо "Георги Димитров, една критическа биография", изд. Просвета).

Макар че впоследствие нещата няма да се развият точно така, както ги е предвиждал Сталин, тактиката му ще се окаже печеливша. Ако в крайна сметка Червената армия не достига крайните европейски брегове на Атлантическия океан, то пряко или косвено благодарение на нея голяма част от Европа ще се превърне в сателит на СССР.

Две събития стряскат Сталин в този период и стават причина да направи рязък завой на 180 градуса през 1934 година и да нареди на Коминтерна „единен фронт“ с руганите като социалфашисти демократични социалисти.

През 1931 г. Япония нахлува в Манджурия. СССР се вцепенява от страх, когато управниците в Токио установяват марионетен режим и разполагат Квантунската армия в новозавладяната територия. Има опасения, че Япония е хвърлила око на природните ресурси на Сибир и по всяко време може да прехвърли силите си през манджурската граница. Безпокойството за Далечния изток остава постоянен фактор в решенията на съветското ръководство през първите седмици на Втората световна война.

Второто събитие, стреснало не на шега Сталин, очакващ с доволно потриващи ръце сблъсъка между западните държави и нацистите, е германо-полският акт за ненападение през 1934 година.

Работата е там, че през 1933-1934 и Хитлер има своите опасения за външната сигурност на Германия. Преследването на евреите, социалистите и комунистите, концлагерите, масовите арести и концентрационните лагери, бойкотът на еврейските компании, закриването на синдикатите – всичко това е отразено навсякъде в чужбина и е потвърдено от пристигането на 50 хиляди бежанци. Опасността французите и полските им съюзници да предприемат евентуална военна намеса срещу Германия тревожи Хитлер. Все пак не бива да забравяме, че са изминали едва 10 години от френската окупация на Рур и само три - от напускането на областта Рейнланд от френската армия.

Една потенциална интервенция през 1933-1934 г. с цел налагане на клаузите на Версайския договор и то преди германското превъоръжаване да е започнало да дава резултати, би била катастрофална за плановете на Хитлер. Затова преговорите по Пакта за ненападение с Полша смело могат да се нарекат голям дипломатически успех на Хитлер. Той си дава сметка, че по-радикалните инициативи (като необмисления опит за свалянето на австрийското правителство на канцлера Долфус) могат да предизвикат критична ситуация в този твърде ранен етап, когато дипломатическата изолация на Германия е пълна.

Точно в деня, в който Сталин прочита доклада си пред Седемнадесетия конгрес на ВКП (б), че на СССР не му пречи фашистката идеология, за да установи добри отношения с Италия и Германия, Хитлер подписва пакт за ненападение с Полша – а това се възприема от Сталин като стъпка срещу СССР. Ето защо той е принуден да промени политиката си поради опасенията си от една враждебна Германия на западния фланг на Съветския съюз и на една агресивна Япония на източния.

Основният му мотив за единен фронт с тези, които до вчера са ругани като социал-фашисти не са идеологически, а са свързани с параноята му, че на тоталитарната му власт и на самия СССР може да бъде сложен край при една война. И отново страхът е този, който го кара да заговори с грубиянски заплашителен тон, че тези „които дръзнат да атакуват нашата страна, ще понесат такъв съкрушителен удар, че повече няма да посмеят да навират свинските си муцуни в съветската ни градина“ .

Сталин е разтревожен от германо-полския пакт за ненападение, както и от пасивността на западните държави, които не предприемат нищо срещу все по-агресивното незачитане на Версайския договор от страна на нацистите, които е подпомогнал да дойдат на власт именно с тази цел: конфронтация между едните и другите.
Параноята му се усилва, той започва да се опасява, че си е направил сметката без кръчмаря и че вместо да се конфронтират помежду си, те ще се обединят срещу СССР.

Точно това и само това, а не идеологическа вярност към социалистическите идеи обяснява пълното завъртане на 180 градуса на политиката на Сталин през 1934.

Така че на своя VII (и последен) конгрес Коминтернът изпълнява нареждането на Сталин да направи рязък завой и демократичните социалисти, обявявани до вчера за враг номер едно, наричани социалфашисти, сега са поканени (и подмамени) да образуват Единен фронт с комунистите срещу фашизма.

Предателското поведение на Сталин към социализма е набързо забравено и простено от западните социалдемократи.

И така, до 1934 година СССР поддържа топли отношения с фашистка Италия, въпреки че Мусолини преследва Италианската комунистическа партия, не възразява срещу преследването на ГКП в Германия, а Коминтернът по нареждане на Сталин не спира да хули европейските социалисти за тяхното „класово сътрудничество“ с буржоазията.

„Антифашистът“ Сталин остава глух за молбите на германските комунисти, както и за тези на Литвинов и Димитров за отпор на нацистите и фашистите с единен фронт, а на чешките и френските комунисти, които настояват за същото, им е наредено да мълчат.

Това обаче не е погрешен анализ на ситуацията от страна на Сталин, не е негова заблуда и липса на въображение, както мислят много изследователи. Това е негова умишлена тактика, целяща сблъсък и военен конфликт между нацистите и Запада, от който СССР да се възползва.

Българският историк проф. Пламен Цветков е от малцината, които не използват евфемизми, когато трябва да посочат същинските намерения на Сталин и Хитлер, насочени към подчиняване на човечеството и които отлично разбират крайната цел на двете тоталитарни държави и разобличават мита за „антифашиста“ Сталин и „антикомуниста“ Хитлер:

„…Руският комунизъм се стреми да подчини цялото човечество, за да бъдело спасено от „империалистическия заговор“. По подобен начин германският националсоциализъм оправдава собственото си намерение да се натрапи на всички останали народи. Другояче казано, Хитлер се бори срещу комунизма с комунистически средства. Това е може би една от причините антикомунизмът му да не е толкова праволинеен, колкото изглежда на пръв поглед. Още през 1930 г. например той признава, че „ако е необходимо, за известно време ще има мир дори и със Сталин.“ .

От изложеното дотук може да обобщим, че и единият тоталитарен режим – съветският, и другият – германският, който току-що е роден, играят един безсрамен политически танц, в който идеологията е само наметка за прикриване на същинската цел. А същинската цел е световно господство и налагането на тоталитарната държава навсякъде.

Ето накратко съветското политическо танго на „антифашиста“ Сталин в неговата хронологична последователност:

От 1928 до 1934 - топли отношения с фашистка Италия на Мусолини, тайна военна спогодба с Германия и нареждане на германските комунисти през 1932 да подкрепят нацистите на Хитлер, а за основен враг на Коминтерна и комунистическите партии по света са посочени другите социалистически, работнически и социалдемократически партии, чиито членове и активисти са заклеймени като социалфашисти.

От 1934 до 1939 привиден единен фронт на комунистите и социалистите срещу нацистите и фашистите.

От 1939- 1941 крепко политическо, икономическо и военно сътрудничество между СССР и Германския Райх, сключено на 23 август 1939 с пакт за ненападение за пред света, а всъщност с таен протокол между двете тоталитарни държави за подялбата на Полша и други европейски страни и разпределяне на „сфери за влияние“.

С две думи: от идването си на власт след смъртта на Ленин през 1924 до 1941 година, Сталин и СССР са по-често в лагера на фашистите, отколкото в този на антифашистите.

Наистина впечатляващ „антифашизъм“!

Комунягите и ДС направиха приватизацията, ограбиха спестяванията на населението с кредитните милионери и фалиралите банки, и направиха комуняшката олигархия. Радев щял да гони олигархията без да назове имената на всички олигарси. Смях! Докато Радев разправя на шараните за "антифашистки паметници", много добре бори олигархията с орязването на минималната работна заплата, орязването на правата на работещите, и орязването на пенсиите на новите пенсионери. Парата да отива в комуняшката олигархия, а шараните да лапат мухите за "антифашистки паметници"! Да е честито прогресивният див капитализъм и комуняшката олигархия!