От години всяка статия на лондонския всекидневник „The Financial Times“ започва с призив за материална подкрепа с думите: „High quality global journalism requires investment.“ Което ще рече: „Висококачествената световна журналистика изисква инвестиции.“ Същото се отнася и до “The Times”, списанията “Time” и “Foreign Policy”.
В тази мултимедия иде реч за публицистика.
“The Daily Telegraph”, още много световно известни медии с богати издатели, въведоха платен достъп до електронната си версия с малък и то временно действащ гратис от пет влизания седмично. “The New York Times”, “The Wall Street Journal”, “The Economist”, и доста други, вече – само срещу абонамент. А “The Guardian” обяви, че без дарения от страна на читателите, оцеляването му съвсем не е сигурно.
Всеки да го разбира, както желае. Но трудът, положен, за да съществува, също заслужава материално признание.
Освен това е добре да преглеждате илюстрациите и видеозаписите в текста хронологично – така, както са поместени. Те съдържат допълнителна информация и дообогатяват общото възприятие на обсъжданите теми.
„Жената, която показа среден пръст на Тръмп, беше уволнена от работа.“[1]
С това заглавие изпрати читателите си лейбъристкият всекидневник “The Guardian” вечерта преди стогодишнината на ВОСР. И уточни:
„Джули Брискман заяви, че шефовете на маркетинговата компания [в която е работила] са я повикали и уволнили. Петдесетгодишната Брискман сподели, че изобщо не съжалява, че е показала знака с пръст на Тръмповия кортеж.“[2]
И какво от това? Така действа демокрацията, ще рекат онези, които изпитват носталгия по „добрия социализъм“. И ще са прави. Той, „добрият социализъм“, реагираше даже по-остро. Тази Брискман се е отървала като мен през 1988 година – само с уволнение. Моето беше съпроводено и с тотален вакуум – обществен и даже приятелски. Сякаш невидима уста подшушваше и на мои близки да нямат много вземане-даване с мен – късния „враг на народа“.
Докато Джули Брискман скоро ще си намери работа. Може би – по-добра и по-високо оценена в долари. Все пак онези, които харесват американския „паток“ Доналд са едва 38 процента от населението на Съветските американски щати – огромна тирания с претенции все така да раздава палки по гърбовете на народите по света.
И какво от това? Така действа демокрацията, ще рекат онези, които изпитват носталгия по „добрия социализъм“. И ще са прави. Той, „добрият социализъм“, реагираше даже по-остро. Тази Брискман се е отървала като мен през 1988 година – само с уволнение. Моето беше съпроводено и с тотален вакуум – обществен и даже приятелски. Сякаш невидима уста подшушваше и на мои близки да нямат много вземане-даване с мен – късния „враг на народа“.
Мракобеси и реакционери съставляваха единия лагер;
никой не се причисляваше към него; другият лагер беше съставенот всички онези, които бяха против мракобесите и реакционерите, и се стремяха към демокрация и либерализъм[3]
Докато Джули Брискман скоро ще си намери работа. Може би – по-добра и по-високо оценена в долари. Все пак онези, които харесват американския „паток“ Доналд са едва 38 процента от населението на Съветските американски щати – огромна тирания с претенции все така да раздава палки по гърбовете на народите по света.
По същото време „Патокът“ Доналд във Вашингтонски вариант беше на посещение в Азия, където се умилкваше на Владимир Путин – „Врага“ с главна буква. А във Филипините онзи, когото определят като „азиатския Тръмп“, действително по Тръмповски одиозният президентРодриго Дутерте, който е такъв преди „Коза“ Доналд, пя на официалната вечеря. Почти всички „световни“ медии съобщиха следното: едни, че това е станало „по заповед на Доналд Тръмп“, други – „по молба на Тръмп“.[4]
Дръпнал дует с местната „поп дива Пилита Коралес“. Двамата изпели песен, чийто текст в превод започва така:
„Ти си светлината в моя свят, половината от това мое сърце.“[5]
На фона на холивудските, вашингтонските и лондонските секс-скандали, това звучи достатъчно подозрително. Обяснението в любов на Дутерте към Тръмп е знаменателно, понеже отношението му към предходния наемател на Белия дом – Барак Обама, беше съвършено различно, противоположно. Да се убедим по най-добрия начин – око да види, ухо да чуе:
Дръпнал дует с местната „поп дива Пилита Коралес“. Двамата изпели песен, чийто текст в превод започва така:
„Ти си светлината в моя свят, половината от това мое сърце.“[5]
На фона на холивудските, вашингтонските и лондонските секс-скандали, това звучи достатъчно подозрително. Обяснението в любов на Дутерте към Тръмп е знаменателно, понеже отношението му към предходния наемател на Белия дом – Барак Обама, беше съвършено различно, противоположно. Да се убедим по най-добрия начин – око да види, ухо да чуе:
Докато президентите на САЩ и на Филипините се лигавеха, най-точно – Дутерте вокално изразяваше своите чувства към гостенина от Вашингтон, улиците на Манила бяха пълни с протестиращи срещу визитата на американския му колега. Естествено, съпроводени от съответната доза лобут. Какъвто е редът във всяка комунистическа сатрапия, била тя САЩ, Русия, Испания, Франция или Филипините…
Два дни по-рано, още във Виетнам, където група азиатски „балони“ се бяха събрали, за да синхронизират действията си в следващия етап на световната революция, Дутерте направи странно признание. След подобно, всеки в що-годе правова страна би бил изправен пред съда. Диктаторите – никога. Така е, откакто свят светува. Само през последните 50 години трябваше да бъдат съдени като подпалвачи на войни и военнопрестъпници комунистическите тирани Хари Трумън, Дуайт Айзенхауер, Шарл дьо Гол, Линдън Б. Джонсън, Ричард Никсън, Леонид Брежнев, Роналд Рейгън, Юрий Андропов, Джордж Буш – баща и син, Бил Клинтън, Никола Саркози, Барак Обама, фамилията Сауд…
Такава участ стигна единствено неколцина сърби. „Приятелите“ на Запада Саддам Хюсеин и Муамар Кадафи бяха убити, доколкото може да се вярва на това.
А Дутерте? Той признал, че е извършил убийство.
„Филипинският президент казва, че веднъж наръгал до смърт с нож някого. В предизвикателна реч за популяризиране на своята война срещу наркотиците пред срещата на високо равнище на световни лидери Родриго Дутерте заяви, че като юноша е убил човек.“[6]
Не само нищо не последвало. Ръкопляскали му!…
Обикновен комунизъм.
Два дни по-рано, още във Виетнам, където група азиатски „балони“ се бяха събрали, за да синхронизират действията си в следващия етап на световната революция, Дутерте направи странно признание. След подобно, всеки в що-годе правова страна би бил изправен пред съда. Диктаторите – никога. Така е, откакто свят светува. Само през последните 50 години трябваше да бъдат съдени като подпалвачи на войни и военнопрестъпници комунистическите тирани Хари Трумън, Дуайт Айзенхауер, Шарл дьо Гол, Линдън Б. Джонсън, Ричард Никсън, Леонид Брежнев, Роналд Рейгън, Юрий Андропов, Джордж Буш – баща и син, Бил Клинтън, Никола Саркози, Барак Обама, фамилията Сауд…
Такава участ стигна единствено неколцина сърби. „Приятелите“ на Запада Саддам Хюсеин и Муамар Кадафи бяха убити, доколкото може да се вярва на това.
А Дутерте? Той признал, че е извършил убийство.
„Филипинският президент казва, че веднъж наръгал до смърт с нож някого. В предизвикателна реч за популяризиране на своята война срещу наркотиците пред срещата на високо равнище на световни лидери Родриго Дутерте заяви, че като юноша е убил човек.“[6]
Не само нищо не последвало. Ръкопляскали му!…
Обикновен комунизъм.
Истинският представлява власт на най-богатите елити. Едните, видимите, authority, наричани номенклатура, са високопоставените слуги, изпълняващи заповедите на баш господарите на света – скритите властници, познати като power. Редовните читатели са наясно, че:
„Комунизмът не е борба на бедните против богатите. Комунизмът е заговор на супербогатите срещу целия свят и на първо място против средната класа. Комунизмът е глобалната цел на сатанистите…“[7]
Както навремето силите на интернационалното Братство разориха чудесните страни в Източна и Централна Европа, така от много години вършат това и в Африка. Сега е дошло времето комунистическата пропаганда да вини за това единствено Запада. Забравяйки проникването на СССР и неговите сателити – на първо място Куба – в Ангола и Мозамбик, в Алжир и Сирия. От 70 години Израел е основен двигател на мароканската вътрешна и външна политика.
Израелският журналист Йоси Мелман отбелязва, че когато покойният крал Хасан ІІ, баща на сегашния владетел на Мароко, се възкачва на престола, неговият вътрешен министър генерал Уфкир поддържа тесни връзки с Израел. Монархът се съгласява Моссад да разкрие свое постоянно представителство в страната. В замяна Израел осигурява технически средства и обучение на мароканските тайни служби.
„Връзките бяха подновени след войната [от 1973 г.], а през 1976 г. Ицхак Рабин стана първият израелски премиер, срещнал се с краля. Срещата беше пазена в тайна и бе организирана от Моссад. Рабин пътува до Мароко дегизиран, като носеше перука, за да не го разпознаят [колко унизително]… Две години по-късно, когато лидерът на Ликуд [фашисткият терорист] Менахем Бегин беше избран за министър-председател, дипломатическите контакти достигнаха своя връх. Шефът на Моссад Ицхак Хофи и неговият заместник Давид Кимчи посетиха Мароко и се срещнаха с краля… След тази среща Моше Даян също посети Мароко.“[8]
„Комунизмът не е борба на бедните против богатите. Комунизмът е заговор на супербогатите срещу целия свят и на първо място против средната класа. Комунизмът е глобалната цел на сатанистите…“[7]
Както навремето силите на интернационалното Братство разориха чудесните страни в Източна и Централна Европа, така от много години вършат това и в Африка. Сега е дошло времето комунистическата пропаганда да вини за това единствено Запада. Забравяйки проникването на СССР и неговите сателити – на първо място Куба – в Ангола и Мозамбик, в Алжир и Сирия. От 70 години Израел е основен двигател на мароканската вътрешна и външна политика.
Израелският журналист Йоси Мелман отбелязва, че когато покойният крал Хасан ІІ, баща на сегашния владетел на Мароко, се възкачва на престола, неговият вътрешен министър генерал Уфкир поддържа тесни връзки с Израел. Монархът се съгласява Моссад да разкрие свое постоянно представителство в страната. В замяна Израел осигурява технически средства и обучение на мароканските тайни служби.
„Връзките бяха подновени след войната [от 1973 г.], а през 1976 г. Ицхак Рабин стана първият израелски премиер, срещнал се с краля. Срещата беше пазена в тайна и бе организирана от Моссад. Рабин пътува до Мароко дегизиран, като носеше перука, за да не го разпознаят [колко унизително]… Две години по-късно, когато лидерът на Ликуд [фашисткият терорист] Менахем Бегин беше избран за министър-председател, дипломатическите контакти достигнаха своя връх. Шефът на Моссад Ицхак Хофи и неговият заместник Давид Кимчи посетиха Мароко и се срещнаха с краля… След тази среща Моше Даян също посети Мароко.“[8]
Същите факти изнася и израелският писател Бенямин бейт Халами. Той добавя, че Моссад помага за ликвидирането на популярния по онова време марокански дисидент Мехди бeн Барка. Хенрик Крюгер вади на показ същото, като цитира книга на журналиста от лондонския “The Daily Mail” Стюърт Стивън:
„… В началото на 60-те години, по искане на крал Хасан ІІ, израелските тайни служби са съдействали за изграждането на мароканската разузнавателна служба, чиято главна задача е била да следи за сигурността на трона. В замяна… кралят позволил на Моссад да използва Мароко като изходна база за дейността си в арабския свят!…
Съгласуваността между Моссад и мароканските тайни служби достигна изключително съвършенство“ – продължава Стюърт Стивън, – „при подготовката за отвличането през октомври 1965 г. в Париж на Мехди бен Барка, който, както всички знаеха, със своите големи проекти за „третия свят” пречеше на Съединените щати и Израел и същевременно беше главната фигура в мароканската опозиция срещу краля.“[9]
„След възшествието на крал Хасан през 1961 г.“, – отбелязват Иън Блек и Бени Морис, – „израелското разузнаване се радваше на специални отношения с неговите тайни служби.“[10]
Мнозина неосведомени, смятащи се за „знаещи“, възприемаха Саддам Хюсеин като само съветски агент. А той беше повече американски, но преди всичко израелски.
„Най-големият успех на Моссад в Близкия изток“, по признанието на старши-офицера от израелската шпионска служба Виктор Островски.[11]
Даже ЦРУ трябва да се отчита пред изборен орган;
Моссад – не[12]
В книгата си „Разкрити тайни“ покойният Израел Шахак, професор в Университета на Тел Авив, осветлява част от най-тайните кътчета на политиката в Близкия изток:
„Чувствам се изкушен на това място да се отклоня, за да разкажа някои нови разкрития за миналите отношения на ционисткото движение и на държавата Израел с Хашемитския режим в Йордания. Един ветеран от разузнавателната служба на Хагана[13] – Йо’ав Гелбер, неотдавна издаде книга, носеща заглавието „Корените на лилията“ (лилията е емблемата на Израелското военно разузнаване), която се основава стабилно върху разсекретени едва през последните години документи. Според Гелбер, в началото на двайсетте години бащата на крал Хюсеин – Абдула,[14] бе вербуван за шпионин за ционисткото движение. Той беше инструктиран да шпионира арабски лидери от всякакъв вид, но главната му задача беше да следи своите британски господари.
Купчини от документи рисуват вътрешните ционистки разправии за това дали исканията на Абдула да му плащат за всяка оказана услуга, да бъдат напълно уважени или да станат предмет на пазарлък. Покойният Моше Шапет беше последователен защитник на последното. Всички плащания на Абдула бяха в брой и то лично на него. Други вътрешни спорове възникваха във връзка с инцидентните претенции на Абдула да му се плаща не в банкноти, а в златни монети. В допълнение на това жените на Абдула бяха поставени от ционистите на стража, за да шпионират съпруга си. Гелбер твърди, че чак след повече от двадесет лета, през 1946 г., британците разкрили цялата схема. Реакцията им бе не само да предложат повече пари на Абдула, отколкото ционисткото движение навярно можеше да плати, но също така да предложат повече военна помощ за неговата армия.
Най-важното все пак е, че те развяха пред погледа му евентуалната възможност да стане крал на „Велика Сирия“ – Сирия, Ливан и Палестина заедно. Това жестоко огорчи Бен Гурион и отношенията на ционисткото движение, а след това и на държавата Израел, с Йордания, се свиха до координиране на една политика, насочена „срещу техния общ враг, палестинския национализъм“, по определението на Оурън.
През 1958 г., веднага след революцията в Ирак, в която изчезнаха негови близки роднини от иракското кралско семейство, крал Хюсеин възкреси едно по-пълно сътрудничество между Израел и Йордания. Както излага нещата Оурън, Хюсеин „проводи своя арменски съветник по разузнаването“ с нарочна депеша. От йорданска страна сътрудничеството с Израел беше осъществявано единствено от арменски и черкезки длъжностни лица от кралството. Във вестник „Давар“ от 28 юли Азария Алон ни информира, че едно от подразделенията, което охранява крал Хюсеин, е съставено само от черкези и смята този факт за изгоден за Израел.
Израелският съюз с крал Хюсеин продължи до 1965 г. Оурън посочва, че както постепенно разкриват разсекретени американски документи, през тази година Джордж Буш, действащ в качеството си на директор на ЦРУ, предложил лично заплащане на крал Хюсеин. В Израел схемата на Буш беше възприета като враждебна и това му бе напомнено, когато стана президент.[15]
Ала преди „Черния септември“ през 1970 г. Хюсеин отново взе да сервилничи на Израел. След тази дата той стана явен израелски шпионин, какъвто беше и баща му. Както е добре известно, през септември 1973 г. тъкмо той овреме предупреди Голда Меир за започващото нападение на Египет и Сирия над Израел, обаче израелците не му повярваха. Оттогава бяха установени добри отношения, без значение коя партия бе на власт в Израел. Както беше съобщено в еврейския печат във връзка със сегашните Вашингтонски мирни преговори, даже по време на кризата в Персийския залив през ноември 1990 г. [Ицхак] Шамир се е срещал с крал Хюсеин в Лондон. Целта е била да го убеди, че макар иракските сили да бъдат оставени да навлязат в Йордания, Израел няма да нахлуе… Затова сегашният израело-йордански съюз е връхната точка на почти неприкриваното сътрудничество от десетилетия насам.“[16]
Има още много примери на арабско предателство. Едни от най-ярките са кувейтското кралско семейство и владетелите от емирствата край Персийския залив. Всички те, освен че са сребролюбци, треперят от страх за режимите си. Защото не са получили властта си от Бога или Аллах, както го назовават, а от ционистите, които почитат сатаната. Във вторник, 21 октомври 2003 г., кувейтският външен министър шейх Мохамед ал Сабах ал Ахмад ал Сабах пристигна на посещение в София. При посрещането, двамата с нашенския му колега, евреина-масон, отявления комунист и ционист Соломон Паси, се прегърнаха, сякаш са роднини или приятели…
Запомнете това, ще ви бъде от полза по-нататък.
Да не забравяме кой е Соломон Паси. Ще припомня с няколко щрихи. Твърди, че неговият род е от мароканския град Фес. Баща му – комунистът Исак Паси, беше сред идеолозите на ЦК на БКП и съветник на диктатора Тодор Живков. Сам Соломон е дегенерат, с връзките на баща си освободен от казармата. Пияница, със сигурност вербуван от ония служби. Двамата със сестра си били на акцията пред градинката пред Военния клуб в столицата, когато, за да им сътворят легендарни „дисидентски“ биографии, двайсетина шутове на властта бяха откарани с камионетка на инструктаж в милицията. Изкараха го… шамаросване.
Паси беше в СДС и като депутат във Великото народно събрание му възложиха да постави въпроса за членството на страната ни в НАТО. Преди това обаче друг син на активни борци и също пияница, другарят Драгомир Драганов с милиционерски чин „професор“, вече беше проводен в школа на… НАТО в Испания. Как съветникът на последния генерален секретар на ЦК на БКП, дългогодишния член на Политбюро и министър на външните работи Петър Младенов, от московски антинатовец Д.Д. или Драго Чашката стана „евроатлантик“, си обяснете сами. И си отговорете на логичното питане: Чия организация е Северноатлантическият договор? Още повече, като вземете под внимание, че неговият настоящ генерален секретар – както беше названието на най-високата длъжност в КПСС и БКП – е норвежки комунист и агент на КГБ.
Другарят Соломон Паси има два брака. Първият беше с по-възрастната от него Бинка Пеева, която го обзаведе с две деца конфекция отнейния предишен мъж. Според другарката Бинка от вестник „Земеделско знаме“ – орган на казионния БЗНС, „Соломон Паси бил щастлив притежател на цели три броя тестиса! Ако Паси действително се е събличал гол публично, този факт отдавна е щял да стане достояние на цялото общество.“[17]
Втората съпруга на Пасито, асеновградското номенклатурно чедо Гергана Грънчарова, също го дари с рожба от свой предишен брак. Неговата балдъза Михаела Грънчарова пък, близначката на втората му жена, роди дете на Борислав Дионисиев, с когото живее в concubinage.[18] Типично за ленинците. Дионисиев е син на служител на ЦК на БКП. Беше журналист-международник в списание „Отечество“, издание на Националния съвет на Отечествения фронт. Член на БКП, той, представителят на гръцкия магнат Вардиноянис чрез „Булвария холдинг“[19] и партньор на Любчо „Пъпката“ в Агенция „Експрес“, стана втори поред съпруг на дъщерята на Владимир Шчербитски, който беше генерален секретар на ЦК на Украинската компартия и член на Политбюро на ЦК на КПСС още от Брежневотобезвремие.
„Според запознати обаче навремето Дионисиев се задомил за Олга по чисто меркантилни подбуди – надявал се сватбата да му отвори вратите за членство в тогавашния червен елит.“[20]
Американецът Григорий Климов писа:
„… Жененият за еврейка Шчербитски бил обладан от „комплекса на властта“. Тоест в известен смисъл не бил съвсем здрав. Та нали по мнението на учените „комплексът на властта“ винаги е свързан със садизма. А садизмът – с хомосексуалността и престъпността. И това съвсем приляга на Шчербитски.
Преди няколко години нашумя едно дело в Киев. За него писаха даже в западната преса. Синът на Шчербитски, на члена на Политбюро и глава на украинската компартия, женения за еврейка, бил наркоман и педераст. Една нощ той заедно с приятеля си се къпал в Днепър. И момчето се удавило. Нямало как да скрият скандала. Ала кое било второто момче? Това бил синът на секретаря на градския комитет в Киев. И хомо. А щом синът е обратен, значи и баща му е под подозрение. Пък таткото – шеф на Киевския градски комитет.“[21]
Няма „антисемитизъм“. Има наука и история, истинска летопис
Покойната съпруга на другаря Борислав Дионисиев, товарищ Шчербитская, Олга Владимирнова, споделила:
„Завърших факултета по романо-германски филологии на Киевския университет, обичам езиците, литературата. В Киев се запознах с един много симпатичен българин, също студент,[22] но във факултета по международни отношения. Оженихме се, ала 8 години нямахме деца. Направих всичко, каквото ми беше по силите [?!], и се роди Радослава. Кръстена е на моята майка – Рада, и на българската си баба – Слава. 4 години след раждането й със съпруга ми се разделихме. Аз се влюбих в друг българин. Баща ми все повтаряше: „Господи, в България са 8 милиона човека, и от тях ти се изхитри да избереш двама! Да не би нашите да не ти харесват, а?“
Моят мъж осинови Радослава, след като биологичният й баща успя да се откаже от нея, и затова тя носи неговата фамилия. Следваше в Лондон, завърши всичко, което може да се следва [ето това е – болшевишко генийче с явно много дипломи], и сега си търси работа. Преди 2 години се омъжи… за българин. Предишният ми съпруг беше журналист, а сега е бизнесмен, милионер, казва се Борислав. Той е много заможен човек и всеки месец ми плаща „пенсия“, която е напълно достатъчна за един нормален живот…“, изповяда се експоловинката на олигарха.
Преди няколко години международно правителствено разследване набърка името на братовчеда на Борислав Дионисиев – Людмил Дионисиев, в аферата „Петрол срещу храни“. Самият Борислав също е от сой. Завършва елитната Английска гимназия в София. Негов съученик и близък приятел е бъдещият политик Георги Пирински.“[23]
Във връзка с неговия произход и за вярната му служба, Партията възнагради Боре Дионисиев с външнотърговските организации „Електроимпекс“ и „Машиноекспорт“,[24] и с най-големия български фармацевтичен завод „Софарма“.[25] За да видите как комунистическите отрепки са навързани като свински черва, е добре да напомня следното: в дружество „Медиа нове Дарик“ Борислав Дионисиев е бил в съдружие с Радосвет Радев – агент на Шесто управление на ДС с псевдоним „Карак“, и с Тошко Тошев, агент явочник на Шесто управление с псевдоним „Бор“.[26]
[1] “Woman who gave Trump the middle finger fired from her job” by Joanna Walters, “The Guardian”, theguardian.com, London, Monday, 6 November 2017 г., online: https://www.theguardian.com/us-news/2017/nov/06/woman-trump-middle-finger-fired-juli-briskman
[2] Пак там.
[3] Александр Зиновьев – Зияющие высоты“, Éditions L’Âge d’Homme, Lausanne, 1976 г., Глава „Немного истории“. Книгата е в архива на автора. Това е първата художествена творба на съветския философ Александър Зиновиев, публикувана в Швейцария през 1976 година, която му донесе световна известност. Книгата беше обявена за „антисъветска“. На Запад нарекоха жанра на книгата „социологическа повест“. В нея, с изразните средства на сатирата и иронията авторът рисуваше реалния обществен живот в СССР.
[4] Вж. напр. “‘You are the light’: Philippines’ Duterte sings love song for Trump” by Reuters, “The Guardian”, theguardian.com, London, Monday, 13 November 2017 г., online: https://www.theguardian.com/world/2017/nov/13/you-are-the-light-philippines-duterte-sings-love-song-for-trump; “You are the light” – Philippines’ Duterte croons at Trump’s request” by Reuters Staff, Reuters, reuters.com, New York, NY, Monday, 13 November 2017 г., online: https://www.reuters.com/article/us-asean-summit-song/you-are-the-light-philippines-duterte-croons-at-trumps-request-idUSKBN1DD04O
[5] “‘You are the light’: Philippines’ Duterte sings love song for Trump” by Reuters, “The Guardian”, вече цит. съч.
[6] “Philippines president says he once stabbed someone to death: Rodrigo Duterte claims he killed a person as a teenager, in defiant speech to promote his drug war before summit of world leaders” by Agence France-Presse in Da Nang, “The Guardian”, theguardian.com, London, Friday, 10 November 2017 г., online: https://www.theguardian.com/world/2017/nov/10/philippines-president-rodrigo-duterte-says-he-once-stabbed-someone-to-death
[7] Владимир Истархов – „Удар Русских Богов“, Издательство ЛИО „Редактор“, С.-Петербург, 2001 г., стр. 190. Книгата е в библиотеката на автора.
[8] “Hassan Allowed the Mossad to Set up a Morocco Station” by Yossi Melman, “Haaretz” Correspondent, “Haaretz”, 3.haaretz.co.il, Tel Aviv, Sunday, July 25, 1999 г. и online: http://www3.haaretz.co.il/eng/scripts/article.asp?id=52278&mador=1&datee=7/25/99
[9] Хенрик Крюгер – „Оръжието наркотик“, Издателство „Партиздат“, София, 1986 г., стр. 230.
[10] Ian Black, Benny Morris “Israel’s Secret Wars. A History of Israel’s Intelligence Service”, Grove Weidenfeld, New York, NY, 1991 г., стр. 203.
[11] Виктор Островски – „Мосад отвъд измамата“, „Атика“, ЕТ „Ангел Ангелов“, София, 1998 г., стр. 263. Книгата е в библиотеката на автора.
[12] Виктор Островски – евреин, бивш ционист, полковник от израелското разузнаване Моссад, разочарован от ционизма и терористичната политика, провеждана от службата, избягал в САЩ. (Victor Ostrovsky – “By Way of Deception: The Making and Unmaking of a Mossad Officer”, St. Martin’s Press, London, 1990 г., стр. ix. Книгата е в архива на автора.)
[13] Предшестваща израелското военно разузнаване.
[14] Дядото на настоящия владетел, който носи неговото име], след като беше назначен от британците за „емир на Транс-Йордания“.
[15] Смята се, че за първи път бил „хванат“ от ционистите, когато през студентските си години в Йейлския университет станал член на тайния орден „Череп и кости“. (Синът му го последвал.) Втори път – по линия на баща си, банкера Прескът Буш, който в нарушение на действащото американско законодателство през цялата Втора световна война въртял далавера с нацистите. После, когато като резидент на ЦРУ в щата Тексас бил включен в заговора за убийството на президента Джон Ф. Кенеди. Снимката му до входа на склада на площад „Дийли“ в Далас, от който според конспиративната теория на Комисията Уорън, възприета като единствена официална „правда“, бил изстрелян „вълшебният куршум“, поразил Кенеди, след това губернатора на щата Джон Конъли, за да се върне и да удари още два пъти държавния глава! Партньорството на семейство буш със саудитското Бин Ладен, дало на света Осама, също е инструмент в ръцете на ционисткия елит, с който постоянно стиска топките на всички от семейство Буш. Двама техни предци – евреи – са воювали в т. нар. Американска революция или Война за независимост.
[16] Israel Shahak – “Open Secrets”, Pluto Press, London, UK & Chicago, Il., US, 1997 г., стр.79-81. Книгата е в архива на автора.
[17] „Бинка Пеева: Соломон Паси има три тестиса“, Информационна агенция БЛИЦ, blitz.bg, София, 15 февруари 2012 г., online: https://www.blitz.bg/article/29328 Що за общество би се интересувало чак толкова от карантиите на някакъв дегенерат, и чифут при това?! Зевзеци говореха, че Мончо Пасито имал три топки, но без член. Други твърдят, че инструментът му бил тъй непригоден, та изглеждал като тестис. Затова гледал да си вземе жена с дете или две…
[18] Вж. „Сестрата на Гергана Паси роди син на Борислав Дионисиев: Михаела Калайджиева и бизнесменът са заедно от четири години“, Информационна агенция БЛИЦ, blitz.bg, София, 19 август 2014 г., online: https://www.blitz.bg/obshtestvo/sestrata-na-gergana-pasi-rodi-sin-na-borislav-dionisiev_news285785.html
[19] За Вардиноянис се говореше, че е свързан с КПСС, КГБ, БКП и ДС. Даже – че парите, с които оперира, са от съветската компартия, част от мрежата на Андропов, перестройката на комунистите и Горбачовия постсоциализъм с (не)човешко лице. Легендата за сина на компартийния полк Борислав Дионисиев е следната: Като началник на Международния отдел на списание „Отечество“, издание на Отечествения фронт (тогава всички медии бяха собственост на БКП и БЗНС, както е и днес), през май 1989 година проводили другаря Дионисиев „на командировка в Лондон“. Колко навреме! Наттък митологията напомня приказката за ябълката на Рокфелер. „Случайно се среща с един член на фамилията Вардиноянис, контролираща капитал от над осем милиарда долара. Той му предлага да стане представител на групировката за Източна Европа със седалище във Виена. „Колебах се точно една седмица“ – разказва Борислав Дионисиев. – „Стоях в приятния си кабинет в редакцията на бул. „Витоша“, гледах през прозореца и се чудех да приема ли предложението. Тогава не знаех, че само след шест месеца в България ще настъпят кардинални промени, а след година-две най-доброто българско списание вече няма да излиза. Предлагаха ми договор за три години. Мислех си, че ако не се справя, няма да мога да се върна към предишната си работа.“ Накрая все пак решава да скочи в дълбокото. Премества се във Виена и в продължение на три години пътува оттам до страните, за които отговаря – бившите сателити на Съветския съюз. И до днес смята това време за един от най-приятните периоди в живота си, защото, както сам казва, все още бил само служител. Не е имал грижите, които го връхлитат по-късно. И до днес смята, че за предпочитане е да си високоплатен ръководител, вместо собственик. При едно от връщанията си в България е потресен от контраста между нашата страна и съседна Гърция. Край мизерните бензиностанции се точат опашки от стотици автомобили. Горивото се предлага на черно не в туби, а в шишета. Тогава предлага на Вардиноянис да започне внос на нефтопродукти в България. Връща се от Виена, за да организира бизнеса тук. Отначало продават внесеното чрез единствената тогава държавна фирма „Петрол“, после създава верига бензиностанции, става дистрибутор на автомобилите „Опел“, купува хотела на „Балкантурист“ в Банско (по онова време там друг няма). Характерно за „Булвария“, „Варко“ и всички други фирми през този период е, че съдържат в себе си сричката „вар“, идваща да покаже мажоритарното финансово участие на гръцкия милиардер в тях. Разделя се с фамилията Вардиноянис преди няколко години. Днес тя участва само в една от неговите фирми. Междувременно продаде бензиностанциите, „Булвария“, хотела в Банско и дела си в ред други фирми, но купи „Софарма“, „Електроимпекс“ и „Машиноекспорт“.“ (Крум Благов – „Съдбата се усмихва на Дионисиев в Лондон: Колебае се седмица между журналистиката и бизнеса“, в. „Стандарт News”, standartnews.com, София, Събота, 25 февруари 2006 г., online: http://paper.standartnews.com/archive/2006/02/25/supplement/s4717_4.htm Авторът на пасквила замина при баща си в геената…) Колко силно вони на КГБ! А преди дни един от главните цигански барони на ЦК на БКП, товарищ Костов, Иван Йорданович, заяви на всеослушание, че целта била да превърнат плановата икономика в пазарна. Преведено на езика на реалността, това означава да направят плиткоумните и лениви комунистически „аристократи“, отнасящи се към труда като евреите и Троцки – като към наказание, свикнали да получават всичко наготово, понеже народът им е длъжен (?!), в класа от капиталисти, нямащи ни най-малка представа какво да правят с предоставения им от Партията капитал на тепсия. Никой не анализира задълбочено, не търси причините и движещите сили. Как да променим нещо и в какво?
[20] Даниела Кръстева – „Борислав Дионисиев се отказал от дъщеря си! Клюката носи, че олигархът ще вдига сватба с близначката на Гергана Паси – телекомуникационната специалистка Михаела Калайджиева“, Информационна агенция БЛИЦ, blitz.bg, София, 17 март 2010 г., online: https://www.blitz.bg/article/16994
[21] Григирий Климов – „Красная Каббала: Лекции по высшей Социологии“, Издательство „Советская Кубань“, Краснодар, 1998 г., стр. 11-12. Книгата е в библиотеката на автора.
[22] Цветан Петров Ночев, мой съученик от втори до десети клас. Да, от моя клас. По-късно заедно играехме футбол. Знам цялата история от първо лице. Както се шегуваше след брака на Ночев друг наш общ съученик, покойният министър на здравеопазването Емил Таков: „Внимавай, да не припомня на Цецо, че си го ритал по време на мач.“
[23] Даниела Кръстева – „Борислав Дионисиев се отказал от дъщеря си! Клюката носи, че олигархът ще вдига сватба с близначката на Гергана Паси – телекомуникационната специалистка Михаела Калайджиева“, Информационна агенция БЛИЦ, вече цит. съч.
[24] По-рано Партията го беше дарила на другаря Петър Манджуков, член на БКП и агент на ДС. Но след като през 1992 година в нарушение на действащото законодателство финансовият министър Иван Костов издаде му лиценз за търговия с оръжие, явно Манджуков се издължи на страната Позитания и се оттегли в Италия с грозната си млада жена. Преди това издаде „Машиноекспорт“ на Дионисиев.
[25] Вж. „Едрият капитал” пак се обединява: Осем предприемачи създадоха бизнесклуб и заявиха амбиция за политическа значимост“, в. „Капитал“, capital.bg, София, 22 септември 2001 г., online: http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2001/09/22/211076_edriiat_kapital_pak_se_obediniava/
[26] Пак там.
