ДВА ТЕЖКИ ВЪПРОСА ЗА БЪЛГАРСКИЯ КАЛЕНДАР, ОБЯВЕН ОТ КАЗИОНИТЕ ЗА ТУРСКИ И КИТАЙСКИ Ц
Във връзка с тази тема искам първо да уточня,че думата "турски" не е употребена случайно. Самоназванието на турците е ТЮРКИ- формата "ТУРЦИ" е Българска и е непозната за източните ни съседи,които нямат звук "Ц" в езика си и не могат да го произнесат. Затова те знаят- когато се говори някъде за тюрки,значи става въпрос именно за турци и за нищо друго! Българският календар обаче не е турски ни китайски,а по-скоро палеопонтийски и арийски: негови форми са били познати в древен Египет, Сирия (респ. в царството Митани), Согдиана и пр. много векове преди формирането на първите тюрки в 552 г. Начинът,по който го приемат тюрките е дискусионен,но има няколко сценария:
1. Чрез согдийските търговци,които управлявали много от делата на Тюркската империя чрез своето влияние върху кагана. Согдите са познати в Европа като САГУДАТИ (СОГДАТИ) и идват на Балканите,когато Тюркския каганат започва да ги потурчва,без да изрази нито грам благодарност за помощта,която согдийските търговци са оказали на тюрките за тяхното освобождаване от игото на рураните. и за формирането им като народ.
2. Чрез несторианското християнство,което проникнало сред тюрките още в VI век и имало силно влияние върху тях до окончателната им ислямизация.
3. Чрез будизма,който разполагал с азиатската форма на въпросния календар векове преди тюрки и китайци да научат за него.
Първи данни за употреба на циклов календар от тюрките ни донасят най-старите надписи на тюркски език,датирани в 718 г. По същото време този календар е бил съвършено непознат в Китай,но към средата на VIII век и китайците го усвоили. Те очевидно не са го научили от тюрките,които ползвали силно опростена форма на Календара,а от другите три възможни източника,чрез които е стигнал до тюрките. Китай успял да съхрани развитата му форма,при която календарът се състои не от прости 12-годишни а от 60-годишни цикли,което обстоятелство го прави много по-подходящ за дълговременно използване.
Мнозина в днешно време правят грешката да наричат цикловия календар "тюркски" и "китайски" по примера на онези нищознайци,които наричат Българската Кирилица "славянска", "руска" или "македонска". За да охладя ентусиазма им обаче, и да покажа колко са боси тюрките и китайците по въпроса за произхода на цикловия календар ще им задам два прости въпроса,които ще покажат дали Календарът е "тюркски" и "китайски".
Ако тюрки и китайци дадат смислен отговор на тези въпроси,а после обяснят как "техния" циклов календар е стигнал до сирийци и египтяни много векове преди да стигне до Монголия и Китай,може да им дадем право Календарът да е техен. Ако не отговорят обаче и почнат да го увъртат с дежурните измами,че тюркския каган и китайския император били наблюдавали как животните се спасяват в реката от избухналия пожар,а после според реда им определили тяхната последователност, значи нищичко не знаят и се чудят как да излязат от заплетената ситуация и как да ни излъжат,че животинския циклов календар е "техен".
Въпросите,за които става дума са прости, но могат да шокират всеки турчин и китаец:
1. Защо в древния циклов календар след петела има куче а не овца? 2. Защо преди коня има змия а не прасе- нима змията може да бяга по-бързо от коня?
Номерът с реда на някакви източни съзвездия също няма да мине: досега никой не е открил такива съзвездия нито ги е извадил наяве,защото те не повтарят реда на животните в нашия календар! Номерът с реда,по който животните са влезли в реката според турския хаган,който уж измислил Календара също не върви,защото според него волът е надбягал тигъра и заека,а змията е надбягала кучето и коня. Друг е въпросът,че данни за употреба на този календар от Българите има още в 693, 619 и 415 година което означава,че ние сме знаели за него векове преди тюрките и китайците!
Какъв следва да е отговорът тогава? Логичния извод от всичко това е този,че Календарът не е тюркски ни китайски,а реда на животните в него се определя от една древна закономерност, която е съвършено непозната на тюрки и китайци. Българският календар е правен по Шестия цикъл на Розетата от Плиска,където след бог Марс следва Хермес а не Слънце и преди Сатурн е Венера а не Зевс,което пък станало причина техните свещени животни (съответно петел, куче, кон и змия) да са подредени по начина,по който са стигнали до тюрки и китайци. Животните в него са стари символи на тези езически богове така,както в древна Гърция орел,глиган и бик са символи на бог Зевс, бухалът е символ на богинята Атина а козелът- на бога Дионис
Това познание обаче е твърде дълбоко за умовете на тюрки и китайци- те били прости хора в сравнение с онези велики умове,които са измислили реда на боговете в Халдейския, Птолемеевия, Класическия и Българския цикъл на Розетата от Плиска. Друг е въпросът, че този календар е отнесен на изток вероятно от несторианците,които като вид ранни християни са махнали от него езическите богове,което пък станало причина късните му азиатски ползуватели да не знаят нищичко за тях.
Согдийците наистина са ги запазили,но не изгаряли от желание да ги споделят със всеки чужденец. Българите обаче са знаели мястото и значението на всеки бог в Календара до най-малката подробност,както е видно от народните ни обичаи- затова с негова помощ са определяли дни и часове,в които е изгодно да воюваш или да сключваш сделки, споразумения и мирни договори.
Така митът за "азиатския" произход на Календара се изпарява като лански сняг,а едничкия верен извод гласи: дедите ни са били част от Палеобалканските народи (наричани по-късно Траки, Пелазги/Белги, Скити, Гети, Мизи, Бриги, Кимери и Илири), някои от които си останали тук а други тръгнали на изток с Дионис, за да създадат в Месопотамия царствата Митани и Халдея (Вавилон) а в Индия- обществата на Веди и Арийци!
1. ПЪРВИ ЦИКЪЛ (БЪЛГАРСКИЯ),който може да бъде наречен още Базисен или Цикъл на Сътворението. По него са правени Розетата от Плиска и Управленските степени на звездните магове (астролозите),а небесните тела в него са подредени според основната представа на нашите деди за последователността,в която отделните богове са се появили на света. Използван е в ежедневното за броене от нула до безкрайност но най-често: за броенето от нула до седем и до десет:
С него са съобразени всички бройни системи на цивилизациите в Палеопонтийския свят включително Българската, гръцката, латинската, "славянската" и тюркската. Числителните бройни във всички споменати евразийски езици са подредени така,че на практика изреждат светилата-богове от нашата Рпзета в техния непрекъснат правилен ред,а всяко числително име от нула до десет е вид диалектно название на съответния Български бог. Тюрките не правят изключение- техните числителни бройни не са нищо друго,освен леко изопачени диалектни названия на индоарийските (Български) богове. Изследвания за китайци,негри,индианци и угро-фини още не са правени но вярвам,че унгарските и някои от "прибалтийските" числа вероятно ще може да бъдат включени в тази система.
Българският цикъл можел да служи за преброяване и на милионите,което става по следния начин: нула (Сатурн), 1 милион (Марс), 2 милиона Венера), 3 млн. (Луна), 4 млн. (Юпитер) и т.н.
Той може да служи и за отброяване на трилионите (1 трилион = 1000 милиарда по "Късата ска̀ла"),което се прави по следния начин: нула (Сатурн), 1 трилион (Марс), 2 трилиона (Венера), 3 трилиона (Луна), 4 трилиона (Юпитер), 5 трилиона (Слънце) и т.н. Дали това е било известно на древните,днес за нас е загадка но този цикъл явно бил много важен в древността,понеже по него е правен римският месечен календар и днешните европейски месечни календари,което личи от следната справка:
I. Март = Марс (първи месец в древната римска година,който е начало на календарната година и на войните). II. Април = Заприл (Запрел) т.е. Запира те при любимата което означава,че това е месецът на Венера (месец на любовта). III. Май = Мая (Майа=Мама)- римска богиня,аватар на Богинята Майка (Луна,Земя). IV. Юни = Ени (виж Еньовден), Яни (Яньо = Янкул),т.е. Юпитер. V. Юли = Сули (Соли) т.е. Слънце. VI. Секстилий (сегашното му име "Август" е сложено в чест на първия римски император) = Шести месец (Секст=Шест),а ШЕСТ е свещено число на ШЕХТ (ШЕТ) т.е. на Хермес (Шетащия бог).
VII. Септември = Седми месец (Септем=Сехдем т.е. Седми),а това е свещеното число на Сатурн и обозначава неговия месец. VIII. Октомври = Осми месец (Октом=Осми),което е свещено число на Марс и бележи края на войните,започнати през Март. IX. Ноември = Девети месец (Нонем=Девети). Девет е свещено число на Венера (Девственицата),а НОНА = МОМА,с което се потвърждава правилността на това тълкувание. Х. Децември (днес се ползва погърченото име "Декември") = Десети месец (ДЕЦЕМ=ДЕЦИН) = месец на Раждащата деца,т.е. на Богинята Майка. Като вземем предвид,че раждането често става след изтичане на деветия месец от бременността т.е. в първите дни на десетия месец,това става лесно обяснимо. XI. Януари = Яньов-ари (Месецът на Яни т.е. ма Янкул,който е Зевс-Юпитер). XII. Фебруари (днес се ползва погърченото име "Февруари") = Месецът на Феб Аполон (Слънчевия бог). ФЕБ=ХУБ (Хубавия),което е добър индоевропейски епитет на Бога Слънце,смислово близък до неговото название ДВАН (=Дивян,Дивен) в годишния Български календар. Годината в римския календар започвала на първи март,затова Февруари бил последният месец от нея.
2. ВТОРИ ЦИКЪЛ (КЛАСИЧЕСКИ). Това е тъй нареченият "Ключ на Соломон",от който реалният Соломон (т.е. Соло-ман,Слънце-мъж) изглежда не е имал никакво понятие. Следва космическия ред на небесните тела,като само местата на Слънцето и Луната ( = Земята) са разместени поради факта,че древните не са имали онази точна представа за естеството на Слънчевата система,която имаме днес. Добре познат на астролозите,той бил използван за броене на десетиците по следния начин: нула (Сатурн), десет (Луна), двайсет (Хермес), трийсет (Венера), четирдесет (Слънце), петдесет (Марс), шейсет (Зевс-Юпитер), седемдесет (Сатурн), осемдесет (Луна) и т.н.
Това се открива лесно като започнем броене по Българския цикъл и видим,че с числото 10 е Луната,с 20- Хермес (Меркурий),с 30- Венера и т.н. Класическият цикъл служел за отброяване и на по-големи числа,кратни на 10 милиона. Това ставало по следния начин: нула (Сатурн), 10 млн. (Луна), 20 млн. (Хермес), 30 млн. (Венера) и т.н.,а числата 100,200 и 300 отговарят на Венера,Юпитер и Хермес.
3. ТРЕТИ ЦИКЪЛ (АНТИХАРМОНИЧЕН). По него е правен Българския месечен календар,но той помага и за броенето разбира се. Най-малките числа,които може да бъдат отброявани с този цикъл са кратни на 100,което (с начало Сатурн) е ставало по следния начин: нула (Сатурн), сто (Венера), двеста (Юпитер), триста (Хермес), четиристотин (Марс) и т.н. Че 100 е число на Венера а 200 на Юпитер и т.н. можем да се уверим,като извършим броене по Българския цикъл или за още по-лесно по Класическия,където няма да се налага да отброяваме единици а само десетиците.
Антихармоничният цикъл може да служи за броене и на по-големи числа,кратни на 100 милиона. Дали древните са си давали сметка за това е дръг въпрос но аз мисля,че са имали ясна представа за всичките му функции. Броенето в този случай (с начало Сатурн,който винаги е НУЛА) се правело така: нула (Сатурн), 100 млн. (Венера), 200 млн. (Юпитер), 300 млн. (Хермес) и т.н.:
4. ЧЕТВЪРТИ ЦИКЪЛ (АНТЕБЪЛГАРСКИ). Той е обратен на Българския цикъл и затова се нарича така,но може да бъде наречен също Антибазисен или Цикъл на разрушението,понеже Българският е Цикъл на сътворението. По него е правен денонощния ред на боговете-небесни тела в седмичния календар,за който стана дума в една от предходните статии:
Този цикъл служел за отброяване на числа които са кратни на 1000,което ставало по следния начин: нула (Сатурн), хиляда (Хермес), две хиляди (Слънце), три хиляди (Юпитер) и т.н.
Този цикъл също дава възможност за броене с по-големи числа,които са кратни на един милард. Това ставало по следния начин: нула (Сатурн), 1 млрд. (Хермес), 2 милиарда (Слънце), 3 милиарда (Юпитер) и т.н.
5. ПЕТИ ЦИКЪЛ (ПТОЛЕМЕЕВ, СИДЕРИЧЕСКИ). Споменат през II век от римския енциклопедист Птолемей,от когото идва днешното му име. Небесните тела в него са подредени според времето,за което обикалят Еклиптиката т.е. според дължината на периода,за който минават през нея. Тези периоди на небесните тела съвпадат с времето,за което те обикалят около Слънцето (респ.около Земята) и в древната астрология са следните:
1. Сатурн- 29,5 години. 2. Юпитер- 12 год. 3. Марс- 2 г. 4. Слънце- 1 г. 5. Венера- 7,5 месеца. 6. Меркурий (Хермес)- 3 месеца. 7. Луна- 1 месец.
Птолемеевият цикъл,който е най-прочут от всички определя реда на часовете в денонощието. За първи ден от седмицата обикновено е считана Неделята- ден,посветен на Слънчевия бог. Затова първия час на неделния ден е Часът на Слънцето. Втори е Часът на Венера,трети- Часът на Хермес, четвърти- Часът на Луната и т.н. Ако преброим боговете от 1 до 24 ще видим че 25-я пореден час,който е първи за понеделника е точно часът на Луната,на която е посветен всеки понеделник. По този начин нещата са навързани до безкрайност и се оказва,че числата 7 и 24 са свързани в такава сложна закономерност,която позволила на Българите да подредят дните от седмицата по начин,който е съобразен с реда на часовете в денонощието.
С него може да се извършва броене на числа,кратни на 10 000: нула (Сатурн), 10 000 (Юпитер), 20 000 (Марс), 30 000 (Слънце) и т.н.
Както в другите случаи обаче,той помага за броене и на далеч по-големи числа,които са кратни на 10 милиарда: нула (Сатурн), 10 млрд. (Юпитер), 20 млрд. (Марс) и т.н.
Светилата-богове във Вавилонската кула (развалините в Бирс Нимрод) са подредени според този цикъл,а по него е правен годишния Астрологически календар. Този цикъл бил толкова важен,че го има на Лист 250 в Симеоновия сборник (Енциклопедията на Йоан Екзарх):
"Седем са планетите и техните имена са Слънце, Луна, Зевс, Меркурий, Арей, Венера, Сатурн. На всеки пояс от небето се движи по една от седемте планети.На най-високия- Сатурн (Крон), на втория- Дий (Юпитер), на третия- Арей (Марс), на четвъртия- Слънцето, на петия- Венера (Афродита), на шестия- Меркурий (Хермес) и на най-ниския- Луната." (Петър Добрев, "Звездната вяра на древните Българи" 2007 г., стр. 65). Боговете там не са подредени циклично а в таблица един под друг,но редът им е спазен съвсем точно и няма съмнение,че негов първообраз е точно Птолемеевия цикъл.
Това споменаване не е никак случайно понеже,както се оказа в крайна сметка,по този цикъл са създадени ХОДАРИТЕ (Определители на годините) в "пра"-Българския календар,които по-рано под влияние на досегашните учени наричахме "Календарни цифри на Българите" или Годари. Тези определители са точно десет и може да бъдат приравнени към цифрите само условно но етимологията,която най-добре ги свързва с Българския език говори,че те са друг вид епитети на Седемте богове и макар да са представени в необичаен порядък (което също не е случайно),те следват съвсем точно реда на боговете в Птолемеевия цикъл.
6. ШЕСТИ ЦИКЪЛ (ХАРМОНИЧЕН, ХАЛДЕЙСКИ, ПЛАНЕТАРЕН). Той е също Вавилонски и Ведически,понеже е ползван често във Ведическата астрология. По него е правен дневния Седмичен календар,който се ползва в почти целия свят и Българския годишен календар,който започва със Слънцето (дневно лице на Дионис) и завършва с Юпитер (Зевс): По него са правени и прословутите животински източни календари- будистки, китайски, кхмерски, виетнамски, тюркски, тибетски, согдийски и пр.,които казионни спекуланти и хора с нищожна информация обявяват за Български календар,като ги копират сляпо без да се замислят,че животните са символи на онези езически богове,които са покровители на небесните светила. Това става ясно от Согдийския календар,който очевидно е най-стар от всички животински календари в източна Азия и е станал причина за разпространението на тези знания на изток с тази разлика,че в Китай и Туркестан боговете са орязани и са заместени изцяло с техните свещени животни.
Това става лесно разбираемо когато проумеем,че Българският календар е занесен на согдийци,тюрки и китайци от несторианските християни,които мисионерствали на изток между V-ти и VIII-ми век. По тази причина согдийците се снабдили със "смесен" религиозно-животински календар още в V век или са го наследили директно от арийците,а чак в началото на VIII в. "техният" календар в силно опростен "животински" вид стигнал до тюрките а още по-късно чрез будизма- и до китайците. Будизмът спомогнал за това разпространение,понеже бил част от вярата на манихеите-несторианци,а в Азия християнските подбуди на мисионерите отстъпили пред будистките и пътят на будизма за мнозина се превърнал в път на Календара.
Хармоничният (Халдейски) цикъл не останал по-назад от останалите цикли и може да служи за отброяване на числа,кратни на 100 000. Това се правело по следния начин: нула (Сатурн), 100 000 (Слънце), 200 000 (Луна) и т.н.
Интересен е фактът че с него може да се броят и числа,които са кратни на 100 милиарда но дали това е било известно на древните хора,днес можем само да гадаем:
Следващата особеност,която забелязваме в редицата на циклите е тази,че Хармоничният цикъл преминава в Българския и така веригата се затваря. Следва логичната констатация,че с Българския цикъл можем да броим и невероятно големи числа,които са кратни на 1 трилион (хиляда милиарда по късата ска̀ла). Това става ясно когато видим,че в своята поредност Марс отговаря на 1 трилион, Венера- на 2 трилиона, Луната- на 3 трилиона и пр. но смятам,че древните едва ли са съзнавали това. Безкрайните възможности на тези редици от цикли обаче са били пред очите им и те са могли най-малкото да ги ползват като подготвително средство по математика и полезен наръчник в школите за обучение на езически жреци.
Тук е нормално да запитаме къде е мястото на Класическия зодиак в цялата тази галиматия. Проучванията сочат,че той е сложна комбинация между Българския и Птолемеевия цикъл,създадена на египетска почва след Вавилонското завладяване на Египет в VI век пр. Хр.
Взети сумарно,получените дотук знания за математическото приложение на основните шест цикли може да бъдат синтезирани в следния първоначален вид: Казвам "първоначален",понеже в показания пример циклите може да бъдат ползвани за отброяване на не много големи числа (от 1 до 700 000,като нулата се подразбира). Друг пример може да бъде даден със следващия "пласт" от цикли,който позволява да извършваме броене на числа от 1 милион до 700 милиарда. С третия "пласт" можем да отброяваме числа от 1 трилион до 7 милиона трилиона (7х 10 на 17-та степен),с четвъртия- от 10 милиона трилиона (~ 1 квинтилион) до 700 000 квинтилиона (700 сикстилиона) и така до безкрайност което показва,че Цикълът на циклите може да бъде изключително полезен при създаването на компютри,далеч по-съвършени от сегашните!
Освен имената на цифрите от НУЛА до ДЕСЕТ,чиито значения описах в една предишна статия има още четири репера които доказват,че правилата на това броене са реконструирани перфектно. Това са древните и сегашни имена на числата 40, 100, 1000 и 1 000 000. Числото 40 в руската норма на Българския език,останала в Източна Европа от Кубратовите Българи се нарича СОРАК,а неговите значения са СУРЯК и СОЛЯК т.е.- СЛЪНЧЕВ (Число на Слънчевия бог). Числото СТО означава ИСТО (ИЩО,ВИЩО),което го свързва с Богинята на любовта ИЩАР (ВИЩАР, ВЕЩЕР= Вещерката) което означава,че това е свещено число на ВЕНЕРА (Вечера, Вещера),която е още и ВЕНЧЕРА (Венчаваща влюбените двойки). ХИЛЯДА пък означава ЧЕЛЯДА (ЧЕЛЯДЪ)- епитет на езическия заплодител бог Хермес,а МИЛИОН означава МИЛИТОН (МИЛИТУМ) т.е. Военен от което следва,че Милионът е приеман за свещено число на бог Марс. Названието МИЛИАРД не влиза в тази класация,понеже има по-друг смисъл което говори,че понятието за число с такъв размер е създадено по-късно и древните хора рядко или никак не са боравели с него.
Математиката в Розетните цикли поднася и друг интересен факт,за който древните са си давали сметка. Всеки отделен цикъл е съставен от общо седем богове които винаги са едни и същи,а само редът им е различен. Общият брой на основните цикли е шест,но по някакъв странен начин те налагат десетична система в сметките на своите ползуватели. Отделните числа в редиците от цикли спазват следната интересна закономерност: в първия цикъл числата са от едно до седем, във втория са от десет до седемдесет, в третия от сто до седемстотин, в четвъртия от хиляда до седем хиляди и т.н. Дали това се дължи на десетичната система,която ползваме в обичайното ни броене или има и друга причина,това е обект на допълнително изследване. Ще ми е интересно да видя какви биха били съответните цифри и съотношенията между тях при дванайсетична система на броене вместо с десетична,но още не съм имал възможност да проверя обстойно тази идея.
Успях обаче да открия нещо друго,което също намирам за странно. Ако започнем дълго броене по хода на Българския цикъл и отбелязваме всяко 12-то божество,а после подредим отбелязаните богове един след друг с изненада ще открием,че сме попаднали в предходния Хармоничен цикъл. Ако приложим същото и към него,ще попаднем в Сидерическия (Птолемеевия) цикъл и т.н.- пореден факт,който обяснява пристрастието към числото 12 на древните астролози,чиито роднини и наследници са Българите.
В редицата на циклите има и друга интересна закономерност. Петия цикъл отброява реда на часовете в денонощието, Четвъртия- реда на седмичните дни а Третия- реда на Българските месеци. Логично е тогава да мислим,че Втория цикъл вероятно обозначава реда на годините в Българския календар,което е на практика възможно. Сегашната възстановка на Календара обаче съвпада с Шестия цикъл, от което може да се направят два извода:
1. Реда на боговете в Годишния Български календар може да е по-различен от този,който съм представил по-горе и да спазва закономерностите на Класическия, а не на Халдейския цикъл на Розетата от Плиска,а първа година отново е Слънцето разбира се. В този случай това се отнася и за реда на боговете в Българската розета,в чието начало (най-горе) през Християнската ера може да е поставено Слънцето,а Сатурн да е бил най-отгоре в предходния езически период. 2. Редът на боговете в сегашната ми възстановка на Календара може да си е коректен,но Втория и Първия цикъл от тази редица (разположени преди Шестия в обратното броене) да обозначават астрономически и календарни понятия,които се намират между календарните години и месеците. Такива две понятия действително съществуват и те може да са:
а) Четирите сезона в годината б) Двете полугодия.
Едно от тези предположения със сигурност е вярно и следва здравата логика на Розетните цикли,но въпросът кое точно е обект на допълнително изследване,което досега не съм имал възможност да проведа. Изкушаващо е да приемем,че редицата богове от Втория цикъл Венера- Слънце- Марс- Юпитер отговаря на сезоните Пролет (сезон на Любовта), Лято (сезон на Слънчевия пек), Есен (Въсен- сезон на Навъсения бог) и Зима (Взима: Юпитер) понеже в повлияна от гърците европейска религия като римската се вярвало,че Орелът на Юпитер отнася душите на мъртвите на небето,за да станат звезди или богове. Какво е отношението тогава на следващите четири божества (Сатурн, Луна, Хермес и Венера) към същите тези сезони остава неясно но се вижда,че след седем "превъртания" на тази редица стигаме до същото начало: Венера, Слънце, Марс и Зевс.
В древността писмеността е била малко или много визитната картичка на всеки народ. Хето-лувитите имат йероглифи, египтяните също, но от съвсем друг тип. Шумери, перси и акадци ползват клиновидното писмо, старите индийци създават забележителната с изящните си форми деванагари.
B Тракия и Егейския регион са се употребявали особен вид знаци наречени днес Линеар А и Линеар Б. Линеар А е възникнал през XVIII-ти век преди Христа, а за Линеар Б се смята, че е създаден през XV- ти век преди Христа, като знаците са взаимствани от Линеар А (К. Порожанов, “Общество и държавност у траките”).
Линеар А надпис върху златен пръстен намерен на остров Крит (по Forsdyke E.J.)
Линеар Б надписи по съдове от Тива и Кносос (по Б.Хрозни)
Според повечето учени, Линеар А излиза от употреба през XV век пр.Христа, а за край на употребата на Линеар Б се смята XII век пр. Христа. Това няма как да е вярно понеже нашата руническа писменост от Средновековието показва силни прилики със знаците използвани още през Бронзовата епоха.
Розетката от Плиска е може би най-популярния старобългарски артефакт, на който могат да се видят древните руни на дедите ни.Тя е намерена в началото на 60-те години на ХХ век и от тогава са написани много трудове засягащи нейната функция и значението на гравираните върху нея руни. Димитър Овчаров, Веселин Бешевлиев, Петкова, Петър Добрев и др. предлагат различни интерпретации.
Някои изследователи смятат, че знаците представляват древни астрологически символи. Други се опитват да извършат разчитане прилагайки спекулативни звукови стойности.
Най-важното обаче никой не направи, а именно да уведоми българския народ, че знаците от розетката имат без изключение подобни, дори идентични успоредици сред най-древните писмености на Европа.
Абсолютно всеки знак от старобългарския артефакт има еквивалент сред знаците на Линеар А и Линеар Б. На Фиг.1 е представено изображение на розетката и сравнение на нейните знаци със знаците принадлежащи на писменостите ползвани на остров Крит и континентална Гърция по време на Бронзовата епоха.
Фиг. 1
Пл. – знаци на розетката от Плиска Л. А – Линеар А Л. Б – Линеар Б
Тук имаме не едно-две, а четиринадесет съответствия, което показва, че не може да става дума за случайност. След като поне две хиляди и петстотин години делят старобългарските руни ( от розетката) и Линеар А, разликите могат да се определят като незначителни. Малките отклонения са обясними като стилови особености възникнали във времето. Не съществува писмена система, която да не се развива.
Върху обратната страна на розетката е гравиран старобългарския символ IYI. Той е изключително древен, среща се на Балканите още преди около 7000 години. За присъствието му върху керамика от културата Винча са писали археолозите Тодорович и Церманович (Ст. Михайлов, Към тълкуването на сложния знак IYI и на израза Медното Гумно).
Доказателство, че руните от Плиска имат общ произход с древните егейски писмености е фактът, че ако въз основа на приликите с линеарните писмености се въведат звукови стойности на руните от Плиска, ще бъдат прочетени български думи (Фиг.2)
Комбинацията на сянка (сая), буря, пек навява на мисълта, че розетката е използвана за предсказване на времето, или за календар. Седемте лъча не са проблем. Днес имаме четири сезона, но в древността разделението на годишните времена било съвсем различно.
Разбира се думите от розетката може да имат преносно значение и да се окаже , че функцията на старобългарския артефакт не е часто от календар, а нещо съвсем друго. Поради липса на допълнителна информация по този въпрос се въздържам от спекулации.
Най-важното е, че на комбинацията от старобългарски руни (разположени по всеки лъч) може да се даде смисъл, като се приложат звукови стойности въз основа на приликите с линеарните писмености.
Трябва да се добави, че не само руните гравирани на розетката от Плиска имат успоредици в древните Линеар А и Линеар Б. Върху старобългарска керамика, скали, стени на крепости и т.н. са изобразени доста старобългарски руни. Сравним ли ги със знаците използвани от трако-пелазгите обитавали остров Крит виждаме, че съществуват значителен брой паралели. Те могат да се видят на Табл. 2.
Табл. 2
БР- български руни ЛП –линеарна писменост
Могат ли четирдесет и две ясни успоредици да се нарекат съвпадение? Никой сериозен и прогресивно мислещ човек не би го направил. В случай, че нашите деди не принадлежаха на тракийската общност, то как тогава биха били запознати с най-древните варианти на линеарните писмености възникнали на територията на Тракия? Как e възможно старите българи да знаят фонетичната стойност на най-древните европейски писмени знаци, а гърците не?
Единственото логично обяснение за приликата на старобългарските руни с най-старите писмености на егейския регион и Тракия е това, че нашите деди са местно население, обитаващо земите ни от дълбока древност, т.е. старите българи принадлежат на тракийската общност.
Това не би трябвало да учудва никого. Старите летописци Св. Йероним, М. Аталиат, Й. Малала, Й. Цеца, Прокопий, Л. Дякон, Д.Хоматиян, Фулко са наричали многократно нашите деди мирмидони, кимерии, пеони и мизи. Това са без изключение палеобалкански народи обитавали Тракия хилядолетия наред.
За съжаление мнозинството от учените умаловажава тези факти и дори ги тълкува като грешка на старите автори. Верно е, че не на всеки извор трябва да се вярва безпрекословно, но направим ли проверка ще видим, че по отношение на погребални ритуали, въоръжение, народна носия, земеделски сечива, лични имена и обичаи ние българите сме несъмнено потомци на тракийския народ. На тези, които бяха възпети в Илиада, на тези, на тези, които станаха духовни учители на гърците, на тези които дадоха способни генерали и велики императори на Рим. Такъв народ не може да загине, той се преражда отново и отново показвайки на останалите как живеят истинските хора. https://sparotok.blogspot.com/2013/01/blog-post_23.html
Българският език е много древен, защото се явява развита форма на речта на Залмоксис и Орфей, а и на трако-пеласгийските племена обитаващи Елада преди идването на дедите на гърците. Доказателства са представени в труд от 526 страници. Книгата съдържа най-големият до този момент тракийски речник с над 650 думи. Може да се поръча лесно при Издателство Атеа https://ateabooks.com/world-history-s... *Гръцкият език съдържа голямо количество особени думи, които нямат смисъл на гръцки език. Те са заети от по-старото население на страната, а това население се състои от трако-пеласги. Те са обитавали територията от Тесалия до Пелопонес, като различните исторически извори дори предлагат информация коя група къде е живяла. Мизите и тевкрите са обитавали Тесалия, техни съседи са били пиерите и перебите. На юг от тях са живели абантите, а и поданиците на тракийските благородници Терей и Евмолп, властващи над Давлида и Атика. Самият Пелопонес получава името си от фригиеца Пелопс, който се заселва там със своите хора. Повечето от племената на Епир и най-вече селите, наречени още ели, а и грайките са класифицирани като пеласги. Пелопонес също е обитаван от пеласгите и по-точно кавконите. *Поради това, че запазените в гръцката реч, а и получени от трако-пеласгиге думи са по характер български, можем да заключим, че речта на трако-пеласгите е древен вариант на българския език. *Това, че не само езикът ни е древен, но и ние физически наследници на древното трако-пеласгийско население знаем и благодарение на мащабните антропологични проучвания от 1959 г. Там е ясно казано, че повечето от българите брюнети спадат към характерния за траките понтийски антропологичен тип. Добавено е и, че дори част от светлокосите и светлооки българи са физически наследници на траките [Попов М. Антропология на Българския Народ, т. I, Физически Облик на Българите, в сътрудничество с д-р Г. Марков, ред. Акад. А. И. Хаджийолов, БАН, София, 1959]. Генетичните проучвания дават същата картина. Най-често срещаните при българите маркери са E-V13 е I2, а те са наследени от хора, обитавали земите ни хилядолетия преди Потопа в Черно море. Древни маркери са J2 и R1bL23. Голяма част от носителите на R1a са наследници на хора, живели на юг от Дунава преди повече от 10 000 години. Тази информация бива неглижирана от повечето ни учени, а някои се опитват с некоректно представяне на данни от изследвана ДНК да прокарат нови лъжи. *Една от най-интересните особени думи в гръцкия е арвули [άρβύλη]. Нейното значение е цървули, обувки от кожа. Първият намерил връзката между гр. арвули [άρβύλη] и цървули е Георги Сотиров. Поради това, че той живее и работи в Канада, за него не е пречка да публикува неудобна за нашите учени информация. *Отново откритие на Сотиров е това, че топонимът Керасус [Κερασοῦς] е свързан с името на плода керасос, което не е нищо друго освен гръцкото предаване на думата череша. Акад. Вл. Георгиев отбелязва в свой труд, че думата череша е българска, понеже нашият език има прекрасно обяснение за названието. Коренът кер идва от черно-червения цвят на плода. *Пак на Сотиров трябва да благодарим за правилното тълкуване на името на град Лебедос [ Λέβεδος] с думата лебед. Градът е лидийски, но самите лидийци, познати още като лидо-меони са част от палео-балканската общност. Тяхното правилно име е Люди [ Λυδοί ] и преди много време е обяснено със стблг. людиѥ - люде, хора, народ. *Друго необяснимо на гръцки език име на растение е дафиновия храст, наричан дафне, но и даухна [δαυχνα]. Проф. Милан Будимир търси връзка със срхр. duh-дъх, миризма, но реално най-подходяща е нашата дума дъхна - мириша приятно. Дафиновият лист наистина мирише приятно и това е дало името му - явно от хора говорещи древен вариант на нашата реч. *Важно е и името Ахерон, това е название на река, спомената в древните митове, но се явава и име на няколко реални реки от територията на Елада, чиито най-древни поселници са нашите предци. Ахерон бива тълкувано с лит. аžeras, ežeras - езеро, а и ѥзеро-езеро.
Доц.д-р Веселина Вачкова: Славянска ли е "славянската" писменост?
Въведение
В испанското село Боторита, близо до Сарагоса, през 1975-1976 г. са открити бронзови плочки, които впоследствие стават известни на научния свят като Bronces de Botorrita. Плочките са изписани с руническо писмо, което ги прави интересни за нас. При една от тях текстът е много добре запазен. В най-голямата има двайсетина руни, другите две плочи са абсолютно повредени. Те са обект на изследване от испански и германски експерти, които са единодушни в заключенията си - руническото писмо е непреводимо. Ето какво казва по този случай професорът от университета в Сарагоса, Франциско Белтран:
Със зананията, които имаме за иберите - твърди той - за този език няма отправни или паралелни точки, по които можем да достигнем до неговото разчитане. [Con los conocimientos que ahora se poseen del ibérico -afirma-, es imposible traducirlo. Es una lengua de la que no existen paralelos o puntos de referencia, por lo que apenas se avanza en su interpretaciуn.]
Колегата му Хавиер Бертран, както и немските учени Хайнер Айхнер и Волфганг Майд достигат до същите негативни изводи. Тъй като това изследване няма за цел историята на опитите за превод, ще посоча следните източници с повече информация по този въпрос: статията Bronce de Botorrita в Wikipedia, а също материали в Arxeos и TITUS. Най-основната грешка, която допускат немските специалисти, е, че те търсят "готската следа", която евентуално да ги доведе до изворите на немския език, тъй като смятат готския за немски. Иберийската теза, от която изхождат испанците, е повече или по-малко свързана отново с германския генезис на селто-иберите. При разчитането на тази писменост аз изходих от тезата, че готите, в частност визиготите, са изконно тракийско население и ако плочките са тяхно дело, то за "носещ" език може да бъде използван българският. Тази теория за тракийския произход на готите (чийто привърженик съм отскоро) е оповестена от доктор Ганчо Ценов преди около сто години. Тя именно в голяма степен предопредели успешния превод на рунния текст - резултат от правилната изходна точка, а именно, че българският, а не селто-иберийският или германският, е носител на смисъла, вложен в текста.
Предварителни съображания при подхода към превода
1. Много от руните, открити на територията на Европа, са изписани върху линия, която се простира от край до край на изписвания текст. Тази линия според мен е поставена, за да има прегледност при разчитането на текста и да не се излиза от предполагаемата "разрешена" траектория по хоризонтала. При първолаците това "разрешение" допълнително e уточнено и по вертикала, докато при обикновените тетрадки за ученици разрешението е само по хоризонтала. Липсата на такава разрешителна линия в разглеждания рунен текст очевидно говори за опитността на древния калиграф, която предполага множественост (професионалност), а не инцидентност на извършваната дейност. Допустимо е наличието и на други плочки, изписани по същия начин (и то в голямо количество), но неоткрити досега.
Практиката за изписване на бронзови плочки на територията на Европа е римска. На такива плочки са се изписвали данните за римските войници, които са се съхранявали на две места в Римската империя - едната плочка в Капитолия, а другата в областния център на дислокация - прототип на днешните архивни центрове. Първоначално са били дървени и едва след като съответната персона се е издигала в ранг, предполагащ бъдещото оцеляване в битките, данните са били пренасяни на бронзова плочка. Предположението за произхода на тези плочки е, че те са продукт именно на такъв калиграф, притежаващ високи качества, наречени в по-ново време професионални.
Руните на страна А от интересуващата ни запазена плочка притежават една особеност. До четвърти ред са изписани в по-свободен интервал на редовете, докато след този ред интервалът видимо се намалява. Т.е. предполагаемата опитност на преписвача е доказана, тъй като той осъзнава още преди половината текст, че започнатата по-свободна реализация към края ще доведе до осезателна липса на място. Сгъстяването по хоризонтала се съпровожда и от сгъстяване на интервалите и по вертикала. Това му позволява да реализира единадесет реда на страна А. Страна Б притежава същата особеност на изписване с тази разлика, че надписът внезапно прекъсва своя вътрешен ход на осми ред и въпреки че има място за още два реда, той завършва с един ред, изписан съвсем свободно на останалото пространство.
2. Фабулата на превода на страна Б притежава забележителна стилност и съдържателност на изложението. Такава смисленост на изказа е характерна за старобългарската литература през и след Х в., където е лесно обяснима с политическото и културно развитие на обществото, с християнската култура, обогатена с елинска философска мисъл и т.н. Такава смисленост не може да се получи, ако съответствието руна-буква, използвано при превода, е резултат на някакво съвпадение и получените думи са прищявка на случайността, облечена в българска реч. Дори да има някои грешни съответствия руна-буква, което е напълно възможно, това не се отразява особено на високия стил на превода. Такъв висок стил и поучителност са характерни за Новия завет, един от най-авторитетните писмени извори на древността, докато в Стария завет моралният кодекс е различен и убийството, клането съвсем не са изключение. Ще посоча популярния епизод, когато вегетарианецът Каин убива "касапина" Авел и оттогава е синоним на убиец. Предполагам с тази случка е свързан и втори ред от превода, където по забележителен начин, само с няколко думи, е порицано клането на овце. Още повече че диалектното "уфци, фци" все още е в употреба в селата на югозапад от Варна, а в българския фолклор има много песни, жалеещи клането на агне. Тези български думи и народностно съзнание по необясним (надявам се думата "необясним" в скоро време да бъде обяснена от автохтонното течение в българската история) начин кореспондират с артефактите от с. Боторита край Сарагоса, където досега не са открити други тракийски находки. Изложението в оригиналния текст е съпроводено от употребата на "двоеточие". Това двоеточие винаги сепарира основната, кодова дума в текста - ПИЩМ, и не винаги "улучва" останалите думи. В предложения превод съобразяването с този знак е около 75-80 %. Това ме навежда на мисълта, че древният калиграф е познавал в известна степен езика, който препредава на плочката, но не е бил наясно в детайли с речевите особености на изложението. Кодовата дума винаги е сепарирана от двете страни, което говори, че й е отдавано особено значение пред останалите слова. Това определено превръща текста в проповеднически и наставнически. Явно старобългарският църковен стил е резултат от древна проповедческа словесност, върху която израства по-късно християнството. Именно тази проповедност и засвидетелстването й върху артефакта от Боторита според мен определя разпространението на християнството по българските земи много преди елините да си присвоят арменската идея за църковно узаконяване на християнството. Как попада този артефакт на Иберийския полуостров е въпрос, на който следва да се отговори внимателно и професионално. На този етап не мога да дам сериозен отговор дори и на най-основния - дали той е местно, или внесено произведение.
3. Разглежданите плочки, както отбелязах, не са неизвестни на научните среди. Немски учени правят и публикуват преводи на руните, които, за съжаление, са лишени от съвременен смисъл. За обяснение на своята несполука те предлагат версията, че руните носят информация от забравен език, употребяван някога на полуострова. Те също робуват на предположението (което се смята за доказано в европейските научни среди), че готите и визиготите са германски племена, като за доказателство се използва самото предположение без необходимите веществени или логично изведени доказателства. Техният език е наречен от изследователите келто-иберийски. Настоящата статия няма нищо против името "келто-иберийски". Тя само допълнително уточнява, че този келто-иберийски е автентичен тракийско-български, с което именно се повдига завесата над тайнствените плочки. Предложеният по-долу превод визира страната Б. Веднага искам да уточня, че това не се отнася за страна А. Страна А притежава три руни, които не са употребени в страна Б, и твърде е вероятно страна А да носи информация от език, сроден или близък (диалект) по отношение на езика от страна Б. Но, тъй като до представянето на този материал декодирах и страна А, осмелявам се да твърдя, че тя също е на български език. Стилът обаче е твърде многословен и засега не мога да предложа съвременно звучене.
4. Друго основно съображение е, че матерният език е един изключително устойчив модул, който запазва своята независимост през хилядолетията. Доказателство за това са например словата "За буквите" или "Азбучна молитва". Те са абсолютно разбираеми за обикновения български читател въпреки хилядолетната отдалеченост от източниците. Очевидно е, че 1000 г. явно не са толкова голям период, когато разсъждаваме за устойчивостта на речта към външни (чужди) езикови влияния и нормалният период на "разбираемост" вероятно е 2000 и повече години. От тази гледна точка българите от Х в. би трябвало да се разбират без проблеми с изконното тракийско население отпреди елинското идване на полуострова и след като по българските земи не се говори друг език освен българския (основно), идва естественото заключение, че българският е тракийски език. Тази простичка истина е оплетена с всевъзможни геополитически, църковно-политически и расово-политически разсъждения, за да загуби леснотата на своето разбиране. Като резултат се стига до "научни" открития, че има прабългари (прагърци, праруси, праавстрийци обаче, естествено, няма), че българското християнството е получено от елините, че траките нямали писменост, че Крито-Микенската цивилизация също е елинска, въпреки че по това време елините въобще не присъстват на историческата сцена, че българите нямат нищо общо с траките, а пристигат от Азия на коне, пеша и лазейки и т.н., и т.н. Ето това основно разсъждение, че българите са древно население и кирилицата е древна писменост доведе до "светкавичното" в исторически план разчитане на руните от Боторита. За да определя кирилицата като по-древна от глаголицата, използвах най-простия способ: сравнително-визуалния. Калиграфията на глаголицата е изключително близка до калиграфията на две други писмености, чиито автори са известни личности и почитани в страните си - това са арменската и грузинска писмености (арменците твърдят, че това е един и същ човек, но това няма отношение към нашия проблем.). И трите писмености носят почерка на една "барокова" закръгленост на буквите, една елитарна изисканост на изображението, което носи не само информационен, но и естетически елемент. В това отношение кирилицата по своята строгост стои по-близко до математическата рязкост на рунното изображение, ето защо и предпочитанията ми бяха на страната на кирилицата. След това използвах основния постулат на трасологията, който, казано накратко, гласи, че всяка човешка дейност оставя своите следи или липси. "Следите" на руните от страна Б съвпаднаха напълно с буквите И, П, Ш, Щ, М, Л, Ж, Н и отчасти с Р, З, Д, О, Ь и Д. Ползвайка А от глаголицата и значенията на Х, Г, С, Я и Б от предишни тъкувания на руни заедно със споменатите съвпадения, страна Б "проговори" на български. За страна А допълних - рунно "О" с медиана = Ф и втори Г и З.
5. В периода на работа се оказа, че думата, преведена като ПИЩМ, се повтаря многократно. Тази първа преведена дума от страна Б съдържа поне две съвременни български думи - пиша и ща (искам). Тази полизначност в съвременния български не може да се предаде само с една дума и избрах "пиша", която при четене трябва да се разбира, като "пиша и повелявам или повелявам и пиша". Интересното е, че при тази подредба всички новополучени редове завършват на НМ (НаМ), което ме навежда на мисълта, че това подреждане "уцелва" вероятния древен източник, от който са преписани руните. Повторението на думата в оригинала би трябвало да носи евентуалното важно послание на калиграфа на плочката, ето защо избрах една подредба на руните по целесъобразност и ги номерирах, като думата ПИЩМ беше в началото. Тук си позволих да използвам един основен прийом на старобългарските калиграфи, а именно, да си спестяват изписването на някои глоси, които според тях са били разбираеми и без изписване. Така главните букви в предложения превод са в точно съответствие с оригинала, докато малките съм добавил аз.
6. Съществува и още една археологическа находка с кратък надпис, която е наименувана от испанските археолози La bola de catapulta - топка - гюлле за катапулт. Ако приемем напречната сепарация (която не съм означил като буква в съотношението руна-буква) за "И" (приета за такава в настоящата латиница и старобългарската кирилица), надписът приема вида на АВИО. В неосветената от слънцето част на топката се вижда нещо като съвременно "З", което обаче е под предполагаемата траектория на надписа. Под пръстите на държащия топката също се виждат знаци, но всичко това е крайно недостатъчно, за да се даде някакво цялостно мнение за надписа. Видимите знаци са същите, както от плочката, и са от същата писменост. Не е грешно да предположим, че създателите на плочите и топката принадлежат на обща езикова група. На тази общност не са й били чужди бронзовите съдове и катапултите. Тя може да е свързана с римското господство на полуострова, но може и да е по-древна, местна.
Фактология на превода
1. За пълния текст на плочките и за снимки вижте страницата, поддръжана от Франкфуртския университет - TITUS. В нея също така ще видите фотографии на руните (специална преработка), на които ясно е изобразена калиграфията на всяка руна от двете страни на плочката. За останалите плочки от находището - справка на Arxeos. Тук заслужава внимание Голямата плоча, която носи същите руни в единия си край. Останалото е повредено (това е писано преди да установя, че тази плоча е реставрирана и има в наличност над 4 000 четливи руни. Декодирането на тези руни беше представено в печатното издание на РТ през 2008 г.). Тя е датирана ІV-V пр.н.е. и "връща" българската писана реч на около 2500 г. назад. Говоримият протобългарски език след сравненията за устойчивост през вековете, които изведохме от "средностатическата разбираемост" без предварителна подготовка на старобългарския език е вероятно към 2500 г.пр.н.е.
2. Тук предлагам на вниманието на читателя подредба на текст Б спрямо думата ПИЩМ. Това е формално разместване, а именно всяка следваща дума ПИЩМ "води" текста на нов ред. Така се получава текст, на който началото на втори ред е след края на първи, началото на трети след края на втори, с една дума текст, напълно аналогичен на горния, с изключение на обозначенията "1" и "2". Оригиналната подредба е "1" следват 1, 2, 3 и т.н. до 12 ред и накрая е "2". Така както е представен в т. 4, където е преводът.
3. Значение руна-буква:
Имайки значението руна-буква, всеки грамотен човек може да вземе молива и да провери достоверността на превода. Освен това ще усети неповторимата тръпка на българското слово, писано преди повече от 2076 или 2500 г.
4. Това е "преводът" на страна Б. Както посочихме, той не е съобразен с оригиналната подредба, а номерацията съм поставил аз (началото на руната започва от "№ 0", но всеки следващ ред е подреден спрямо думата ПИЩМ) - за пригледност и удобство при работа с думите. Това ми съображение е продиктувано от факта, че плочката може би не е в оригиналната си първоначална форма. Освен това при предложената подредба дванадесет от общо тринадесет реда с текст започват с ПИЩМ и завършват на НМ (нам). Според мен така е бил подреден текстът от първоизвора, от който е преписвана бронзовата плочка. Както споменах вече, главните букви са от съответствието руна-буква от т. 3, а малките букви са добавени от мен. Българската реч прозира и без добавените малки букви, което всеки може да провери и за което не е нужна специална академична подготовка.
0. ЛИ ТЯ МъСТ ИЪМА ОУЖ ЖЪ ЛъЖаТи НаМ
1. ПИЩеМ ЛЪШИ ДеЛА Шъ ОУЖ Въ ХуЛи НаМ
2. ПИЩеМ ЖЪЛ ЩАТЪ ОВТЗИ ВИСЛЪМаТи НаМ
3. ----"----- ЛЪШ ИДаТ Я ОУЖ ДаРъНи ( ДРаНи)
4. ----"---- ЛаТо ПиВо ЗеВАТ БеРаЧИ ЩО ОУЖ Въ ХуЛи НаМ
5. ----"---- ЩО РаДъВА ВИ ОУЖ Въ ХуЛ НаМ
6. ----"---- Ви ГаЛъТ ЛИ ТаЗ НОУЩ Та МЪАЗТИ НаМ
7. ----"---- ДеЧА ИДе ЗЛЪ ШИ ДоТАЧИ Ни ОУЖ Мъ Ти НоМаДИ НаМ
8. ----"---- ЩО ГИНеММо Га ДеЛА ОУЖ Га МъТИ НаМ
9. ----"---- ИНаТ ВИ ДиГа М ЛоШИ ДаВАВ И ОУЩ ЖЪЛЖаТИ НаМ
10. ----"---- ТаМъ АЗ Те ДАДИ ОУЩ ХаТъРИ ЩоМ Ви ГаЛъТ ДАДИ ОУЩ ХаТъРИ
11.----"---- ЛЪШИ ДеЛА Що ОУЖ Да ХуЛ НаМ
12. ----"---- ДеТо СИ Га ЗЛЪШ и ДЪМеН ОУЖ Ва ХуЛ НаМ
13. ПИЩеМ
Предполагаем новобългарски текст на страна Б:
0. Тя ли мъст има, та още ни лъже.
1. Пиша лошите дела, за които ви упреква.
2. Пиша, че жал искат овцете, погубени от нас
3. Пиша лоши деца още дарени (или даровити?)
4. Пиша през лятото пиво (бира?) вземат берачите, за което още ни упреква.
5. Пиша що радва ви още ни упреква.
6. Пиша ви галът ли тази нощ ще ни отмъщава?
7. Пиша, дето иде злото ще ни докосне с още мътни дни.
8. Пиша, че гинем от делата, с които то ни оплита.
9. Пиша, че ината ви махам лоши, който нажалява и нас.
10. Пиша там аз ще дам още хътъри след като галът ви дава още хътъри.
11. Пиша лошите дела, за които ще ни упреква.
12. Пиша, дето сте зли и тъмни още е упрекът върху ни.
13. Пиша. ...
5. Това е преводът на страна А:
При този превод спазих оригиналната подредба на руната - всяка нова номерация е нов ред от плочката с руните.
10. ИЪ (да) ПИШО Ш - шъ (ще) СА(са) ФА А НМ - нъмъ (нам) ТО ВИЩИ (то се вижда, то се знае) ЖТЪ - жътъ (ще те, ще тъ) ВТЗЪЩ - вътъзъщъ (в тези същите) ВРВЩ - въръвъщъ (вървища, въжета) ЖТЪФ - жътъф (ще тъ) ЧЖЪГЖ - чъжъгъжъ (жигосан, гориш) ГД - гъдъ (където, защото) ЗАИЖ (зееш, викаш) ШСА - шъса (ще се) Ш - шъ (ще) МОУЪ (моля)...
11. М ВОИАЛ НОУЪВА (нова) ТАЗ - тазъ (тази) ВМ - въмъ (вам) С - съ (със) Ж / Л - жълъ (жал) СРЪМ - съръмъ, срамът (срам) ВЛЪАФМ - влъафамъ (влагам?) АМФА - амъфа (амфора, нафора) ОУЪМ - оумъ (нашият) ОТЗА - отъза (отца) ЖТ - жътъ (ще те) З - зъ (за) ВХЛТ - въхълътъ (връхлети) ТЯ (тя) ОУЖ (още)...
............................
Предполагам, че ВХЛТ от тази страна е същото като ВГЛТ от ред десети на страна Б. И при двете страни преводът е незадоволителен.
Преводът на страна А се нуждае от допълнителна преработка, за която нямам време засега.
Заключение
Представеният превод от плочката от Боторита доказва наличие на българска реч от 100 до 500 г. пр.н.е. на територията на Европа. И ако "Римската теза" доказа, че българското име съществува преди българската народност, то статията "2000 г. българска реч" има амбицията да докаже, че българската реч съществува преди българското име. Явно е, че понятията "българско име" и "българска народност" не са на подобаващото им се историческо място, а именно на територията на Европа минимум преди 2076 г. Според предложеното тълкуване на плочката от Боторита смятам, че понятието "българска реч" може да бъде използвано и за "тъмните" времена на старата ера, т.е., че траките са българи по очевидния факт, че говорят български. А какво правят траките на Иберийския полуостров ще обясня на друго място.
Появяването на този текст ще предизвика или пълна съпротива, или абсолютно мълчание сред научните среди. Съпротивата ще е по отношение на тракийския идентификат, на старата немска теза за германския характер на готите, на измислената азиатска инвазия не само на българите, но и като обяснение на цялостната европейска праистория, на отиващата си австрийско-руска трактовка за движещите европейски етносили и т.н.
Най-важната причина, довела до разчитането на плочките, е гледната точка, от която се отправих към търсенето. В хиперпространството на мисълта именно тя определя пътя, който ще се измине до очакваната цел. За непредубедени и дръзки млади хора е особено важен този избор за достигане на позитивни резултати. Може да притежаваш голям потенциал от знания, но изборът на гледната точка да те отдалечи на стотици години от целта и обратно. Изборът на гледна точка не се учи в учебните заведения. Той е комплекс от исторически, политически, морални и специални знания, които всеки индивид натрупва по различен начин в своя "твърд диск" от разсъждения. Ще посоча за сравнение една безнадежна, или по-точно една основана само на надеждата, гледна точка. Проф. Янакиева от БАН в изявление в пресата (в. "Дума") изнесе своето професорско разбиране за научност. Ще перифразирам по памет: Научен може да се смята само този способ, при който съществува паралелен текст за декодиране, т.е. способ, подобен на разчитането на египетските йероглифи. От тази "научна" гледна точка достоверно се смята само съответното преписване на едните думи (или словообразования) и сравняването им с другите. Това може да направи всеки четвъртокласник, а очакването на такава паралелна археологическа или литературна находка препраща "научността" в необозримото бъдеще, т.е. спокойни старини и професорска пенсия за поддържащите този способ на "научност". Такава паякообразна позиция по същество не търси нищо, тя е очаквателна и смъртоносна за всеки буден ум, решил да допринесе с нещо за просперитета на нацията си и за собствено удовлетворение. Ето защо радикалният избор, дръзкото и рисковано предположение, самотната "особена" мисъл са тези, които предопределят в голяма степен ефикасността на следващите стъпки в изследването, които обикновено са заучени, рутинни от съответния нивел на образование, съответния регион или държава и т.н.
Има два варианта за произхода на плочките: местни или внесени отвън. Ако се приеме, че плочките са местни, то с това се поставя нова глава в трактовката на испанската история и митичния селто-иберийски език. И тази нова глава ще се базира на основанието, че селтите са древно скито-тракийско племе, което живее на полуострова от най-дълбоки праисторически времена. Това ще е автохтонната испанска предистория. Ако се приеме, че са внесени отвън, то отново има най-малко два варианта: или че визиготското кралство със столица Толедо е било скито-тракийско, или че плочките са инцидентно внесени от войниците на Аеций през пети век или преди това от римските легионери на Галайко. В по-древен план стои Анибал, картагенският пълководец, чието име също носи тракийски белези. При двата предпоследни случая се доказва индиректно българското етническо участие в историята на Римската империя и проблемът е да се уточни как са се наричали тези хора, и още по-важното, как би трябвало да се наричат в една евентуална бъдеща българска история, съвсем различна от сегашната приказно-напарфюмирана. Наименованията скити, мизи, хуни и др. явно не са приемливи при обяснението за езика на плочките, понеже той не е нито скитски, нито мизийски, а определено български.
Телеграфният стил на изложение е с цел да популяризира резултата и затова се извинявам за сухотата и липсата на елегантност при изложението.
За първи път тази статия е публикувана тук : httr//: liternet.bg/publish20/b_borisov/2000_g.htm
Precedentes de la ciudad, extension, y documentos escritos. // Arxeos: Arqueologia Celta Hispana en Internet <http://www.arxeos.com/General.html> (16.06.2007).
Понятието „Митраизъм” или „Мистерии на Митра” е една мистериозна религия разпространена в Римската Империя между І и ІVв., като божествен култ наречен Митра или Митри специално между римските войници. Разбира се материални артефакти от този култ са в наличност в древен Рим, Британските о-ви и Мавритания и в пограничните провинции по дължина от Рейн до делтата на Дунав, като различни фигури на изкуството и различни аспекти на религията. Тези археологически находки са доста добре документирани с древни класически текстове за тази религия. Месторождението на тази религия е изключено да бъде Азия, тъй като в персийските и индийски божества такова понятие няма. Не е изключено тя да е реминисценция на тези религии, но засега това е само една с нищо недоказана хипотеза предлагана като възможна от повечето учени и най-вече от католическата и православна църкви. Нейното най-широко разпространение е Ориента и Източна Европа, като най-разпространена е в Мала Азия. Практикуването на митраизма като култ е забранено от Император Теодосий през 391г., но както ще видим, културните прояви на митраизма са българско ежедневие, въпреки хилядолетните напъни на християнската църква да ги обезличат със всевъзможни средства. Нека видим и някои хронологически съответствия, които християнството е приело като „християнски”, т.е. само е прекръстило култа към Митра.
І- Исус Христос
ІІ - Хор ( Hourus)
І – Роден от Дева Мария.
ІІ – Роден от дева Изиз (Изида, Зиза)
І – Индикация на рождеството от Звезда на изток.
ІІ - Индикация на рождеството от Сириус (също се „звезда” на изток.)
І – Роден на 25 декември (обявена от папа Либерий. Преди това има рождена дата 6 януари, също обявена от дата от папството)
ІІ – Роден на 25 декември.
І – Предаден на смърт от Иуда.
ІІ – Предаден на смърт от Ерут.
І – Навестен при раждането си от трима влъхви (три крале „магьосници” според католицизма).
ІІ – Навестен от три Слънчеви Божества.
І – Съпровождан от 12 ученика.
ІІ – Съпровождан от 12 ученика.
І - Съживява Лазар.
ІІ – Съживява Озирис.
І – Разпънат на кръст.
ІІ – Разпънат на кръст.
І – След смъртта си се издига на небето.
ІІ – След смъртта си се издига на небето.
І – На третият ден възкръсва.
ІІ – На третият ден възкръсва.
І - Разбиран като Добрият пастир, Сън на Бога и Агнец Божи.
ІІ – Същите разбирания.
Тези разсъждения се основават на произхождението на религията Митра от египетския пантеон на боговете – ще видим по-нататък, че това не е съвсем коректна представа за култа Митра.
Разбира се тези факти не ги разглеждаме като някаква антиправославна или антихристианска насоченост – на нас ни е безразлична верската предпочитаемост на читателя. Нас ни интересува доколко митраизма е във древните си води към днешна дата в българското общество, а не дали това общество приема това или не. Franz Cumont в една своя студия определя месторождението на Митраизма в древен Иран към ІІ хил.пр.н.е. Имената на първите му носители според Франц са „хинити” и „митани” отбелязани като такива през 1400г.пр.н.е. Тук му е мястото да напомним за българщината. В „Римска военна теза за българското име”, стр.179, Сф, 2008, ISNB – 978-954-9447-30-9, носителите на българска реч от 500г. пр.н.е. се самонаричат „хини”. Това е най-древната индикация по отношение на това, какъв език говорят „хините” в случаят носителите на Митраизма. Дали Иберийските хини, са хините (други имена в прочита от санскрит– хитити, хинини, хискити и т.н.) от Древен Иран е въпрос по който не можем да се разпростираме тук, но приемаме, че са едни и същи. Също така са неверни твърденията, че носителите на българска реч „хини” са „българи”, българите са хини и т.н. всевъзможни дрогирани комбинации. В Индия имаме „Химни на Ведите” с бог Слънце, подобен на Варуна. В иранската „Авеста” има Бог на Доброто, разбиран като Ахура Мазда, наречен още „Съдия над Душите”. Възможно е този култ разпространен в Месопотамия и още по на изток, чрез „зороастризма” да е проникнал и на запад. Във всеки случай по никакъв начин не можем да твърдим със сигурност, че тези култове са основата на Митраизма, а не са проникнали в него от изтока с част от своите постулати. Във всеки случай понятието Митра или Митхрас ( според гръцкия език) не съществува на изток от владенията на Римската империя.
Каква е същността на култа към Митра или да го наречем религията Митра. До този момент тя е крайно фрагментарна и до днес се считаше, че няма нито едно монолитно четиво по тази религия. Ние считаме, че Bronces de Botorrita III, е именно такъв текст и смисловата му връзка с коледарските песни никак не е случайна, а абсолютно закономерна. Основанията и съжденията за този култ се извеждат преди всичко от иконографията, посветена на Митра. Култа към Митра се провежда на места наречени „митрас” или „митре”. ( на латински Мithraeum, pl. Mithraea) , това са естествени пещери с наличието на вода и доста по-късно изкуствени навеси или обработени откоси на скали. Те са ограничени като пространство и могат да побират не повече от 40 – 50 човека. Това предполага една селективност на присъстващите, една предварителна подборка на тези които ще присъстват на мистериите на Митра. Засега не са ни известни критериите по които се е извършвала тази подборка, но можем лесно да се досетим – това са били предимно Божи хора – пророци, гадатели, лечители и т.н.
Manfred Clauss дава следната представа за помещенията на Митра:
1. Предверие
2. Главно помещение (пещерата или уширената част на издълбаният склон, на латински spelaeum или spelunca ) декорирано с рисувани сцени и две дълги седалки от двете страни.
3. Олтар в дъното на помещението – това е рисувана икона, оцветен релеф или статуя. Като тази от Музея на Ватикана – известна като Mitra Taurуctonos.
Открити са изключително много „Митри” по цялата територия на Римската империя. Някои от тях дори са послужили за основи на християнски църкви, като най-голяма концентрация се забелязва в Рим. Една от тях е точно под църквата на „Св Климент” и е изключително добре запазена. Също и на Север в Англия и Палестина. Подобни помещения в България са наречени „праисторически”, в които впоследствие се „заселили” християнски отшелници. За Митра естествено – нито дума.
Нека се опитаме да реконструираме митраизма, според дадености, които са „митраизъм” според западни изследователи и да видим също и някои български аналогии в областта на Митраизма.
Раждането на Бог Митра е близост до Свещен извор, под Свещеното Дърво или до Свещен Камък. Във връзка с тези околородилни атрибути, името на Бог Митра е съставно име на petra generatrix - родена от Камъка. Това е отбелязано в сакралните арменски източници като място в пещерата Meher (Mitra). В момента на своето раждане Митра е увенчана с фригийска шапка (gorro frigio), факел и извит нож. Този нож, който по българските земи е наречен „гетски нож”, ако е извит и „тракийски нож” ако е прав. Топката с която завършва дръжката на ножа обаче указва винаги нож на Митра. Факела е изработен от тънки пръчки, които конусовидно се разширяват и са свързани помежду си с лико, въже или някакъв друг материал. Между пръчките е натъпкана горивната тъкан (сух мъх, тънки клечки и т.н.) по такъв начин, че тази факла добива монолитна конструкция и изобразяването й на каменните релефи прилича на днешните бейзболни бухалки. Този вид факла и до ден днешен е разпространен на Иберийският п-в, като леко е стилизиран и не гори цялата конструкция, а само свещ в горния край, защитена с предпазни стъкла или открита. Тези дебели тояги, които приличат на примитивни боздугани от изображенията свързани с митраизма са именно факлите на Митра. Друг атрибут на Митраизма е бика. Това е див бик подобен на зубрите или муфлоните и само с най-късните изображения на митраизма е подобен на днешната порода европейски бикове. Този бик е подвластен на Митра, тя го затваря в пещерите, язди го до такава степен, че бика изглежда крайно изтощен в някои изображения. Понякога тя го мята на рамо и така се прибира в пещерата си. Цялата тази „сценична” последователност на извеждането на бика от пещерата, язденето и прибирането, често с носене на рамо е наречено в Римската империя transitus. На български език не можем да дадем друга дума освен същата – „транзит”, въпреки съвременният й различен по смисъл еквивалент. Тук му е мястото да припомним гръцката легенда за девойката Европа и бика. Първоизточника на двете предания очевидно е един и същ, като божествената същност на Митра е отъждествен с девицата Европа. В гръцката легенда този разказ практически е осъразмерен чрез повествованието – физическия потенциал на девойката и бика ( бика е силата и волята, а девойката е потърпевша), което придава много по съвременен вид на легендата от постулатите на Митраизма за могъществото на Дева Митра над бика. Когато Митра влиза с бика на рамо в пещерата е времето когато изгрява Слънцето. В този аспект не можем да не забележим тънката сексуална линия характеризираща един полов акт на девицата и Другият. Пренебрежението към Другият не се изчерпва с това, че той е наречен бик и е „обяздван” по желание на девицата цяла нощ. В края на „забавлението”, той бива убит от Митра с нож. Правата на девиците да се разпореждат със живота и смъртта очевидно не са от Късната римска Империя, както предават павучута от изследователите, а се корени още в гладиаторските борби – една точна реминисценция на Митраизма, оцветен от Римската Цивилизация. И при тези борби, ролята на Девицата е същата – Весталките разполагат със живота и смъртта на борците. Тази скулптура от Ватиканския музей е без съмнение стилизирана от художника в сравнена с други по-древни изображения. Въпреки това не можем да не забележим, че не става въпрос за „колене” на бик, а за ритуално убийство. Бика е лишен от живот точно в онази точка, където проникват съвременните рапири на тореадорите и разкъсват сърдечната камера, следствие на което кръвта нахлува в белите дробове и бика умира от сърдечна недостатъчност или задушаване. В жертвоприношението при изгрев слънце, често присъстват и две други същества – куче и змия. Тези три същества - бика, кучето и змията присъстват като рисунък на преобладаващата част от всички Римски въоръжения – виж:
Тъй като Nоtitia Dignitatum e продукт на реформите в Римската късна империя – ІІ – ІVв., няма да е погрешно да кажем, че Империята си в този период по отношение на военните е Империя на символите на митраизма. На някои изображения Митра е нарисувана с плащ от звезди, като олицетворение на Носеща Съдбата на плещите си. Такова изображение е и Атлас от гръцката митология, носещ небе със звезди на раменете си. Точно такова е и статуята от бронз намирала се до Стената на Адриан с плащ от звезди във формата на полусфера, която в момента се намира в университета в Нюкясъл – Англия. Орфически надпис идентифициращ Бога Спасител, Пан в Рим също е изобразен в пещера изобразяваща Космоса. Тази сцена е съхранена, като релеф в музея в Естен в Модена където Пан ( Fanes) изниква от стената от два цикъла на Зодиака, сцена подобна много на тази от Нюкасъл. Централна фигура в тези сцени е изобразяването на бика, на Митра Бикоукротителката и т.н.
Franz Cumont автор на класическата представа за религията на Митра, представя тези сцени като репити на иранската митология. David Ulansey лансира една теза за митраизма, като символизъм на астрологията в Месопотамия между 4000 и 2000г.пр.н.е. Основанията му са, че пролетта се променя в зодиака на всеки 2160г. и някъде около 2000г.пр.н.е. Пролетта е влязла в Ариес – Телец. Това обяснява свързването на Митра в бика, но никак не обясняма наличието на кучето и змията в същите сцени. Тоес тази теза е фрагментарна по отношение на даденостите в култа към Митра. Нека разгледаме и кодовите латински думи за митраизма от един запазен текст на Свети Йероним, същият този на когото е приписвано създаването на глаголицата:
Corax – пещерата. Cryphius (κρύφιος) – тайнственост и секретност. Miles – войници. Отличителни атрибути - корона и сабя. Leo – лъв. Heliodromus- Пратеник на Слънцето – атрибути факла, камшик и корона. Pater – бащата. Атрибути - хригийска шапка, тояга и ореол (точно такъв с какъвто днес се изобразяват християнските светци).
За реконструираме на митрическите текстове, можем да се позоваваме единствено на християнските текстове критикуващи митраизма и иконокрафията на митраизма. В тях основни моменти са:
- церемониите се съпътстват с угощение от хляб и вода. Там където имаме упоменато вино, е доказано археологически, че това са късни християнски наслагвания.
- Статуите на Митра са заместени от хартиени носители, които посочват, че митраизма е започнал да губи популярност.
- Еволюцията на митраизма продължава с използване кръвта на бика, като обет за приобщаване към религията. Тертулиан (Tertuliano) свидетелства, че тази практика е приета от християните по отношение кръвта на Исус.
- Тертулиан също сочи, че съществува ритуал на войниците – кръщавка. Кандидата за „кръщавката” е бил белязван с едно нажежено парче желязо, което впоследствие е преминало с поставяне на корона на главата. Тази кръщавка постепенно се развива като церемония при погребения при ритуални действия с починалия – поставяне на железен предмет на челото му, край тялото му и т.н. Освен Свещения 25 декември, като рожден ден на Митра, се чества като свещен всеки 16 ден на месеца, т.е. всяка втора седмица. Това може би е свързано с периодичността на женския био-цикъл, а може да има и някакво забравено значение. Също така е свещена и всяка неделя – денят на Слънцето.
В исторически план Митраизма е свързан със Зороастризма, като екзистенция на Бога Аура (Ахура) Мазда. Тази идентичност е записана и съхранена в епохата на Дарий (541 – 485 пр.н.е.), като изпис под името Susa (Ziza). Тази Богиня Суса (Зуза) е много популярна в епохата на Антаксеркс ІІ (404 – 358 пр.н.е.) където олицетворението на Митра и Аура Мазда получава една идентичност под името Анахита. Това олицетворение на Митра и Аура Мазда говори много против твърденията на Franz Cumont за произхода на Митра от индоиранската религия. Очевидно имаме инвазия на митраизма в иранската митология, чийто резултат е и появата на едно смесено божество от двете божествени имена. Възможността за този преход на Митра в римската и иранска сакрална терминология са царствата на Патрия и Царството на Черно море известно със своите владетели Митридати, което ги свърза директно с божеството Митра. Това е намерило веществен израз в скулптурите и релефите от Пергам в Мала Азия, където за открити най-ранните изображения на Митра. Този култ на Митра не се влива в Еладската изобразителна школа, а я „прескача” и се влива директно в римската. По наше скромно мнение това е възможно само при едно обстоятелство – че човешките носители на митраизма са тези от културите преди и след Гръцката цивилизация, а това несъмнено са изконните балкански и малоазиатски народи, преди пристигането на дарданците от Египет. Първите сведения в гръцките източници са от Плутарх, който пише, че ритуалите на Митра са присъщи на пиратите от Киликия към 67г.пр.н.е. Нека си припомним, че точно в Киликия е роден Кирил Философ, според едно от житиетата.
Първите прояви на митраизъм в римските легиони са сред легионите в пограничните провинции на империята. Това е отбелязано в един надпис от Горна Панония в 71 или 72г. от новата ера. Този надпис е преди войната с партите и преди нахлуването на Рим в Йерусалим, което изключва източни влияния при създаването му. Първите европейски сведения за Митра са от Публий Папин Стацио роден в Наполи (Publio Papinio Estacio (Nбpoles45 - Roma, 96) Tebaida(I, 719,720) в произведението му Тебида, което сме приложили в оригинален изпис за справки от читателя, както и мястото където е отбелязан факта в творбата. Друг автор, както споменахме е Плутарх в творбата си „Живота на Помпей”, където упоменава митраизма, като култ от епохата на Помпей. Към край на ІІв. Митраизма е изцяло проникнал във войските на империята и започва да се забелязва и сред схващанията на робите. Голяма част от археологическите находки са от германските граници на империята и по-малка част от Румъния до Стената на Адриан. Ние не можем да се съгласим с такава констатация, освен със забележката, че именно в германските покрайнини са намерени артефакти на Митра. Ще видим, че точно сред балканските народи и по-специално българите и до ден днешен са запазили митраически култове, което противоречи на археологическите изводи за ареала на разпространение на Митраизма. Тези изводи са германски, но търсенето на германският исторически корен е продиктуван от икономически и политически обособености с каквито България не може да се похвали, затова нашето търсене е търсене по други белези.
Императорите през ІІІв. в така наричаната Късна-римска империя са ревностни защитници на митраизма. Това едва ли е някаква изненада, след като знаем, че почти всички императори са от днешните балкански народи наричани в ново време „славянски”. Друга причина е, че Митра много удобно пасва на триумфалната и абсолютна императорска власт по това време, подкрепяна изключително от войнишките легиони. Болшинството от митро-подкрепящите легиони са дислоцирани по границите на империята. Тъй като за тези легиони, са набирани изключително от местното население (така наречените „федерати”) то митраизма съвсем определено може да се разглежда и като „народна” религия в посочените райони. В Англия са определени поне три легиона като легиони на Митра, като един от тях е точно от Лондон. Други са в , Housesteads, Carrawburgh и Rudchester. Други легиони на Митра са открити в епохата на приобщаване на Дакия, като римска провинция – това са легионите на Алба-Тулия, останки от които са разкрити през 2003г. Най-голяма концентрация на артефакти на Митра имаме във и около Рим. ( Ние сме сигурни, че ако османците бяха влезли в Рим, нямаше да има и една скулптура, в наличност, за останки от Митра да не говорим. J). В Рим са в наличност около 75 скулптори на Митра или техни останки, в крайбрежна Остия – също. Към края на ІІІ в. се влива в култа на Митра една нова същина – Бога Слънце, нахлула от ориенталските римски провинции и оформила се впоследствие като нова религия – Непобедимото Слънце (Sol Invictus). Тази религия се налага като официална някъде около 274г. от Император Аурелий. Той декларира своите победи на изток като победи на Непобедимото Слънце и Йемо Слънце. Последното влиза в обръщение от семитския бог Йемо и се смесва с митраизма към VІІ в. пр.н.е. следствие на войните между семитски Урарту и персийците. Това разбира се не наврежда по никакъв начин на митраизма, само го измества като официална религия, без да го забрани. Християнството вмъкнато като равноправна религия чрез Миланския едикт от Константин едва ли е главната цел на Константин. Чрез този едикт той САМО премахва доминиращата роля на Непобедимото Слънце, от което най-вече печели митраизма. Християнството по това време е незначителна и неопределяща социалния облик на империята секта на юдаизма. Неговата роля е издигната до водеща религия в Империята от Теодосий (379 – 395), но митраизма реално е забранен около 391 г. Нека имаме пред вид тази дата, защото именно след нея започват безкрайните войнишки вълнения, безкрайните Събори и т.н. Това може да ни покаже доколко митраизма е бил свързваща религия на цялостната войнишка общност в Римската империя, защото точно около този период започва столетната „военна анархия” на Римската империя, която в крайна сметка я разформирова като такава – империя и поставя началото на националните държави – всяка с отделен религиозен и етнически облик. Именно след забраната на митраизма, възникват различни течения като манихейство, саракизъм, богомилство и т.н., чиято цел не е някакво нова религия, а определено целта е отрицание на християнството чрез „лостовете” на митраистките фундаментални постулати. Не може да се твърди, че тези течения нямат свой личен облик и оригинални разбирания. Те обаче не са нещо ново, а по скоро модерна реплика на бившите форми на митраизъм, пуснали дълбоки корени сред населението. Най-голяма заслуга за опазването на култа (религията) към Митра обаче се пада на. . . точно тези които забраниха този култ – християнската православна и католическа църкви. Нека припомним отново тези взети „назаем и завинаги” митрически проявления от християнството. Това ще бъде от решаващо значение след малко, когато ще се опитаме да изведем доколко сред българското общество битуват идеите на Митра. Разбира се такова сравнение може да има и обратна връзка, но фундаменталното научно основание, че „върху старото се формира новото” не може да се пренебрегне. И така:
- Рождената дата на Месия, която впоследствие се приема за рождена дата на Исус е рождената дата на Митра – 25.ІХ.
- „Транзита” - transitus (пътешествието на Митра върху гърба на бика) впоследствие добива формата на Vнa Crucis (Пътя на Кръста, Пътя към Голгота) в евангелските проповеди, въпреки, че в първоначалната Библия такъв „път” не съществува като „извървян”. (Това беше за пореден път доказано от „Свитъците от Мъртво море”, „Коптските ръкописи” и др. древни съставни части на днешното сборно издание – Библия.)
- Митраизма е религия на „човешкото спасение” и надмощието на човешката генерация над силите на Дивият свят – в случаят Бика. При християнството тази идея се персонализира в спасение на съответната личност. Израждането на Космическото понятие е очевидно.
- От Митра са понятията за „Светлината”, „Истината” и „Добрият Пастир”, като сакрални кодове на християнството.
- Присядането на специалните седалки в светилищата на Митра е възприето от църквата, която поставя столове в своите църкви. Няма друг култ освен Митраизма, който да предлага такива „удобства” на посветените присъстващи на церемониите.
- Свещеният ден на Митра е неделята, тъкмо тя е взета като „бягство” от „юдаизма”.
- Атрибутите на Бащата, Отеца – визшият нивел на Митраизма. Фригийската шапка (калпака) се замества от един по-модерен цилиндър, тоягата се замества със патриаршески или папски жезъл , а пръстена с Патриаршеския или Папски пръстен ( вярно е че тоягата, (сопата) е наречена и „жезъл” при Мойсей и съществува на всички сакрални нива на човешките вярвания, но пръстена е уникален за Митра).
- Нимба (ореола) преминал от Митра директно в християнството без никакво притеснение при изобразяване на светци.
Богове от цивилизации от европейски и съседни на Европа цивилизации
Виждаме, че единствено в индийския пантеон на Боговете съществува Митра. Между Индия и Европа обаче връзките са били крайно неизвестни като съдържание, като изключение е похода на Александър Македонски. Ако похода на Александър е могъл да реализира такава „религиозна наситеност” на Балканите от Индийския регион, то справедливо бихме запитали, защо няма такъв религиозен наплив на идеи от Египет, Месопотамия и Персия ? Ясно е защо. Защото нито един военен поход не може да реализира верско преобразование на завладяните региони, колкото и да е грандиозен по мащаби или още по невероятното, да репликира религия от победените в собствените си територии след инвазията. Историите на България и Испания доказват такава историческа невъзможност. Единствената връзка на Европа и Индия се основава на езиковите връзки между санскрит, северно-иранските езици и европейските езици. Никак не е ясна посоката на движение на езиците – ако изобщо е имало движение, защото съвременните разбирания са за едно общо поселение в областта на разглежданите региони. Ако имахме такова междуконтинентално проникване от Индия в Европа реализирано върху носителя „език”, то името Митра щеше да присъства поне в личните имена на най-големите европейски нации – руснаци, германци, французи, италианци и т.н. Тези нации обаче НЯМАТ ТАКОВА ЖЕНСКО ИМЕ. Нямат го и гърците, които също би трябвало да го имат, ако проникването бе станало чрез държавата Митани, владетеля Митридат и т.н. през Мала Азия в исторически времена. Дори наличието на имената на боговете Рам и Индра в руните от Botorrita III, доказва наличието на тези имена в Европейския Пантеон далече преди да се създадат текстовете на Ведите и другите Свещени индийски книги. Така, предположението в нашият материал, че МИТРА Е ИЗКОННО БАЛКАНСКА (БЪЛГАРСКА) БОГИНЯ СИ ИМА СВОИТЕ ЗАКОННИ ИСТОРИЧЕСКИ ФАКТОЛОГИЧЕСКИ ОСНОВАНИЯ. Тя се появява в Римския пантеон на боговете точно, когато Римската империя започва да използва балканските войски като федерати в граничните провинции и Римската империя се превръща предимно в балканска по своя състав и вероизповедания. Абстрахирайки се от тези кратки справки нека видим доколко митраизма е българско явление в настоящето – това е важното за нас в този момент.
На тази каменна стелна е изобразена церемония на Митра. Казахме по горе, че дебелите тояги са факли.- Очевидно присъстваме на изобразена нощна сцена. Фигурата вляво долу е със наметало, подобно на днешните овчарски ямурлуци. На дясната ръка отчетливо се забелязна маншет на ръкава. Такива има и фигурата вдясно и на двата ръкава, както и фигурата горе-вдясно на левия си ръкав. Маншетите са имали и имат само едно предназначение – да пазят от студа, което говори за реално изобразени сцени в умерените ширини, където през зимата подобно изобретение е належащо и необходимо. В Индия такава необходимост няма, а съблюдавенето на първообраза на облеклото е канон при почти всички човешки религии. Дори инките напускайки топлите низини и заселвайки се във високите планини на Андите, продължават на носят първичните си сакрални одежди. Тези топли дрехи от барелефа говорят само за едно – или Митраизма е възникнал на Европейска или Малоазиатска земя или е пренесен от друго място преди столетия през които малко по малко са се променяли и сакралните одежди. И тази промяна е засегнала всички участници в култовите празници освен Първосвещенника – Отеца с ореола, който е гол и само с наметало – горе в средата. Тези столетия обаче едва ли водят началото си от Индия, защото столетия преди ІVв. в Индия не е съществувала цивилизация, а диви племена, както твърдят Свещените книги на арийците. Така, че този първожрец е една тайнствена фигура от неизвестна цивилизация. Според нашите възгледи, това може да бъде само Крито-Микенската цивилизация, която гърците така и не успяха да присвоят и обезличат напълно. Между двете долни фигури присъства съд, който беше индикиран в http://forum.abv.bg/index.php?showtopic=91939 като „медното гумно на българите” и ние нямаме нищо напротив това тълкуване и го споделяме, като напълно вероятно и възможно. Дясната фигура долу, изпълнява танц (за което говорят присвитите му колене) и извършва ритуал със сурвачка. Най-интересния атрибут на дясната фигура след сурвакницата , очевидно е пояса. Виждаме в него затъкнат нож, обърнат с дръжката към дясната ръка, точно тази ръка , с която мъжа държи сурвакницата – той е „десничар”. Това говори, че въпреки тежината си факела се държи с лявата ръка. Явно дясната има по квалитетно-ритуална и по-тежка работа за вършене. Тъй като сурвакницата е много лека в сравнение с факела, нашето предположение е, че с тази сурвакница се извършват ПРОДЪЛЖИТЕЛНИ И УМОРИТЕЛНИ точни по съдържание ритуални движения, та човека да е принуден да използва за това по-несръчната си ръка, за по-тежкия предмет. За тези ритуали несъмнено е нужен и ножа, който е в пояса. И подаващия рога / в ляво- долу/ и двете високопоставени особи на горния ред, наблюдават човека със сурвакницата – явно той е същността на самия ритуал и главен изпълнител. На медното гумно имаме изобразена змия, която при други фигури с подобен сюжет е представена, като пиеща кръв от рана във врата на бика. Това ни навежда на мисълта, че „медното гумно” е олтар, върху който ще се извърши някакво жертвоприношение от ножа на „главния герой”. Петата фигура горе в ляво е жена, която е зад прозорец или някакъв вентилационен отвор. Тя не гледа сцената – дали поради забрана или друга причина, не е ясно. Другата фигура, която може да е жена е горе вдясно. Но тя не участва в ритуала. Така, че сцената не е някаква религиозна представа, изобразяваща идеализирани сцени, а съвсем конкретна сцена, от култа към Митра. Нека преминем към сравняване на тези поверия от Митра с българските поверия, обичаи, фолклор и т.н. съвсем накратко. Ще се спрем само на УНИКАЛНИТЕ за българщината факти, за по-пространно разглеждане е нужен съвсем друг по своя обхват материал.
1. Българското женско име Митра и мъжко име Митре. Едно много по- разпространено име от Димитър и Димитра, като последните две са продукт най-вече на последните 120-130г.. Ако вземем и калкулираме Митри-те и Митревците като процент в българските лични имена, ще се убедим, че те са многократно повече от всички Митри в Европа. В интерес на истината, когато се търси с нет търсачка (ускорител) за лични имена, не се появява нито едно лично европейско име Митра, освен като атрактивен псевдоним на Богиня Митра.
2. Митраизма в европейската история се появява едновременно с появата на името bulgari в европейските анали. Дали е случайно или не, по-нататъшните изследвания ще покажат, но нашето мнение е, че случайни неща в писаната история няма. В този аспект именно участието на българите като федеративни структури в римската армия набрани от Панония, Мизия и Тракия е предопределило и формирането на римските легиони като митраистични верски структури на митраизма. Българската сурвакница е тясно свързана с предназначението на садукея (име от западноевропейско разбиране за сурвакница) – дълго и продължително боравене с нея. Това очевидно е останало в българския фолклор под наименованието „сурвакане за здраве” и обхождането на всички познати, цялото село, комшии и т.н. – това е точен репит на „транзита” на Митра, преди да убие жертвения Бик..
3. Наличието на един ПОВСЕМЕСТЕН ХИЛЯДОЛЕТЕН ОТКАЗ ОТ НАЦИОНАЛЕН МАЩАБ, да се акцентира върху Исус, като Бог в българските разбирания, въпреки християнското внушение, че Исус Христос е Бог. За обикновеният българин Висшата Сила, управляваща света е Бог, като той не се идентифицира с някаква конкретна представа – той е Всичко извън човешките разбирания, той е Повсеместен. Когато каже „Боже” или „Боже мой” българина няма представа за Исус Христос, а за БОГА, като изначална и всеопределяща Сила на видимия и невидим свят.
4. Българската дума „самодива” (самовила) е тясно преплетено и адекватно на разбирането за девица, дева живееща в гората. Тя е добра или лоша – има различни тълкувания според подтекста на легендите. Конструкцията на самата дума, обаче е съставена от два корена „само, сама” и „дива”. Ако това са два корена от „славянската” и „романска” групи, то етимологията е „ Само-божествена”, „Единобожествена”, „Сама богиня” и т.н. Не може да се изясни точно откъде е корена „дива”, но приемайки, че той е древноевропейски и е бил един за двете езикови подгрупи (латинска и славянска), то сакралното значение на „дива” като „божество” и фолклорното българско значение на „дива”, като „необуздана”, дават една ясна представа за „девица” с божествени способности. Този аспект на разбиране на думата „самодива” изяснява и магическите способности на самодивата – да изчезва и се появява, да омайва, омагьосва и т.н. Ясно е, че самото разбиране на „самодива” дава ясна представа за етимологията на „дива” – като каква е разбирана в мисленето на българина – като божествено, магическо същество. Това напълно се покрива с латинската етимология на „дива”, като божество.
5. Огънят е неделим атрибут на Митра. Това са прескачанията на Огъня, като придобиване на здраве и смелост, защита срещу болести, ходене по въглени и т.н. Не бива да се забравя, че въпреки комерсиализирането на нестинарството в България по времето на червените диктатори, още е жив спомена, че нестинарките ходят по въглените с икони в ръце. А именно „иконата” е част от култа към Митра, изобразяваща Победоносната Девица и считането, че иконата при нестинарките е обезателно християнска икона е анахронизъм в мисленето. В този аспект е и голямата иконоборческа битка в християнските представи, понеже иконата е залегнала като неделим атрибут на Божественото сред българите, далеч преди появата на християнството. От тази гледна точка сред българщината през ІV – Хв и по-късно се развива битка, която е приписана на християнщината, но нейните корени не са християнски. Те са предхристиянски и битката на иконоборците и иконозащитниците се свежда до въпроса, ДА СЕ ИЗОБРАЗЯВА БОЖЕСТВОТО ИЛИ НЕ. Считаме, че и този въпрос е „присвоен” от православните, католическите, протестантските и т.н. християни за собствено възвеличаване, но неговите корени са далеч преди християнството. Нека не се забравя, че е съществувал и друг въпрос по отношение на това, какво трябва да се пие при причестяване. Преди да се утвърди виното като атрибут на „христовата кръв”, се е пиело вода. Това е гетски обичай и митраизъм, засвидетелстван от не кого да е, а от един от прочутите български пълководци – Крум. Вписването на Божеството = Човек (Исус Христос) или Бог-Исус-човек + Бог + Св.дух (Света Троица), при тези обстоятелства е невъзможно и очевидно манипулативно и насилствено в българското самосъзнание и затова именно и до ден днешен Върховното Божество на българина е Бога. Ние твърдим, че и до ден днешен християнството не може да се „впише” в древните европейски представи за Бога и различните конюктурни адаптации на западните и източни християни към древните учения са РАЗЛИКАТА, която ги разделя, а не някакви техни „вътрешни еволюции”.Това също е разгледано обстоятелствено и подробно в предложената литература за справка след материала.
6. На пояса, ямурлука, калпака, ножа втъкнат в пояса, панталоните и т.н. от КУЛТОВОТО ОБЛЕКЛО НА ЖРЕЦА на Митра няма да се спираме. Те са разработени отдавна като част от ежедневното облекло на българите в близкото минало и доказани като „български”. Нашата задача беше да посочим, че това са ИМЕННО култови облекла. Резонният въпрос, дали наличието на ТОВА облеклото е предхождало появата на култа към Митра или е обратно, „дошло с култа” при нас българите, не ни тревожи в тази статия. За нас е достатъчно да забележим, че то е ЕДНО И СЪЩО и това безспорно свърза българщината (в частност и Балканите като цяло) с митраизма, както никой друг народ в Европа.
7. Ето защо тъкмо на Балканите в продължение на хилядолетие църковните борби преминават през различни фази на активност и верски обосновки. Християнството през цялото време се видоизменя от единобожие през ІVв., до „две ипостаси” през VІІІ в., до „три ипостаси” през Х в. и т.н. до днешна дата, когато вече (лично за нас) е загубило битката със СТАРИТЕ РАЗБИРАНИЯ ЗА РЕЛИГИЯ И ПРИЕЛО ПОЧТИ ВСИЧКИ БЕЛЕЗИ НА СТАРАТА БЪЛГАРСКА РЕЛИГИОЗНА СЕТИВНОСТ. А това са гетските схващания за „отиване на друго място след смъртта”, култовите ритуали на митраизма – Коледа, прескачането на Огъня, кръщаването с вода, „софрата” на която се засяда при тържествени случаи и няма мърдане от нея до ранни зори, даване на Курбан при екстрени ситуации, като жест за търсене на Милост от Божеството и симбиоза с неговото жертвоприношение – Бика ( в ново време агнето или прасето) , сурвакарството и посещаването на пещера или „особено” място след сурвакането (по селата) и т.н. Една несъмнено огромно по мащаби верско-народностно присъствие, което никак не се обяснява с пристигане на монголоидни диваци от Азия през VІІ в. на Балканите и тяхното доминиране във формирането на българската народност.
8. Тук, на Балканите, християнството няма тези обществени позиции както в Западна Европа, не поради диващината на Балканците, а ИМЕННО поради тяхната предварителна обвързаност с други представи за Божественост. Доколко са устойчиви тези „предварителни представи за Божественост” ни говори и 500г.-ната мюсулманска друговерска инвазия на Балканите. Тя е със НИКАКВИ верски последствия върху българите и другите основни народности и е наивно да се смята, че основна заслуга за това има християнската вяра, след като видяхме доколко християнството е във симбиоза със стари култове.
9. Естествено не може да се абсолютизира българщината тотално със митраизма, зороастризма, съботянството, богомилството, християнството и каквато и да е друга религиозна представа. Но митраизма на римските Балканските римски легиони, сурвакането като ритуален жест със съответното „магическо пособие” непроменено със столетия, пълното съответствие в облеклото на жреците на Митра и българското облекло, (предимно селско, където патриархалните порядки са по-устойчиви и непоклатими срещу външни влияния), НЕ МОГАТ ДА СЕ ПРЕНЕБРЕГНАТ ПРИ ТЪРСЕНЕ НА ИЗКОННИТЕ БЪЛГАРСКИ КОРЕНИ. Те са пред очите ни и могат да се сравнят и видят в древните обичаи, поверия, носии и т.н. Невиждането на тези МНОГОПОЛЮСНИ ЕДНАКВОСТИ между митраизма и НАСТОЯЩАТА българска сетивност, поверия и т.н., не може да се извини с политически обвързаности, социални предпочитания и особени лични уклони по модерни секти.
Такова „невиждане” е историческа слепота.
Като едно допълнително виждане на цялата тази ситуация не само в България, но и във Източната римска империя, несъмнено е „титлата” василиопатор. АКО, обаче тя беше титла на бащата на императора, защо ТОЧНО след нейното въвеждане, възникнаха най-кървавите конфликти между България и Константинопол, защо ТОЧНО след нейното внедряване избухнаха инокоборческите вълнения, защо ТОЧНО след нейното въвеждане се появиха фригийските калпаци на Митра в обкръжението на Император Теофил.
Автор: Georgi Georgiev
Използвана литература:
ALVAR, Jaime, El culto de Mitra en Hispania, Oviedo, 1981.
Burkert, Walter: Ancient Mystery Cults, Harvard University Press, 1987. ISBN 0-674-03387-6. Traducciуn al espaсol: Cultos mistйricos antiguos. Trotta, Madrid, 2005. ISBN 84-8164-725-X.
Clauss, Manfred: Mithras: Kult und Mysterien, CH Beck, Munich, 1990. ISBN 3-406-34325-2. Traducciуn al inglйs: The Roman Cult of Mithras : The God and His Mysteries.
Cumont, Franz: Les religions orientales dans le paganisme romain, 1929. Traducciуn al espaсol: Las religiones orientales y el paganismo romano. Akal, Madrid, 1987. Ulansey, David: The Origins of the Mithraic mysteries : cosmology and salvation in the ancient world, 1989
Релефите от типа на така наречените Дунавски конници, отразяващи сцени на инициализация, също повтарят елементи както от Тракийските конници, така и от релефите на Сабазий. Релеф от типа Дунавски конници В долната част отново са лъвът, змията и погребалната урна, символично оплакващи детето (Загрей), преминало във възрастта на юношата (Дионис); или юношата (Дионис), преминал във възрастта на зрелия мъж (Сабазий).
.jpg)
Линеар А надпис върху златен пръстен намерен на остров Крит (по Forsdyke E.J.)
Линеар Б надписи по съдове от Тива и Кносос (по Б.Хрозни)
.webp)
