МАТЕМАТИЧЕСКИЯТ ЕЗИК НА ХОЛОГРАМАТА Докато теориите, които дават възможност за разработването на холограмата, са формулирани за пръв път през 1947 г. от Денис Габор (който по-късно спечелва Нобелова награда за своите постижения), в края на 60-те и началото на 70-те години на XX в. теорията на Прибрам получава още по-убедителна експериментална подкрепа. Когато Габор формулира за пръв път идеята за холографията, той не е мислил за лазери. Целта му е да подобри електронния микроскоп, тогава примитивен и несъвършен уред. Неговият подход е математически, по-конкретно той използва дял от висшата математика, изнамерен от един французин на име Жан Б. Ж. Фурие през XVIII в. Опростено казано, това, което разработва Фурие, е математически начин за превръщане на всеки модел, без значение колко сложен, в език на прости вълни. Той показва също как тези вълнови форми могат да бъдат обратно превърнати в първоначалния модел. С други думи, също както телевизионната камера превръща един образ в електромагнитни честоти, а телевизионен приемник превръща тези честоти обратно в първоначалния образ, Фурие показва как подобен процес може да бъде постигнат математически. Уравненията, които той разработва, за да превърне образи във вълнови форми и обратно, са известни като преобразувания на Фурие. Преобразуванията на Фурие позволяват на Габор да обърне образ на даден обект в мъглявината на интерференчни структури върху холографска плака. Те му дават също възможност да изнамери начин за превръщане на тези интерференчни структури обратно в образ на първоначалния обект, фактически необикновеното цяло-във-всяка-част на холограмата е един от страничните продукти, които се получават, когато образ или модел се преведе на Фурие-езика на вълновите форми. В края на 60-те и началото на 70-те години на XX в. различни учени установяват контакт с Прибрам и му разказват за открити от тях доказателства, че зрителната система работи като вид анализатор на честоти. Тъй като честотата е мярка за броя трептения, които претърпява една вълна за секунда, това убедително показва, че мозъкът може да функционира като холограма. Но не е така до 1979 г., когато неврофизиолозите Ръсел и Карън Девалоа от Бъркли правят откритието, което решава въпроса. Изследване от 60-те години показва, че всяка мозъчна клетка в зрителната кора е приспособена да реагира на различен модел - едни мозъчни клетки се включват, когато окото вижда хоризонтална линия, други, когато окото вижда вертикална линия, и т. н. В резултат много изследователи стигат до заключението, че мозъкът приема входяща информация от тези високо специализирани клетки, наречени детектори на признаци, и по някакъв начин я съгласува (сглобява), за да ни снабди с нашите визуални възприятия на света. Въпреки популярността на този възглед, Девалоа смятат, че това е вярно само отчасти. За да проверят своето предположение, те използват уравненията на Фурие за превръщане на десени с шотландско каре в прости вълнови форми. След това проверяват как мозъчните клетки в зрителната кора реагират на тези нови образи във вълнова форма. Това, което откриват, е, че мозъчните клетки не реагират на първоначалните модели, а на фурие-преобразуванията на моделите. Заключението може да бъде само едно. Мозъкът използва математиката на фурие - същата математика, която прилага и холографията, - за да преобразува зрителни образи във Фурие-езика на вълновите форми. Откритието на Девалоа впоследствие е потвърдено от редица други лаборатории в цял свят и макар да не дава абсолютно доказателство, че мозъкът е холограма, то предоставя достатъчно доказателства, за да убеди Прибрам, че неговата теория е правилна. Подтикнат от идеята, че зрителната кора реагира не на модели, а на честоти на различни вълнови форми, той започва да преоценява ролята, която играят честотите при другите сетива. Не му отнема много време да разбере, че важността на тази роля може би е недогледана от учените през XX в. Повече от век преди откритието на Девалоа немският физиолог и физик Херман фон Хелмхолц показва, че ухото е честотен анализатор. По-съвременни изследвания разкриват, че нашето обоняние се основа на т. нар. осмотични честоти. Работата на Бекеши ясно показва, че нашата кожа е чувствителна към честотите на вибриране, а той дори привежда някои данни, че вкусът може да включва честотен анализ. Любопитно е и друго - Бекеши разкрива, че математическите уравнения, които му дават възможност да предвиди как неговите подопитни ще реагират на различни честоти на вибриране, са също от фурие-вида.
ТАНЦЬОРЪТ КАТО ВЪЛНОВА ФОРМА Но може би най-изумителната находка на Прибрам е откритието на руския учен Николай Бернщайн, че дори нашите физически движения може би са закодирани в мозъците ни на един език от фурие-вълнови форми. През 30-те години на XX в. Бернщайн облича хора в черни трика и изрисува бели петна върху техните лакти, колене и други стави. След това ги разполага срещу черен фон и заснема с камера извършваните от тях различни физически дейности като танцуване, ходене, подскачане, коване и печатане на пишеща машина. Когато проявява филма, върху него се появяват само белите петна, движещи се нагоре-надолу и от единия до другия край на екрана в различни сложни и плавни движения. За да изрази количествено своите открития, той анализира чрез математиката на Фурие различните линии, които чертаят белите петна и ги обръща в един език на вълнови форми. С изненада открива, че вълновите форми съдържат скрити модели, които му позволяват да предвиди следващото движение на участниците в експеримента с точност до 2,5 см. Руският изследовател Николай Бернщайн изрисува бели точки върху танцьори и ги заснема на черен фон как танцуват. Когато преобразува техните движения на езика на вълновите форми, той открива, че те могат да бъдат анализирани посредством математиката на Фурие, същата, която Габор използва, за да изнамери холограмата. Прехвърлянето на придобити умения Прибрам смята, че холографският модел хвърля светлина и върху нашата способност да прехвърляме придобити чрез обучение умения от една част на тялото към друга. Както си четете тази книга, спрете за момент и напишете малкото си име във въздуха с вашия ляв лакът. Навярно ще откриете, че е сравнително лесно да го сторите, а все пак по всяка вероятност то е нещо, което никога преди не сте правили. Тази способност може и да не ви изглежда удивителна, но за класическия възглед, според който различни области на мозъка (като например областта, контролираща движенията на лакътя) са „пряко свързани", или способни да изпълняват задачи само след обучение чрез повторение, посредством което да бъдат установени съответните нервни връзки между мозъчните клетки, това е нещо като загадка. Прибрам отбелязва, че проблемът става много по-податлив на решаване, ако мозъкът би бил в състояние да обърне всичките си спомени, включително спомените за придобитите чрез обучение способности, като например писането, в един език на интерфериращи вълнови форми. Подобен мозък би бил много по-гъвкав и би могъл да прехвърля съхранената в него информация със същата лекота, с която един изкусен пианист транспонира някоя песен от една музикална тоналност в друга. Същата тази гъвкавост може да обясни способността ни да разпознаваме нечие познато лице, без значение от какъв ъгъл го виждаме. Освен това, щом мозъкът е запаметил едно лице (или някакъв друг обект или сцена) и го е преобразувал в език на вълнови форми, той може, в известен смисъл, да превърта тази вътрешна холограма от всички страни и да я изследва от каквато си иска перспектива. Усещанията за илюзорен крайник и как създаваме „свят извън нас" За повечето от нас е очевидно, че чувствата ни на любов, глад, гняв и т. н. са вътрешни реалности, а звукът на свирещ оркестър, топлината на слънцето, мирисът на изпичащ се хляб и т. н. са външни реалности. Не е толкова ясно обаче как нашите мозъци ни дават възможност да разграничаваме двата вида реалности. Прибрам например отбелязва, че когато погледнем някого, образът му в действителност е върху повърхността на нашата ретина. Но все пак ние не възприемаме този човек като съществуващ върху ретината. Ние го възприемаме като съществуващ в „света извън нас". По същия начин, когато си ударим пръст на крака, усещаме болката в него. Но реално тя не е там. В действителност болката е неврофизиологически процес, който протича някъде в мозъка ни. Как тогава нашият мозък е в състояние да предаде множеството неврофизиологични процеси, проявяващи се като наше преживяване, които са все вътрешни, и да ни подлъже да мислим, че едни са вътрешни, а други са разположени извън границите на нашето сиво вещество? Да създава илюзията, че нещата са разположени там, където не са, е най-типичният признак на една холограма. Както бе споменато, ако погледнете някоя холограма, тя като че ли има пространствена про-тяжност, но ако прекарате ръката си през нея, ще установите, че там няма нищо. Въпреки това, което ни казват сетивата ни, никакъв инструмент не ще улови присъствието на някаква ненормална енергия или вещество там, където холограмата изглежда да виси. Така е, защото холограмата е виртуален образ - образ, който изглежда разположен някъде, където не е, и пространствената му протяжност е не по-голяма от тази на триизмерния ви образ, който виждате, когато се погледнете в огледалото. Точно както този образ е разположен в живачната амалгама, нанесена върху задната повърхност на огледалото, така действителното местоположение на една холограма е винаги във фотографската емулсия върху повърхността на филма, на който е записана. Допълнително доказателство, че мозъкът е в състояние да ни подлъже да мислим, че вътрешни процеси са разположени извън тялото, идва от физиоло-га Георг фон Бекеши, носител на Нобелова награда. В серия от експерименти, проведени в края на 60-те години на XX в., Бекеши поставя вибратори върху коленете на участниците в тях, като те са с превръзка на очите. След това променя честотата на вибриране на инструментите. Докато го прави, той открива, че може да накара подопитните да преживеят усещането, че източникът на вибрацията се прехвърля от едното коляно на другото. Ученият установява, че дори може да накара участниците в експеримента да усетят източника на вибрация в пространството между техните колене. Накратко, той показва, че хора имат способността да изпитват привидни усещания в места на пространството, където те нямат абсолютно никакви сетивни рецептори". Прибрам смята, че работата на Бекеши е съвместима с холографския възглед и хвърля допълнителна светлина върху това как интерефериращите вълнови фронтове - или както е при Бекеши, интерфериращи-те източници на физическа вибрация - дават възможност на мозъка да определи местонахождението на някои от своите преживявания извън физическите граници на тялото. Той смята, че този процес може да обясни и феномена „илюзорен крайник", или усещането, което имат хора, претърпели ампутация, че липсващият крак или ръка все още са на мястото си. Често те преживяват свръхестествено реалистични гърчове, болки и пробождания в тези илюзорни придатъци, но може би преживяваното е холографският спомен за крайника, който все още е записан в интерференчните картини в техните мозъци. ЕКСПЕРИМЕНТАЛНА ПОДКРЕПА ЗА ХОЛОГРАФСКИЯ МОЗЪК За Прибрам повечето сходства между мозъка и холограмата будят интерес, но той знае, че неговата теория е без стойност, докато не бъде подкрепена от по-солидни доказателства. Един учен, който осигурява нови доказателства, е биологът Пол Пайч от Университета на Индиана. Любопитното е, че отначало Пайч упорито не вярва в теорията на Прибрам. Той е особено скептичен към твърдението му, че спомените нямат някакво определено място в мозъка. За да докаже, че Прибрам не е прав, Пайч разработва серия от експерименти, в които използва сала-мандри като подопитни животни. При предишни изследвания той е открил, че може да отстрани мозъка на саламандър, без да го убие, и въпреки че той остава вцепенен, докато мозъкът му липсва, неговото поведение напълно се нормализира, щом мозъкът му бъде възвърнат. Пайч разсъждава по следния начин - ако поведението при хранене на един саламандър не е свързано с някакво специфично място в мозъка, то не би било от значение как е поставен мозъкът в главата му. Ако е от значение, тогава теорията на Прибрам би била опровергана. Затова той преобръща лявата и дясната полусфера на мозъка на саламандъра, но за негов ужас, щом той бъде възвърнат в този му вид, сала-мандърът бързо възобновява нормалното си хранене. Той взема друг саламандър и му обръща мозъка наопаки (с главата надолу). Когато го поставя отново, нормалното хранене се възобновява. Чувствайки се все по- обезсърчен, той решава да предприеме по-драстични мерки. В серия от над 700 операции той реже на филийки, стръсква, разбърква, изважда и дори накълцва мозъците на своите нещастни подопитни, но винаги когато постави отново това, което е останало, тяхното поведение се нормализира11. Тези и други открития превръщат Пайч в привърженик на теорията на Прибрам и привличат достатъчно внимание, поради което неговите изследвания стават обект на част от телевизионното предаване 60 минути. Той описва своите преживявания и дава подробен отчет за експериментите си в своята проникновена книга Разбърканият мозък...... БОМ И ВЗАИМОСВЪРЗАНОСТТА Един аспект на квантовата реалност, който Бом намира за особено интересен, е странното състояние на взаимосвързаност, което изглежда съществува между привидно несвързани субатомни събития. Също толкова озадачаващо е, че повечето физици се стремят да отдадат малко значение на този феномен. Всъщност толкова малко е направело в това отношение, че един от най-знаменитите примери за взаимосвързаност остава скрит в едно от основните допускания на квантовата физика много години, преди някой да го забележи. Това допускане е направено от един от основателите на квантовата физика -датският физик Нилс Бор. Той отбелязва, че ако елементарните частици се появяват само в присъствието на наблюдател, тогава е също толкова безсмислено да се говори за свойствата и характеристиките на частиците като налични, преди те да бъдат наблюдавани. Това е обезпокоително за мнозина физици, защото в по- голямата си част науката е основана върху разкриването на свойствата на явленията. Но ако актът на наблюдението действително помага да бъдат създадени такива свойства, какво означава това за бъдещето на науката? Сред обезпокоените от твърденията на Бор бил Айнщайн. Въпреки ролята, която играе в основаването на квантовата физика, той изобщо не е доволен от посоката, в която новооперената наука поема. За него заключението на Бор, че свойствата на една частица не съществуват, докато не бъдат наблюдавани, е особено осъдително, защото, когато то се съчетае с друга находка на квантовата физика, то води до извода, че елементарните частици са взаимосвързани по начин, който Айнщайн смята просто за невъзможен. Тази находка е откритието, че субатомните процеси водят в резултат до създаването на двойка частици с еднакви или много сходни свойства. Да разгледаме един крайно нестабилен атом, когото физиците наричат позитроний. Атомът на позитрония се състои от един електрон и един позитрон (позитронът е електрон с положителен заряд). Тъй като позитронът е античастицата на електрона, в крайна сметка двете се взаимоунищожават (анихилират) и разпадат на два кванта светлина или „фотони", които се разлитат в противоположни посоки (способността да променя формата си от една частица в друга е още една способност на кванта). Съгласно квантовата физика няма значение колко далеч отлитат фотоните - когато бъдат измерени, винаги ще се открива, че те имат еднакви ъгли на поляризация. (Поляризация е пространствената ориентация на вълновия аспект на фотона при разлитането от източника.) През 1935 г. Айнщайн и неговите колеги Борис Подолски и Натан Розен публикуват една знаменита днес статия, озаглавена „Може ли квантово-механичното описание на физическата реалност да бъде смятано за завършено?" В нея те обясняват защо съществуването на такива двойки частици доказва, че не е възможно Бор да бъде прав. Както те отбелязват, две такива частици, да речем излъчваните фотони при разрушаването на позитрония, могат да бъдат създадени и да им се позволи да отлетят на значително разстояние*. Тогава те могат да бъдат пресрещнати и техните ъгли на поляризация измерени. Ако поляризациите се измерят точно в един и същ момент и се открие, че те са идентични, както квантовата физика предсказва, и ако Бор е прав и свойства като поляризацията не възникват, докато не са наблюдавани или измервани, това показва, че по някакъв начин двата фотона трябва мигновено да обменят помежду си информация така, че да знаят кой е ъгълът на поляризация, за който да се уговорят. Проблемът е, че съгласно специалната теория на относителността на Айнщайн нищо не може да пътува по- бързо от скоростта на светлината, да не говорим да пътува мигновено, защото това е все едно да се разруши бариерата на времето и би отворило вратата за всякакви видове неприемливи парадокси. Айнщайн и неговите колеги са убедени, че няма „разумна дефиниция" на реалността, която би позволила съществуването на такава по-бърза-от-светлината взаимосвързаност, а следователно Бор не е прав. Техният аргумент сега е известен като парадоксът на Айнщайн-Подолски-Розен, или, за краткост, АПР. Аргументът на Айнщайн не смущава Бор. Той съвсем не смята, че някакъв вид комуникация със скорост-по-голяма-от-светлината би могла да се осъществи, но предлага друго обяснение. Ако елементарните частици не съществуват, докато не са наблюдавани, тогава за тях повече не може да се мисли като за независими „неща".Следователно Айнщайн основава своя аргумент върху грешка, когато разглежда двойките частици като отделни. Те са част от една невидима система и е безсмислено да мислим за тях по друг начин. След известно време повечето физици вземат страната на Бор и се съгласяват, че неговата интерпретация е правилна. Един от допринеслите за триумфа на Бор фактори е, че квантовата физика се оказва толкова грандиозно успешна в предсказването на феномени, щото малцина физици са в състояние дори да разглеждат възможността за някаква нейна погреш-ност в едно или друго отношение. Освен това когато Айнщайн и неговите колеги изказват за пръв път своето предположение за двойките частици, технически и други причини не позволяват да бъде осъществен подобен експеримент. Така можем дори по-лесно да си го избием от ума. Любопитното е, че макар Бор да изработва своя аргумент, за да отрази атаката на Айнщайн срещу квантовата теория, както ще видим възгледът на Бор, че субатомните системи са неделими, има също толкова дълбоки неявни следствия за природата на реалността. По стечения на обстоятелствата тези скрити последствия също са пренебрегнати и още веднъж потенциалната значимост на взаимосвързаността е потулена. Видео > Тъканта на Космоса 1-какво Представлява Пространството? Видео > Тъканта на Космоса 2-илюзията За Време
ГЛАВА ПЪРВА Мозъкът КАТО ХОЛОГРАМА Не че светът на явленията е повреден, не в ред, лъжлив; не че няма обекти извън нас, на някакво равнище на реалността. Но ако проникнете и се взрете във вселената с една холографска система, ще достигнете до различен възглед, до различна реалност. И тази друга реалност може да обясни неща,които досега оставаха научно необясними:паранормални феномени, синхроничности,очевидното многозначително съвпадение на събития. Карл Прибрам в интервю за Сайколъджи Тудей Загадката, от която Прибрам тръгва по пътя към формулирането на своя холографски модел, е въпросът как и къде в мозъка се съхраняват спомените. В началото на 40-те години на XX в., когато той за пръв път се заинтересува от тази мистерия, общоприетото схващане е, че спомените са разположени на определено място в мозъка. Смятало се е, че за всеки спомен, примерно за последния път, когато сте видели баба си, или за аромата на гардения, която сте помирисали, когато сте били шестнадесетгодишен, има определено място някъде в мозъчните клетки. Такива следи от спомени се наричали енгра-ми и въпреки че никой не знаел от какво е направена една енграма - дали е неврон или може би специален вид молекули -повечето учени били убедени, че е само въпрос на време това да бъде открито. Тяхната увереност имала основания. Изследвания на канадския неврохирург Уайлдър Пенфийлд през 20-те години на XX в. предоставят убедителни данни, че определени спомени имат определени места в мозъка. Едно от най-необичайните качества на мозъка е, че самият обект не усеща пряко болката. Ако се приложи местна упойка към скалпа и черепа, могат да бъдат извършвани хирургически манипулации върху мозъка на човек в пълно съзнание, без той да усети някаква болка. В серия от експерименти с голяма научна значимост Пенфийлд използва това обстоятелство в своя полза. Докато работи върху мозъците на епилептици, той стимулира с електричество различни области на техните мозъчни клетки. За негово изумление открива, че когато стимулира темпоралните лобове (областта на мозъка зад слепоочията) на своите пациенти в пълно съзнание, те преживяват наново минали епизоди от живота си в ярки детайли. Един от тях неочаквано преживява наново разговор със свои приятели в Южна Африка; момче чува майка си, която говори по телефона, и, след няколко докосвания от електрода на Пенфийлд, е в състояние да възпроизведе целия неин разговор; жена се оказва в кухнята си и може да чуе своя син, който свири отвън. Дори когато Пенфийлд се опитва да подведе своите пациенти, като им разказва, че стимулира друга област, докато всъщност не го прави, той открива, че когато докосва едно и също място, винаги възниква един и същи спомен. В книгата си Загадката на ума, публикувана през 1975 г., малко преди смъртта му, той пише: „Веднага стана ясно, че това не са сънища. Имаше електрически активирания на последователния запис на съзнанието, запис, който е бил осъществен в по-ранно преживяване на пациента. Пациентът „пре-живяваше" всичко, което е осъзнавал през този по-ранен период, така както гледаме ретроспективни кадри във филм."1 От своето изследване Пенфийлд стига до извода, че всичко, което сме преживяли някога, се записва в нашия мозък - от лицето на някой непознат, който сме зърнали сред тълпата, до всяка паяжина, която сме съзерцавали в детството си. Той заключава, че именно затова при неговите проби ненадейно изникват спомени за толкова много незначителни събития. Ако паметта ни е пълен запис на дори най-рутинните действия от нашия всекидневен живот, то основателно е да се предположи, че произволно потапяне в хроника с такъв широк обхват ще извади наяве голямо количество незначителна информация. Като млад стажант по неврохирургия Прибрам няма основание да се съмнява в теорията на Пенфийлд за енграмите. Но тогава се случва нещо, което завинаги променя мисленето му. През 1946 г. той отива да работи с големия невропсихолог Карл Лешли в Лабораторията по биология на приматите „Йеркс", тогава в Ориндж-Парк, щата Флорида. Повече от тридесет години този учен е посветил на своите все по-интензивни търсения на изплъзващите се механизми, отговорни за паметта, а Прибрам има възможността да се запознае от първа ръка с плодовете на неговата работа. Поразителното е не само, че Лешли не успява да намери доказателства за енграмата, но в действителност неговото изследване като че ли престава да подкрепя всички открития на Пенфийлд. Лешли тренира плъхове да изпълняват разнообразни задачи, докато преминават през лабиринт. След това хирургически отстранява различни части на мозъците им и отново ги подлага на проверка. Целта му е буквално да изреже частта от мозъците на плъховете, която съдържа спомена за уменията, добити при преминаване на лабиринта. За своя изненада открива, че която и част от мозъците им да изреже, той не може да унищожи техните спомени. Често се случва двигателните умения на плъховете да намалеят и те тромаво да се препъват през лабиринта, но даже с отстранени масивни части от мозъците им техните спомени остават напълно непокътнати. За Прибрам това са невероятни открития. Ако спомените имат определени места в мозъка по същия начин, по който книгите имат определени места на библиотечните рафтове, защо хирургическите грабежи на Лешли изобщо не им въздействат? Единственият отговор за Прибрам изглежда е, че спомените не са разположени в точно определени мозъчни области, а по някакъв начин са разпилени или разпръснати из целия мозък. Проблемът е, че той не познава механизъм или процес, който може да обясни такова състояние на нещата. Лешли е още по-малко убеден и по-късно пише: „Понякога чувствах, докато преглеждах данните за локализирането на следите на паметта, че логичният и неизбежен извод е: запаметяването и научаването на нещо изобщо са невъзможни. Но въпреки това, въпреки наличието на такива данни против него, научаването наистина понякога се осъществява."2 През 1948 г. Прибрам получава работа в Йейл и, преди да напусне, помага за подробното описване на монументалните тридесетгодишни изследвания на Лешли.
ПРОБИВЪТ В Йейл Прибрам продължава да обмисля идеята, че спомените са разпръснати навсякъде в мозъка, и колкото повече размишлява, толкова по-убеден става. В края на краищата, пациенти, на които са отстранени части от мозъка по медицински причини, никога не страдат от загуба на определени спомени. Отстраняването на голяма част от мозъка може да направи спомените по-смътни, но никой не излиза от хирургията със загуба на някаква избрана част от спомените си. По същия начин хора, получили травми по главата при автомобилни катастрофи или други инциденти, никога не забравят половината от семейството си или половината от романа, който са чели. Даже отстраняването на отрязъци от темпоралните лобове, областта от мозъка, която толкова се откроява при изследванията на Пенфийлд, не създава празноти в спомените на човека. Мнението на Прибрам се затвърждава впоследствие от невъзможността той и други изследователи да повторят резултатите на Пенфийлд, когато стимулират мозъци на хора, които не са епилептици. Дори самият Пенфийлд не е в състояние да повтори резултатите си при такива пациенти. Въпреки натрупващите се данни, че спомените са равномерно разпръснати, Прибрам все още недоумява как може мозъкът да извърши подобен подвиг, който изглежда направо магия. И тогава, в средата на 60-те години на XX в., той прочел в „Сайънтифик Америкън" поразила го като гръм статия, в която се описва първото конструиране на холограма. Не само идеята за холографията го поразява, но и това, че тя предлага решение на загадката, с която се е борил............ За все по-увеличаващия се брой учени, които възприемат и започват да използват холографския модел бързо става ясно, че той действително помага да се обяснят всички паранормални и мистични преживявания, а през последните 5-6 години продължава да подтиква изследователите и да хвърля светлина върху все повече необясними преди явления. Например: През 1980 г. психологът д-р Кенет Ринг от Университета на Кънектикът допуска, че преживяванията на прага на смъртта могат да бъдат обяснени чрез холографския модел. Ринг, който е президент на Международната асоциация за изследване на състояния на прага на смъртта, смята, че подобни изживявания, както и самата смърт, не са нищо друго, освен преместване на нечие съзнание от едно равнище на холограмата на реалността на друго ниво.
През 1985 г. д-р Станислав Гроф, ръководител на психиатричните изследвания в Мерилендския център за психиатрични изследвания и асистент по психиатрия в медицинския факултет на университета „Джон Хопкинс", публикува книга, в която стига до извода, че съществуващите неврофизиологически модели на мозъка са неадекватни и само някакъв холографски модел може да обясни неща като архетиповите преживявания, неочакваните срещи с колективното несъзнавано и други необичайни явления, които настъпват при изменени състояния на съзнанието. През 1987 г. на годишното събрание на Асоциацията за изследване на сънищата, проведено във Вашингтон, физикът Фред Алън Улф направи изказване, в което твърдеше, че холографският модел обяснява осъзнатите сънища (необичайно ярки сънища, в които спящият осъзнава, че е буден). Улф смята, че такива сънища в действителност са посещения на паралелни реалности, а холографският модел в крайна сметка би ни позволил да развием една „физика на съзнанието", която ще ни даде възможност да започнем да изследваме по-цялостно тези нива на съществуване в други измерения, През 1987 г. д-р ф. Дейвид Пийт, физик от Кралския университет на Квебек (Канада), твърди в книгата си, озаглавена Синхроничност: Мостът между материята и ума, че синхроничностите (съвпадения, които са необичайни и толкова психологически значими, че не изглежда да са резултат само на случайност) могат да бъдат обяснени чрез холографския модел. Пийт вярва, че такива съвпадения са всъщност „цепнатини в тъканта на реалността". Те разкриват, че нашите мисловни процеси са свързани с физическия свят много по-тясно, отколкото се подозираше досега. Това са само няколко от провокиращите мисленето идеи, които ще бъдат разисквани в тази книга. Голяма част от тях са извънредно спорни. В действителност самият холографски модел е във висша степен дискусионен и в никакъв случай не е приеман от множество учени. Въпреки това, както ще видим, мнозина видни и влиятелни мислители наистина го подкрепят и смятат, че той е може би най-точната картина на реалността, с която разполагаме за момента. Последен щрих към доказателствата в подкрепа на холографския модел е самото паранормално. Това не е маловажен момент, защото през последните няколко десетилетия се натрупа забележителен масив от данни, които подсказват, че нашето съвременно разбиране на реалността, солидната и удобна картина на света, която сме изучавали в колежите, е погрешна. Тъй като тези открития не могат да бъдат обяснени от който и да е от нашите общоприети научни модели, науката в повечето случаи ги пренебрегва. Обаче обемът на данните достигна точката, в която положението вече става неудържимо.Само един пример - през 1987 г. физикът Робърт Джен и клиничният физиолог Бренда Дън, и двамата от Принстънския университет, обявяват след десетилетие на упорито експериментиране в тяхната Принстънска лаборатория за изследване на машинни аномалии, че са натрупали неоспорими доказателства за способността на ума психически да взаимодейства с физическата реалност. По-точно Джен и Дън откриват, че и само чрез съсредоточаване на ума хората са в състояние да повлияят на начина, по който действат определени машини. Поразяващо откритие, което не може да бъде обяснено и вписано в нашата стандартна картина на света. То обаче може да бъде обяснено чрез холографския възглед. Щом паранормални събития не могат да бъдат разяснени в рамките на нашите съвременни научни разбирания, значи те изискват нов начин за виждане на вселената, нова научна парадигма. Но защо науката така се съпротивлява, когато стане дума за паранормалното? Този въпрос е по-труден. Като коментира съпротивата, на която се е натъкнал поради намиращите се в разрез с общоприетото свои възгледи за здравето, д-р Бърни С. Сийгъл, хирург от Йейл и автор на бестселъра Любов, медицина и чудеса, твърди, че причината е в пристрастеността на хората към техните убеждения. Сийгъл казва, че затова, когато се опитваш да промениш убежденията на хората, те реагират като наркомани. Изглежда в наблюдението на Сийгъл се съдържа голяма доза истина, особено като си припомним колко много велики прозрения и открития в историята на цивилизацията първоначално са били посрещнати с такова страстно отхвърляне. Ние сме пристрастени към нашите вярвания и се държим като наркомани, когато някой се опита да ни отнеме мощния опиум на нашите догми. И тъй като западната наука през последните няколко века гледа с недоверие към паранормалното, тя не иска да се откаже от своята наркомания толкова леко.
И ЗРЕНИЕТО Е ХОЛОГРАФСКО Споменът не е единственото нещо, което мозъкът може да обработи холографски. Друго откритие на Лешли е, че зрителните центрове на мозъка са също удивително устойчиви на хирургическо изрязване. Той открива, че дори след като се отстрани до 90% от зрителната кора (частта от мозъка, която възприема и тълкува това, което окото вижда) на плъх, животното все още може да изпълнява задачи, изискващи сложни зрителни умения. По същия начин проведено от Прибрам изследване разкрива, че до 98% от оптичните нерви на котка могат да бъдат прерязани, без сериозно да се накърни нейната способност да изпълнява сложни зрителни задачи. Това е все едно да вярваме, че публиката в някое кино може да се наслаждава на филма дори и след като 90% от филмовия екран липсва, а неговите експерименти отново са предизвикателство спрямо стандартното разбиране за принципите на работа на зрението. Според водещата тогава теория между образа, който вижда окото, и начина, по който той е представен в мозъка, има абсолютно (едно към едно) съответствие. С други думи, смята се, че когато гледаме квадрат, електрическата активност в нашата зрителна кора също приема формата на квадрат. Въпреки че открития от типа на тези, направени от Лешли, като че ли слагат край на тази представа, Прибрам не е доволен. Докато е в Йейл, той замисля серия експерименти, за да разреши въпроса, и прекарва следващите седем години във внимателно измерване на електрическата активност в мозъците на маймуни, докато те изпълняват различни зрителни задачи. Той открива, че не само не съществува никакво съответствие едно към едно, но липсва дори забележим модел на последователността, в която електродите се възбуждат. Той пише за своите открития: „Тези експериментални резултати са несъвместими с възгледа, че един подобен на снимка образ се проектира върху повърхността на кората. Щом устойчивостта на зрителната кора към хирургическо изрязване показва, че подобно на паметта зрението също е разпръснато, и след като Прибрам се запознава с холографията, той започва да се пита дали и то не е холографско. Характерният за природата на холограмата принцип „цялото във всяка част" несъмнено изглежда обяснява как може да бъде отстранена толкова голяма част от зрителната кора, без това да повлияе на способността за изпълняване на зрителни задачи. Ако мозъкът обработва образите, като използва някакъв вид вътрешна холограма, дори едно малко парче от холограмата може все още да възстанови целостта на онова, което окото вижда. Това обяснява също липсата на каквото и да е абсолютно съответствие между външния свят и електрическата активност на мозъка. Освен това, ако мозъкът използва холографски принципи за обработване на зрителната информация, тогава не би имало по-голямо абсолютно съответствие между електрическата активност и вижданите образи отколкото това между безсмислената спирала от интерференчни картини върху една холографска фотоплака и образът, закодиран в нея. Остава само въпросът какъв вълноподобен феномен би могъл да използва мозъкът, за да създава такива вътрешни холограми. Веднага щом си задава този въпрос, Прибрам се досеща за един възможен отговор. Известно е, че електрическите съобщения между нервните клетки на мозъка (невроните) не протичат самостоятелно. Подобно на малки дървета, невроните имат клончета, и когато дадено електрическо послание достигне края на едно от тези клончета, то го излъчва навън, както вълната в езеро. Тъй като невроните са много плътно натъпкани, тези разширяващи се електрически вълнички - също вълноподобен феномен - постоянно се наслагват една върху друга. Когато Прибрам си припомня това, той осъзнава, че те несъмнено създават едно почти безкрайно и калейдоскопично множество от интерференчни картини, а те на свой ред може би придават на мозъка неговите холографски свойства. „Холограмата си е била там през цялото време, предвид вълноподобната природа на свързването между мозъчните клетки -отбелязва Прибрам. - Просто ние не сме били наблюдателни и съобразителни, за да го разберем.
ДРУГИ ЗАГАДКИ, ИЗЯСНЯВАНИ ЧРЕЗ ХОЛОГРАФСКИЯ МОДЕЛ НА МОЗЪКА Прибрам публикува първата си статия за възможната холографска природа на мозъка през 1966 г. и продължава да разширява и усъвършенства своите идеи през следващите няколко години. Докато го прави и след като други изследователи се запознават с неговата теория, бързо става ясно, че разпръснатата природа на паметта и зрението не е единствената неврофизиологична загадка, която може да бъде обяснена чрез холографския модел. Необятната човешка памет Холографията обяснява също как нашите мозъци могат да съхраняват толкова много спомени върху такова малко пространство. Блестящият физик и математик от унгарски произход Джон фон Нойман веднъж пресмята, че в хода на един средно дълъг човешки живот мозъкът запаметява информация от порядъка на 2,8 х Ю20 (280 000 000 000 000 000 000) бита. Това е потресаващо количество информация и изследователите на мозъка отдавна се стараят да се доберат до механизъм, който да обяснява подобни огромни възможности. Интересно е, че холограмите също притежават фантастичен капацитет за съхраняване на информация. Чрез променяне на ъгъла, от който двата лазера облъчват холографската плака, става възможно да се запишат множество различни образи върху една и съща повърхност. Всеки записан по такъв начин образ може да бъде възстановен просто като се освети фотоплаката с лазерен лъч под същия ъгъл, под който е бил записан от първоначалните два лъча. Като прилагат този метод, изследователите са изчислили, че на един квадратен инч (=6.45 кв. см) филм може да се съхрани количеството информация, което се съдържа в 50 Библии ! ..... Видео > Какво представлява пространството? // What is Space?
Човешката ДНК е биологичен интернет превъзхождащ в много аспекти изкуствения такъв. Изследвания на руски учени обясняват феномени (директно и индиректно) като ясновидство, интуиция, случаи на внезапно изцеление и на такова от разстояние, самоизцеление, техники за утвърждаване, необичайни светлинни аури около хора, влияние над времето чрез ума и много повече.
В допълнение има свидетелства за съвършено нов вид медицина при която ДНК може да бъде повлияна и репрограмирана с думи БЕЗ да се режат и подменят гени.
Само 10% от нашата ДНК се използва за изграждане на протеини. Точна тази подгрупа на ДНК е от интерес за западните изследователи и е тази която се изследва и категоризира. Другите 90% се считат за „отпадъчна ДНК”. Руските изследователи обаче били убедени че „природата” не е толкова глупава и си позволили да обединят усилията на лингвисти и генетици, които да изследват тези 90% от „отпадъчна ДНК”. Техните резултати, открития и заключения са революционни!
Според тях нашата ДНК не само е отговорна за конструкцията на нашето тяло, но също така служи за складиране на данни и комуникация. Руските лингвисти открили, че генетичния код, особено в изглеждащите безполезни 90% следва същите правила точно както при нашите човешки езици. За тази цел те сравнили правилата за синтаксис (начина по който думите се поставят заедно за да образуват фрази и изречения), семантика (учението за значението на езиковите форми) и основните правила на граматиката.
Те открили, че алкалите в нашата ДНК следват обичайната граматика и имат набор от правила точно както нашите езици. Така че човешките езици не са се появили случайно, а са отражение на нашата вродена ДНК.
„Живите хромозоми функционират точно като солитонно-холографски компютри използвайки ендогенното ДНК лазерно излъчване”.
Това означава, че те успели да модулират определени честотни шаблони на лазерен лъч и с него да повлияят честотата на ДНК, като по този начин се повлиява самата генетична информация. Тъй като основната структура на ДНК двойките и на езика са с еднаква структура не се изисква никакво декодиране на ДНК. Могат да се използват просто думи и изречения от човешки език!
Това също било експериментално доказано! Живата ДНК субстанция (в живата тъкан, а не ин витро) винаги ще реагира на езиково модулирани лазерни лъчи и дори на радиовълни ако се използват правилните честоти. Това окончателно и научно обяснява защо утвърдителните техники/утвържденията, автогенните тренировки, хипнозата и други подобни могат да имат толкова силен ефект над хората и техните тела. Напълно нормално и естествено е нашата ДНК да реагира на езика.
Докато западните изследователи режат определени гени от ДНК нишки и ги вмъкват на друго място, руснаците с ентусиазъм работили над устройства, които могат да влияят на клетъчния метаболизъм чрез подходящо модулирани радио и светлинни честоти и по този начин да поправят генетични дефекти.
Изследователската група на Гаряев успяла да докаже, че с този метод хромозомите увредени от х-лъчи например могат да бъдат поправени. Те дори прихванали енергийни модели на една определена ДНК и ги препратили в друга, като по този начин репрограмирали клетките в друг геном. Така например те успешно трансформирали жабешки ембрион в ембрион на саламандър просто като изпратили информационния шаблон на ДНК!
По този начин цялата информация била прехвърлена без нито един от страничните ефекти, които се срещат когато се режат и прехвърлят гени от ДНК. Това представлява „невероятна сензация” която може да преобрази света. Всичко това само чрез простото прилагане на вибрация и език вместо на архаични режещи процедури! Тези експерименти показват невероятната сила на вълновата генетика, която има по-голямо влияние над формирането на организмите отколкото биохимичните процеси на алкалните вериги.
Езотеричните и духовни учители знаят от хилядолетия, че нашето тяло може да се препрограмира чрез език, думи или мисъл. Това сега е научно доказано и обяснено. Разбира се честотата трябва да бъде точна. И точно затова не всеки е еднакво успешен и може да го прави винаги със същия успех. Всеки човек трябва да работи над вътрешните процеси и зрялост за да създаде съзнателна комуникация с ДНК.
Руски изследователи работят над метод, който не е зависим от тези фактори, но ВИНАГИ ще работи ако се използва правилната честота. Но колкото по-развито е съзнанието на човека, толкова по-малко е нужно каквото и да е устройство! Тези резултати могат да се постигнат и самостоятелно и науката най-накрая ще спре да се присмива на подобни идеи и ще потвърди и обясни резултатите (предвид това, че статията е от 2002 г. по-скоро се работи в посока покриване на глобално ниво – бел. Alien).
Руските учени открили също, че нашата ДНК може да произвежда смущаващи модели във вакуума, като по този начин произвежда магнетизирани „червееви дупки”. Тези дупки (тунели) са микроскопични еквиваленти на така наречените мостове на Айнщайн-Розен в околностите на черните дупки. Това са тунелни връзки между напълно различни части на вселената, през които може да бъде пратена информация отвъд времето и пространството.
ДНК-то привлича тези битове от информация и ги предава на нашето съзнание. Този процес на хипер-комуникация е най-ефективен в състояние на релаксация. Стресът, притесненията или хиперактивният интелект или предотвратяват успешната хипер-комуникация, или информацията ще бъде напълно изкривена и безполезна. В природата хипер-комуникацията съществено се осъществява от милиони години. Организираният начин на живот при насекомите доказва това драматично.
Модерният човек го познава на много по-фино ниво като „интуиция”.
Един пример от природата: когато кралицата на мравките е отделена от нейната колония, строежите продължават според плана. Ако кралицата е убита обаче цялата работа в колонията престава. Нито една мравка не знае какво да прави. Очевидно кралицата изпраща „строителните планове” отдалече до груповото съзнание на нейните поданици. Тя може да бъде толкова далече колко иска, стига да е жива. При хората хипер-комуникацията обикновено се среща най-често когато някой внезапно придобие достъп до информация, която е извън неговата база от знания. Подобна хипер-комуникация следователно се усеща като вдъхновение или интуиция.
Италианският композитор Джузепе Тартини например сънувал една нощ, че дяволът е седнал до него в леглото свирейки на цигулка. Следващата сутрин Тартини успял да запише мелодията точно както я е чул в паметта си и я нарекъл „Соната – Дяволски Трилери”.
В продължение на години, 42 годишен медицински работник сънувал ситуация, при която той е свързан с нещо подобно на CD-ROM. Информация от множество полета на познанието била прехвърлена към него и той можел да си я спомни на сутринта. Наводняването с информация било толкова голямо, че изглеждало че цяла енциклопедия била прехвърлена за една нощ. Повечето от фактите били извън неговите лични познания и били свързани с технически детайли, за които той не знаел абсолютно нищо.
Връщайки се към експеримента, руските учени облъчили проби от ДНК с лазерна светлина.
На екрана бил формиран типичен вълнов модел. Когато те махнали ДНК пробата вълновият модел не изчезнал, а останал. Много контролни експерименти показали, че моделът идва от вече махнатата ДНК проба, чието енергийно поле оставало да действа. Този ефект сега се нарича ефект на фантомната ДНК. Предполага се, че енергия извън времето и пространството продължава да тече през активираните червееви дупки след като ДНК-то е махнато.
Техниката на Гаряев очевидно може да бъде „рафинирана” така, че да възстановява гени на големи разстояния. Ако тази технология бъде приспособена към „нормалния живот на хората” огромна част от здравната индустрия за милиарди долари ще бъде съсипана.
Техниката на Гаряев може да се намеси в генетичния процес така, че плодовете и зеленчуците да издържат по-дълго и да имат отново характерния си силен вкус.
Днес дори органичните зеленчуци имат блудкав вкус и само на празници в страните от третия свят, които не могат да си позволят торове може да се усети истинския вкус на свеж плод.
Всичката предоставено тук информация е от книгата „Замрежената интелигентност” на Грацина Фосар и Франц Блудорф, ISBN 3930243237.
Тази статия е преведена на английски език от немски като са включени обобщения и коментари от Бербел. Оригиналната книга за съжаление засега е налична само на немски език.
Езотеричните и духовни учители знаят от векове, че нашето тяло е може да се програмира чрез речта, думите и мислите. Това вече е доказано и обяснено научно.
Човешката ДНК е биологичен Интенет и превъзхожда в много аспекти изкуствено създадения. Последните руски научни изследвания директно и индиректно обясняват феномени като ясновидството, интуицията, спонтанните и отдалечени на разстояние случаи на излекуване, самоизлекуване, техники на утвърждения, необичайни светлини/ аури около хора (и именно при духовни водачи), въздействие върху уча от промени в климата и много повече.
В допълнение, съществуват доказателства за едни цял нов тип медицина, в която ДНК може да бъде повлияна от и програмирана чрез думи и честоти БЕЗ отстраняването на или замяната на дори един ген. Само 10% от ДНК се използва за изграждане на протеини. Този обем ДНК е от интерес за западните учени с цел изследване и категоризиране. Останалите 90% се разглеждат като „ ДНК боклук.”
Руските изследователи обаче, изхождайки от убеждението си, че природата не е глупава, влизат в сътрудничество с лингвистиците и генетиците с цел да изучават тези други 90% „ДНК боклук”. Техните резултати, находки и заключения са просто революционни!
Според данните от изследванията, нашата ДНК отговаря не само за изграждането на нашето тяло, но също така служи и за съхранение на данни и общуване. Руските лингвисти отриват, че генетичният код особено в частта на тези „безполезни” 90% следва логиката на човешките езици.
За тази цел те сравняват правилата на синтаксиса (начинът, по който думите са разположение една спрямо друга за образуването на фрази и изречения), семантиката (науката за значението на речевите форми) и базовите правила на граматиката. В резултата откриват, че They found that the алкалите в нашата ДНК следват логиката на граматиката и се подчиняват на конкретни правила точно като нашите езици. По тази причина човешките езици са възникнали съвсем не случайно, а отразяват нашата собствена наследена ДНК.
Руският биофизик и молекулярен биолог Пьотр Гаряев и неговите колеги изследват също така и вибрационното поведение на ДНК. На кратко изводът е, че „Живите хромозоми функционират точно като холографен компютър като използват ендогенна лазерна радиация на ДНК.” Това означава, че например учените успяват да модулират определени честотни модели (звук) под форма подобна на лазер, които повлияват честотата на ДНК и о този начин самата генетична информация.
Тъй като базовата структура на ДНК- алкалните двойки и тази на речта (както беше обяснено по-горе) имат еднотипна структура, не е необходимо декодиране на ДНК. Могат просто да бъдат ползвани думи и изречения от човешката реч! Това също е доказано по експериментален път!
Живата ДНК материя (в жива тъкан, а не ин витро) винаги ще реагира на речево-модулирани лазерни лъчи и дори на радио вълни, ако се използват правилните честоти (звук). Това най-сетне обяснява научно защо утвържденията, хипнозата, и подобни могат да имат толкова силни ефекти върху човешките същества и техните тела. Напълно нормално и естествено е нашата ДНК да реагира на речта.
Докато западните учени отделят индивидуални гени от ДНК веригите и ги влагат в обект, за да бъдат изследвани, руснаците ентусиазирано създават уреди, които въздействат върху клетъчния метаболизъм посредством модулирани радио и светлинни честоти, като по този начин поправят генетични дефекти.
Те дори прихващат информационни модели на отделни ДНК елементи и ги прехвърлят върху други като по този начин препрограмират клетки към друг геном. Посредством този метод например успешно трансформират жабешки ембриони в такива на саламандри единствено като прехвърлят ДНК информационни модели! По този начин целия обем информация е прехвърлен без странични ефекти или нарушавания на хармонията, които настъпват при отрязване и въвеждане на отделни гени от ДНК.
Горното представлява невероятна променяща света трансформация и сензация: просто чрез прилагане на вибрация (звукови честоти) и реч вместо чрез архаичната процедура по отрязване!!
Експериментът насочва към изключителната мощ на вълновата генетика, която очевидно има по-силно въздействие върху формирането на организма от биохимичните процеси на алкалните вериги.
Езотеричните и духовни учители знаят от векове, че нашето тяло е може да се програмира чрез речта, думите и мислите. Това вече е доказано и обяснено научно.
Разбира се, честотата трябва да бъда правилна. И по тази причина не всеки човек е еднакво успешен или може да постига неща във всеки момент с една и съща сила. Отделният индивид е необходимо да работи върху вътрешните си процеси и развитие, за да изгради съзнателна комуникация със своята ДНК.
Руските учени работят по метод, който не зависи от тези фактори, но ВИНАГИ работи, при условие че човек използва вярната честота. Но колкото по-високоразвито е съзнанието на човека, толкова по-малка е необходимостта от всякакъв уред: човек може да постигне тези резултати сам. Науката най-сетне ще спре да се присмива на подобни идеи и ще потвърди и обясни резултатите. И откритието далеч не свършва тук.
Руските учени откриват още, че нашата ДНК може да създаде нарушаващи модели във вакуум, като по този начин произведе магнитни тунели! Тези тунели са микроскопични еквиваленти на тъй наречените мостове на Айнщайн-Розен в близост до черните дупки, които биват оставяни от изгорелите звезди.
Горното представляват тунело-подобни връзки между цели отделни зони на вселената, през които информацията може да бъде предавана отвъд времето и пространството. ДНК привлича тези частици информация и ги предава на нашето съзнание. Този процес на хиперкомуникация (телепатия, ченълинг) е най-ефективен в състояние на релаксация.
Стресът, тревожността и хиперактивният интелект пречат на успешната хипер-комуникация или с други думи – информацията ще бъде напълно разбъркана и безполезна. В природата хипер-комуникацията се прилага успешно от милиони години. Организираният поток на живота на насекомите доказва това по драматичен начин. Съвременният човек го познава единствено на по-фино ниво под формата на интуиция. Ние обаче също сме способни да си възстановим тези умения в пълната им форма.
Пример от природата – когато царицата мравка бъде отделена от своята колония, оставащите мравки-работници ще продължат пламенно да строят по плана. Ако обаче царицата бъде убита, работата в колонията спира. Никой мравка не знае како да прави. Очевидно царицата предава „строителните планове” дори и от голямо разстояние посредством груповото съзнание с нейните субекти. Способна е да прави това, колкото и далеч да се намира, докато е жива.
При човешките същества хипер-комуникацията най-често се среща, когато някой изведнъж се сдобие с информация, която е извън неговата база знания. Такава хипер-комуникация бива преживяна под формата на вдъхновение или интуиция (също и под формата на ченълинг при транс). Италианският композитор Джузепе Тартини линк например една нощ сънувал, че дяволът седнал на края на леглото му като свирел на цигулка. На следващата сутрин Тартини бил в състояние да запише произведението по памет. Нарекъл сонатата „Дяволските трели линк” (1713 г.).
С години 42-годишният мъж медицинска сестра сънувал за ситуация, в която е прикачен към нещо като диск на знанието. Разнородно знание от всякакви възможни сфери било прехвърлено към него като на сутринта бил способен да го възпроизведе. Това бил такъв прилив от информация, че изглеждало сякаш цяла енциклопедия била прехвърлена към него през нощта. Болшинството факти били извън сферата на личното му знание и достигало до технически детайли, за които той нищо не знаел. В случаите на настъпване на хипер-комуникация в ДНК, както и в самия човек, могат да се наблюдават свръхприродни феномени.
Руските учени облъчили ДНК проби с лазерна светлина. На екрана се оформил типичен модел на вълна. Когато отстранили ДНК пробата, моделът на вълната не изчезнал, а напротив – останал. Много контролирани експерименти показват, че моделът продължава да се предава от отстранената проба, чието енергийно поле очевидно само по себе си се запазва. Този ефект днес се нарича ефект на ДНК-фантом. Предполага се, че енергията извън времето и пространството продължава да протича през активираните тунели и след отстраняването на ДНК. Страничните ефекти, които най-често се срещат в случаите на хипер-комуникация при човешките същества, са необясними електромагнитни полета в близост до въпросното лице.
Функционирането на електронни уреди като CD плеъри и подобни може да бъде разстроено и дори те да спрат да работят за часове. Когато електромагнитното поле бавно се разсее, функционирането на уреда се възстановява до нормалното. Много лечители и психотерапевти познават ефекта от тяхната практика: колкото по-положителна е атмосферата и енергията, толкова по-разстройваща би могла да бъде тя към записващи устройства като те дори спират да работят точно в конкретния момент. Често пъти до следващото утро всичко отново се връща към нормалното.
Вероятно за много хора е успокояващо да прочетат това, тъй като обяснява, че вместо те да бъдат разгледани като технически неспособни, правилното е да бъдат наречени добри хипер-комуникатори.
В своят книга „Замрежената интелигентност”, Грацина Фосар и Франц Блудорф обясняват тез връзки точно и ясно. Авторите цитират и източници, изхождайки от това, че в стари времена човечеството е било подобно на представителите на животинския свят: много силна връзка с груповото съзнание и по тази причина е функционирало като група. С цел да развием и изживеем индивидуалността обаче, ние сме били принудени почти да забравим тази хипер-комуникация.
В днешно време, когато сме относително стабилни в индивидуалното съзнание, сме в състояние да създадем нова форма на групово съзнание, а именно такава, при която придобиваме достъп до цялата информация посредством ДНК без да бъдем принуждавани или дистанционно контролирани спрямо това, което да направим с тази информация. Понастоящем знаем това, както ползваме Интернет – нашата ДНК може да захрани правилната информация в мрежата, да извлече от мрежата и може да осъществи контакт с други участници в мрежата. Дистанционното лечение, телепатията или дистанционното усещане за състояние на друг човек може да бъде обяснено по този начин. Някои животни отдалече знаят кога техните собственици планират да се върнат вкъщи. Това може да бъде тълкувано и обяснено чрез концепцията за груповото съзнание и хипер-комуникацията. Никое съвкупно съзнание не може да бъде използвано смислено за период от време без ясно изразена индивидуалност; в противен случай бихме се върнали към примитивно стадо, което лесно може да бъде манипулирано. Хипер-комуникацията в новата ера означава нещо съвсем различно.
Изследователите смятат, че ако човешките същества с пълна индивидуалност възвърнат своето групово съзнание, те ще притежават божествена способност да създават, променят и оформят неща на Земята! И човечеството съвкупно се движи към такова групово съзнание от нов тип.
Петдесет процента от децата ще станат проблем с достигането на училищна възраст, тъй като системата смесва всички и очаква приспособяване. Но индивидуалността на днешните деца е толкова силна, че те отказват това приспособяване и се противопоставят на отказа от своята идиосинкразия (б.пр. специфична индивидуалност) по най-различни начини.
В същото време се раждат все повече деца с ясновидски способности. Нещо в тези деца се стреми към групово съзнание от нов тип и това вече не може да бъде потиснато.
По правило, времето (климатът) е относително трудно да се повлияе от отделен индивид. Но то може да бъде повлияно от групово съзнание. В това няма нищо ново за някои племена. Времето силно се влияе от резонантната честта на Земята (Шуманови честоти). Това са същите тези честоти, които се произвеждат в нашия мозък, и когато много хора синхронизират своето мислене или когато индивиди (например духовни водачи) концентрират мислите си във вид на лазерен лъч, не е изненадващо, че могат да повлияят на времето.
Модерна цивилизация, която развие групово съзнание, няма да страда нито от екологични проблеми, нито от оскъдност на енергия, тъй като ако използва такава сила на съзнанието като единна цивилизация, тя ще има контрол енергиите на родната си планета като естествен резултат.
Когато голям брой хора се обединят с висше намерение, както това става при медитация за мир, потенциалните възможности за насилие също изчезват.
Очевидно ДНК е органичен свръхпроводник, който може да работи при нормална температура на тялото, за разлика от изкуствените свръхпроводници, които изискват крайно ниски температури между -200 и -140C, за да функционират. В допълнение, всички свръхпроводници са в състояние са съхраняват светлина и по тази причина – информация. Това допълнително обяснява как ДНК съхранява информация.
Съществува и друг феномен, свързан с ДНК и тунелите. При нормални обстоятелства тези свръх-малки тунели са високонестабилни и биват поддържани само за минимални сегменти от секундата. При определени условия стабилни тунели могат да се самоорганизират, като след това оформят разграничими вакуумни пространства, в които например материята може да се превърне в електричество. Вълновата генетика. Филм I /Вълновата генетика. Филм 2
Нашите предци са вярвали, че Земята лежи върху черупката на гигантска костенурка ... С "развитието" науката разкри, че човечеството съществува в космоса. Но напоследък, учени представиха нова теория: целият свят е холограма! И ние сме не повече от компютърна програма. Телепортиране на генетичната информация и възможност за мигновени взаимодействия от разстояние.
Винаги помнете, че окръжаващата ви илюзия е временна и е създадена да съществува само дотогава, докато вашето съзнание не стане способно да погледне зад тази илюзия и да види зад нея реалния Божествен свят и реалния живот
Първия от механизмите на генома е неговата лингвистичност, която е установил руският учен П. П. Гаряев в резултат на многогодишни изследвания.
Вторият от механизмите в работата на генома е неговата холографичност, т.е. способност да създава отделна вълнова (квантова) пространствено-времево ориентирана структура в една биосистемата, в това число и в човека, започвайки от определен стадий на развитието на ембриона.
Вътре в яйцеклетката се създават вълнови образи на частите на бъдещия организъм и частично се записва и неговата социопрограма, т.е. неговата съдба (записът се осъществява благодарение на работата на другия механизъм – лингвистичността или текстуалността на генома). А след това, на основата на тези вълнови образи, се осъществява материалното въплъщение на развиващия се ембрион – на слоеве, както отбелязва ученият. Например, за да се появи нос, трябва отначало да се моделира неговата вълнова конструкция. И чак след това да се запълни с вещество. Така се създава целия организъм, казва П. П. Гаряев. За да се построи организъм, е необходим неговият читаем чертеж, план, а също и съответните текстови коментари към него. Геномът се явява подобие на динамично-статична пространствено-временна холографска решетка, в която е нагънато пространство-времето на организма. При това веществената част на генома (с 2% изучени гени) отговаря само за някои особености на външната форма (цвят и големина на очите, форма на носа и др. п.), но регулирането и координирането на формирането на организма във времето и пространството се осъществява от полевите гени. Именно там, по мнението на Гаряев, е записан „генералния план“ за постояването на организма.
Този запис ученият сравнява с аудио-видео запис, който можем да видим и слушаме. Информацията е нарисувана, подобно на запис на видеолента, която кадър по кадър пресъздава обемния холографски ред, който определя построяването на бъдещия организъм.
Разбира се, че влиянието на записа е свързано не със самия диск, не с веществото, от което той е направен. Влияние оказват записаните върху него светлина и звук. Така работи и ДНК, казва Гаряев. Тези молекули излъчват информационно поле, и именно в него на вълнов език е записан целия план за построяването на организма, неговото физическо и духовно тяло. „Ние се убедихме – пише Гаряев, - че неизучените 98% от генома са холограма. Подвижна, пулсираща, течно-кристална холограма, работеща на принципа на лазерните свойства на ДНК, на нейната способност да излъчва вълни с различна дължина, да създава светлинни и звукови образи и способност да си ги чете по най-добрия начин. В тази холограма в компресиран вид са записани всички текстове и геометрически планове на организма. Записани са в различни цветове и звуци като на аудио-видео лента, само че холографски, обемно. За да се реализира цялата тази информация, текстът трябва да се прочете, прослуша, а графичните образи да се видят. И генетичния апарат – като мислещ биокомпютър – сам себе си чете, слуша, вижда и включва нужните програми за синтез на белтъчини и други вещества.“
Съвместната работа на Гаряев с лингвисти и математици от МГУ и Математическия институт РАН позволила да се проявят интересни особености. Например, ако обикновено книгата четем от ляво на дясно, то холограмата може да се чете от коя да е точка и в различни посоки. Т.е. възможни са безкрайни варианти на четене. Текстът в нея (буквално същият текст) не е стационарен – той постоянно пулсира, променя се, премигва многоцветно, поражда огромно количество нови образи и текстове. Тази особеност дава възможността за развитие, за еволюцията на човека и на всичко живо и възможно е да лежи и в основата на нееднозначността на бъдещето.
Прочитайки ги, разбирайки смисъла, запускайки един или друг процес, може само да се освети всеки текст в цвета, в който е записан. Тоест на вълната й е необходима дължина. И биокомпютърът на нашия геном безпогрешно прави това, избирайки от безкрайния брой варианти именно този текст, който му е нужен. В резултат, казва изследователят, възникват светлинни и акустични образи - вълновите конструкции на всички микрочастици на бъдещия организъм. След това те се запълват с материя – протеини, въглехидрати, мазнини и т.н. И ние придобиваме плът. По този начин, генетичният апарат има материално-вълнова природа и се проявява в същност като холографска асоциативно-образна и едновременно речево-текстова програма на ембриона, смислово продължение и логически завършек на всяка биосистема.
Резултатите от експериментите на група учени под ръководството на Гаряев са много интересни и значителни, доказват че за развитието на организмите са необходими не само вътрешните излъчвания на хромозомите с генетична информация, но също така са нужни и външни излъчвания.
Учените сложили оплодени яйца от жаба в две камери, в които били създадени всички необходими условия за развитието на поповите лъжички. Но едната от камерите така екранирали, че да не могат да попаднат там никакви електромагнитни или акустични излъчвания. В неекранираната камера след време се излюпили напълно здрави попови лъжички, които после се превърнали в жаби. В екранираната камера част от яйцата загинали, а от останалите се появили уродливи попови лъжички, които също скоро загинали.
Този експеримент доказал значението на външните, идващи от космоса излъчвания, които носят необходимата за развитието на организма информация. ДНК е антена, насочена към космоса и осъществяваща приемането на космическата информация. Записът на приетата информация е на вълново ниво, в акустичните и електромагнитни полета.
Получените данни от този експеримент кореспондират с интересните резултати от изследвания, направени в школата на Ейген в Института Макс Планк в Германия. Изучавайки генетичния код, немските учени стигнали до извода, че ключовата информация, записана и записваема като квази[1]-реч в хромозомите на всички организми на планетата, е с изкуствен характер. По мнението на Гаряев, в крайна сметка геномите на организмите на Земята, частично са полигони за смислови екзобиологически[2], космически влияния.
Холографичността на генетичната информация дава още по-широки перспективи за практическа реализация, доколкото в холограмата може да се създават нови изкуствени пространствено-времеви конструкции и текст, управляващи организмите в необходимата насока. Този аспект в работата на генома позволява организма на човека да се разглежда от позицията на идеите на Дейвид Бом за холографската вселена (и човека) и достъпа до пълна информация за всеки човек от раждането му до смъртта с цел поддържане на живия човек в нормално здраве.
Английският физик Дейвид Бом, основавайки се на откритията на френския учен Алан Аспект (Alain Aspect) че елементарните частици имат способността мигновено да кореспондират една с друга независимо от разстоянието между тях, стигнал до хипотезата, че обективна физическа реалност не съществува, че видимата от нас вселена е само холограма. Така основавайки се на принципа на холографичността, че „всичко е във всичко“, при което всяка част от хологртамата съдържа информация за целия обект, само малко по-неточна, Д. Бом предположил, че мигновената връзка между частиците, чиято скорост в пъти превишава скоростта на светлината, е възможна само защото всъщност елементарните частици не са разделени една от друга, а са страни, аспекти на едно цяло, намиращо се на по-дълбинно ниво. И за пояснение на този феномен е привел такъв пример.
Да предположим, че в аквариума плува рибка. Наблюдателят може да види тази риба не непосредствено в аквариума, а само на два телевизора, които я показват от предната и странична стена на аквариума. В този случай отначало може да му се стори, че това са две различни риби, тъй като те са изобразени в две различни проекции. Но при по-продължително наблюдение може да забележи, че въпреки различните проекции, рибите се придвижват винаги в една и съща посока, изпълнявайки едни и същи движения.
Д. Бом е обяснил, че същият този ефект наблюдаваме и при видимото взаимодействие на частиците. Свръхсветлинното взаимодействие на частиците свидетелства за съществуването на по-високо ниво на реалност, отколкото видимия за нас физически свят, в който тези частици, (като рибата от експеримента с аквариума), се явяват само различни проекции, страни на едно цяло. И ние ги виждаме разделени само защото в действителност виждаме само част от тази действителност, отделни нейни страни, фантоми. И, доколкото целият ни физически свят се състои от тези части, фантоми, то и нашата Вселена представлява само една проекция, холограма на цялото. Ученият прави изводът, че холографската Вселена е само едно от стъпалата в безкрайната еволюция. Няма нищо извън самите вас, от което да се нуждаете. Цялото Божествено знание и съвършенство се намира във вас. Търсете това съкровище в своето сърце, търсете този вход към несметните богатства, които се намират вътре във вас.
Сигурно за мнозина ще е неочаквано ако кажа, че всичко се намира вътре в самите вас. Световете се сливат там, вътре във вас. Всичките ви постижения се натрупват вътре във вас. Вие сте абсолютно уникални. И действително сте създадени по образа и подобието на Бога. Всъщност вие самите сте Богове.
Първоначално сте били родени като Богове и сте пожелали да сътворите този илюзорен свят, в който се намирате. Но ето че вече се наситихте на играта си във вашата илюзия. Дойде време да се върнете към своята реалност, в своя роден свят. Принципът на холографичността на Вселената е изследван също и от Карл Прибрам, неврофизиолог от Стандфордския университет. Анализирайки изследванията му, австралиецът Майкъл Талбот отбелязва следното.
Изследвайки феномена на паметта и информационния склад в мозъка, Карл Прибрам стигнал до извода, че информацията се съхранява не в невроните, а в серия от нервни импулси, „оплитащи“ мозъка така както лазерният лъч „изплита“ част от холограма, съдържаща изображението на цялото. С други думи, К. Прибрам смята, че мозъкът е холограма. И са му присъщи същите свойства на холограмата като способността да кодира и декодира информация, постъпваща от различните сетива, превръщайки хаотичното множество от честоти (звукови, светлинни) в осъзнато единство, в непрекъснато възприятие.
Майкъл Талбот, обединявайки теорията на Д. Бом за холографската Вселена и теорията на К. Прибрам за мозъка като холограма, задава произтичащия от тези теории въпрос: така че какво остава реално в този свят? Отговорът на изследователя е очевиден – реалността престава да съществува. И този извод напълно съответства с източните учения от древността и с Учението на Възнесените Владици, че всичко около нас е Майя, илюзия. Всъщност ние сме „приемници“, плуващи в калейдоскопично море от честоти и всичко, което извличаме от това море и превръщаме във физическа реалност, е само един честотен канал от множеството, извлечен от холограмата.
Това е нова картина на реалността, синтез на възгледите на Бом и Прибрам, наречена холографска парадигма. Холографската парадигма потвърждава изказванията на Възнесените Владици за това, че ние със своите мисли и чувства, с всекидневните си избори строим физическата реалност. Майкъл Талбот образно е казал, че всичко което ние възприемаме като реалност е само платно, очакващо да нарисуваме картината, която желаем.
Холографската парадигма ни помага да изменим представата си за съзнанието като функция на мозъка. На тази основа в биологията се изказва мнение, че съзнанието създава наличието на мозък така, както и всичко наоколо, възприемано от нас като физическо обкръжение (Keith Floyd). А от туй произтичат, в частност, съвсем други принципи на лечение в медицината. Лечение не на физическото тяло, тъй като всички нарушения в неговата работа се определят от съзнанието. Възниква разбиране за отговорността на всеки за неговото здраве.
Именно на основата на холографската парадигма става понятна ефективността на лечението чрез „визуализация“, тъй като в холографския свят мисълта е също така реална, както всичко обкръжаващо ни, което, по принцип, е създадено от мисълта. И това също е научно доказателство за тези практически препоръки в използването на визуализацията, за изчистване на физическото, астралното и менталното тяло.
Източници:
1. Гаряев П.П. Лингвистико-волновой геном. Теория и практика. – Киев, 2009. – 218 с.
2. Гаряев П.П. Волновой генетический код. Москва: Институт Проблем Управления РАН, 1997. –108 с.
3. The Holographic Universe[Электронный ресурс]. /Талбот М. Голографическая Вселенная. – М. – 2005. – Электрон. дан. – Режим
4. Институт квантовой генетики [Электронный ресурс]. – Электрон. дан. – Режим доступа: http://wavegenetics.org, свободный. – Загл. с экрана.
Нека да се върнем в 1984 година, защото именно това е годината, през която прекланянето към ДНК се сблъсква с едно сериозно откритие. То е направено от доктор Пьотр Гаряев. Откритието на Гаряев ни дава силни основания да смятаме, че митичното излъчване - Вселенското енергийно поле - може би действа и в нашата ДНК. Освен това ни навежда на идеята, че пълният генетичен код на организмите може и да не се съдържа изцяло в молекулата на ДНК - или най-малкото не като единственото местоположение.
Когато Гаряев слага една мостра ДНК в миниатюрен кварцов контейнер с лазер, и след това я наблюдава с чувствителна апаратура, която би могла да улови дори единични фотони светлина той открива, че ДНК действа като гъба за светлината. По някакъв странен начин молекулата на ДНК абсорбира всички светлинни фотони в околността и буквално ги складира във| формата на извита спирала. А това е повече от странно. Очевидно е, че ДНК създава нещо подобно на завихряне, което привлича светлината по начин, доста подобен на действието на черна дупка, но в доста по-малки мащаби.
Едва шепа учени биха били готови да признаят, че светлината би могла да проникне и в епифизната жлеза - обаче Гаряев, доказва, че молекулата на ДНК изсмуква фотони от някъде, чрез някакъв непознат на нас процес. Поради огромните трудности, свързани с изучаването на живия човешки мозък, с епифизната железа засега не са правени никакви експерименти от този характер - или поне не такива, които са известни на широката публика. Единствената технология, с която разполагаме и която би могла да задържи светлината в спирала като онази, която Гаряев открива в молекулата на ДНК, е фиброоптичният кабел - но дори и за фиброоптичните кабели не се е чувало да могат да черпят жадно светлина от своето обкръжение.Ние не сме свикнали да мислим за светлината като за нещо, което може да бъде съхранявано - знаем, че тя обикновено се стрелка през пространството с огромна скорост. Ако изобщо успеем да я уловим на едно място, обикновено очакваме от нея да се изтощи и да изгуби енергията си. Дори и в случая с фотосинтезата единственият начин, по който растението би могло да съхрани светлината, е като автоматично преобразува енергията й в зеления хлорофил. А сега разбираме, че дори самата светлина може да се използва като хранителен запас за ДНК, почти като катеричките, които си събират жълъди за зимата, като ги крият по хралупите си. А това откритие поражда цяла нова вълна от въпроси. Какво по-точно е онова, което съхранява светлината? Как точно я съхранява? И защо изобщо я съхранява? Истинската магия се случва след края на експеримента на доктор Гаряев. Той грабва кварцовият контейнер с ДНК и просто го маха от мястото му. Оттук нататък уж нищо повече не би трябвало да се случи. Въпреки това, за негово тотално изумление въпреки че е премахнал всичко - ДНК, контейнера и цялата апаратура — светлината продължавала да си се вие в спирала на същото място, въпреки че ДНК вече я нямало там. Каквото и да е онова, което е държало светлината на същото място, то определено не се е нуждаело от ДНК молекулата. Защото то било нещо друго. Нещо невидимо. Нещо, което е достатъчно мощно, за да съхрани и контролира видимата светлина, поддържайки я във формата на самата ДНК молекула. Единственото рационално научно обяснение е, че сигурно съществува някакво енергийно поле, което си върви заедно с ДНК молекулата - нещо като енергиен „дубликат" на ДНК. И този дубликат има същата форма като физическата молекула така че, дори и да премахнем молекулата, дубликатът продължава да се мотае на същото място където е била тя. Той не се нуждае от присъствието на ДНК, за да продължава да си върши работата - да съхранява видимата светлина. Няма съмнение, че съществува някаква сила доста сходна на гравитацията, която задържа фотоните на същото място. Последствията от това откритие са умопомрачителни. Както знаем в случая с човешкото тяло си имаме работа не само с една молекула ДНК - имаме си трилиони такива молекули, в изключително прецизна структурна подредба. Имаме си костна ДНК, ДНК на различните органи, кръвна ДНК, мускулна ДНК, сухожилна ДНК, кожна ДНК, нервна ДНК и мозъчна ДНК. И така, изхождайки от експеримента на Пьотър Гаряев не можем да не допуснем, че и цялото ни тяло трябва да си има свой енергиен дубликат. А това пасва перфектно с наблюденията и теорийте на Дриш, Гурвич, Бър и Бекър - че съществува енергийно поле, което казва на клетките ни какво да правят и къде да го правят. И щом добавим към всичко това и откритието на Гаряев, установяваме, че вероятно най-важната функция на ДНК е да съхранява светлината — както във физическото ни тяло, така и енергийния ни дубликат. Става ясно, че конвенционалната наука се нуждае от сериозно преосмисляне. Налице е голям обем информация за биологичния живот, която традиционната наука или не знае, или отказва да признае.Фантомният ефект на ДНК е безсъмнено едно от най - значимите научни открития в най-новата ни история.
Гаряев доказва че молекулата на ДНК има някаква странна връзка с квантоватамеханика, която учените традиционалисти още не са открили. Вече разполагаме с доказателства, че ДНК взаимодейства с някакво невидимо и неоткрито засега енергийно поле, което не е с електромагнитен характер но което очевидно може да контролира електромагнитната енергия - в дадения случай чрез съхранение на фотони, дори когато наблизо не съществува физическа молекула, която да ги задържи. И това не е всичко. Когато Гаряев напръскал този фантом стечен азот който създава внезапен студ, светлинната спирала изчезнала - но след пет минути отново се появила. Това упорство на фантома на ДНК - нашият енергиен дубликат, дори и пред лицето на сигурното му унищожение е още по-странно и от самото явление. Дори и да унищожим целостта на района, в който се е намирал фантомът на ДНК - в дадения случай чрез внезапен прилив на студ, след малко той пак се появява и възстановява тази си цялост. Обкръжаващата светлина отново бива организирана в уникалния спираловиден модел на ДНК, който е съществували преди. Конвенционалната наука не би могла да ни предложи нищо, с което да обясни това явление и въпреки всичко то се случва. Колко дълго според вас се е задържал този фантом?Колкото и да не е за вярване, фантомът на ДНК останал видим тридесет дена след първата си поява. И през цялото това време Гряев го е обстрелвал с течен азот, обаче той продължавал пак да се връща. Както вече вероятно се досещате това противоречи на всичко, което изповядват съвременната биология и физика - обаче е факт! Тазиинформация съществува вече двадесет и седем години! Освен това през 1990 година в САЩ експериментите са повторени от Р. Пекора, но досега никой не е чувал за нея(Защо ли?). Очевидно е, че фантомът на ДНК не е с електромагнитен характер - около него има редица странни неща, които противоречат на всичко, което знаем за електромагнитната енергия (бих уточнил: което не ни се казва, не учим и сещайте се пак защо?! - но време е да ви го кажа!). Но пък си пасва перфектно с онова, което наричамеВселенско енергийно поле. Стана ясно, че на микробиологично ниво си имаме енергиен дубликат. Нашето ДНК по някакъв начин влиза във взаимодействие с енергийно поле, което засега е като цяло непознато за западните и източните учени, и което оставя след себе си фантом, подлежащ на измерване. Това означава, че нашият дубликат продължава да върши работата си по улавяне насветлината, дори и когато нас вече ни няма там. Ако в този момент си седите на стола и четете това, а след това станете и се преместите на друго място, то вашиятенергиен дубликат ще продължи да завихря светлината в миниатюрни спирали точно на мястото, където сте седели допреди малко - с всяка отделна молекула ДНК от трилионите такива, впродължение на най - малко тридесет дена, след като сте си станали от мястото. Тъй като размерите, за които става въпрос, самикроскопични, този ефект не би могъл да се види с невъоръжено око, обаче Гаряев успява да го измери в лабораторията си. Оказва се, че енергийният ни двойник е като перфектна холограма на физическите ни тела, и то точна до последната ни клетка!В продължение на над четиридесет години пък доктор ЙънСтивънсън събира доказателства за прераждането на близо три хиляди деца и установява, че спомените, особеностите на характера, талантите и други специфични качества се пренасят от един живот в следващия, в това число и способността за запаметяване на имена и връзки, както и някои черти от лицето. Доктор Джим Тъкър извежда тези изследвания на ново ниво, като използва програма за лицево разпознаване, за да докаже, че тези деца имат силни лицеви прилики с хората които си спомнят, че са били в предишния си живот. Да не забравяме също така, че смъртоносните рани от предишният ни живот обикновено се появяват като родилни белези в „новото" ни тяло. Всичко това би могло да получи ясно обяснение ако приемем, че нашият енергиен дубликат не умира със смъртта на физическото ни тяло, а той се носи от един живот към друг и пази в себе си всички спомени. Някои от нас са в състояние да черпят директно от тези спомени - особено когато сме все още деца и преди предубедената настойчивост на родители, учители и всякакви други възрастни да ни е хипнотизирала да повярваме, че това е невъзможно.
Изводите от експериментите с ДНК потресоха даже самите учени: след насилствена смърт гените не се разрушават напълно, а оставят фантом, който носи информация. Той съществува около 40 дни! След това изчезва. Но не съвсем. Информацията, заложена в ДНК, никога не изчезва безследно. През 80-те екипът на ст. н. с. П. Гаряев получил удивителни резултати. Вземали ДНК от щитовидна жлеза на теленце и в кюветата на спектрометър "Малверн" я облъчвали с червена лазерна светлина. Фотоните на лазера, взаимодействайки с ДНК, сякаш изобразявали свойствата на препарата. Ако молекулата на ДНК притежавала способност за движение, това влияело върху поведението на фотоните. Опитвали се да разгадаят как два микроскопични набора хромозоми от мъжки и женски полови клетки "ръководят" издигането на грамадното "здание" на биологичната система, съставено от тухличките на живота - белтъците.
Прехвърлянето
БОМ
Вътре в яйцеклетката се създават вълнови образи на частите на бъдещия организъм и частично се записва и неговата социопрограма, т.е. неговата съдба (записът се осъществява благодарение на работата на другия механизъм – лингвистичността или текстуалността на генома). А след това, на основата на тези вълнови образи, се осъществява материалното въплъщение на развиващия се ембрион – на слоеве, както отбелязва ученият. Например, за да се появи нос, трябва отначало да се моделира неговата вълнова конструкция. И чак след това да се запълни с вещество. Така се създава целия организъм, казва П. П. Гаряев. За да се построи организъм, е необходим неговият читаем чертеж, план, а също и съответните текстови коментари към него. Геномът се явява подобие на динамично-статична пространствено-временна холографска решетка, в която е нагънато пространство-времето на организма. При това веществената част на генома (с 2% изучени гени) отговаря само за някои особености на външната форма (цвят и големина на очите, форма на носа и др. п.), но регулирането и координирането на формирането на организма във времето и пространството се осъществява от полевите гени. Именно там, по мнението на Гаряев, е записан „генералния план“ за постояването на организма.
Холографичността на генетичната информация дава още по-широки перспективи за практическа реализация, доколкото в холограмата може да се създават нови изкуствени пространствено-времеви конструкции и текст, управляващи организмите в необходимата насока. Този аспект в работата на генома позволява организма на човека да се разглежда от позицията на идеите на Дейвид Бом за холографската вселена (и човека) и достъпа до пълна информация за всеки човек от раждането му до смъртта с цел поддържане на живия човек в нормално здраве.
Изследвайки феномена на паметта и информационния склад в мозъка, Карл Прибрам стигнал до извода, че информацията се съхранява не в невроните, а в серия от нервни импулси, „оплитащи“ мозъка така както лазерният лъч „изплита“ част от холограма, съдържаща изображението на цялото. С други думи, К. Прибрам смята, че мозъкът е холограма. И са му присъщи същите свойства на холограмата като способността да кодира и декодира информация, постъпваща от различните сетива, превръщайки хаотичното множество от честоти (звукови, светлинни) в осъзнато единство, в непрекъснато възприятие.
