Българският кентавър

Хирон учи Ахил да свири на лира, национален археологически музей Неапол 

                                     http://www.astrologie-lepassage.fr/images/ChironAchille.jpg


Траколозите Маразов и Фол смятат, че легендите за кентаврите са породени от първите контакти на гърците с тракийски конници. Д.У. Смит също споделя, че траките са в основата на мита за кентаврите, като посочва името на кентавъра Несос показващо връзка с това на тракийският речен бог Нестос. Може да се добавят и имената Астул ( Аздул е епитет на Тракийският конник), Арей ( Арей е тракийското име на Арес), Бром ( Бромий е един от епитетите на тракийският Дионис)...

           

Повече от ясно е, че тракийски ездачи са смаяли гърците, които са изпаднали в ужас при видът на човешко същество възседнало непознато животно. В паниката си южните ни съседи са си помислили, че са се сблъскали със страшни зверове. Точно такава е била е реакцията на индианците виждащи конниците на испанските конкистадори...

Това показва, че гърците не може да са старо европейско население, иначе не биха се плашили от животно, което обитава нашия континент от незапомнени времена. Изображения на кон има на много места в Европа още от времето на Палеолита.

            

http://georgihadjiyski.blog.bg/photos/100413/original/kentavri.JPG

КЕНТАВЪРЪТ, БЪЛГАРСКИЯТ КОН И ИЗПЛАШЕНИТЕ ГЪРЦИ

Според Палефат кентаврите са хора-конници, извършващи нощни нападения над лапитите, които, не познавайки коня като ездитно животно, ги приемат за полухора-полуконе.

 

   
Кентавромахия, Лапит и кентавър. Метоп от южната страна на Партенона. Около 440 г. пр. Хр. Мрамор, височина 142,2 см. Британски музей.

На сватбата на Пиритой и Хиподамея, кентавърът Еврит, опиянен от виното, се опитал да отвлече невестата, заради което избухнала битка (“кентавромахия”) между кентаврите и лапитите. Лапитите, подкрепени от най-силните герои на Елада, извоювали победа и прогонили кентаврите във високите планински области на Епир. Хирон бил изключение и не приличал на другите кентаври. Той бил добър и мъдър, син на Кронос и океанидата Филира. Бил възпитател на Асклепий и героите Херакъл, Тезей, Ахил, Язон и Актеон. Наранен по невнимание от отровната стрела на Херакъл, за да се избави от ужасните мъки, пожелал да умре, отказвайки се от безсмъртието си в полза на Прометей.

               

Според древногръцкият мит Кронос се влюбил страстно и безпределно в красивата oкеанида Филира. Тя, страхувайки се от яростта на жена му Реа, се опитала да го отблъсне, но всемогъщият бог я ухажвал настойчиво. Филира не устояла и в часа, когато двойката безгрижно се наслаждавала на любовта си, Реа ги заловила.
Кронос, за да излъже и заблуди разярената Реа се превърнал в кон, а Филира, подгонена от ревнивата Реа се скрила в планините в Пелион (Πήλιο) в югоизточната част на Тесалия.Там, в една пещера,тя родила Хирон-плода на тяхната любов, получовек-полукон. Изпаднала в ужас от неговия вид и веднага след раждането го отхвърлила.
Цитирайки Анастасий Библиотекар, С.Лесной предава важното свидетелство, че българите обединяват своето отечество по силата на родовото право. Като земи принадлежащи по право на българите е спомената и Тесалия –"...quia Bulgares, qui jure gentile sibi pariam subjugantes..." “…totamque Thessaliam atque Dardaniam, in qua et Dardania civitas hodie demon-stratur, eu jus nunc patria ab his Bulgarie Bulgaria nun-cupatur“

Д. Хоматиан твърди, че българите са древен народ познат под името мизи. Те били прогонени на север от Александър Македонски, но след време се завърнали и със страшна войска отвоювали земята си...като не става дума само за Тракия, и Мизия, но и за Тесалия – родното място на Ахил Пелеев.

В тази Тесалия езиковедът Макс Фасмер намира десетки топоними и хидроними типични за българския език. Най-фрапиращите се планината Vurgar-Българин, връх Βουλγάρα, река Vurgaris-България, селищно име Βουλγαρινή - Българин...Тази концентрация на името Българин в Тесалия е смайваща! В родната ни земя няма регион, в който народностоното ни име да се среща толкова често.


АХИЛ И БЪЛГАРИТЕ

                                                             Аполон
      

Слънчевият бог Аполон (Белен), изобразен върху фиала от Рогозенското съкровище

Според Омир стените на Троя били построени от Аполон.


Хирон бил отгледан от Аполон, бог на слънцето, лечението, пророчеството, музиката, поезията и лова, който му предал богатите си познания за природата, астрологията, музиката и математиката и го научил да бъде велик лечител, учител и мъдър съветник.

      

Кентавърки от гр.(м)Пела берат грозде

 

 Митологията свързва съзвездието Стрелец с кентавъра Хирон. Хирон бил най-мъдрият кентавър. В полите на планината Пелион се намирала пещерата, в която живеел. В нея върху клон от лаврово легло лежал Хирон и свирел на златна лира. С нежни песни той учел на мъдрост и знания своите ученици. Той пеел за вечния и безгрижен Хаос, който съществувал преди всичко друго, и в него се намирал изворът на живота и света. От него възникнали светът и безсмъртните богове. От него произлязла и Земята – богинята Гея. Той пеел още и от Хаоса се родила могъщата сила, която давала живот на всичко –Любовта (Ерос). Хаосът родил вечният Мрак и тъмната Нощ, от които произлезли Светлината и Денят. Хирон пеел за огъня в недрата на Земята, за билките, които лекуват болестите, пеел как човекът може да предсказва бъдещето. Възпявал още красотата на здравото тяло на човека, безстрашието и смелостта на героите. Така всеки ден с песни кентавърът Хирон предавал мъдростта си на своите ученици.

Когато Хелиос започвал да се спуска към водите на безкрайния Океан в западния край на Земята, учениците на Хирон отивали на лов в планините.Към залеза на Хелиос те се връщали и отивали при своя учител да се похвалят с успеха си. Херкулес оставил пред него два елена, Пелей оставил две сърни, а Орфей водел жив козел. Хирон ги похвалили за проявените сила и смелост. Пристигнал и Ескулап, който носел голям букет от горски цветя и билки. Той започнал да разказва на Хирон, че видял една змия как ухапала коза и тя започнала да се гърчи от болка. Козата изяла няколко листенца от тая билка и болките и веднага преминали. Затова той набрал от тази билка, която лекувала ухапване от змия. Хирон се зарадвал на разказа на Ескулап. Той го насърчил все така старателно да търси билки и да лекува хората. С настъпването на вечерта учениците на Хирон отивали в гората за да насекат дърва. След това наклаждали буен огън, в който изпичали убитите елени и сърни. След вечерята, учениците заобикаляли Хирон и започвали да беседват по различни въпроси. После всички заедно със своя учител свирели и пеели. Песните им огласяли планините.

Когато богиня Еос (Зората), отваряла вратите, за да излезе Хелиос с колесницата си, кентавърът Хирон се събуждал. Отивал на извора да се изкъпе и се връщал в пещерата. Изсвирвал със своя рог и учениците се събуждали. Те отивали на извора, изкъпвали се и отивали в пещерата. Хирон ги повеждал из гората на сутрешна разходка. Освежени и ободрени, те се връщали в пещерата, за да се нахранят. След това кентавърът ги завеждал на една просторна зелена поляна в гората. Те седели около него и слушали мъдрите му думи. Когато свършел учениците му почвали да се упражняват. Мъдрият Хирон знаел бъдещето на своите ученици и затова към всеки от тях проявявал съответните грижи, за да го подготви за бъдещите му подвизи.

                                              Хирон и малкият Ахилей                                              

В поемата си Хезиод разказва, как Хирон отгледал митичния герой Ахил, син на Пелей и богинята Тетида. Хирон и Пелей били стари приятели. Хирон бил този, който посъветвал Пелей, как да спечели любовта на гордата Тетида. На тяхната сватба, той му подарил чудотворно си копие, което можело да излекува раните, които причинява. Тетида знаела каква ще бъде съдбата на Ахил . С всички сили се опитвала да направи сина си безсмъртен. Скришно тя мажела телцето на пеленачето с амброзия и го държала върху огъня за да изгорят „смъртните” му части и да го направи неуязвим. Веднъж, докато държала пеленачето върху огнището, ненадейно я видял Пелей. Помислил, че тя иска да убие детето, грабнал меча и се нахвърлил върху Тетида. Тя се уплашила, избягала от Пелей и се скрила в морските дълбинии, в чертозите на баща си Нерей.
Пелей възложил на верния си приятел Хирон отглеждането на Ахил. Двамата герои създали необикновена връзка помежду си. Били сърдечни приятели и се почитали взаимно. Хирон захранил малкия Ахил с мозък от мечка и вътрешности от лъв и глиган . Затова Ахил станал безстрашен и непобедим. Хирон му предал всичките си знания, умения, мъдрост и го научил да свири на лира и да пее.    

            

Митовете разказват, че по начало конете на Ахил Ксантос и Балиос били притежание на гиганите. Балиос отговаря на трако-пеласгийската дума балиос-бял, а ксантос е гърцизираната тракийска дума суентос – светъл, червен. Свентъ означавя свят, светъл на старобългарски.

Учени като А. Еванс и Ван Виндекенс определиха името Ахил като пеласгийско име сродно с тракийската дума ахеле ( акеле), а средновековният летописец Йоан Малала твърди, че българите от неговото време били древен европейски народ, потомци на мирмидоните водени от Ахил Пелеев...                                 

Древните митове са съхранили историята на гигантите. Най-известните от тях са Котус, Койос, Милинус, Ройкос, Япет...Тези исполини от земите на Тракия били горди и честолюбиви. Покорили всичките си съседи, наложили им свои закони, опълчили се дори против олимпийските богове и започнали безмилостнна борба с тях. Вярвало се е, че от пепелта на гордите гиганти се родили нашите предци трако-пеласгите, а земята на исполините получила името Палене... Топонимът Палене е споменат през V-ти век преди Христа от Херодот ( История, VII-123), който дава и другото име на тази област, а именно Флегра. Траколозите ни знаят много добре, че флегра означава изгорена, опожарена, опалена (земя), т.е. флего е успоредица на българският глагол паля (подпалвам, опалвам, запалвам...). Българската етимология на Палене е индикация, че през първото хилядолетие преди Христа в Южна Тракия са живели хора говорещи архаичен вариант на българския език...т.е. ние сме местен народ, а не дошли в Ранното Средновековие азиатци. Палене (палена, опожарена земя) показва, че още в най-дълбока древност бреговете на Тракийско море (Егейско море) са били обитавани от нашите деди.

  ТРАКИ, БЪЛГАРИ И ЛЕГЕНДАРНИТЕ ГИГАНТИ              

Кентавромахия. Червенофигурна вазопис от 480 г.пр.н.е. Киликс в Staatliche Antikensammlungen, Мюнхен

 Повечето от учениците на Хирон участвали в похода на агронавтите за златното руно в Колхида, под покровителството на Язон. Езон, бащата на Язон, бил цар на Йолк. Брат му Пелий заграбил властта и избил приятелите на Езон. Езон и сина му едва се спасили, като избягали една нощ и стигнали до планината Пелион. Езон показал на сина си пещерата на Хирон и му казал, че ще го остави тук, за да може Хирон да го научи на всичко, за да стане смел и да отмъсти на чичо си.
Хирон приел Язон и двадесет години го учел, за да изпълни завета на баща си. Когато Язон овладял занаята на своя учител, организирал поход до Колхида за златното руно. Всички негови съученици Взели участие в похода. Сред тях бил и известният певец Орфей. На път те се отбили до Хирон. Той много се зарадвал като видял всички свои ученици тръгнали да извършват един от най-големите подвизи. Сложили богата трапеза. Орфей започнал да свири. Далеч в планините се леели звуците на нежната песен. Просълзен от радост Хирон му казал да накара хората да забравят страданията си, да ги направят радостни и щастливи със песните си, защото това било богатството което имал само Орфей. Той изразил щастието си, че имал такъв ученик. След смъртта на кентавъра Хирон боговете го превърнали в съзвездието Стрелец и го оставили на небето.    

Амфора-ритон с дръжки, завършващи под формата на кентаври. Върху долната половина на амфората са изобразени фигурите на Силен и малкия Херакъл в люлка, който убива две змии.

1. Ахил е наречен мирмидон, а Малала определя българите от свое време като потомци на същият народ, който Ахил води към Троя.

2. В Тесалия – родната земя на Ахил най-древните топоними и хидроними нямат обяснение на гръцки, а на български език.

3. Свещените места посветени на Ахил се намират предимно на територията на Стара Велика България. Там са Ахилеум, Мирмекион, Стадиона на Ахил. На Ахил е посветен и намиращият се до делтата на Дунава остров, на който има храм посветен на древния герой.

4. Уважавани учени като Артър Еванс и Аренд Ян Ван Виндекенс дефинират името Ахил като негръцко и го свързват с хидронима Άχελῶς, за който Вл. Георгиев смята, че се обяснява с фригийската дума ακαλα–вода. Тя пък е само вариант на тракийската ακελε–вода, извор. 

http://sparotok.blogspot.com/2014/02/blog-post.html

ПОКЛОННИЦИ НА СВЕТЛИНАТА

„....Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина.” „... и Бог раздели светлината от тъмнината.” /Битие, 1:3-5/. След което, цикличната смяна на светлина с мрак започва да отброява дните и нощите на Земното време. Свещеното писание поставя първо сътворението на светлината и чак след това сътворението на големите светила на небето слънце, луна и звезди, защото предстои появата на първите духовно озарени хора Адам и Ева, вече осъзнали, че светлината /и нейното проявление топлината/ е истинската божествена същност на живота, а слънцето, луната, звездите, огънят представляват само източници на светлина. Издигането на светлината във висша култова категория става едновременно с овладяване словото на азбучно мотивирания некнижовен език, породен от „Говореща азбука”, което отличава първите духовни хора – ази от заобикалящите ги примитивни доадамови човешки племена /вж. статията „Ази – Самари – Шумери – Кимери”/. Светлината символизира живота, но тя също е синоним на Истината - сърцевината на Вярата, разпалваща порива на Човешкия Дух към Добродетелност и Жертвоготовност. Светът принадлежи на духовните хора, защото без силата на тяхната Светла Вяра, без саможертвата на тяхната Добродетелност, бездуховността ще обгърне Земята с мрак и зверски примитивизъм, което Всевишният никога няма да допусне, дори с цената на потоп и изтребление за недостойните си човешки творения. Само добрите дела преминават във вечността. До този извод достига още преди повече от пет хилядолетия Гилгамеш, „който видя всичко”, героят-полубог от най-значимия шумерски епос. Доброто съдържа божествения ген за обезсмъртяване на Човешката душа. Библията поставя знак за равенство между „жив” и „одушевен”, за нея животните също имат душа, те са създадени одушевени. Човешката душа обитава границата между тялото и Духа, между материалното и духовното измерение на човека. Смисълът на земното пребиваване на хората се състои в отсяване на доброто от злото в Човешките души с огъня на Човешкия Дух. След телесната смърт добрите души ги очаква вечен нетленен живот, злите души отиват за болезнено претопяване в пеща. Подобни идеи за съд и задгробен живот на душата проповядат древните духовно-религиозни учения, а Зороастризмът и Християнството /Християнството взаимства много от своите основни понятия от Зороастризма/ стигат до възгледа за Последен Съд и Възкресение на праведните при Последното Пришествие на Спасителя.

Духовно прогледналите хора-ази осъзнават светлинната хипостаза /същност/ на живота и на Духа, и в своите религиозни вярвания отреждат на светлината статут на най-висш белег за божественост и святост. След ожесточена битка архаичните богове-чудовища на хаоса и на природните стихии отстъпват върховната власт на одухотворено светлинно божество, което слага ред в природата и в човешкото общество чрез въвеждане на календарното време и годишните сезони, гарантиращи ритмичния цикъл на живота. Това прави живота на хората по-сигурен, по-уверен, а обществата им по-организирани и благоденстващи. Новият Върховен светлинен бог се разпорежда със всички жизнено важни за човека и природата светлинни явления, контролира светлинно-топлинната хармония на Земята. За хората, осъзнали светлинната равнозначност на живота, той е бог на живота, на вегетацията, на плодородието. Ето защо, Върховният светлинен бог носи много по-сложни съставни черти, най-често свързани със слънчевия или с лунния календар, със сезонната цикличност на възраждащата се природа. Той е отговорен за блестящата дневна светлина, за слънчевото сияние, за мълниите, но и за угасващата светлина при буря, нощ, зима, както и за мрака в подземното царство. Върховният светлинен бог е всепризнат „бог на боговете”, лидер на божествения пантеон, боговете на Слънцето, на Луната и всички останали богове се подчиняват на неговата воля. Той може да бъде добър и щедър, но понякога наказва хората с безпощадна жестокост.

Върховните светлинни Богове от различните религии, притежават небесни и светлинни атрибути – сноп светкавици, сияен ореол, огнени пламъци, блестящ слънчев диск и пр., като най-често в името им участват лексикални съставки от езика на „Говорещата азбука”, изразяващи „светлинни” понятия – Зъ – огън, топлина, светлина; МРъ – мърдам, движение, жив /също синоним за „топлина” и „светлина”, вж. кн. „Следи от светлина”/; АЙ – небе, висш; както и производните им – ЗъБъ – светлина; ЗъРъ – заря, злато, жълт; ЗъНъ – слънце, сияен; АЙНъ– небесен, ясен, ден; и пр. В по-късния исторически период на нравствената вяра ролята на водеща ценностна величина приема Истината, абстрактна еманация на светлината, а също и Мъдростта като кулминация на истинността и правдивостта. Макар най-често не първо поколение богове, боговете контролиращи календара и светлинните явления се считат за създатели, организатори и вдъхновители на съвременния цивилизован начин на живот при хората от духовната епоха. Поради универсалния фундаментален характер на светлината, те оглавяват божествения пантеон и проявяват качества, присъщи на други богове, превръщат се във величествен универсален всебог.

Съграждайки по-съвършено устройство на Вселената, Върховният светлинен бог на живота приема функциите и дори името на своите предци, на старите първични богове, боговете на Небето, на Времето, на Бурята, на Слънцето, на Луната. Всемогъщи Върховни светлинни богове са трако-фригийският Сабазий, чийто аналог се явява елинският гръмовержец Зевс, асирийският Асур /Ашур/ - изобразяван като крилат слънчев диск, вавилонският „светъл бог на небето” Мардук – познат във вида си на златен грифон от статуята в храма Есагил, волжко-българският алп на светлината Сабан /Мардукан, Карга – Гарван/, хетско-хуритският бог на бурята Тешуб /Тару, Тархунт/ - със задължителен атрибут сноп мълнии /името му явно акцентира върху страховития шум на бурята и ека на гръмотевиците, които са се считали за повелителен глас на божеството/. В Шумерското царство, наричано в клинописите „велика страна на божествените закони на властта”, върховенството принадлежи на бога на Небето Ан. По-късно сред боговете доминира неговият най-голям син „огненият” Енлил, бог на бурята и на земните стихии, който направил да „блесне денят”, усъвършенствал божествените сили Ме /законите/, научил хората да се трудят и въвел напоителните системи. В нравствената Зороастрийска религия висшата божествена инстанция заемат Спента Майниу - Светия Дух /Светата Мисъл/ и седемте Амеша Спента /Безсмъртни Свети/, начело с Ахура Мазда /Царстващата Мъдрост/. На първо място сред славянските богове стои Свентовит, носител на светлина и плодородие. Аристофан (450 – 385 г. пр.н.е.) твърди, че траките наричали жреците /свещениците/ на бог Сабазий сабои. За волжките българи богът на светлината Сабан /Мардукан, Карга-Гарван/ и богът на бурята, дъжда и светкавиците Кубар /Барис, Бабай – име съвпадащо с Папай, името на скитския аналог на Зевс според Херодот/ са братя-близнаци и дори се явяват под едно и също име Субар /Барадж/. Религиозната толерантност, проявявана от господстващия Зороастризъм по време на Ахеменидите (7 – 4 век пр.н.е.) спрямо другите култове, позволява почитането на богове, различни от официалните зороастрийски божества, включително и на други Върховни светлинни богове, както например вавилонския бог Бел-Мардук /Белос/ по времето на Херодот (5 в. пр.н.е.).

Египетският бог Озирис /Асар, Озар/ „господарят на всички неща”, отъждествяван с Великия небесен бог, както и тракийският бог Загрей, също са висши „светлинни” богове, само че на угасващата светлина, на залеза, на земния мрак, на подземния свят, в който попадат душите на мъртвите. Всичко това показва етапа на разделение на божествените разпоредителни функции, отнасящи се за двете крайни светлинни състояния – лъчезарен блясък и съответно зимен, нощен, подземен мрак. Небесният цикъл, сменящ деня с ноща, служи за измерване на времето, сезоните, възрастта, живота, ето защо, полярното противостоене „светлина – мрак” поражда култово дуалистично възприемане на някои противоположни житейски състояния, младост – старост, веселие – скръб, трезвеност – пиянство, плодородие – глад, богатство – бедност, здраве – болест, живот – смърт и пр. Типичен изразител на дуалистичната светлинна концепция, въплатена в едно божество, е „двойно роденият”, „животворящ” бог на метаморфозите и маскарадните карнавали, на виното и на вакханските оргии, въобще на противоположните крайности, бог Дионис /често смесван със Зевс/ - бог на постоянно умиращата и възраждащата се природа. Характерна двойнственост притежава двуликият Янус, най-древният бог в римския пантеон, който отваря и затваря небесните врати, за да дойде деня и ноща, изобразяван с две лица – младо и старо, считан за бог на светлината и времето, отговорен за всяко начало и край /на него е кръстен първият месец от годината с международното име януари/.

Отразили идеята за движещата сила на противоположностите, господстващите Върховни светлинни богове гарантират безкрайността на жизнените процеси в природата, което изпълва хората с надежда за оцеляване пред угрозата на стихийните бедствия. Съвсем закономерно те са почитани и като богове на продуктивните природни сили, на растителността, на плодородието. Ето защо, сред техните отличителни знаци влизат абстрактните символи на живота – вълнообразни линии /бич, змия, растителни филизи, вълнообразни и спираловидни орнаменти и пр./, а също спиралата, означаваща вечен кръговрат, вечност. В качеството му на растителен бог, боядисват изображенията на Озирис в зелено. Дионис носи на главата си лозов или бръшлянов венец. Върху каменните релефи изобразяват хетския бог на бурята и плодородието с висящ спираловиден орнамент, спускащ се от главата му /вж. Фиг. 1/.

Могъществото на Върховния светлинен бог се демонстрира от бика, негов често срещан символ, култово животно, образец за сила и плодовитост. Два бика, бял и черен, с имена Утро /Хурри/ и Вечер /Шери/ дърпат колесницата на хуритския бог на бурята Тешуб. Зевс се превръща в бял бик за да отвлече Европа. Асирийският главен бог Асур язди небесен бик. Покровителят на Вавилон бог Мардук понякога е изобразяван като крилат бик. Шумерският небесен бик /на шумерски Умар Утуку, превежда се „светлинен (слънчев) бик”; същият прочит се получава и от МРъ ТъУКъУУ – светлина (живот=светлина) бик (теку)/ изорава голяма бразда в небето. Жреците на Озирис отглеждат бик в негова чест, а той самият носи прозвището „земен бик”. Дионис понякога бива представян с рога и глава на бик. Творецът Ахура Мазда създава изначалния „огнен” бик, чието „огнено” семе, сложено във вода, поражда живота. Каменният релеф на Фиг. 1 (2 хил. пр.н.е.) изобразява хетския Бог на бурята с характерните атрибути за върховно божество – сноп светкавици, рога на бик, змия на челото, спираловидни апликации по шапката, както и висящ от косата спираловиден орнамент. Да не забравяме брадвата, белег за висш съдия на богове и хора.

Епохата на нравствената религия, която започва в началото на 2 хил. пр.н.е., събужда у хората проникновение за естествен нравствен дуализъм, водещ към антагонистично разделение на светлото от тъмното начало, към рязко противопоставяне между добрите и злите богове. Светлината и мрака, доброто и злото влизат в нескончаема ожесточена война. В основата на Зороастрийската идейност стои титаничният сблъсък между светлия добър дух Ахура Мазда и неговия брат близнак-антипод злия дух Ангра Майниу /Ахриман, АЙ ГРъРъ МъУИНъ – най-черен дух, най-черна мисъл/. От изхода на тяхната непримирима битка в душите на хората, зависи спасението на човечеството. Същите двама противоположни духа-близнаци участват в централната сцена върху уникалния златен пекторал /нагръдно украшение/ от Толстая могила /в обл. Днепропетровск в дн. Украйна/, изящно произведение на скитското изкуство от 4 в. пр.н.е. – вж. Фиг. 2. Диаметралната противоположност на двамата персонажи, които коленичили един срещу друг съшиват ризата на живота от овча кожа /вълната, руното асоциират вълнообразни линии, символизиращи живота/, е кодирана във всеки елемент от композицията. Знаците за „по-висше”, „по-горно” достойнство са изцяло на страната на мъжа, който гледа на дясно /дясната посока също е признак за превъзходство в случая/, той носи царска превръзка-диадема на главата, неговият лък стои горе, лъкът на опонента му е сложен долу. И докато „положителният” герой шие „ризата на живота”, „отрицателният” продължава да разшива.

Съществуването на двама отделни богове при некнижовните траки - на сияйната светлина Сабазий и на угасналата светлина Загрей /Зъ А ГРъ И – светлина без земя оставям – най-вероятно означаващо „подземна светлина”, „залез”, считало се, че през ноща слънцето преминава под земята, в света на мъртвите, от запад на изток /, за разлика от популярния сред книжовните елини един „двойнствен” бог Дионис, несъмнено доближава траките до скитската зороастрийска дуалистична духовност. Не трябва да подценяваме факта, че невероятният културен и обществен подем на траките, ерата на тяхните забележителни храмове и могилни гробници, протича в периода 6 – 3 век пр.н.е., по-време на световното господство на Персия и на нравствената Зороастрийска вяра. Завладели значителна част от Балканския полуостров, през 512 г. пр.н.е. персите включват земите на траките и на македоните в административна сатрапия /провинция/ Скудра, име близко до месопотамското название за Скития - Шкуда, употребявано още от времето на асирийците. Затова, че персийската държава счита Тракия за неделима част от необхватното Скитско пространство говорят известни персийски царски надписи, в които траките /скудрите/ са наричани също „Саки Парадрайа”, преведено „Задморски скити” /твърдение според изследванията на редица учени напр. Guive Mirfendereski; гледано от Персия, Тракия наистина се намира зад Черно море/. Най-сигурното потвърждение за Зороастрийското влияние в Тракия е доказаният в погребения на тракийски царе и жреци ритуал – разчленяване, типичен при погребенията на персите зороастрийци, отразяващ вярване в освобождението на безсмъртната праведна Душа от затвора на тленното тяло.

Духовното преобразяване на човечеството, започнало с универсалното азбучно мотивирано слово на „Говорещата азбука”, е съпътствано от дълбоки промени в обществените структури и семейството, което от своя страна води до нова властова подредба в божествения пантеон, отражение на промените в човешкото общество. Господстващите Върховни богове - герои, извоювали в миналото победата на духовната светлина над първичния мрак, вече са остарели и позагубили от жизнеността си. Моща на техния съзидателен дух остава непокътната, но за да внушат отлив на действена управленска енергия, религиозните епоси ги представят като жертва на най-различни телесни увреждания, получени в битка с враговете. Хетският бог на бурята остава без сърце и очи при сблъсъка му със Змея – олицетворение на злото, гръмовержецът Зевс губи сухожилия в битката с чудовището Тифон, тялото на египитския висш бог Озирис е нарязано на 14 части и хвърлено в река Нил от завистливия му брат Сет и пр. Подобно на върховни жреци-първосвещеници, Върховните светлинни богове остават формално начело на божествената йерархия, всепризнати за бащи-творци и съдници на богове и хора, а изискващата енергични усилия и постоянни управленски решения царска длъжност се поема от техните млади наследници, сияйни синове Слънце, тъй както Слънцето е цар сред небесните светила. Така за пръв път неограничената и непредсказуемо субективна царска власт се поставя под висшата опека на духовната власт, на утвърдени от предците морални ценности. Или казано с други думи, Върховният светлинен бог заема трона на духовен старейшина, първожрец и висш съдия в религиозния култ, а „светския” царски трон оставя на сина си Слънце.

Тъй както земното царство представлява продължение на небесното, така земните царе се считат покровителствани от небесния цар Слънце, обявяват се за Слънчеви синове, а понякога самите те биват наричани Слънце. Според египетските жреци царят е „син на слънцето и плът от плътта му”. Вавилонският цар Хамурапи (1792 – 1750 г. пр.н.е.) сам се определя като „слънце на Вавилон, озарил със светлина страната”. В официални документи хетските царе наричат себе си „мое слънце”, очевидно отъждествявайки се със слънчевия Бог.

В духовната епоха небесната /както и земната/ власт се поделя между двама царстващи лидери – между Върховния светлинен бог, духовния първенец /духовния цар, царя-жрец/, стария цар-баща и между сина-цар Слънце, реалния изпълнител на царската длъжност, следващ указанията и заветите на своя светлейши предтеча. Често не се прави разлика между двамата царе или те се обединяват в един, в много случаи се наблюдава съвпадение на царските им символи. Българската фолклорна традиция възприема светлинния бог – Сива Бога /Светла Бога, Зар, Сур, Марко/ в човешки възрастови категории на слънцето, съответстващи на календарните годишни фази на слънцето – Млада Бога – слънцето между 23 декември и 22 март /от раждането до пълнолетието на слънцето/ и стария бог – слънцето в оставащата част от календарната година /от зрелостта на слънцето до неговата смърт/. Едва ли Слънцето може да играе успешно стабилизираща света роля на Върховен светлинен бог, поради ежегодното си раждане и умиране в представите на обикновените хора, а така също поради проблема с постоянното си „изчезване” или „открадване” както разказват древните митове. По-скоро то служи като култова алегория за царската власт и за нейната преходност. Така, че календарното Слънце се ражда и умира всяка година, но календарът и неговият разпоредител Върховният светлинен бог остават вечни.

Първостепенният ранг на сина-цар Слънце в обществото на боговете му отрежда 1 за свещено число, отговарящо на буквата Чъ – едно. Най-често синът-цар символно се изобразява чрез слънчев диск, лъчисто копие, лъчисти стрели, обръч или венец, означаващи царска власт и слава на победител, рог, означаващ челен, първи. Негови емблеми са хищни и грабливи птици – орел, сокол, лешояд /при северните народи гарван/, но също и телец, като потомък на небесния бик. Над сина-цар бди и го направлява творческият дух на Върховния светлинен бог-баща-цар, потомък на първични космически богове – Небето, Слънцето, Времето. Неговото свещено число 3 се приема за най-висше култово число, защото фонетичната буква Тъ – баща, мъжко - с графичен знак Y или T, има значение на числото 3 /вж. „Говореща азбука на прабългарите”, 6-то издание/. Най-често Върховният светлинен бог-баща-цар се изобразява символно със сноп светкавици, лъчист диск, Т-образен крилат носител на светлинен диск, или със знака на висшия цар - вж. Фиг. 3. За негова животинска емблема обикновено служат бикът и грифонът /хибрид между орел и лъв/ - разчитан и приеман понякога също за гарван /вж. Фиг. 4 – гарвани и царски кръст от времето на франките Меровинги (5 – 8 век), с точки е предадено цифровото значение на буквите Чъ – 1 – едно и Ръ - + - четири, 1+4=5; и Фиг. 5 – царски знак и грифон от стар църковен иконостас от Прилепско/. Сложният образ на Върховния бог-баща-цар предполага на него да се приписват и други свещени числа, 5 - отговарящо на числовия сбор (1+4) от буквите на ЧъРъ – цар; 6 - числово съответстващо на АЙ – небе, висш; 7 – като резултат от (1+6), възприемано в смисъл на „пръв сред висшите (небесните)”.

В тази божествена номерация числото 2, съответстващо на буквата Йо – очи, вода, две - принадлежи на Великата богиня-майка, която ражда царя Слънце, заченат по магически, неприроден начин от върховния бог-баща-цар. Нейно стандартно светило върху небесния свод, разбира се, е Луната. Символно царевата богиня-майка се изобразява със двурог сърп на месеца, два рога на крава, кана за вода и др. За нейна животинска емблема най-често служи кравата. Слънцето и Луната в представите на древните хора изразяват също полярни понятия, Слънцето – мъжко начало, дясно, ден, откритост, а Луната – женско начало, ляво, нощ, тайнственост.

Отражение на биологичния и на семейния закон, триумвиратът отец-дух /Върховен светлинен бог/, син-цар /цар Слънце/ и царева майка /Велика богиня-майка/, оглавява божествената йерархия в съзнанието на хората, често въпреки явни противоречия с господстващата религиозна догма. И днес в българските православни храмове от дясно стои ликът на Христос, от ляво на майка му Дева Мария, отгоре ни гледа Отеца, независимо че точно за подобна доминираща троада трудно може да се открие основание в евангелията. Навярно днешната международна дума за „син” /син, son, Sohn/ също произлиза от думата за „слънце” /Зъ Нъ – огнен кръг, огнена уста – слънце, сонце, sun, Sonne/.

Имената на Великата богиня-майка от най-ранния период, в повечето случаи произлизат от думите КъБъ – жена, Къ - женско, раждам,МъЛъ – майка, НъНъ - майка, нанка. Такива са имената на шумерските богини прародителки Ки, Нинхурсаг, Нингал, Нинту, Нинмах, Нинлил, хуритската главна богиня Хебат, хетската Кубаба, трако-фригийската богиня-майка Кибела, асирийската Мюлита, шумерската Инана.

В зависимост от конкретния обществено-религиозен модел през вековете, в божествената триада могат да настъпят някои промени. Когато ролята на жената в управлението е незначителна, божестеният ранг 2 се заема от заместващо мъжко божество, например Енки /Еа/ – бог на водите от шумеро-акадския пантеон замества Ки съпругата на върховния небесен бог Ан в най-старата тройка висши богове Енлил Ан Енки. Навярно поради ниския социален статут на жената в Римската империя, майката на сина-цар Христос /Куриос, Ахура, висш цар/ Дева Мария /в българския фолклор Марко е слънцето, Мара е луната/ не е допусната да заеме полагаемото и се второ място, а се е наложило Върховният бог Саваот /Йехова/ да се раздвои на Отец и на Дух, за да я замести, въпреки че в православните храмове хората продължават да зачитат класическия ред на висшата тройка богове. Хуритите също имат мъжко божество Кушух за Луната, а някои хетски градове следват култ към богиня Слънце от Арина. В южните географски ширини, постоянно застрашени от засушаване, живителната вода представлява най-скъпоценното благо, ето защо, тук най-почитана е Луната и лунният календар. Тогава вавилонският бог на Луната Син /на шумерски Нана/ става баща на бог Уту – Слънцето и на Инана /акад. Ищар/, считана също за Велика богиня-майка. И само имената Син и Уту загатват за принудително направената размяна в троадата. В Египет царския трон заема синът на Озирис и Изида /Асета/ бог Хор – „окото на Слънцето”, възприеман като син-цар Слънце. Любопитно е, че прижеве фараоните се наричат Хор, а починалите фараони приемат името на баща му, бога на подземния свят Озирис. Това издава амбициите им за пълно отъждествяване с боговете царе и демонстрира характерния елитаризъм на обществата от юга. Силата на традиционната вяра в божествената триада принуждава дори педантичните зороастрийци по някакъв начин да запазят до Върховния си светъл бог Ахура Мазда още две стари общоарийски божества, бога на Слънцето Митра /Михра/ и бога на водите Варуна, по-късно заменен от Анахита в ролята на Велика богиня-майка. Старото индо-иранско божество на вятъра /бурята/ Веретрагна, победител на дракони, с характеристики на Върховен светлинен бог /негови животински форми са бикът, гарванът, конят/, отстъпва „светлинния” престол на Ахура Мазда /Царстващата Мъдрост/ и остава в авестийската митология само като дух на войната и на победата.

Емблемите и знаците на божествената „семейна” царска тройка, баща Светлина, син Слънце и майка/най-често/ Луна шестват изобразени на челно място върху паметниците от дълбока древност до наши дни. Върху каменния релеф от Фиг. 6 символите на Луната, Слънцето и Светлината заемат върха на световното устройство, според космогонията на шумерите. На Фиг. 7 характерните знаци на Луната, Светлината и Слънцето стоят най-отгоре върху релеф с образа на асирийския цар Асурнасирпал /Ашурназирпал/ (884 – 859 г. пр.н.е.). Навярно за същата божествена тройка говори сакралният прабългарски надпис от гр. Бяла Варненско от Фиг. 8 - „<” /Чъ – едно, пръв, цар/, “IYI” /ЪТъЪ– отец, „този,който е”/, и третият графичен знак наподобява изписването на КъБъ – жена - от розетата от Плиска, всъщност става въпрос за богинята-майка, позната по тракийските земи като Кибела.

Всебългарският летописен сборник „Джагфар Тарихи” /в летописа на Гази Барадж (1229 – 1246 г.)/ предоставя сведения за ново тълкуване на известната прабългарска рисунка върху камък от Плиска на Фиг. 9, че всъщност тя пресъздава легендата за магическото раждане в образ на змия /ТъЛъ – змия – Дуло?/ на родоначалника на българите и пръв цар от именската династия, Иджик /Азак?/, излязъл от лявото ухо на огромна риба, която на рисунката от камъка е с глава на змия. Отгоре, знакът на Върховния бог, така нареченият „Знак на гарвана”, допълва царската триада.

              

Резултат от грандиозен сблъсък на цивилизации на Балканите, тракийските култура и религия съдържат в себе си черти на най-големите световни духовни тенденции през древността, проявили се тук вследствие на близкото влияние на Египет, на постоянните контакти с многобройните анатолийски /малоазиатски/ култури, на родствените връзки със скитите, на доминиращия Зороастризъм по време на Персийското господство (6 – 4 век пр.н.е.), на допира с книжовния робовладелски елинизъм и най-накрая, по-време на военната хегемония на Рим. Ето защо, тракийските божества са представители както на елитарния книжовен юг на градовете-държави, така и на народностния безкнижовен север, владян от териториалните държави. Трако-фригийският върховен светлинен бог Сабазий, най-често се появява върху тракийските релефи под името Збелсурд с атрибути на „гръмовержец”, подобно на Зевс. Също като Върховен бог траките почитат своя бог на подземната светлина Загрей, в много отношения аналог на египетския господар на подземния свят бог Озирис. Дуалистичният мироглед на траките се олицетворява от „двуродния” и двойнствен бог на виното Дионис /негово култово число е 5/, който обединява качествата на бог Сабазий и на бог Загрей. Най-популярното тракийско божество, Тракийският конник, тракийският Херос, в ролята си на цар Слънце, герой-победител, винаги обърнат на дясно върху релефите, често е изобразяван като елинския бог на слънцето Аполон с неговия типичен лъчист ореол, с копие и с колчан стрели - вж. Фиг. 10 – релеф от Пловдив (3 – 2 век пр.н.е.), изображение на Тракийския конник, държащ ритон /рог/, символ на царска власт. Понякога смесват Хероса с персийския бог Митра – „непобедимото слънце”. Както всички царе по света, тракийските царе също се идентифицират с Хероса - Тракийския конник, божествения цар Слънце. Според мен, зад Хероса се крие известното тракийско божество Сурегетес, име с очевиден индоевропейски превод „Слънцебог” /Surya – слънце и Got – бог/ или бог Слънце. Името Херос, струва ми се, надделява най-вече поради съзвучие с понятието на азите за „кон” или „конник”, идващо от Шъ КъОРъ – шепа кост – копито, кон, идентично на прабългарското шегор, на шумерското аншекура, на унгарското /хунско/ гьор, на английското horse, на името на най-известния християнски конник св. Георги, между впрочем, винаги оприличаван на Тракийския конник - Херос. Особен култов заряд траките влагат в ритуала, при който Великата богиня-майка връчва на тракийския цар Слънце знаците на царската власт – златен венец /отговарящ на представата за обръча на властта/, златен ритон /отговарящ на представата за рог - челен и за култовото числото 1 - първи/. Трако-фригийската Велика богиня-майка Кибела, позната при траките под имената Бендида, Котито, Брауро, Зеринтия има за характерен атрибут две копия, навярно поради свещеното число 2 на богиня-майка, подобно на двурогия сърп на месеца.

Световна слава траките получават заради учението за човешкото прераждане, забележително духовно постижение, приписвано на Орфей, певеца на Дионисовите тайнства, предхождащо с векове християнската идея за възкресението. Името Орфей може да се разчете като Ор БъЕЕ – пеещ /свирещ/ камък /арфа?/, не само защото той почти винаги е изобразяван стъпил върху камък, но защото Тракийската култура се отличава с мегалитна /каменна/ предства за света, може би, идваща от свещените мегалитни комплекси в Тракия /напр. Перперикон, Татул/, от егиипетските пирамиди или от най-старите зороастрийски легенди за каменното небе. Най-древното име на Тракия – Перке /Перкоте/ се извежда от името на митичния тракийски цар-герой Пейрой /съответстващ на тракийския бог-герой Перкос, Перкойс, Перконис, явно вариант на Хероса/, превеждано от староиндийски също в значение на „камък”, „скала”, „планина” /немското Berg - планина, БъОр - скала/, участник в троянската война на страната на Троя, прочут с поразяващото острие на каменното си оръжие.

Херодот (История, кн. 2:81) заявява директна прилика на орфизма с египетски обичаи: „По това египетските обичаи си приличат с мистериите, наричани орфически, и с бакхическите, които са египетски......”. Сериозно потвърждение неговите думи намират в златните маски от орфически погребения на тракийски царе, аналог на златните маски от мумиите на фараоните /вж. Фиг. 11 - златна маска на владетел от могилата Светица (5-4 век пр.н.е.) в Долината на тракийските царе/, което показва, че египетското културно влияние на Балканите също има дълбоки корени /вж. статията ми „За надписа върху стела от остров Лемнос”/.

Подчертано ритуалното предназначение на златните маски, на златните венци, на златните съдове и въобще на извънредно богатите високохудожествени златни съкровища на траките, говори за сакрално отношение към благородния метал, чийто непотъмняващ жълт блясък несъмнено му отрежда място на първостепенен светлинен знак. Оттам произтича значимостта на „свещеното злато” в религиозните култове на траките и скитите. Те възприемат свещените златни предмети за форма на присъствие на самия Върховен светлинен бог, гарантиращ царската власт, военните победи и устоите на обществото им. За скитите Херодот (История, кн. 4:7) пише: „Царете пазят свещеното злато най-грижливо и всяка година, почитайки го, принасят големи жертви”. Човешките жертвоприношения в чест на „Златния” бог при траките и скитите са доста сходни. Впечатлява фанатичната религиозна убеденост в отвъдния живот, жертвеният индивид приема за най-висока чест да умре и да отиде като вестоносец при бога. Под влияние на орфическото учение за прераждането, при траките култът към „свещеното злато” преминава в култ към бог, превъплащение на възкръсналия пророк Залмоксис, проповядал вечен живот, наричан от „траките” гети Гебелейзис. Според Херодот(История, кн. 4:94-96) траките повярвали във възкресението и вече не се бояли от смъртта „....те смятат, че не умират и че загиващият отива при божеството Залмоксис, което някои от тях назовават Гебелейзис.” Самите имена на божеството, според мен, сочат култ към „златно” божество. Лесно се забелязва етимологично-лексикалната верига започваща от ЗъРъ - светлина много – светъл, заря, зора, заран /на скитски злато е „зар”, на старобългарски злато е „сърма”/, което явно служи и за изразяване на „жълт” цвят /напр. в думата сяра/, оттам след речева трансформация на звука „р” в „л” се появяват днешните славянски думи злато и жълт, но и немските Gold – злато, gelb – жълт, както и английските gold – злато и yellow – жълт. Което пък показва възможна равнозначност на имената Зал-моксис и на гетското Гебел-лейзис в смисъла на „Златна маска” или „Жълто лице”. Сведенията за солидно гетско-готско присъствие на Балканите и на територията на днешна България /особено в Северна България/ през древността, включително и през Средновековието, вече не впечатляват никого, както и родството между скити, готи /гети/ и траки, всички потомци на азите в необятното мегаскитско пространство. Нищо чудно, от „злато” и „gold” да произлизат също имената на скитския бог на слънцето Колаксай /доколкото точно е достигнало до нас/, както и на българския бог на слънчевия календар Коледа /съответстващ на Сива Бога – Светлия бог/, който обитава златната планина Кайласа и чиято майка е Злата в народните песни /Дядо Коледа отговаря на Санта Клаус в западноевропейската християнска традиция/.

Всичко казано дотук, надявам се, очертава мащабите на всемирен соларен култ към светлината като към осъзната същност на живота, истината и Духа. В представите на предците ни, праведните души светят като факли в подземното царство на мъртвите. И ако светлината е Върховен бог-отец, слънцето е син-цар, луната е Велика богиня-майка, то блещукащите звезди са безброя от поданици, деца на светлината, изпълващи небосвода.

             

http://borislav.digicom.bg/statii/pismeni.htm

Азбучното Слово открива пред човечеството Духовните порти на Светлата епоха. Със силата на Светла Вяра хората побеждават зверските нагони, за да излязат от мрачния хаос и да прекрачат в Светлата духовна епоха на нравствения порядък, мирен свят на съзидателен труд, в който се сбъдва човешката мечта за живот, изпълнен с Любов, защитен от насилие и престъпна измама. Днес в условията на обществен упадък и ценностен разпад, става безпощадно ясно, че дори кризата в прагматичната икономика се дължи на криза в Доверието, т.е. дължи се на нравствена криза. Защото тоталната финансиализация на обществото, без информационен еквивалент на паричните знаци, издига на власт лъжата, а тя угасява Духа, убива Любовта и Доверието. Дали ще докажем, че сме достойни за божествения Дух или ще бъдем принудени да напуснем завинаги Светлата епоха, зависи от силата на нашата Светла Вяра, с която се противопоставяме на злото.

http://borislav.digicom.bg/statii/

МЕЖДУ СВЕТЛИНАТА И МРАКА

на снимката: Фиг. 1 - Сребърна монета с изображение на партския цар Ород II (57 – 38 г. пр.н.е.)

Още първите хора забелязват двуполюсната устроеност на човешкия живот, протичащ между деня и нощта, между радостта и болката, между будността и съня, между доброто и злото, между здравето и болестта, между победата и загубата, между щастието и скръбта, между истината и лъжата. И че всички тези двойки взаимно отричащи се житейски състояния са обединени от понятията за светлина и мрак. Доброто, радостта, победата, щастието, истината, са светли събития, а злото, болката, загубата, скръбта, лъжата, предизвикват мрачни възприятия. Ето защо символите на светлината и на мрака са сред най-често срещаните елементи в изобразителните паметници от древността. За емблеми на светлината служат слънце, луна, звезди, огън, грифон, петел, орел, сокол, кръст, лотос и др. За категорични знаци на мрака се считат сова, бухал, прилеп, скорпион, ламя, червей и др. Някои символи приемат противоположни светлинни стойности в различните епохи, общества и религии, например – дракон, змия, гарван и др. След слънцето луната заема второ място по небесна сияйност и хората я почитат като покровител на светлата част от живота. Но тя озарява тъмната нощ, затова много често с образа на луната се обозначава мрачната страна на живота. Някои древни религии приемат луната за мъжко божество, например Нана и Син в Месопотамия, хуритския бог-луна Кушух, кушанските Манаобаго и Мао. Други религии виждат в луната женско божество, например Селена и Мена при елините и Луна при римляните. В народната митология луната най-често символизира женското начало и водата.

Цикличната смяна на слънцето и луната, вечното редуване на деня и нощта, на зимата и лятото, на новолунието и пълнолунието, създава у хората усещане за божествена предопределеност на човешкия живот в предварително установени светлинни граници. Така възниква интуитивният светлинен дуализъм, разбирането за протичане на човешката съдба между светлина и мрак, между добро и зло, между възход и упадък. Налага се представата за неизбежно редуване на светли и на мрачни моменти в живота на човека по волята на небесните разпоредители на съдбата. Самото разделение на света на светла и на тъмна половина, отразява убеждението на древните хора в съществуване на силово равновесие между доброто и злото в природата и в обществото, от които изцяло зависи човешкия живот. Но изначално заложеният светлинен баланс подхранва също оптимизма, че злото отминава, така както изтича нощта, и настъпват добри времена, така както изгрява денят. Ето защо още от самото начало на човечеството небесните светила слънцето и луната са считани за гаранти на светлинната хармония в живота и за пазители на божествения порядък във вселената. Затова надали в историята има по-често използвани символни знаци от начертанията на слънцето и на луната, неизменно присъстващи в безброй художествени мотиви. В отделните култове слънцето и луната изпълняват различни функции, притежават различен божествен ранг, но от гледна точка на интуитивния светлинен дуализъм луната винаги осветява нощта, което автоматично я прави естествен маркер на мрака, а оттам и на тъмната страна от живота, вещаеща неприятности и беди за човека. Разбира се, без самата луна да се натоварва с негативи, характерни за отношението към символите на мрака. Луната винаги си остава едно от най-почитаните светлинни божества, към които хората отправят своите надежди за по-добра участ.

Върху сребърна монета от фиг. 1, слънцето и луната са поставени от двете страни на главата на партския цар Ород II (57 – 38 г. пр.н.е.). Слънцето пред лицето на владетеля несъмнено изразява пожелание за предстоящи блестящи победи и царско благополучие. Луната зад главата на царя носи подтекста, да останат зад гърба му всички разочарования.

                

На фиг. 2-1, матрица от 2 век, намерена край днешния български град Разград, показва слънцето и луната в човешки образи на мъж и на жена, разположени от двете страни над Тракийския конник (Тракийския херос). Тук слънцето и луната фиксират полюсите на човешкото битие, подвластно на най-почитания тракийски бог. Задължително слънцето е разположено пред лицето на бога, изобразяван винаги обърнат надясно. Под слънцето стои петел – символ на слънцето, а под луната има друга птица, предполагам нощна птица – символ на луната. Релефът на фиг. 2-2

пресъздава най-сакралния акт в митологията на Митраизма (култ разпространен в Римската империя от 1 до 4 век), когато бог Митра убива първичния бик, за да се породи животът на земята от тялото на мъртвия бик. На двата срещуположни края на небето отново са заели своите места слънцето и луната в качеството си на неизменни свидетели на всичко случващо се във времето. Те наблюдават кървавото жертвоприношение, но същевременно гарантират успешното изпълнение на чудодейния божествен замисъл. Непосредствено под слънцето е кацнал гарван, един от най-древните соларни символи.

          

Светлинно дуалистичното религиозно мислене се опитва да обясни божествените сили, които движат природата и обществото, с идеята за изначална подялба на света между светлината и мрака, между доброто и злото, между победата и поражението. В небесната колесница на хуритския върховен бог Тешуб - бог на бурята, са впрегнати два бика Шери – ден (Sheri, Surri, Seri – възможно да идва от Зъ Ръ – светлина много – зора, заран, заря, злато; тогава Шери би могло да означава и „утро”, „изгрев”) и Хури – нощ (Hurri, Tella - възможно да идва от ГРъ Ръ – земя много – черен, подземен, кърт, кър; т.е. слънцето слиза под земята; тогава Хури би могло да означава и „вечер”, „свечеряване”, „залез”). Угаритската богиня майка Асирату имала двама сина - Шахару – утринна звезда (Зорница, Деница) – утро и Шалиму – вечерна звезда (Вечерница) – вечер, възприемани за богове на плодородието. Всъщност Зорница и Вечерница в астрономията съответстват на една и съща планета - Венера, но в митологията това няма съществено значение. Синовете Сак и Сок на волжко-българския алп на светлината Мардукан-Гарван били наказани от Всевишния бог Тангра завинаги да останат на границите между деня и нощта, което не оставя никакво съмнение, че тук също става въпрос за утринната звезда (Зорница) и за вечерната звезда (Вечерница). Имената Сак и Сок предполагам произлизат от Зъ Къ – светлина поражда - изгрев, и от ЗъА Къ – „безсветлинност” (светлина без) поражда - залез. Често изобразяват бог Митра между двама придружители с факли, наречени Каутес и Каутопат. Единият от тях е с вдигнат, а другият с наведен факел, защото това са небесните близнаци Светлина и Мрак.

Драматичните обществени обрати, постоянно надвисналата неизвестност над човешкия живот засилват убеждението у древните хора, че съдбата им зависи изцяло от волята и прищявките на боговете. А късметът и успехът идват като награда за почитта към боговете или са следствие на тяхно моментно настроение. Разбира се, примирението с отредената от боговете участ подхранва фатализъм, суеверие и разчитане на щастливата случайност. Докато в началото само най-висшите богове притежават способността да „предначертават съдбите”, по-развитият култов мироглед съвсем закономерно въвежда „специализирани” божества, чиято единствена функция е да се разпореждат с човешките съдби. Поради непредвидимостта на капризите им, в повечето случаи те се явяват в образи на богини. Хетските богини на съдбата Истустая и Папая предът нишката на живота на всеки човек, техен атрибут е вретеното. Елинските им аналози са трите мойри, а римските - трите парки. Изключително популярната римска богиня на съдбата, щастието и късмета Фортуна е изобразявана с рог на изобилието - символ на щастие и благополучие; с колело или кълбо – напомнящи за изменчивото извъртане на съдбата; с кормилно гребло на кораб, защото я считали за кормчия на човешкия живот. Понякога отъждествяват Фортуна с богинята-майка, например тя е почитана като Изида-Фортуна и Фортуна-Брауро. Гръцката богиня Тюхе съответства на римската Фортуна. В иранската митология богинята Аши (Арти; при кушаните Ардохшо) персонифицира благополучието, успеха и изобилието, а за зороастрийците Аши е богиня на благата съдба и на щастието, с които възнаграждава добродетелните хора.

На фиг. 3, релеф върху оловна пластина от 3 век пр.н.е., намерена в Долна Мизия, представя два конника, единият в светлата (слънчевата) част на времето, а другият в тъмната (лунната) част на времето, разположени един срещу друг от двете страни на богиня, която държи юздите на конете им. Това са известните така наречени Дунавски конници, култова иконография, предимно разпространена по поречието на река Дунав. Култът към Дунавските конници просъществува чак до 4 век, след което подобно на другите езически култове по тези земи бива пометен от Християнската религия.Изображения на богиня между два застанали един срещу друг конника, се срещат върху скални релефи още при хетите. Открити са и елинистични монети със същия мотив – богинята Артемида-Кибела, изправена между два срещуположни конника. Поради ранния си произход от 3 век пр.н.е. картината с Дунавските конници от фиг. 3 отразява в най-автентичен класически вид философията на древен мироглед, поставящ света в рамките на биполярния светлинен дуализъм. Трако-гетите (както и всички скити) принадлежат към конните народи, и съвсем естествено е техните легендарни царе, митични герои и най-почитани божества да са конници. Дунавските конници са герои-победители, защото в краката на всеки един от конете лежи повален враг. От двете страни на небето обичайните бюстове на слънцето и на луната маркират светлата и тъмната половина на живота. Стандартно присъстват петел - вестител на слънцето, и нощна птица (не се разпознава каква, най-вероятно прилеп) - атрибут на луната. В долната част на релефа тъмната страна на живота е обозначена с тривърхи стрели и меч, причиняващи кръвопролития и нещастия, а светлата страна с дискове и торба (колчан, калъф), символи на богатство и благоденствие.

Най-близка прилика с Дунавските конници откриваме в братята-близнаци, конниците Насатя и Дасра, така наречените Ашвини (конници) от ведическата митология, божества на изгрева и на залеза. Те олицетворяват плодородието и благополучието, даряват хората с богатство и с изцеление, предотвратяват несполуките. Докато в „Ригведа” двамата братя-близнаци се возят в златна колесница по небето, то при тракийско-гетския вариант позиционно те са разделени според светлинния поляритет светлина-мрак, в съответствие с техните прозвища изгрев-залез. Богинята между Дунавските конници следва да се оприличи на Сараня, ведическата богиня на зазоряването (на заранта, на утрото; навярно идентична със Зорница), жена на Слънцето (Суря, Вивисват, Мартанда) и майка на бизнаците конници Насатя и Дасра – изгрева и залеза. Като се изхожда от сходството в имената, веднага се забелязва паралел между богинята Сараня и тракийската богиня-майка Зерентия (наричана още Бендида, Котито, Брауро и Хипта), защото името на тракийската богиня Зерентия звучи съвсем близко до името Сараня (заран, Зорница). Още повече, че за траките богинята-майка Зерентия е върховен арбитър на човешките дела и разпоредител на човешките съдби. И както ведическите конници Насатя и Дасра променят човешките съдби, напълно логично Дунавските конници би трябвало да бъдат възприемани за „конници на съдбата”. Изправени един срещу друг, братята не воюват помежду си, а изпълняват повелите на богинята-майка. Конникът на изгрева и конникът на залеза винаги побеждават, защото налагат предопределената от богинята съдба, независимо от човешката съпротива. Те са крепители на божествения ред и всеки, който дръзне да се противопостави, ще бъде стъпкан под копитата на конете им. В тъмната част на живота богинята-майка изпраща страдания за хората под формата на тривърхи стрели и остри мечове, а в светлата част на живота ги дарява с щастие и с блага. Култът определено внушава примирение с отредената от боговете участ, но същевременно подхранва оптимизъм, че лошите дни ще отминат поради неизбежното редуване на светли и на мрачни моменти в човешкия живот, така както неизменно се редуват изгревът и залезът. Богинята на съдбата винаги се откроява с присъщата си полярна двойнственост. Тя дарява живот, но и отнема живот, носи щастие, но и причинява скръб, което само по себе си представлява дефиниция на съдбата.

Възможно е Дунавските конници да не са близнаци както ведическите им аналози Насатя и Дасра, защото при някои от намерените археологически паметници изглежда изгревът е по-младият конник, а залезът по-възрастният. Най-често конниците са въоръжени с копие, на чийто връх се развява закачена голяма змия. Змията стандартно символизира подземния свят, но понякога е отличителен знак за висша божествена или царска власт (напр. при бог Шива и при фараоните в Египет). В случая змията най-вероятно изразява представата на древните хора за съдбата като за нещо изплъзващо се, коварно и изменчиво, каквато между впрочем е и водата (в реките, езерата и моретата) - изконен знаков елемент на богинята-майка. Рибата символизира водата, затова рибата присъства задължително в сцената с Дунавските конници като характерен атрибут на богинята-майка. Трябва да се отбележи, че при скитите и българите змията, подобно на рибата, също се асоциира с водни (езерни и речни) богини прародителки. Считат жената-змия Ехидна за прамайка на скитите. Известната змиенога богиня Апи (името Апи означава „вода”; според мен, Апи и Табити са една и съща богиня) е съпруга на върховния скитски бог Папай. Огромната риба Бойгал (има нейно изображение с глава на змия) ражда във вид на змия първия българин Иджик (Азак). В облик на змия се проявява волжко-българската богиня-майка алп-биката Туран, жена на слънцето Мар. Българската „Богородица” от златната огърлица на Преславското съкровище от 9 век, също е изобразена с ръце - перки на риба. Поставеният над богинята орел от фиг. 3, държащ в ноктите си типичния за траките култов диск с точка в центъра, символизира върховената божествена власт във вселената. Голямата купа под богинята, обичайно се свързва с водата, плодородието и изобилието, затова купата е най-често срещаният атрибут на богинята майка. Под конниците от фиг. 3, в светлата страна на живота се вижда фигурата на бик, всеизвестен идол на природните сили и на плодородието, а в тъмната част, понеже не може точно да се разпознае от снимката, предполагам е изобразен опасен звяр (или скорпион) – въплъщение на мрака и на злото.

На пръв поглед, тъй както слънцето и луната, така също изгревът и залезът изглеждат противоположни сили, но те участват в общия процес на денонощния цикъл и са напълно уравновесени по последователност и по времетраене. Ето защо за култово митологичните представи в древността тези двуполюсни небесни явления най-добре илюстрират идеята за светлинно дуалистичен баланс в природата и в обществото, при който от волята на човека не зависи мястото му между двата светлинни полюса на живота, защото човешката съдба се решава единствено от волята на боговете. Както слънцето и луната конниците на съдбата не са антагонисти, те не воюват помежду си. Мисията им се състои да възнаграждават или да наказват хората според заповедите на богинята-майка, основани на трудно понятни за простосмъртните критерии. Затова възприелите тази идеология разчитат повече на щастливата съдба, отколкото на собствените си качества и на приноса си за обществото. Симетричният (балансиран) светлинен дуализъм се корени в разбирането за светлинно и оттам за житейско равновесие, при което висшата божествена справедливост се състои в поддържането на хармоничен паритет между полярните категории „добро” и „зло”. Небето осигурява светлина през деня, но спуска мрак през нощта, боговете възнаграждават, но и наказват, съдбата прави хората щастливи, тъй както ги прави нещастни.

Възгледите за съществуване на фундаментален симетричен (балансиран) светлинен дуализъм крият в себе си опасност много лесно да бъдат принизени до примитивни антагонистки псевдотеории, че отреденото добруване за едни се уравновесява за сметка на страданията на други, че щастието за едни едни почива върху нещастието на други, че богатството на едни се дължи на бедността на други, че свободата на едни се заплаща с робството на други, че правото на живот на едни се постига с изтреблението на други и т.н. И няма нищо чудно, че сходна идеология възпроизвежда робовладелските отношения в империите, наследили световното царство на Александър Велики (336 – 323 г. пр.н.е.), когато култът към Дунавските конници достига своя апогей. На подобни първосигнални дуалистични теории се позовават всички престъпни човеконенавистни учения, проповядащи расов, класов, полов, религиозен, национален и пр. антагонизъм.

Когато протичането на човешкия живот зависи изцяло от волята и прищявките на боговете, нравствените стойности съвсем не са първостепенни критерии определящи съдбата, а така също сред божествените персонажи няма място за непримирима борба между доброто и злото. Така или иначе добро или зло сполетява всеки човек с предрешена от боговете съдба. Съдбата става зависима от човешката воля едва при нравствената вяра, която издига за богове нравствени категории – истина, мъдрост, добродетелност, святост, благочестие, справедливост, обявявайки война между доброто и злото. Сега всеки човек е поставен пред свободния избор от коя страна да застане, кой от двата пътя на поведение да следва. Ако избере пътя на лъжата и на злодеянията, ще го постигне най-лошата участ. Ако избере пътя на истината и на добродетелността, очаква го щастлива съдба. Така моралният критерий се превръща във висш духовен и обществен критерий. Хората най-после осъзнават, че няма по-голямо зло от непочтеността в отношенията между тях самите. Не враговете и природните бедствия, а лъжата разрушава доверието между хората и причинява гибелен упадък на обществото, с всички ужасяващи от това последствия. Ето как светлинният дуализъм преминава в нравствен светлинен дуализъм. Нравствената религия Зороастризмът проповяда асиметричен светлинен дуализъм, защото предрича, че силите на доброто ще победят силите на злото, в резултат на което светлата страна завинаги ще премахне тъмната страна от човешкия живот.

Зороастрийците напълно изключват мрака от представите си за идеалното общество - страната на щастието. За тях раят е „безкрайна светлина” и „дом на песента”, а адът е „дом на лъжата” и „дом на злата мисъл” - място за изчадията на мрака. Зороастризмът счита луната за второ по значимост след слънцето светлинно проявление на върховния бог Ахура Мазда (Царстващата Мъдрост) и по никакъв начин не свързва луната със силите на мрака. Дори християнските писатели изтъкват почитта към „слънцето, луната и звездите” за отличителна характеристика на Зороастризма. Зороастрийците са „огнепоклонници” и почитат свещени огньове, защото виждат в огъня божествено присъствие, въплъщение на истината, вярата и духа. Документални извори свидетелстват за принадлежността на българите към „огнепоклоническата” вяра на „влъхвите” - разпространено прозвище на зороастрийците през Средновековието. Ибн-Фадлан (X век) съобщава, че волжките българи вярвали, че преди залез, на небето се появяват двама конници великани „ ...и всяка вечер те водят сражение и не са престанали да се сражават откакто са тук.”. Според нравствената вяра злото на земята произтича от „злите мисли, злите думи и злите дела” на хората и може да бъде победено само с „добри мисли, добри думи и добри дела”. Предначертаното от Ахура Мазда чудо на човешкото телесно безсмъртие, ще настъпи когато хората окончателно прогонят лъжата от душите си и от „света на истината”.



Почитащата Ахура Мазда (Царстващата Мъдрост) Зороастрийска религия, наричена още Благата вяра, Мазда Ясна (Маздаизъм), Вярата на огнепоклонничеството или Първата пророческа религия - откровение на жреца Зороастър, възниква около второто хилядолетие преди новата ера, заедно с авестийския език, на който се произнасят молитвите и химните, предавани от уста на уста от поколения магове. По своя езиков генезис Зороастрийската религия е некнижовна религия, за разлика от Християнското учение, създадено две хиляди години по-късно в условията на развита книжовна среда. Книжовният запис на свещената за зороастрийците „Авеста” се извършва на средно-персийски език чак в 3 век. При сътворяване на вселената Ахура Мазда разделя светлата творческа мисъл Спента Майниу – „Най-светлата мисъл” (АЙЗъБъ УМъ – най светъл ум), от мрачната разрушителна мисъл Ангра Майниу – „Най-черната мисъл” (АЙ ГРъРъ УМъ – най черен ум), и така поставя начало на дуалистичното противоборство между силите на доброто и силите на злото. Добрите сили са предвождани от седем висши божества - проявления (ипостази) на Ахура Мазда, наречени Амеша Спента – Безсмъртни Святости. Те влизат в ожесточена битка със своите антагонистични двойници, дайвове - демони, създадени от Ангра Майниу, към които принадлежат лъжата, омразата, предателството, продажността, клеветничеството, неблагодарността и всички останали безнравствени деяния. Вярващите са призовани да участват активно в борбата срещу разрушителното присъствие на злото, въоръжени с добродетелност и с морални ценности. Автентичният Зороастризъм не смята Ангра Майниу за божество, още по-малко за равностойно на Ахура Мазда. Напротив, религията проповяда убеждението, че Ангра Майню, наричан още „Деванам дева” – Демон на демоните, ще загуби битката с Човешкия дух - най-висшето творение на Ахура Мазда, и ще бъде прогонен завинаги от света на хората. Та нали затова всеблагият Ахура Мазда (Царстващата Мъдрост) противопоставя светлината (доброто) срещу мрака (злото), за да се роди Човешкия дух от сблъсъка на доброто и злото в умовете и в душите на хората.

Всички коментари относно известната сребърна плоча от Луристан (провинция в Западен Иран), датирана 8-7 век пр.н.е. (вж. фиг. 4), единодушно приемат, че тя изобразява двуполовото (андрогинно) божество Зурван (Зерван), считан за баща на Ахура Мазда и на неговия брат-близнак антипод Ангра Майниу, както е според Зурванизма (Зерванизма) - широко разпространена ерес в ортодоксалния Зороастризъм. Но дали наистина е така. Младшата Авеста (най-старият източник на учението) обозначава с името Зурван второстепенно божество, олицетворяващо времето (на авестийски „зурван” означава „време”) и нямащо никакво участие в акта на сътворението. „Гатите” (най-старата част от „Авеста”) посочват Ахура Мазда за единствен създател на всички материални и духовни творения във вселената, включително на „Най-светлата мисъл” - Спента Майниу и на „Най-черната мисъл” - Ангра Майниу. Така че от гледна точка на зороастрийската каноничност няма място за друг божествен автор на миросъзданието освен Ахура Мазда. По-късната зороастрийска традиция започва да замества Спента Майниу с Ахура Мазда в ролята на култов антипод на Ангра Майниу и така се появява популярната до ден днешен двойка непримирими противници - духът на доброто Ахура Мазда (Ормузд, Ормазд) и духът на злото Ангра Майниу (Ахриман, Ариман).

Според мен картината на фиг. 4 разкрива едно от най-ранните иконографски изображения на Ахура Мазда от предахеменидската епоха. Явно в представите на първите последователи на нравствената вяра тялото на върховния бог няма човешка форма, а образува растителен елемент, най-вероятно цвят на лотус с кръгъл човешки лик по средата. Навярно, за да подчертае вечната връзка на човека с растителната природа, напълно в унисон със зороастрийския мит за произлизането на първата човешка двойка Мартя и Мартянаг от растението ревен. Не случайно зороастрийците смятат земеделието за най-благочестивата стопанска дейност. Напълно според правилата на зороастрийската иконография ликът на Ахура Мазда е поставен в кръг. Следвайки собствения си светлинно дуалистичен проект на фиг. 4 Ахура Мазда се явява в човешките души заедно с образите на двете противоположни светлинни същности. От дясната страна (обикновено светлата страна) стои „Най-светлата мисъл” – Спента Майниу, а от лявата (обикновено тъмната страна) е застанал „Най-черната мисъл” – Ангра Майниу. Ако само за миг се допусне, че това са Зурван и синовете му близнаци Ахура Мазда и Ангра Майниу, то на кого тогава се приписва божествения лик в кръга върху растителното тяло? Защото в Зороастризма единствено Ахура Мазда – „Царстващата Мъдрост”, притежава монотеистичен абсолют да контролира с присъствието си всички видими и невидими процеси.

Хората от фиг. 4, избрали да следват пътя на истината и на добродетелността, са наредени от страната на Спента Майниу и всеки „взима” от него горящ факел – символ на вярата и на Човешкия дух. Действието „взимане” е предадено чрез свитата в лакътя ръка, която държи факела. Избралите лъжата и злонамереното поведение са наредени от страната на Ангра Майниу и всеки от тях му „дава” своя духовен факел. „Даването” се подразбира от изправената в лакътя ръка, която държи факела. Груповата сцена от фиг. 4 внушава основната дуалистична теза на учението, че духовно просветление се постига само чрез приемане на огнената вяра от творческия дух Спента Майниу (един от седемте „Безсмъртни Святости” Амеша Спента, много често смесван със самия Ахура Мазда), и че настъпва мрачна безизходица за хората, предали огъня на вярата в ръцете на злия демон Ангра Майниу.

               

Ангра Майниу и попадналите под влиянието на злите сили са нарисувани с дълги уши, явен белег за грозните им мисли и постъпки. Хората с дългите уши стоят обърнати странично, а след като предадът на Ангра Майниу факела с духовния огън, те вече безпомощно седят на земята (вж. фиг. 4). Вдигнатата нагоре отворена длан показва (вж. фиг. 5-2), че те са „изгубили” заедно с духовния огън всички блага и радости в живота. За разлика от изгубилите вярата, поелите огнения факел на духа от Спента Майниу стоят обърнати напред и гледат уверено бъдещето пред себе си. Вдигнатите им длани са свити (вж. фиг. 5-1), което означава че „взимат” благата на живота, заслужена награда от Ахура Мазда за проявената от тях непоколебимост във вярата. Лишените от духовен огън са изобразени голобради, навярно намек за младежка незрялост на ума, докато хората на духа са с дълги бради като мъдреци, достигнали почтена възраст, благодарение на праведния живот по божиите закони. В полето на духовно озарените картината се допълва от три седем-листни палмети – символи на благополучие и изобилие, а в частта на духовно угасналите индивиди има само една осем-лъчева розета, предполагам, символизираща безпътицата, в която те са изпаднали (вж. фиг. 4).

Изумително как още преди 3000 години хората осъзнават злото като угасване на Човешкия дух и достигат до прозрението, че бездуховността и безверието водят към преизподнята на лъжата и на зверските нагони, където ги очакват само страдания. Определено картината от фиг. 4 не предоставя никакви индикации, че двамата изобразени антагонисти са деца на „Безкрайното време” Зурван Акарана (Акарана следва от А КРъИ – без край). Тук те участват в съвършения замисъл на твореца Ахура Мазда да предизвика поява и израстване на Човешкия дух посредством противопоставяне на доброто и злото, на светлината и мрака, в съзнанието на хората. В Зороастризма Ахура Мазда е върхът на идеята за съществуване и няма как да бъде роден от друго божество, защото именно той е несътворимият и самороден първосъздател на вселената.

Слънцето и луната огряват крепостта Кангха (Канг-диз, Сиявуш-гирд, Канг-и-Сиявяхш) от релефа върху сребърното Аниковско блюдо (IX век) от Средна Азия (вж. фиг. 6), където е изобразена сцената на справедливото възмездие за убийството на Героя-Слънце Сиявуш. Знае се, че благородният Сиявуш загива наклеветен и убит от завистници в митичния град на щастието Кангха, построения от самия него земен рай. Според легендата, след време синът на Сиявуш Кей-Хосров (Кави Хаосрава в „Авеста”) превзема крепостта Кангха и наказва със смърт убийците на своя баща, с което го прави „щастлив” в отвъдния свят. Защото според зороастрийските разбирания само овъзмездените (отмъстените) души на убитите имат право да отидат на небето.

                  

На фиг. 6 Кей-Хосров е застанал на върха на кулата с вдигнат меч в ръка, а труповете на убийците на Сиявуш висят от стените или лежат пред крепостната врата. В същото време тържествено изнасят свещения ковчег с костите на Сиявуш под звуците от тръбите на седем музиканти, навярно символизиращи седемте безсмъртни святости Амеша Спента. Формата на ковчега е характерна за зороастрийските костохранилници (осуарии) през тази епоха. Убийците на Сиявуш получават заслужена присъда, те заплащат с живота си, възстановена е справедливостта в света, истината побеждава и народът вече може да възхвалява „щастливия” Сиявуш, посмъртно реабилитиран и „напълно отмъстен”. В древността „отмъщението” за смъртта на соларното божество Сиявуш означава култова победа на доброто над злото, укрепваща вярата и моралните сили в обществото. Напълно неубедителни остават опитите на някои учени да тълкуват сцената от известното Аниковско блюдо, съзирайки в нея странна смесица от старозаветни митове. Задълбочените изследователи на средноазиатското историческо наследство категорично отнасят паметника към култа на Сиявуш - най-почитания соларен герой в тази част на света.

Скитските царе са огнепоклонници и също смятат за свой дълг да отмъстят за убитите си сродници, като по този начин „ощастливят” душите им. Всебългарският летописен сборник „Джагфар тарихи” осведомява за съдбата на младия скитски царски син от края на 2 в. пр.н.е., известния в историята Савмак (Саумак; Сакмар в летописа; очевидно Савмак е име съвсем близко до Савбаг - Сиявахш - Сиявуш), който е пленен с коварство от боспорския гръцки пълководец Диофант (Тама-Диу в летописа) и умира като затворник в Понтийското царство, намиращо се в Мала Азия на Южното Черноморие. Тялото му е откупено от скитите срещу огромно количество злато и сребро и е погребано в родната Скития (Северното Черноморие). Но следващите скитски царе, потомци на Савмак, не се примиряват само с почитане на гроба му. Един век след смъртта на царския син Савмак скитите обсаждат боспорския град Херсон, за да се сдобият със статуята на пълководеца Диофант, виновника за смъртта на Савмак. Отрязват главата на статуята и я хвърлят в яма до могилата-гробница на Савмак. По този начин, макар със закъснение от един век, успешно приключва актът на възмездието, което трябва да осигури небесно блаженство на Савмаковата душа. Поне днес археолозите, когато намират глави на статуи до скитски и тракийски царски гробници, да знаят, че това са образите на убийците на погребания.

Разбира се, и днес непримиримата борба срещу злото изисква сурови наказания за злодеите. Защото само нетърпимостта към злото във всичките му проявления гарантира освобождаване от неговото разрушително присъствие. Прекратяване на недостойните постъпки и утвърждаване на добрите нрави в обществото се постига единствено с постоянните усилия на духовно силните хора, водачи на човечеството към светлата страна на живота.

Kогато злият демон Ангра Майниу победи и угаси Човешкия дух, неговото място се заема от човешкия Антидух, който изпълва с леден мрак бездуховните души, тласка хората към измама, зверски обноски и към обществено самоунищожение. Но Антидухът представлява само нравствена дегенарация на човешката душа и затова няма божествен произход. Победата на всеблагия бог на мъдростта Ахура Мазда е тържество на добродетелността и на любовта към истината в отношенията между хората, триумф на живота, озарен от сиянието на Човешкия дух - еманация на Божия дух, който е изворът на светлината във вселената. По думите на Йоан Богослов: „Бог е светлина и в него няма никаква тъмнина” (1.Йоан 1:5). Човекът е „най-доброто” творение на Бога, защото Човешкият дух притежава божествена способност да излъчва светлина и да побеждава най-страшните сили на мрака.

http://www.kvantov-prehod.org/