ДЪРЖАВА, КОЯТО ЖИВЕЕ ОТ ПЛЯЧКОСВАНЕ:
ЩО ЗА СТРАНА Е РУСИЯ?
В България отново се надигат гласове, че нашето бъдеще било с Русия. Но ние нямаме работа в тази месомелачка. Там всички пътища водят до катастрофа, както е написал Осип Манделщам, преди да угасне в сталински концлагер.
Покрай поредното изостряне на руското присъствие на международната сцена в България отново се надигнаха гласове, според които нашето бъдеще било с Русия и Евразия. Тази позиция е неадекватна от всякаква гледна точка - политическа, социална, икономическа и т.н. Тези неща са изобилно разгледани от различни тесни специалисти, но основният, екзистенциалният проблем е другаде - в самата дума „бъдеще”, приложена към Русия.
Русия никому не предлага бъдеще, тъй като тя самата не разполага с такова. От половин хилядолетие тя живее извън времето и историята, в онзи постоянно повтарящ се кръговрат, в който са живели аграрните цивилизации преди появата на християнството. В този кръговрат всичко, което се е случвало, ще се случи отново. И всичко, което предстои да се случи, вече се е случвало.
Всичко започва с Иван Грозни
Това въртене започва с Иван Грозни в средата на 16-и век. Тогава големите европейски кралства устремно излизат от Средновековието и започват да ликвидират негови основни белези като крепостното право, властовия произвол и религиозния обскурантизъм. Подсилват се независимата частна собственост, местното самоуправление и закрилата на хората от страна на закона.
В Московия, както тогава е била известна държавата, Иван решава да направи точно обратното. Ликвидира, доколкото му стига времето, свободните съсловия, като ги прави крепостни. Изкоренява аристокрацията, като ѝ отнема земите, закрива всички видове събрания, както на благородниците, така и на обикновените хора, чрез които дотогава се е развивало самоуправлението. Обявява цялата собственост в държавата за своя лична бащиния и превръща собствените си прищевки в закон. Отмъква, разбира се, и държавната хазна - и тя му е бащиния.
По-важното обаче е, че Иван започва гонения срещу онези, които са искали Московия да поеме по европейския път на развитие. Символ на тези гонения е боляринът, философ, писател и военачалник Андрей Курбский, а последвалата между двамата кореспонденция очертава вечния разлом в Русия. От едната страна са онези, които като Курбский искат ограничаване на централната власт чрез разделянето ѝ между различни клонове и съсловия, настояват за права, свободи и законност, както и за независима от короната собственост. Това е пътят, водещ в крайна сметка до европейската цивилизация, в която отделният човек е по-важен от държавата.
От другата страна стоят Иван и неговите следовници. Проклинайки противниците си с най-вулгарни азиатски изрази (според Иван, Курбский е „чакал”, от чиято „зловонна уста се носи смрадта на самия Сатана” и пр.), те твърдят, че държавата е всичко, а отделните хора - нищо. И най-важното - че държавата е тяхна и че те не я държат поради нечие (например на народа) благоволение, а сами. „Самодържат” се - самодръжци. Никой друг няма никакви права - като например да е закрилян от закона, да има неприкосновена собственост или форуми за самоуправление. Държавата е всичко, а самодържецът е държавата. Неговата дума е закон, не някакви неща, писани на хартия. А всички проевропейски руснаци са чакали, измет или агенти на враждебни чужди сили.
Това е политическата закваска на Русия. И пак при Иван е забъркана онази попара, която е руската икономика.
След закрепостяването на народа, ликвидирането на аристокрацията и изгонването на такива като Курбский, Иван пристъпва към следващата крачка: да третира държавата бащиния като легитимен обект на плячкосване. Той вече е плячкосал половината от съседните му руски княжества, но започва да удря на камък с останалите и особено със съседните му на запад литовци. Но режимът му живее от плячка и инак не умее. Затова стартира плячкосването на имотите на аристократите и на по-заможните редови поданици - режимът на „Опричнината”. Експанзията на изток му дава достъп и до ресурсите на Сибир, които изнася към Европа.
Иван Грозни е дефолт програмата на Русия, от която тя никога не е излизала. Отиваме няколко поколения напред и виждаме първото повторение. В разгара на модерната епоха, когато в Европа се полагат основите на Просвещението и на хуманистичния държавен ред, Петър Велики успява да закрепости и онези съсловия, които Иван не е съумял. Успява да подчини и дотогава автономните казаци, разширили Русия чак до Далечния изток без помощта на държавата. След него в Русия няма нито един човек, включително в аристокрацията, който да не е по някакъв начин закрепостен за държавата. В момента, в който в Европа преоткриват равенството между гражданите и създават обществени договори, Петър публикува „Таблицата на ранговете”, описваща позицията на всяка професия и на всяко съсловие в тази система на пълно и всеобхватно неравенство.
В икономиката „модернизаторът” Петър прави типичната руска грешка, която допускат и до днес руските самодръжци: решава, че е разбрал как да настигне индустриалния Запад - чрез внос на западна техника. Но няма никаква представа, че Западът е технически и индустриално развит, тъй като в него има все повече свободни индивиди, които могат да правят индустрия, защото имат неприкосновена частна собственост и права. Петър вкарва западни заводи, но всичките бързо фалират. Причината: вместо да освободи някакви хора, които да работят в заводите за заплата, той подкарва натам крепостни селяни, които да работят без пари. Русия си остава аграрна страна и става жертва на подобни последващи опити за бърза индустриализация - най-видимо при Сталин, чиито заводи, внесени от САЩ и Германия, също накрая фалират.
През цялото време, разбира се, продължават гоненията на всички руснаци, които искат Русия да тръгне по европейски път - тоест, да има бъдеще.
Всичките тези вълни на отнемане на права и собственост, както и постоянните гонения срещу прозападни руснаци, са съпътствани от смъртта на огромни количества хора, изтребвани от собствената си държавна власт. И при Грозни, и при Петър, и при Сталин, и при Путин руското население намалява, тъй като от терора бягат милиони.
Има, разбира се, периодически опити за поевропейчване на Русия. Това е периодът на изборните царе с ограничена власт, последвал Иван (този период, показателно, в Русия е известен като „Смутата”). След Петър също има определено „размразяване”, както и след Павел и Александър през 19-и век, след болшевишката революция, след Сталин и след Брежнев през 20-и век. През всичките тези периоди на отслабване на самодържието икономиката дръпва напред, а населението расте поради простата причина, че хората очакват по-нататъшно отслабване на самодържието и, следователно, по-голямо пространство за собственото си развитие.
Всеки път обаче тези реформи се провалят по една и съща причина. Разхлабването на диктата върху икономиката и народа рано или късно се натъква на противодействие от страна на управляващата клика, която не иска да се лиши от самодържието си. Така в Русия никога не се появява онзи автономен и закрилян от закона индивид, който осигурява бързото развитие на Запада. Тъй като само този индивид може да създаде развитие, след края на всеки период на реформи следва икономически спад и намаляване на населението. А по-важното е, че при първите симптоми на подобни проблеми властта минава в ръцете на нов самодържец, който твърди, че проблемите са следствие на предхождащите го „либерали” (както ги наричат днес).
Русия половин хилядолетие след Иван Грозни
Това е „бъдещето”, което Русия предлага. Терор-разруха-реформи. Терор-разруха-реформи. И така до безкрай. Половин хилядолетие след Иван Грозни Русия продължава да живее от плячкосване - на ресурсите на Сибир, на собствеността на хората си, на покорени съседни държави.
Отсега е ясно, че този цикъл отново ще се повтори, защото в Русия всичко, което предстои да се случи, вече се е случвало. След Путин ще има опит за реформи и страната за малко ще живне. Реформите ще се провалят, тъй като там няма нито автономни индивиди, нито частна собственост, нито законов ред. След края на реформите ще настъпи стопански срив и хората ще хукнат да бягат. Ще дойде следващият самодържец, който ще обвини предшествалите го „либерали” за проблемите и ще предложи решение чрез възстановяване на пълното самодържие. За себе си, разбира се. И ще гони и ругае на „чакали” онези, които искат европейско бъдеще за Русия.
Нямаме работа в тази месомелачка. Там „всички пътища водят до катастрофа”, както е написал руският поет Осип Манделщам, преди да угасне в сталински концлагер.
"Вносът на газ от Русия е заплаха за сигурността на Европа. Ето защо сега предлагаме забрана на ЕС за внос на руски газ. Това ще увеличи енергийната ни независимост, като същевременно ще намали приходите, които Путин използва за финансиране на войната си. Комисията ще работи ръка за ръка с всички държави членки, особено с тези, които може да се сблъскат с предизвикателства поради това. В резултат на това предложение нито една държава членка няма да остане без енергия." Дан Йоргенсен, комисар по енергетиката и жилищното строителство, 17 юни 2025 г.
В рамките на 2 седмици след руската инвазия в Украйна през февруари 2022 г. Комисията публикува съобщението „REPowerEU: Съвместни действия на ЕС за по-достъпна, сигурна и устойчива енергия“. В него се очертава ангажиментът на ЕС за постепенно премахване на зависимостта ни от вноса на енергия от Русия, като се изброява серия от мерки за постигане на тази цел.
REPowerEU, публикуван на 18 май 2022 г., е стратегическият отговор на Европейския съюз на енергийната криза, породена от руската агресия срещу Украйна. Основната цел е незабавно намаляване и окончателно прекратяване на зависимостта на ЕС от руски изкопаеми горива, като същевременно се засили енергийната сигурност, устойчивост и достъпност за всички държави членки.
Основни елементи на REPowerEU:
Забрана на вноса на руски газ: Европейската комисия предлага забрана на руския газ, като мярка за ограничаване на приходите на Кремъл и укрепване на енергийната автономия на ЕС. Това е част от по-широка политика на санкции и стратегическа диверсификация.
Солидарност между държавите членки: ЕС гарантира, че никоя държава няма да бъде оставена без енергия, като се предвижда механизъм за подкрепа на най-засегнатите страни.
Интеграция в националните планове за възстановяване и устойчивост: От 1 март 2023 г. влезе в сила Регламент 2023/435, който изисква включване на специална глава за REPowerEU във всеки национален план, съдържаща конкретни реформи и инвестиции в енергетиката.
Финансиране и действия: Планът включва насочване на значителен ресурс от възстановителния фонд на ЕС („NextGenerationEU“) и други инструменти, за да се ускори:
енергийната ефективност,
внедряването на възобновяеми енергийни източници,
инфраструктурната свързаност,
изграждането на стратегически енергийни резерви и междусистемни връзки.
Версайската декларация: Лидерите на ЕС официално потвърдиха ангажимента си към REPowerEU на срещата във Версай през март 2022 г., признавайки нуждата от „по-силен и по-суверенен ЕС“ в областта на енергетиката и отбраната.
Целта на REPowerEU накратко:
Да се сложи край на енергийната зависимост от Русия;
Да се ускори зеленият преход;
Да се защити сигурността и стабилността на европейската икономика и домакинства.
Въпрос към т.нар. български политици, не само към рубладжийските, а към ВСИЧКИ т.нар. "български" политици:
1) При положение, че е ИСТОРИЧЕСКИ ФАКТ, че РУСКИТЕ жертви по време на РУСКО ОСМАНСКАТА война от 1877-78год. са 11 905, а БЪЛГАРСКИТЕ опълченци дават над 100 000 жертви, защо цяла България е, Zалята от ХИЛЯДИ паметници в ПОЧИТ на 11 905 РУСКИ ОКУПАТОРА, но в България НЯМА и 5 паметника в Почит на падналите в бой над 100 000 БЪЛГАРСКИ опълченци?! ЗАЩО !!!!!!!!!?????????
2) За 20 години на власт в софийска община герБКП не пипна НИТО ЕДИН паметник на РУСКИТЕ окупатори от 1878г. и 1944г. в София(както и във всички останали български градове където тази рубладжийска шайка управляваше) ! КОГА, новите управляващи София ще започнат с преименуването на всички улици и булеварди в София носещи имената на РУСКИ царе, генерали, писатели, национални герои и тн (всички до един русняци, граждани на ОКУПАТОРЪТ рАсия )и кога НАЙ - НАКРАЯ ще започне демонтажът на ВСИЧКИ РУСКИ и на всички СЪВЕТСКИ и всички КОМУНИСТИЧЕСКИ ПАМЕТници на територията на гр. София!
Кога ще започне демонтажът на руските, съветските и комунистическите паметници и в остналите български градове и села ?!
3) Кога Вие ПСЕВДОбългарски политици смятате да построите паметници на стотиците хиляди падналите за свободата на България БЪЛГАРСКИТЕ ОПЪЛЧЕНЦИ, 36 години КАКВО ПРАВИХТЕ (пазихте РУСКИТЕ ПАМЕТНИЦИ ли)че не ги построихте ?!
КОГА, кажете гАспада и дамьi национални предатели от т.нар. "български" парламент! КОГА ще почетете ПАМЕТТА (ще направите нещо в ИМЕТО) на БЪЛГАРСКИТЕ ГЕРОИ (всички виждаме, че много усърдно и роболепно и последните 36 години, ПОЧИТАТЕ САМО И ЕДИНСТВЕНО ПАМЕТТА на РУСКИТЕ ОКУПАТОРИ), КОГА ????????????!
4) Кога ПОЗОРНИЯТ паметник на РУСКИЯТ окупатор Александър II, който ЦИНИЧНО стои пред българският парламент ще бъда РАЗРУШЕН и на негово място ще бъде построен паметник на ОСНОВАТЕЛЯТ на Дунавска България Канс ювиги Еспор/Аспарух ???!
5) ДоКога в София ще има само паметници на РУСКАТА ОКУПАЦИОННА армия от 1878г. и на Съветската ОКУПАЦИОННА армия от 1944г. но НЯМА ДА ИМА и един паметник на БЪЛГАРСКАТА ВОЙСКА и БЪЛГАРСКИТЕ ГЕРОИ ???!
PS гАспада пАлитици, КОГА ще бъде въсановен ПАМЕТНИКЪТ на БЪЛГАРСКАТА ВОЙСКА в София, разрушен след 09.09.44г. от БЕЗРОДНИТЕ КОМУНИСТИ!
гАспада български политици, наистина ли не Zнаете, че до 1944 година, българската военна единица носи названието ВОЙСКА , БЪЛГАРСКА Царска ВОЙСКА, а Не АРМИЯ ! Запомнете и си го набийте в безродните тикви, че в България АРМИЯТА може да е ЕДИНСТВЕНО и САМО иКОМУНИСТИЧЕСКА, само ВОЙСКАТА може да е БЪЛГАРСКА !
БЕZродници ВЪРНЕТЕ истинското ИМЕ на българската военна единица ВОЙСКА, което до 09.09.44г. е ВОЙСКА - БЪЛГАРСКА ВОЙСКА !!!
Загуби на Русия във войната 1877-78:
https://docarchive.wordpress.com/…/%D0%B7%D0%B0%D0%B3%D1…/
1) При положение, че е ИСТОРИЧЕСКИ ФАКТ, че РУСКИТЕ жертви по време на РУСКО ОСМАНСКАТА война от 1877-78год. са 11 905, а БЪЛГАРСКИТЕ опълченци дават над 100 000 жертви, защо цяла България е, Zалята от ХИЛЯДИ паметници в ПОЧИТ на 11 905 РУСКИ ОКУПАТОРА, но в България НЯМА и 5 паметника в Почит на падналите в бой над 100 000 БЪЛГАРСКИ опълченци?! ЗАЩО !!!!!!!!!?????????
2) За 20 години на власт в софийска община герБКП не пипна НИТО ЕДИН паметник на РУСКИТЕ окупатори от 1878г. и 1944г. в София(както и във всички останали български градове където тази рубладжийска шайка управляваше) ! КОГА, новите управляващи София ще започнат с преименуването на всички улици и булеварди в София носещи имената на РУСКИ царе, генерали, писатели, национални герои и тн (всички до един русняци, граждани на ОКУПАТОРЪТ рАсия )и кога НАЙ - НАКРАЯ ще започне демонтажът на ВСИЧКИ РУСКИ и на всички СЪВЕТСКИ и всички КОМУНИСТИЧЕСКИ ПАМЕТници на територията на гр. София!
Кога ще започне демонтажът на руските, съветските и комунистическите паметници и в остналите български градове и села ?!
3) Кога Вие ПСЕВДОбългарски политици смятате да построите паметници на стотиците хиляди падналите за свободата на България БЪЛГАРСКИТЕ ОПЪЛЧЕНЦИ, 36 години КАКВО ПРАВИХТЕ (пазихте РУСКИТЕ ПАМЕТНИЦИ ли)че не ги построихте ?!
КОГА, кажете гАспада и дамьi национални предатели от т.нар. "български" парламент! КОГА ще почетете ПАМЕТТА (ще направите нещо в ИМЕТО) на БЪЛГАРСКИТЕ ГЕРОИ (всички виждаме, че много усърдно и роболепно и последните 36 години, ПОЧИТАТЕ САМО И ЕДИНСТВЕНО ПАМЕТТА на РУСКИТЕ ОКУПАТОРИ), КОГА ????????????!
4) Кога ПОЗОРНИЯТ паметник на РУСКИЯТ окупатор Александър II, който ЦИНИЧНО стои пред българският парламент ще бъда РАЗРУШЕН и на негово място ще бъде построен паметник на ОСНОВАТЕЛЯТ на Дунавска България Канс ювиги Еспор/Аспарух ???!
5) ДоКога в София ще има само паметници на РУСКАТА ОКУПАЦИОННА армия от 1878г. и на Съветската ОКУПАЦИОННА армия от 1944г. но НЯМА ДА ИМА и един паметник на БЪЛГАРСКАТА ВОЙСКА и БЪЛГАРСКИТЕ ГЕРОИ ???!
PS гАспада пАлитици, КОГА ще бъде въсановен ПАМЕТНИКЪТ на БЪЛГАРСКАТА ВОЙСКА в София, разрушен след 09.09.44г. от БЕЗРОДНИТЕ КОМУНИСТИ!
гАспада български политици, наистина ли не Zнаете, че до 1944 година, българската военна единица носи названието ВОЙСКА , БЪЛГАРСКА Царска ВОЙСКА, а Не АРМИЯ ! Запомнете и си го набийте в безродните тикви, че в България АРМИЯТА може да е ЕДИНСТВЕНО и САМО иКОМУНИСТИЧЕСКА, само ВОЙСКАТА може да е БЪЛГАРСКА !
БЕZродници ВЪРНЕТЕ истинското ИМЕ на българската военна единица ВОЙСКА, което до 09.09.44г. е ВОЙСКА - БЪЛГАРСКА ВОЙСКА !!!
Загуби на Русия във войната 1877-78:
https://docarchive.wordpress.com/…/%D0%B7%D0%B0%D0%B3%D1…/
Контекстът на словото и съмненията около патриаршеското мълчание
Словото на Негово Светейшество Българския патриарх Даниил, произнесено по случай Деня на храбростта и празника на Българската армия, прозвуча в атмосфера на натрупващо се напрежение и смут – не само в светския, но и в църковния живот на нацията. То бе изречено в контекста на нарастващи съмнения и тревожни гласове от страна на духовници, богослови, общественици и вярващи, които поставят под въпрос автентичността, духовната целеустременост и дори църковната лоялност на предстоятеля на Българската православна църква.
Наред с външната тишина прозвуча и вътрешната – тишина, която в богословски план не винаги означава съзерцателност или молитвеност, а понякога – укриване, колебание и отсъствие на пророчески дух. Христовият пастир, призван да бъде „страж на стената“ (Иез. 33:7), не може да си позволи лукса на политическа двусмисленост или дипломатическа неутралност, когато народът му се нуждае от ясно слово – било то в утеха, било то в изобличение.
Подозренията, че патриарх Даниил съзнателно е избягнал освещаването на бойните знамена на Българската армия – поради възприятието им като „натовски“ и следователно „враждебни към Москва“ – надхвърлят обичайния коментар относно литургичния ред или дипломатическата сдържаност. Те поставят остро въпроса: чия е верността на българския патриарх – към Христос и поверения му народ, или към чужди геополитически центрове на влияние, които подменят духа на свободата с идеологическа васалност?
Тази криза на доверието се задълбочава от вече установен модел на поведение. Прецедентът с отказа на Негово Светейшество лично да произнесе словото по повод 100-годишнината от атентата в храма „Св. Неделя“ – едно от най-чудовищните политически престъпления срещу Църквата и нацията – бе възприет от мнозина като не просто пастирска небрежност, а форма на историческа амнезия и бягство от отговорност. Във време, когато нацията се нуждае от ясно разграничение между светлината и тъмнината, мълчанието не е добродетел – то може да бъде съучастие.
Христовото пастирство е не просто административна функция или литургичен декор. То е кръст – „ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и Ме последва“ (Мат. 16:24). В този смисъл, мълчанието на патриарха не е просто отсъствие на думи, а липса на жертвен дух. Една Църква, която мълчи в момента на криза, отказва да бъде „сол на земята“ и „светлина на света“ (Мат. 5:13–14).
Оттук и екзистенциалният въпрос, който стои пред българското църковно съзнание: може ли институцията, която би трябвало да бъде живият глас на Христос в историята, да продължи да мълчи, когато духовните знамена са нападнати, когато истината се подменя с конюнктура, и когато народът, както някога в пустинята, пита: „С нас ли е Бог, или не?“ (Изх. 17:7)?
Истинският патриарх не е този, който балансира между земното и небесното, а този, който с цялото си същество посочва Небето – дори с цената на земната си сигурност. Истинският предстоятел не се страхува да бъде сам в истината, защото знае, че „истината ще ви направи свободни“ (Йоан 8:32) – а не поданици на поредния Вавилон.
Анализ на словото: Златни фрази върху пясъчна основа
На пръв поглед словото на Негово Светейшество, произнесено по случай Деня на храбростта и празника на Българската армия, е безупречно – реторично балансирано, богословски обосновано, с внимателно подбрани цитати от Свещеното Писание и църковната традиция. Споменаването на Възкресението Христово, Христовата жертвена любов (Йоан 15:13), и историческия принос на армията за националната съдба, създава впечатление за сериозност и дълбочина. Но когато се вслушаме не в звученето, а в премълчаното; не в думите, а в делата – се откриват фрапиращи празноти.
1. Липса на реална пастирска ангажираност: думите без въплъщение
Истинското пастирско слово не е академичен трактат, нито дипломатическо послание. То е въплъщение – „и Словото стана плът и живя между нас“ (Йоан 1:14). Когато пастирът говори, той трябва да стои сред овците – с раните, с тревогите, с надеждите им. В случая обаче словото е безопасно, дистанцирано, обтекаемо – то не носи болка, не съдържа сълза, не предизвиква катарзис. То е съставено, но не е изстрадано.
Формалното възвеличаване на армията, на „защитата на отечеството“ и на добродетелите, които уж вдъхновяват българския войник, звучи като словесен дим, прикриващ липсата на реален ангажимент. В епоха на нравствено разпадане, в която българският войник страда от усещане за безполезност, от служба, превърната в администрация, и от липса на стратегически смисъл – едно автентично слово би трябвало да му вдъхне не само уважение, но и надежда, посока, еклисиологично осмисляне на жертвата. Нищо от това не се случва. Словото стои, но не води.
А къде е споменът за онези, които са отдали живота си не само на фронта, но и в невидимата духовна битка – свещеници, офицери, монаси и вярващи, които са платили с кръвта си свободата, която днес – парадоксално – отбелязваме с държавни фанфари и литургична формалност? Нима паметта им е „несъвместима“ с текущата геополитическа линия?
2. Каноническо противоречие и богословски когнитивен дисонанс
Словото говори за „водоосвещение“ и „благославяне на бойните знамена“ – символи на духовното присъствие в телесния свят, на Божието благословение над делото на човека, когато то е в служба на истината и справедливостта. Но именно този акт на благословение отсъства. И тук се разгръща онова, което в богословската традиция може да се нарече лъжеиконичност – привидност на святост, без нейната същност.
Когато се изговаря истина, без да бъде приложена, тя се превръща в лицемерие. Светите Отци говорят неведнъж за онези, които „проповядват добродетел, но живеят в грях“ – тук обаче не става дума за личен грях, а за институционален компромис. Думите възхваляват благословението, но делото отказва да го извърши. Тялото на Църквата – чрез патриарха – се отдръпва, присядайки не върху канона, а върху удобството на политическата неутралност. Това не е „съборност“, а фрагментация на съвестта.
Така се ражда богословски когнитивен дисонанс – разрив между казаното и направеното. Това е особено опасно за Църквата, защото тя не е организация на думи, а Тяло Христово, в което всеки жест, всяко слово и всяко мълчание има сакрален заряд.
Когато патриархът говори за освещаването на знамената, но не ги благославя – той не просто отстъпва от традиция. Той руши литургичната цялост, в която словото и делото са едно: „вярвам, затова и говоря“ (2 Кор. 4:13) – но също и „който върши истината, дохожда към светлината“ (Йоан 3:21).
Църква на присъствието или на жеста?
Словото, изказано от Църквата, трябва да бъде не просто слово за Христос, а слово в Христос. То трябва да бъде изречено в пълно съзнание за отговорността пред народа и пред Неговия Владика – не заради моментна полза, а заради вечността. Патриархът не е мениджър на консенсуси, а пазител на истината. Ако Христос е Камъкът, върху който е основана Църквата, то всяко слово, изградено върху страх, дипломатичност и колебание, е построено върху пясък – и „когато завее вятърът и дойдат водите, голям ще бъде падежът му“ (Мат. 7:27).
Следователно, критиката към това слово не е каприз или политическа интрига, а апел към онова, което липсва: присъствие. Защото там, където словото звучи без свидетелство, то не преобразява – то просто заглъхва. И Църквата рискува да се превърне от ekklesia – събрание на призваните – в институция на отсъстващите.
Проблемът с изтеглянето на личността
1. Къде е лицето на пастиря?
Св. Йоан Златоуст подчертава, че пастирът трябва да бъде преди всичко жив пример на саможертва и да бъде в първите редици на всички изпитания, не зад изкусно написани слова или зад задължения, прехвърлени на други. За него пастирството не е просто издигане на глас, а съвършенство в делата и жертвите. Както пише в своето богословие: „Наемникът бяга, защото не го е грижа за овцете“ (Йоан 10:13). В контекста на църковния живот това означава, че когато духовният водач се дистанцира от истинските болки и страдания на своите вярващи, и избягва да поеме личната отговорност за важни събития или символични актове, той не само че застрашава своето служение, но и подкопава самата автентичност на пастирската си мисия. Патриархът, като предстоятел на Църквата, трябва да се явява като символ на съпричастност и лидер, който не се крие зад компромиси и външни „посредници“, а се изправя пред онези, които той води към светлината.
Неговото отсъствие от тези важни моменти – като благославянето на знамената или поминалите жертви на комунизма – не само отслабва връзката между него и народа, но и поставя въпрос за неговата духовна честност и искреност. Пастирът не трябва да бъде посланик на политическата игра, а страж на духовността, който стои със своето лице пред Бога и пред хората, независимо от обстоятелствата.
2. Бягство от екзистенциалния избор
Философският екзистенциализъм – от Сьорен Киркегор до Карл Ясперс – разглежда съществуването като процес на вземане на решения, които формират личността и нейното бъдеще. Според екзистенциалистите, човек не може да бъде себе си без да се поставя в ситуация на избор, който, дори да е болезнен, е необходим за осъществяването на автентичността. Когато човек не избира, той не съществува в истинската си същност – той е просто съществуващ, но не и жив, не и действителен.
Тази философска перспектива е особено важна в контекста на пастирската роля. Християнският пастир не може да бъде технократ на словото, който само леко наднича през идеологични и политически рамки, избягвайки трудните и болезнени избори. Пастирът е призван не просто да говори, а да свидетелства чрез своето присъствие, чрез действията си, които понякога изискват открито конфронтиране с реалността, дори ако това включва противоречие със световни сили. Такава позиция не е само въпрос на личен избор, а на духовна честност, която изисква от пастира да бъде готов да понесе тежестта на своето служение, дори когато това е неудобно или противоречиво.
Както Христос показва в своето земно служение, Неговото присъствие и действие в света е свързано със страдание и саможертва, а не с дипломатично лавиране или отдръпване. Пастирът, следвайки Христовия пример, трябва да бъде готов да „излезе от световните удобства и изкушения“ и да се постави в реалността на духовния живот, дори когато това го поставя в конфликт с властите или обществени норми. Християнският пастир не е политик – той е мъченик на истината и носител на Христовата светлина, която изисква не просто вербално изразяване на идеали, а личен ангажимент за тях.
Примери от християнската традиция и история на Църквата ни показват, че великите пастири не са тези, които избягват конфликта, а тези, които се поставят в сърцето на него, носейки жертвата, която е необходимо да понесат. Това включва всички велики свети мъже и жени, които са показали чрез своите действия, че вярата не е пасивно слово, а активно присъствие в света, понякога дори с цената на живота.
3. Присъствието на пастира като екзистенциален избор
Когато пастирът се отказва от това да бъде лице на Църквата, той не само че избягва важни духовни избори, но и не приема екзистенциалната си отговорност пред Бога и пред хората. Въпросът, който всеки християнски водач трябва да си зададе, не е какво „удобно“ решение да вземе, а как да поеме своя кръст и да свидетелства за Христос с всичките си действия, без страх от света.
В християнството, всеки избор е тежък, защото той не води към удобства, а към саможертва. Изборът за пастира не е избор между това да бъде популярен или непопулярен, а изборът да бъде верен на своята същност като Божий служител. И това изисква не само словото, а и смелостта да бъде лице на вярата, дори когато всичко около него изисква да се скрие зад удобни политически или социални позиции.
Действията на пастира говорят много повече от думите. Във всяко служение той има възможността да избира дали ще бъде „вдън земя“ – далеч от своето стадо, или ще бъде в първите редици на духовната битка, която е изправена пред него.
Политическо и църковно тълкуване на уклончивостта
1. Руската сянка върху отказа от освещаване
Отказът на патриарх Даниил да извърши тържественото освещаване на знамената, което е символичен акт на духовна подкрепа и национално единство, породи сериозни въпроси в православните среди. Някои църковни и обществени гласове предполагат, че този акт на уклончивост не е просто пастирска преценка, а резултат от по-дълбоки геополитически лоялности, насочени към Москва. Ако тези обвинения имат основание, то отказът да се осветят знамената би могъл да бъде интерпретиран като част от опасната ерозия на автокефалността на Българската православна църква (БПЦ). Възможно е този акт да бъде политически мотивиран, насочен към задоволяване на интересите на руската патриаршия, което би поставило под въпрос не само независимостта на Българската църква, но и самата основа на нейната духовна и канонична автономия.
Автокефалността на една църква не е просто юридическо признание, а дълбоко духовно осъзнаване на свободата и отговорността, които тя носи. Подобни действия, които показват отклонение от каноничните норми под влияние на външни политически фактори, водят до размиване на границите между религия и политика. Това застрашава не само автономията на БПЦ, но и доверие в нейната способност да бъде независим духовен водач на своя народ, а не подчинен на външни импулси. Създаването на такива прецеденти предизвиква съмнения в автентичността на пастирската й мисия и нейното истинско служение на Бога и на вярващите, а не на чужди държавни интереси.
2. Измамната литургична логика
Аргументът, изтъкнат от патриарх Даниил, че водосветът е бил извършен „твърде рано“ и следователно не е съобразен с каноничните изисквания, е не само канонически слабо обоснован, но и напълно неверен от гледна точка на историческата и богослужебната практика на Българската православна църква. Известно е, че покойният патриарх Неофит години наред започваше тържествата с водосвет в ранните часове на деня, след което последва литургия. Тази традиция, основана на практиката и каноничното разбиране, не само че не противоречи на каноните, но и е основна част от православното богослужебно време, което не е фиксирано до минута, а носи в себе си хармония и гъвкавост в служението на свещенослужителите.
Така аргументите на Даниил се явяват не само канонично невярни, но и морално съмнителни. Може би те не са просто неоснователни, а дори демонстративен отказ, облечен в канонична оправдателна логика, което в крайна сметка поставя под съмнение самата искреност на действията му. За Църквата и нейното пастирско служение е от съществено значение не само какво се изрича, но и какво се прави. Ако действията са в разрез с духа на истината и със същността на свещенодействието, тогава всяка ритуална претенция може да бъде разглеждана като лицемерие.
Това поведение не е просто въпрос на литургична или канонична прецизност, а на духовно и морално предизвикателство. Пастирът е призван да бъде открит и смел в своите решения, особено когато това касае съществени въпроси, като паметта на жертвите на комунизма или националната идентичност. Неговото поведение трябва да бъде безкомпромисно и достойно за доверието на народа, който му е поверил своето духовно водителство. В случая с отказа от водосвета, очевидно се наблюдава уклончиво поведение, което не само вреди на моралната основа на пастирската роля, но и хвърля сянка върху истинността и искреността на църковната власт.
Заключение: Криза на автентичността
Словото на патриарх Даниил на 6 май 2025 г. може да бъде описано не като живо слово, родено от дълбокото пастирско съзнание и от непосредствената среща с действителността, а като риторична фасада, която не носи в себе си истинската същност на Църквата. То е по-скоро символична декларация, отколкото откровение на Божията истина. Не е проблем само формата на изказа, а това, което липсва зад словото: не се усеща истинският дух на Църквата – тялото, свидетелството, жертвата и истината, които би трябвало да се излъчват от пастирското служение. Патриархът изглежда като церемониален администратор, а не като мъченически пастир, който е готов да се противопостави на всяка форма на зло, независимо от геополитическата му ориентация – било от изток, било от запад. Тази уклончивост и липса на смелост да застане срещу всичко, което застрашава духа на свободата и истината, подкопават самата основа на пастирската мисия и поставят под въпрос автентичността на духовното ръководство, което той е призван да осъществява.
Църквата в днешно време се намира в критичен момент, когато народът, армията и дори самото духовенство очакват от своите водители не просто словесни декларации, а истински живо свидетелстване на съвестта, която е неподкупна и не манипулирана от външни сили. Тази съвест трябва да бъде чиста от страх, от дипломатични компромиси, и от всякакви усилия за замазване на болезнените истини с красиви думи и празни обещания. Хората очакват от Църквата да бъде не само носител на духовните истини, но и страж на паметта и свободата. Патриархът трябва да бъде не само стълб на словото, но и несломим страж на духа – духовен водач, който не се бои да стои срещу потисничеството и неправдата, каквито и да са те. Неговата роля не е само да говори, а да свидетелства с живота си, да води с пример и да бъде истински пастир за своя народ.
Екзистенциалната криза, през която преминава не само БПЦ, но и цялото българско общество, е свързана с липсата на автентичност в духовното ръководство. В свят, който често предпочита компромиси и половинчати решения, хората търсят истински водачи, които да не се поддават на външни натиски и да свидетелстват за истината дори когато това изисква лична жертва. Патриархът, като духовен глава на БПЦ, трябва да бъде това, което народът очаква: стълб на правдата и символ на неподкупна духовна свобода, който не е изкривен от политически интереси или страх от геополитическо влияние.
„Бъдете трезвени, бдете!“ (1 Петр. 5:8) – този апостолски призив не е само за войската, но и за архиереите и всички, които се намират в ръководни позиции в Църквата. Това е призив към духовната будност и ангажираност към истината. Трезвостта и бдителността изискват да се гледа и към настоящето, и към бъдещето, като се разпознават истинските заплахи и се възприемат действия, които съответстват на християнската вяра и морални устои. Бъдността на архиереите не трябва да се ограничава само до външните ритуали и тържествени обреди, а да се простира в истинската отговорност към хората, които им вярват. Това не е просто въпрос на църковни формалности, а на автентичност в пастирската мисия, която изисква лична жертва и постоянен стремеж към духовната истина, дори когато тя поставя под въпрос комфортни и удобни възприятия.
В крайна сметка, този кризис на автентичност не се отнася само до институционални и канонични въпроси, но и до самото съществуване на Църквата като жива общност. Без автентичност на съвестта и без истинско свидетелстване на вярата, всяка форма на ритуал или публично изказване ще бъде просто външна фасада, лишена от дълбокото присъствие на Божията истина и на духовната смелост, която прави пастирите истински водачи в този свят.
Интересно към кого трябва да е ориентирана политиката на България, при положение, че е член на ЕС...
Антиевропейската игра на Скопие и Орбан
https://www.youtube.com/watch?v=kWuD_yOeIvk
Лукойл помпа инфлацията, и така напомпва антиевропейските настроения
Руски "журналист" - колега на Диляна Гайтанджиева!
.gif)
Ласките на Яхве/геюДимитриус към гоите...
Няма коментари:
Публикуване на коментар