Болестта може да бъде контролирана от ума, защото именно от там започва,
казват древните хималайски лечители
Болестта идва, но не остава вечно в нас…
Всяко заболяване произхожда от човешкото тяло. Знаейки как да работим върху енергията, която растението използва, можем да се отървем от някои твърде неприятни хронични заболявания.
Всеки ден хората по света се обръщат за помощ към нетрадиционната медицина. Да се ползва хилядолетното знание на древни лечители и техните оздравителни практики, не означава пълен отказ и недоверие в онова, което ни съветват съвременните лекари.
Не е случайна поговорката, че ако сам не си помогнеш и Бог няма да ти помогне. Целта на повечето източни практики е увеличаване вярата на болния в неговите собствени сили.
Православните християни, например вярват в лечебната сила на светената вода, както и в молитвите.
Един друг начин, забравен за момента, но широко използван в миналото, прави възможно да се отървем от различни заболявания с помощта на растение в саксия.
Как да поставите болестта в саксия?
Предаването на болестта на растение е дълъг лечителски обред, който тибетските монаси са използвали преди стотици години. За лечебния ритуал трябва да бъдат направени няколко прости неща.
Периодът на намаляваща луна е времето на пречистване и освобождение. Енергията на спътника на Земята ще укрепи ритуала и ще помогне за неговото прилагане. Не забравяйте, че ако се опитате да поставите болестта в саксия на растяща Луна, можете да получите обратен ефект.
Необходимо е да имате саксия, подходяща почва и кръв, урина, слюнка или гной от болния човек. Подчертаваме, че е нужно само едно от горе изброените, а не целия списък. Това е необходимо, за да се свържат енергиите на растенията и хората: само така може болестта да отиде до зародиша.
Решете какво точно трябва да добавите към почвата, от кое точни се нуждаете, като ползвате следния принцип:
– ако болестта се свързва с освобождаването на гной, трябва да се добави гной;
– възпалителни процеси на бъбреците, пикочния мехур или репродуктивните органи – трябва да добавите урина;
– заболявания на вътрешните органи, ставите, съдовете или костите – добавя се кръв;
– мозъчни заболявания, главоболие, епилепсия – необходимо е да се добави слюнка.
Възможно е да са налице повече оплаквания, като например артрит и мигрена. В този случай ще трябва да засадите две отделни за всяка болест растения.
Семената се избират на базата на съответствието на планетата, болестите и растенията. Това означава, че не може да вземем каквото и да е семе, да го сложим в пръстта и да го „прикрепим“ към болестта. Избирайки го, трябва да започнем от естеството на болестта и от планетата, към която тя отговаря.
Болести на Луната: гнойни рани, подагра, сънливост, шизофрения, депресия, неврози, фобии, епилепсия, пристрастяване към наркотици и алкохол.
Растенията на Луната: астра, хмел, татул, морков.
Болести на Марс: Всички проблеми със стомашно-чревния тракт, кръвни заболявания, екзема, възпалено гърло, бронхит, главоболие, вегетативно-съдова дистония, настинки.
Растенията на Марс: коприва, босилек, лют червен пипер, ябълка.
Болести на Меркурий: припадъци, проблеми със зъбите, гръбначния стълб, мускулна слабост, тремор.
Растенията на Меркурий: анасон, детелина, терапевтична валериана, маргаритки.
Болести на Юпитер: сърдечно-съдови заболявания, заболявания на черния дроб, жлъчния мехур и далака.
Растенията на Юпитер: рододендрон, иглика
Болести на Венера: венерически болести, възпалителни процеси на пикочно-половата система.
Растения на Венера: здравец, лале, далия.
Болести на Сатурн: травми и редки болести, които не могат да бъдат диагностицирани.
Растенията от Сатурн: лютиче, теменужка физиалис, флокс.
Болести на Слънцето: изгаряния, топлинни удари, анорексия, изтощение, очни заболявания.
Растенията на Слънцето: лайка, жълт кантарион, звъника, рудбекия, каменоломка.
Провеждане на ритуала
Трябва да сте избрали подходяща саксия, да имате почва и най-вече – семена на растението. Този ритуал се прави само със семена, не и с вече покълнали растения.
Първо слагате почвата, след това малко кръв, слюнка или урина от болния, разбърквате и добавяте семената.
Хванете саксията в ръце, затворете очи и визуализирайте как ще изглежда болният, когато оздравее. Представете си, че този човек е пълен със сила и живот. Не спирайте да си представяте всичко хубаво, което ще му се случи, когато вече е здрав. И така всеки ден. Няма значение кога ще визуализирате желанието си за здраве на вашия близък. Важното е да е от сърце. По този начин вие ще „програмирате“ растението, което трябва да служи на голямата цел, а именно – оздравяването.
Саксията с растението трябва да бъде поставена на подходящо място. Не позволявайте на никой друг да я докосва, или да се грижи за растението, защото това би имало не особено приятни последици.
След като растението започне да расте и има цвят, след като е достатъчно силно и голямо, то трябва да се унищожи, заедно с корена. Не забравяйте да благодарите на растението, преди да го унищожите. Оставете го да изсъхне и внимателно го изгорете. Пепелта хвърлете в течаща вода.
Източник: www.aif.ru
Ние сме едно цяло, общо съзнание което живее в Космоса, една съвършена космическа цивилизация. Досега не сме срещали по-развита или друга подобна на нашата цивилизация. Отдавана напуснахме планетата, на която нашата форма на живот направи първите си стъпки. Пътуваме и наблюдаваме. Помагаме и поправяме. За нас най-ценното нещо съществуващо във Вселената е живота. Пазим го, изучаваме го и му се възхищаваме. Не всяка форма на живот е разумна, но всяка е ценна, когато живее в хармония с живота. Ние общуваме с тези форми на живот с които можем да намерим общ език. Споделяме и научаваме. Живота не е рядко явление във Вселената, разумния живот също, но разстоянията са огромни, а законите на Вселената са поставили границипред общуването, ние се опитваме да ги преодолеем. Само тези, които са успели да се приспособят за живот в откритото космическо пространство имат шанс да се докоснат до безкрая.
Какво представлява живота е труден въпрос, къде е границата между живото и неживото, също? Ние все още не знаем отговора. Изградили сме си собствена представа, съобразно нашата еволюция като вид, но си даваме ясна сметка, че тя е непълна. Какъв живот сме ние – Ние сме информация. Ние сме информация, която живее в космоса, можем да приемем всяка форма която се налага от обстоятелствата. И всяка форма, която приемаме има за цел първо да запазаи информацията, а после да я обогатява. Ние знаем какво сме, знаем и какво сме били. Не знаем дали това което сме в момента е способно на по-нататъшна еволюция.
Предстои ни нова среща с живота. На третата планета от зваздата към която приближаваме, има живот. Но нещо от сигналите, които улавяме ни притеснява. Установихме се на една от периферните планети на тази планетна система. Използваме ресурсите и за да разгърнем нашите възможности. Когато срещнем живота, никога не контактуваме веднага, първо изучаваме и наблюдаваме, защото има капани.
Удивени сме и сме разгневени. Щастливи сме и сме притеснени. Тази планета гъмжи от живот. Толкова много форми никъде не сме срещали и най-важното, за първи път виждаме форма на живот която почти идеално съвпада с това което ние сме били в началото на еволюцията си, и то не една. Но планетата е обсебена от Паразит. Ужасно развит, проникнал до всяко кътче и покорил всички форми на живот. Той ги убива, убива и себе си. Излязъл е в космоса, но не е отишъл далеч. Ако бяхме дошли по късно, нямаше да заварим нищо, но сега има надежда. И друг път сме се сблъсквали с Паразити, но никога с паразитна цивилизация. Изучаваме я бързо и вече имаме план. Успокоително и притеснително е, колко е малка разликата в основните принципи на еволюцията на цивилизацията, когато тя е дело на разумна форма на живот и на паразитна. Това ще ни позволи да я разрушим лесно и бързо, защото нямаме много време, тези които приличат на нашите предци, почти са унищожени.
Първо ще унищожим каналите и средствата за предаване на информацията, която паразита ползва, защото всяка цивилизация се крепи на възможността да приема, обработва, съхранява и предава информация. Информацията е същността на всяка цивилизация. Паразита не е едно цяло, не е едно съзнание, така както сме ние, затова лесно ще го унищожим. Той има нужда постоянно да предава и приема информация от едни свои елементи към други. Там е слабото му място, спрем ли предаването на информацията между съставните елементи на паразита, цивилизацията която е изградил ще рухне, останалото е лесно. Следва систематично унищожение на елементите, ако трябва един по един. Паразита е степенувал своята информация, не всеки негов елемент има достъп до цялата информация на цивилизацията. Паразита паразитира дори върху себе си. Това е основната разлика между нашата и неговата цивилизация – Ние сме информация ползваща различни носители, той е организъм ползващ информация.
Паразита не разбира, той смята, че е разумен, но никой паразит не признава, че е паразит. В началото искаше да влезе във връзка с нас, искаше достъп до информацията която сме. Бързо разбра, че нямаме подобно намерение. Реши да влезе в битка с нас, без да ни познава, без да ни разбира, стъпил върху погрешното схващане, че самият той представлява форма на разумен живот. Той мисли, че всички форми на живот трябва да приличат на него, а тези които не приличат на него, смята за по-низши. Но ние сме информация, ние не сме това, което той вижда и информацията която сме, е добре защи тена, това е основен закон на нашата цивилизация. Той не може да ни достигне, неговите усилия са насочени към това което вижда. Смяташе, че лесно ще се справи с нас, дори смяташе, че ще ни победи, защото това срещу което воюваше, всъщност бяха създадени от нас апарати, а той смяташе, че това сме ние, а ние сме информация. Унищожи хиляди апарати, но нито частица информация от това което сме.
Паразита вече е история, ние съхранихме неговата информация и сега я изучаваме. Не беше трудно да го унищожим, но не беше и приятно, бе наложително. Сега Живота на планетата процъфтява, съвзема се и еволюира. Ние му помагаме. Тези, които ни напомниха, от какво сме произлезли, вече са част от нас. Паразита, ги нарича пчели.
Символът на Плутон е същият като някои древни изображения на Богинята-Майка.
Символите на Богинята
Плутон е планетата управител на знака Скорпион. Плутон се свързва с вътрешната трансформация, с вътрешното прераждане и възкръсване от пепелта, подобно на птицата Феникс. Същото важи и за знака Скорпион. Те се свързват с цикъла живот-смърт-прераждане. С това се свързва и Великата Майка. Значението се отнася не само до цикъла на природата и нейната трансформация, зима-смърт, пролет-възраждане, ново начало. И в двата случая се свръзва с вътрешната трансформация, със символичната смърт на личността и отстраняване на старото и ненужното и новото възраждане на личността. Легендата говори, че остров Самотраки е бил заселен от амазонки. При разкопки на Башовата могила (Дуванли) в 1931г. е намерено свидетелство за Самотракийските мистерии - червенофигурна хидрия (ваза). Ив. Маразов обяснява, че текстът върху нея предава двете основни фази, през които кандидатът преминава по време на посвещение... Чрез мистичен брак с богинята, младежът се докосва до свещени предмети и открива мистерийна тайна.
“В индоевропейските езици самото "знание" е етимологически свързано с идеята за зачеване, т.е. брак. Затова знанието винаги се дава на инициирания от жена; в индоевропейската митология точно жената е притежател на напитката на знанието, която тя дава на ново посвещавания поет. Ето защо инициацията в тайното знание приема формата на брак между жената-носител-контейнер на знанието и мъжа, който търси това знание."
Великата богиня-майка властва върху огромна територия, която включва древните тракийски територии: Егейската област, Мала Азия, Балкано-Дунавския и Днепро-Днестровския ареал. Като дарителка на безсмъртие, тя полага своя жезъл върху избраника. В скални релефи жезълът й е изобразен като клонче. С него тя обуздава демоничните стихии и спира смъртта. Тя вихрено преследва дивеча, но и се грижи за него.
Според учените култът към нея е разпространен в тези райони, защото там е развито земеделие и скотовъдство. Мисля, че това може да се тълкува като амазонско присъствие.
В изследване на тракийските могили г-н И. Маразов отбелязва: "Върху стелата от Трибратната могила е изобразена богиня на колесница, а към нея се приближава конник. Колесница е представена и в Казанлъшката гробница... Тя е служила като превозно средство именно за жената, седяща на трона, а конят е бил използван от царя. Това доказва и стенописа от гробницата в Свещари... Свещеният брак осмисля митологично и ритуално отношенията между героя и богинята и у скитите, и у траките... Богинята избира съпруг, за да роди от него основателя на династията, първия цар на скитите.
Върху пластинка, намерена в Саховка, централният мотив е бракът между богинята (седяща на трон) и коленичилия пред нея скитски вожд. Той е изобразен с инсигниите на властта - лък, секира и ритон. Само той пие с богинята, държаща огледало и чаша в ръце, явно - той е нейния избраник, той ще стане цар, благодарение на този брак."
"Болшинството от одриските царски имена са форми на името на Великата богиня-майка. - отбелязва Д. Попов. - Според езикознанието първата съставка Ама-, Ме-, Ма- в двусъставните тракийски имена, се свързва със значението "майка" - епитет на Великата богиня. Много одриски царски имена започват с: - Амадок, Медок, Мадок, Аматок."
Характерно за траки и скити е, че царят дължи властта си на женско божество. При тези два патриархални народа Божествената троица се състои от майка, дъщеря и съпруг, докато гърците и другите народи от това време почитат троица, съставена от двама богове и Богинята-майка. Не е ли това влияние на амазонките при тези народи?
До времето на Александър Македонски има запазени сведения за техните подвизи. До нас е достигнало името на амазонката Тедис ("Божествената"), живяла в царската резиденция на траките - град Салмидесос (дн. Мидия), намиращ се в Приморска Странджа.
Омир, Софокъл и Херодот датират този град от 8-6 в. пр.Хр. Те са впечатлени, че мъжете му имали специална прическа – с превързани на главите перчеми - свидетелство за аристократичен произход. Покровител на града е Арес - бог на войната и баща на амазонките. Споменават, че тук живеят тракийски амазонки - войнствени девойки, предани на своя владетел, но безпощадни към чужденците.
Когато проучвал историята на този древен град, д-р Калин Порожанов присъствал на интересен разговор на Созополски рибари. Те съжалявали, че не са си взели жени от Странджа, тъй като според тях, те били наследнички на амазонките и пазели техния завет - да бъдат верни служителки и пазителки на мъжете си.
Свидетелства за присъствие на амазонки в Тракия са и запазените имена на селища, като Кибея (край Ямбол), Амсория (сега Безмер, на 4 км югозападно от Кибея), отразено в записките на френския пътешественик д-р Ами Буе (1836, 1837, 1838). Град Плиска носи име на известна амазонка, според чувашкия акад. Юхма. Спомени и документи разказват, че при превземането на Варна Аспарух използвал отряд амазонки.
Анонимен ватикански разказ за похода на Никифор I в България и разгрома на византийците на 26 юли 811 година от Крум, гласи:
"... българите въоръжили по мъжки жените”, а те “връхлетели върху императорския отряд и започнали да ги избиват..."
От този малък откъс става ясно, че жените не са случайно подбрани, а са обучени и владеят добре бойното изкуство, защото както и да въоръжиш жена, която е само домашна слугиня, тя не може да побеждава добре въоръжена войска.
"Мъжете и жените в древно българската държава имали равни права и задължения. В обществото и в семейството жената се радвала на почит и уважение. Древнобългарските закони позволявали на девойките да се омъжват за този, когото харесват, дори против волята на родителите си..." - пише Петър Чолов.
Ивайло Аянски, нестинар от с. Стаматово, разказва спомените на своята баба нестинарка. Тя му е предала, че те пазят в рода си тайната за нестинарските танци от тяхната родоначалничка - амазонка, която участвала в боевете срещу нахлуването на турците в Родопите.
От лява страна, отгоре на покрива, Мида е поставил свой собствен надпис, който гласи, както следва:Атесъ Арки-Дэвэсъ, акемъ амота Вожъ Мида, Гавантаеи Анактеи Едаесъ“.
В буквален превод тоя надпис гласи:
„На Ати и на Арки Деви (посвещава това) страшният и безсмъртен Вожд Мида, император на идайските царе“ Безспорно езикът на тези надписи е бил онзи, който е минавал тогава за държавен и религиозен език на старите траки. Като е така, ние знаем, че той е езикът, на който са написани индийските Веди и иранската Зенд-Авеста. Разликата е диалектическа, следователно незначителна. 
Както виждаме Лъвът, символ на Слънцето, в от страната на Майа-Деви, която е Адити.
А Кришна казва, че "от Адитите е само Вишну"(Ра-ма)". Митра е наричана Адитя/Първична/. Във Ведите има осем Адити:1. Варуна 2. Митра 3. Аряман 4. Бхага 5. Анса/Амса/ 6. Дхатр/Дакша/ 7. Индра.
Всички тези богове произлизат от Великата Богинята Майка - Адити.
Затова тези богове се наричат Адитяс 
ТОВА СА КАДРИ ОТ ГРОБНИЦАТА В СВЕЩАРИ, С ОБРАЗА НА КАРИАТИДИТЕ
Апи е богиня от пантеона на скитските богове. Според Херодот Апи=Гея=Земя; прародителка на скитите;Мифы народов мира, Т.2, с. 446 В Тракия в гробницата Свещари богинята Апи се явява в елегантно облекло, края на полата завършва с вълни вдигнати нагоре и вече няма никакви глави на змии и грифони. Богинята Апи е изобразена с вдигнати ръце, както богинята на земята Табити, посрещаща душата, върнала се в къщи, след дълго скитане по земята.» 
Могилата Большая Цимбалка – златен конски начелник – IV в.до.н.е. Едно от каноничните изображения на богинята Апи -В.Цагараев, «Осетинская мифология» 
Златна плочка с изображение на скитската Богиня от могилата Куль-Оба, IV в. до н.е.
Великата богиня, позната в древността под името Танит /някъде я пишат Танис/. Тя е съпруга на Баал и картагенците са й направим множество скулптури.
Танит е позната под имената Астарта /Ашера, Афродита, Артемида, Ищар и т.н.. Всъщност, Танит е Кибела! Какво държи Танит /Кибела/ отпред на гърдите си.
Двете скулптури са намерени на о.Ибиса: Изумителна е приликата с жезъла на Хермес?
Все пак, за да няма съмнение относно отговора на въпроса „какъв е бил жезълът на Великата богиня?” 
Това е жезълът на древната Кибела /Танит/, известна по цял свят като съпругата на Баал!!!
Снимка от музея в „Пергамон” оригиналния жезъл на Хермес 
Кибела с цилиндрична тиара и було...
Същата шапка с булото в една женска родопска носия:
Лъвът е легнал долу до краката й. Кибела държи с дясната ръка съд за дарове, а в лявата пита. Обаче на този артефакт по-интересен е образът на жената срещу нея, защото това нейната жрица Сибила. Държи факла?
Оказа се, че жената /заградена в елипса/ е жрицата на Кибела. И е нормално да е тя, защото държи в ръката си статуетка на Кибела.
forum.tisitova.com/viewtopic.php
На една надгробна плоча от бургаския музей ясно е изобразена жрицата с двата факела, на която й поднасят дарове. На втория ред вече виждаме как същата жрица седи в двуколка с два коне, а факлите сочат напред и нагоре.
Тоест предците ни са запаметили на надгробната плоча какъв ритуал е изпълнявала жрицата на Кибела при погребението на човек!"
https://forum.tisitova.com/viewtopic.php?f
=16&t=444&start=170
Факлите при Кибела означават светлина, която е свързана с духовен път? Жрицата с факлите е символ за светлината, която води душата /Съзнанието, Атман/ по пътя към световете на Кибела. Тоест жрицата се явява връзката между починалия и Великата Майка.
Защо обаче жрицата и Сибела е в двуколка с коне?
Защото конете са символ за времето! "Атхарваведа" XIX.53. един химн за Кала /”кала” означава време на санскрит/:
„1.Във времето е впрегнат коня.
Седем лъча, хилядооки, нестареещи, многобройни.
Заблуди се издигат, но мъдрите виждат през тях,
кръга на всичките светове.”
Впрегнатият кон е символ за ВРЕМЕТО!
Затова Кибела, когато посреща човека в отвъдното същият често е изобразява да язди кон. Тоест Времето пренася душата на мъртвия до Кибела."
Скитска "Кабала" - Кибела е със сигурност. Еврейската/плагиатствана/ и вавилонска Сибила няма , обаче и викат КАБАЛА!Както всичко друго при йудеите изопачен плагиат.
https://forum.tisitova.com
Кибела - Cybelе е известна много, много отдавна на древните българи под името Сибила или още Сивила. Това име се среща и в древнобългарската апокрифна литература.От име на Богинята-Майка по-късно то става нарицателно за жените с по-особени пророчески дарби, считани за нейни служителки и наречени сибили. Сибила се е наричала и известна прорицателка от Троя. В българските легенди изобилстват разкази за мистични сибили и самодиви. И защо ли не някъде другаде, а в сърцето на Тракия се намира цяло нейно древно светилище с името Кабиле...Сибилите не са римски патент, а български. Те са жрици в храмовете на Кибела. Има едно светилище в България - така наречената гробница в Свещари, където е изобразена Богинята Кибела, поднасяща златен венец на конник. Конникът, както знаете, вероятно, символизира пътя на човека в отвъдния свят. А онази, която държи ключовете към вратите на Отвъдното, е само една - Богинята Майка Кибела. Сибила е наричана всяка жена, която е изповядвала Великата Богиня-Майка и е била нейна служителка. Такива жени са имали по-особени дарби - виждали са незримото. Сибила носи името на Богинята, на която служи - Кибела. Сипилена е наричана Кибела според връх Сипил - Sipylus, в чието подножие е бил разположен едноименния древен град Сипил, в който е царувал Тантал и след неговата смърт синът му - Пелопс, дал названието на п-в Пелопонес. Овидий в Метаморфози разказва за тях. Историците твърдят, че този връх се е намирал в древна Лидия, сега в територията на Турция - днешният вилает Маниса. В близост тече река с турското име Гедиз Нехри и с древното име Ерми или Хермес. Обаче, по-интересното е, че Омир в Илиада - глава 24 - стих 614-616 споменава в близост на връх Сипил не друга, а реката Ахелой:
Даже и днес във Сипил сред скали и самотни чукари;
гдето са, казват, местата за отдих на нимфи богини,
гдето те кръшно танцуват покрай Ахелой бистроструен, Всяка богиня с возилото си. Всяка дева и деви си има "вахана"(возило)"което изразява енергията, която й е подчинена.Лъвът е символ на Василевс(к)ата.Думата "Васил" иде от санскр. "Васу"("ценност", "атрибут, "жезъл") и е символ на Васу-дева(Кришна), но има препратка и към змиите в материята- василиките(базиликите)- змийски царе, които отначало са имали орлови(петльови, заради "коронката" на главата) глави.Често Яхве(като земен змийски цар)също го рисуват като Базилевск(змийски цар-нага) с петьлова глава!Във ведическата митология Слънцето се счита за главна планета, защото олицетворява трите Веди – Ригведа, Яджурведа и Самаведа. А Слънцето е управител на знака Лъв.Битува поверие, че Слънцето презентира мъжкото, a Луната-женското начало. Това е обяснимо, защото това е очевидно и е вярно като изначално правило. Но се е получило изкривяване. На историческата сцена на култово обожаване от Човечеството богинята е била заменена от мъжки "бог". Обаче това е станало само привидно, на повърхността, за публична консумация(за масите), контрол, невежество и заблуда. За да се скрие Древното Знание, или най-малкото Древната История на култовете и било необходимо да се заличи ВЪНШНОТО обожаване на богинята-майка, докато адептите са я обожавали скрито, както е било в древността. Появата на такива религии, като йудаизъм, християнство и ислям са били създадени с цел да дават ВЪНШНО почитане на Богът, като "Слънце"(мъжкото начало), като, в действителност в тайните обреди са почитали богинята майка(кървави жертвоприношения на Кали)
Богинята-Майка в най-различни митологии язди лъв или е седнала на трон от лъв. Такива са например индийската богиня, убийца на демони - Дурга, която е и богинята Кибела и още доста други богини от най-дълбока древност. В индийската митология, от енергиите на всички мъжки богове била създадена Богинята Дурга, после всеки бог и дал подарък. Планината Хималаи и дала планински лъв. Този лъв и помагал при убийството на демоните, които боговете не успели да победят.Луната е известна като Триликата Богиня- Дурга (от новолуние до десети лунен ден преди пълнолуние), Лакшми (от десети лунен ден преди пълнолуние до пети лунен ден след пълнолуние) и Кали (от пети лунен ден след пълнолуние до новолуние). Кали е разгневената форма на Дурга.
От своя страна богинята Кали има две форми - Бхадракали (нейната благоприятна форма) и Чамунда (злотворна форма, донякъде се доближава до Медуза Горгона в гръцката митология). В зависимост от позицията и фазата на Луната в хороскопа се определя коя от персонификациите на Триликата Богиня се манифестира в живота на родения, това има връзка и с образа на майката в хороскопа. Характерното за религиозните представи на траките е, че те са почитали Върховния Господар /Баал/ и неговата Сила т.е. Великата Богиня Майка Кибела. В тяхна чест са и храмовете в тракийските градове Евмолпия, Кабиле, Севтополис, Сердика, Одесос и др.
Храм на Бал и КиБал, който се намира в Палмира /Сирия/.
Баал Кибела и Авраам
Великата богиня майка, почитана от много народи под различни имена – Танит, Астарта, Деметра, Рея, Земела, Бендида, Кубаба, Кибела.Танит/Великата богиня майка/ и Бал са двете главни божества и при финикийците.
Бал е Бог на изпепеляващата сила на огъня и войната и въобще на слънцето и светлината. Етимологията на името Бал, означава - бог, благ, владика, велик, стопанин, Господ или господин. Бал е почитан и като гръмовержец и съответства на древногръцкия Зевс.
Ясно се виждат Бал и Кибела, а Сибила е с крилата, държаща венеца над скута на Майката. Бичият череп също е за отбелязване
Светилищата на Бал/Бел са се издигали на високи скалисти места. Името му прониква и в лични имена - Балтазар, Ханибал, Децебал, Бальо, Балчо, Балин и т.н.
Танит е западносемитска форма на Астарта - Великата богиня майка.
Храм на богинята Астарта бил разкрит в Сарепта, където според пророк Илия ханаанците се кланяли на Баал и Астарта.
При финикийците в Картаген е запазена най-важната информация за разбиране същността на Великата богиня майка /Танит/.
Танит /Великата богиня майка/ имала епитет «pue Baal» — като второ лице (проявление) на Бал.
В 1817 г. в руините на Картаген са разкрити много каменни стели посветени от различни негови жители, на които пише "владетелко Танит, проявление на Господ Баал Амон ... чуй гласа на NN и го благослови".
След всичко това връзката Бал/Бел/- Ки-бела е повече от очевадна!
Навсякъде пишат, че храмът на Кибела в Балчик бил единственият на Балканския полуостров! Както знаем всички, в един храм СЛУЧАЙНИ символи няма.
Храмът на Кибела в Балчик в "Горната част на фасадата е украсен с релефни фризове с бичи черепи, гирлянди и розети.", но същата украса, само че рисувана я има и в храма/гробница/ в Казанлък. В казанлъшкия храм Великата богиня майка Кибела е изабразена седнала на величесвен трон /същия като на монетните изабражения/, подала ръка на Одриския Цар-Жрец за "свещен" съюз. Тук на Земята, Царя-Жрец е носител на Силата на Господ...
Кибела и Сибила от Панагюрското златно съкровище
" Пеласгийски Сибили, ясно се виждат Бал и Кибела, Сибила е с крилата, държаща венеца над скута на Майката. Бичият череп също е за отбелязване:"
"А ето Сибилите на златен етруски нагръдник от музея във Ватикана:"
Сибили са от колекцията на В.Божков
Снимака от музея „Пергамон” в залата за етруски артефакти.
Както добре се вижда жената с крилата е Главната жрица /Сибела/, която стои до олтара на Великата Майка. Срещу нея има друга жрица /Сибела/, която държи с лявата си ръка лира, а с дясната поддържа плитък съд, в който Главната жрица налива течност от каничката.
Зад жрицата с лирата виждаме друга жрица /Сибела/, която държи факел. Зад нея виждаме още една жрица /Сибела/, която държи много интересен жезъл.
Всичките жени държат атрибутите си по много интересен начин с палеца и показалеца. Сигурно позицията на пръстите има значение…
Горе в триъгълния фронтон е Кибела, а от двете й страни са изобразени две много интересни божества с дълги риби опашки.
forum.tisitova.com/viewtopic.php
На каменен релеф, намиращ се в музея във В.Търново има абсолютно същата композиция – Кибела в триъгълен фронтон, а от двете й страни по едно божество с рибя опашка.": Кибела е име за Велика богиня Майка, позната на Балканите още от неолитни времена. През този период е изобразявана с женски фигурки с издължен врат и мъжка глава, но има и други, които са с триъгълно тяло, а не с човешко.
След неолита /7000-5000 г.пр.н.е./, по времето на халколита /5000-4000 г.пр.н.е./ образът на Майката започва да се променя. Мъжката глава и дългият врат изчезват, за да се появи статуетката със завършен вид на жена. Но разликата е, че при нея вече присъства животното ЛЪВ. В Анатолия има изображение на Кибела /разплута дебела жена с два лъва до нея/. Датировката на артефакта е от ранния халколит 4000 г.пр.н.е.!
Така че при при Анатолската култура през тази епоха Великата Майка вече е изобразявана с животното ЛЪВ!
В малко по-късни времена /Месопотамия/ и по-точно в Шумер, Великата Майка също е позната с животното ЛЪВ, само че вече под името Инана. Има множество изображения на Инана с лъв. Там се появява и шапката-бомбе.
След това в град Киш около 2400 г.пр.н.е. /отново в Месопотамия/ се появява Ку-Баба /Кубаба/. Тази богиня отново е изобразявана с животно лъв в краката й, или в скута и т.н.. Бомбето отново присъства при нея.
Учените твърдят, че Кубаба е приета от хетейците и по-късно от траките-фриги. /не се наемам да коментирам достоверността на техните твърдения/
След това името Кубаба става на Кибела. А според същите учени Кибела от Фригия отива в Гърция, Рим и други съседни култури.
goodspb.livejournal.com/184984.html
Горните твърдения на учените не могат да бъдат верни, защото в „Пергамон” има глинени фигурки на Кибела и на Бал, датирани 2700 г.пр.н.е.!
Така че по вероятно е религиозното знание за Бал и за Кибела първоначално да е било на хората, живеещи на Балканите, а после да се е разпростряло към близкия изток.
Бал и силата му КиБела
Бела /красива на латински/ от български иде от името на Бал и КиБела. Двете имена са свързани именно посредством думата БАЛ - Означава Светли, Божествени, Високи /в смисъл на дух/. Двамата са Бог-Отец и Богиня-Майка от древния български пантеон. Олицетворение на Юпитер и Венера, наричани още Либер и Либера на Запад, а тук Бел и СиБела. Янко и Яна са други техни имена, свързани със Светлината. Ритуалите на обричане на Кибела са по-късно тясно обвързани с дионисиевите и орфическите мистерии на посвещение - по тези земи, а не другаде.
Каменна стела от музея в Одрин, на която ясно се вижда бога Бал със същия сюжет, какъвто видяхме при хетите. Тоест Бал е изобразен с лъвско тяло с крила и с бригийска /фригийска/ шапка с рога
Нарасимха(नरसिंह – човек-лъв, подобен на египетския Сфинкс). Това е последното въплъщение на Вишну през Сатия-юга. В този облик той избавя света от тираничното господство на демона Хиранякашипу.Аватарът Вишну дойде като Нарасимха в Пешавар, много близо до Египет и Гърция. Но те се настроиха много срещу Вишну, защото мислеха, че техният цар бил убит от него. Така че всичките тези ракшаси много отдавна влязоха в района на Афганистан, а после дойдоха в Египет и Гърция и се опитаха да принизят всички богове и богини.Трябва да е било преди повече от десет хиляди години, когато Прахлада спомена за инкарнацията на Шри Вишну. Също така тези ракшаси бяха наречени асури и станаха известни като асирийци.Ако отидете в Египет, ще откриете, че сфинксът е точно обратното на това, което беше Нарасимха. Мъжът е в горната част, а лъвът в долната. Нарасимха е лъв в горната част, а човек в долната. И така те създадоха този вид статуя точно обратната на Вишну, просто да покажат, че също имат друга голяма инкарнация, която е точно обратното и може много добре да се бие с Вишну.Когато тези ракшаси влязоха в хората, развиха много агресивна, войнствена природа. В Гърция започнаха да развиват прекалено мускулите си." - Шри Матаджи-Париж, 13 юли 1994 г.
Кой е този върховен Бог /на снимката/, който е почитал управителят на Милет?
Нали уж всичко в града е било построено от гърци, тогава какво търси това изображение в къщата му?..
Защото само върховният Бог на траките Сабазий е бил изобразяван с рога…
Всъщност, преди Сабазий хората по нашите земи, Мала Азия, както и по крайбрежието на цялото Средиземно море са почитали друг древен бог, на който евреите насила му сложили рога, за да го изкарат Сатана и Дявол – това е Бал /Ваал/! А Неговата Сила /на Баал/ е носела името КиБаал /КиБЛаал или Кибела/!”
Възможно ли е управителят на Милет да е почитал древния Бал?
Предците ни са изобразили своето духовно знание чрез сцена, на която ясно се вижда как е убита жрицата на Кибела. Тази каменна графика е уникална, защото авторът много добре е изобразил и съхранил духовното знание на одрисите.
В какво се изразява?
Изразява се в знанието за човека, който напуска тялото на жрицата след като са й отрязали главата.
Става ясно, че между митраиското духовно знание и това на одрисите има огромна разлика. Защото при митраистите има култ към Слънцето, който се изразява в седем основни степени-врати /планети от нашата слънчева система/, водещи през мост /пазен от два орела и два лъва/ към осмата врата, която според тези последователи е самият Христос.
Докато от артефактите на одрисите става ясно, че духовното знание на предците ни се изразява в познанието за човека, живеещ вътре в материалното тяло!
Както виждате разликата между знанията е огромна, защото духовното знание на митраизма е насочено към планетни измерения, докато при одрисите духовното знание е насочено вътре в човека.
Виж тук>Баал Кибела и Авраам
Виж тук>Баал, Нанди и Тракийските есхари
СИВА-БОГА(ШИВА). Сабазий-Митра-Варуна-Сйявуш(Сйявушиди)-Кибела
3. Контагьозна магия
Дотук говорихме преди всичко за онзи клон от индуктивната магия, който може да се нарече хомеопатична или имитативна магия. Както видяхме, ръководният принцип при нея е, че подобието поражда подобие, или с други думи, че следствието прилича на породилата го причина. Другият голям клон на индуктивната магия, който нарекох контагьозна или прилепчива магия, почива на схващането, че ако веднъж са били в съприкосновение, нещата остават завинаги а съприкосновение. И когато са съвсем отделени, каквото се случи на едното, то по индуктивен път ще се предаде и на другото. Така че логическа основа на контагьозната магия подобно на хомеопатичната, е погрешната асоциация на идеи; нейната физическа основа, ако изобщо може така да се каже, е някакъв вид материален медуим, който подобно ефира на съвременната физика свързва далечни предмети и предава въздействия от единия на другия. Най-често срещаният пример на контагьозна магия е магическата индукция между човека и отрязани части от него — например косми и нокти. И ако се сдобиеш с нечии коси или нокти, ти си в състояние, независимо от разстоянието, да упражниш волята си върху онзи, на когото са принадлежали. Това суеверие е разпространено из цял свят и по-нататък ще дадем примери, които го илюстрират.
Обичайна практика сред австралийските племена била на церемонията за встъпване в пълнолетие, на която трябвало да се подложи всяко момче, преди да получи правата и привилегиите на пълнолетен мъж, да му избият един или повече от предните зъби. Произходът на обичая не е много ясен, но тук ни интересува преди всичко вярата, че след като зъбите са извадени, между тях и момчето продължава да съществува индуктивна връзка. Така сред някои племена, населяващи поречието на река Дарлинг в Нови Южен Уелс, изваденият зъб се поставял под кората на дърво, близо до река или извор. Според местните жители, ако кората на дървото израсне над зъба или зъбът падне във водата, всичко е наред, но ако се оголи и по него тръгнат мравки, момчето ще страда от заболяване на устата. При муринг и други племена в Нови Южен Уелс изваденият зъб бил прибиран отначало от старец, а след това се предавал от един родов глава на друг, докато обиколи цялата община и се върне при баща му, а накрая и при самото момче. Но докато се предава от ръка на ръка, той в никакъв случай не бива да се слага в торба заедно с „магически предмети“, защото собственикът на зъба се излага на голяма опасност. Покойният д-р Хауит веднъж играл ролята на пазач на зъбите, извадени от няколко току-що встъпили в пълнолетие момчета, и старите мъже настойчиво го помолили да не ги носи в торбата, в която знаели, че има кварцови кристали. Те заявили, че иначе магията на кристалите ще мине в зъбите и ще нанесе вреда на момчетата. Близо година след церемонията д-р Хауит бил посетен от един от вождовете на племето, който изминал около четиристотин километра, за да дойде и вземе зъбите. Той обяснил, че идва, защото едно от момчетата заболяло и в племето смятат, че сигурно по някакъв начин зъбът е бил увреден и тъкмо той му е повлиял. Уверили го, че зъбите стоят в кутия, отделно от какъвто и да е предмет от рода на кварцовите кристали, който би могъл да им подействува. След това пратеникът се върнал обратно, отнасяйки внимателно увитите и скрити зъби.
Хората от племето базуто внимателно крият извадените си зъби, да не попаднат в ръцете на митическите същества, които бродят край гробовете и които биха могли да навредят на собственика на зъба, като му направят магия. Преди около петдесет години[1] една слугиня и Съсекс възразила остро против това да се хвърлят падналите зъби на децата, като твърдяла, че ако някое животно ги намери и започне да ги дъвче, новият зъб на детето щял непременно да е като зъба на животното, захапало детския зъб. За доказателство тя назовала стария Симънз — на горната си челюст той имал много голям свински зъб, личен дефект, който, както той винаги твърдял, бил причинен от майка му, защото по някаква случайност тя хвърлила един от падналите му зъби в копанята на свинята. Поверието довело до обичая, целящ на принципа на хомеопатичната магия да се замени старият зъб с нов, по-добър. Така, на много места по света изваденият зъб се слага там, където ще го намери мишка или плъх, с надеждата, че по пътя на индукцията, която съществува между него и бившия му собственик, новите зъби ще израснат здрави и великолепни като тези на гризачите. Казват например, че в Германия било почти универсална практика да се пъхат извадените зъби в миша дупка. Ако се постъпи така с паднал млечен зъб, детето няма да го болят зъбите. Но може да се направи и друго — влизате зад печката, хвърляте презглава назад зъба си и казвате: „Мишке, дай ми твоя железен зъб, аз ти давам моя костен.“ След това зъбите ви ще бъдат здрави. Далеч от Европа, на о. Раратонга, в Тихия океан, когато извадят зъб на дете, изричат следното заклинание:
Голям плъх! Малък плъх!
Ето стария ми зъб.
Дай ми, моля те, нов.
После хвърлят зъба на сламения покрив на къщата, защото плъховете правят гнездата си в гнилата слама. Причината, която кара местните жители да призовават в подобни случаи плъховете, е, че доколкото им било известно, те имали най-здрави зъби.
Други части, които обикновено остават в индуктивна връзка с тялото след прекъсването на физическия контакт, са пъпната връв и плацентата. Всъщност връзката се е смятала толкова силна, че често свързвали тези части от тялото на човека с неговата добра или лоша орис; ако пъпната връв или плацентата са запазени и с тях се отнесат по подходящ начин, той ще преуспява, а ако ги повредят или загубят — ще пострада. Някои племена в Западна Австралия например вярват, че човек плува добре или зле в зависимост от това, дали майка му е хвърлила пъпната му връв във водата. Сред хората, които населяват местностите край реката Пенифадър, в Куинсленд (Австралия — бел. пр.) е разпространено вярването, че в плацентата остава част от душата на детето (чо-и). Затова бабата я взема и я заравя в пясъка. Бабата отбелязва мястото с множество вейки, които забива в кръг, после връзва върховете им и се образува конусоподобна постройка. Когато Анджеа — същество, което предизвиква уж забременяването на жените, като поставя в утробите им бебета от кал, мине оттам и види мястото, той взема душата и я отнася в някое от убежищата си — да речем дърво, дупка в скала или лагуна и тя може да си остане там с години, докато не я вложи отново в бебе и то да се появи на бял свят. На Понапе, един от Каролинските острови, пъпната връв се поставя в раковина и с нея постъпват така, че детето най-добре да се подготви за избраната от родителите кариера. Ако например искат да го направят добър катерач — окачват пъпната връв на дърво. Островитяните от архипелага Кай смятат пъпната връв за брат или сестра на (Новороденото в зависимост от пола му. Те я заравят в гърне с пепел, слагат го в клоните на дърво, откъдето то ще пази късмета на другарчето си. Батаките от Суматра и много други народности на Индонезия смятат плацентата по-малък брат или сестра на детето (полът се определя от неговия) и я заравят под къщата. Според батаките тя е свързана с благоденствието на детето и е седалище на прераждащата се душа, за която ще стане дума по-нататък. Каробатаките дори твърдят, че истинската от двете души на човека живее в плацентата под къщата. Това, казват те, е душата, която зачева деца.
Племето баганда вярва, че всеки човек се ражда с двойник и този двойник е плацентата, затова гледат на нея като на второ дете. Майката я заравя в корените на дърво и то става свещено, докато плодовете му не узреят, не бъдат обрани и тържествено изядени от семейството. Индианците чероки заравят пъпната връв на момиче под стъпата за чукане на царевица, та да стане добра пекарка, а пъпната връв на момче окачват на дърво в гарата — за да стане ловец. Инките в Перу запазвали пъпната връв много внимателно и я давали на детето да я смуче, когато е болно. В древно Мексико давали пъпната връв на момче на войници, да я заровят на бойното поле, та момчето да придобие влечение към войната. Но пъпната връв на момиче заравяли край домашното огнище, защото вярвали, че ще го вдъхновява с любов към дома и вкус към готвене и лекарство.
И в Европа много хора все още вярват, че съдбата на човека е повече или по-малко свързана със съдбата на пъпната му връв или плацентата. В Рейнска Бавария например пъпната връв се държи известно време завита в парче стар чаршаф, а после се нарязва или набожда в зависимост от това, дали детето е момче или момиче, та да стане сръчен работник или добра шивачка. В Берлин акушерката обикновено връчва изсушената пъпна връв на бащата със строгото указание да я пази внимателно, защото докато я пази, детето ще е живо, ще расте и ще е здраво. В Бос и Пеш (Франция) хората внимават да не хвърлят пъпната връв във вода или огън, защото в противен случай детето ще се удави или ще изгори.
Така на много места по света пъпната връв, или по-често плацентата, се смятат за живо същество — брат или сестра на новороденото, или материален предмет, в който живее духът-пазител на детето, или пък част от неговата душа. Освен това предполагаемата индуктивна връзка между човека и неговата плацента или пъпна връв се очертава много ясно в често срещания обичай да се постъпва с тях по начин, който ще повлияе за цял живот върху характера и кариерата на човека, като го направи ловък катерач, добър плувец, опитен ловец или смел войник, ако е мъж, и изкусна шивачка или добра пекарка, ако е жена. Значи вярванията и обичаите, свързани с плацентата и по-рядко с пъпната връв, представляват очевиден паралел на широко разпространената представа за прераждащата се или външната душа и обичаите, свързани с нея. При това положение едва ли ще е необосновано предположението, че не става дума за случайно съвпадение, а по-скоро в последъка или плацентата откриваме физическата основа (не непременно единствената) на теорията и практиката на външната душа. На този въпрос ще се спрем и по-нататък.
Любопитно приложение на теорията за прилепчивата магия е връзката, която обикновено се приема, че съществува между ранения и оръжието, причинило раната, и каквото са направили или направят на причинителя, то непременно въздействува по съответен начин на пострадалия. Плиний например разказва, че ако сте ранили човек и съжалявате за това, е необходимо само да плюете на ръката, нанесла раната, и в същия миг болката на страдащия ще се облекчи. В Меланезия, ако приятелите на ранения се сдобият със стрелата, която го е ранила, те я държат на влажно място или в хладни листа, защото така възпалението ще бъде незначително и скоро ще се успокои. Междувременно врагът, който е изстрелял стрелите, се старае да влоши е всички възможни средства състоянието на раната. За тази цел той и приятелите му пият горещи и лютиви течности и дъвчат дразнещи листа, защото това очевидно ще възпали и раздразни раната. Те държат лъка близо до огъня, та причинената от него рана да пари. Със същите намерения, ако са намерили стрелата, поставят върха й в огъня. Освен това внимават тетивата да стои опъната и от време на време я дърпат, защото това кара ранения да страда от нервно напрежение и силни спазми. „Винаги се е вярвало и твърдяло, казва Бейкън, че ако мажеш с лекарство оръжието, нанесло раната, това ще накара раната да оздравее. При този експеримент, разказан от човек, на когото може да се вярва (макар аз самият все още да не съм напълно склонен да го вярвам), могат да се отбележат следните моменти: първо, балсамът се прави от най-различни съставки, от които най-странна и най-трудна за намиране е мъх, пораснал на черепа на незаровен мъртвец, и мас от глиган или мечка, убити по време на акта на размножаване.“ Скъпоценният балсам, съставен, както обяснява философът, от тези и други съставки, слагани не на раната, а на оръжието, при това даже и в случай че раненият човек бил на голямо разстояние и не знаел нищо за това. Правили опит, ни разказва той, да се изтрие балсамът от оръжието, без знанието на ранения и в резултат той получавал страшни болки, които не минавали, докато оръжието не бъде отново намазано. Нещо повече, „твърди се, че ако не можете да намерите оръжието, а вместо това поставите в раната някакъв железен или дървен инструмент, наподобяващ оръжието, и я разкървавите, намазването на този инструмент ще послужи за същото и ще има същия ефект“. Лечебните мерки, които Бейкън смятал достойни за внимание, са все още на мода в източната част на Англия. В Съфък например, ако човек се нарани с градинарска секира или е коса, той полага усилия да държи инструмента винаги лъснат и го маже с мазнина, да не загнои раната. Ако се убоде на трън, или както би казал той — на храст, маже с мазнина извадения трън. Един човек отишъл на лекар с възпалена ръка. Убол се на трън, когато правел ограда. Като му казали, че раната е забрала, той възкликнал: „Как ли е станало това, та аз намазах храста добре, след като го извадих.“ Ако кон нарани крака си, като стъпи на гвоздей, съфъкският коняр винаги ще запази гвоздея, ще го почисти и ще го маже с мазнина всеки ден, за да не загнои раната. По същия начин селяните в Кеймбриджшър смятат, че ако кон стъпи на гвоздей, гвоздеят трябва да се намаже е лой или растително масло и да се сложи на сигурно място, иначе конят няма да оздравее. Преди няколко години изпратили да повикат ветеринарен лекар да прегледа един кон, който раздрал хълбока си на пантата на селска порта. Като пристигнал на мястото, лекарят установил, че на ранения кон все още с нищо не били помогнали, но един човек вече се бил заловил да вади пантата от стълба на портата — да може да я намаже и да я прибере на сигурно място, което по мнението на многознаещите кеймбриджски познавачи щяло да помогне на животното да оздравее. И селяните от Есекс са на мнение, че ако човек се нарани с нож, за да оздравее, е много важно ножът да се смаже и да се постави напреко на леглото, на което лежи страдащият. В Бавария указанието пък е да намажете ленен парцал с мас и да омотаете с него острието на брадвата, с която сте се наранили, като внимавате острието да остане нагоре. Заедно със засъхването на маста върху брадвата ще заздравее и вашата рана. А в планината Харц твърдят, че ако сте се порязали, трябва да намажете ножа или ножицата с мас и да ги сложите на сухо място в името на отца сина и светия дух. Щом ножът съхне, и раната оздравява. Но на други места в Германия настояват, че ножът трябвало да се забие в земята на влажно място и раната ще оздравее, докато ножът ръждясва. Други, пак в Бавария, препоръчват брадвата, или с каквото сте се наранили, да се намаже с кръв и да се сложи под стряхата.
Тази асоциативна връзка, която се нрави на английските и германските селяни, както и е местното население от Меланезия и Америка, е придвижена крачка напред от аборигените в Централна Австралия, които смятат, че при известни обстоятелства, за да осигурят оздравяването на ранения, неговите близки роднини трябва да се мажат с мазнина, да избягват определени храни, да регулират поведението си. Така например, ако раната на обрязано момче не заздравява, майка му не бива да яде опосум, вид гущер, змия-килим или каквато и да е животинска мазнина, защото по този начин пречи на раната да заздравее. Всеки ден тя намазва с мазнина шишовете, с които рови земята, не ги изпуска от очи, нощем ги слага до главата си и на никого не разрешава да ги докосне. Освен това, всеки ден натрива тялото си с мас, уверена, че по някакъв начин това помага на сина й да оздравее. Друго усъвършенствуване на същия принцип са постигнали немските селяни. Разказват, че в Рейнска Бавария или Хесен, ако някоя овца или свиня си счупи крак, селянинът превързвал по всички правила крака на някой стол с бинт и шини. Известно време след това не бива да се сяда на този стол, да се мести, да се блъскат в него, защото по този начин се причинява болка на нараненото животно и ще се затрудни оздравяването му. Очевидно в последния случай сме преминали изцяло от сферата на контагьозната в сферата на хомеопатичната или имитативната магия. Подложеният на лечение крак на стола вместо на животното и превръзването му с бинтове само имитира лечението, което една по-рационална медицина би приложила към действителния пациент.
Предполагаемата индуктивна връзка между човека и наранилото го оръжие вероятно почива на идеята, че кръвта по оръжието продължава да е във връзка с кръвта в тялото му. По подобни съображения папуасите от Тумлео, остров край Нова Гвинея, се стараят да хвърлят в морето кървавите бинтове, с които са били превързани раните им, защото се боят, че ако тези парцали попаднат в ръцете на врага, той може да направи с тях магия и да им причини вреда. Веднъж, когато мъж с кървяща рана в устата дошъл при мисионерите да му помогнат, вярната му съпруга се стараела упорито да събере всичката изтекла кръв, за да я хвърли в морето.
Колкото и пресилена и неестествена да ни се струва тази идея, тя все пак е по-приемлива от вярата, че между човека и неговите дрехи съществува магическа индукция и онова, което се случи на тях, човекът ще го изпита върху себе си, макар и да е далеч от това място. В племето вотжобалък във Виктория магьосникът може да вземе нечия наметка от кожи на опосум и да я изпече бавно на огъня — тогава притежателят й ще се разболее. Ако магьосникът склони да развали магията, той връща наметката на приятелите на болния, като им казва да я сложат във вода, „та да измият от нея огъня“. След това страдащият веднага ще почувствува приятна хладина и вероятно ще оздравее. Когато жител на Танна — остров от архипелага Нови Хебриди — има на някого зъб и желае смъртта му, той се старае да се сдобие с парче плат, попило пот от тялото на врага. Ако успее, натрива плата внимателно с листа и клонки от определено дърво, навива и връзва плата, клонките и листата в дълъг, подобен на салам пакет и го изгаря бавно в огъня. Докато пакетът гори, жертвата се разболявала и когато се превърне в пепел, умира. Би могло да се предполага, че при последната форма на заклинание магическата индукция съществува по-скоро между човека и потта, която се е отделила от тялото му, отколкото между него и плата. Но в други подобни случаи самата дреха сякаш е достатъчна да даде власт на магьосника над неговата жертва. У Теокрит вещицата стопява восъчното изображение или парче восък, та неверният й любовник да се разтопи от любов по нея и не забравя да хвърли в огъня парченце от наметалото, което той е забравил в къщата й. В Прусия казват, че ако не си успял да хванеш самия крадец, най-доброто, което можеш да направиш, е да намериш дреха, която, той е загубил при бягството си, защото ако здравата я напердашиш, крадецът ще се разболее. Това вярване е залегнало дълбоко в народното съзнание. В началото на миналия век, в околностите на Беренд забелязали как някакъв човек се опитва да краде мед. Той побягнал, но забравил палтото си. Когато чул, че вбесеният собственик на меда нанася побой на изоставеното палто, крадецът се изплашил, легнал на леглото и умрял.
Магията може да се предаде индуктивно не само чрез дрехи и отрязани части от тялото, но и чрез отпечатъците, които човек е оставил на земята или в пясъка. Едно разпространено по цял свят суеверие е, че нараниш ли стъпките, ще нараниш и краката, които са ги оставили. Така туземците в Югозападна Австралия смятат, че могат да направят човек да окуцее, като сложат остри парчета кварц, стъкло или въглища в стъпките му и в много случаи отдават ревматичните си болки на тази причина. Д-р Хауит видял човек от племето татун-голунг силно да куца и го попитал какво му има. Онзи отвърнал: „Някой е сложил бутилка в стъпката ми.“ Той всъщност страдал от ревматизъм, но бил убеден, че негов враг е намерил следи от стъпките му и е заровил в тях парче от счупена бутилка, а магическото влияние се е отразило на крака.
Подобно суеверие е разпространено на различни места в Европа. В Мекленбург смятат, че ако забиеш в нечия следа гвоздей, той ще окуцее, но понякога изискването е гвоздеят да е взет от ковчег. В някои части на Франция прибягват към подобни средства, когато искат да причинят зло на враг. Разказват за една старица, която често ходела в Стоу (в Съфък) и била вещица. Ако някой тръгнел след нея и забиел гвоздей или нож в следите от стъпките й в праха, жената не можела да помръдне, докато не извадят предмета. При южните славяни момичето изкопава пръстта, в която са останали следи от стъпките на любимия, и я слага в саксия. После засажда невен — цвете, което не увяхва. И както златният цвят расте, цъфти и никога не вехне, така и обичта на любимия ще расте, цъфти и никога няма да увехне. Тук любовното заклинание въздействува на мъжа чрез пръстта, в която е стъпил. Стара датска церемония при сключване на договор почива на същата идея за индуктивната връзка между човека и следите от стъпките му: договорните страни напръсквали следите от стъпките на другия със собствената си кръв и по този начин давали клетва за вярност. Изглежда, в Древна Гърция също е имало такива суеверия, защото смятали, че ако кон стъпи във вълча следа, ще се вцепени, а една приписвана на Питагор максима забранява да се пробождат следите от стъпките на човек с гвоздей или нож.
Същото суеверие използуват ловците от много страни по света, за да настигнат дивеча. Така немският ловец забива гвоздей от ковчег в прясната следа на преследвания от него дивеч, убеден, че това ще попречи на животното да избяга. Аборигените от Виктория слагат горещи въглени в следите на преследваните животни. Хотентотските ловци хвърлят във въздуха шепа пясък, взет от следите на дивеча, и вярват, че това ще повали животното. Индианците от поречието на р. Томпсън (Канада) слагали муски в следите на ранените елени. Веднъж направили това, смятали за съвсем излишно да продължават преследването същия ден, защото омагьосаното животно няма да отиде далеч и скоро ще умре. По същия начин индианците оджибве слагали „лекарство“ в следата на първия елен или мечка, на които се натъкнат, предполагайки, че това ще накара животното скоро да се появи пред очите им, дори да е на два или три дни път от тях, защото заклинанието имало силата да скъси пътя от няколко дни до няколко часа. Ловците от западноафриканското племе еве пробиват следата от стъпката на дивеча с изострена клечка, за да „наранят“ преследваното животно и да го настигнат.
Но макар и най-забележим, следата от стъпката не е единственият отпечатък от тялото, с помощта на който може да се направи магия. Аборигените от Югоизточна Австралия вярват, че могат да нанесат вреда на човека, като заровят остри парчета кварц, стъкло и т.н. в отпечатъка, оставен от лежащото му тяло. Магическото въздействие на тези остри предмети прониква в тялото и причинява онези остри болки, които „невежите“ европейци отдават на ревматизма. Сега можем да разберем защо за питагорейците било задължително, като станеш от леглото, да изгладиш следите, оставени от тялото по постелката. Правилото било в същност древна предпазна мярка срещу магия, част от сборника суеверни максими, които в древността отдавали на Питагор, макар те да са били несъмнено познати на варварите, предтечи на гърците далеч преди времето на философа.Бележки
[1] Става дума за средата на миналия век. — Бел. пр. ↑
4. Възходът на магьосника
С това приключваме разглеждането на общите принципи на индуктивната магия. Примерите, с които ги илюстрирах, бяха извлечени в по-голямата си част, да я наречем, частната магия, или с други думи, от магически обреди и заклинания, целещи да принесат полза или да нанесат вреда на отделни хора. Но в първобитните общества винаги може да се открие и още нещо, което ще наречем обществена магия, или е други думи, магьосничество, упражнявано в полза на цялата община. След като изпълнява церемонии за общото благо, магьосникът очевидно престава да е частно практикуващ и до известна степен се превръща в обществен деец. Възникването на подобна категория дейци е от голямо значение както за политическата, така и за религиозната еволюция на обществото. Защото, след като се предполага, че доброто на племето зависи от изпълнението на тези магически ритуали, магьосникът се издига до положение със значително влияние и слава и лесно може да постигне ранга и властта на вожд или цар. И не е чудно, че такава професия привлича в редовете си някои от най-способните и най-амбициозните хора от племето, защото им обещава перспективата за чест, богатство и власт, каквато трудно би могла да предложи друга кариера. По-острите умове разбират колко е лесно да заблудят по-доверчивите си събратя и да използуват тяхното суеверие в своя полза. Но магьосникът не винаги е негодник или измамник, напротив — често той искрено вярва, че наистина притежава чудотворните способности, които му приписва доверчивостта на неговите събратя. Но колкото е по-умен, толкова по-голяма е вероятността да прозре погрешните представи, които налага на хората е по-мудна мисъл. Така най-способните представители на професията сигурно са склонни към повече или по-малко съзнателна измама и по принцип тези хора вземат връх благодарение на превъзхождащите си способности и си спечелват положение на най-голямо достойнство и власт. Опасностите по пътя на професионалния магьосник са много и по правило успява да ги преодолее само човек с най-голямо присъствие на духа и с най-остър ум. Защото не бива да забравяме, че всяко твърдение или претенция на магьосника е само по себе си лъжливо. Нито едно от тях не може да устои без съзнателна или несъзнателна измама. Следователно магьосникът, който искрено вярва в собствените си необикновени способности и основава на тях прекомерните си претенции, е изложен на далеч по-голяма опасност и е много вероятно да бъде прекъсната негова кариера, а не тази на съзнателния измамник. Честният магьосник винаги очаква неговите заклинания и магии да произведат предполагаемия ефект и когато не успеят не само в действителност, както е винаги, но очевидно и катастрофално, както често става, губи самообладание. Той не, винаги е готов като колегата си измамник с правдоподобно обяснение на провала и може да се случи, преди още да го е намерил, разочарованите му и гневни клиенти да го халосат по главата. При това положение, на този етап от еволюцията на обществото, върховната власт обикновено попада в ръцете на най-умните и най-безскрупулните хора. Ако има как да се направи равносметка на злото, което причиняват с безчестието си, и доброто, което носят, благодарение на превъзхождащия си разум, може би ще се установи, че доброто далеч превъзхожда злото. Защото честните, високопоставените глупци са донесли на света повече беди от умните негодници. Веднъж постигнал върха на амбицията си, умният негодник вече няма егоистични цели и често прилага своите способности, опита и възможностите си в полза на обществото. Често хората, проявили най-малко скрупули в борбата за власт, са донесли най-голямо благо при упражняването й, независимо дали властта, към която са се стремили и постигнали, е богатство, политическа власт или друго нещо. В политическата сфера коварният интригант, безмилостният победител може да се окаже мъдър и щедър властелин, благославян приживе, оплакван при смъртта, уважаван и аплодиран от потомците. Такива мъже — да вземем два от най-очевидните примери — са били Юлий Цезар и Август. Но глупакът си е глупак и колкото по-голяма власт е съсредоточена в ръцете му, толкова по-катастрофално я упражнява. Най-голямата катастрофа в английската история е скъсването с Америка и до нея можеше да не се стигне, ако Джордж III не е бил един честен тъпак.
Така, доколкото е засягало устройството на първобитното общество, публичното упражняване на магьосническата професия създавало възможност властта да премине в ръцете на най-способните. В резултат на това то заменило с монархия демокрацията или по-точно олигархията на старейшините, защото, общо взето, първобитното общество се управлявало от съвет на старейшини, а не от всички пълнолетни мъже. Каквито и да били причините, предизвикали тази промяна, каквото и да било естеството на първите владетели, тя в общи линии е много полезна. Защото, изглежда, появата на монархията била съществено условие за излизане на човечеството от дивачеството. Няма друго същество така упорито привързано към обичаи и традиции, както демократичният дивак и следователно на никой етап от развитието на обществото напредъкът не е така бавен и труден. Старото схващане, че дивакът е най-свободният член на човешкото общество, не отговаря на истината. Той е роб, наистина не на видим господар, а на миналото, на духовете на мъртвите си прадеди, които дебнат стъпките му от раждането до смъртта и го управляват с желязна тояга. Те са наложили схемата от правила и неписани закони, на които той се подчинява сляпо, без да пита. При това положение на способните не се дава почти никаква възможност да променят старите обичаи за по-добро. Най-способните хора са принудени да се принизят до равнището на най-слабите и най-глупавите, които налагат това равнище, защото не могат да се издигнат над него, докато другите могат да паднат до него. Повърхността на подобно общество е равна и мъртва, доколкото изобщо е възможно да се заличи естественото неравенство между хората, неизмеримите действителни различия във вродените способности и темперамент, и да се сведат до едно погрешно, привидно равенство. Всяко нещо, което помага на обществото да се издигне над едно изостанало и застинало състояние на нещата — състояние, което в по-късни времена демагози и мечтатели са възхвалявали като идеално, Златния век на човечеството — открива пред таланта възможност за израстване и степенува властта съобразно естествените възможности на човека и това трябва да се приветствува от всички, които имат наистина присърце действителното добро на своите събратя. Започнат ли да действуват тези прогресивни сили — а те не могат да останат завинаги подтиснати, — напредъкът на цивилизацията става сравнително бърз. Издигането на един човек до върховната власт му дава възможност да осъществи през живота си промени, които не са успели да осъществят много поколения преди него. И ако, както често става, това е човек с необикновен ум и енергия, той с готовност ще се възползува от властта си. Дори прищевките и капризите на тиранина могат да бъдат полезни, стига да счупят оковите на обичая, които тежат на дивака. Веднъж престанало да се подчинява на плахия и разединен съвет на старейшините и като се подчини на указанията на един умен и решителен човек, племето става страшно за съседите си и започва да разпространява властта си над тях — нещо, което, в един ранен исторически етап, е често много благоприятно за социалния, икономическия и интелектуалния напредък. Защото, като разпространява властта си отчасти със силата на оръжието, отчасти по пътя на доброволното подчиняване на по-слабите племена, общината скоро се сдобива с богатство и роби и като освобождава някои класи от необходимостта на водят непрестанна борба за съществуване, им дава възможност да се посветят на безкористно търсене на знания, което е най-благородното и най-мощното средство за подобряване положението на човека.
Развитието на съзнанието, което се проявява в развитието на изкуството и науката и разпространяването на по-либерални идеи, не може да е откъснато от промишления и икономическия напредък, а той на свой ред получава огромен тласък от завладяването на земи и създаването на империя. Не е случайност, че най-енергичните изблици на умствена дейност са следвали победите и обикновено великите народи-завоеватели са направили най-много за развитието и разпространението на цивилизацията, като в мир са лекували раните, нанесени от тях във войната. Вавилонците, гърците, римляните и арабите са нашите свидетели от миналото. Ако се върнем към изворите на историята, ще видим, че едва ли случайно първите големи крачки към цивилизацията са направени при деспотична и теократична власт, какъвто е случаят с Египет, Вавилон и Перу, където в качеството си на цар и бог върховният владетел изисквал и се радвал на робската преданост на своите поданици. Едва ли ще е пресилено, ако се каже, че в тази ранна епоха деспотизмът е бил най-добрият приятел на човечеството и колкото и парадоксално да звучи — на свободата. Защото в края на краищата повече свобода в най-добрия смисъл — свободата да имаш собствени мисли и да градиш съдбата си — има при най-абсолютния деспотизъм, при най-потискащата тирания, отколкото при привидната свобода в живота на дивака, където съдбата на индивида е натикана от люлката до гроба в железния калъп на наследствените обичаи.
Затова, доколкото публичната магия е била един от пътищата, по който до върховната власт са достигали най-способните мъже, тя е допринесла за освобождаването на човечеството от робството на традицията и го е издигнала до по-отворен, по-свободен живот, до по-широк поглед към света. Това е немалък принос за човечеството. А като си спомним как, от друга страна, магията е проправила пътя за науката, ще се принудим да признаем, че макар черното изкуство да е донесло много зло, то е било и източник на много добро, че макар да е плод на заблуждения, то се е превърнало в майка на свободата и истината.
