Последователи

неделя, 9 март 2025 г.

Кой уби патриарх Алексий II/Сатанистите се готовят за Апокалипсис.





 


 Той умря за всички нас, грешните,
Благословен да се бори срещу силите на злото. 





Патриарх Алексий II почина преди 17 години. Теоретиците на конспирацията все още спорят какво се е случило и дали наследникът му Кирил е виновен за краха на Руската православна църква… На 5. декември 2008 г. внезапно почина патриархът на Руската православна църква Алексий II. Той беше на 79 години. На следващия ден, 6. декември, Кирил (Гундяев) беше избран за глава на Руската православна църква (първо временно, а след това и постоянно, с ранг на патриарх). Сега той е на 77.

Обстоятелствата около смъртта на Алексий II не са напълно изяснени и до днес, а сред вярващите е популярна идеята, че той е несъвместим със съвременна Русия, която се формира през последните 20 години и завърши с пароксизма на войната в Украйна.

Християнски лидери и обикновени вярващи по света се чудят дали Руската православна църква, която безусловно подкрепи Путин и оправда „СВO“, може да се счита за християнска. Дали сегашната катастрофа на Руската православна църква е резултат от избора, който тя направи (или не успя да направи) преди 15 години?

Версии

В деня на смъртта на Алексий II и двамата „национални лидери“ бяха в чужбина: номиналният президент Дмитрий Медведев беше на официално посещение в Индия, а истинският лидер Владимир Путин беше на неофициално посещение в Армения. Първият веднага прекъсна визитата си и подписа доста пространно съобщение. Вторият не прекъсна второто посещение и се ограничи с кратко съболезнование. По-късно и тези обстоятелства ще станат „повод за размисъл”...

Алексий II имаше заболявания, свързани с възрастта - главно сърдечни (имаше коронарен байпас и използваше пейсмейкър) и дихателни проблеми. През есента на 2008 г. преминава задълбочено лечение в Германия, откъдето на 2. декември се завръща в Москва и започва активна работа. На 4. декември, на празника Въведение Богородично, той отслужи тържествена литургия в Успенската катедрала на Кремъл и разговаря с делегацията на Еладската църква, след което отиде в Донския манастир, където отслужи молебен и произнесе проповед. Според свидетелството на сегашния Тверски митрополит Амвросий (Ермаков), по това време ректор на Петербургската духовна академия, патриархът прекарал с него цял час два дни преди смъртта му и изглеждал доста бодър. По същия начин си го спомнят и участниците в службите на 4. декември.

Първите съобщения за смъртта на Алексий II се появиха на 5. декември точно по обяд. Първоначално беше съобщено, че той е починал "преди час и половина", а след това -"между 7 и 8 часа сутринта". Когато това противоречие беше посочено на тогавашния ръководител на патриаршеската пресслужба, той обеща, че точният час на смъртта „ще бъде съобщен от специална комисия“. Тя трябваше да издаде медицински бюлетин с причините за смъртта. Изминаха 15 години, но бюлетинът все още не е публикуван. Както не е публикувана нито една посмъртна снимка на Алексий II, което противоречи на традициите на Руската православна църква.

Един московски свещеник, който отслужи панихида на гроба на патриарха посред нощ на 7. декември 2008 г., каза на автора, че когато се опитал внимателно да погледне под „въздуха“ (квадратна кърпа от брокатен плат), покриващ лицето на Алексий II, той открива, че кърпата е плътно прилепнала към лицето /тоест – залепена/. Строго погледнато, дори фактът на погребението на Алексий II не може да се счита за законно установен - това ще бъде възможно да се установи едва след края на сегашния политически режим в Руската федерация.

Трудно е да се каже каква цел е преследвало ръководството на Руската православна църква и Руската федерация, създавайки тази мистерия около смъртта на Алексий II. Но е съвсем естествено, че в тази мъгла израснаха много версии и се появи ширеща се конспиративна теория. Отначало казаха, че патриархът е загинал при катастрофа, а тялото му е толкова обезобразено, че не може да се покаже. После имаше друга версия: че патриархът е бил застрелян и не е било възможно да се скрият следите (тази версия, по-специално, беше популяризирана от актьора Станислав Садалски). Тогава започнаха да говорят, че е имало електромагнитно въздействие върху пейсмейкъра, имплантиран в тялото на Алексий II. И накрая, версията, която протодякон Андрей Кураев формулира по следния начин: „Просто той бе един възрастен човек, направи внезапно движение, за секунда загуби координацията си и падна. Но падайки, тилът му се удари в ъгъла на един стол. И този ъгъл спука вената“. По времето, когато беше обявена тази версия (есента на 2009 г.), Кураев активно играеше в отбора на Кирил – и думите му имаха за цел да заглушат подозренията срещу новия патриарх.

Всъщност, самият Кирил периодично наливаше масло в огъня на подобни подозрения. На 6. декември 2008 г. в предаването „Словото на пастира“ по Първи канал на руската телевизия той заявява: „Понякога Господ дава на църквата някакво изпитание за известно време, когато тя се ръководи от престарял човек, който на практика вече не може да управлява. Това е много трудно време за църквата. Негово Светейшество патриархът си отиде, спасявайки църквата ни от това трудно положение.” Интонацията и външният вид на Кирил не оставиха съмнение относно емоциите му относно случилото се. Но, както казват младежите, кармата постепенно го настигна: днес той е само с две години по-млад от „навременно починалия“, а вече пада от амвона, случва му се да припадне, а по време на проповеди бърка имената на празниците и имената на светци...

Наследяване на властта

До 2008 г. Патриаршията се превърна във важна институция на „вертикала“ на Путин. Тя изпълняваше две основни задачи: укрепване на легитимността на властта чрез нейната „сакрализация“ (президентът не само е „избран“ от народа, но е и благословен от патриарха, т.е. заема поста си „по Божията воля“) и осигуряване на „връзката между времената“. Алексий II беше ярък символ на такава връзка: той стана свещеник при Сталин, епископ при Хрушчов, митрополит при Брежнев, патриарх при Горбачов и „възроди църквата“ при Елцин и Путин. В този смисъл Кирил изглежда по-скромен: той е строго обвързан с епохата на Путин и неговото „католическо/икуменическо“ минало, прекарано отчасти в Женева и Рим, не трябва да се напомня. Алексий II беше единственият патриарх в съветско-постсъветската история, избран (през 1990 г.) на относително свободни избори – в няколко кръга с тайно гласуване. Патриарсите Сергий, Алексий I и Пимен бяха предварително назначени от ЦК на КПСС, а изборите на Кирил (за което ще споменем по-долу) бяха изключително непрозрачни.

Най-често патриаршията на Алексий II се свързва с рязко увеличаване на броя на структурите на Руската православна църква (броят на действащите църкви в Руската федерация през неговите години се е увеличил 4 пъти). Голямото му постижение е запазването на административното единство на Московската патриаршия в бурните условия на 90-те години. Само в Естония, Украйна и Молдова Руската православна църква загуби някои от енориите си, но навсякъде тя запази доминираща позиция сред православните юрисдикции. Алексий II успя да запази единството на световното православие, което Кирил вече е унищожил; при него са канонизирани новите руски мъченици, пострадали под съветската власт, начело с цар Николай II. Вярно, „антисъветските“ новомъченици, които не признаха „червената църква“, чийто наследник е сегашната Руска православна църква, не бяха канонизирани, въпреки че те са много повече от просъветските. В същото време, при Алексий институцията на Поместния събор с участието на женени свещеници и миряни беше практически ликвидирана (според устава на Руската православна църква той трябва да се събира най-малко веднъж на всеки пет години, но това никога не стана при Алексий II), имаше тотална комерсиализация на църковния живот, прекъсване на отношенията със западните християни...

Черен пиар и светли илюзии

За първи път в историята на Руската православна църква избирането на Кирил на патриаршеския престол беше предшествано от бурна пиар кампания с изполването на мръсни методи, които шокираха йерархията и църковните хора. Андрей Кураев, който стана лице на тази кампания и беше удостоен за награда с чин протодякон и правото да носи лилава камилавка, по-късно съжаляваше нееднократно, че е изцапал биографията си по такъв начин.

Тъй като за основен конкурент на Кирил се смяташе тогавашният управляващ делата на Патриаршията - Калужкият митрополит Климент (Капалин) - „кланът Капалин“ беше атакуван чрез PR кампанията на кириловци - преди всичко кал бе хвърляна по брата на Климент, митрополита на Тоболск Димитрий (Капалин). Той, разбира се, не е ангел, но без достатъчно правни основания Кураев и другите пиари на Кирил обвиниха Димитрий за фалшифициране на изборите за Местния събор, за самоубийствата на семинаристи, за оскверняването на реликви и унищожаването на исторически и културни паметници. Към очернянето се присъедини и бившият министър на данъците и таксите Александър Починок, който авторитетно заяви в ефира на „Ехото на Москва“, че ръководителят на щаба за хуманитарна помощ на Руската православна църква, чрез който структурите на Патриаршията внасят безмитен тютюн и алкохол в Русия, е Климент. Въпреки че прякорът „Тютюневият митрополит“ остана за Кирил.

Благодарение на финала на телевизионното шоу „Името на Русия“ в края на 2008 г. стана окончателно ясно, че Кирил е кандидатът на Кремъл. Народното гласуване в този проект продължи много месеци - Сталин, Ленин и Владимир Висоцки се бориха за първото място. Но когато Кирил, все още патриаршески местоблюстител, започна да представя Александър Невски в проекта, този персонаж от 13-и век, далеч от народната душа, изведнъж се оказа победител. Именно в това предаване Кирил представи своя „геополитически проект“, с който сега обяснява „СВO“: „Невски направи избор за Русия в полза на Изтока, в полза на силна империя с обезправен народ, отхвърляйки западната „химера на свободата и човешките права“.

За Кирил по това време агитира и гуруто на реформаторите в Руската православна църква, московският свещеник Георгий Кочетков. В интервю за Credo.Press Кочетков нарече своя бивш ректор на Ленинградската семинария „организатор, който може да координира всичко с държавните власти и да запази Църквата без разкол... Това е много талантлив, интелигентен, образован, целеустремен човек, способен на решителни действия и следователно понякога малко труден“.

И Кураев вярваше, че Кирил ще успее да „задържи Украйна“: „Периодът на църковната бездомност за Украйна е към края си“. Днес о. Георгий Кочетков е ревностен привърженик на „СВО до победен край“, а Кураев, лишен от сан от своя шеф-клиент, емигрира от Русия под заплахата от наказателно преследване от Руската православна църква. Е, в Украйна (на нейната свободна територия) не е останала нито една енория, която да поменава Кирил като свой предстоятел.

Асфалтиращият и призракът на Никодим

Поместният събор, който официално избра Кирил за патриарх, се проведе в храма "Христос Спасител" в стил „специална операция“ на 27. – 28. януари. Той стана най-краткият събор в цялата история на Руската православна църква. През първия ден бяха направени два доклада и се проведе избор за патриарх, в който Кирил победи Климент със значителна разлика (други кандидати не бяха предложени или се отказаха). Беше съобщено, че той е получил 508 гласа от 677, но бюлетините бяха незабавно изгорени, което направи невъзможно проверката на числата. На втория ден те приеха две определения и съобщение, с което се реши да не продължават работата на 29. януари, както беше планирано по-рано. В летописите е включен коментарът на катедралния делегат от Белгородската епархия йеромонах Агатангел (Белих): „Асфалтировчик!“ Да, Кирил проведе събора бързо и грубо, пресичайки в зародиш всякакви опити за изказвания или промяна на процедурата.

Съставът на участниците в събора беше, меко казано, много странен и не отразяваше реалната „демография“ на Руската православна църква. Миряните бяха „представени“ от заместник-председателя на Комитета по данъците и таксите на Държавната дума, ректора на Медицинската академия „Сеченов“, директора на Астраханския цирк, генералния директор на Unipharm LLC, няколко народни артисти на Русия, зам. началник на митницата, член на борда на директорите на швейцарска компания, председател на обществената камара на Ивановска област и главни лекари на клинични болници, ръководители на музеи, декани на университети и други длъжностни лица и големи бизнесмени. Улиците и площадите в близост до храма бяха отцепени от служители на полицията, ФСБ и Федералната служба за сигурност, а сигналите на мобилните комуникации бяха заглушени вътре и около храма. Редица независими интернет ресурси за религия бяха обект на хакерски атаки и не можаха да работят по време на събора.

Въпреки големия брой гласували за Кирил, съборът и изборите оставиха горчив привкус в Руската православна църква. Новият патриарх не стана част нито от консерваторите, нито от либералите в руското православие. Още от първия ден той беше позициониран като висш чиновник: интронизацията му се състоя на 1. февруари, а на следващия ден Дмитрий Медведев даде луксозен прием в Кремъл по този повод. Позицията на радикалната дясна опозиция беше изразена от привържениците на чукотския епископ Диомид (Дзюбан), които открито се противопоставиха на Кирил през пролетта на 2008 г., обвинявайки го в ерес и атеизъм. Заради което Кирил бързо го отлъчи от църквата и днес Диомид принадлежи към света на „алтернативното” православие.

Абсолютно неприемлив за църковните консерватори беше и остава образът на учителя на Кирил, митрополит Никодим (Ротов), убеден икуменист и в същото време привърженик на комунистическите идеи, многозначително починал по време на прием при папата през 1978 г. В докладите на КГБ той е идентифициран от комисия на Върховния съвет на Русия през 1991–92 г., там Никодим се появява като агент „Святослав“, а тогавашният му млад помощник Кирил се появява като агент „Михайлов“. Опитите на Кирил да повдигне въпроса за канонизирането на Никодим се провалиха, след като Кураев, който премина в опозиция, публикува доказателства за един „феномен“, станал известен в Руската православна църква като „грехът на Никодим“ – склоняването на семинаристи към интимни сексуални отношения с митрополита.

Административен възторг

След като стана патриарх, Кирил трескаво се зае с реформи, уверен в специалните си таланти и желаейки да направи Руската православна църква толкова голяма и влиятелна, колкото Римокатолическата църква (това беше мечтата на неговия наставник Никодим). Неговият стил изплаши традиционно православните кръгове с умишлена профанация на християнството поради огрубяване на езика на проповедта, доста комични опити за овладяване на младежки жаргон и представления на стадиони, прехвърляне на църквата в Интернет, изоставяне на аскетизма и съкращаване на богослуженията, което Кирил за себе си очевидно намира за болезнено. В този смисъл той е „шестдесетник”, продукт на съветската научно-техническа революция, на „естественонаучния” подход към мистиката. Оттук и неговото увлечение по Джуна и паранормалните явления в миналото и дискусиите за енергийно зареждане от чудотворни икони в настоящето.

Преди няколко години близки до патриаршията лингвисти, сравниха лексиката на проповедите на Алексий II и на Кирил. Сравнението беше направено „в полза“ на Кирил, но в него проникнаха любопитни факти: например, Кирил използва думата „сила“ 3 пъти по-често от своя предшественик, думата „закон“ - 10 пъти, думата „власт“ - 5 пъти.

Алексий II почти не използва светските категории „ценности“ и „разбиране“, на които Кирил непрекъснато се позовава. Той многократно критикува и някакъв „средновековен език“ (езикът на Библията и светците?), насърчава спорта вместо аскетични дела и личния си „модерен“ начин на живот, включително любовта към кучетата, алпийските ски и водните джетове. Трябва да се отбележи, че в същото време Кирил почти никога не дава интервюта в неформална обстановка, както обичаше Алексий II, а всички „течове на информация“ за личния му живот се превръщат в скандали („недобрия апартамент“ в Къщата от крайбрежния булевард, маркови часовници Breguet, скъпи лимузини, яхти и бизнес джетове, дворец край Геленджик и други подобни). Такива скандални следи не можа да остави патриарх Алексий II, който не се интересуваше особено от бизнес и призна, че не го разбира добре. Докато Кирил не без удоволствие каза в една от своите проповеди, че му се приписва състояние от 6 милиарда долара, то най-големият финансов скандал около името на Алексий II, избухнал след смъртта му, се свежда до сумата от 305 милиона рубли.

Освен това, Кирил извърши грандиозно „раздробяване“ на епархиите: ако през 2008 г. на територията на Руската федерация те бяха 69, днес са 172. Принципът на това раздробяване е съвсем прост: ако преди епархията обхващаше цялата територия на съставно образувание на Руската федерация (или дори няколко съставни образувания), сега епархии са формирани в областните центрове, така че на територията на повечето субекти има от 2 до 5. Реформата е замислена, за да доближи епископите до народа, към енориите в провинциите, но всъщност се стига до обезценяване на епископския сан, когато в новообразуваните „окръжни” епархии се назначават хора без образование и с лоша репутация. Експерти изразиха мнение, че по този начин Кирил се опитва да си осигури числено превъзходство на бъдещия Вселенски събор, където трябва да се съберат епископи от всички православни църкви, но след отказа му да участва във Всеправославния събор през 2016 г. и последвалото прекъсване на комуникацията с Вселенска патриаршия, тази мотивация естествено изчезна. Днес реформата е в застой и много „окръжни“ епархии остават без свои епископи години наред.

Друго „мисионерско“ начинание на Кирил беше заповедта за назначаване на специалисти за работа с младежта, мисионерски катехизатор и социален работник към персонала на всички градски и големи селски храмове, осигурявайки постоянното им дежурство. Енорийските свещеници, които бяха склонни да пестят пари, сами заеха тези длъжности, така че в първите години на патриаршеството на Кирил можеше да се наблюдава забавен мизансцен в църквите: бюро, поставено срещу кутия със свещи, зад което „катехизатор -мисионер” в расо дежуреше и чакаше някой да се обърне към него – някой от „търсачите на православието”. Постепенно бюрата бяха премахнати като ненужни, но гигантската и ненужна отчетност, която Патриаршията въведе при Кирил, продължава да тежи на игумените и енорийските свещеници.

Бюрократичният апарат на Патриаршията се разрасна значително: в допълнение към управлението на бизнеса, той вече включва административен секретариат, личен секретариат на патриарха, справочна служба, Московска администрация, администрация на Московската митрополия, канцелария, канцелария работна служба, протоколна служба, правна служба, финансова служба... Тук не броим десетки синодални институции. Най-малкото в сферата на бюрокрацията мечтата на Кирил за „Московски Ватикан“ беше напълно осъществена.

Бюрократизирането на църквата е процес, пряко противоположен на нейната демократизация. От реформата на Руската православна църква от 1988 – 1990, при Кирил не остана нищо: местните събори запазиха само функцията да избират патриарха, епархийските органи не се избираха от никого, а се назначаваха от епископите, дори членовете на енорийските съвети се одобряваха от епископа.

Енорийското духовенство е една от най-безсилните класи в Русия на Путин: отношенията му с Руската православна църква не са регулирани и те не са защитени от Кодекса на труда, а църковният съд е номинален орган под епископа, където е невъзможно да се постигне истината по дефиниция.

Духовенството не се избира от техните енориаши по никакъв начин и често се прехвърля от енория в енория. За да имитира съборност, Кирил измисли „Междусъборно присъствие“ и „Висш църковен съвет“, но техният състав се формира от Синода (тоест от патриарха), не се избира от никого и се отчита само пред патриарха и синода под него. Синодът, състоящ се от 14 епископи, също не се избира от никого, а формира свой състав.

Алексий II срещу "СВO"?

Тенденцията към намаляване на посещаемостта в храмовете на Руската православна църква, която се появи в края на 90-те години, доведе при Кирил до забележимо изпразване на тези храмове. Според статистиката на Министерството на вътрешните работи, посещаемостта на няколкостотин московски църкви на Великден (и това е годишният максимум) е намаляла през 2012 г. до 90 хиляди души, отстъпвайки място на посещаемостта на 4 московски джамии на Курбан Байрам (около 120 хиляди). По настояване на Кирил, методологията за изчисляване на посещаемостта на църквата в Москва беше „променена“ и днес няма надеждна статистика за това. Но старата методика се запазва в региони, където посещаемостта варира в рамките на статистическа грешка - от десети до няколко процента.

Естествената жестокост на Кирил, разчетена във фразите му „Би било неправилно да се прости“ (в случая с апартамента) или „Прошката не съществува без справедливост“ (за СВO), отчужди интелигенцията и морално чувствителната младеж от него. Агресивното навлизане на Руската православна църква в системата на образованието и здравеопазването, съчетано с показния лукс на патриарха и висшето духовенство, също не понижи алергичната реакция на обществото „към поповете“. Разбира се, всичко това започна при Алексий II, но нямаше да достигне такива размери без титаничните усилия на Кирил. След подобно преживяване, ако в Русия отново бъде наложен държавен атеизъм, ще има много по-малко вярващи, готови да умрат за своята вяра, отколкото в ерата на мъчениците от 20-те и 30-те години на ХХ век.

Алексий II бе представител на друго поколение, той бе израснал в свободна предвоенна Естония. И той оцени малкото атрибути на независимост и свобода, които Руската православна църква получи в късния СССР и през 90-те години на миналия век, и това му позволи например рязко да осъди Първата чеченска война и да не благослови войната срещу Грузия. Освен това, Алексий II отказа да приеме енориите на Абхазия и Южна Осетия в юрисдикцията на Руската православна църква, признавайки ги за неразделна част от Грузинската патриаршия. Оттук и следващият въпрос към теоретиците на конспирацията: случайно ли е, че между войната в Грузия и смъртта на Алексий II са изминали само 4 месеца?

В първите години на своето патриаршество Кирил сякаш продължи курса на своя предшественик: той не се появи в Кремъл за церемонията по подписването на договора за присъединяването на Крим към Руската федерация и до миналата година признаваше епархиите на окупирания Крим (и по-късно на „ДНР“ и „ЛНР“) като неразделна част от Украинската църква. Освен това, до 2014 Кирил флиртуваше с Украйна: той я посещаваше всяка година, заедно с президента Юшченко полагаха цветя на паметника на жертвите на Гладомора, обещаваше да приеме украинско гражданство. Той също така развиваше концепцията си за „Руския свят“ в частта за Украйна, като предлагаше Руската православна църква в ролята на наднационална структура, обединяваща „три братски народа“ без политическо подчинение един на друг.

Концепцията се провали през 2014 г. и окончателно умря през 2022 г. Сега „Руският свят“ не е „културен проект“, а пълномащабна военна операция и Кирил напълно се подчини на тази нова реалност. Той се подчини не пасивно, от безнадеждност, а творчески, опитвайки се отново да поучава и благославя - вече строго в рамките на "СВO". „Ние като Църква“, казва той, „трябва да вземем участие в борбата на нашето Отечество... срещу тази проказа, срещу това антихристово движение, което може да унищожи както целия свят, така и Русия“.

Сега кредото на Кирил е „богословието на войната“, което той нарича свещено, метафизично. Има само един път към рая, който е очевиден за него - смъртта на бойното поле в "СВO". И има само един пророк, който възвестява истината на руския народ и чрез него - на целия свят. На 28. ноември на Световния руски народен събор, участниците в който се кръстиха и се поклониха пред образа на Путин, Кирил за първи път толкова ясно свърза съдбата на Руската православна църква със съдбата на Путин (преди само критиците на Руската православна църква говореха за това). След като посвети доклада си на тезата, че Русия може да бъде свободна само при сегашното правителство и само при победа над „трудните обстоятелства“, Кирил заключава: „Ако няма свободна Русия, няма да има и Руска църква. Такава е неговата вяра: неговата църква не се гради върху Христос, а „върху Русия“.




 4 декември 2014 в обръщение към Федералното събрание, руският президент В.В. Путин заяви: "Както знаете, през март тази година в Крим се проведе референдум, на който жителите на полуострова е ясно изразиха желанието си да се присъедини към Русия Това бе последвано от решение на Кримския парламент - и искам да подчертая, абсолютно законно, не забравяйте за това, още. през 2010 г. -.. решението на Кримския парламент по въпроса за независимостта И накрая, историческа обединението на Крим и Севастопол в Русия За нашата страна, за нашите хора, това събитие е от особено значение, тъй като ние живеем в Крим, на хората и на самия стратегически територията. е важно, защото тя е тук, е духовната произхода на разнообразна, но монолитна руския народ и централизираната руската държава. Той е тук, в Крим, в древния Херсонес, или, както го наричаха руските хронисти, Корсун, княз Владимир бил кръстен и по-късно All кръсти Rus. Заедно с етническата принадлежност, език и общи елементи на материалната култура, обща, макар и не ограничена ако стабилни граници в рамките на възникващите съвместни бизнес дейности и началникът на християнството е мощен духовен обединяващата сила, която позволи да се включат във формирането на единна руската нация и формирането на обща държава за различни кръвни племена и племенни съюзи на необятния свят East славянски. И тя е тази духовна основа на нашите предци за първи път в историята и се реализира като един народ. И това ни дава всички основания да кажем, че Русия Крим, древния Корсун/Херсон, Chersonesos, Севастопол имат велика цивилизация и свещено значение. Точно както Храмовия хълм в Ерусалим, за тези, които изповядват исляма или юдаизма. Ето как ние ще се отнасяме към това сега и завинаги. "
(Виж линка:. http://www.kremlin.ru/news/47173 )

По този начин, Путин оприличи на официалното съобщение на Храмовия хълм, че Крим, е Храма на Йерусалим, който е причинил саркастично изявление в интернет общността. В действителност обаче, Путин знае за какво говори, но "светския" атеист както и по-голямата част от интернет общността нямат представа за степента на заплахата, надвиснала над света.
Както по-рано многократно съобщаваме Raabta Крим - това е наистина Втория Храм, втори Йерусалим, притежаването на който е свещенно, метафизично, и е едно от необходимите условия за осъществяването на На"ви в реалността на ада дракон-змия-Христос хор.


В статията "Путин като основен инструмент на сатанинския заговор срещу човечеството" , ние вече споменахме, че 9ти март 2014 в Ню Йорк - Ню Йорк, Манхатън беше безпрецедентно събитие: от 50 000-100 000 Haredi (оценките варират), членове на хасидска Чабад-Любавич секта, организираха Гранд молитва състояние, нищо сериозно изплаши жителите на Манхатън. Имаме всички основания да вярваме, че истинската цел на молитвата стоеше хасидска петиция към Бога (точно така, "Б-г", Хасиди напишете думата "Бог"), за да се присъедини към Втория Храм Русия Arian = "Крим", която също проведе точно седем дни, а именно 16 мар 2014, за да празнуват еврейския "Пурим".
Броят "7" е свещено число за кабалистите, свещен знак за тяхната "Gd Navi" или "царството на мъртвите и смъртта Gd на" Сим (ите), които са Хасиди и освобождаването на подземния свят, които те очакват [повече за номер "7" вижте нашата публикация "Путин: предателя на Сина на Ra сам ще бъде разпнат" ], и следователно причинно-следствена връзка в Ню Йорк "стои молитва" и последвана Точно 7 дни по-късно, точно както на празника "Пурим", Крим - Това е повече от очевидно.
Както се посочва в публикациите 





За да се въплъти в света от бездната на ада"Gd Сим" = дракона змия Chorus Христос-, е необходимо власта над втория храм (= Крим) и на Третия Temple (= Moskva) да се концентрира в ръцете на един владетел.
Ето защо бе толкова важно хасидите да присъединят Крим - за тях това е изпълнението на древно предсказание за предстоящото идване на "Moshiach". За това пророчество прочетете в статия на английски език "равин Моше Shternbuch: чуваме стъпките на Moshiach" , публикувана на 30 Мар 2014, само малко след анексията на Крим проведе 16.03.2014. Статията ни се стори толкова важна, че ние представяме тук пълния му превод:

"Миналата седмица беше" Guerrero Rebbe. " Повечето от нашите духовни водачи казват днес за Moshiach и Geula, особено с началото на месец Нисан - месецът Geula - която започва утре вечер. Главен равин Моше Shternbuh на "Еда СПОДЕЛЕНО", големият внук на Вилна Гаон, заяви миналата седмица (т.е. от 23.03 на 30/03/2014 -. Прибл Raabty), че времената на Moshiach идват. Той обосновава това с оглед на по-голямата част на Вилна Гаон. Рав Shternbuh научил за тайната тайна от равин Хаим, за да получите достъп до нея директно от Вилна Гаон, който му разкрива тайната малко преди смъртта му: "Когато чуете, че руската иззети Крим, трябва да разберат, че времето на Moshiach вече е започнал, и че стъпки вече са били чути. И когато чуете, че руската достига Константинопол (днес Stanbul), трябва да се носят Съботни дрехи и да не ги премахвате повече, защото Moshiach може да дойде всеки момент. "
В съответствие с изложеното по-горе, ние трябва да изразим нашата благодарност към руския президент Владимир Путин за помоща в това, което той ни донесе и приближи с още една крачка до въплъщение на Moshiach . Какво означава това? Равин Елиезер казва, че ние не трябва да се колебаем в това teshuvah (виж Шабат 153а), защото никога не знаеш, има повече шанс. Има три неща, които всички ние трябва да резервирате днес. Това teshuvah (покаяние), emunah (вяра) и kedusha (святост) - когато Moshiach идва, всичко друго не е необходимо. И ако има война на Гог и Магог, които ще оцелеят? Ние сме в навечерието на най-големите чудеса на визия, много скоро. Ние живеем в исторически времена, така че ние трябва да направим правилния избор. Без emunah (т.е. без вяра -. Прибл Raabty) бъдещето ще бъде наистина ужасяващо. Но бъдещето със Emunim ще е възхитително- да изчакаме и да видим ".



Предполагаме, че на читателят вече е ясно защо е предложено от посветени Хасиди 7 дни след анексията на Крим от Путин да имат Гранд молитвено състояние на 9 мар 2014 в Ню Йорк. Това е едно забележително събитие за Хасидите свързано с месиански очаквания на древните пророчества за идването на "Moshiach" в края на света, за изпълнението на което се разгръща пред очите ни.

В същото време, за предстоящото анексията на Крим Путин се молиха на 9-ти март 2014, не само Хасиди в Ню Йорк, но и православната йерархия в Истанбул. На същия ден, а именно, 9 Март, 2014 в Истанбул бяха обявени решение на заседание на приматите на православните църкви, съгласно който Съветът се е Светия и Велик на Православната църква (осми вселенски събор) ще бъде свикан от Вселенския патриарх Вартоломей в Истанбул (по-рано Константинопол) през 2016 г., "Ако не се предотврати, при извънредни обстоятелства." Председател на Всеправославен съвет ще е Вселенския патриарх.
Solutions проведе 6-9 март 2014 среща и неговото послание е подписано от Негово Светейшество патриарх Вартоломей на Константинопол, Негово Блаженство папата и патриарх на Александрия и цяла Африка Теодор II, Негово Блаженство Патриарха на свещения град Ерусалим, цяла Палестина Теофил III, патриарх на Москва и цяла Русия Кирил, Негово Светейшество и Блаженство католикос-патриарх на всички Грузия Илия II, Негово Светейшество патриарх Ириней на Сърбия, Негово Блаженство патриарх Даниил на румънски, български Светейшество патриарх Неофит, Негово Блаженство архиепископ на Нова Юстиниана и All Кипър Хрисостомос II, Негово Блаженство архиепископ на Атина и цяла Гърция Йероним, Негово Блаженство архиепископ на Тирана и всички Албания Анастаси , Негово Блаженство митрополит Варшава и All Полша Sawa.
Православната църква вече разпознава седем Вселенски събори, последният от които се състоя в VIII век (т.нар "Second Никейския"). Въпреки факта, че се подготвя за 2016 г. на Съвета за официално обявена като "Universal" е ясно, че в действителност това ще бъде точно като такива, защото тя не е част от Католическата църква и протестантската църква Canonical не може да отнема от статута му на "икуменически". Фактът, че преди седем вселенски събори, проведени по време на единството на Църквата, които след това се обявили като православни, и по този начин първите седем вселенски събори са православни и е почитан като такъв модерен православна църква. Никакви католици или протестанти в първите седем съвети не са участвали. Западната църква смята, че са изчезнали в ереста на католицизма на XI век, и се отделя от нея по-късно протестантството не са православни църкви, православната възприема като "еретични" и поради това те няма да участват в Всеправославен събор през 2016 г. не може да се отрази на нейната универсален характер.
Да се отрича универсалната статут на планирания катедралата през 2016 г. въз основа на не по участие на католици и протестанти, които не са участвали в първите седем съвети, които се считат икуменическа, - то е като да се отрича статуса на Вселенската Катедралата на основание, че няма да участва Например, ислямистите, както от гледна точка на православната католицизма и протестантството като "еретични", както и исляма. Поради тази причина, изразена в Мар 2014 официален представител на позицията на Московската патриаршия V.Legoydoy че събора през 2016 г., "погрешно се нарича универсална" изглежда неоснователно и насочено към прикриване и укриване от обществеността и от вярващите, фактът, че от канонична гледна точка субора задължително трябва да се разглежда като икуменически, и като такъв той се явява в действителност.
Очевидно е също, че суровият опит да бъдат укрити статута на организаторите на предстоящата 2016 като катедралата на Вселенската се дължи на факта, че той ще бъде "Осми вселенски събор". От древни времена православните среди съществува мнение, че Вселенския Осми събор ще бъде предшестван от есхатологичните събития на Апокалипсиса.
Днес ние знаем, че Константинополската патриаршия възнамерява да проведе Осмия Всеправославен събор в катедралната църква на Св Irene в Истанбул.

От 1961 г., за подготовката на Вселенски събори са ангажирани няколко поколения модернисти и икуменисти, по-специално Met. Никодим (Rotov), арх. Василий (Krivoshein) за. Виталий Боровой, AI Осипов, а в последно време: Вселенският патриарх Вартоломей и митрополит. John Пергамон. Моделът за дневния ред служи като Втория ватикански събор. Практическа работа в катедралата на препарата се извършва периодично от септември 1961 г., когато взех Родос Всеправославен Conference, - Всеправославен Pre-Съвета на заседания и срещи на интер-православни подготвителни комисии.
Ten-годишно прекъсване (1999-2009) в Подготвителната комисия е била причинена от усложнения в отношенията между Москва и на Цариградската патриаршия, "заради разногласия по църковна организация в Естония."
С други думи, има всички основания да се смята, че предишния Патриарх на Москва и на цяла Русия Алексий II «почина," Аз не искам да участвам в подготовката на сатанинско Осми събор, защото бях наясно, че провеждането на този съвет ще бъде прелюдия към едно явление в света на "Moshiach" и в началото на края на света предсказано от древните пророчества. Патриарх Алексий II. застана на пътя на сатанистите, които готвят Осми вселенски събор Точно на 12.05.2014, се навършиха точно шестте години от смъртта на патриарх Алексий II, който почина на 05.12.2008, на възраст от 79 години се говори за "сърдечна недостатъчност", след избирането на новия патриарх на Москва и цяла Русия Кирил проведено на 27.01.2009 г., "отношенията между Москва и Константинопол патриаршии в крайна сметка бяха възобновени в пълен формат през 2009 г.", а именно: почти веднага след смъртта на Алексий II през 2009 г. по Всеправославен Pre-Съвета Кирил на проведоха среща и работата, извършена между православната подготвителна комисия Шамбези в подготовката на организацията на Съвета осми. Възниква въпросът: че смъртта на патриарх Алексий II, от предполагаема "сърдечна недостатъчност", не е случайна?
В крайна сметка, със своето несъгласие да участва в подготовката на Осмия сатанински събор патриарх Алексий II се противопостави на силните сатанински сили, които се стремят да приложат един апокалиптичен сценарий за края на света, и без свикване на Осма свещено силата на древните пророчества се губи, което означава "Moshiach" няма да се появи на края на света.
Новият патриарх, за разлика от Алекси II, веднага разбра, "правилата на играта" и следователно незабавно, през 2009 г. възобновява отношенията с Константинополския патриарх Вартоломей I за получаването на сатанинска катедрала. В края на май 2010 г. Вселенският патриарх Вартоломей е на посещение в Русия, и казва, че заедно с патриарха на Москва Кирил, те решили "да се ускори процесът на свикване на Светия Велик събор на Православната църква."

Днес тя е абсолютно ясно, че истинските инициаторите на Осмия сатанински събор е Вселенския патриарх (известен също като патриарха на Константинопол), Вартоломей и патриарх на Москва и цяла Русия Кирил . За да скриете своите сатанински дейности, за да се внуши на обществеността и на вярващите, се готви катедралата на твърди "не Вселенският" патриарх Кирил дава индикация на март 2014 г. Официален представител на Московската патриаршия V.Legoyde декларира, че "Катедралата през 2016 г., е неправилно да се обадя на Universal" това, което ние отбелязахме по-горе.
Междувременно, ключът към това, което се случва днес, е, че събитията от близкото минало, е описано отдела като асистент професор по история в Университета на Ню Йорк (Albany) Надя Kizenko в добре познат член на 27.05.2007 в "Уолстрийт джърнъл", който се нарича "Обединяване Църквите - постижение на Путин " , където се съобщава, че през май 2007 г. най-високите йерарси на Руската православна църква в изгнание ("Руската православна църква в чужбина", или РПЗЦ) се съгласи да възобнови "канонично общение" с Московската патриаршия ("Руската православна църква", или ROC) , Хиляди хора стояха в линия, за да се кача на тържествата в Христос Москва катедралата Спасител. Тя уточнява, че инициатор на обединението на църквите е лично руският президент Владимир Путин . В статията се казва, че западните наблюдатели, са заподозрели, че Путин разклонена форми нови канали на влияние, с помощта на църквата, за да укрепи връзките си с общността на руски емигранти от цял свят. Докато свещениците от нисък ранг, които говориха по време на церемонията, подчерта духовните аспекти на сливането, патриарх Алексий II е подчертал, и от други фактори: без да се споменава Бог, той благодари на президента Путин. Всъщност, това Путин направи първата стъпка към сближаване с РПЗЦ през септември 2003 г. и се срещна с неговите висши епископи по време на посещението си в Ню Йорк . По силата на споразумението, Moscow възвръща контрола върху назначаването на епископи на РПЗЦ и правото на установяване или премахват всички енорийски църкви. Докато ROCA съществува като независима организация, тя е имплицитно оспорва правото на Московската патриаршия да говори от името на Руската православна църква. ROCA последователно осъден църква сътрудничество с Комунистическата партия, призова за по-положителна оценка на предварително революционна и анти-комунистическото минало на Русия, както и служи като фар на надежда за руските православни християни, търсещи алтернатива на Руската православна църква.
The ROCA мнозина се чудят как всичко това може да се случи сливане. Преговорите бяха тихи, а имаше дори слухове, че "тласък" на споразумението помогнаха някои американски бизнесмени, свързани с Rossiey.Takzhe наясно, че Съединените Църква е играл активна роля на Съвета за финансова стабилност, произвежда ефекти чрез своите задгранични агенти в йерарсите Храмове да ги убеди, че или по друг начин да се обединят с Московската патриаршия .
"Но усмивките и уверенията на приятелство, което видяхме миналата седмица, показват, че този съюз благоприятства Кремъл, а не Всемогъщия" - така заключава статията си Надя Kizenko.

Сега всичко е съвсем очевидно: ако не бяха слети "ROC Московската патриаршия" с "ROC в чужбина", самият Путин, който инициира през 2003 г. и която се състоя през май 2007 г., които понастоящем се предвиждат за 2016 в Истанбул православна съвет е наистина каноничен Аз не може да се счита за "универсална", защото без асоциацията на ROC и РПЗЦ Московската патриаршия няма да има каноничното право да говорят от името на Руската православна Tserkvi.Inymi думите, proizoydi през 2007 г., Обединеното църква, планирано за 2016 Катедрала наистина не би било осмият Вселенски събор.
Това, от своя страна, означава, че Путин, ФСБ и силите, които стоят зад тях, а именно Habad Хасидите, през 2003 г., определени от вратата на сдружение на църкви ROC и РПЗЦ, да спазват стриктно древното пророчество, за Осмия събор през 2016 в Stanbul трябва да се счита за "универсална", защото това е единственият начин, и могат да бъдат приложени в пророчеството на идването в света на "Moshiach" и края на света.
В предишните издания вече споменахме, че анексирането на Крим 16.03.2014,от Путин е режисирано от Хасидиъе изпълнение на древно месианско пророчество, за реализацията на "Moshiach" Крим = Втори Temple да бъдат контролирани от "същия корона", че = Третия Храм Москва. Нашите резултати потвърждават главен равин Моше Shternbuh нас откаран по-горе статия от 03.30.2014, която от името на Хасидите изрази благодарност към руския президент Владимир Путин за помощ в това, че анексира Крим, "тва донесе приближаването на въплъщение на Moshiach с още една крачка." Трябва да отбележим, че тук тя сега става ясно, и прати Shternbuhom равин Вилна Гаон: "Когато чуете, че руснакът пое Крим, трябва да разберат, че времената на Moshiach вече е започнала и че стъпките, които вече са били чути. И когато чуете, че руската достига Константинопол (днес Stanbul), трябва да се носят дрехи съботата и не ги премахнете повече, защото Moshiach може да дойде всеки момент. "
Религиозният характер на анексията на Крим и последвалата война в Украйна и е виждал политици и анализатори. В едно интервю с добре известен опозиционен лидер Борис Немцов обърна внимание на факта, че Путин, заявявайки себе си "православен християнин", ангажирани предимно в това, че убиват християни, защото през 2008 г. нападение срещу християнска Грузия, сега те направиха анексията на Крим и да провокират война на Christian Украйна.
Член от A. Иларионов , "World War IV," се казва, че действията на Путин за анексията на Крим, дължащи се на желанието да се свържат към светите места на Русия, а именно, Херсонисос = Корсун, когато княз Владимир беше приемането на християнската вяра и тя агресия срещу Украйна - желание Путин да поеме контрола на Киев, "майката на руските градове". По този начин, на преподобния експертът Иларионов директно твърди, че действията на анексиране на Крим и последвалите заплахи от военната намеса в Украйна на Путин са теологични причини за поръчката. Това е публично потвърдена от Путин през си обръщение към Федералното събрание на 12.04.2014, фрагмент от която имаме в началото на тази публикация.
Ясно е, че Иларионов, се строи в западния демократичен анализаторът на Общността, не каза и дума за ролята на хасидска евреи в тази история - на тема табу в Европа и в Съединените щати, той обикновено предпочитат да не се докосват. Но най-важното, каза той - е борба за най-важното в смисъл на свещеното "точката на властта" в света, и Крим, който е вторият храм, принадлежи към този момент, за надмощие над него, заедно с господството на Москва (Третия храм) и делтата на Волга (първият храм), е един от най метафизични условия въплъщение на дракон-змия-Христос хор от бездната на ада.
За Chorus дракон-змия-Христос и неговата борба против Човешкия син на Ра, Teos_Raoh (и), вижте нашата публикация "Theos RaOH против Христос, или това, което е смисълът на живота?" Фиг.1 Сатанинска "Троица":. президентът Путин, патриарх Кирил и хасидския равин Berl Лазар приложен Крим в празника Пурим, отприщвайки кървава баня в юго-източната част на Украйна, подготовка на холдинга през 2016 г. и на Вселенски осми събор , тези нечовеци са готови да пожертват човечеството.

Както можем да видим, Путин (от 2003 г. започна Асоциация ROC и РПЗЦ) и патриарха (от 2009 г. е подновено на Вселенски събор осми) куратор Hasid Berl Лазар, се подготвят активно за 2016 сатанинска Осми вселенски събор в Цариград (по-рано Константинопол) По този начин, "Russian, след превземането на Крим 03.16.2014, достига Константинопол през 2016 г.", и говори за Вилна Гаон и това ще означава път, предварително пристигане "Moshiach" и края на света.
Според официалния сайт на Кремъл, просто, 1-ви декември 2014 г. "По време на официално посещение в Турция се срещна с президента Владимир Путин Реджеп Тайип Ердоган. Президентът също поднесе венец на гроба на Мустафа Кемал Ататюрк, в чест на първия президент на републиката. Тогава, Владимир Путин и Реджеп Тайип Ердоган присъства на петото заседание на Съвета за сътрудничество на високо равнище между Руската федерация и Република Турция. След срещата, в присъствието на двамата президенти подписаха пакет от документи за сътрудничество. След срещата на Съвета за сътрудничество на високо равнище между Русия и Турция Владимир Путин (линк видим.: срещна с премиера на Република Турция Ахмет Давутоглу " http://www.kremlin.ru/visits/47133 )
Смята се, че по време на посещението си в Турция, за да обсъди главно на политически и икономически въпроси. Ние вярваме, че в действителност, реши основният въпрос - условията в Истанбул през 2016 г., на Вселенския осми събор осми.


В нашите статии на сайта  (вж., Например, "Къде всъщност е роден и където е разпнат Исус Христос," и др.), които Дракон змии Khor Христос (или по-скоро като него "като две капки вода" Judas Искариотски, вместо) е бил разпънат на 29 (30) от март и "възкръсва" 01 Април 1666 в Хазарския Итил = = Астрахан Стария Ерусалим Евангелието в Volga делтата, а след това започна библейския потоп, когато водите на Каспийско море са покрили повечето от Хазарския хаганат, това продължило 150 дни или пет месеца, което означава, че и големи води спаднаха на 01 септември, 1666. Ето защо датата "01 Септември" Old Style православна църква чества като "Рош Хашана," това е началото на нов живот след Потоп.

Kak чете Библията, Ной (т.е. оцеляване Arian човечеството след Потопа) преживее рецесия придошлите води 01 септември, 1666 Повече 350 години. Това означава, че очаквания край на света предсказан от Библията за руснаците ще дойде 01 септември 2016 г..+9 = 2025г.

Много мистици твърдят, че преврата от 1917 г., когато първият офис в Русия проби евреите [тяхното протеже тайна хасида Яков Свердлов е бил спрян само на крачка от обявяване за "Moshiach"] е репетиция, или в навечерието на предстоящия апокалипсис.
В действителност, в размер на кабалистични цифри "1917" е: 1 + 9 + 1 + 7 = "18", които са сгънати заедно, получаваме: 1 + 8 = "9"
Въпреки това, същото количество номера дава номер "2016" = 2 + 0 + 1 + = 6 "9"
Друг ключов беше годината "1665": 1 + 6 + 6 + 5 = "18", които са сгънати заедно, тъй като ние получаваме: 1 + 8 = "9"
Спомнете си, че през 1665 - е в навечерието на разпятието и последващо възкресение Лъжедракона-змия-Христос хор.
Имаме три свещени години плюс една: 1665, 1917, 2016 - 2025 размерът на цифри, всяка от които дават "9", това е, за трите години, получена три деветки "999" + 9 .


Чл. 103. (1) Президентът и вицепрезидентът не носят отговорност за действията, извършени при изпълнение на своите функции с изключение на държавна измяна и нарушение на Конституцията.
(2) Обвинението се повдига по предложение най-малко на една четвърт от народните представители и се поддържа от Народното събрание, ако повече от две трети от народните представители са гласували за това.
(3) Конституционният съд разглежда обвинението срещу президента или вицепрезидента в едномесечен срок от внасянето на обвинението. Ако бъде установено, че президентът или вицепрезидентът са извършили държавна измяна или са нарушили Конституцията, пълномощията им се прекратяват.
(4) Президентът и вицепрезидентът не могат да бъдат задържани и срещу тях не може да бъде възбудено наказателно преследване.




Шкодра/Реки в Албания/Куберова България


https://www.youtube.com/watch?v=JUNgudG_J8I

ФАЛШИВАТА ИНФОРМАЦИЯ И НЕКОРЕКТНИТЕ ЦИТАТИ НА ДЕРЖАВИН ЗА БЪЛГАРИТЕ
Един от най-добрите съвети на моя учител бе призива да не бързам да споделям информация, която не съм проверил добре. С течение на времето се уверих, че това е безценен урок. Станах свидетел на това как добри хора са подведени от некоректно представена информация и я споделят охотно, без да осъзнават вредата от нея.
Напоследък виждам, че често се пуска едно изказване на акад. Державин за нас българите. То обаче нито е негово, нито е предадено в пълния си вид. Реално акад. Державин само предава едно виждане на Йосиф Добровски за това, че Аспаруховие българи не са тюрки, не са татари, нито пък угрофини, нито хуни, не са чуваши и не са славяни, а по произход принадлежат на най-древните доиндоевропейски народи. Тези народи образуват една общност с чувашите, сарматите, хърватите и хазарите, но с чувшите българите са най-близко сродни. Ето и оригиналът:
“…Иосифа Добровского, о славянах, мы могли бы сказать: «Болгары Аспаруха есть болгары, а не турки, не татары, не финны, не гунны, не чуваши и не славяне», и по своему происхождению они принадлежат к древнейшим доиндоевропейским народам на территории Восточной Европы, образуя собою народ одного круга с чувашами, сарматами, хорватами и хазарами, наиболее родственный этногонически с чувашами.” – Державин Н. С, Происхождение болгарского народа и образование первого болгарского государства на Балканском полуострове, 1945, с. 181.
Ако прочетете внимателно думите на Йосиф Добровски, който само е цитиран от Державин, ще се уверите, че изказването е меко казано глупаво, а в него няма и капчица повод за гордост.
С чувашите ние не делим корени, техният език е тюркски, а виждането за родството на чуваши и българи е една стара заблуда, целяща да циментира виждането, че Аспаруховите българи не са древен балкански народ.
Понастоящем, благодарение на редица генетични проучвания знаем и за това, че българи и чуваши не са роднини. Дедите ни са оказали културно влияние над много народи, но културно влияние и общ произход са напълно различни неща.
Освен това, европейските хуни, за които Добровски казва, че нямат нищо общо с Аспаруховите българи, са реално Царските скити, споменати от Херодот и наречени тракийски народ от Стефан Византийски. За имащите идентична материална култура с хуните сармати Прокопий твърди, че са от голямото семейство на гетите. Хърватите са споменатите от римския автор Плиний арвиати. Те са илири, а според Апиан траки и илири говорят почти неразличими езици. Нито Добровски, нито Державин споделят тази изключително важна информация.
Това, че един академик цитира свой колега, не означава, че сведенията са точни и, че са верни. Титлата не е гаранция, че този, който я притежава е проверил това, което казва или поддържа. Ако не проверяваме внимателно нещата, които разпространяваме, един ден може да се окаже, че сами слагаме примка на шията на българския народ.






Шкодра или Скадър (на албански: Shkodër или Shkodra; на сръбски: Скадар или Skadar; на латински: Scutari) е град в Северозападна Албания, намиращ се в Шкодренска област. Географските координати на Шкодра са 42°07′ с. ш. 19°51′ и. д. Градът е разположен на източния бряг на Шкодренското езеро, откъм южната страна на Мбишкодренската равнина и между реките Дрин и Бояна. Той е един от най-старите в Албания и е важен културен и икономически център. Днес в него живеят около 86 000 души.

Реката Дрин е спомената на български в XIV век като Дрïмъ. Името е антично – Drinius, Trinius (Плиний), Δρεῖνος (Птолемей). Произходът му е илирийски от по-старо *Drūn, от индоевропейското *drū- в староиндийски drāvayate, тече, тича, авестийски dru, тичам с илирийски преход на индоевропейското ū > i.

Бели Дрин (175* km, в Албания - ? km), дясна съставляваща на Дрин Бериша Бистрица (25 km), влива се в Йонийско море Бояна (41 km), влива се в Адриатическо море, Валбона (32 km), десен приток на Дрин Вьоса (280* km, в Албания - 210 km), влива се Адриатическо море Д Девол (196 km), дясна съставляваща на Семани, Дрин (160 km), влива се в Адриатическо море Дрино (85 km), ляв приток на Вьоса, Ерзен (109 km) Зеза, Лим (220* km, в Албания – 12 km) Люма, Мати (115 km, 2441 km2), влива се в Адриатическо море, Осум/Осъм (161 km, 2073 km2), лява съставляваща на Семани, Семани (85 км, 5649 km2), влива се в Адриатическо море Сушица (80 km), Тирана, Черни Дрин (159* km, в Албания - ? km), лява съставляваща на Дрин


Вливането на река Големи Дрин в река Буна



Тъй като Охридското езеро чрез река Черни Дрин се оттича в Дрин, а и албанските земи са под българска власт през средновековието, Иван Вазов отбелязва изрично реката, като българска такава.


"Па шта си ти?"


"Па шта си ти?" - такъв въпрос задава
във твоя дом безочлив чужденец.
"Па шта си ти?" - с такваз псувня смущава
душата ти некакен пришълец;

"Па шта си ти?" - туй питане навред -
при Дрин, при Шар, при Вардар, Преспа драга
о, бъларино, сърбин ти полага
и чака с начумерен лик ответ.

Но ти пази се, прав ответ не давай.
Кажи се португалец кюрд, сириец,
лапонец, негър, циганин, индиец -
но българин се само не признавай.

Че тоз грях смъртен прошка там не знай:
влече позор, побой затвор, изгнанье -
невидени при прежните тирани.
Скрий, че си българин в най-българския край;

че си потомък Самуилов, на Атонский
Паисий внук; скрий на коя си майка син,
на кой язик пей мътний Вардар, синий Дрин,
и езерата и горите македонски!

Не споменувай Лозеград,
Люлебургас, ни Булаир ужасни:
ти би разбудил подозрения опасни,
че на героите техни може да си брат.

Мълчи! А вместо тебе всеки дол, пътека,
дъбрава, езеро, река, рид, планина
ще викат с глас през всички времена:
"Тук българи са, българи от памтивека!
"

Хърватите са споменатите от римския автор Плиний арвиати. Те са илири, а според Апиан траки и илири говорят почти неразличими езици.





    


 

През 15 век Шкодра е най-важната крепост на Венецианската република в Албания. През пролетта на 1474 година османски войски, водени от румелийския бейлербей Сюлейман паша, нападат града. Въпреки опитите на венецианците и на княза на Зета Иван I Църноевич да разкъсат обсадата, тя продължава до края на юли, когато османците се оттеглят. 


През пролетта на 1478 година самият султан Мехмед II оглавява османски поход към Шкодра. Обсадата на града започва на 14 май 1478 година, а султанът пристига край града в началото на юли. В края на юли османците предприемат няколко неуспешни атаки срещу Шкодра, след което Мехмед се отказва от преките нападения. Градът остава под обсадата на контингент, воден от Евреносоглу Ахмед, а основните сили превземат Драч и Леш и през октомври се оттеглят. Изтощена от продължителната война и изправена пред пряка заплаха за сигурността си, в началото на 1479 година Венеция успява да сключи мир с Мехмед, като му отстъпва Лемнос и Шкодра, чието население(бюБългари и Хървати) е евакуирано и заменено с нови заселници...Арнаути/Албанци войни сунти в османската войска.






Българите в Албания

от Ерлин Спасе



Пишейки за българите в Албания, ние първо трябва да се запознаем с техния народ като цяло, с неговия произход и особеностите му.

За краткия си престой в България аз разбрах, че българите са нация със силен характер и темперамент. Те са хора, спазващи своите традиции и обичаи, и силно почитат и се гордеят със своята вековна история. Именно тази история ги е оформила като единен и непреклонен народ.

Личности като Левски, Ботев, Вазов, Каравелов и много други са накарали българите да почитат дълбоко своя произход и да се гордеят с него.

Познавайки много българи, аз донякъде успях да открия някои основни черти в техния характер.

Разглеждайки въпроса за българите в Албания, ние трябва да обърнем внимание именно на това какво се е променило в техния характер и в живота им като цяло, след като те са напуснали своята родина и са отишли в Албания. Необходимо е да разберем дали са съхранили своите ценности и обичаи макар далеч от България. С какво Албания е променила българите? Какво им е „дала”? И какво им е „отнела”?

Аз искрено се радвам и за мен е чест да проследя живота на българите в Албания и да се опитам да ги анализирам, доколкото е възможно това да направи един чужденец. Българи в Албания има в Мала Преспа, в Голо Бърдо, Бяла вода, Върник, в Корча, който е най-културният град в Албания. Там живеят българи, гърци, власи. Селата около Корча са български села - като Дряново, Булгарец, Бобощица, Породина, Дворани и други.

В Дряново се говорило на български език до 1960. В Мала Преспа и Голо Бърдо и до днес се говори само на български език. Там има български църкви, като "Свети Георги", "Света Марина" и други. Също българи има и в село Гора. Българите в Корча нямат културно средище, няма и посолство.

Българската държава трябва да обърне повече внимание на българите в Албания. Българите спазват традициите, празнуват българските празници. Българите в Албания говорят на български език. Българи в Албания има около 100 хиляди.

Корча има около 80 хиляди жители. Там живеят около 20% българи, а гърци има повече. Гърците са около 30%. Ромите са около 10%. А останалите 40% са албанци. В Мала Преспа, Голо Бърдо и Върник живеят само българи.

Корча има нужда от български училища, децата да се учат на български език.

В днешно време българите в Албания са групирани в следните райони:

Голо Бърдо, Дебърско, Пешкапийско. Главно там са българомохамедани. В Мала Преспа, около езерото – Корчанско, са главно християни, и Гора на границата с Косово и Македония, главно българомохамедани.

Във вътрешността на Албания броят на българите е голям, но никой не може да каже колко са точно. Много българи от Албания са мигрирали в Западна Европа, като в Италия, Германия и САЩ. Много от известните личности в Албания са от български произход. Българите в Албания и до днес са запазили своите традиции и обичаи. Българите от Голо Бърдо са автохтонно население, живеещо в планините югозападно от гр. Дебер - Македония, на трудно достъпни места. Селата около Бърдо са следните: Таблево, Гиновец, Кление, Требище, Големо Острени, Ворница, Тучепи, Пасинки, Радоеща, Лешница, Оржаново.

Основният поминък в Голо Бърдо е животновъдството и доколкото е възможно земеделието. Почти цялото мъжко население през годината е на гурбет в Гърция, Италия и др. Голобърдците са извесни като най-добрите майстори в Албания. След политическите промени голяма част от семействата постепенно се изселват от района. В последните няколко години обаче, поради възможностите за свободно строителство и поради строителните умения на Голобърдци в покрайнините на големите градове като Тирана, Елбасан, Дуръс, Драч, Берат. Постепенно сьздават цели български квартали. Това спомага за запазването на етнокултурната среда и препятства асимилационните процеси.

 

Българските села в района на Гора са разделени от днешната политическа граница мажду Албания, Македония, и Косово. Района на Гора се казва Кукъска Гора. В района на Кукъска Гора селата са деветнадесет, но в десет от тях се говори албански, а останалите се говори на български. Селата в които се говори на български език са Шиштейец, Борье, Орешек, Църнелево, Оргоста, Кошаришта, Запот, Пакища, и Очикле... Многократно са се заселвали в най-големи градове на Албания.

Преспанското езеро е разположено на територите на Албания, Гърция и Македония. Девет са селата в областта на мала Преспа, като Пустец, Шулин, Глобочани, Долна Горица, Горна Горица, Туминец, Леска, Зьрноско и Церие.

Жителите на тези села са източни православни христяни, а всяко село носи както славянско име, така и албанско име.

Село Пустец е общински центьр. В Мала Преспа е било център на цар Самуил на двата острова, които се казват Малък Град и Голям Град. На остров Мальк Град се намира една много стара църква, която се казва "Свети Петър". В Мала Преспа се развиват сьбитията, описани от българския велик писател Димитър Талев в романа „Преспанските камбани”, в който се разказва за борбата на бьлгарите за освобождение от турско робство. Бьлгарите на Преспа се занимават сьс земеделство, с рибарство, малко бизнес и текстил от българския пазар в Илиянци. В Преспа е хубава природата за туризъм, но албанската дьржава не е инвестирала много. Бьлгари в Албания не се знае колко са точно поради високата емиграция. Предполага се че са около 150 000 души

https://protobulgarians.com/



Куберова България и ролята и в историята на Балканите.

След смъртта на Александър III великата Македонска империя се разпада на по малки части и постепенно започва да запада. Последният македонски цар Персей е победен бързо от нахлуващите римски войски през 171-168 г. пр. Хр. Векове след това Македония вече не е велика държава а е римска провинция, а през 395 г. става част от Византия. После на мястото на македонците се заселват нови племена. 

След смъртта на Александър множество от жителите на Македония се преселвали на изток, където често намирали по-благоприятни условия за живот. Така Македония не била само обезкървена от продължителната война, но и обезлюдена. Наследниците на Александър, за да избегнат разорението на страната си, почнали да заселват външо население в Стара Македония: гърци, илири, пеони, келти, малоазийски племена и най-вече траки. Така, през късната елинистическа епоха от предишното македонско население остава само това в по-важните и стари градища и крепости. Някои римски писатели твърдят, че по тяхно време, когато Рим завзел Македония в средата на ІІ в. пр. Хр., само благородничеството имало до известна степен македонско самосъзнание, докато войниците и останалото население, принадлежали към други етноси. Така с изчезването на древната македонска държава, само около 200 години след като се утвърждават на Балканите, бързо изчезват и македоните, за разлика от елините, траките и илирийските племена, които видно не се нуждаят от определена държавна подкрепа за съществуването си, което потвърждава схващането за чисто етатисткият характер на конгломерата, визиран под понятието древномакедонска народност.

Антична Македония населена с тракийски племена 2

Славяни са само и единствено българите, гети! Тракийско племе, което заедно с мизите основава Дунавска България!


След като Аспарух обявява своята държава на юг от Дунав, на мястото на днешна Македония е създадена Куберовата България. В Македония се установяват
словени/гети от т.нар. дакийска (българска)етноезикова група. Придвижването им е от северозапад на юг-югоизток, а отделна група “македонски славяни”, както твърдят някои историци, не съществува.
Словенските/Гетските общности са: стримонци край р. Струма, берзити край Охридското езеро, драговити и ринхини в Солунското поле, велегезити и ваюнити в Тесалия и др. Археологическите проучвания показват, че словенската/гетската колонизация през VII век е по-масова в Южна Македония и Тесалия, а земите по Вардар са слабо населени.
Първите заселвания на българите на Балканите е около Охрид. В “Манасиевата хроника” (1345 г.) се казва: “При цар Анастасий (491-518 г.) наченаха българите да завземат тази земя, като преминаха от Бдин (Видин) и първом почнаха да завземат Долната земя Охридска, а след това цялата тази земя. От преселението на българите досега има 870 години...” След падането на Кубратовата Велика България под хазарска власт няколко потока българи начело със синовете на кана тръгват в различни посоки: хората на Котраг се преселват към средното течение на Волга, групата на Алцек - в Италия, единствено поданиците на Батбаян остават в старата родина. Кубер търси убежище в Аварския каганат и се заселва заедно с хората си в района на днешна Сремска Митровица. Кан Аспарух пък тръгва към делтата на Дунав и водейки сражения с византийците през 680-681 г., успява да отвоюва за хората си земите между Дунав и Стара планина. Така той създава Първото българско царство. Вероятно подтикнат от тези събития, през 680 г. Кубер се вдига на бунт срещу аварите. Със своя наречен от хроникьорите “безчислен народ” от българи и “сермисиани” канът се заселва в Керамийското поле - триделната равнина на Прилеп, Битоля и Лерин. Византийците приемат новите заселници, тъй като имат нужда от щит срещу аварските нашествия. Куберовите българи построяват укрепени аули край Прилеп, Девол (Албания) и много други места. Археологически находки, вкл. съкровищата от Врап и Ерсеке, показват, че заетата територия е обширна.
Двете Българии - Куберовата и Аспаруховата, си помагат. Юстиниан II напада населението в Македония, но на връщане е победен от обединените сили на българите от двете територии. Но пък чичовците на Аспаруховия син Тервел (от Куберова България) не го подкрепят, когато той се намесва във вътрешната политика на Византия и възстановява на императорския престол сваления Юстиниан II. Според най-стария надпис при Мадарския конник Куберовите българи не искали да подкрепят император. Затова пък през 717-718 г. и двете Българии подкрепят сваления император Анастасий II.
Обединението на “Горната” Аспарухова и “Долната” Куберова земя се осъществява през IХ век. Тогава византийският император Константин V Копроним започва масирана офанзива срещу България. Той нанася удари едновременно по Мизия и Македония. Военните действия почти успяват да разединят предците ни. Но Кардам разбива част от византийските войски през 789 г., а през 809 г. кан Крум превзема Сердика (днешна София). Така се открива пътят към “Долната земя”. След като византийско-българската граница се премества на юг и югозапад, при Омуртаг между двете държави цари дълъг мир. Затова пък българите се разширяват на северозапад, а при Маламир (831-836 г.) са присъединени Тракия и Родопите. Истинското обединение на двете Българии става при кан Пресиан I (836-852 г.). Около 840 г. българският владетел води тригодишна война срещу сърбите. През 850 г. в пределите на България влизат днешна Македония, Косово, части от Албания и Рас (Сърбия).

За споменатите в Мадарските надписи към 705 г.„чичовци“ на хан Тервел „от долната земя“ се приема, че са хан Кубер и неговите прабългари. Археологическите проучвания на територията на днешна Северна Македония показват наличието на прабългарско присъствие. През 808 г. при управлението на хан Крум, който според някои се приема за потомък именно на Куберовия клон на рода Дуло, българските войски достигат Сяр. Cлед похода на хан Пресиян в 836 г., когато българите завладяват и беломорския град Кавала, Куберовите български земи са напълно интегрирани в България. През 930 г. наследниците на Кубер се присъединяват към съзаклятието на Михаил, най-възрастният син на Симеон Велики срещу брат му Петър, но Михаил умира и голяма част от тях е принудена да напусне държавните граници, и се мести при град Никопол, недалеч от Арта в днешната област Превеза в Южен Епир на Синьо море. Съкровището от с. Врап и Ерзеке в днешна Албания е прабългарско и се свързва с Кубер. Находките и предметите в него приличат на другите прабългарски съкровища от Дунавска България и Стара Велика България, вкл. и тези, свързани с Кубрат и Аспарух, съответно в украинските села Мала Перешчепина и Вознесенка, с Надсентмиклошковото златно съкровище, с Преславското съкровище и находки от района на Плиска-Мадара-Шумен, с Добруджа и т.н.






ПРОИЗХОДЪТ НА НАШИТЕ РОДНИНИ ХЪРВАТИТЕ


Районите на Албания, в които и днес живее многохилядно българско население, са изконна част от българското етнокултурно пространство от вековете. Нещо повече, през VІІ-ХVІІ и дори през ХVІІІ в. български “анклави” е имало и до самите брегове на Адриатическо море, както и в Тесалия и Епир. И това не са някакви “мечти” и националистически “видения” на български учени, а историческа реалност, която е отразена в многобройни писмени извори, езикови свидетелства, археологически паметници.Заселването на славяни от т.нар. българска група по тези места започва още през втората половина на VІ в., като през VІІ в. получава големи машини – по признанието на византийския император интелектуалец Константин VІІ Порфирогенет (913-959) “... пославянчи се цяла Елада”. Съществената промяна настъпва към 680 г., когато в “Керамийското поле” (районът на Прилеп и Битоля в днешна Македония) се появява републиката българите на Кубер – брат на основателя на Дунавска България кан Аспарух (680-700). В последно време все повече се налага положението, че в края на VІІ в. тук се създава “втора България”, в чиито граници влиза значителна част и от днешна Албания. Езикомедиите и археолозите констатират следите от това древнобългарско (прабългарско) население около Корча, края на планината Томор и на други места. Старата българска топонимия в района на Мала Преспа – Девол – Томор напоследък е събрана и анализирана от д-р Димитър Бело, преподавател в университета в Корча. Най-яркото свидетелство за мощта на Куберова България е златното съкровище от с. Врап, Корчанско, както и онова от с. Ерсеке (в посока на Елбасан) – според анализите на световноизвестния германски археолог Йоахим Вернер става въпрос за части от държавната хазна на Куберова България, разкрити в по-късно време, вероятно във времето на грандиозния българо-византийски двубой при цар Самуил и император Василий ІІ Българоубиец (краят на Х – първите деселетия на ХІ в.). Наблюденията си покойният професор Вернер публикува в книга, издадена във Виена през 1986 г. През 695 г.Кубер прави неуспешен опит да завладее Солун, който го въвлича в конфликт с Византийската империя. През 705 г. тази “втора” България е изрично спомената в един надпис на българския кан и византийски кесар Тервел (700-721). Симбиозата между Куберовите българи и съседните славяни, най-вече драговити, берзити, сагудати и др. прави етногенетичен процес в днешна Македония и съседните албански земи най-сходен с онзи в Добруджа и Североизточна България. Независимо от превратностите на историята, Куберова и Аспарухова България поддържат връзки помежду си, а при великия кан Крум (803-814) на практика се стига до тяхното обединение – процес, който е завършен при владетелите Персийски (836-852) и св. Борис-Михаил Покръстител (852-889). Последният, както е известно, поставя определен граничен надпис от с. Балша. Той изпраща в тази част на обширното Българско царство великите просветители св. Климент (починал през 916 г.) и св. Наум (поч. през 910 г.), което превръща днешна Македония и съседните албански райони в южното “ядро” на старобългарската християнска цивилизация. Във връзка с тези събития научаваме за водещата роля на крепостта Девол (при дн. Звезда, Корчанско) като военен и политически център, както и името на областните управители (комити) Котокий и Домета, по-късно на олг-таркана Теодор, комитите Таридин и Дристър. Край бреговете на Охридското и Преспанското езеро се раждат и един от най-древните и ценни български светителски култове – това на Светите Седмочисленици (св. Равноапостоли Кирил и Методий, св.св. Климент, Наум, Горазд, Ангеларий, Сава), ревниво пазен и до днес от православните българи и албанци. Нещо повече, свети мощи на Горазд и Ангеларий се пазят векове наред в южния Белград (дн. Берат). По предание св. Горазд, след като напуска Великоморавия и за известно време е епископ на Краков (Полша), в крайна сметка идва при св. Климент в България и създава свой манастир именно при Берат. за св. Ангеларий се знае, че умира в Плиска още през 886 г., но явно по-късно, във времето на цар Самуил (997-1014), неговите мощи са пренесени в Берат, за да се укрепи още повече духа на местните българи пред грозната византийски заплаха. Българските позиции в днешна Албания се засилват още повече през 899 г., когато цар Симеон Велики (893-927) разширява границите на царството до Дирахион/Драч (дн. Дуръс). В този Драч през Х-ХІ в. съществува силно българско “лоби”, водено от аристократичната фамилия Хрисилий. В края на Х началото на ХІ в. “най-силният човек” в града е Йоан Хрисилий, който става тъст на цар Самуил. Малко известен, но несъмнено важен е фактът, че великият български цар е женен за една българка от Драч – царица Агата, дъщеря на Йоан Хрисилий. За да укрепи още повече влиянието си в града Самуил изпраща за негов военен управител своя зет, арменеца Ашот Таронит, женен за българската принцеса Мирослава. Независимо че драчката българска “партия” през 1005 г. променя на Самуил и преминава във византийска страна,в нейната етническа природа не се събужда никой – тогавашните византийски и арменски автори отделят най-много внимание на Никола Българина (Никола Хрисилий, син на Йоан и шурей на цар Самуил), който през първата половина на ХІ в. прави военна кариера в Мала Азия и Армения. Арменският поет Григорий Магистър пише за него: “... Българинът Никола, хищната птица на връх Арарат, разрушителят с лоша слава...”Друг средновековен български “сюжет” от днешна Албания е този за св. княз Иван Владимир, владетел на Дукля/Зета (дн. Черна гора), убит по заповед на цар Иван Владислав (1015-101 в Преспа. Неговите мощи се пазят и днес в манастира край Елбасан и са обект на силен култ сред православните българи и албанци, както разбира се, и в Черна гора и Сърбия. Връзките на св. Иван Владимир с и местните българи от днешна Албания му отреждат мястото на “дървен български цар” в Синодика на Българската Търновска патриаршия (ХІІ-ХІV в.), а и в българския светителски пантеон загива през февруари 1018 г. Престолонаследникът на Пресиан (ІІ), на практика последният владетел на Първото българско царство (за какъвто го е смятал император Василий ІІ Българоубиец!) 1018 г., като се укрепява в планината Томор. В близост до двореца Копринища в планината “Врохот” (т.е. “върхот”, “върхът”) се защитава прочутия воевода Ивац, коварно ослепен от ромеите при преговори на празника “Успение Богородично” – 15 август 1018 г. Нейде около Елбасан на своя ред съпротива на Византия помага знаменият Самуилов воевода Николица, който пък по произход е български славянин от Лариса в Тесалия. Хронистите специално отбелязват имената и на българските боляри Елемаг от Белград (Берат) и Гавра, които готвели въстание на местните българи срещу византийската власт още през 1019 г. Във времето на византийското владичество през ХІ-ХІІ в. земите на днешна Албания, в които живеят българи, са в диоцеза на Охридската архиепископия “... на цяла България” (така се нарича официално този дървесен български престол до закриването му през 1767 г.). Това ясно е казано в трите “новели” (указа) на Василий ІІ, издадени през 1019-1020 г. По времето на голямото българско освободително въстание на Петър Делян (1040-1041 г.) в Драчката област се създава второ бунтовно огнище. То е ръководено от “българския войнник Тихомир”, който също е обявен за “цар на България”. Хората на Тихомир, които са били най-вече българи от днешните албански земи, се присъединяват към Петър Делян след един “народен събор” в Скопие и споделят съдбата на останалите въстаници.За българи в района на Преспа се говори и във връзка с второто по ред голямо българско въстание – онова на Георги Войтех (1072-1073 г.). Във времето на Първия кръстоносен поход в края на ХІ началото на ХІІ в. българите от днешна Албания попадат в полезрението на западните хронисти. Те категорично твърдят, че след като слязат в пристанището Дирахион/Драч и продължават по древния път “Виа Егнациа” попадат в... България. Същото се съобщава и във връзка с войните на Византия с италианските нормани (т.нар. “Кралство на двете Сицилии”) през ХІ-ХІІ в., когато неведнъж се споменават Девол (при Корча), Охрид, Преспа... При възхода на Второто българско царство (1186 – 1396 г.) Албания, а и част от Косово, са в българските предели. Така е при царете Калоян (1197-1207) и Иван Асен ІІ (1218-1241). В резултат на кризисните процеси през средата на ХІІІ в. България политически губи тези земи, но в тях продължава да живее многобройно население с ясно изразено българско самосъзнание и традиционна култура. Най-известният му представител е великият реформатор на православната музика св. Йоан Кукузел (около 1280 – средата на ХІV в.), авторът на прочутия “Полиелей на българката”. Както четем в житието му:“ ... Преподобният Йоан се роди в град Дирахий, който се намира в областта на Охридската архиепископия. По потекло той беше българин... Йоан имаше хубав глас и този народ го наричаха "Ангелогласния..."Друг виден за времето си българин от ХІV в. е св. Дионисий, родом от «Горица» (Корча), останал в църковната история като “Костурски”. Той е създател на манастира на св. Йоан Предтеча на Света Гора Атонска, а неговият брат Теодосий става митрополит на Трапезундската Византийска империя в Мала Азия. По време на най-голямото сръбско териториално разширение, дело на знаменитостта на цар Стефан Душан (1331-1355), българин по майка, южните краища на държавата му нерядко са управлявани от българи. Това несъмнено има връзка с етническата природа на населението в тях. Особено интересен е случаят с деспот Йоан Асен, владетел на Валона/Авлона (дн. Вльора) в средата на ХІV в. Оказва се, че той е брат на българския цар Иван Александър (1331-1371), съответно и на сръбската царица Елена. При неговия син и наследник деспот Йоан Александър през 70-те години на ХІV в. временно пребивава известният български монах исихаст св. Ромил Видински.Османското завоевание в края на ХІV- ХV в. дава нови примери за значимото семейство на българите в днешна Албания, вкл. и във връзка с борбата на албанския национален герой Георги Кастриоти Скендербег с турците. Свидетелствата за българите в Албания продължават и през следващите столетия. Нека подчертавам вниманието на онова, което твърди една толкова консервативна институция, каквато е църквата. Не някой друг, а дейците на Вселенската патриаршия в Константинопол/Цариград (дн. Истанбул) канонизира новомъчениците св. Никодим Елбасански (загинал за Христовата вяра на 11 юли 1722 г.), Христо Градинар (убит на 28 ноември 1748 г.).) и Никита Серски (албански българин, атонски монах, посечен в Сяр/Серес на 4 август 1808 г.). И тримата категорично са наречени “българи”, което важи и за още неколцина свети мъченици от съседни земи (Южна Македония, Епир, Тесалия): св. св. Яков, ученикът му Яков и монахът Дионисий (и тримата от Костурско, убит от турците на 1 ноември 1520 г.), великомъченик Николай Нови Софийски (родом от Янина, изгорен жив на 17 май 1555 г.), Трендафил Загорски (българин от Тесалия, убит на 8 август 1680 г.), Ангел Лерински (убит през 1750 г.)... В същност “географията” на тези мъченици за Христовата вяра и българщината още веднъж ни убеждава, че днешните държавни граници и интереси не трябва да се “преместват” назад във вековете. И че когато това се прави, подбудете са повече от съмнителни. Такива накратко са древните корени на българското етническо малцинство в Албания – в районите на Преспа, Голо Бърдо, Гора, а и на други места – особено в градовете като Елбасан, Берат, Корча. Историята на българската нация през ХІХ-ХХ в. дава богат материал за връзката на тези българи с българската национална кауза, с борбата срещу турските поробители, гръцките фанариоти, гръцката и сръбската “пропаганда” и т.н. Вече еднократно са изследвани и коментирани от български и чужди историци, след 1991 г. се появяват документални филми на режисьора Константин Чакъров, статии на журналисти и експерти като М. Караджов, Цв. Томчев, Е. Миланов и др. Нещо повече, историята и културата на българите от Албания вече са обект на изследване на учени, журналисти, интелектуалци от собствената си среда – споменатия д-р Димитър Бело, д-р Раки Бело, д-р Рамазан Чадри, Васил Шано и др. Българските дружества в Албания, макар и засега само символично подкрепяни от “официална” България, в своя ред са израз на живия български дух в тази балканска държава. В София в своя ред съществува дружеството “Огнище”, което има за свой приоритет именно връзките с днешните ни сънародници в Албания. Благодарение на демократичните промени в двете страни в българските университети учат десетки млади българи от Албания. Макар и неравномерно, българските медии преобразуват българското малцинство в Албания – някои припомнимта усилия на БНТ, особено на телевизионния център в Благоевград, на сателитната телевизия “СКАТ”, в-к “Нощен Труд”, а в последните години и на Информационната агенция “Фокус”. Историческите извори убедително показват, че днешното българско малцинство в Албания е наразделна част от общобългарската история, традиции, култура, което означава, че съдбата му трябва да се превърне в естествен приоритет на България при развитието на двустранните отношения с Албания; че тези наши сънародници са не само важен елемент от миналото, но и от съвремието и бъдещето на българската нация.ученикът му Яков и монахът Дионисий (и тримата от Костурско, убит от турците на 1 ноември 1520 г.), великомъченик Николай Нови Софийски (родом от Янина, изгорен жив на 17 май 1555 г.), Трендафил Загорски (българин от Тесалия, убит на 8 август 1680 г.), Ангел Лерински (убит през 1750 г.). г.)... В същност “географията” на тези мъченици за Христовата вяра и българщината още веднъж ни убеждава, че днешните държавни граници и интереси не трябва да се “преместват” назад във вековете. И че когато това се прави, подбудете са повече от съмнителни. Такива накратко са древните корени на българското етническо малцинство в Албания – в районите на Преспа, Голо Бърдо, Гора, а и на други места – особено в градовете като Елбасан, Берат, Корча. Историята на българската нация през ХІХ-ХХ в. дава богат материал за връзката на тези българи с българската национална кауза, с борбата срещу турските поробители, гръцките фанариоти, гръцката и сръбската “пропаганда” и т.н. Вече еднократно са изследвани и коментирани от български и чужди историци, след 1991 г. се появяват документални филми на режисьора Константин Чакъров, статии на журналисти и експерти като М. Караджов, Цв. Томчев, Е. Миланов и др. Нещо повече, историята и културата на българите от Албания вече са обект на изследване на учени, журналисти, интелектуалци от собствената си среда – споменатия д-р Димитър Бело, д-р Раки Бело, д-р Рамазан Чадри, Васил Шано и др. Българските дружества в Албания, макар и засега само символично подкрепяни от “официална” България, в своя ред са израз на живия български дух в тази балканска държава. В София в своя ред съществува дружеството “Огнище”, което има за свой приоритет именно връзките с днешните ни сънародници в Албания. Благодарение на демократичните промени в двете страни в българските университети учат десетки млади българи от Албания. Макар и неравномерно, българските медии преобразуват българското малцинство в Албания – някои припомнимта усилия на БНТ, особено на телевизионния център в Благоевград, на сателитната телевизия “СКАТ”, в-к “Нощен Труд”, а в последните години и на Информационната агенция “Фокус”. Историческите извори убедително показват, че днешното българско малцинство в Албания е наразделна част от общобългарската история, традиции, култура, което означава, че съдбата му трябва да се превърне в естествен приоритет на България при развитието на двустранните отношения с Албания; че тези наши сънародници са не само важен елемент от миналото, но и от съвремието и бъдещето на българската нация.ученикът му Яков и монахът Дионисий (и тримата от Костурско, убит от турците на 1 ноември 1520 г.), великомъченик Николай Нови Софийски (родом от Янина, изгорен жив на 17 май 1555 г.), Трендафил Загорски (българин от Тесалия, убит на 8 август 1680 г.), Ангел Лерински (убит през 1750 г.). г.)... В същност “географията” на тези мъченици за Христовата вяра и българщината още веднъж ни убеждава, че днешните държавни граници и интереси не трябва да се “преместват” назад във вековете. И че когато това се прави, подбудете са повече от съмнителни. Такива накратко са древните корени на българското етническо малцинство в Албания – в районите на Преспа, Голо Бърдо, Гора, а и на други места – особено в градовете като Елбасан, Берат, Корча. Историята на българската нация през ХІХ-ХХ в. дава богат материал за връзката на тези българи с българската национална кауза, с борбата срещу турските поробители, гръцките фанариоти, гръцката и сръбската “пропаганда” и т.н. Вече еднократно са изследвани и коментирани от български и чужди историци, след 1991 г. се появяват документални филми на режисьора Константин Чакъров, статии на журналисти и експерти като М. Караджов, Цв. Томчев, Е. Миланов и др. Нещо повече, историята и културата на българите от Албания вече са обект на изследване на учени, журналисти, интелектуалци от собствената си среда – споменатия д-р Димитър Бело, д-р Раки Бело, д-р Рамазан Чадри, Васил Шано и др. Българските дружества в Албания, макар и засега само символично подкрепяни от “официална” България, в своя ред са израз на живия български дух в тази балканска държава. В София в своя ред съществува дружеството “Огнище”, което има за свой приоритет именно връзките с днешните ни сънародници в Албания. Благодарение на демократичните промени в двете страни в българските университети учат десетки млади българи от Албания. Макар и неравномерно, българските медии преобразуват българското малцинство в Албания – някои припомнимта усилия на БНТ, особено на телевизионния център в Благоевград, на сателитната телевизия “СКАТ”, в-к “Нощен Труд”, а в последните години и на Информационната агенция “Фокус”. Историческите извори убедително показват, че днешното българско малцинство в Албания е наразделна част от общобългарската история, традиции, култура, което означава, че съдбата му трябва да се превърне в естествен приоритет на България при развитието на двустранните отношения с Албания; че тези наши сънародници са не само важен елемент от миналото, но и от съвремието и бъдещето на българската нация.че днешните държавни граници и интереси не трябва да се “преместват” назад във вековете. И че когато това се прави, подбудете са повече от съмнителни. Такива накратко са древните корени на българското етническо малцинство в Албания – в районите на Преспа, Голо Бърдо, Гора, а и на други места – особено в градовете като Елбасан, Берат, Корча. Историята на българската нация през ХІХ-ХХ в. дава богат материал за връзката на тези българи с българската национална кауза, с борбата срещу турските поробители, гръцките фанариоти, гръцката и сръбската “пропаганда” и т.н. Вече еднократно са изследвани и коментирани от български и чужди историци, след 1991 г. се появяват документални филми на режисьора Константин Чакъров, статии на журналисти и експерти като М. Караджов, Цв. Томчев, Е. Миланов и др. Нещо повече, историята и културата на българите от Албания вече са обект на изследване на учени, журналисти, интелектуалци от собствената си среда – споменатия д-р Димитър Бело, д-р Раки Бело, д-р Рамазан Чадри, Васил Шано и др. Българските дружества в Албания, макар и засега само символично подкрепяни от “официална” България, в своя ред са израз на живия български дух в тази балканска държава. В София в своя ред съществува дружеството “Огнище”, което има за свой приоритет именно връзките с днешните ни сънародници в Албания. Благодарение на демократичните промени в двете страни в българските университети учат десетки млади българи от Албания. Макар и неравномерно, българските медии преобразуват българското малцинство в Албания – някои припомнимта усилия на БНТ, особено на телевизионния център в Благоевград, на сателитната телевизия “СКАТ”, в-к “Нощен Труд”, а в последните години и на Информационната агенция “Фокус”. Историческите извори убедително показват, че днешното българско малцинство в Албания е наразделна част от общобългарската история, традиции, култура, което означава, че съдбата му трябва да се превърне в естествен приоритет на България при развитието на двустранните отношения с Албания; че тези наши сънародници са не само важен елемент от миналото, но и от съвремието и бъдещето на българската нация.че днешните държавни граници и интереси не трябва да се “преместват” назад във вековете. И че когато това се прави, подбудете са повече от съмнителни. Такива накратко са древните корени на българското етническо малцинство в Албания – в районите на Преспа, Голо Бърдо, Гора, а и на други места – особено в градовете като Елбасан, Берат, Корча. Историята на българската нация през ХІХ-ХХ в. дава богат материал за връзката на тези българи с българската национална кауза, с борбата срещу турските поробители, гръцките фанариоти, гръцката и сръбската “пропаганда” и т.н. Вече еднократно са изследвани и коментирани от български и чужди историци, след 1991 г. се появяват документални филми на режисьора Константин Чакъров, статии на журналисти и експерти като М. Караджов, Цв. Томчев, Е. Миланов и др. Нещо повече, историята и културата на българите от Албания вече са обект на изследване на учени, журналисти, интелектуалци от собствената си среда – споменатия д-р Димитър Бело, д-р Раки Бело, д-р Рамазан Чадри, Васил Шано и др. Българските дружества в Албания, макар и засега само символично подкрепяни от “официална” България, в своя ред са израз на живия български дух в тази балканска държава. В София в своя ред съществува дружеството “Огнище”, което има за свой приоритет именно връзките с днешните ни сънародници в Албания. Благодарение на демократичните промени в двете страни в българските университети учат десетки млади българи от Албания. Макар и неравномерно, българските медии преобразуват българското малцинство в Албания – някои припомнимта усилия на БНТ, особено на телевизионния център в Благоевград, на сателитната телевизия “СКАТ”, в-к “Нощен Труд”, а в последните години и на Информационната агенция “Фокус”. Историческите извори убедително показват, че днешното българско малцинство в Албания е наразделна част от общобългарската история, традиции, култура, което означава, че съдбата му трябва да се превърне в естествен приоритет на България при развитието на двустранните отношения с Албания; че тези наши сънародници са не само важен елемент от миналото, но и от съвремието и бъдещето на българската нация.интелектуалци от своята собствена среда – споменатия д-р Димитър Бело, д-р Раки Бело, д-р Рамазан Чадри, Васил Шано и др. Българските дружества в Албания, макар и засега само символично подкрепяни от “официална” България, в своя ред са израз на живия български дух в тази балканска държава. В София в своя ред съществува дружеството “Огнище”, което има за свой приоритет именно връзките с днешните ни сънародници в Албания. Благодарение на демократичните промени в двете страни в българските университети учат десетки млади българи от Албания. Макар и неравномерно, българските медии преобразуват българското малцинство в Албания – някои припомнимта усилия на БНТ, особено на телевизионния център в Благоевград, на сателитната телевизия “СКАТ”, в-к “Нощен Труд”, а в последните години и на Информационната агенция “Фокус”. Историческите извори убедително показват, че днешното българско малцинство в Албания е наразделна част от общобългарската история, традиции, култура, което означава, че съдбата му трябва да се превърне в естествен приоритет на България при развитието на двустранните отношения с Албания; че тези наши сънародници са не само важен елемент от миналото, но и от съвремието и бъдещето на българската нация.интелектуалци от своята собствена среда – споменатия д-р Димитър Бело, д-р Раки Бело, д-р Рамазан Чадри, Васил Шано и др. Българските дружества в Албания, макар и засега само символично подкрепяни от “официална” България, в своя ред са израз на живия български дух в тази балканска държава. В София в своя ред съществува дружеството “Огнище”, което има за свой приоритет именно връзките с днешните ни сънародници в Албания. Благодарение на демократичните промени в двете страни в българските университети учат десетки млади българи от Албания. Макар и неравномерно, българските медии преобразуват българското малцинство в Албания – някои припомнимта усилия на БНТ, особено на телевизионния център в Благоевград, на сателитната телевизия “СКАТ”, в-к “Нощен Труд”, а в последните години и на Информационната агенция “Фокус”. Историческите извори убедително показват, че днешното българско малцинство в Албания е наразделна част от общобългарската история, традиции, култура, което означава, че съдбата му трябва да се превърне в естествен приоритет на България при развитието на двустранните отношения с Албания; че тези наши сънародници са не само важен елемент от миналото, но и от съвремието и бъдещето на българската нация.

https://albania-bulgaria.blogspot.com/2007/10/blog-post_66.html


https://www.youtube.com/watch?v=48DRUb4eXKQ