от
Гебриел Онриет
Издадена през 1957 година
Превод и всички изображения и линкове: СТАМАТ- http://stamat2015.blog.bg
Урания – Музата на Астрономията, изобразена сочеща диска на Слънцето.
Национален празник на Астрономията бил честван във Франция по време на Революцията на 10-ти Октомври 1791 година.
Предговор
(Както се вижда на диаграмата, според Хелиоцентричната теория, по време на летните горещини Земята е с 5,000,000 километра по-далеч от Слънцето, отколкото по време на януарските студове. – Бел. прев.)
Разумно е да се каже, че обстоятелствата, които лесно обясняват по най-необикновен и невероятен начин причината за смяната на сезоните не са правдоподобни, особено с оглед на факта, че самият Коперник, когато публикувал теориите си за движението на Земята в трактата „За въртенето на небесните сфери” през 1543 година, настоявал за чисто хипотетичния им характер. Той казва: „Хипотезата за движението на Земята е само една хипотеза, която е полезна за обяснение на явленията, но тя не трябва да се разглежда като абсолютна истина.” Изглежда, неговият стремеж никога не е бил теориите му да се приемат на сериозно от наследниците му.
Движението на Земята в пространството може да бъде опровергано от сравнението между предполагаемата скорост на Земята и тази на другите планети, ако основаваме съображенията си на принципа, че дадено тяло в движение създава привидна скорост равна на собствената си в телата, който среща, което обикновено се демонстрира с експеримента на движещо се превозно средство, като например влак. На пръв поглед, трудно е да се прецени дали влакът или това, което се вижда навън се отдалечава, но един факт е сигурен, а именно, че и двете скорости, едната от които е реална, а другата привидна, са равни. Поради тази причина, ако Земята е в движение, тя би създала в планетите и съзвездията първоначална привидна скорост равна на собствената си. Следователно, не може да има скорост в небето по-ниска от тази на земната, тъй като тя представлява основната скорост, от която би трябвало да се получат привидните движения. Но както може да се види, изместването на съзвездията и на планетите, с изключение на Меркурий и Венера, е по-бавно, отколкото предполагаемата скорост на Земята, което по силата на обстоятелствата, посочени по-горе, е физически невъзможно. Освен това, трябва да се вземе под внимание, че реалните скорости на планетите би трябвало да се добавят към привидните, създадени от предполагаемото движение на Земята, в резултат на което планетите би трябвало да преминават пред нас като светкавици. Липсата на тези математически условия, които, разбира се, нямат причина да останат невидими, би трябвало да е достатъчна, за да докаже, че хипотезата за въртенето на Земята около Слънцето, изложена от Коперник, не е основана на факт и е непримлива такава, каквато е, дори ако подобна теория не може да бъде заменена с нищо по-логично. Едно напълно различно и по-рационално обяснение на цикъла на сезоните, въз основа на мотивирано изследване на съществуващите условия, все пак, може да се даде, така че вече да не е необходимо за тази цел да се кара Земята да пътува в космоса.
Съществена особеност на годината е нейното разделяне на два равни периода от по шест месеца, въз основа, на първо място, на преобладаващата продължителност на дните спрямо нощите, както и обратното, условия, обусловени от променящите се часове на изгрев и залез и, на второ място, от по-голямата или по-малка височина достигана от Слънцето в небето по местно пладне. Първият цикъл, по време на който дните са по-дълги от нощите и Слънцето достига кулминационната си точка през годината, се простира от пролетното равноденствие до есенното, т.е. от 21-ви март до 22-ри септември, а вторият цикъл, през който, по обратния начин, продължителността на нощите надвишава тази на дните, а Слънцето се спуска до най-ниската си точка през годината, трае от есенното равноденствие до пролетното, т.е. от 23-ти септември до 20-ти март.
Тези два шестмесечни периода, също така, се характеризират с противоположни температури. По време на първия цикъл, който отговаря на пролетта и лятото, топлината постепенно се повишава и спада, докато по време на втория цикъл, който отговаря на есента и зимата, интензивността на студа е това, което постепенно се увеличава и намалява. Може да се каже, че е очевидно, че топлината през лятото и ниските температури през зимата са резултат от по-голямата или по-малката височина, достигана от Слънцето по местно пладне, а също и от преобладаващата продължителност на дните спрямо нощите, въпреки че не може да е абсолютно сигурно, че колебанията на температурите се дължат изцяло на тези конкретни обстоятелства. Но на каква причина трябва да се припишат промените, които съществуват по отношение на дневната височина на Слънцето и часовете на изгрев и залез, които, изглежда, че определят разнообразните температури през годината? Тези редовни колебания, непременно, трябва да имат произход и, може да се отбележи, че няма научни изследвания или теории поели някога в тази посока.
Слънцето е оприличавано от древните на колесница, теглена от коне или на лодка, карана от гребци, което означава, че то не е самозадвижващо се.
(Слънчевата баржа на Ра. – Бел. прев.)
Следователно, неговото движение произхожда от някаква външна сила и в такъв случай, изглежда, че колебанията във височината на Слънцето по пладне и часовете на изгрев и залез се дължат на преминаването и на тласкането (импулса) на две регулиращи последователни течения или потоци космическо дихание, с продължителност шест месеца, а именно на топлия нарастващ и намаляващ поток на диханието, преобладаващ от пролетното равноденствие до есенното, последван от студен нарастващ и намаляващ поток на диханието от есенното равноденствие до пролетното. И заключението е, че импулсът на тези две (лятно и зимно) космически дихания обуславя височината на Слънцето по пладне и че те, също така, оказват въздействие върху придвижването напред или изместването назад на часовете на изгрева и залеза, от които зависят съответните продължителности на дните и нощите.
Следователно, настъпването и нарастващата интензивност на топлия летен поток на диханието е това, което става причина от 21-ви март Слънцето постепенно да се изкачва до ежегодната си кулминационна точка по време на юнското слънцестоене, а намаляващата интензивност на същия този топъл поток е това, което след лятното слънцестоене става причина височината на Слънцето по пладне постоянно да намалява до 22-ри септември - момента на есенното равноденствие, когато идва студения поток. В същото време, импулсът на този топъл поток на космическото дихание оказва въздействие върху придвижването напред на часовете на изгрева и изместването назад на часовете на залеза, така че дните стават по-дълги от нощите. От друга страна, настъпването и нарастващата интензивност на студения зимен поток на диханието около 23-ти септември е това, което става причина Слънцето все повече да се спуска надолу до най-ниската си точка през годината по време на декемврийското слънцестоене, а намаляващата интензивност на този студен поток на диханието е това, което след зимното слънцестоене става причина Слънцето да се издига отново нагоре до 21-ви март, когато топлия поток на диханието взема връх. Същевременно, студеният поток причинява изместването назад на часовете на изгрева и придвижването напред на часовете на залеза, при което нощите стават по-дълги от дните.
(Орбита на Слънцето и Луната през Декември - външна окръжност. Орбита на Слънцето и Луната през Септември и Март - средна окръжност. Орбита на Слънцето и Луната през Юни - вътрешна окръжност. Плоската Земя - Слънчевата и Лунната траектории през Януари и Юни. – Бел. прев.)
Както е видно, тези две полугодишни космически течения или потоци - топъл и студен, всеки по отделно представлява пълно дихание, включващо нарастваща фаза на вдишване от равноденствие до слънцестоене и спадаща фаза на издишване от слънцестоене до следващото равноденствие и именно тези две удвоени фази, с продължителност от по три месеца всяка, контролират ежедневната височина на Слънцето по местно пладне и часовете на изгрев и залез, ставащи причина за четирите сезона.
Трябва да бъде обяснено, че принципът на съществуването на космическите дихания не е нов и че той може да бъде открит в космогониите на Ориента. Тук, в частност, той е заимстван от френски превод на хиндуистки текстове, където е казано, че движението на Слънцето съответства на влиянието на потоците Вселенско дихание. Авторът е адаптирал споменатата теория към съществуващите условия, позволявайки, по този начин, да бъде разкрито специфичното естество на космическите дихания. Тази истина напълно се доказва нагледно, освен чрез очевидния паралел между фазите на ритмично вдишване и издишване, обуславящ продължителността на дните и нощите и височината на Слънцето по пладне, но и чрез сравнението с един друг фактор, а именно, съществуването на затишие между вдишването и издишването. Тази пауза е точно повторена по време на слънцестоенето, което съответства на преустановяването на космическото дихание между двете фази. Съществуването на дихание, управляващо движението на Слънцето тук става явно, тъй като по време на лятното и зимното слънцестоене нито височината на последното по пладне, нито времето на изгрева и залеза се променят. Съответните дължини на деня и нощта остават непроменени - Слънцето изгрява и залязва в едни и същи часове за не по-малко от пет дни. [1]*
[1] * Може да се отбележи, че по време на слънцестоене, когато височината на Слънцето по местно пладне се стабилизира в продължение на няколко дни в най-високата или в най-ниската си точка в небето, човек, по рефлекс, следва космическите условия чрез преустановяване на трудовата дейност и отмора. Тези особени моменти са също така поводът за големите религиозни Християнски празници: Коледа - по време на зимното слънцестоене и празника Тяло и Кръв Христови (26-ти юни – Бел. прев.) - по време на лятното слънцестоене, което несъмнено сочи за съществуването на връзка между Слънцето и Христос. Тази асоциация съществува също и в случая на Великденския празник Възкресение Христово, който в действителност отбелязва Слънчевата Нова година. Великден се провежда в неделята след новолуние последвало пролетното равноденствие на 21-ви март, бележещо началото на пролетно-летния цикъл на Слънцето, когато височината му по пладне над екватора започва да нараства, според настоящия астрономически метод за изчисляване на слънчевата деклинация.
Може да бъде добавено като още едно доказателство за съществуването на космическото дихание, че високите температури през юли и август, които са наистина необичайни, понеже би трябвало да е по-хладно, тъй като те се появяват, когато дните стават по-къси, а височината на Слънцето намалява, се дължат на факта, че както при дишането, налягането при издишване е по-голямо към средата на фазата и следователно, температурата се повишава. Наблюдава се, от друга страна, че студът става по-интензивен през януари и февруари, въпреки че дните стават все по-дълги и намаляващият интензитет на студеното дихание става причина Слънцето да се издига все по-високо. Това завръщане на студа се дължи на същата причина, т.е. повишаване на налягането в средата на фазата издишване и тъй като космическото дихание е студено, следователно, налице е по-нататъшно спадане на температурата по време на този период, от което може да се установи, че налягането на съответните потоци космическо дихание позволяват затоплянето или охлаждането на въздушния слой в зависимост от случая, без оглед на височината на Слънцето.
Очевидно е също така, че противоположността на сезоните северно и южно от екватор произтича от съответното противопоставяне в циркулацията на двете дихания върху Плоската Земя, т.е. когато топлото дихание е на север, студеното дихание е на юг и обратното, така че имаме едновременно лято в една част на света и зима в другата. По този начин, топлото шестмесечно дихание, започнало северно от екватора през пролетното равноденствие стига своя край по време на есенното равноденствие, около 22-ри септември, когато се извършва разместването на топлото и студеното дихание. Топлото дихание преминава на юг от екватора за пролетно-летния цикъл, а в същото време студеното дихание, напускайки споменатата част на света навлиза в нашата част за есенно-зимния цикъл. По такъв начин, съответните интензитети на диханията, в дадения момент и двете в края на фазата на издишване, се изравняват, така че да се даде възможност за размяната им, като в същото време, времетраенето на деня и нощта се оказват също изравнени, от по дванадесет часа всеки, и в двете части на света. Освен това най-вероятно, смущенията във въздушния слой, преобладаващи по време на равноденствията, се дължат на взаимната замяна на диханията и на преминаването им в другата част на света.
СЛЕДВАИздадена през 1957 година
Превод и всички изображения и линкове: СТАМАТ- http://stamat2015.blog.bg
Урания – Музата на Астрономията, изобразена сочеща диска на Слънцето.
Национален празник на Астрономията бил честван във Франция по време на Революцията на 10-ти Октомври 1791 година.
Предговор
РАЗНОСТРАННИТЕ обсъждания, изложени на следващите страници, изглежда, на първо място, се нуждаят от защита, с оглед на факта, че те напълно революционизират съществуващите астрономически концепции. В тази връзка, може да се каже, че научното развитие, нямащо за нарочна цел унищожаването на предишните предполагаеми знания, макар че в края на краищата го постига, е резултат от прогресивното влияние на Епохата, която го прави неминуемо и, следователно, ако промяната не се е случила досега, неизбежно би настъпила рано или късно в хода на времето.
Теорията на гравитацията, изкарваща Слънцето движещ се център на Вселената, тромавите принципи на която са всичко останало, но не и сигурни, тъй като се отнасят до невидими обстоятелства, така че да не могат да бъдат проверени, тук е заместена със старата геоцентрична система, всеобщо приета до ХVІІ-ти век, с оглед, разбира се, на нейната безспорна очевидност, при която Земята, в състояние на неподвижност и заобиколена от планетите, видимо движещи се около нея, включително и Слънцето, е в центъра на нашата Вселена.
Теорията на гравитацията, изкарваща Слънцето движещ се център на Вселената, тромавите принципи на която са всичко останало, но не и сигурни, тъй като се отнасят до невидими обстоятелства, така че да не могат да бъдат проверени, тук е заместена със старата геоцентрична система, всеобщо приета до ХVІІ-ти век, с оглед, разбира се, на нейната безспорна очевидност, при която Земята, в състояние на неподвижност и заобиколена от планетите, видимо движещи се около нея, включително и Слънцето, е в центъра на нашата Вселена.
(Моделът на Тихо Брахе. Неподвижни звезди върху въртяща се сфера. – Бел. прев.)
Казано е, че няма нищо ново под Слънцето, но може да се добави: с изключение на начина на тълкуване на същите тези факти, които, наистина, не са нови. По този начин, дадената система се състои от две важни особености, вече известни на древните, които са неразумно изхвърлени или дори напълно пренебрегнати, но които чрез придаване на едно различно тълкувание на данните, получени посредством определени съвременни открития, са били признати за абсолютно верни, независимо от тяхната очевидна невероятност. Тези два факта, които обясняват почти всичко са, на първо място, категоричното съществуване на твърд купол над Земята, представляващ небето и, на второ място, нематериалното естество на планетите и съзвездията, които не са физически маси, а просто светещи проявления без плътност. Това са двете обстоятелства, водещи до фундаменталната трансформация на астрономията в днешно време.
Освен това, проучването на неевропейските космографии предоставя свеж поглед върху загадката на Вселената и дава логични решения на определени астрономически явления, които в миналото не са могли да бъдат обяснени.
Очевидно е, че този труд е непълен, а също така, че може да бъде подобрен. Затова, се надяваме, че помощта на различни техници, особено в областта на оптиката, ще допринесе своевременно за решаване на оставащите проблеми, като важното е да не се опитва да се доказва нечия непогрешимост, а да се стигне до истината.
Обичайно е в описанието на нова система да се полагат усилия за опровергаването на предишните теории, които сега се считат за неосъществими и остарели и с тази цел са направени коментарите относно гравитацията и другите хипотези. Не трябва да се счита, че те са насочени конкретно срещу някого.
Авторът признава чувството на благодарност към всички онези, които от най-ранни времена в течение на векове, чрез своя акумулиран труд и усилия, направиха възможно реализирането на това изследване днес.
Глава Първа
Относно липсата на въртене на Земята около Слънцето и за съществуването на летен и зимен поток на космическото дихание
КОПЕРНИК предложил хипотезата за въртенето на Земята около Слънцето, за да обясни цикъла на сезоните. Неговата теория не е много задоволителна като се разбере, че Земята би трябвало да е на най-голямо разстояние от Слънцето през лятото по време на горещините и на минимално отстояние през зимата, когато температурите са в най-ниската си стойност.
Тези необичайни условия, които очевидно противоречат на законите на природата по отношение на въздействието на топлината, се казва, че се дължат на ъгъла, под който слънчевите лъчи падат върху повърхността на Земята. Посочва се, също така, че противостоенето на сезоните на север и на юг от екватора се дължи на инклинацията на Земята, първо на едната страна и после на другата страна, което, много удобно за тях, се появява в точния момент. Нищо не се казва, обаче, за изместването на водите на моретата и реките, което тази промяна на центъра на гравитацията, вследствие позицията на Земята (спрямо Слънцето), неизбежно би предизвикала два пъти в годината. Може да се приеме, също така, че при тези условия, високите здания ще се отклоняват от вертикалата. Американските небостъргачи и Айфеловата кула, например, не се забелязва да се накланят наляво или надясно в зависимост от сезона, въпреки че това би трябвало да е логична и естествена последица от периодичните наклони приписвани на Земята.
Казано е, че няма нищо ново под Слънцето, но може да се добави: с изключение на начина на тълкуване на същите тези факти, които, наистина, не са нови. По този начин, дадената система се състои от две важни особености, вече известни на древните, които са неразумно изхвърлени или дори напълно пренебрегнати, но които чрез придаване на едно различно тълкувание на данните, получени посредством определени съвременни открития, са били признати за абсолютно верни, независимо от тяхната очевидна невероятност. Тези два факта, които обясняват почти всичко са, на първо място, категоричното съществуване на твърд купол над Земята, представляващ небето и, на второ място, нематериалното естество на планетите и съзвездията, които не са физически маси, а просто светещи проявления без плътност. Това са двете обстоятелства, водещи до фундаменталната трансформация на астрономията в днешно време.
Освен това, проучването на неевропейските космографии предоставя свеж поглед върху загадката на Вселената и дава логични решения на определени астрономически явления, които в миналото не са могли да бъдат обяснени.
Очевидно е, че този труд е непълен, а също така, че може да бъде подобрен. Затова, се надяваме, че помощта на различни техници, особено в областта на оптиката, ще допринесе своевременно за решаване на оставащите проблеми, като важното е да не се опитва да се доказва нечия непогрешимост, а да се стигне до истината.
Обичайно е в описанието на нова система да се полагат усилия за опровергаването на предишните теории, които сега се считат за неосъществими и остарели и с тази цел са направени коментарите относно гравитацията и другите хипотези. Не трябва да се счита, че те са насочени конкретно срещу някого.
Авторът признава чувството на благодарност към всички онези, които от най-ранни времена в течение на векове, чрез своя акумулиран труд и усилия, направиха възможно реализирането на това изследване днес.
Глава Първа
Относно липсата на въртене на Земята около Слънцето и за съществуването на летен и зимен поток на космическото дихание
КОПЕРНИК предложил хипотезата за въртенето на Земята около Слънцето, за да обясни цикъла на сезоните. Неговата теория не е много задоволителна като се разбере, че Земята би трябвало да е на най-голямо разстояние от Слънцето през лятото по време на горещините и на минимално отстояние през зимата, когато температурите са в най-ниската си стойност.
Тези необичайни условия, които очевидно противоречат на законите на природата по отношение на въздействието на топлината, се казва, че се дължат на ъгъла, под който слънчевите лъчи падат върху повърхността на Земята. Посочва се, също така, че противостоенето на сезоните на север и на юг от екватора се дължи на инклинацията на Земята, първо на едната страна и после на другата страна, което, много удобно за тях, се появява в точния момент. Нищо не се казва, обаче, за изместването на водите на моретата и реките, което тази промяна на центъра на гравитацията, вследствие позицията на Земята (спрямо Слънцето), неизбежно би предизвикала два пъти в годината. Може да се приеме, също така, че при тези условия, високите здания ще се отклоняват от вертикалата. Американските небостъргачи и Айфеловата кула, например, не се забелязва да се накланят наляво или надясно в зависимост от сезона, въпреки че това би трябвало да е логична и естествена последица от периодичните наклони приписвани на Земята.
(Както се вижда на диаграмата, според Хелиоцентричната теория, по време на летните горещини Земята е с 5,000,000 километра по-далеч от Слънцето, отколкото по време на януарските студове. – Бел. прев.)
Разумно е да се каже, че обстоятелствата, които лесно обясняват по най-необикновен и невероятен начин причината за смяната на сезоните не са правдоподобни, особено с оглед на факта, че самият Коперник, когато публикувал теориите си за движението на Земята в трактата „За въртенето на небесните сфери” през 1543 година, настоявал за чисто хипотетичния им характер. Той казва: „Хипотезата за движението на Земята е само една хипотеза, която е полезна за обяснение на явленията, но тя не трябва да се разглежда като абсолютна истина.” Изглежда, неговият стремеж никога не е бил теориите му да се приемат на сериозно от наследниците му.
Движението на Земята в пространството може да бъде опровергано от сравнението между предполагаемата скорост на Земята и тази на другите планети, ако основаваме съображенията си на принципа, че дадено тяло в движение създава привидна скорост равна на собствената си в телата, който среща, което обикновено се демонстрира с експеримента на движещо се превозно средство, като например влак. На пръв поглед, трудно е да се прецени дали влакът или това, което се вижда навън се отдалечава, но един факт е сигурен, а именно, че и двете скорости, едната от които е реална, а другата привидна, са равни. Поради тази причина, ако Земята е в движение, тя би създала в планетите и съзвездията първоначална привидна скорост равна на собствената си. Следователно, не може да има скорост в небето по-ниска от тази на земната, тъй като тя представлява основната скорост, от която би трябвало да се получат привидните движения. Но както може да се види, изместването на съзвездията и на планетите, с изключение на Меркурий и Венера, е по-бавно, отколкото предполагаемата скорост на Земята, което по силата на обстоятелствата, посочени по-горе, е физически невъзможно. Освен това, трябва да се вземе под внимание, че реалните скорости на планетите би трябвало да се добавят към привидните, създадени от предполагаемото движение на Земята, в резултат на което планетите би трябвало да преминават пред нас като светкавици. Липсата на тези математически условия, които, разбира се, нямат причина да останат невидими, би трябвало да е достатъчна, за да докаже, че хипотезата за въртенето на Земята около Слънцето, изложена от Коперник, не е основана на факт и е непримлива такава, каквато е, дори ако подобна теория не може да бъде заменена с нищо по-логично. Едно напълно различно и по-рационално обяснение на цикъла на сезоните, въз основа на мотивирано изследване на съществуващите условия, все пак, може да се даде, така че вече да не е необходимо за тази цел да се кара Земята да пътува в космоса.
Съществена особеност на годината е нейното разделяне на два равни периода от по шест месеца, въз основа, на първо място, на преобладаващата продължителност на дните спрямо нощите, както и обратното, условия, обусловени от променящите се часове на изгрев и залез и, на второ място, от по-голямата или по-малка височина достигана от Слънцето в небето по местно пладне. Първият цикъл, по време на който дните са по-дълги от нощите и Слънцето достига кулминационната си точка през годината, се простира от пролетното равноденствие до есенното, т.е. от 21-ви март до 22-ри септември, а вторият цикъл, през който, по обратния начин, продължителността на нощите надвишава тази на дните, а Слънцето се спуска до най-ниската си точка през годината, трае от есенното равноденствие до пролетното, т.е. от 23-ти септември до 20-ти март.
Тези два шестмесечни периода, също така, се характеризират с противоположни температури. По време на първия цикъл, който отговаря на пролетта и лятото, топлината постепенно се повишава и спада, докато по време на втория цикъл, който отговаря на есента и зимата, интензивността на студа е това, което постепенно се увеличава и намалява. Може да се каже, че е очевидно, че топлината през лятото и ниските температури през зимата са резултат от по-голямата или по-малката височина, достигана от Слънцето по местно пладне, а също и от преобладаващата продължителност на дните спрямо нощите, въпреки че не може да е абсолютно сигурно, че колебанията на температурите се дължат изцяло на тези конкретни обстоятелства. Но на каква причина трябва да се припишат промените, които съществуват по отношение на дневната височина на Слънцето и часовете на изгрев и залез, които, изглежда, че определят разнообразните температури през годината? Тези редовни колебания, непременно, трябва да имат произход и, може да се отбележи, че няма научни изследвания или теории поели някога в тази посока.
Слънцето е оприличавано от древните на колесница, теглена от коне или на лодка, карана от гребци, което означава, че то не е самозадвижващо се.
(Слънчевата баржа на Ра. – Бел. прев.)
Следователно, неговото движение произхожда от някаква външна сила и в такъв случай, изглежда, че колебанията във височината на Слънцето по пладне и часовете на изгрев и залез се дължат на преминаването и на тласкането (импулса) на две регулиращи последователни течения или потоци космическо дихание, с продължителност шест месеца, а именно на топлия нарастващ и намаляващ поток на диханието, преобладаващ от пролетното равноденствие до есенното, последван от студен нарастващ и намаляващ поток на диханието от есенното равноденствие до пролетното. И заключението е, че импулсът на тези две (лятно и зимно) космически дихания обуславя височината на Слънцето по пладне и че те, също така, оказват въздействие върху придвижването напред или изместването назад на часовете на изгрева и залеза, от които зависят съответните продължителности на дните и нощите.
Следователно, настъпването и нарастващата интензивност на топлия летен поток на диханието е това, което става причина от 21-ви март Слънцето постепенно да се изкачва до ежегодната си кулминационна точка по време на юнското слънцестоене, а намаляващата интензивност на същия този топъл поток е това, което след лятното слънцестоене става причина височината на Слънцето по пладне постоянно да намалява до 22-ри септември - момента на есенното равноденствие, когато идва студения поток. В същото време, импулсът на този топъл поток на космическото дихание оказва въздействие върху придвижването напред на часовете на изгрева и изместването назад на часовете на залеза, така че дните стават по-дълги от нощите. От друга страна, настъпването и нарастващата интензивност на студения зимен поток на диханието около 23-ти септември е това, което става причина Слънцето все повече да се спуска надолу до най-ниската си точка през годината по време на декемврийското слънцестоене, а намаляващата интензивност на този студен поток на диханието е това, което след зимното слънцестоене става причина Слънцето да се издига отново нагоре до 21-ви март, когато топлия поток на диханието взема връх. Същевременно, студеният поток причинява изместването назад на часовете на изгрева и придвижването напред на часовете на залеза, при което нощите стават по-дълги от дните.
(Орбита на Слънцето и Луната през Декември - външна окръжност. Орбита на Слънцето и Луната през Септември и Март - средна окръжност. Орбита на Слънцето и Луната през Юни - вътрешна окръжност. Плоската Земя - Слънчевата и Лунната траектории през Януари и Юни. – Бел. прев.)
Както е видно, тези две полугодишни космически течения или потоци - топъл и студен, всеки по отделно представлява пълно дихание, включващо нарастваща фаза на вдишване от равноденствие до слънцестоене и спадаща фаза на издишване от слънцестоене до следващото равноденствие и именно тези две удвоени фази, с продължителност от по три месеца всяка, контролират ежедневната височина на Слънцето по местно пладне и часовете на изгрев и залез, ставащи причина за четирите сезона.
Трябва да бъде обяснено, че принципът на съществуването на космическите дихания не е нов и че той може да бъде открит в космогониите на Ориента. Тук, в частност, той е заимстван от френски превод на хиндуистки текстове, където е казано, че движението на Слънцето съответства на влиянието на потоците Вселенско дихание. Авторът е адаптирал споменатата теория към съществуващите условия, позволявайки, по този начин, да бъде разкрито специфичното естество на космическите дихания. Тази истина напълно се доказва нагледно, освен чрез очевидния паралел между фазите на ритмично вдишване и издишване, обуславящ продължителността на дните и нощите и височината на Слънцето по пладне, но и чрез сравнението с един друг фактор, а именно, съществуването на затишие между вдишването и издишването. Тази пауза е точно повторена по време на слънцестоенето, което съответства на преустановяването на космическото дихание между двете фази. Съществуването на дихание, управляващо движението на Слънцето тук става явно, тъй като по време на лятното и зимното слънцестоене нито височината на последното по пладне, нито времето на изгрева и залеза се променят. Съответните дължини на деня и нощта остават непроменени - Слънцето изгрява и залязва в едни и същи часове за не по-малко от пет дни. [1]*
[1] * Може да се отбележи, че по време на слънцестоене, когато височината на Слънцето по местно пладне се стабилизира в продължение на няколко дни в най-високата или в най-ниската си точка в небето, човек, по рефлекс, следва космическите условия чрез преустановяване на трудовата дейност и отмора. Тези особени моменти са също така поводът за големите религиозни Християнски празници: Коледа - по време на зимното слънцестоене и празника Тяло и Кръв Христови (26-ти юни – Бел. прев.) - по време на лятното слънцестоене, което несъмнено сочи за съществуването на връзка между Слънцето и Христос. Тази асоциация съществува също и в случая на Великденския празник Възкресение Христово, който в действителност отбелязва Слънчевата Нова година. Великден се провежда в неделята след новолуние последвало пролетното равноденствие на 21-ви март, бележещо началото на пролетно-летния цикъл на Слънцето, когато височината му по пладне над екватора започва да нараства, според настоящия астрономически метод за изчисляване на слънчевата деклинация.
Може да бъде добавено като още едно доказателство за съществуването на космическото дихание, че високите температури през юли и август, които са наистина необичайни, понеже би трябвало да е по-хладно, тъй като те се появяват, когато дните стават по-къси, а височината на Слънцето намалява, се дължат на факта, че както при дишането, налягането при издишване е по-голямо към средата на фазата и следователно, температурата се повишава. Наблюдава се, от друга страна, че студът става по-интензивен през януари и февруари, въпреки че дните стават все по-дълги и намаляващият интензитет на студеното дихание става причина Слънцето да се издига все по-високо. Това завръщане на студа се дължи на същата причина, т.е. повишаване на налягането в средата на фазата издишване и тъй като космическото дихание е студено, следователно, налице е по-нататъшно спадане на температурата по време на този период, от което може да се установи, че налягането на съответните потоци космическо дихание позволяват затоплянето или охлаждането на въздушния слой в зависимост от случая, без оглед на височината на Слънцето.
Очевидно е също така, че противоположността на сезоните северно и южно от екватор произтича от съответното противопоставяне в циркулацията на двете дихания върху Плоската Земя, т.е. когато топлото дихание е на север, студеното дихание е на юг и обратното, така че имаме едновременно лято в една част на света и зима в другата. По този начин, топлото шестмесечно дихание, започнало северно от екватора през пролетното равноденствие стига своя край по време на есенното равноденствие, около 22-ри септември, когато се извършва разместването на топлото и студеното дихание. Топлото дихание преминава на юг от екватора за пролетно-летния цикъл, а в същото време студеното дихание, напускайки споменатата част на света навлиза в нашата част за есенно-зимния цикъл. По такъв начин, съответните интензитети на диханията, в дадения момент и двете в края на фазата на издишване, се изравняват, така че да се даде възможност за размяната им, като в същото време, времетраенето на деня и нощта се оказват също изравнени, от по дванадесет часа всеки, и в двете части на света. Освен това най-вероятно, смущенията във въздушния слой, преобладаващи по време на равноденствията, се дължат на взаимната замяна на диханията и на преминаването им в другата част на света.
Моля, администраторът на блога да изтрие всички публикации на Стамен Георгиев СТАМАТ, тъй като публикуването им тук без негово съгласие нарушава авторските му права, защитени от ЗАПСП! Нека настоящето се счита за първо предупреждение на добра воля!
ОтговорИзтриванеЗа връзка: https://stamat.org/