Либерализация, или превръщане на света в пазар

Безграничната свобода и, да добавим, безграничната власт на капитала – капиталът, не знаещ ни родина, ни нравствени закони, — такъв е еврейският имперски идеал. И този идеал, тази власт, постигната чрез основана на златото парична система, открито е провъзгласена и могъществено се простря над света.

С.Ф. Шарапов, руски мислител, икономист


Днешната световна криза също е криза на свръпроизводството. Свръхпроизводство на пари.

Неизвестен автор

Либерализация на цените или Край на антимонополните закони

Освобождаването на „спирачката“ на цените на стоковите пазари било достигнато по много прост начин: чрез фактическо игнориране на антимонополните закони, които били приемани в Америка и Европа още преди сто и повече години. Процесът на „ценова либерализация“ на стоковите пазари започнал още преди появата на Вашингтонския консенсус.
„Най-перспективен“ за лихварите в плановете за „ценова либерализация“ се оказал пазарът на нефт.
Първо, нефтът – е такава стока, която притежава ниска „ценова еластичност на търсенето“. По-просто казано, повишаването на цените на нефта не влияят силно на търсенето, тъй като нефтът в съвременното общество започна да се превръща в „жизнено необходима стока“. Примерно, пристрастяването на човека към автомобила е толкова голямо, че той надали ще изостави железния си кон и се качи на обществения транспорт, даже в случай на съществено увеличение на цените на горивата.
Второ, изборът на нефта в качеството на приоритетна стока за „ценови експерименти“ бил обусловен от това, че нефтът се явява важна съставяща в производствените разходи на много отрасли (енергетика, химическа промишленост, транспорт и др.). Покачването на цените на „черното злато“ неизбежно трябвало да доведе до мултипликационно увеличаване на цените на продукцията на много производства, а това е и нужно на собствениците на „печатната машина“.
Трябва да отбележим, че в продължение на почти вековната история на съществуване на нефтодобивната промишленост (до началото на 1970-те години) цената на „черното злато“ била учудващо устойчива (няколко отклонения от средната само в годините на война). Първата „лястовичка“ на „най-новия“ етап на „паричната революция“ станала тъй наречената енергийна криза през 1973 г. На нефтените монополи била дадена „зелена светлина“ за повишение на цените на „черното злато“; в продължение само на няколко месеца цените скочили четири пъти (макар през предишния век на съществуване на нефтената промишленост цените на нефта да са се изменяли незначително).
Ето какво писал за ролята на „паричния фактор“ в създаването на „нефтения шок“ през 1973 г. Енгдал в своята книга „Столетие война. Англо-американска нефтена политика и Новия Световен Ред“:
„Започвайки от 1945 г. световната търговия с нефт обикновено се правела в долари, понеже на следвоенния пазар доминирали американските нефтени компании. Рязкото повишаване на световните цени на нефта, по този начин, означавало в същата степен увеличение на търсенето на долари на САЩ, необходими за заплащане на този нефт.
Повишаването на цените на нефта се осъществявало не стихийно, а на „планова основа“. Решението било взето на срещата на Билдербергския клуб в Швеция (Залцьобаден) през май 1973 г.:
„Това събрание на Билдербергската група изслушало доклада на американския участник (Х. Кисинджър – В.К.), в който той изложил „сценарий“ на неизбежното петкратно увеличение на нефтените доходи на ОПЕК. Цел на секретната среща в Залцьобаден било не предотвратяването на очакваното шоково увеличение на цените на нефта, а обратното, планиране на управлението на очаквания поток от нефтодолари… През този май влиятелните хора от Билдербегския кръг, очевидно, са решили да започнат грандиозно настъпление против световното индустриално развитие, за да наклонят везните в полза на долара и англо-американските финансови кръгове“.
Енгдал подробно описва механизма на „управление на потока нефтени долари“ („рециклиране на нефтодоларите“):
1) американските банки пускали долари, които отивали за заплащане на поскъпналия нефт;
2) арабските нефтодобиващи страни (преди всичко Саудитска Арабия) натрупвали тези долари на сметки, които откривали в банките на Лондон и Ню Йорк, и други западни финансови центрове.
3) срещу натрупаните и оставените в депозити долари западните банки пускали нови партиди долари, за които имало постоянно търсене от страна на вносителите на нефт.
За да поддържат процеса на рециклиране на нефтодолари било нужно постоянно повишаване на цените на „черното злато“ Не в толкова ярко изразена форма, но подобни процеси се извършвали и на пазарите на редица други природни ресурси. Обаче, безусловно, нефтът бил най-интересната стока за лихварите, тъй като тази стока притежавала, както казват „професионалните икономисти“, „ниска ценова еластичност на търсенето“. Тоест търсенето на стоката в натурално изражение малко се променя при промяна на цената на стоката.
В новите условия, както отбелязват специалистите, „цените на нефта и газа практически не зависят от търсенето и предлагането, а се регулират с други механизми, … нефтът и газът са престанали да бъдат пазарни стоки“. Днес основен инструмент за управление на пазара на нефт и други стоки (особено стоки с ниска ценова еластичност на търсенето) се явяват „новините“, създавани в щабквартирите на най-крупните корпорации и банки, които пък по същество „владеят“ съответните пазари. Те също така се явяват „стопани“ на СМИ, които тиражират „новините“ по целия свят.
Ето какво по повод тази роля на „новините“ във формиране на конюнктурата на пазара на нефт се говори в материала „Истинските причини за възникване на икономическите кризи“ (Интернет):
Сега му е времето да зададем един въпрос: никога ли не сте се замисляли, какво в действителност ви говорят „умните“ експерти и не толкова „умните“ анализатори от екрана на телевизора относно причините за падане на курса на акции или котировките на нефта? Например, някой с умен вид ви говори по канала „Новини“, че цената на нефта се е покачила с 10 дол. за барел, понеже обнародваната информация за това, че запасите от нефт са се оказали с 1 млн. барела по-малко от очакваното. Кой и в какъв обем е „очаквал“, и защо нивото на тези „очаквания“ трябва да явява отправна точка за оценка на публикуваните запаси? На това никой не се опитва да отговори, но това е друг въпрос от същия спектакъл.
За начало да видим тоя 1 млн. барела. За марката брент това са примерно 131 хил. т. (около 2500 жп цистерни). Реално това е обема нефт, който САЩ употребяват за 1 час. През 2005 г. за денонощие САЩ са употребявали около 21 млн. барела нефт. Сега през 2008 г. – около 24 млн. барела нефт. 1 млн. барела нефт са равни на 1/8760 част от годишното потребление на САЩ или примерно 0,012%. В пари този 1 млн. барела струва 100 млн. дол. (при цена 100 дол. за барел), При това, тези 100 млн. дол. не са загубени, никъде не са отишли, не са изчезнали. Тях просто още не са ги закарали до складовете. Впрочем, все още не е факт, че не са успели да ги докарат и ги няма в хранилищата. Просто има информационна новина за пазара. Тази „шокираща“ новина предизвиква покачване на стойността на добивания в целия свят нефт с 228 млрд. дол. (10 дол. х 7,6 барела в тон х 3 млрд. т.).
Сами можете да прецените умствените възможности на „експертите“, които ви обявяват, че цената на нефта е скочила с 10 дол. по такива и такива причини. Това се отнася до 99% от всички новини на финансовите експерти… Сега сами можете да отсъдите кой и колко печели от тези новини“.
„Либерализацията“ в сферата на международната търговия има също така и друг важен аспект. Разширяването на сферата на пазарните отношения в света през последните две десетилетия се постигало чрез активно въвличане на страните в орбитата на Световната търговска организация (ВТО). Тази организация поискала от държавите отмяната на всякакви бариери, затрудняващи проникването на транснационалните корпорации със своите стоки на вътрешните пазари на тези страни, които още не били интегрирани в световната икономика. След завършване на този процес самото понятие „вътрешен“, „национален“ пазар загубило всякакъв смисъл. Днес може само да се говори за „странови сегменти“ (сегменти на отделни държави – бел.пр.) на световния пазар.
Много държави днес работят повече не за своите вътрешни потребности, а за потребители, които се намират далеч зад пределите на тези страни. През периода от 1960 до 2005 г. дялът на стоки и услуги, изнасян за други държави, в световния брутен вътрешен продукт е нарастнал от 9,5% до 29,8%. Понеже обемът на световния импорт е приблизително равен на експорта, то световният външнотърговски оборот достига в средата на текущото десетилетие 60% от световния БВП. Това е едно от ярките проявления на глобализацията на световната икономика.
Нека отбележим, че влизането на страните в СТО обаче не се явява средство за снижаване на цените или, най-малкото, задържащо повишаването им (тъкмо този аргумент се използуваше за да въвличане на държавите в тази организация). СТО фактически разчиства и разширява икономическото пространство за това, че да могат транснационалните корпорации да бъдат световни монополисти. Те такива вече се явяват, доколкото на страните от СТО се падат 97% от оборота на световната търговия. Съгласно излезлия през 2011 г. доклад на СТО относно международната търговия (World Trade Report 2011), през 2010г. цените на стоките в международната търговия сравнени с 2009 г. са се покачили с 26%, в това число: на металите – 48%, на продоволствените стоки – 12%, на непродоволствените селскостопански стоки – 33%, енергоносители – 26%.
Русия, формално още не подписала документите за встъпване в СТО, отдавна вече се оказа „интегрирана“ в световния пазар.
Извън световния пазар останаха само няколко „страни отцепници“ (от типа на Северна Корея), които чичо Сам е обявил за „недемократични“. Той иска да убеждава в преимуществата на „Вашингтонския консенсус“ с помощта на бомби и ракети.


„Нематериални активи“ или Производство на стоки „от въздуха“

Днес бизнесът активно и целенасочено се е заел да конструира нови „нематериални активи“, а, главно, формиране на тяхната „пазарна стойност“. Това вече се отнася към сферата на „виртуалната икономика“: „стойността“ се ражда не в сферата на материалното производство, а в болното съзнание на човека. За това активно се използува реклама, разработват се специални технологии за управление на съзнанието на хората, създават се най-сложни методики на оценка на новите видове активи. Ето какво пише за процеса на формиране на търсене у потребителя на нематериалните блага във вида на търговски марки и фирмени знаци известният американо-еврейски изследовател Джереми Рифкин: „… рекламните агентства на концерните с помощта на съвременните комуникативни технологии приеха ролята на учредители на традиции и устоите на нравствеността! Такива учредители са били, например, църквите, училищата, социалните общества и учрежденията на културата. Придобиването на стоков знак пренася купувача в измислен свят; у него се появява впечатление, че той фактически споделя с другите смисъл и значения, които са измисляни от дизайнерите“.
В активите на много „напредничави“ западни компании на такава „виртуална стойност“ днес се пада по-голям дял, отколкото на основните фондове. Така, в активите на компанията „Кока Кола“ този дял към края на миналото десетилетие (1999 г.) е бил 96%! Посочената компания е рекордьорка по абсолютна величина на стойността на своята търговска марка – 77,5 млрд. дол. Тази цифра е по-голяма от обема на БВП на такива страни, като Чили или Филипините.
След Кока Кола се нареждат следните корпорации (в скобки са дадени стойностните оценки в млрд. дол.): „Майкрософт“ – (70.2), „Ай Би Ем“ – (53,2), „Интел“ – (39,0), „Нокиа“ – (38,5), „Дженерал електрик“ – 38,1), „Форд“ – (36,4), „Дисни“ – 33,6), „МакДоналдс“ – (27,9). Така, преди да идете да хапнете в ресторанта на МакДоналдс, помислете дали сте готови да дадете една трета от парите си не за самите бургери или кафе, а за рекламата, която позволява да се „надуват“ активите на тази международна корпорация.
Впрочем, бизнесът с търговските марки днес е излязъл извън пределите на производството на битови стоки, услуги и търговия. Той все по-активно обхваща и финансовата сектор, в това число и банковия бизнес.
По данни на лондонското списание „Банкер“, през 2009 г. (по време на кризата) търговската марка на британската банка HSBC е оценявана на 25,4 млрд. дол. (19% от общата пазарна капитализация на банката), американската Bank of America – 21,0 млрд. дол. (30%), американската Wells Fargo – 74,5 млрд. дол. (13%). На някои финансово банкови учреждения делът на марката в пазарната капитализация достига две пети (American Express, Barclays).
Така днес в теорията за кредита, изложен в нашите учебници, трябва да нанесем корекции: банковия процент – това не е само заплащане за „въздържание“ или „риск“, но още заплащане за търговска марка. Та нали, когато получи кредит, например в Ротшилдовата британска HSBC, клиентът не просто решава финансовите си проблеми, но и още повишава своя рейтинг. Тоест долар на кредит от HSBC, съгласно теорията за пазарния либерализъм, е равен на два или три долара, получени от някаква търговска банка в Урюпинск. Особено отчитайки, че грижовните рейтингови агенции ще се постараят да дадат на банката в Урюпинск ниска или даже отрицателна стойност на марката.


Кредити в „обществото на потреблението“

На „фронта“ на борбата за кредитно закабалване на физическите лица най-важни методи се явяват: ипотечните кредити, кредитите за придобиване на автомобили и други дълготрайни стоки, кредитите за обучение, кредитните карти и т.н.
Чековите книжки, пластмасовите карти, потребителските кредити – са „изобретения“, измислени с цел да направят човека потребител, не на стоки и услуги, а преди всичко на „пари“ – „продукта“ произвеждан от лихварите. За тези „изобретения“ ние няма да говорим по-обстойно, тъй като те са добре описани в учебниците по „икономика“. Много често това описание се съпровожда от коментари, че тези инструменти на кредита представляват „сериозен принос към прогреса на човечеството“.
Ще се спрем на „изобретението“ на банките наречено ипотечни кредити, които започнали да се използуват от началото на миналото столетие. Това „изобретение“ – е „мина със забавено действие“, която периодически се взривява ту в една, ту в друга държава. Преди две години тя се взриви в Америка (така наречената криза на ипотечното кредитиране) и даде тласък на началото на световната криза. Това „изобретение“ до скоро се подаваше от СМИ и „професионалните икономисти“ като способ за решаване на „жилищния проблем“ в условията на „пазарна икономика“. В действителност, това е изключително важен способ за нарастване на дълговата пирамида в „икономиката“ и решаване от лихварите на свои егоистични проблеми. До началото на 20-ти век жилищния проблем се е решавал с други, доста по-прости, понятни и безопасни за простия човек способи.
Да дадем думата на съвременния английски икономист (без кавички) М. Рауботъм, който през миналото десетилетие за ипотечните кредити е писал следното:
„Поради големите суми, въвлечени в оборота, ипотеката играе жизнено важна роля в осигуряването на съвременната пазарна икономика с пари. Жилищата се явяват най-скъпата стока от потребителската кошница, и те, следователно, се явяват онези стоки, за които недостига на пари за купуването им е най-чувствителен и видим. По тази причина ипотеката във висша степен е ефективна за създаване и предлагане на пазара на пари за останалата икономика. Жилищните ипотеки създават голямо количество пари, а погасяването им се разтяга на доста години. Това означава, че се създават голямо количество пари, които ще осигуряват икономиката в продължение на дълго време. Парите, създадени от ипотеката, циркулират в икономиката, предоставяйки средство за обмен, което позволява да се осъществява покупка и продажба на по евтини стоки и услуги. С други думи, ипотеката „покрива“ до определена степен иманентния недостатък на парите и по такъв начин служи в качеството на парично предлагане за останалата икономика. По такъв начин, дългосрочната имуществена ипотека играе основна роля във финансовата икономика, базираща се на дълга…“.
При това се създава само илюзия, че ипотечните кредити решават жилищния проблем. За това, как се оформя тази илюзия, същият Рауботъм обяснява давайки за пример родната си страна – Великобритания: „Ние се провъзгласяваме за демократично общество, базиращо се на правото на собственост, но опита показва съвършено друго. През 1963 г. около 3 млн. къщи са ипотекирани (тоест оставени в залог). Към 1996 г. броя на обектите на собственост намиращи в ипотека, се е увеличило до 11 млн., което се равнявало на 45% от всички жилищни сгради в страната. Понякога казват, че благодарение на ипотеката все повече хора стават собственици на жилища. Но това не е така! Тези жилища се намират в залог, и Вие не притежавате жилище, което е обект на ипотека…
Фактите и цифрите от САЩ, Германия, някои други страни от западна Европа и Япония, които Рауботъм дава в своята книга, показват, че извън Великобритания задлъжнялостта по ипотеки е още по-драматична, и за никакво „общество на собствениците“ не може да се говори. Той отбелязва общата тенденция: по-голямата част от жилищния фонд е заложена, тоест обикновените хора се явяват не собственици, а само ползуватели, при това с увеличаваща се задлъжнялост до толкова, че чак им трябва повече от един живот за да се издължат.
Така, през периода 1070 — 1980 г. дялът на жил. фонд намиращ се в залог, в Германия е нарастнал от 46 на 57%; в Дания от 1965 до 1980 г. – от 71 на 88%. Що се отнася до Япония, то там „сроковете на ипотеките са станали толкова разтеглени, че да завършат погасяването на дълга се пада на наследниците и роднините на длъжника“.
Някои експерти до ден днешен се учудват: как така американското правителство е „проспало“ приближаването на ипотечната криза през 2007 г.? Та нали ситуацията е била крайно напрегната още поне десет години преди това.
Както отбелязва М.Рауботъм, изследването, публикувано през 1997 г. от една водеща федерална кредитна организация, показало, че „сумата на непогасените ипотечни задължения в САЩ възлиза на 4,2 трлн. дол., тоест имало удвояване за последните десет години“.
Приведените от автора цифри хвърлят истинска светлина над финансовото положение на американците, които през целия свой живот са принудени да работят за лихварите, предавайки това тежко задължение на своите деца и внуци. В САЩ постоянно се стимулира повишаване на потребителските настроения посредством натрапване на кредити за покупка не само на жилища, но и други стоки за дълготрайна употреба. Следователно, значителна част от физическото имущество на американците физически лица може да разглеждаме като намиращо се у тях за ползуване, но не като тяхна собственост.
Какво означават тези тенденции? Те означават само това, че американският гражданин окончателно е попаднал в „дълговия капан“: той няма с какво да се разплати с кредиторите, тъй като няма спестявания, а дълговете му по отношение на доходите продължават да нарастват. По време на управлението на президента Рейгън в САЩ, се провеждаше политика на тъй наречената „рейгъномика“. Правели се опити да се съкрати дефицита на федералния бюджет, а това означавало, че щели да намалеят издаваните облигации на съкровищницата, предлагани на паричния пазар. За да компенсират намаляването на държавните заемания, паричните власти на САЩ започнали всячески да стимулират потребителското кредитиране. Наистина, част от парите, които получавал американеца, той насочвал не на покупка на кола, а на фондовия пазар. Не без помощта на лихварите средностатистическият американец от „потребител“ започнал да се превръща в „спекулант“, или „играч“. Затова трябва да уточним: американското общество – е не само „общество на потребителите“, но и – „общество на спекулациите“.


Кредити за държавата и „услуги“ от „икономически убийци“

Сега да поговорим за „работата“ на лихварите по създаването на „търсене“ на кредити от страна на правителството на държавата. Много от „технологиите“ на тази „работа“ са стари като света. Става дума само за частичното им усъвършенствуване.
Един от древните способи за създаване на „търсене“ на „продукцията“ на лихварите (парите) от страна на държавата – е провокирането на военни конфликти, войни, революции. Държавните власти, които се оказват пред лицето на подобни „стихийни“ бедствия, проявяват по-голяма потребност от пари за:
- строителство на отбранителни заводи;
- купуване на оръжие, боеприпаси, продоволствие, медикаменти;
- изплащане на заплати на военните;
- възстановяване на разрушеното стопанство;
- изплащане на репарации и контрибуции и т.н.
В такива ситуации властите нямат избор и са принудени да се съгласят на всякакви условия на лихварите.
Например, Русия през годините на Първата световна война е била принудена да взима „военни“ кредити от своите „съюзници“, в общ обем от 7,7 млрд. златни рубли. За четирите години на войната Русия увеличила своя външен дълг (и без това голям) два и половина пъти.
Очевидно, темата за ролята на лихварите в подготовката и разпалването на войни и други социални „стихийни“ събития и ролята на тези „стихийни“ събития в обогатяването на лихварите е крайно обширна, тя — е предмет на отделен разговор.
Особен принос в създаването на технологията за стимулиране на търсенето на пари от страна на държавата има английският финансист Джон М. Кейс. Той направил „откритие“: държавата не трябва да се бои от дефицит в бюджета и смело „да запушва“ „бюджетните дупки“ с помощта на кредити. Мисля, че гениалния Кейс така и би си умрял като финансист, „широко известен в тесни кръгове“, ако не бил „популяризиран“ от „благодарните“ лихвари.
Днес банкерите са се научили да „натрапват“ кредити на икономически изостаналите страни – даже ако те не се готвят да воюват със съседите си. При съвременните условия това не е особено трудно. Първо, мизерията там е неописуема, и парите не стигат и за най-необходимото. Второ, корупцията там също е неописуема, и за банкерите не представлява голям проблем да „придумат“ ръководителите на тези страни да „приемат“ „икономическа помощ“. Трето, за по-убедително на банкерите помагат да се „прокарва“ „икономическата помощ“ чиновниците от държавните ведомства и сътрудници от международни организации. Това, което банкерите със своите „помощници“ „прокарват“ в развиващите се страни, западните СМИ обикновено наричат „помощ“. Най-често това обаче, е кредит с лихва. Ако и се случи да има премии и субсидии, то те се използуват за това, че да „разчистват“ пътя на кредитите и заемите.
За да разберем, как изглежда на практика „икономическата помощ“ за изостаналите страни, препоръчвам да прочетете книгата на Джон Перкинс „Изповед на икономическия убиец“, която претърпя няколко издания в нашата страна. Ще си позволя да приведа само един обширен цитат от тази книга, за да стане понятно на читателя, кои са тия „икономически убийци“ и за какви „банкови технологии“ става дума в тази книга:
„Икономическите убийци (ИУ) – това са високоплатени професионалисти, които измъкват от различни държави по целия свят трилиони долари. Парите, получавани от тези страни от Световната банка, Агенцията на САЩ по международно развитие (USAID) и други оказващи „помощ“ организации, те прехвърлят в сейфовете на най-големите корпорации и джобовете на няколко най-богати семейства, контролиращи световните природни ресурси. Те използуват такива средства, като мошенически манипулации с финансовата отчетност, фалшификация на избори, подкупи, изнудване, секс и убийства. Те играят на старата като света игра, придобиваща застрашителни размери сега, във времената на глобализацията…
Както и членовете на мафиотски организации, ИУ правят „услуги“. Тия услуги имат формата на заеми за развитие на инфраструктурата… условие за получаване на заема се явява това, че работата по тези проекти ще изпълняват само фирми от нашата страна (САЩ – В.К.). Фактически, по-голямата част от средствата така и не излизат от пределите на САЩ: парите просто се превеждат от една банкова сметка в друга.
Въпреки, че парите се завръщат в корпорациите – членове на корпорократията (тоест кредиторите), страната, получила заем, е задължена да го изплати с лихвите. Ако ИУ се е справил превъзходно със задачата си, заемите ще са толкова големи, че длъжникът само след няколко години ще бъде неспособен да изплаща дълга си и ще се окаже в ситуация на дефолт. И ето тогава подобно на мафията, ние искаме шейлокския „фунт жива плът“. Тази част се състои от една или няколко позиции: страната е длъжна да гласува по наше нареждане в ООН, да позволи да разположим наши бази и ни допусне до драгоценните си ресурси, например нефт или Панамския канал. Разбира се, при това длъжникът по прежному си остава длъжник – и ето още една страна е влязла в империята“.


Глава 9

Либерализация на фондовите пазари

Борсовият спекулант — е човек, изучаващ бъдещето и действащ преди то да настъпи.

Бернард Барух(1870—1965), американски финансист, спекулант и съветник на редица американски президенти


Убиват на война и грабят на борсата хора, които ти никогда не виждаш.
Альфред Като (1858—1922), френски писател и журналист

Валутни резерви, или Безкрайно търсене на услугите на лихварите

Усилването на неустойчивостта на финансовите пазари, за която вече повече от десетилетие пишат „професионалните икономисти“, се явява не страничен ефект на общата либерализация, а една от главните й цели. Такава неустойчивост е изгодна на финансовите спекуланти, които правят големи пари на колебанията на валутните курсове и процентните ставки. Естествено, че те и организират тези колебания. Но все пак главен бенефициент на построената така система на „люлеещи се“ пазари се явяват световните лихвари, които владеят печатната машина на ФРС. Усилването на неустойчивостта на финансовите пазари създава повишено търсене на „продукцията“ на ФРС – доларите.
Разбира се, ние тук не правим разлика между спекулантите и стопаните на ФРС – често те са едни и същи хора. Става дума за това, че целта за получаване на емисионен доход от печатане на допълнителна маса „зелена хартия“ се явява по-приоритетен и стратегически, отколкото целта за получаване на незабавни доходи от спекулации. Зад финансовите спекуланти от типа на Сорос стоят световните лихвари, които използуват спекулантите за достигане на своите стратегически цели.
Повишаването на мобилността на капитала е довела до това, че международното движение на капитали се е превърнало в миграция на „горещи“ пари. Ако обикновените пари се явяват инструмент за инвестиране, то „горещите“ пари – инструмент за създаване на кризи в страните, където тези пари влязат. След възникването на кризите чуждестранните инвеститори изкупуват евтино „парчетата“ от разрушената икономика (обезценените активи от реалния и банковия сектори). Парите създават разрушения, пари се правят от разрушенията.
Редовните „набези“ на спекулантите на отделни страни започнали примерно преди две десетилетия. Всички помнят „набега“ на Сорос на британската лира стерлинг през 1992 г. – той завършил с падането на курса на британската валута. През 1994 г. по подобен начин бил съборен курсът на мексиканското песо.
Най-ярък пример за това, как спекулантите умеят да срутват националните валути и да правят големи пари от това, се явява финансовата криза през 1997 — 1998 г. в страните от Югоизточна Азия. Тези страни (Тайланд, Южна Корея, Малайзия, Хонконг, Филипините, Сингапур) в продължение на няколко години (особено през 1990 г., когато японската икономика влязла в перманентна стагнация) демонстрирали най-високите темпове на прираст на БВП, в това число и преизчислено на глава от населението. В тази връзка страните от ЮИА си спечелили репутацията на „азиатски тигри“. Чиновниците на МВФ и „професионалните икономисти“ използували тези страни като „нагледен пример“ за да докажат, какво може да се постигне в „икономиката“, когато послушно се следват препоръките на Вашингтонския консенсус. Основните препоръки: либерализация на международното движение на капитали и въвеждане на свободно плаващ курс на националната валута. На всички страни от „третия свят“, а също така и на РФ и на другите бивши съветски републики и бивши социалистически републики настойчиво се предлагало да следват по пътя на „азиатските тигри“.
Счита се, че главни организатори на финансовата криза през 1997 — 1998 г. са такива финансови спекуланти като: Джордж Сорос, Джулиан Роббертсон и други „хеджери“. В дадения случай е добре да напомним думите на Джордж Сорос: „Живота се създава по края на хаоса, а аз се специализирам да използувам хаоса. Това при мен се получава най-добре“. Обаче, Сорос явно скромничи: той не само използува хаоса, той го създава. Така действуват и другите големи спекуланти.
Тези господа действат чрез своите инвестиционни фондове, преди всичко, хедж фондове (ХФ), имащи ярко изразен спекулативен характер. С помощта на ХФ те мобилизирали на световните финансови пазари грамадни капитали и насочвали в страни с тъй наричаните „формиращи се пазари“ (emerging markets). Средствата, привличани от ХФ, понякога превишавали собствените им капитали десетки пъти (създавал се тъй наречения „финансов лост“). Крупен фонд със собствен капитал от 1 млрд. дол. можел през 1990-те години да привлече средства до 100 млрд. дол. Такива суми превишавали валутните резерви на централните банки на болшинството страни в света. Сценария за криза е много прост: от страната приемник се започва извеждане на огромни капитали, което създава рязко покачване на търсенето на чуждестранна валута (преди всичко долари на САЩ); едновременно се увеличава предлагането на националната валута, което създава риск от падане на цената й спрямо резервните валути. Централната банка на страната, подложена на тази атака, се опитва да противодействува на падането на цената на националната валута, като изразходва за това наличната резервна валута. Когато „патроните“ (тоест резервната валута) свършат, тогава настава срутване на националната валута.
Например, централната банка на Тайланд за две седмици (през май 1997 г.) изразходвала 10 млрд. дол. за това, да може да удовлетвори заявките за продажба на бати (националната валута) и да поддържа курса на до кризисното ниво (25 бата за долар). В средата на 1997 г. започнало рязко падане на бата, което продължило до началото на 1998 г., когато за 1 дол. давали 56 бата. В Южна Корея националната парична единица – вон – също паднала: до кризата 1000 вона за 1 дол., в края на кризата — 1700:1. най-дълбоко пропаднала Индонезийската рупия. До кризата за долар давали 2000 рупии, а в края на кризата вече давали 18000 рупии за долар, тоест девет пъти повече!
Рязкото падане на валутните курсове на националните парични единици води в следствие ръст на инфлацията, рязко увеличаване на дълговото бреме на националните компании и банки (дълговите задължения се изчисляват в чужда валута), повишаване на процентните ставки по кредитите, банкрути, спадане на производството и показателите на БВП. Именно по това време на сцената излизат чуждестранните „инвеститори“, които е по-правилни да наричаме „акулите“, или „мародерите“, поглъщащи на парчета или наведнъж поевтинелите активи.
Ще дадем пример на това, как са докопали „плячката“ чуждестранните „акули“ в страните от ЮИА след „рухването“ на националните им валути през 1987 — 1988 г.:
В Индонезия BNP Paribas погълнала финансовата група Peregrin (най-голямата не японска финансова група в Азия); в Южна Корея Procter & Gamble придобила компанията Ssanyong Paper, а General Motors — компанията Daewoo Motors; на Филипините First Pacific придобила пивоварните San Migel и т.н.
Ето какво по повод на действията на чуждестранните „инвеститори“ в страните от ЮИА през ония години пише С. Голубицкий: „Тигрите разкъсвали възрастни чичковци, наемайки като подизпълнители отначало валутни спекуланти (Сорос с другарите му, които давали кредити с немислимото пет процентно „рамо“ в пряк смисъл безгранични капитали), а след това МВФ и Световната банка, завършили обезценката на азиатските активи с помощта на кредити SAP“.
За справка: SAP, Structural Adjustment Program – програма, натрапвана на страната – получателка на кредита на международния финансов институт; тази програма е насочена към окончателната „либерализация“ на националните пазари и предвижда: свиване на социалните програми, пълна отмяна на държавните субсидии, приватизация на предприятията от държавния сектор, снижаване на курса на националната валута, усилване не експортната ориентираност на производството и т.н.
Кризи, подобни на оная, която се случила в страните от ЮИА през 1987 — 1988 г., са ставали и в други страни на ПСК. По оценки на специалистите от ЕЦБ, всичко за периода 1995 — 2003 г. в страните с „формиращи се пазари“ са станали 36 кризи – започвайки с кризата в Аржентина през януари 1995 г. и завършвайки с кризата в Словакия през август 2003 г.
За последствията на финансовите кризи в страните с „формиращи се пазари“ (в това число и Русия през 1998 г.) е казано и написано достатъчно много. Не малко е казано и за този „улов“, който попада в гърлото на западните „инвеститори-акули“. Но при всичкото това често се забравя най-главното следствие (или най-важния резултат). Страните от ПСК (периферията на световния капитализъм) изведоха от тази криза съвсем прост урок: за да се защитят от спекуланти и инвеститори-акули, са необходими по-големи валутни резерви. Именно от тогава централните банки на страните от ПСК започнали с високи темпове да натрупват валутни резерви, създавайки с това устойчиво търсене на „продукцията“ на Федералния резерв на САЩ. Ето това и бил основният резултат от серията финансови кризи, организирани от спекулантите през миналото десетилетие.
За този резултат от кризите през 1990-те години красноречиво говори статистиката. Обемът на международните валутни резерви от 1600 млрд. дол. в началото на 1999 г. нарастнал до повече от 7000 млрд. дол. в средата на 2008 г. Кризата през 2008 — 2009 г. само малко забавил стремителният ръст на валутните резерви. В края на 2010г. техният световен обем вече прехвърлил 9000 млрд. дол.
При това резервите в страните с „формиращи се пазари“ за десет години (от 1999 до 2008 г.) са нарастнали с 1000 млрд. дол. до 5500 млрд. дол. 70% от общия прираст се пада на три държави – Китай, Япония и Русия.
Получава се интересна картина: дялът на икономически развитите страни („златния милиард“) в световния БВП през 2010г. е била равна примерно на две трети, а дялът им в световния валутен резерв – на една трета. Съответно дялът на страните от периферията на световния капитализъм (останалите шест милиарда жители на Земята) в световния БВП е бил около една трета, а в световните валутни запаси – две трети. Подобна асиметрия показва, че страните от ПСК, където живее по-голямата част от населението на планетата, чрез механизъм на хипертрофирано раздуване на своите валутни резерви обслужва стопаните на „печатната машина“. Световните лихвари налагат на периферията на световния капитализъм института на „валутните резерви“, с чиято помощ ограбват почти цялата планета. „Валутните резерви“ – са най-важния инструмент на съвременния неолиберален колониализъм.


Поредния сеанс на финансовата магия: CDS

На пазара на ПФИ в началото на миналото десетилетие инвестиционната банка „Морган Стенли“ „пуснал“ такъв „вълшебен“ инструмент, като CDS (Credit Default Swap), който изиграл не най-последната роля в подготовката на условията за сегашната криза. На руски език това название може да преведен примерно така: „гаранция от кредитен дефолт“. Този инструмент позволява, ако може така да се изразим, да се повиши качеството, или ликвидността на едни или други активи, например, акции или облигации (съответно, за емитента на тези акции или облигации това ще означава определена гаранция от дефолт по своите задължения). Даже ако активите се окажат доста „боклук“, тях с помощта на „вълшебната пръчка“ наречена CDS може да бъдат „облагородени“. Направо като в приказка: поръсил с жива вода мъртвия и той възкръснал. Наистина, тази „вълшебна пръчка“ („жива вода“) трябва да си я купиш. При това пазарът е заринат с „вълшебни пръчки“, и ще има за всички! Цената е съвсем поносима. Ако преминем от езика на детските приказки на езика на правоохранителните органи, то това се нарича съзнателно въвеждане в заблуждение на участниците в пазарните отношения. В дадения случай инвеститорите, придобиващи такива „оживителни“ активи. А ако преведем на обикновен разговорен руски език, то това се нарича банална измама.
Обемът на пазара на CDS в навечерието на сегашната криза се равнявал на 58 трлн. Дол., което примерно съответствува на световния БВП.
Ето какво пише по повод „вълшебната пръчка“ Д. Голубовский:
„CDS – това днес, по същество, взаимно подсигуряване на всички банки и корпорации и едновременно с това колективна ръка, държаща всички големи играчи на пазара за врата. При проблеми с ликвидността дори у няколко големи играча, още повече, у основни имитенти на CDS, ставките на пазара на CDS подскачат и други, даже и здрави играчи започват да изпитват трудности с кредитирането.


Финансовата магия като средство за управление на реалния свят

Днес всички пазари може да разделим на две големи групи: а) пазари на реални активи; б) пазари на виртуални активи.
Класическите пазари на реални (физически) активи – са пазари на стоки. Най-разнообразни стоки: потребителски, инвестиционни, суровинни, промишлени и т.н. Тук може да включим такива физически активи, като недвижими имоти, земя, природни ресурси, основни производствени фондове (предприятия). А пазарите на виртуални активи – това са, преди всичко, производни инструменти; тези инструменти, както отбелязахме, не са обезпечени с реални активи.
Междинно положение заемат фондовите пазари, на които се обменят акции и облигации. Това са пазари на фиктивния капитал – капитал, който може да наречем „виртуално активен“ по отношение на такива активи като нефт, земя, основни фондове и т.н. в същото време по отношение на производните инструменти на фондовия пазар, са относително „реални“, тъй като акциите и облигациите се явяват огледално отражение на света на реалните активи (макар, че това отражение, използувано от играчите с цел манипулация, може да съдържа големи изкривявания).
Мащабите на сделките на пазара на виртуални активи днес са просто астрономически. Доколкото пазарите на производни инструменти не се контролират нито от борсите, нито от държавата, то точни данни за оборотите на тези пазари няма.
По оценки на Дж. Сорос и Дж. Стиглица, в средата на 2008 г. пазарът на деривати се изчислява на сумата 15,5 трлн. дол. с САЩ и около 60 трлн. дол. в света. Тези суми са еквивалентни на БВП съответно на САЩ и на света. Предполагаме, че дадената по-горе оценка е крайно консервативна, по-скоро тя се касае само за част от пазара на деривати (преди всичко, CDS и различни модификации на кредитните деривати). Съществуват и други оценки с доста по-високи стойности. По оценка на международните организации (МВФ, СБ, ЮНКТАД), само извън борсовият оборот на различните деривати през 2005 г. е бил 221 трлн. дол.
До началото на кризата разликата между оборотите на пазарите на виртуални и реални стоки се измервал с десетки пъти. Днес световната икономическа криза е в пълен разгар, което доведе до определено „свиване“ на пазарите на ПФИ. Обаче във всички случаи мащабите на търговията с виртуални активи в пъти е повече от търговията с реални такива.
Явната доминация по обем на оборота на пазара на виртуалните активи над пазара на реални активи създава изключително благоприятни условия за лихварите. Та нали именно те контролират пазара на виртуални активи. Водещи участници на пазара на фючърси, форуарди и опции – са JP Morgan, Goldman Sachs, Bank of America, City Bank, други гиганти на Уолстриит (по операции с всички видове деривати – фючърси, форуарди, опции – първо място в продължение на много години заема JP Morgan).
Цените на пазара на производни инструменти се образуват под влияние на очакванията, а очакванията са крайно субективни. А ако те са субективни, то от това се възползуват лихварите — по различни начини (за които говорихме по-горе) те формират нужните очаквания. Ако може така да се изразим, те „създават бъдещето“. А цените, които се получават на пазара на виртуалните активи, оказват влияние на цените на реалните активи (стоки): купувачите и продавачите на пазара на физически активи и стоки са принудени да се „подравняват“ с цените на виртуалните активи.
За новия механизъм на ценообразуване на пазара на реалните стоки и активи знаят не само лихварите, но така също и много специалисти, в това число и тези, които са призвани да регулират и контролират стоковите и финансовите пазари (антимонополните комитети, комисиите по ценни книжа, централните банки и т.н.). В същото време учебниците продължават, по старому, да внушават на студентите: цената на стоката се образува под влиянието на търсенето и предлагането на пазара. Законът за търсенето и предлагането се обявява за толкова „железен“, както и законите на ОМ и на Нютон. Новият механизъм за ценообразуване рядко става предмет на публично обсъждане. Обаче някои „откровения“ на отделни специалисти попадат на страниците на печата.
Например, Л. Нюберг, заместник управляващ на централната банка на Швеция (Банка на Швеция) на страниците на списанието BIS Review през 2007 г. разказва за пазара на кредитни деривати (КД). Първо, той отбелязва, че 85% от всички сделки с КД се падат на десет инвестиционни банки, сред които се открояват особено Morgan Stanley, Goldman Sachs и UBS. Именно тази „тройка“ контролира пазара на КД. Второ, активите на чиято основа се създават КД, примерно 80%, се състоят от корпоративни облигации (останалите активи – традиционни банкови кредити, различни видове суверенен дълг). Трето, пазарът на КД по съвкупна номинална стойност на оборота на инструменти примерно на два пъти превишава глобалния пазар на корпоративни облигации (примерно 12 трлн. дол. срещу 6 трлн. дол.). Такова превишение, по мнението на Л. Нюберг, се обяснява с това, че някои кредитни рискове могат да се препродават на пазара на КД няколко пъти. Четвърто, стойността на КД е тясно свързана със стойността на лежащите в основата й облигации, но пазарът на КД се явява по-ликвиден, от пазара на облигации, и в крайна сметка, се формират именно на пазара на КД.
Най-големите инвестиционни банки чрез производните инструменти контролират не само пазарите на корпоративните облигации, а и всички фондови пазари, тоест и котировките (цените) на акциите на компании от различни отрасли на икономиката. Именно затова лихварите се стремят към това, че всички повече или по-малко значими предприятия на страните от ПСК (периферията на свет. капитализъм) да участвуват със своите ценни книжа на националните и световните фондови борси. В този случай националните предприятия попадат напълно под контрола на световните лихвари, които „дирижират“ фондовите пазари, а като „диригентска палка“ използуват различни производни инструменти.
Ще използуваме фрагмент от една интересна статия озаглавена „Кой движи невидимата ръка на свободния пазар?“, в който лаконично се обяснява техниката на това „диригентско изкуство“: „… лъвския дял на пазара (фондовия – В.К.) се контролира от група много състоятелни граждани и банкови структури (авторът има в предвид, че тези граждани и банкови структури непосредствено владеят значителна част от ценните книжа, въртящи се на пазара – В.К.). по такъв начин ФРС и Ко (тоест централната банка на САЩ, свързаните с нея банки на световните лихвари и физически лица, явяващи се крайни притежатели на тези банкови структури – В.К.) притежават контрола над фондовия пазар. Това е добре, обаче е малко. Когато целият останал пазар е обхванат от паника, те (от една страна –ФРС и Ко., от друга – дребните притежатели на ценни книжа – В.К.) се оказват в примерно равни условия. Половина на половина. За решаването на тоя проблем е и създадена „Отряд по Предотвратяване на Падането“. Ето как той работи. Съществува индекс на пакет акции, състоящ се от 500 американски компании (S&P500), представляващи всички сектори на икономиката. Тяхното общо състояние отразява настроението на пазара, и когато върви надолу, повечето акции на фондовия пазар отиват надолу. Защото, когато на всички им е зле, то доброто не може да е много. Следователно, ако поставим под контрол този индекс, то може да дирижираме фондовия пазар, изразходвайки на няколко порядъка по-малко средства.
Прието е да се смята, че ФРС осъществява контрол за инфлационния растеж на цените с помощта на такива инструменти, като процентните (отчетни) ставки, които помагат за регулиране на количеството пари в обръщение. Но това е твърде инертен, тромав механизъм. С появата на пазарите на производни инструменти механизмът се е изменил, паричните власти вече имат възможност по-оперативно да управляват инфлацията. Но за този механизъм не може да прочетете в учебниците. А всичко е много просто. Динамиката на цените на стоковите пазари, преди всичко, се определя от цените на няколко базови стоки, които, така или иначе, влизат в състава на разходите за производство на почти всички стоки. Става дума за нефта, нефтопродуктите, металите, зърнените стоки. Това са борсови стоки, на тяхна основа са създадени съответните производни инструменти. Инвестиционните банки, тясно свързани с ФРС, при необходимост могат да изменят траекторията на движение на цените на фючърсите, привързани към борсовите стоки (ФРС е готова да поддържа, ако е необходимо, операциите на инвестиционните банки с пари). Изменението на цените на производните инструменти повлича след себе си промяна на цените стоковите пазари в нужното за ФРС направление.
Струва ли си да се учудваме след това, че цените на нефта (нашата главна експортна стока) могат да се покачват или понижават, през месец или два, два до три пъти. Например, през лятото на 2008 г. цената за барел нефт достигаше до 150 дол., а през есента на същата година падна до 60 дол. Това е ефективен инструмент за управление не само на американската, но и на световната икономика! При това, лихварите като основни крадци по-силно от всички викат: „Дръжте крадеца!“, и сочат с пръст към страните от ОПЕК. Както вие разбирате, страните от ОПЕК нямат нищо общо.
Не е успяла да се слегне прахта от първата вълна на финансовата криза, а пазарът на деривати се разраства отново. През 2010г., по данни на Futures industry Association (FIA) – една от най-големите професионални асоциации на борси на деривати, само в САЩ обемът на пазара на деривати възлизал на около 600 трлн. дол. (при това световният БВП не превишавал 70 трлн. дол.). През 2010г. броят на сделките с деривати нарастнал с повече от една четвърт, при това за първи път азиатските сделки (пазарите в Япония, Китай, Хонгконг, Сингапур) надхвърлили американските. Така, в света за една година са били обработени 22,3 млрд. контракта, сред които 8,86 млрд. сделки се падат на страните от АТР (Азиатско-Тихоокенски Район) и 7,17 млрд. контракта – на Северна Америка. Това е най-бързият ръст от 2007 г. насам.

Финансите като пирамида

Фактически по времето на Гринспен финансовата система от трипластова се е превърнала в четилипластова. По-рано системата е имала следните нива:
1) „истински“ пари (злато или други „законни платежни средства“);
2) задължения, имащи форма на депозити (депозитни пари);
3) задължения във вид на традиционни ценни книжа (полици, акции, облигации и др.).
Сега над третото ниво се надстроява четвърто – във вид на деривати. Може да се каже, че четвъртото ниво – това са задължения, които формално са длъжни да обезпечават изпълнението на задълженията от третото ниво (например, това е вече споменатия инструмент CDS). Освен това дериватите са предназначени да осигуряват и задължения, които са възникнали извън финансовата система (задължения по доставка на стоки). Но и тези, така наречени, „стокови“ деривати фактически също са станали част от финансовата система.
Днес ние си имаме работа с обърната финансова пирамида: стойностния обем на ПФИ (задължения по контракти в номинално изражение) превишава стойностния обем на „инструментите“ от трето ниво десетки пъти, от второ ниво – стотици пъти, от първо ниво – хиляди пъти. Може да си представим, какво бясно търсене на инструменти oт трето ниво поражда пазарът на ПФИ, а, в крайна сметка, на пари (депозитни и „истински“), образуващи второто и първото нива. А тъкмо това е нужно на лихварите.
Кой все пак се подвизава на четвъртото ниво? Преди всичко, инвестиционните банки, които в САЩ, както споменахме, формално са били „отлъчени“ от процеса на „производство“ на пари (в това число и на депозитни), и им е била оставена „екологическата ниша“ на спекулативните операции на финансовите пазари. Играта на инвестиционните банки на пазара на ПФИ по своята „рентабилност“ най-малкото не отстъпва на кредитно депозитните операции на „класическите“ търговски банки. През 1990-те години търговските банки започнали да изглеждат тромави и старомодни на фона на динамично развиващите се инвестиционни банки. Появили се също така и друг тип финансови институти, специално ориентирани към игра на пазарите на деривати: взаимни фондове, хедж фондове, специализирани инвестиционни фондове. Структурирани облигации на инвестиционни фондове активно се купували от пенсионни фондове. Играта на най-големите инвестиционни банки от рода на „Голдман Сакс“, „Мерил Линч“, „Джей Пи Морган“, „Морган Станли“, „Лемън Брадърс“, била безпогрешна: те, като винаги приближени на ФРС, по определение, имали достъп до „инсайд“ (вътрешна информация – бел.пр.). Либерализирането на пазарите в условията на „рейгъномиката“ спомагало за ръста на тяхната волатилност (колебания), което било добре дошло за инвестиционните банки. След известно време те се научили ефективно да управляват пазарите с помощта на производни инструменти, формирайки търсене на виртуалните стоки (активи) и предлагане на подобни виртуални стоки в нужната посока. Казано по друг начин, те самите станали производители и собственици на „инсайд“, тоест „стопани“ на пазарите. Продавачите и купувачите на реални стоки (активи) попаднали в пълна зависимост от спекулантите, опериращи на пазарите на производни инструменти, „привързани“ към тези реални стоки (активи).
Да напомним отново, пазарът на тези финансови инструменти се намира извън контрола на държавните регулации. Затова до известно време размахът на изграждане на този четвърти етаж на финансовата пирамида за много хора е останал незабележим. Голямата ангажираност на големите банки и компании в операциите на пазара на деривати също се е криела, понеже тези операции се разглеждат като задбалансови.
Ето какво пише по този повод А. Соломатин: „В баланса на предприятията в САЩ не се отразяват срочните контракти. Фючърсите се появяват в баланса внезапно, точно в тоя момент, когато по тях трябва да се плаща. Фючърсния контракт представлява намерение на страните в бъдеще да купят/продадат някакъв актив по определени цена и количество. Разбира се, че „намерение“ не води до никакви счетоводни операции по баланса. Ако аз съм сключил контракт за закупуване на 10 т злато по цена 300 дол. за унция с доставка на 27. 3. 2008 г., то до тази дата си живея спокойно, защото дупка в баланса ми ще се появи именно на 27. 3. 2008 г.“.
Именно тези „дупки“ станали сериозни пробойни в корпусите на много американски компании и банки по време на сегашната криза.
Ако след прехода на света от стоковите пари към кредитни започнали да казват: „парите – са дългове“, то в условията на разцвета на дериватите имаме всички основания да кажем: „дълговете – са пари“. Всичко се опознава в сравнение: по отношение на четвъртото ниво „инструментите“ от третото ниво изпълняват ролята на напълно надеждно обезпечение, за четвъртото ниво те са като „истински“ пари. Почти „истински“ пари в условията на разцвета на дериватите станали задълженията на инвестиционните банки, които наводнили финансовите пазари с облигации. Рязко се повишил рейтинга на съкровищните облигации, де-факто министерството на финансите на САЩ също станало емитент на парична маса. В специалната литература даже им дали названието „финансови пари“.
Ако в условията на промишления капитализъм под парична маса се подразбирало само налични пари, емитирани от централните банки и депозитни (безналични) пари, емитирани от търговските банки, то в условията на финансовия капитализъм понятието парична маса се разширило. В нея започнали да включват различни дългови ценни книжа, които някои специалисти започнали да наричат „финансови пари“.
Построяването на третия етаж на финансовата система създало голямо облекчение на паричните власти: за ФРС на САЩ това означавало, че към процеса на създаване на парична маса от търговските банки се включвали също така и инвестиционните банки, съкровищницата на САЩ и други емитенти на ценни книжа.
За съкровищницата на САЩ това било също така определена гаранция, че от нея притежателите на облигации няма да потърсят погасяване на дълговете: изваждането от втория етаж на „пирамидата“ „тухли“ наречени „съкровищни облигации“ би създало мултипликационен ефект на „срив“ на конструкцията на третия етаж на „пирамидата“ (пазара на деривати). Във връзка с построяването на четвъртия етаж на световната финансова система станало окончателното откъсване на финансовия сектор от нефинансовия (реалния), пълното превръщане на капитализма във „финансов“ капитализъм, „паричен капитализъм“, или „икономика казино“. Реалният сектор в условията на финансов капитализъм е обречен на окончателна „смърт“. „Професионалните икономисти“ такъв финансов катаклизъм наричат с красиви и в същото време безсмислени думи: „постиндустриално общество“, „икономика на знанията“, „нова икономика“, „икономика на услугите“ и т.н.