Известният и като МОЧА (Монумент на окупационната червена армия) сред столичани "паметник" на Съветската армия, която разграби държавата и унищожи надеждите на поколения българи, няма място в столицата на България.
Общоизвестен и безспорен факт за всеки малко по-начетен студент по история и грамотен българин, запознат със събитията от Втората световна война и незаблуден от пропагандата е, че Съветската армия влиза в България като окупатор през 1944 година. За "благодарност" от безгръбначните лакеи комунисти в страната, в центъра на столицата е построен паметник по този повод, на когото с цялата си наглост е изписано: "На Съветската армия освободителка от признателния български народ". Няма по-голяма гавра от това народът да бъде признателен към окупатора.
Единственото, от което армията на СССР ни освобождава, е:Националното ни достойнство и памет;
Постигнатият, макар и за кратко, национален идеал - освобождението на Македония и Беломорието;
Нашата собственост, имоти и земи;
Царство България и независимостта на отечеството.
Добре е да се обясни и спомене, че Съветската армия и Съветският съюз нямат общо с Руската империя. В България има много хора, които са признателни на Русия, заради това, че тя ни освобождава през Руско-турската война през 1877-1878 година и в резултат от това България отново се появява на картата на европейския континент. Няма да се спираме на това какви са интересите и целите на Руската империя в този период, но в знак на благодарност в София е построен паметник на "царя освободител" Александър II. Русофилията на част от българите не означава да бъдеш подчинен и задължен на Съветския съюз.
Паметникът на съветската армия, така нареченият МОЧА, е по-висок от този на царя и империята, които освободиха България. Именно болшевиките чрез терор и преврат избиха семейството на царя, който освободи България, каква признателност може да има България към Съветския съюз? Същият този Съветски съюз, който плати и направи комунистическо въстание в страната (Септемврийското въстание) и предизвика гражданска война, която с кръв плати българският народ. Същият този Съветски съюз, който плати динамита за взривяването на църквата в Света Неделя - най-кървавият атентат в българската и като цяло европейската история.
Какво е и как се стига до Съветската окупация?
Със започването на Втората световна война България е изправена пред съдбоносния избор на коя страна да се включи. Под напора на това, че немската армия е пред българската граница и очертаващата се дотогава победа на Германия в конфликта, България се присъединява към Тристранния пакт, но формално. Страната остава неутрална и не изпраща войски на нито един фронт, и до последно поддържа дипломатически отношения със Съветския съюз. Въпреки това, на 5 септември Съветският съюз обявява война на България. Парадоксално е, че страната ни е единствената държава от Оста, на която СССР обявява война, въпреки че страната не е участвала във военни действия срещу съветските войски. В резултат на това, на 9 септември 1944 г. в България е извършен държавен преврат, при който правителството на Константин Муравиев е свалено, а властта е поета от Отечествения фронт (ОФ) с подкрепата на Червената армия.
От 9 септември 1944 до декември 1947 година България остава окупирана от Съюза на съветските социалистически републики (СССР). Съветската окупация представлява невиждана касапница, грабеж и икономически срив на България.
По силата на съглашението за примирие страната ни е задължена да предостави всички летища, пристанища, гари, транспортни средства, всички ресурси на страната, като цяло цялата инфраструктура, на съветските войски. През периода на окупацията близо 600 000 съветски войници пребивават на българска територия.
Архивите в Държавна агенция "Архиви" (ДАА) са категорични, че отношението на съветските войници към обикновеното българско население е потресаващо. Грабежи, мародерство, изнасилвания, убийства на стотици хора. Това е било ежедневието на българина именно в периода на окупацията.
Към тежестта да се издържа финансово Съветската армия на българска територия се добавя и необходимостта да се изплащат от българската държава обезщетения на гражданите, които са претърпели щети от същата тази армия. Така бремето върху страната ни става тройно - издръжка на чужда армия, стотици убити и ранени от тази армия и изплащането на обезщетения за близките на ранени, ограбени и убити от Съветските войски.
Според данни от архивите на БНБ окупацията на България от Съветския съюз е струвала над 133 милиарда лева. Това представляват две трети от националния доход на България, които са отивали за издръжката на една окупационна армия, което предизвиква най-голямата продоволствена и икономическа криза в новата българска история. Сумата от 133 милиарда лева се равнява на около 300 милиона долара. Това е почти 4 пъти повече от репарациите, които България трябва да плати според Парижкия мирен договор.
По същото това време е извършен и така нареченият "Народен съд". Той осъжда на смърт над 2700 души. Сред екзекутираните на 1 февруари 1945 г. са тримата регенти (принц Кирил Преславски, Богдан Филов, ген. Никола Михов), 22 министри, десетки депутати, висши офицери и общественици. Общо са издадени 9155 присъди, унищожавайки елита на нацията. В месеците след идването на Червената армия в страната целенасочено и последователно са избити учители, лекари, свещеници, адвокати, журналисти, заможни земеделци, дейци на ВМРО и като цяло елитът и авторитетът на българската нация. Авторитетни историци по въпроса посочват, че за периода са убити без съд и присъда десетки хиляди българи.
Съветската окупация поставя края на борбите на българите за национално обединение. С налагането на интернационалната идея и това, че пролетариатът няма родина, се слага край на цялата неписана национална доктрина на българската нация за обединението на отечеството в неговите етнически граници в Мизия, Тракия и Македония. Същият този идеал е започнат от Апостола на българската национална революция Васил Иванов Кунчев Левски, който заявява: "И ние сме хора и искаме да живеем човешки: да бъдем напълно свободни в земята си, там, гдето живее българинът – в България, Тракия и Македония!"
Именно този национален идеал е мисълта, ежедневието, целта на всеки един национално мислещ български революционер, държавник и общественик в следващите поколения на българската държава след освобождението. Множеството въстания, освободителни войни и битки, които българинът е водил, се прекършват именно чрез идването на съветските войски в страната ни и установяването на тоталитарен режим по Сталиниски тип в България.
Ето какво казва и последният исторически лидер на ВМРО по темата: "Нека запомним и се съобразяваме и за в бъдеще с факта, че загубата в 1913 и в 1918 година за българщината е по-малка от тая в 1944 година!" - Иван Михайлов
Това е причината за това, че в България не може да има съветски паметници - паметници на лъжата, защото съветската армия не освобождава никого от нищо. Крайно време е центърът на София да осъмне с хубав български паметник, символизиращ единството на българската нация и повдигащ националния дух на обществото. Крайно време е тотемите на болшевизма да бъдат изкоренени!
Автор: Калоян Христов
Документ за бащата на острие на Радев: Тоталитарен копой, политически милиционер, съсипал много талантливи хора
През 2012 година в БАН е особено напрегнато. Обявен е конкурс за нови членове-академици. Накрая по документи са допуснати двама, като единият от тях е Васил Проданов, бащата на днешното икономическо острие на Румен Радев – Коснстантин Проданов.
Срещу Васил Проданов се завихря истински народен бунт в академичните среди, който намира своето отражение в отворено писмо на професор Петко Ганчев.
Интересното е, че в последствие писмото от 6.10.2012 година е заличено в интернет, явно през добре платена кампания за зачистване на следи към бъдещия прогресивен депутат. Не и обаче в един сайт, където 7dniplovdiv.bg го намери.
Вижте какво пише проф. Ганчев за бащата на Костадин Проданов:
„Вторият – дългогодишният помощник на Милко Балев – най-ретроградната фигура в Политбюро на ЦК на БКП и втория човек след Т.Живков – чл. кор. Проф. Васил Проданов.
Тази политическа позиция осугури на господина “етик”, преквалифицирал се след серия пропагандни материали по идеология на комунизма в политически философ, дълги години директорското място в Института за философски изследвания на БАН и “естествено” подбиране на вярното си обкръжение от посредствени научни сътрудници, които го величаеха.
Вероятно това не е стигало на господина, който от средата на 80-те години на ХХ в. вече се подвизава като агент от Шести отдел на Шесто управление на Държавна сигурност под псевдонима “др. Иванов”. Разкриването на моралния образ на този човек от Комисията по досиетата стана много късно, защото от средата на 80-те години на ХХ в. до 2010 година, т.е. четвърт век този представител на политическата милиция на тоталитаризма в науката съсипа съдбите на много талантливи хора, като пречеше на тяхното развитие и публично признание и толерираше от властовите позиции на разните комитети и съвети само своите лакеи.
Протоколите на Института за съвременни социални теории, откъдето той е изгонен през 1983 г. за плагиатство и протоколите на Института за философски изследвания, както и на различни обществени структури като Агенцията за дискриминация, колкото и пестеливо да е правено това са запазили част от атмосферата, която този представител на политическите копои е насаждал и в редица случаи се е разправял със своите опоненти, намерили морална смелост да се опълчат срещу му.
Завършвайки това “Отворено писмо” аз искам да попитам членовете на Българската академия на науките, нейното ръководство: “Има ли в тази велика институция на българския дух, родена преди рождението на съвременната българска държава достойни мъже, не само умни и знаещи, но и с характер и воля, които да отхвърлят дългата ръка на сталинизма и ДС и да положат началото на нейното възраждане, като условие за възраждането на държавата ни, или и тя неумолимо, неспасямо ще бъде погубена за десетилетия?”
" С отпаднала необходимост"!
Следваща инкарнация в "червена еуглена"
„Червената еуглена“ (обикновено Euglena sanguinea) е едноклетъчен организъм, който съдържа голямо количество червен пигмент (астаксантин). Подобно на зелената еуглена (Euglena viridis), тя съчетава растителни и животински белези, но при стрес променя цвета си, оцветявайки водоеми в кървавочервено.
Боташ Крадев-"Месията": Що се отнася до бюджетните намерения, огласени от вицепремиера Донев по-рано днес, стана ясно , че старата власт "Борисов-Пеевски" ни завеща много неразплатени сметки, много "усвоени" в аванс пари. Сега всички българи ще плащаме кражбите на олигарсите от предишните управления. Така е,доживяхме старата песен на нов глас.Всеки един нов "Месия"обещава,че ще вкара престъпниците в затвора за откраднатите милиарди,но.....пак се стига до народа.И те така 37 години преход на лъжи и грабежи от ДС филиала на КГБ.Няма смяна на ДС-КГБ мутро крадливия модел на управление на България. Има само смяна на караула. Няма борба с грабежа и олигархията. Има само прах в очите и циркаджийски изпълнения. Разбира се, за всичко лошо пак ще са виновни соросоиди, джендъри и европейци. Така се стрижат баламурниците. Правителството на Рублю Боташки продължава политиката на Пеевски и Борисов от предходното им управление да закопава България с огромен външен дълг. Най-малко елементарната логика подсказва, че преди да се престъпи към трупане на нов външен дълг е нужно да се направи коренна реформа на съдебната система, за да се пресече корупцията, чрез която се източват парите на данъкоплатците. Иначе говорим за още угояване на комунистическата олигархия. За сметка преди всичко на младите поколения. С това, което виждаме до момента, е ясно, че новата власт смята да закрепи сегашното статукво в прокуратура и съдебна система.Но дали ЕС няма да му начука комунистическото канче и да проработи в Западна посока,ще покаже само времето.Да се надяваме!
Любен Каравелов е една от най-сложните и проницателни фигури на Българското възраждане. Неговите виждания за Русия не се раждат от чуждо влияние, а от директен личен опит, натрупан по време на близо 10-годишния му престой в сърцето на Руската империя (1857 – 1867 г.).
Каравелов заминава за Русия с идеалистични очаквания, за да учи в Московския университет. Вместо свободна славянска държава обаче, той заварва деспотичен режим, крепящ се на крепостното право и цензурата.
Той бързо се сближава с руските радикални интелектуалци (като Александър Херцен и Николай Чернишевски), които също се борят срещу абсолютната власт на царя.
Заради своите свободолюбиви статии и контакти с революционни кръгове, Каравелов попада под постоянно наблюдение от руската тайна полиция. Квартирата му е претърсвана, а през 1867 г. той е принуден буквално да избяга от Русия, за да не бъде арестуван.
След като напуска империята, Каравелов започва да издава вестниците „Свобода“ и „Независимост“ в Букурещ. В тях той развива своята най-дълбока теза - „Робът не може да освобождава“.
Той аргументира това по няколко начина:
• Липсата на вътрешна свобода - Каравелов пише, че руският народ сам по себе си е поробен от собственото си правителство. Той резонно пита - Как може една държава, която не е дала свобода, права и конституция на собствените си граждани, да донесе истинска и чиста свобода на друг народ?
• Опасността от подмяна на господарите - Той предупреждава българите, че ако разчитат изцяло на руския цар за своето освобождение, те рискуват просто да заменят турския султан с руския император.
• Имперският егоизъм - Каравелов подчертава, че руската външна политика се интересува от Балканите само като геополитическа територия и път към Цариград (Проливите), а не заради благоденствието на българите.
В своите публицистични текстове Каравелов е изключително директен и остър. В едно от емблематичните си изказвания той пише:
„Руското правителство е същият такъв деспотин, какъвто е и турското... Ако Русия ни освободи, тя ще ни освободи само за да ни върже в своите вериги и да ни направи свои слуги.“
Каравелов не мрази руския народ или руската култура (той самият пише произведения на руски език и превежда руски автори). Неговата критика е насочена изцяло срещу политическата система на царизма. Той иска модерна, демократична и европейска България. Затова той настоява, че българите трябва да извоюват свободата си сами – чрез революция и просвета, – за да не дължат нищо на чужди империи
ЗАРКО И БАЩА МУ
(Текстът е от 2025 г.)
" През 2026-та година, след загубата на войната в Украйна и унижението от загубения Крим, Руската федерация изсипа последната си геополитическа отрова върху почва, която беше подготвяна десетилетия наред — разчленената от кремълска пропаганда, уморената, неразбрала себе си България. Хибридната война, започната през екрана на телевизора и компютъра, влезе изведнъж в реалността с автомати и артилерия.
Мрежата от русофили, фейсбук-пастири, чалга-патриоти, униформени марионетки и хора, които още мислеха, че Тодор Живков ще се върне като Исус, сработи бързо. Варна падна първа. После Бургас. В края на лятото всичко източно от Стара Загора бе под контрол на "освободителите", подпомогнати от някои от най-долнопробните представители на българския геном.
Падането на Варна бе светкавично. Части от местната армия, свързана с проруски елементи, преминаха на страната на "освободителите" още преди да започнат реалните сблъсъци. Полицията изчезна на същия ден под заповедите на местните МВР-шефове, отдавна пробити от руските мрежи за влияние. Ракети удариха комуникационни възли, военни складове и няколко телевизионни кули. Властта бе поета от паралелна структура – Съвет за национално спасение, сформиран от местни русофили, криминални фигури с имоти по морето, и представители на "професионалните съюзи", подготвени за деня на преврата. Местните канали преминаха към руски сигнал още на третия ден.
След падането на Бургас, границата на новата зона бе набързо очертана — почти права линия, която прорязваше страната вертикално, на около 30 километра източно от Стара Загора. Тя бе закрепена с КПП-та, бетонни блокове, наблюдателни кули и безименни войници с лицеви маски. Територията между тази линия и Черно море се обяви за „Чёрноморская народная республика“. Реалната власт обаче не бе в ръцете на някакъв си народ, а на назначения от Москва с указ президент – Румен Радев, бивш държавен глава на България, обявен за „достоен лидер на прехода“ от Кремъл.
Окупацията бе преустановена от съвместните сили на Румъния, Турция, Украйна и САЩ. Настъплението бе задушено. Но вече бе късно. България бе разкъсана – западна България остана демократична, но всичко на изток бе прекроено и наместено по московски калъп.
Нарекоха територията Чeрноморска народна република, но всички я наричаха просто Варненская. Столицата ѝ – Варненск – бе бетонно копие-плакат на Донецк, управляван от псевдополитици - сбирщина подмазвачи, доносници и трафиканти. Икономиката не съществуваше. Валутата бе рубла, но реалната стойност на всичко се мереше в буркани, цигари и връзки.
Границата между двете Българии минаваше от Дунав до Странджа, правена с бързината на телена ограда за добитък – КПП-та, кал, бариери и нервни новобранци, които не знаеха дали са българи или не. Прехвърляне от Варненская към България? Забрави. Само със строго регулирани визи, най-вече за специалисти. Имаше десеткилометрова демилитаризирана зона, а след нея започваше европейска България.
Бивша Варна, преименувана на Варненск, беше сивият команден център на републиката. Градът функционираше с мъртвешка енергия – административен скелет, лишен от икономическа мускулатура. Повечето министерства и дирекции бяха настанени в стари обществени сгради, ремонтирани набързо след войната с гипсокартон, руска боя и банери с лозунги. По фасадите висяха огромни платна с ликовете на Путин, Радев и „народните герои от освобождението“ – хора с неясни биографии и военни звания, назначени за авторитети.
Икономиката на Варненск беше изцяло паразитна — поддържаше се от две руски дотационни инжекции годишно, в рубли, разпределени от Централното планиране в Москва. Парите се разпределяха през три звена:
– Министерство на народната икономика (което не произвеждаше нищо),
– Комисариат по стабилността (който отговаряше за вътрешния контрол),
– и Управлението по координация с Руската федерация (фактически контролиращо всичко останало).
Заплатите в града бяха символични — учител взимаше между 200 и 300 евро в рублова еквивалентност. Лекар – 400. Единственият реален приток на валута идваше от международни хуманитарни програми, контрабандата и подкупи.
Храната беше оскъдна. Доставяше се централизирано — през пристанището или със самолети, основно сухи стоки, консерви, евтина риба, фалшив алкохол и санитарни продукти. Местните пазари съществуваха, но приличаха на лагерни борси в третия свят— търговията беше в натура, със стари дрехи, акумулатори, различни метали и цигари.
Варненск беше град на тишината — не защото беше спокоен, а защото страхът говори само тихо. По улиците имаше милиция, паравоенни отряди, млади доброволци с автомати. Нямаше и помен от някакви публични дебати.
Бившият град Бургас, превърнат в Бургаск, беше втората по значимост точка в ЧНР. Докато Варненск беше административен център, Бургаск бе логистичен възел. Тук беше седалището на „Държавната корпорация по възстановяване“ – структура, съставена от руски олигарси, криминални посредници и местни ”бизнесмени” с широки вратове и тесни чела.
В Бургаск се съхраняваха горива, оръжия, резервни части и контрабандни стоки. На пристанището пристигаха кораби с неясен флаг, разтоварващи метал, захар, гуми, дрога и технологичен скрап. По улиците на града минаваха тежкотоварни машини с броня, които упражняваха “качествен контрол” върху вносът и износът на стоки.
Градът беше разделен на две зони — вътрешна, за служебни лица и охранителен апарат, и външна – за останалите граждани-роби. Вътрешната зона беше снабдена – имаше магазини с руски стоки, кафенета с охрана и дори малък търговски център, в който се продаваха предимно китайски дрехи, лекарства със съмнителен произход и копия на западни продукти. Външната зона приличаше на разрушен индустриален парк, в който хората живееха в обрасли с бурени блокове, превърнати в призрачни крепости след бомбардировките на “освободителите”.
Ако Варненск беше властта, а Бургаск – логистиката, то Златни Пясъци беше вакханалията. Курортът, превърнат в перверзен анклав за елита, бе изолиран от останалата територия с бетонни бариери, камери, частни патрули и система от контролни пунктове.
Вътре се намираше „Елитен комплекс №7“ – бивш хотел на Георги Гергов, сега преустроен в казино, бордей, резиденция и бункер едновременно. Тук идваха московските височайши поканени олигарси, представители на разузнавателни служби и български функционери, доказали верността си чрез доноси и безгръбначие.
В Златните нямаше режим. Имаше разрешение за всичко, ако си част от системата. Проституцията бее организирана – млади момичета от вътрешността, някои отвлечени, други продадени от семействата си. Наркотиците се разпространяваха свободно. Алкохолът бшее навсякъде. Всичко, което бе забранено извън комплекса, тук беше част от "възстановителния пакет" за заслужилите.
Вечер над курорта гърмеше музика – смесица от руски поп, балкански кючек и ретро военни маршове. Екраните по фасадите прожектираха клипове от парадите в Москва, смесени с пропагандни анимации за деца и реклами за живота в републиката, които нямаха нищо общо с реалността.
Село Роздолие се намираше на четири километра южно от Варненск. Преди войната се е наричало Ракитника. След това бързо бе прекръстено от назначена от Москва комисия за „географическо освобождение на територията“. Имаше 217 жители по последно преброяване. Никой не беше сигурен кой го е провел.
Местната икономика се крепеше на самоделна търговия: риболов, буркани, износ на алкохол за Златни Пясъци когато идваше московският елит. Дотациите от Русия идваха два пъти годишно – с чували и телевизионно шоу в стил „Часът на пропагандата“. Който получаваше нещо – дължеше благодарност. Който не – явно не е бил достатъчно предан.
Зарко бе на дванайсет. Роден през годината на анексията, майка му убита в първите седмици на бомбардировките, баща му – участник в "народната съпротива срещу западния упадък”. Награден с орден.
Бунгалото, в което живееха, беше стара постройка от соцвремената – тесен коридор, мирис на мухъл, олющени плакати на „освободителите“ по стените, и една стара печка на дърва, която не работеше от две зими.
В училище – руски език, история на победата, обществена защита и военна подготoвка. Никакъв български. Беше забранен. Но у дома, между себе си, те още си говореха на български – макар и полузабравено, със счупени думи, почти като тайнствен език останал от миналото. Баща му така и не можа да свикне на руския, въпреки че се опитваше в първите години след инвазията.
– “Тате…“ – гласът на Зарко беше тих, почти колеблив, докато отваряше вратата на бунгалото.
Баща му седеше на обичайния си стол, до вратата, с бутилка между краката, полуизпразнена чаша в ръката и поглед, втренчен в нищото. Прозорецът бе отворен. Въздухът бе влажен, а миризмата на евтина водка се смесваше с мухъла на стара дървесина и прах.
– “Днес Петьо… от "В” клас… ни показа видео от Пловдив. Чичо му е ходил – работна виза. Пратил му е клипчета. Центърът… чист. Сградите бяха красиви, боядисани. Имаше много нови коли по улиците.
И магазини, пълни. Сирене, месо, ябълки… портокали. Хората по улиците се смееха, изглеждаха щастливи.”
Зарко спря. Думите му увиснаха. Баща му не реагираше. В очите му се мержелееше нещо.
– “Тате, нали и ние сме българи? Защо живеем така… Защо живеем при руснаците?”
Баща му въздъхна дълбоко. После остави чашата, бавно, почти церемониално, върху масата. Ръцете му трепереха. Май не беше от студ.
– “Не живеем при руснаците, Зарко. Ние живеем… тук, в къщи. Руснаците просто… го обградиха. Нарекоха го свое. И ние останахме.”
– “Но защо? Защо никой не се опълчи?”
– “Опълчи се, Зарко. Някои. Малцина. Аз… не бях от тях.”
Зарко го гледаше. В очите му се четеше онова тежко, безмълвно „защо“, което нито дете, нито възрастен може напълно да формулира.
– “В дните преди всичко… не мислех ясно. Имаше гняв. Имаше страх. Говореше се, че Европа ни изоставя. По телевизора крещяха, че НАТО ще ни хвърли в нова война. Че еврото ще ни отнеме хляба. Радев и проруските симпатизанти искаха референдум срещу еврото.
Русия – казваха – ще ни даде сигурност, топлина, братство.”
Той замълча.
– “В онези дни… Зарко, аз вярвах. Или, по-точно… исках да вярвам. Защото беше най-лесното.”
Момчето не отговори. Само слушаше. Очите му се изпълниха със сенки.
– “И тогава дойдоха. Бързо стана всичко, нямаше шанс да се мисли кой знае колко в ситуацията. Имаше един командир – оттук, от Варна. Беше наш човек, познавах го от казармата.
Повика ме. Каза: „Или си с нас, или ще останеш сам.“
– “И какво направи?“ - попита Зарко.
– “Облякох униформата. Хванах оръжието. Патрулирах. Не стреляx. Но носех… символите.
Наричаха ни "освободители". А ние... просто бяхме хора, които не знаеха какво друго да бъдат.”
Бащата бутна леко бутилката с върха на пръстите си, без да я поглежда.
– “После обаче… дойдоха други – по-лоши. Те не питаха. Войната беше като болест – лека треска в началото, после кашлица, после не можеш да дишаш.”
– “А сега?” – попита Зарко.
– “Сега… ние сме онова, което е останало. Майка ти… не можа да избяга, а искаше. Аз… не поисках.
Ти обаче не избра. Ти просто се роди тук.”
Гледаше към снимката на стената – избеляла снимка на жена с топли очи, хванала ръката на бебе.
Настъпи тишина. Навън духаше вятър. Пердето потрепваше с всяко подухване, като нервен жест на невидима ръка.
– “Но тате, България… нали още е там?”
– “Да. Там е.”
– “И там живеят хора… като нас?”
– Да, Зарко. Живеят българи, като нас. Бил съм там като млад, преди…” - гласът на баща му заглъхна. Сведе поглед в земята.
– “И ние ще можем ли някога…?”
– “Не знам, моето момче.”
Гласът му бе тих, сякаш в него нещо се беше отчупило.
Зарко се изправи, без да каже нищо.
Отиде до куката на стената. Взе старата си ватирана риза. Обу гумените ботуши.
– “Тате, ще изляза с лодката” – каза тихо.
Баща му не отговори.
Навън небето беше облачно. Сиво, тежко, ниско. Морето се свиваше в едно с хоризонта като негова сянка. Къщите в селото мълчаха, със заковани прозорци и ръждясали сателитни чинии по покривите.
Той се спря и погледна нагоре. Облаците се движеха бавно, като огромни мълчаливи праисторически животни.
Момчето дръпна въжето, отвързвайки лодката. "
________________________________
чрез "Пловдивски дюнер ноар"
Финансовият комунизъм продължава. Сега вдигаме осигурителния доход, за да вземаме още повече пари от още повече хора, за да им предлагаме още повече от същото никакво здравеопазване, срещу което младите доктори протестират. Какво следва? Нека позная - ще вдигнат минималната заплата, за да може да се вдигнат разходите за данъци и осигуровки на всички. Ще потърсят начин чрез НАП да изтискват още повече пари от хората, които така или иначе вече си плащат данъците, но няма да се вземат никакви адекватни мерки срещу сивия сектор, който им осигурява парите под масата на нашите мили комунисти. Днес обявиха, че вдигат и пенсиите - прекрасно, но с кои пари? Държавата произвежда милиционери с 2500 евро заплата, които не плащат осигуровки и такива, които хем се назначават на заплата в МВР, хем са пенсионирани и взимат пенсия на "таван" - техните пенсии също ще се вдигнат. Междувременно един средностатистически образ като мен, който е "похарчил" за образование 10 години след гимназията и работи за науката и образованието у нас, трудейки се на две места, е много, много далче от месечната заплата на един старшинка за неговото 1 работно място със средно образование. Зная, зная, приоритети. Само че моите осигуровки отиват, за да плащат пенсията на тези старшинки, които взимат двойно на учителската заплата, а техните не отиват за нищо, защото те не плащат осигуровки - техните се внасят отново от нашите данъци и осигуровки. Радев обяснява днес как нямало вече да си обвързват депутатските заплати със средните - бедните те - взимат по 6000 - 8000 евро на месец завалийките, за да работят три дни седмично за по 4 часа. Живи да ги ожалиш - трябвало да се правят жертви от управляващите нагло се обади премиера. Онова, което се случва в България в момента е гавра с обикновения, честен, плащащ данъците си човек. Бизнесът се гаври с нас, НЗОК се гаври с нас, политиците се гаврят с нас и службите за сигурност се гаврят с нас. Но, ние така си ги избираме и така си ги търпим. Белчо и Сивушка ще си орат нивата, стопанинът ще си ги бие с камшика по браздата, и така докато биволите не предадат Богу дух. Докато има добитък, ще има и касапи.
Не само да си замразите заплатите,трябва да върнете откраднатото и да покриете дълговете на държавата.Да не забравяме,че и вие г-н Радев сте във схемата на унищожителите и крадците на държавата.
Докато ние празнуваме победата в Евровизия, най-големият нов газов проект в Европа току-що започна сондиране. На 160 км от брега на България в Черно море. В икономическата зона на Румъния. Сондажът Neptune Deep ще започне доставки на газ още през 2027 г. 100 милиарда кубически метра добиваем газ в две находища - Domino и Pelican South. Оператори: OMV Petrom и Romgaz, 50/50. Обща инвестиция: до 4 милиарда евро.
С ограничаване на доставките по руски тръбопроводи, ЕС има много малко големи местни газови добавки през това десетилетие. „Нептун Дийп“ е един от тях. Очаква се обемите да потекат към Молдова, Словакия, Унгария и Германия чрез съществуващите междусистемни връзки.
Находището ще произвежда 8 милиарда кубически метра газ годишно. Целият настоящ вътрешен добив на Румъния е 9,2 млрд. куб. м годишно. Само „Нептун Дийп“ почти ще удвои производството на газ в страната и ще я превърне в най-големия производител на газ в ЕС.
В същото време българските правителства не смеят и да си помислят за роден добив на газ, въпреки че същите находища продължават и в икономическата зона на България. Вместо това си имаме даже мораториум - наложен от парламента още през 2012 г. Иначе веем байряка за национална независимост, енергийна сигурност и ниски цени за българския бизнес. И тайно (или напоследък не чак толкова) си чакаме да дойде времето, когато ще продължим да купуваме руски газ...
Няма коментари:
Публикуване на коментар