Заемодателя никога не се наслаждава на това, което има, никога не се радва затова, дори и тогава, когато нарастват процентите, не се весели за придобитото, напротив, съжалява за това, че лихвата не е сравнима с капитала; и преди още тази неправедна лихва да се е умножила до там, той се старае да я пусне в оборот, обръщайки в капитал и самите проценти, и насилнически ги заставя да произвеждат преждевременно рожби ехиднини. Такова нещо е лихвата. Тя по-лошо от отровна змия терзае и яде душите на нещастниците. Ето — „съюз на неправдата“! Ето — „веригите на робството“! Човека казва: аз не ти давам за да имаш, а за да ми върнеш с лихва.
Свети Йоан Златоуст[1]
Католицизмът: двойствено отношение към лихварството
Легализацията на лихварската дейност не е станала отведнъж. В различни държави в Европа този преход е продължавал от няколко десетки години до няколко века още при формално пълната власт на римокатолическата църква. Този преходен период е завършил с Реформацията. Редица изследователи обръщат внимание на това, че именно преходът на лихварството от „нелегално“ към „полулегално“ положение е създал духовно нравствените и материалните предпоставки за Реформацията, станал е най-важната причина за „духовната революция“ в лоното на католицизма[2].
На преходния етап се наблюдава тенденция към формиране на „двоен подход“ на римско католическата църква към лихварството. Това, от една страна, запазва строгите забрани на лихварството за християните; от друга страна, снизходително отношение към лихварските дейности на онези лица, които са извън лоното на католическата църква.
Става дума, преди всичко, за евреите, т.е. представителите на юдаизма. Снизходителното отношение към евреите лихвари се обяснява с това, че към техните „услуги“ са прибягвали монарси, князе, йерарси на католическата църква и даже Папата. Освен това данъците вземани от доходите на евреите лихвари, са били крайно необходими за попълване на хазните на монарсите. Именно по това време започва укрепването на позициите на евреите в света на финансите.
За това може по-подробно да се научи от книгата на Вернер Зомбарт „Евреите и стопанския живот“, която е била написана в началото на миналия век и вече няколко пъти е преиздавана в постсъветско време. Започвайки от времето на кръстоносните походи, лихварството, по мнението на Зомбарт, става основно занимание на евреите.
Впрочем, даже към лихварската дейност от християни позицията на църквата престанала да бъде така жестока, както е била на първия етап. Работата е там, че без излишен шум с лихварство са се занимавали и някои манастири, католически ордени, отделни епископи и даже хора от близкото обкръжение на Папата. Доста често представители на католическата църква за даване на кредити са ползували за посредници евреите лихвари, естествено без да афишират връзките си с тях. Фактически, бил е създаден механизъм на „взаимноизгодно“ сътрудничество в сферата на кредитирането с лихва между представителите на двете вероизповедания. Някои от представителите на интелектуално католическия елит се опитвали да намерят идейно догматическо обяснение на такова сътрудничество, други остро протестирали против такива практики.
Първите опити, вътре в католическата църква да се намери логическо и богословско обяснение на лихвата, обикновено се свързват с името на известният схоластик — богослова Тома Аквински (1225–1274). От една страна той справедливо е осъждал евреите лихвари. Например, той е написал, че лихварите, по същество, търгуват не толкова с пари, колкото с време: та нали заемополучателя получава не толкова парите, колкото времето, което го отделя от момента на получаване на заема до момента на изплащане на дълга. Днес възприемаме фразата: „времето е пари“ без възражения. А тогава времето се е възприемало като дар божий, а с такива дарове се е забранявало да се търгува. От друга страна, той вече допуска „възнаграждение“ за дадените в дълг пари. Той нарича това „плащане за риска“. Не се забранява „възнаграждение“ в тоя случай, ако парите се дават за някаква определена цел, която носи приход на заемополучателя. В този случай процентът е заплащане за участие в търговския проект. Вярно, че Тома Аквински не намира за разумен въпроса: длъжен ли е притежателя на парите да иска процент, ако доход от тези дела не е получен.
Такава трактовка вече е била сериозно отстъпление от позициите на по-ранните схоластици, които считали, че парите, дадени в кредит от едно лице (кредитор) на друго, стават собственост на последния (кредитополучателя). Исканото от кредитора заплащане за ползуване на нещо, което вече не му принадлежи, означава опит за ограбване на кредитирания. Ние, живеещите в XXI век, трудно можем да разберем тази логика, а в епохата на ранното християнство тя е била единствено възможна.
На преходния етап в пълна сила са се проявили всички ония изгоди, които дава практикуването на лихварството за лихваря: преди всичко, това са възможността:
— за получаване на доход във формата на лихва;
— за присвояване на имуществото на длъжника, използвано в кредитната сделка като залог;
— за получаване на особени права от длъжника — както финансово стопански, така и политически.
С първия вид изгоди нещата са повече или по-малко очевидни.
Що се отнася, обаче, до втория вид изгоди, то в средните векове, където основния вид дейност на човека е било селското стопанство и главния „капитал“ — земята, именно тя е била основен обект на залог. За залог са се използували и добитъка, инвентара, сградите, покъщнината. Освен имуществото в залог, не рядко, се е оказвал и самият човек. В отделни случаи при невъзможност да погаси задълженията си кредитополучателя се е превръщал в роб, преминавайки в собственост на лихваря, или „крепостен“ — тоест в положение на полуроб. Понякога в такова положение на „жив залог“ са се оказвали други членове от семейството или цялото семейство на длъжника. Например К. Маркс в том 3 на „Капиталът“ в глава 36 „Докапиталистически отношения“ достатъчно подробно описва, как още в древен Рим патрициите давали на плебеите на заем с високи лихви хляб, коне, говеда, а в случаите на не погасяване на дълговете превръщали плебеите в роби. Също така той дава примери от средновековието: при Карл Велики френските селяни били разорени от войните и били принудени да вземат парични и стокови кредити. В случай на не погасяване на дълговете те се превръщали в крепостни.
Ще се спрем малко по-подробно на третия вид изгоди, които у много автори се оказват „зад кадър“. Онези лихвари, които давали пари на заем на крале и принцове, се решавали да „опростят“ напълно или частично дълговете на своите височайши клиенти. Но в замяна си издействували такива привилегии, като събиране на данъците, аренда на монетния двор, „управление“ на крепостните селяни. Ето какво пише по този повод Н. Островский: „в Русия помешчиците давали именията под аренда на евреите (лихварите –В.К.), и те, вече от свое име, обирали селяните, често събирайки ги на едно, което позволявало да действат «по-ефективно»… именно затова народът се е отнасял към привилегированите друговерци (лихварите евреи-В.К.) по-лошо, отколкото към властите“[3].
Най-важното — лихварите от влиятелните си клиенти, олицетворяващи и представляващи политическата власт, в отплата за своите „услуги“ са се стремили да получат политически привилегии. Н. Островски пише: „Кредитът даден на властта, — това е обикновен подкуп или скрита форма на заплащане при покупка на привилегии, или при покупка на власт във вид на преотстъпване на длъжностно лице на част от властта или пълномощията. Фактически — това е подкуп. Но подкупи съществуват и извън кредитните отношения. Кредитът — е само маскировка, а кредитните учреждения — акумулатори на средства за подкуп на властите. Най-често за подкуп се използуват средства на самата власт или населението…“
По-нататък Н.Островский пише, че кредиторите, „пристигайки на новите места, скоро получавали привилегии, а след съвсем незначително време, ставали много богати и състоятелни хора. Никакво морално оправдание на тези привилегии никога не е съществувало макар и само за това, че в основата на този бизнес лежи дестабилизацията на обществените отношения и изменение на законите в полза на кредитора с помощта на подкуп“[4]
Ще отбележим, че по същество цялата история, започвайки от средните векове (поне относно историята на Запада) и до ден днешен — това е история на „дестабилизацията на обществените отношения и изменението на законите в полза на кредитора с помощта на подкуп“. Може да се съгласим с Н.Островский, че „кредитните учреждения — това са акумулатори на средства за подкуп на властта“. Обаче от някакъв момент в историята самата власт става жертва на интригите и разрушителната дейност на лихварите. По тази причина споменатите „акумулатори на средства“ започват да се използуват за подкупването на сили, намиращи се в опозиция на законните власти, — примерно „църковни реформатори“, „народни предводители“, „бунтуващи се боляри“, „политически партии“, „профсъюзни лидери“ „депутати в Думата“, „оранжеви активисти“, „блатни опозиционери“ и т.н.
Средновековна Европа: лихварите излизат от нелегалност
Етапът на пълна легализация на лихварството започнал още в средните векове и се простира във времето до наши дни. И в този етап е имало не малко приливи и отливи, тоест изменения по посока на либерализация на дейността на лихварите и по посока на втвърдяване на забраните и ограниченията. Тези „колебания“ се изразявали в изменение на пределните величини на взиманите проценти; видове кредити, по които се е допускало взимане на проценти; строгост на наказанията за нарушаване на предписанията и т.н.
Обикновено в учебниците е написано, че забраните за взимане на лихва законодателно са били снети в епохата на Реформацията или дори по-късно, в епохата на буржоазните революции: „Законодателната отмяна на забраната за взимане на проценти в Англия е станала през XVI век, в във Франция едва в края на XVIII век в периода на френската революция“[5].
Обаче по наше мнение легализацията на лихварството е станала съществено по-рано.
Първо, следва да си спомним, че известния католически Орден на тамплиерите е имал официално разрешение от Папата да се занимава с финансови операции. Първоначално тамплиерите, които са били крайно бедни рицари, сами са заемали пари от евреите лихвари. По-късно Папата ги освободил от необходимостта да връщат тези дългове. Постепенно тамплиерите сами започнали да дават пари в заем, при това при по-нисък процент, отколкото евреите лихвари; затова те достатъчно бързо започнали да заемат доминиращо положение на паричните пазари в Европа и Средиземноморието. В началото на XIV век Ордена на тамплиерите бил обявен от френския крал Филип IV Красивия извън закона, а главните му ръководители били екзекутирани.
Второ, в католическа Европа вече през X–XI век се оформили своеобразни„офшорни зони“, където на християните им е било позволено да се занимават с лихварство. Става дума за такива градове — държави в Италия като: Венеция, Генуа, Флоренция, Ломбардия, Сиена и Лука.
Вече в началото на XIII век две известни флорентински фамилии — Барди (Bardi) и Перуци (Peruzzi) били толкова богати, че можели да дават заеми и други финансови услуги на феодалните държави и Папата. Наричали ги банкерите на Папата. В началото на XIV век (особено след като тамплиерите слезли от сцената) тези банкерски фамилии разгърнали свои мрежи навсякъде по Европа. Така, домът Барди имал филиали в Барселона, Севиля, на Майорка, в Париж, Авиньон, Ница, Марсилия, Лондон, Брюге, Константинопол, Йерусалим, на Родос, на Кипър и др. Краят на банковите къщи на Флоренция дошъл през 40-те години на XIV век. Перуци и Барди дали през 1340 г. кредит на огромната по това време сума от 1,5 млн. златни форинта на английския кралЕдуард III. Тези пари му трябвали за да води война с Франция (която война по-късно прераснала в Стогодишната война). През 1345 г. кралят обявил за своята неплатежоспособност (дефолт), и двете банкерски къщи се разорили.
На смяна на разорилите се банкерски къщи във Флоренция дошли нови, от тях най-богати и влиятелни били фамилията Паци (Pazzi) и Медичи (Medici). През XV век в Европа домът Медичи бил най-богатият, а банка Медичи — най-голямата. Кланът Медичи бил тясно свързан с Папите, те постоянно използували услугите на тяхната банка.
Южно италианските лихвари активно паразитирали върху стопанството на най-богатата по ония времена държава — Византия. Венецианските и други южно италиански лихвари и търговци имали особен, привилегирован статут (както сега се казва — „режим на най-облагодетелствувана нация“) във Византия в епохата на разцвета й и заработвали добри пари. А градовете-полиси, ако се изразим на съвременен език, били своеобразни офшорни зони, където са се стичали печалбите на лихварите и търговците. Главен източник на богатства на Византия били митата, които взимали при преминаването на морските съдове през Босфора и Дарданелите.
Най-голям стопански и финансов разцвет Византия достигнала при императорВасилий II (975–1025 г.), когато годишните доходи на империята изчислено в злато достигали 90 тона. При това генуезките кораби имали имунитет от митнически контрол, затова генуезците активно се занимавали с контрабандна търговия. На тях им се разрешавало свободно да внасят и изнасят ценни метали, а за сметка на различия в пропорциите на цените във Византия и другите държави те получавали тъй наречената„арбитражна“ печалба. Без да споменаваме печалбите от лихварската им дейност.
Постепенно големите финансови потоци започнали да се изместват от Византия към Юга на Италия. След известно време дейността на венецианските лихвари в християнска Византия влязла в противоречие с религиозно нравствените и правови норми на тази държава, започнало да възмущава както простия народ, така и представителите на властта. Всичко завършило с това, че през 1181 г. в Константинопол настанало клане на чужденците. Дошлият на вълната на тези събития на власт император Андроник Комнин изгонил извън пределите на своето царство венецианските лихвари.
Последните решили да се реваншират и взели активно участие в подготовката на тъй наречения „кръстоносен поход“, който завършил с разграбването на Константинопол през 1204 г.
Плячката, която заграбили кръстоносците, била равна на 1 млн. келски марки, което е еквивалентно на 30 т. злато[6]. По онези времена това е било несметно богатство. Достатъчно е да споменем, че даже след две столетия (през 1400 г.) годишните бюджети в златен еквивалент в отделните градове републики и държави били равни на: Венеция 5,4 т, Франция 3,4 т, Милано 3,4 т, Флоренция 2 т, Португалия 1,35 т, Генуа 0,8 т.[7]
След време всичкото злато и ценности преминали в ръцете на лихварите, които „обслужвали“ кръстоносците. По мнението на някои историци, именно тези несметни (по онова време) богатства и били онова „първоначално натрупване на капитал“, което дало тласък на развитието на капитализма. Злато и сребро от Америка (епохата на тъй наречените „велики географски открития“) се появило в Европа след три столетия. Позициите на лихварите от Венеция и други градове на Южна Италия станали още по-силни, те започнали да разпространяват своето влияние по цяла Европа и даже се опитвали да поставят под свой контрол и Русия.
Ето какво казва за тези времена архимандрит Тихон Шевкунов, създател на известния филм „Гибелта на империята. Византийски урок“: „Именно с несметните богатства на Константинопол е било отгледано чудовището на лихварската банкова система на съвременния свят. Този малък сега град в Италия, Венеция, е бил Ню Йорк на XIII век. Тук тогава са управлявали съдбите на народите. В началото по-голямата част от награбеното спешно се извозвало по море във Венеция и Ломбардия (оттам тръгнала думата «ломбард»). Като гъби след дъжд започнали да се появяват първите европейски банки. По-малко любопитните, отколкото тогавашните венецианци, немци, холандци и англичани се включили малко по-късно; от тях на основата на нахлулите в Европа византийски пари и съкровища започнал да се създава оня същия знаменит капитализъм с неговата неутолима жажда за печалба, която по същество се явява генетическо продължение на опиянението на военния грабеж. В резултат от спекулации с константинополските реликви са се образували първите крупни еврейски капитали“[8].
Византия след този кръстоносен поход така и не могла да се възстанови, а след две и половина столетия престанала да съществува. Както пишат историците, — в резултат на завземането на Константинопол от турците. Но ако се поразровим по-надълбоко ще видим, че зад турците са стояли все същите лихвари.
Реформацията: по-нататъшно настъпление на лихварството
Счита се, че „църковната революция“ във вида на Реформацията е започналМартин Лютер, и много автори го считат за „предтеча“ на капитализма. Интересно е да се знае, че този отец основател на протестантизма е бил настроен крайно негативно по отношение на лихварството. По –дълбоко изучаване на историята на Реформацията води към извода: „църковната революция“ е била в не малка степен провокирана от комерсиализацията на католическата църква (в това число от нейната лихварска практика). Така че Лютер в равна степен обвинявал в лихварство и евреите и духовниците на католическата църква:
„Езичниците можаха да разберат, на основата на разума, че лихварят е четирижди крадец и убиец. Ние християните, така ги почитаме, че едва ли не им се молим заради парите им… който граби и краде от другия неговата храна, той извършва убийство (понеже това от него зависи), както ако го беше морил от глад и измъчвал до смърт. Така постъпва лихварят; и си седи спокойно в креслото, вместо, както му се полага по справедливост, да увисне на бесилото, за да кълват такова количество врани, колкото е откраднал гулдени, ако по него има достатъчно месо, че да стигне за всичките врани. А дребните крадци ги бесят… Дребните крадци свършват в пранги, а големите крадци ходят в злато и коприна… затова на земята няма за човека враг по-голям (след дявола), от скъперника и лихваря, тъй като той иска да е бог над всички хора. Турци, воини, тирани — всички те са зли, но все пак са длъжни да дават на хората да живеят и сме длъжни да признаем, че те са зли хора и врагове и могат и даже са длъжни понякога да се смилят над някои. Лихварят и скъперникът обаче искат, целия свят да гладува и се измъчва от жажда, да погива в нищета и печал, и щото само той сам да има всичко, и щото всеки да получава от него като от господ и да стане навеки крепостен… той винаги носи мантия, златни вериги, пръстени, мие муцуната си, дава си вид на човек верен, набожен, хвали се… Лихварят — е грамадно и ужасно чудовище, звяр, опустошаващ всичко, по-лош от Какус, Хернон и Антей (герои на античната митология В.К.). Обаче, украсява се, приема благочестив вид, за да не видите къде са изчезнали биковете, които е натикал в леговището си на заден ход. Но Херкулес е длъжен да чуе рева на биковете и виковете на пленените и да открие Какус даже сред скалите и клисурите, за да освободи биковете от злодея. Защото Какус се наричаме злодея, набожния лихвар, който краде, граби и изяжда всичко. И все пак той като че ли не е направил нищо лошо, и мисли, че даже никой не може да го изобличи, защото той е вкарал биковете в леговището си със задницата напред, и от следите им ще личи, като че ли са пуснати навън. По такъв начин лихварят се опитва да излъже целия свят, като че ли той принася полза и дава на света биковете, докато в действителност ги хваща само за себе си и ги изяжда… И ако бият на колелото и обезглавяват разбойниците и убийците, то колко пъти повече трябва да качат на колелото, да четвертоват… да изгонват, прокълнават, обезглавяват всички лихвари.“[9].
Трудно е да се намери по-остър памфлет против лихварството. Той е не само емоционален. В него има, най-малкото, две важни мисли, които ни помагат да разберем природата на съвременните лихвари банкери.
Първо, Лютер е надникнал надълбоко в душата на лихваря и е разбрал: обогатяването за лихваря е само средство; целта е — да стане като бог („той иска да е бог над всички хора“). Лихварят наистина се стреми да заприлича, но не на бог, а на антипода му — дявола.
Второ, дейността на лихваря е организирана по такъв начин, че тя (дейността) и той (лихваря) външно изглеждат съвсем благопристойно и почтено в очите на народа, даже християнския („ние, християните, така ги почитаме“). И успява, с измама и благодарение на простодушието и доверчивостта на простия народ („по този начин лихварят искал да измами целия свят, като че ли той носи полза и дава на света бикове, докато той ги хваща само за себе си и ги изяжда…“). Днес, навярно, благодарение на интензивната обработка на съзнанието с помощта на СМИ в очите на обикновения човек (до голяма степен отдалечил се от християнството) съвременният лихвар банкер изглежда още по-почтено; разбирането за престъпния характер на банковата дейност до съзнанието на обикновения човек не достига.
Но в живота се случило точно на обратно: М. Лютер разчистил пътя на тези, които люто ненавиждал — лихварите. Как да не си спомним поговорката: „пътят към ада е постлан с добри намерения“.
Друг отец основател на протестантизма — Калвин — в написано от него писмо за лихварството заема позиция, съвършено различна от Лютер. Тази позиция може да наречем диференциран и сдържан подход към лихварството. Той е против най-омразните форми на лихварството, но заедно с това смята за „естествено“ да се печели от дадения заем, особено когато е с цел за получаване на доход от заемополучателя и ако процентът не е извънредно голям (да превишава 5%). На лихварите тази пролука в позициите на християните е била достатъчна, процесът на завоюване от тях на нови плацдарми се ускорил. За това достатъчно подробно е писалМакс Вебер в книгата си „Протестантската етика и духът на капитализма“.
„Щафетата“ от Калвин подхванали появилите се в спекуларизиращия се свят„професионалните философи“, заели се ревностно да защитават лихварството в неговия „реформиран вариант“. Ставало дума за това, че лихварството трябвало да се легализира, но при условие, че заемите ще се насочват не към потребление (на особена критика били подлагани заемите давани на аристократите за придобиване на предмети на разкош и въобще за „подслаждане“ на живота), а към това, което със съвременни думи можем да наречем „развитие на бизнеса“. Това би позволило снижаване на процента при заемите и ускоряване на „прогреса на обществото“ (тоест капитализма). Сред трудовете на тази тема може да споменем трактата на Дж. Лока „Съображения за последствията от понижение на процента на паричния капитал“ и трактата на И. Бентам „В защита на процента“.
Може би, първата банкерска династия от епохата на Реформацията в Европа може да назовем немското семейство Фугер. Банкерския дом Фугер (както и банкерите от южна Италия, например Медичи) изградил своето състояние на това, че предоставял пари в кредит на Папата, на крупни феодали, крале. Кредитирането на крале било много изгодно дело. Паричните заеми се давали под залози като; обширни участъци земя, друго недвижимо имущество, в замяна на концесии. Например Фугер получили достъп до сребърните и медни рудници. Банкерите получавали в аренда източниците за доходи на кралете (събирането на данъците), те фактически управлявали активите на монарси и феодали.
Съпротивата на лихварите
Първият период на „паричната революция“ — легализирането на лихварските дейности — е разтеглен доста по време. В западна Европа периоди на легализация на лихварската дейност са се сменяли с периоди на гонения на лихварите и възстановяване на забраните за взимане на процент.
В отмяна на забраните и смекчаване на ограниченията били заинтересовани не само евреите лихвари, но и свещениците от църквата, практикуващи даване на пари в заем, и господарите, които използували „услугите“ на лихварите. Нерядко страната на лихварите вземали също така и търговците, които често ползували заеми, а по-късно — първите капиталисти предприемачи, заинтересувани в легализацията на лихварството, доколкото това способствувало за снижение на лихвения процент.
Против лихварите бил простият народ, когото процентната кабала понякога довеждала до отчаяние. От време на време всичко завършвало с бунтове и погроми над сергиите на лихварите. Не е нужно да търсим примери надалеко: в Киев през 1113 г. започнало въстание на гражданите, те рушили домовете на лихварите евреи и болярите, които задушавали народа с данъци. Тогава княз Владимир издал „Устава на Володимир Всеволодович“, в който определял реда за отписване на натрупаните дългове, въвел строги ограничения на величината на вземаните проценти, а пределния срок за начисляване на проценти установил на три години. В онези далечни времена се случвало управниците да се оказват на страната на народа.
Евреите са били изгонвани от почти всички европейски държави, но неизменно са се връщали обратно. Владетелите, изгонвайки зад пределите на своите държави евреите лихвари, „убивали с един куршум два заека“: първо, повишавали, казано на съвременен език, своя „рейтинг“ в очите на народа; второ, заграбвали имуществото на лихварите и, по този начин, решавали финансовите си проблеми. Обаче такова „решаване“ на проблемите имало временен ефект. След някое време парите на владетелите свършвали, и те пак разрешавали на лихварите евреи да се заселват и да се занимават с търговия на пари в пределите на владенията им. А през определено време всичко се повтаряло отново.
Например, от Швейцария евреите са изгонвани през 1298 г., а след това през 1616, 1634, 1655, 1701 г. От Франция — 1080, 1147, 1180, 1306, 1394 г. Вярно, след изгонването през 1394 г. евреите не били допускани във Франция на протежение на четири столетия — до революцията през 1791 г. От Англия изселване на евреите е ставало през 1188, 1198, 1290, 1510 г. От Испания — 1391, 1492, 1629 г. От Португалия — 1496, 1516, 1555, 1629 г.
Окончателното завръщане на евреите в страните от Европа станало едва през XVII–XVIII в., когато капитализмът там напълно се е утвърдил, а лихварската дейност е била напълно реабилитирана.
Ето какво пише по този повод израелския изследовател на паричната история на еврейския народ П. Люкимсон: „… започвайки от XVI век изгонването на евреите от една или друга страна ставало все по-трудно, тъй като подобни стъпки неизбежно водели до това, че решилия се на такова нещо крал бил подлаган на бойкот от страна на еврейските банкери от други страни и се лишавал от всякаква възможност за получаване на кредити. Тази международна еврейска солидарност е била за всички европейски банкери още по-болезнена, така по това време лихварският капитал прераснал в банков.“[10]
И така, започвайки от XVI век се извършила пълната легализация на лихварската дейност, след което започнала да се нарича с по-благозвучното название: „банкова дейност“. В това време станало принципно изменение в баланса на силите и влиянието между лихварите и европейските монарси. Лихварите започнали да се приготвят за завземането на следващия рубеж: сваляне на монарсите от власт. Това е било необходимо за да може по-бързо да се развиват стоково-паричните (тоест капиталистическите) отношения. Това рязко разширявало търсенето на услуги от лихварите: по-рано от тези услуги се ползували предимно земевладелци и монарси (за удовлетворяване на потребностите си от предмети на разкоша); сега тези „услуги“ потрябвали на капиталистите предприемачи (за инвестиции в производство). Революцията в паричната сфера водела след себе си неизбежно революция в сферата на политическата власт.
Що се отнася до Русия, то тя доста по-дълго, в сравнение с европейските страни, нямала на територията си евреи: Те били изгонени от Киев през XII век, а отново в нашите владения се появили едва в XVIII век (след разделянето на Полша, когато част от територията на Полша заедно с населените там евреи влязла в състава на Руската империя). За това може да прочетете в книгата на В. Зомбарт „Евреите и стопанския живот“, а също така в книгата на Л. Тихомиров „Религиозно философски основи на историята“.
Ярък пример, илюстриращ процеса на „приливи — отливи“ в противоборството между лихварите и обществото, се явява Франция в епохата на Новото време. През 1777 г. властите на Париж приели постановление, което забранило „всякакъв вид лихварство, осъждано от свещените канони“. В следващите години това постановление нееднократно се повтаряло. Всичко това активизирало лихварите, които станали едни от основните организатори на така наречената „буржоазна“ революция през 1789 г. във Франция.
Най-парадоксалното е, че много „революционери“ отивали да щурмуват Бастилията, а след това участвували в свалянето и екзекутирането на краля под лозунги за борба с лихварството и даже с капитализма! Например, Марат заявявал: „В търговските нации капиталистите и рентиерите, почти всички са заедно с прекупвачите, финансистите и борсовите играчи“. Граф де Кюстин от трибуната на Националното събрание провъзгласявал: „Нима Събрание, което е унищожило всички видове аристократи, ще се уплаши от аристокрацията на капиталистите, тези космополити, които не познават никакво друго отечество, освен това, където те могат да трупат богатства“. Комбон, изказвайки се от трибуната на Конвента на 24 август 1793 г., огъня на своята крика насочва против лихварите: „В настоящия момент се води борба не на живот, а на смърт между търговците на пари и укрепването на Републиката. И, значи, трябва да изтребим тези съдружия, разрушаващи държавния кредит, ако желаем да създадем режим на свобода“. Де ла Платер, който през 1791 г. станал министър на вътрешните работи, също не се стеснявал от избора на думи, разобличавайки лихварите: „Париж — това са само продавачи на пари или тези които въртят пари, — банкери, спекулиращи на ценни книжа, на държавни заеми, на общественото нещастие“[11] По този начин, може да направим извода, че „революционерите“ са се оказали играчка в ръцете на лихварите. Фактически те са вършили противоположното на онова, което са декларирали. Някои осъзнато, а други са били използвани от лихварите „на тъмно“.
Дошлият на власт император Наполеон Бонапарт провел през 1807 г. закон, с помощта на който, отново се опитва да обуздае лихварството: по тъй наречения „граждански“ кредит пределната ставка била определена на 5%, а по „търговки“ — 6%. Обаче още в средата на XIX век лихварството във Франция разцъфнало в пищни цветове. Не напразно френският капитализъм е прието да се нарича „лихварски“.
Ще отбележим, че даже след първите „победи“ на лихварите все още се запазвали значителни ограничения по видовете кредити, по които се разрешавало да вземат лихва. На първо място отпаднали ограниченията за заеми с лихва към държавата, понеже в това били заинтересовани монарсите и тези които били близо до хазната. По-късно лихва по заеми е разрешена и за търговци, занаятчии, и всички онези, които използвали парите за получаване на доход (лихвата в тоя случай се тълкувала като участие на лихваря в печалбата на заемополучателя). По нататък били снети ограниченията за взимане на лихва по кредитите за частни лица с цел лично потребление.Бележки
[1] Святитель Иоанн Златоуст. Толкования на святого Матфея, евангелиста. Беседа 56 ↑
[2] См.: О.Н.Четверикова, А.В.Крыжановский. Культура и религия Запада. М.: ОАО „Московские учебники“, 2009. ↑
[3] H.Н.Островский. Храм химеры. Харьков: ООО „Свитовид“, 2004, с. 118 ↑
[4] Н.Н.Островский. Храм химеры. Харьков: ООО „Свитовид“, 2004, с. 118,119 ↑
[5] История экономических учений. Под ред. В.Автономова. — М.: ИН-ФРА-М, 2002, с. 26. ↑
[6] Ф.И. Успенский. История Византии. М., 1996, том 2, с. 291 ↑
[7] Архимандрит Тихон Шевкунов. Гибель империи. Византийский урок. М.: Эксмо, 2008, с. 78 ↑
[8] Архимандрит Тихон Шевкунов Гибель империи. Византийский урок.М.: Эксмо, 2008, С. 11–12 ↑
[9] Цит. по источнику: Александр Чвалюк. Будет ли Россия править миром. Часть 2 „Ссудный процент и ростовщичество“ //Интернет. Сайт „Полемика и дискуссии“. ↑
[10] П. Люкимсон. Бизнес по-еврейски. Евреи и деньги. Ростов н/Д: „Фе никс“, 2007, с. 289 ↑
[11] Цит. по источнику: Александр Чвалюк. Будет ли Россия править миром. Часть 2 „Ссудный процент и ростовщичество“ // Интернет. Сайт „Полемика и дискуссии“. ↑
Няма коментари:
Публикуване на коментар