"Да се изправя човек срещу неговата сянка, е за да му покаже собствената си светлина: след като някой е преживял няколко пъти какво е да се изправиш съдийно между противоположностите, човек започва да разбира какво се има предвид от себе си, всеки, който възприема неговата сянка и неговата светлина едновременно се вижда от двете страни и по този начин се получава по средата. " ~ Карл Г. Юнг. 1875-1961. "Добро и зло в аналитичната психология"
Дълбоко в душата си никога не знаем какво в действителност се е случило – КАРЛ ГУСТАВ ЮНГ
На никой не му харесва, когато грозното и пошлото в него биват извадени наяве. Вероятно това е причината от цялата вихрушка в психоанализата, Карл Густав Юнг да е най-обичаният и най-четеният от масовия читател.
И това не е случайно – Юнг загърбва фройдитското любопитство към животинското в човека, толкова грозно и непоносимо за гледане от хората, и се обръща към духовната същност на човека. Колкото повече Зигмунд Фройд, така отричан от всеки, който никога не е чел трудовете му, се рови в пошлото и примитивното у нас, толкова повече колегата му Юнг се опитва да намери възвишената част от човешкото същество.
Младият Юнг изразява конфликта си с Фройд по следния начин:
Фройд развива теорията си на базата на своите пациенти, преобладаващата част от които са млади жени от богати семейства във Виена, повечето от които омъжени за много по-възрастни мъже и най-важните им проблеми наистина имаха сексуален характер. Моите пациенти бяха почти изцяло възрастни хора, обикновено над 45 години; в техния случай играеха роля не толкова сексуалните проблеми, а по-скоро екзистенциалните проблеми за смисъла на живота и смъртта.
Убеден, че „сексуалната функция не може по никакви изкуствени начини да бъде отстранена от душевния живот“, Фройд съсредоточава вниманието си в тази посока. Поне на пръв поглед.
Ако Фройд рови надълбоко, то Юнг „рови“ нависоко. И успява. Ако единият запраща душата на човека право в ада, като ни обяснява подробно как нагоните и инстинктите я управляват, то другият я вади от там, след което й дава възможност за спасение.
При внимателно вглеждане, единият не би могъл да съществува без другия. Това се обяснява и от самите думи на Юнг:
Казват, че нито едно дърво не може да стигне до Рая, ако корените му не стигнат до Ада. Двупосочното движение е заложено в същността на махалото.
Въпреки това Зигмунд Фройд заявява:
Ако човек почне да се интересува от смисъла на живота или неговата ценност, това означава, че е болен.
Юнг изобщо не е съгласен:
Ако не осъзнаваме какво се случва вътре в нас, то отвън ни се струва, че това е съдба.
Вашият взор ще се проясни едва тогава, когато успеете да погледнете в собствената си душа.
Никой не развива личността си, защото са му казали, че е полезно или препоръчително да го стори. Природата никога не се е влияела от добронамерени съвети. Природата, включително и човешката, е движена единствено от принудата на каузалността. Нищо не се променя без необходимост, най-малко пък човешката личност. Тя е ужасно консервативна, да не кажа инертна. Само крайната необходимост може да я задвижи. Развитието на личността също не се подчинява на желания, заповеди и възгледи, а единствено на необходимостта; то се нуждае от мотивиращата принуда на вътрешната или външната съдба.
Личностното развитие е непопулярно, рисковано начинание, неприветлива отбивка встрани от широкия път, пустинно странстване, подобаващо за отшелници. Нищо чудно, че само малцина дръзват да се впуснат в това приключение.
Всяка възраст си има собствена психология, своя истина, така да се каже; същото важи и за всяко ниво от психологическото развитие. Има нива, до които достигат малцина – въпрос на раса, семейна среда, възпитание, заложби и страст. Природата е аристократична. Средностатистическият човек е фикция, макар да съществуват всеобщи закономерности. Душевният живот е развитие, което може да се преустанови още на най-ниските нива.
Не смятам, че човек по природа е добър, а злото в него е само превратно схващано добро. Напротив, убеден съм, че има достатъчно много индивиди, представляващи толкова лоша комбинация от наследствени качества, че както за обществото, така и за тях самите би било добре да се откажат от индивидуалните си особености. Затова с чиста съвест можем да твърдим, че по принцип колективното възпитание е нещо полезно и за много хора – напълно достатъчно.
Има обаче един аспект, по отношение на който няма как и двамата да не са напълно единодушни – и това е склонността на човешкото същество към самозалъгване:
Да бъдеш напълно честен със себе си е хубаво упражнение.
Масите никога не са познавали жаждата за истина. Те имат нужда от илюзии, без които не могат да живеят. – казва Фройд
Склонността да живееш в илюзии и да вярваш в някаква фикция за самия себе си – в добър или в лош смисъл – е почти непреодолимо голяма. – допълва Юнг
В съгласие са и за значението на словосъчетанието „нормален човек“. Фройд смята, че:
Всеки нормален човек на практика е нормален само отчасти.
Юнг отива още по-далеч:
Покажете ми един нормален, и аз ще ви го излекувам.
В кореспонденцията, която Фройд си разменя с Алберт Айнщайн през 1931 година, можем да прочетем следните размисли на бащата на психоанализата:
Теоретично, конфликтите на интереси между хората се решават чрез прибягване до насилие. Същото важи и за животинския свят, от който човекът не може да претендира да бъде изключен.
Като се замислим върху зверствата, записани в историята, оставаме с впечатлението, че идеалистичният мотив често служи за камуфлаж, зад който скриваме разрухата.
По отношение на демоните, които се крият в човешката душа, Юнг разсъждава надълбоко и нашироко:
Какво би станало, ако открия, че най-окаяните просяци и най-наглите престъпници са вътре в мен и че съм принуден да прося милостиня от собствената си доброта; че аз самият съм врагът, който трябва да бъде обичан, – тогава какво?
Вътрешният глас обикновено ни носи нещо недобро и дори зло. Това е така по необходимост, тъй като човек обикновено има по-ясно съзнание за добродетелите си, отколкото за пороците – от доброто се страда по-малко отколкото от злото.
Вътрешният глас е „луциферичен“ в най-строгия и еднозначен смисъл на думата и затова поставя човека пред крайни морални решения, без които той никога не би се издигнал до състояние на пълна осъзнатост и не би се превърнал в личност.
Във вътрешния глас по необясним начин са смесени най-низкото и най-висшето, най-доброто и най-гнусното, най-истинното и най-измамното – истинска зейнала бездна от объркване, заблуди и отчаяние.
Смехотворно е, разбира се, когато гласът на всеблагата и същевременно всепоглъщаща природа бива обвиняван в злодейство. Ако ни изглежда предимно зъл, това е най-вече заради старата истина, че доброто винаги е враг на по-доброто. Глупаво би било да не се придържаме към традиционно смятаното за добро, когато това е възможно. Както казва Фауст:
Ако постигнем в този свят добро,
Измама и лъжа е вече по-доброто!
Доброто обаче не е винаги такова, защото иначе не би имало нищо по-добро. За да дойде по-доброто, доброто трябва да си отиде. Затова и Майстер Екхарт казва:
Бог не е добър, иначе би могъл да е по-добър.
Само онзи, който осъзнато може да каже „да“ на силата на вътрешното си призвание, се превръща в личност; който обаче й се подчинява, бива увлечен от слепия ход на събитията и унищожен.
И с това Фройд се съгласява чрез твърдението си:
Единственият човек, с когото трябва да се сравнявате, сте вие самият в миналото. И единственият човек, от когото трябва да се стремите да бъдете по-добър сте вие самият сега, в този момент.
В „Автобиография – сънища, спомени, размисли“, Карл Густав Юнг в крайна сметка заключава:
Светът, в който сме родени, е груб и жесток и същевременно – божествено красив. Въпрос на темперамент е да приемеш кое натежава: безсмислието или смисълът… Аз храня плахата надежда, че смисълът ще натежи и ще спечели битката.
И това не е случайно – Юнг загърбва фройдитското любопитство към животинското в човека, толкова грозно и непоносимо за гледане от хората, и се обръща към духовната същност на човека. Колкото повече Зигмунд Фройд, така отричан от всеки, който никога не е чел трудовете му, се рови в пошлото и примитивното у нас, толкова повече колегата му Юнг се опитва да намери възвишената част от човешкото същество.
Младият Юнг изразява конфликта си с Фройд по следния начин:
Фройд развива теорията си на базата на своите пациенти, преобладаващата част от които са млади жени от богати семейства във Виена, повечето от които омъжени за много по-възрастни мъже и най-важните им проблеми наистина имаха сексуален характер. Моите пациенти бяха почти изцяло възрастни хора, обикновено над 45 години; в техния случай играеха роля не толкова сексуалните проблеми, а по-скоро екзистенциалните проблеми за смисъла на живота и смъртта.
Убеден, че „сексуалната функция не може по никакви изкуствени начини да бъде отстранена от душевния живот“, Фройд съсредоточава вниманието си в тази посока. Поне на пръв поглед.
Ако Фройд рови надълбоко, то Юнг „рови“ нависоко. И успява. Ако единият запраща душата на човека право в ада, като ни обяснява подробно как нагоните и инстинктите я управляват, то другият я вади от там, след което й дава възможност за спасение.
При внимателно вглеждане, единият не би могъл да съществува без другия. Това се обяснява и от самите думи на Юнг:
Казват, че нито едно дърво не може да стигне до Рая, ако корените му не стигнат до Ада. Двупосочното движение е заложено в същността на махалото.
Въпреки това Зигмунд Фройд заявява:
Ако човек почне да се интересува от смисъла на живота или неговата ценност, това означава, че е болен.
Юнг изобщо не е съгласен:
Ако не осъзнаваме какво се случва вътре в нас, то отвън ни се струва, че това е съдба.
Вашият взор ще се проясни едва тогава, когато успеете да погледнете в собствената си душа.
Никой не развива личността си, защото са му казали, че е полезно или препоръчително да го стори. Природата никога не се е влияела от добронамерени съвети. Природата, включително и човешката, е движена единствено от принудата на каузалността. Нищо не се променя без необходимост, най-малко пък човешката личност. Тя е ужасно консервативна, да не кажа инертна. Само крайната необходимост може да я задвижи. Развитието на личността също не се подчинява на желания, заповеди и възгледи, а единствено на необходимостта; то се нуждае от мотивиращата принуда на вътрешната или външната съдба.
Личностното развитие е непопулярно, рисковано начинание, неприветлива отбивка встрани от широкия път, пустинно странстване, подобаващо за отшелници. Нищо чудно, че само малцина дръзват да се впуснат в това приключение.
Всяка възраст си има собствена психология, своя истина, така да се каже; същото важи и за всяко ниво от психологическото развитие. Има нива, до които достигат малцина – въпрос на раса, семейна среда, възпитание, заложби и страст. Природата е аристократична. Средностатистическият човек е фикция, макар да съществуват всеобщи закономерности. Душевният живот е развитие, което може да се преустанови още на най-ниските нива.
Не смятам, че човек по природа е добър, а злото в него е само превратно схващано добро. Напротив, убеден съм, че има достатъчно много индивиди, представляващи толкова лоша комбинация от наследствени качества, че както за обществото, така и за тях самите би било добре да се откажат от индивидуалните си особености. Затова с чиста съвест можем да твърдим, че по принцип колективното възпитание е нещо полезно и за много хора – напълно достатъчно.
Има обаче един аспект, по отношение на който няма как и двамата да не са напълно единодушни – и това е склонността на човешкото същество към самозалъгване:
Да бъдеш напълно честен със себе си е хубаво упражнение.
Масите никога не са познавали жаждата за истина. Те имат нужда от илюзии, без които не могат да живеят. – казва Фройд
Склонността да живееш в илюзии и да вярваш в някаква фикция за самия себе си – в добър или в лош смисъл – е почти непреодолимо голяма. – допълва Юнг
В съгласие са и за значението на словосъчетанието „нормален човек“. Фройд смята, че:
Всеки нормален човек на практика е нормален само отчасти.
Юнг отива още по-далеч:
Покажете ми един нормален, и аз ще ви го излекувам.
В кореспонденцията, която Фройд си разменя с Алберт Айнщайн през 1931 година, можем да прочетем следните размисли на бащата на психоанализата:
Теоретично, конфликтите на интереси между хората се решават чрез прибягване до насилие. Същото важи и за животинския свят, от който човекът не може да претендира да бъде изключен.
Като се замислим върху зверствата, записани в историята, оставаме с впечатлението, че идеалистичният мотив често служи за камуфлаж, зад който скриваме разрухата.
По отношение на демоните, които се крият в човешката душа, Юнг разсъждава надълбоко и нашироко:
Какво би станало, ако открия, че най-окаяните просяци и най-наглите престъпници са вътре в мен и че съм принуден да прося милостиня от собствената си доброта; че аз самият съм врагът, който трябва да бъде обичан, – тогава какво?
Вътрешният глас обикновено ни носи нещо недобро и дори зло. Това е така по необходимост, тъй като човек обикновено има по-ясно съзнание за добродетелите си, отколкото за пороците – от доброто се страда по-малко отколкото от злото.
Вътрешният глас е „луциферичен“ в най-строгия и еднозначен смисъл на думата и затова поставя човека пред крайни морални решения, без които той никога не би се издигнал до състояние на пълна осъзнатост и не би се превърнал в личност.
Във вътрешния глас по необясним начин са смесени най-низкото и най-висшето, най-доброто и най-гнусното, най-истинното и най-измамното – истинска зейнала бездна от объркване, заблуди и отчаяние.
Смехотворно е, разбира се, когато гласът на всеблагата и същевременно всепоглъщаща природа бива обвиняван в злодейство. Ако ни изглежда предимно зъл, това е най-вече заради старата истина, че доброто винаги е враг на по-доброто. Глупаво би било да не се придържаме към традиционно смятаното за добро, когато това е възможно. Както казва Фауст:
Ако постигнем в този свят добро,
Измама и лъжа е вече по-доброто!
Доброто обаче не е винаги такова, защото иначе не би имало нищо по-добро. За да дойде по-доброто, доброто трябва да си отиде. Затова и Майстер Екхарт казва:
Бог не е добър, иначе би могъл да е по-добър.
Само онзи, който осъзнато може да каже „да“ на силата на вътрешното си призвание, се превръща в личност; който обаче й се подчинява, бива увлечен от слепия ход на събитията и унищожен.
И с това Фройд се съгласява чрез твърдението си:
Единственият човек, с когото трябва да се сравнявате, сте вие самият в миналото. И единственият човек, от когото трябва да се стремите да бъдете по-добър сте вие самият сега, в този момент.
В „Автобиография – сънища, спомени, размисли“, Карл Густав Юнг в крайна сметка заключава:
Светът, в който сме родени, е груб и жесток и същевременно – божествено красив. Въпрос на темперамент е да приемеш кое натежава: безсмислието или смисълът… Аз храня плахата надежда, че смисълът ще натежи и ще спечели битката.
---------------------------------------------------------------------------------
http://chetilishte.com/
Хода на психичното лечение логично води до конфронтиране на пациента с неговата сянка, с онази тъмна полониа на душата, от която човек открай време се освобождава чрез проекция: или като стоварва върху ближния си – в по-широк или по-тесен смисъл на думата – всички недостатъци, които очевидно сам носи, или като прехвръля своите грехове върху някакъв божествен посредник.
Известно е наистина, че без грях няма разкаяние, а без разкаяние няма изкупителна благодат, нещо повече – че без първородния грях никога не би се извършил актът на Изкуплението на света. И въпреки това ние най-старателно избягваме да изпитаме и проверим дали точно във властта на злото не се крие особена Божия воля, с която имаме всички основания да се съобразяваме.
Ако подобно на психотерапевта се занимаваш с хора, които са изправени лице в лице със своята най-черна сянка, често се чувстваш непосредствено задължен да приемеш такъв възглед. Във всички случаи лекарят не може да си позволи с жест на морална извисеност, която не му струва нищо, да посочи крижалите на закона с тяхното „Да не бъде!“. Той трябва обективно да провери и обсъди възможностите, защото знае, че съществува нещо като щастлива вина.
Знае, че човек може да пропусне не само своето щастие, но и своята решаваща вина, без която няма да постигне цялостност. А тази цялостност е харизма, която не можеш да си създадеш сам с изкуство или хитрост: можеш само да се врастваш в нея и да понасяш нейните перипетии и осъществяване.
Наистина много отчайващ факт е, че човечеството не е единно, а се състои от индивиди, духовните качества на които се разпределят в диапазон от най-малко десет хиляди души.
При това положение на нещата просто не съществува нито една истина, която да не означава спасение за едни и съблазън и погибел – за други. Всеки универсализъм попада в страшна дилема. При непосредствена конфронтация с живата действителност мнозина губят охота за възмущение и смях.
На книга моралният кодекс изглежда съвършено ясен и безупречен, но същият документ, записан върху „скрижалите от плът в сърцето“, често е само жалко късче хартия, и то особено в душите на онези, които са отворили най-широко уста.
И ако повсеместно се тръби:
Злото е зло и ние най-решително го осъждаме!
това съвсем не означава, че в индивидуалния случай именно злото представлява най-важният проблем, който изисква най-основна преценка. Преди всичко най-голямо внимание заслужава въпросът: „Кой действа?“ Защото отговорът на този въпрос дава окончателното решение за стойността на действието.
Наистина за обществото по-голямо значение има най-вече това, какво се прави, защото е непосредствено очевидно. С течение на времето обаче дори справедливото дело в ръцете на неподходящия човек може да причини бедствие.
Този, който е прозорлив, няма да се заслепи нито от справедливата постъпка на несправедливия, нито от несправедливата постъпка на справедливия.
Ето защо лечителят на душата насочва вниманието си не към какво, а как се действа, защото именно в това се проявява истинската същност на действащия. Необходимо е злото да се подлага на същата строга преценка, както и доброто, защото в крайна сметка добро и зло не са нищо друго освен идеални продължения и абстракции на постъпките, защото и двете спадат към светло-тъмния феномен на живота.
А ние знаем, че крайна сметка няма добро, от което не може да се породи злина, както и няма злина, от която не може да се породи добро.
Доброто, лошото и злото
Демонът на вътрешния глас представлява едновременно висша опасност и незаменима помощ – КАРЛ ГУСТАВ ЮНГ
Хода на психичното лечение логично води до конфронтиране на пациента с неговата сянка, с онази тъмна полониа на душата, от която човек открай време се освобождава чрез проекция: или като стоварва върху ближния си – в по-широк или по-тесен смисъл на думата – всички недостатъци, които очевидно сам носи, или като прехвръля своите грехове върху някакъв божествен посредник.
Известно е наистина, че без грях няма разкаяние, а без разкаяние няма изкупителна благодат, нещо повече – че без първородния грях никога не би се извършил актът на Изкуплението на света. И въпреки това ние най-старателно избягваме да изпитаме и проверим дали точно във властта на злото не се крие особена Божия воля, с която имаме всички основания да се съобразяваме.
Ако подобно на психотерапевта се занимаваш с хора, които са изправени лице в лице със своята най-черна сянка, често се чувстваш непосредствено задължен да приемеш такъв възглед. Във всички случаи лекарят не може да си позволи с жест на морална извисеност, която не му струва нищо, да посочи крижалите на закона с тяхното „Да не бъде!“. Той трябва обективно да провери и обсъди възможностите, защото знае, че съществува нещо като щастлива вина.
Знае, че човек може да пропусне не само своето щастие, но и своята решаваща вина, без която няма да постигне цялостност. А тази цялостност е харизма, която не можеш да си създадеш сам с изкуство или хитрост: можеш само да се врастваш в нея и да понасяш нейните перипетии и осъществяване.
Наистина много отчайващ факт е, че човечеството не е единно, а се състои от индивиди, духовните качества на които се разпределят в диапазон от най-малко десет хиляди души.
При това положение на нещата просто не съществува нито една истина, която да не означава спасение за едни и съблазън и погибел – за други. Всеки универсализъм попада в страшна дилема. При непосредствена конфронтация с живата действителност мнозина губят охота за възмущение и смях.
На книга моралният кодекс изглежда съвършено ясен и безупречен, но същият документ, записан върху „скрижалите от плът в сърцето“, често е само жалко късче хартия, и то особено в душите на онези, които са отворили най-широко уста.
И ако повсеместно се тръби:
Злото е зло и ние най-решително го осъждаме!
това съвсем не означава, че в индивидуалния случай именно злото представлява най-важният проблем, който изисква най-основна преценка. Преди всичко най-голямо внимание заслужава въпросът: „Кой действа?“ Защото отговорът на този въпрос дава окончателното решение за стойността на действието.
Наистина за обществото по-голямо значение има най-вече това, какво се прави, защото е непосредствено очевидно. С течение на времето обаче дори справедливото дело в ръцете на неподходящия човек може да причини бедствие.
Този, който е прозорлив, няма да се заслепи нито от справедливата постъпка на несправедливия, нито от несправедливата постъпка на справедливия.
Ето защо лечителят на душата насочва вниманието си не към какво, а как се действа, защото именно в това се проявява истинската същност на действащия. Необходимо е злото да се подлага на същата строга преценка, както и доброто, защото в крайна сметка добро и зло не са нищо друго освен идеални продължения и абстракции на постъпките, защото и двете спадат към светло-тъмния феномен на живота.
А ние знаем, че крайна сметка няма добро, от което не може да се породи злина, както и няма злина, от която не може да се породи добро.
-------------------------------------------------------------------------
„Според общото убеждение, човек е това, което знае за себе си. Споделяйки това убеждение, ние се смятаме за безобидни и така добавяме към греховете си и глупост.”
„Необходимо е да притежаваме “въображение за злото”, защото само глупакът може да неглижира задълго предпоставките на своята природа.”
„Никой не твърди, че представителите на съвременната физика са банда престъпници, защото с тяхна помощ е бил създаден онзи връх на човешката изобретателност – водородната бомба.”
„Но страхът от злото, което не виждаме в себе си, а така охотно допускаме, че притежава другият, винаги възпира разума.”
„Липсата на самопознание ни лишава от възможността да реагираме на злото. Тук се сблъскваме с един от главните предразсъдъци на християнската традиция, който е и камъкът, в който се препъва нашата политика. А именно: злото трябва да се избягва и по възможност да не се доближава, нито споменава. То е “неблагопристойно”, табу, страшно.”
Карл Густав Юнг„Отделянето от инстинктивната природа неминуемо води цивилизования човек до конфликт между съзнание и несъзнавано, дух и природа, знание и вяра, с дуги думи: до разцепление на същността му.”
„Вече над половин век е известно, т.е. смята се за известно, че съществува несъзнавано, което е противоположно на съзнанието. Медицинската психология е привела необходимите емпирични и експериментални доказателства. Има несъзнавана психическа реалност, която несъмнено влияе върху съзнанието и неговите съдържания. Този факт ни е известен, но не си правим практически изводи от това. Мислим и действаме, както досега, сякаш сме simplex, а не duplex.”
„Достатъчно е почти незабележимо нарушение на душевното равновесие у някои лидери и светът туко-виж потънал в кръв, огън и радиоактивност.”
„Пропастта между вяра и знание е симптом на раздвоение на съзнанието, което характеризира състоянието на духа в новото време.”
„Посредством своите нагони човек е не само сраснат с макрокосмоса, но и в известна степен раздиран от противоречия, доколкото желанията му го теглят в най-различни посоки. …естественото състояние на психиката включва известно противопоставяне на нейните компоненти и известна противоречивост на поведението й, тоест известна дисоциация. …Такова състояние изисква ред и синтез.”
„Онова, което в наше време смятаме за „сянка” и малоценна страна на човешката психика, няма само отрицателни страни.”
„Задълбочаването и разширяването на съзнанието поражда онова въздействие, което примитивните народи наричат „мана”.”
„В нашето съзнание ние седим високо на трон и гледаме отвисоко на природата и животните. …Ние изобщо не виждаме, че бог се появява и като животно. За нас животно означава „скотско”. Това, което трябва да изглежда над нас, изглежда под нас и се приема за нещо регресивно и, деградиращо. …Защото сме идентифицирани със съзнанието, ние говорим за подсъзнание.”
„Психичният фактор винаги е нещо, за което предполагаме, че не е наше дело.”
„Както в началото на християнския еон, така и днес, отново възниква проблемът за всеобщата морална изостаналост, която се оказва неадекватна на съвременното научно, техническо и социално развитие.”
А аз бих добавила, че и социалното развитие в извънредно малко страни е догонило научно-техническия прогрес…
Дали заради своята естествена човешка склонност, дали заради християнските наслоения, дълбоко утаени в пластове наши нови светогледи, ние сме склонни да виждаме себе си като прави и правилни. А за всичко, което сме приели, че е част от психиката, но не одобряваме, често ползваме събирателното “подсъзнание”, което според нашата топография на душата се намира по-долу, благодарим на Фройд, че го е открил и приключваме темата. Умението ни да общуваме със злото, с това, което сме нарекли зло, със себе си и злото в нас, с това, от което ни е страх в самите нас, често определя до каква степен успяваме да удържим доброто и подходите, които го създават. И това е факт, защото всичко, което е в нас, оставя своя отпечатък в света и в живота ни, дори и да не го разбираме. Колкото повече свързаност държим в ръце, колкото повече технология произвеждаме и ползваме, толкова по-важно става да знаем кои сме. Представените цитати са от лекциите на Юнг върху кундалини йога*, в които той прави задълбочено тълкуване на системата на чакрите като символна и психосоматична картина на индивидуалното развитие в зряла възраст, както и от едно от последните му произведения “Скритият аз”**, в което коментира устойчивостта на индивидуалната психика срещу масовите обществени течения и важността на нейното здраве за благоденствието на човешкия свят.
* Психологията на Кундалини-йога, 2012. Леге Артис, Плевен.
** Скритият аз, 2017. Хермес, Пловдив.
---------------------------------------------------------------------------------
„За съжаление не може да има съмнение, че човек, като цяло е по-малко добър, отколкото си се представя или иска да бъде. Всеки има сянка и колкото по-малко тя е въплътена в съзнателният живот на индивида, толкова по-тъмна и плътна е. Ако комплексът за малоценност е съзнателен, човек има шанс да го коригира. Освен това, тя е в непрекъснат контакт със други интереси, така че се променя непрекъснато. Но ако тя е подтискана и изолирана от съзнанието, никога не се неутрализира.”
"Psychology and Religion" (1938). In CW 11: Psychology and Religion: West and East. P.131
Danny DeVito in The Shadow Knows
„Ако си представите някой, който е достатъчно смел да оттегли всичките си проекции, тогава имате индивид, който осъзнава доста дебела сянка. Такъв човек се натоварва с нови проблеми и конфликти. Той става сериозен проблем за себе си и сега не може да каже, че те правят това или онова, те грешат, срещу тях трябва да се борим. Той живее в „Къщата на Прибиране /събиране/”. Такъв човек знае, че каквото и да е грешно в света, то е в него и ако той само се научи да се справя със своята собствена сянка, той е направил нещо за реално света. Той е успял да поеме отговорност поне за мъничка част от гигантските, нерешени социални проблеми в наши дни.”
"Psychology and Religion" (1938). In CW 11: Psychology and Religion: West and East. P.140
„Мъжествеността на жената и женствеността на мъжа са минимални и е жалко, че пълната стойност на техните личности трябва да бъде замърсявана от нещо с толкова малка стойност. От друга страна, сянката принадлежи на целостността на личността, силният мъж би трябвало някъде да е слаб, умният мъж трябва да е глупав някъде, в противен случай е твърде хубаво, за да е истина и отива към поза и блъф. Не е ли стара истина, че жената обича слабостта на силният мъж повече от неговата сила, и глупостта на умният мъж повече от неговата мъдрост?”
Die Anima als Schicksalsproblem des Mannes (1963) Foreward by C.G. Jung. In CW 18 261
Die Anima als Schicksalsproblem des Mannes (1963) Foreward by C.G. Jung. In CW 18 261
На 11 май 1945 г. в Швейцария е издадено уникално и почти неизвестно интервю с Карл Густав Юнг четири дни след капитулацията на германската армия в Реймс. Вестникът Die Weltwoch озаглави тази статия с актуалния и днес въпрос: "Душите ще намерят ли покой?"
Според Вас, във връзка с края на войната ще има ли промени в съзнанието на европейците, особено на германците?
К. Г. Юнг: Несъмнено. Що се отнася до германците, тук се роди психически проблем, чиято сериозност трудно може да се оцени още, но началото му може да бъде наблюдавано при тези пациенти, които идват да ме видят. Разбира се, психологът не трябва да разделя клиентите си на нацисти и техни противници. Сега при мен се лекуват двама противници на режима, но анализът на техните мечти ми дава съвсем различна картина, за разлика от техните убеждения, тези хора са склонни към нацизъм.
Класически пример за разделянето на добри и лоши германци е случаят с фон Кюлер, който е ръководил нахлуването в Полша през 1939 г. и е осъден. Попитан от журналиста за жестокостта на германците, той отговорил, че това не е Вермахт, а партия. Всички участници едновременно разбират какво се случва и в същото време не разбират, но все пак те всички са замесени в тези ужасни събития. Специалистът, за разлика от политиците, не се съмнява във вината на германците и основната задача на лечението е признанването от пациента на тази вина. Много от тези "добри германци" се обръщат към мен с молба за лечение, които прехвърлят вината си на Гестапо и аз считам подобни инциденти за нелечими. Аз веднага предлагам такъв въпросник с въпроси като "Вашите мисли за Бухенвалд". Само осъзнавайки своята вина, човек може да започне терапия.
Как влезе цялата нация в такъв психически капан? Възможно ли е такава ситуация да се случи в друга държава?
К. Г. Юнг: Сега бих искал да отстъпя и да изтъкна мнението си за психологическото минало, за това, което предшества войната. Ще дам пример от собствената си практика. Към мен се обърна за помощ жена, която яростно обвини съпруга си за мъките й. Всъщност се оказа, че съпругът й дори не знае и не мисли за ужасите, за които говореше пациентката. Но защо тази идея й дойде на ум? Отговорът е прост - в нея седи един демон, който проецира желанията си върху съпруга си. След обяснението ми, жената се съгласи с мен, като се разкая за мислите си. Но въпреки това, дяволът не изчезна. В световен мащаб същото се случи в Европа. Защото средният човек в света е пълен със зли сили и демони, но всъщност това не е нищо друго освен вътрешната му сила, която той усърдно прехвърля на външния свят.
Религията и науката са допринесли за това, че европейците приемат в себе си всички демонични сили от света, заемайки с тях цялото си безсъзнателно пространство. Постепенно хората започват да се унищожават. Типичен пример е Наполеон.
Германците са много податливи и следователно подлежат на специално влияние от страна на тези демони. Тази нация обича ред и подчинение, безропотно подчинение на заповеди, което само по себе си е специална форма на внушение. Можете дори да се говори за някаква умствена непълноценност на германците в тази посока. Те са залепени между Запада и Изтока. Пречи им техният комплекс за малоценност, който крият усърдно зад манията си за величие. Обвиненията за руското бездушие не са нищо друго освен собствена проекция. Пламенната реч на Гьобелс е немска психология, която е насочена към врага.
В Германия винаги е имало напрегнато психическо състояние във връзка с реформацията и войните. Националсоциализмът добави демони и хората попаднаха под тяхното влияние като сомнамбули, обслужващи главния свръхчовек Хитлер. Всички лидери на нацизма могат да бъдат обвинени в мания. Един от признаците на демонизация - глупостта, присъстваше в техния пропаганден министър. 10% от населението на Германия са безнадеждно болни.
Смятате ли, че това твърдение се отнася само за германците? Или може да се припише на швейцарците?
К. Г. Юнг: Ние сме малка нация и в това е нашето спасение. С население от осемдесет милиона души бихме понесли същата съдба, тъй като демоните ги привличат количеството хора. Колкото по-голям е колективът, толкова по-малка е връзката с неговите корени и толкова по-лесно е демоните да овладеят душата. Това е причината, поради която нацистите са се занимавали с формирането на тълпи и никога не са обръщали внимание на личността на човека. За Швейцария в този случай спасението е било федерализмът и индивидуалността.
До какво може да доведе лечението, ако вместо лекарство се работи с оръжие? Дали този подход увеличава чувството за малоценност и може да причини влошаване?
К. Г. Юнг: Немският гражданин може да бъде сравнен с човек с махмурлук. Той не може да разбере какво са направили и ако е възможно, той не би искал да знае. Германците се опитват да се оправдаят пред света, но това е път за никъде. Те могат да решат проблема си само като признаят напълно своята вина. Разкайвайки се, те ще намерят спокойствие. В Америка е извършен курс на лечение, който се състои в това да премине цялото цивилно население през лагери, за да предаде жестокостта на нацистките действия. Но, уви, невъзможно е да се излекува нацията единствено чрез това, осъзнаването на вината трябва да дойде от душата. Възможно е тази ситуация да служи като катализатор и от това потапяне в себе си пророците ще се появят. Според най-новата информация в Германия цели общности търсят спасение срещу антихриста от Господ.
/рус.ез./
Есть надежда, что демонов изгонят и на руинах расцвет новый мир?
К. Г. Юнг: Демонов пока нельзя изгнать. С такой сложной задачей справятся не сразу. Тем более, демоны будут искать новые души, что будет не так трудно. Любая нация, которая свято верит в свое совершенство может стать легкой добычей. Окутанные дьяволом, мы забываем про свое бревно в глазу и тщательно ищем соринку в глазах у брата. Да, немцы признают свою вину и снова обретут себя, но другая нация вполне может стать одержимой, если в своих обвинениях к немцам позабудут про свои грехи. Такую демоническую внушаемость сейчас можно наблюдать в Америке. Не стоит забывать и про русских, которые поглощены демонов власти. Спокойно выдохнуть могут англичане и швейцарцы, их индивидуальность спасает от коллективного безумства.
Нам остается лишь с беспокойством ожидать проявления демонов в будущем?
К. Г. Юнг: Нужно воспитывать личность. Не все так плохо, как может показаться. Конечно, демоны повсюду сейчас. А пресса, радио и кино способствует распространению их власти. Но люди могут противостоять этой силе. Я не завидую Вашей задаче — написать о демонах. Я полагаю, что у Вас получиться донести мои мысли так, чтобы люди не посчитали их странными. Но одержимые часто считают сумасшедшим кого-то другого. Это только их выбор, а я знаю, что демоны существуют. И это так же верно, как существование Бухенвальда.
«Werden die Seelen Frieden finden?»
Ein Interview mit Prof. C. G. Jung von P.S. In: Weltwoche, Zurich, 11.5.1945.
Использованные источники:
Источник
Няма коментари:
Публикуване на коментар