Всяка форма на съзнание и свръзка е решетка на ниво структура. Ние просто несъзнателно пресъздаваме този модел, търсим го. Това става изключително очевидно, когато си дадем сметка, че самият ни подход при изграждането на реалност в реалността предпочита кубичните и квадратни форми. Ние строим своите кубични жилища с кубични форми (тухли) създавайки още и още квадратност.
Дори когато за пръв път започваме да създаваме виртуална реалност (чрез първите електронни игри), ние отново го правим чрез кубчета – ние пресъздаваме тесерактната реалност чрез 2D/3D-сенки в лицето на пикселите. Защото на подсъзнателно ниво разбираме, че това е градивния елемент на всичко,и аналогично чрез него – започваме да творим по принципите заложени в самата материя.
Най-малката градивна частица на материята бива показана като „куб със съзнание“. Когато тя е разбита – тя се разпада на още малки кубчета.( в скорошния филм „Pixels“ (със симпатичния и верен слоган „The Game is not over“ :P).
Когато говоря за „поле“ имайте предвид, че говорим за 1 тесеракт, който може да бъде разгледан като безкраен брой по-малки такива. Зависи как искате да го видите. Може да се вижда по много начини, но класическите са 3: като един-единствен „мега-тесеракт“ представителен за целостта на Всичко Което Е на „долните нива“ на съзнание; като двойно усукана плетеница от тесеракти; и като безкрайно във всички „посоки“ „поле“ от множество свързани помежду си в четириизмерна мрежа тесеракти.
zoomquilt2.madmindworx.com/zoomquilt2.swf
На линка отгоре, навярно една от най-добрите илюстрации за типа „потъване“ в тесеракта и принципа на преминаване от реалност в реалност. .Ако се абстрахирате от сюжета на самите рисунки, начинът по който кадрите преливат един в друг е максимално близо до механиката на тесерактните „свръзки“ и галопирането „между“ тях.
Тесерактът е много ключова конструкция, за земната физическа Игра. Условно, той е междинната спойка между 5D и 3D. Той е онова, което Висшият Аз използва, за да може да навлезе във физическата платформа и нефизическите светове различни от 4D.
Как тесеракта прави материята възможна и какво всъщност представлява самия тесеракт. Онова, което той наистина е, няма почти нищо общо с онова, което можете да прочетете за хиперкуба в научно-езотеричен смисъл, просто защото на всяко едно обяснение му липсва едно допълнително измерение. Няма как да обясниш конструкция, която не принадлежи на физическото сечение с физически репрезентации.
Най-общо казано тесеракта е най-малката градивна частица на материята на ниво енергиен blueprint. Сянката на това в 3D виждаме в лицето на куба. Ето защо ние репликираме кубичната матрица на съществуващото толкова автоматично и с такава лекота. Понякога я отразяваме директно чрез кубове, въплъщавайки я в кубичните конструкции, в които живеем (наричаме ги „къщи“ или „блокове“), но в повечето случаи изразяваме идеята чрез квадрати (и по-рядко чрез шестоъгълници, осмоъгълници или бинарни цветови кодове).[Всяка една от изброените форми има портална функция, защото тя е представителна за самата решетка, която се явява портал за по-висшето съзнание в 3D-формат.
] Ние самите мислим „квадратно“ – в прави линии формиращи „решетки“. Такава е матрицата и на самия ум (въпрос за изцяло различна тема). Това не е нещо „лошо“ само по себе си. Просто е начинът, по който творим в 3D-реалността. Неслучайно сме разделили земното кълбо на меридианна мрежа[Която пък наред с всичко друго ни носи и концепцията за време, точно каквато функция има и тесеракта – метафорите са милиони], която формира решетка, неслучайно градовете ни (погледнати отгоре) приличат на решетки или компютърни платки...
Неслучайно казваме и на интернет „мрежата“, защото той плете мрежа от взаимовръзки, линкове, коментари, препратки и т.н.[Ние затова и вече искаме да сме постоянно в мрежата – защото искаме да сме постоянно свързани. Само че сякаш не съумяваме да го преживеем по най-подходящия и градивен начин. Заменяме връзката с истинския живот за виртуалната такава, защото в интернет тя е по-очевидна и... лесна. Фактът, че имаме хакери в мрежата пък е символична метафора за това, че вече имаме капацитета да хакваме системата/реалността си. Евентуално, това ще бъде правено с мисъл и в истинската решетка – тази на реалността.] Всяка форма на съзнание и свръзка е решетка на ниво структура. Ние просто несъзнателно пресъздаваме този модел, търсим го. Това става изключително очевидно, когато си дадем сметка, че самият ни подход при изграждането на реалност в реалността предпочита кубичните и квадратни форми. Ние строим своите кубични жилища с кубични форми (тухли) създавайки още и още квадратност.
Когато за пръв път започваме да създаваме виртуална реалност (чрез първите електронни игри), ние отново го правим чрез кубчета – ние пресъздаваме тесерактната реалност чрез 2D/3D-сенки в лицето на пикселите. Защото на подсъзнателно ниво разбираме, че това е градивния елемент на всичко,и аналогично чрез него – започваме да творим по принципите заложени в самата материя.
Това е много добре пресъздадено в скорошния филм „Pixels“ (със симпатичния и верен слоган „The Game is not over“ :P).
В него виждаме как най-малката градивна частица на материята бива показана като „куб със съзнание“. Когато тя е разбита – тя се разпада на още малки кубчета.
Ако приемем, че 6-те страни на куба са врати, то те ще влизат във вътрешността на един и същ куб. Хиперкубът обаче е различен. Всяка страна на хиперкуба би ви отвела във вътрешността на различен куб, независимо колко пъти влизате или излизате дори през една и съща врата. Всъщност „трикът“ при тесеракта е там, че няма една и съща врата и не можете да минете 2 пъти през такава. Ако, например, имате един хиперкуб с 6 страни и 6 врати, вие имате 6 куба обитаващи едно и също пространство и всяка врата ще ви отвежда в абсолютно различен куб.[40] Физическата реалност е структурирана по същия начин. Може би това ви доближава до техническото разбиране как минало, настояще и бъдеще всъщност съществуват в едно вечно Сега и как всички различни реалности съществуват едновременно в една „обща точка“.
Тесерактната реалност е безкрайно във всички посоки „поле“ от свързани хиперкубове, всеки от който съдържа и проектира различна физическа реалност.
Когато говорим за „поле“ имаме предвид, че се говори за 1 тесеракт, който може да бъде разгледан като безкраен брой по-малки такива. Зависи как искате да го видите. Може да се вижда по много начини, но класическите са 3: като един-единствен „мега-тесеракт“ представителен за целостта на Всичко Което Е на „долните нива“ на съзнание; като двойно усукана плетеница от тесеракти; и като безкрайно във всички „посоки“ „поле“ от множество свързани помежду си в четириизмерна мрежа тесеракти.
Тесерактът на практика винаги е само 1, защото съществува само едно нещо, което се самопреживява по безкрайно много начини (никога не забравяйте метафората за Първичната частица докато четете този текст). И това, което ме удивлява всеки път е как от всяка една стена на произволен тесеракт може да се получи достъп и преминаване в друг произволен тесеракт, без значение „колко надалеч“ са разположени те един от друг. И, вярвайте, „далеч“ може да бъде доста сериозно като вибрационна честотна концепция (спрямо настоящата ви), предвид че говорим за фактически безкрай. На този фокус на съзнанието обаче, разстояние не съществува и придвижването става неусетно само с намерение. Искаш да си някъде и си „там“.
Тесерактът се състои условно от 8 вплетени 3D-куба. Обикновеният 3D куб има 8 ъгъла. Тук играе схемата 8 х 8, което разбира се е „64“. Казано опростено „64“ е „пулсацията“ на един тесеракт. Няма да кажем „64 пулсации в секунда“, защото там идеята за такъв тип време е абсурдна[ От линейна гледна точка тази пулсация не може да бъде отчетена, защото в известен смисъл именно тя прави времето да се случва :) Т.е. именно тя създава темпоралните характеристики, което означава, че самата тя няма как да подлежи на тях.], но да речем, че това е „цикъла“ на един тесеракт. Начинът по който ми бе илюстрирано това бе чрез zoom във всеки един от 8-те ъгли [ В ъглите става обогатяването между потоците и раждането на нова реалност. Всеки ъгъл е портал на метафизично ниво по аналогията на ъглите на тесерактите през които взаимодействат различните реалности. Може би оттук идва израза канализиран от несъзнаваното: „Не знаеш какво дебне зад ъгъла.“ Защото подсъзнателно разбираме, че структурно това е изцяло ново пространство, невидимо от гледна точка на реалността в която сме в момента. На практика – на ниво строеж на реалността – онова, което следва зад ъгъла е различна реалност. Зад всеки ъгъл се случва нещо различно до което ние нямаме визуален достъп към настоящия момент и това е 3D-метафората за една по-висша истина. Ето защо, онова което е в ъгъла има тенденцията да остане скрито или незабелязано.] на даден куб, в който навлизаха 8 различни потока от други кубове, което на практика е 64 битов код (казано на компютърен език). Това, което казваме е, че отвъд 64 „бита“ (или идеи) – вече говорим за друга платформа, която не е базирана на тесеракта. След „64“ не може да става дума за материя или астрал, това е прага на структурите на съзнание поддържани от хиперкуба. Т.е. това е прага на честотния „затвор“ на тесеракта. „64“ не е края на всички възможности, а е threshold-а за преминаване към ново съзнание, което е отвъд динамиката на настоящия формат. Затова и „64“ в сбор е 10 – защото то ни води към Всичко Което Е или поне следващата негова „версия“. Т.е. най-пълната версия, която можем да имаме за тесеракта символично се отразява от „64“ и неговото кратно „8“. Всичко това хвърля особено любопитна светлина върху факта, че тесеракта, който в 2D бива осмоъгълник, е прага, който поддържа формата на физическото преживяване. При това положение не е учудващо, че навярно един от най-известните осмоъгълни символи в нашата цивилизация е именно знакът „STOP“, който бележи прага на самия тесеракт и задава подсъзнателната команда този праг да бъде спазван и непристъпван.
Разбира се STOP-ът е най-често срещан във формата черно-бяло-червено – цветовете на самата платформа. Виждате сами как смислите на една метафора се просмукват по множество различни начини в един-единствен символ. Вече имаме достатъчно информация да разбираме защо хексагона и октагона изскачат в синхромистичната работа на Джейк Коци и винаги имат портална функция. Защото те са представителни за естествената портална функция на тесеракта.
Разбирайки тесеракта и „64“ можете да си дадете и сметка защо И-дзин има не повече или по-малко, а точно 64 хексаграми. Защото книгата всъщност е символична карта на начина, по който духът се изразява в тази плътност. Ето защо и ДНК има 64 кодона, защото то е модификация на същото нещо. ДНК е физическият носител, който прави взаимодействието между дух и материя възможно. Биологичното тяло може да се съотнесе към тесерактната структура само чрез ДНК. Двойната спирала е друга версия на тесерактни модел „8 х 8“. В този смисъл, не би следвало да е шокиращо, че ДНК сама по себе си също прилича на „8“.
Тесерактната структура е като двойно усукана спирала от множество „минитесеракти“, които се преплитат като огледално съпоставени вити стълби. Намираме тази формация за много по-илюстративен метафоричен модел на действителния механизъм. По тази логика е крайно обосновано, формацията, която ни позволява да преживеем материята също да е с формата на двойно усукана плетка. В този ред на мисли ДНК просто имитира по-голямата тесерактна структура на ниво шаблон и резонира с нейните модели. „8“, „64“ и самата усукана форма свидетелстват за това.[На практика ДНК и И-дзин нямат нищо общо в прекия смисъл на нещата. Връзката между тях е, че и двете са представителни за една и съща идея, просто са две различни сечения на едно и също нещо. Двете концепции резонират много силно една с друга заради еднаквия шаблон зад тях.]
Отново – символът на осмицата е примката на реалността. Ако създадем една пътека, усучем я като осмица и започнем да вървим по нея – ние винаги ще се въртим в loop. Няма излизане. Ние вечно се въртим в дуалност (защото тълкуваме платформата с ума). Тя е безкрайна, защото тесерактните полета нямат край и самата структура на тесеракта няма край. Не можем да излезем от него by ordinary means. Начинът е да го изкласим като идея, за да преминем в други структури. За тази цел е нужно да се премине отвъд кубичното. „8“ е по-висшия вестоносец на самата двуизмерна платформа. Затова смисловото разгръщане на идеята започва с квадрат, после се възприема като шестоъгълник, а впоследствие преминава в куб. 8 х 8 е края на формата видян в неговата пълнота – оттам нататък следва съвсем друга формация. Това представлява „8“ от гледна точка на тесерактната структура.
Много любопитно е да се наблюдава как е градирало разбирането ни за „64“. Първоначално в древността сме го свеждали до вниманието си чрез И-дзин. После сме го разбрали чрез ДНК – несъзнаваното си е дало сметка за тесеракта посредством собствената ни генетика – че самите ние сме този код. После сме научили достатъчно, че да започнем да го пренасяме в 64 bit-ов код. Това е прогресията на тази идея. Вече сме в етап, в който ще можем да преживяваме кода със съзнанието си и няма да имаме нужда да създаваме метафори, които да ни „напомнят“ за структурата на реалността.
С тесеракта е свързан и въпроса за „времето“, който също трябва да изследваме, ако искаме да разберем структурата или по-скоро – начинът по който ума преживява структурата. Защото концепцията за „време“ сама по себе си също е loop.
Физическите реалности съществуват наведнъж. Минало, настояще и бъдеще (и всички възможни техни версии, вариации и разклонения) съществуват под формата на „вечно Сега“.
Чисто структурно преживяването в материя е по същество конгломерат от безкрайно количество замръзнали неподвижни кадри. Съзнанието преминава през милиарди такива замръзнали кадри в секунда и това негово пътуване от един „screenshot“ в друг – създава усещането за „линейно време“. Намерението упражнявано в динамиката на това движение ви пренася в съответните версии и разклонения на тесеракта, които са материализирана реалност представителна за природата на нагласите ви. Затова казваме, че: „човек не може да избяга от постъпките си“. Защото правейки несъзнателно конкретни избори, той навлиза в определени тесерактни стени и дефинициите му предопределят реалността му.[На този етап читателят може да разбере по-добре вече обяснения механизъм зад predictive programming-a. А именно – елита не може да формира бъдещето ви – те манипулират възприятието ви за него и по този начин вие създавате версията угодна за тях. Ако се замислите ще видите колко хитро и чисто е това изпълнение. И те могат да го правят именно защото познават структурата зад нещата.]
Какво са Нишките, stream-овете, които изплитат самия тесеракт?
Всъщност по-точно е да се каже, че те изплитат и структурата, и съдържанието му.
Това е трудно за обяснение, най-вече защото от позицията ни на хора няма как да разберем как дадена реалност може да се посвети само на едно дадено сечение и да преживява Творението единствено чрез него. Когато си в тесеракта това не е толкова трудно за разбиране. Тъй като всичко е холографско, дори един-единствен елемент може да е достатъчен, за да разбереш Всичкото. По подобен начин ние посвещаваме периоди от живота си на различни неща. Например някои художници рисуват определена своя творба с години, така че това не е толкова далечно за разбиране. Сега проектирайте тази идея на макрониво и припознайте факта, че става дума за същия принцип – дадени съзнания решават да изследват реалността през призмата на определено проявление, разлиствайки пластовете на Всичкото чрез едно-единствено нещо. Например в полу-материална реалност, в която съзнанията формиращи местната си среда имат афинитет към многоцветните ромбоидни форми и начина им на изразяване е изцяло свързан с тях - ромбоидна реалност (и преживяващите я съзнания).
Сътворението е „съставено“ от безкраен „брой“ идеи. Както казах, тези идеи са „сами по себе си“ и не са обвързани в причинно-следствени комплекси. Когато съзнанието „преминава“ през решетката на тези идеи обаче, то формира континуитет, което обогатява дадена тесерактна клетка с мемите на някоя друга такава. Това може да бъде наречено „тесерактно осеменяване“ и става чрез тези нишки, които са на практика микро-тесерактни потоци. По този начин всички тесеракти са в контакт с всички останали. И колкото и различни да са тези реалности, те се обогатяват от този сблъсък със себе си. По същество това създава парадокс, в който изведнъж си даваме сметка, че говорим хем за самостоятелни единици, хем за неизменно свързани такива. Този „сблъсък“ на тесерактите обогатява самото Творение и не е нищо друго освен репликация на най-грандиозния парадокс/мит зад Всичко Което Е – То едновременно съществува и не съществува; съставено е от безброй индивидуални частици, но в същото време тези частици са една и съща (Първична) частица.
Поради това всяка една идея от онова, което наричаме „проявен свят“ е съставена от множество такива нишки. Например, всеки един предмет от материалния ни свят, без значение каква е земната му история на създаване, е представителен за огромен брой идеи идващи от други реалности. Пресичането на тези реалности в една конкретна точка формира проявление, което кристализира в нещо на което ние даваме име и използваме с определена функция, вписвайки го в локалните параметри на местното несъзнавано. Това важи с десеторна сила за нематериални понятия, идеи и концепции. Именно тези нишки правят синхромистицизма валиден и синхроничностите като феномен – възможни. Защото всеки един символ, картинка, понятие, обект (и т.н.) е представителен за множество смислови потоци.
Много добра физическа репрезентация на това можем да видим в някои (сравнително) нови течения в интерактивното изкуство. Не знам точното име на стила, но ако трябва да му дам име, бих го нарекъл „съставна оптическа илюзия“. Говоря за инсталации, които от определена перспектива приличат на един цялостен обект, но при промяна на ъгъла на наблюдение, ясно личи, че елементите са отделни. Например виждаме това нарисувано лице...
Ешер може би е прародителя на всичко това, защото той е имал способността да вижда нещата наопаки в огледален upside-down маниер. При опит това да бъде репликирано в 3D, то неизбежно се транслира като оптическа илюзия, защото „свързващото измерение“ не може да бъде предадено във физическата плоскост – то принадлежи на друга плътност.
Всяко едно нещо е като вързоп от смисли[73], които могат да бъдат разкомпресирани като zip file.
[73] Между другото, именно тези многосъставни смислови потоци, носени от тесеракта правят т. нар. „магия“ възможна. Понеже един предмет е конгломерат от много носещи потоци, комбинацията от тях задвижва дадени архетипни енергии. С точните вибрационни ключове тези енергии биват насочвани чрез магически свидетел и „жертвата“ преживява концепцията, която е завихрена с намерение от човека правещ магията. Оттук нататък цялата ритуалистика на магията са просто методи за навлизане в дадена честота необходими на ума.
Както знаете един компресиран файл може да съдържа, да речем, 10 картинки или 7 Word-документа в себе си. Но всички те са обединени и компресирани в един общ файл, който можете да именувате с някакво трето име – каквото пожелаете. Гледайте на ВСИЧКО в Творението по същия начин. Дадена идея от дадена реалност се сгъстява и придобива формата на някоя обица на женско ухо да речем.[74]
[74] В тесеракта всички тези осъзнавания се случват извън времето по начин, който на наш език може да се транслира като „разбрах го мигновено“. Т.е. няма единица време за която тези осъзнавания да се случват.
Това се случва във всеки един момент. Чисто структурно, тази обица не е твърд предмет и идеята за нея не идва оттук. Тя се преизбира във всеки един момент от „локалното“ съзнание, защото всеки един момент е една различна паралелна реалност.[ние прескачаме през милиарди всяка секунда без да си даваме съзнателна сметка за това.] Постоянно виждаме форми от други реалности, само че не можем да ги напълним с тамошния смисъл и да ги припознаем като такива (в крайна сметка – не това е и идеята). Ние виждаме само физическата им манифестация и решаваме, че те са нещо нормално и прилежащо на нашата реалност, но те не са фактическа част от нашата динамика. Те са част от друг енергиен blueprint. Ако можехме да ги напълним с формата, енергията и мисловните модели на реалността откъдето произхождат – щяхме да ги възприемем като нещо много, много различно. Т.е. ние пропускаме реалността си не само визуално (защото както знаете честотния спектър, който преживяваме с окото не е и частица от онова, което се случва „около“ нас), ние пропускаме реалността и на смислово равнище.[Разбира се от определена гледна точка това трябва да е точно така, за да може да има каквато и да е Игра с определени параметри и извличане на съответните преживявания от нея. So it’s generally OK :)]
това е именно просмукване[77] на някакъв смислов blueprint от друга реалност, която ние преживяваме тук по някакъв си трети начин. Можете да гледате на това по следния поетичен начин.
Представете си, че Източника пише историята на Всичко Което Е на един топ от бели листи А4 :) Докато пише на най-горния лист, мастилото от перото му протича и избива на малки петна на по-долните листи. Малките петна на долните пластове листи не са представителни за основния текст – всъщност, ако на първия лист текста се чете ясно (макар и с екстра мастило), колкото повече листи махате, толкова по-абстрактни ще са формациите от по-горните подгизнали участъци и те няма да формират никакъв разпознаваем смисъл. Ето това е „просмукване“.
Примерът важи с двойна сила, когато това просмукване идва от по-висока плътност. Тъй като идеите в по-високите плътности са грамадни[78] те обикновено „прокапват“ тук под формата на някакъв малък детайл от нещо друго (мастилото избива все по-ситно колкото по-долен е листа спрямо основния най-отгоре, където е разлято мастилото).
Обикновено отколкото по-висока плътност идва дадена концепция, толкова по-абстрактно ще е проявлението му в 3D.[ приказката „Джак и бобеното зърно“ демонстрира същото нещо. Тя е конденза на факта, че всекидневното съзнание има капацитета да „надзърва“ в по-високи плътности. И когато Джак се завръща „оттам“ – никой не му вярва, смятайки че всичко е плод на неговото въображение. Което е предопределената съдба на всички, които говорим за това. И то само защото тълпата не разбира, че всичко така или иначе е плод на нашето въображение – най-вече физическата реалност.]
Понякога това проявление може да изглежда много миниатюрно не защото е такова само по себе си, а защото не можем да видим по-широката му тема, която се проявява нелокално и по доста разнообразни начини. Ето защо проявленията на идеите от най-високите плътности – тук смятаме за напълно произволни. Просто защото те са много „разредени“ и нямаме адекватния прилежащ контекст, за да ги разпознаем като онова за което тези проявления са представителни в действителност. Филтърът на ума е твърде тесен, за да допусне в оригинален вид огромността на онези концепции и връзките, които бихме могли да направим между „отделните им елементи“ в 3D, често изглеждат на ума като „твърде произволни“. Ако щете това е вярно и защото „най-висшето“ и „префиненото“ пробива по „най-незабележим начин“ в „твърдото“ и „ниското“.
Помнете метафората за капчиците мастило, които пробиват все по-ситно, колкото по-долен е листа спрямо горния на който се е случило „разливането“. Именно по всички тези причини обикновено казваме, че „разковничето е в детайлите“ или че „малките камъчета обръщат каруцата“. Защото урокът, основната тема на дадено преживяване или неговия най-висш смисъл под формата на поука, избива в сюжета на земната ни драма под формата на малък детайл, който сме склонни да пренебрегнем. Просто защото теснотата на фокуса ни не достига дотам да разбираме истинското значение и контекст на дребните детайлите в сюжета ни. Квантовият парадокс тук е, че за да разберем най-дребното ни е нужна по-висока перспектива.
Да вземем два смислови тесерактни ръкава, които се „пресичат на кръст“, формиращи участък от решетката. Хоризонталният се „просмуква“ през „стените“ на вертикалния, както вода пробива през хартиена стена – „на петна“. Нахлува и „иска“ да завземе и напои със собствен смисъл свое собствено сечение. Това буквално създава ново пространство (Ин) и допълнително линейно време. Ян потоците са пробиващи, защото те са чист устрем и носител на основната тема. Това е неутралната природа на решетката и нейната механика. Благодарение на пресичането може да възникне нова вибрация в Творението – чрез комбинация и „кръстоска“ на тесерактни потоци. Нищо не се кръстосва по 1 и същ начин 2 пъти. Нищо не може да бъде повторено.
Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река.
— Хераклит
Горната сентенция извира директно от разбирането на несъзнаваното за структурата на платформата (което се прехвърля като метафори и във всекидневния живот под различни проявления). На този свят няма две едни и същи неща. Няма. Пробвайте да пишете върху собствения си почерк, повтаряйки с химикал вече написаното и вижте дали ще има поне една дума, която да не излиза от очертанията на първата! Когато говорим за платформата говорим за кубче на Рубик, което бълва безкрайни комбинации чрез своя многоцветен „хаос“. Това всепроникване създава реалността във всеки един момент и тя ВИНАГИ е различна. Просто филтъра на ума ни посивява проявлението и го прави да изглежда същото, създавайки от безкрайното разнообразие една рутина. Без Его обаче, не би могло да има стабилно, линейно земно преживяване. Така работят нещата.
Bottom line – ролята на хоризонталите е, че те могат да служат за задълбаване в дадена идея от вертикала. Това може да е много полезно, ако знаете как да го използвате. Тъй като обаче не знаем как да го прилагаме мъдро и по избор, живота ни изобилства от хоризонтали, вместо да следваме своите въздигащи Ян-вертикали. Зациклянето в този принцип наричам „тесерактен капан“. За да го изкарам от частния случай, който описах и да дам по-генералната постановка – в тесерактен капан влизаме най-често когато на ниво структура имаме потенциала да направим някаква стъпка в дадена посока и вратата за това е отворена, но не се решаваме да прекрачим. Най-често от страх, слабохарактерност, нерешителност или просто... апатия. Започва се циклене, депресия, драма – накратко – самозаключване в даден хоризонтал. Това обикновено са важни моменти в живота, в които буквално трябва да нахлуем с всичка сила и устрем, грабвайки вертикала, иначе естествения тайминг бива пропуснат и започваме да циклим яко, защото буквално закъсняваме. На ниво структура се предполага, че би следвало да сме в друго сечение и ритъм отдавна. Това е странно да се наблюдава от гледна точка на хиперкуба, защото има замръзване в един определен момент, който се разтяга в протяжност до безкрай. Самото вътрешно състояние е още по-странно, защото на едно ниво хем си в този капан, хем виждаш, че не би следвало да си там и това създава усещане за вкопченост и безнадеждност.
Лошото на „капанния хоризонтал“ е, че на практика в това състояние има един потенциал, който не може да се разгърне и стои блокиран в „сметката ти“. Средата и ресурса ти са отвъд твоя достъп. Не защото това е фактически вярно, а защото самото естество на структурата предопределя държанието и програмите на ума, които създават привидната „солидност“ на тези нагласи. Сякаш не можеш да осъществиш никаква връзка с нищо в реалността си, всичко е едно потиснато, приземено, без контраст, без възможност за живец, който да „разиграе“ Потока ти и да го превърне в интригуващ и вълнуващ за теб самия. В същото време тази възможност сякаш е там, „на една ръка разстояние“, но просто нямаш достъп до нея. Защото няма устрем нещо да се промени. Това е най-честото проявление на „зациклянето по хоризонтал“ що се отнася до персоналната реалност. Виждам постоянно хора, които увяхват пред очите ми и се състаряват просто защото не могат да пуснат хоризонталите си.[110] Уж времето тече еднакво и за двама ни, но състаряването там е буквално с дни. Защото времето не тече еднакво за онзи, който е в Потока на вертикала си и онзи, който цикли в хоризонтала си. Всичко това може да бъде отнесено и към несъзнаваното, когато видите в кои колективни теми сме зациклили като човечество.
[110] Бърза скоба. Ако нещо ти е „много познато“ – до степен на тотална досада – това е признак, че си спрял твърде много. Без значение в какъв аспект е проектирано това – обстановката ти, квартала ти, приятелите ти, живота ти. Наясно съм, че не можем да живеем всеки ден на ново място и постоянно да правим нови неща – нямам това предвид. Но ако не можем да говорим за фактическа промяна всеки ден, то поне трябва да сме способни да виждаме същите неща по различен начин и да ги правим интересни сами за себе си, което да разчупи малко кристализацията. Не говоря за привнасянето на някаква претенциозна езотерична практика в живота ви. Говоря за наличието на един естествен себеосвежаващ и себеобновяващ се психологически процес. Когато нещо стане твърде познато и рутинно и това започне да прави впечатление дори и на вас (:Р), това е кристализация в даден хоризонтал. Една подобна ситуация създава и напрежение в живота. Защото колкото повече разтягате кадъра, толкова повече енергия се изисква от вас, за да запазите формата му. Това е причината поради която най-честите характеристики на хората зациклили в хоризонтал са: липса на енергия и ентусиазъм (за каквото и да е извън параметрите на темата на хоризонтала), апатия, изгасналост в лицето, сивота, мърморене, както и проектиране на тиха агресия (защото всъщност я изпитват към себе си и собствената си слабохарактерност).
Вертикалите на Полярностите всъщност се явяват техни хоризонтали, което ги прави кристализирали. Това е нещо, което наричам „полу-парадокс“, защото е парадокс само на пръв поглед. Когато познавате естеството на нещата то е естествена закономерност.
Полярностите нямат вертикали, защото те нямат реална страст от сърцето, техният устрем се задава изкуствено от същества и йерархии, които нямат пряко участие на Земята, а само искат да я контролират. И ако има все повече страст на Земята, тези изкуствени матрици малко по-малко ще се изтласкват от консенсусната реалност, защото всеки ще бъде себе си, а не нещо друго, което не е. Когато си в сърцето, а не в ума, дуалността като модел няма да има такова енергийно определящо влияние каквото има в момента. Което ще облагороди цялата решетка. Това пък от своя страна няма да създава структури и ситуации, които да се проектират като физически механизми налагащи контрол. Така че малко по малко репресивните и авторитарни парадигми ще отпадат от колективния ни фокус. Разбира се, това ще става постепенно и ще възникнат физически проявления и лостове транслиращи процеса в линеен план, но това ще е ядрото на по-високия ред на случване.
Не забравяйте, че когато нещо от по-висока плътност прониква тук, то организира около себе си местни фамилиарни физически лостове, чрез които тази идея да намери структурно приложение в трета плътност. И от вероятностите, които съм наблюдавал в несъзнаваното, това рестартиране на консенсуса ще стане чрез завръщането към митологията на планетата.
Тесарактната реалност създадена от излъчватели - Кааби е основата върху която съзнанието изгражда този илюзорен шахмат "ареален" материален свят.
С очите човек възприема над 80% от информацията за околният свят. Окото е "прозорец към света", но - и "информационен устой" на душата в матрицата("тъмна стаичка" за възприятия). С последното се обяснява фактът, че засилване на сензитивността и пара-нормалните възприятия се развиват у хора, които са изгубили своето физическо зрение. Зеницата на всички очи е черна, независимо от светът на ирисът. Това е с цел-поглъщане на светлината, която отразяват обектите в матрицата.
Всички обекти могат да се наблюдават чрез очите, благодарение, че те ОТРАЗЯВАТ светлината. Никога не може да се наблюдава с очите ИЗТОЧНИКЪТ на Светлината, тъй като той не отразява светлина! За "отразител" на светлината се счита Луната и индивидуалната душа, затова и тя се асоциира възприема със
САМОТО ОКО!
Око-то е ЧЕРНА КУТИЯ("camera obscura"), което поглъща светлина, като "черна дупка".Окото се асоциира с индивидуалната душа, криеща се в материята.
Черната кутия; Всички лъчи се събират и произвеждат обърнат образ. Пеленачетата след като прогледнат виждат обърнат образ.
От тука правим по-важният извод, че "Носителят на Светлината"("Луци-фер") не е непременно "САМИЯТ ИЗТОЧНИК на Светлината"(Христос или- Кришна), което е важен момент в анализът защо "Новият Световен Ред" не носи информация за Източникът на Светлината, а само СПЕКУЛИРА с нея. Ето защо аватарите на Богът ДИРЕКТНО показват разликата между "Източник" и "Носител".
Съвсем обяснимо- поради спекулация с невежеството на общността Носителят може да спекулира с това, че носи от Източникът, с цел да заблуди и използва(експлоатира). В кали-йуга лесно се спекулира с това, че Шива е бил "Източник", тъй като бил "Носител". И съвсем нормално- Шива е гуна-аватар на Кришна за тези душИ, които са в невежество.
Изследванията показват, че по същество ние сме в капан в пространството и времето вътре в един куб от системата за контрол от матрицата на Сатурн. Световния управляващ елит и техните тайнствени сътрудници - сиви - от хиляди години ни "играят" в робство чрез помощта на тази извънредно напреднала технологична система за контрол на матрицата Сатурн?
Казано е, че в системата за контрол на матрицата, Сатурн е "мейнфрейм компютър", задвижван от фотонната енергия на нашето слънце. Тогава Сатурн изпраща информация, която се получава от нашата Луна действа като някакъв вид интерфейс модулна система. Луната, от своя страна, изпраща комуникационни сигнали на Земята с помощта на виртуални измервателни уреди, производство на симулираната информация; фалшивата реалност, която ние получаваме и мислят, че са истински.
Усвояването на тази фалшива реалност вътре в неизбежната матрица е била използвана като платформа за този привидно безкраен цикъл, свързани с идеята за прераждане страдание, смърт, болести и глад ...
1.ЮДЕИ И МАСОНИ СЕ КЛАНЯТ НА САТАНАТА -САТУРН/ТЕТРАГРАМАТОН -1-ВИ ИЗЛЪЧВАТЕЛ В ХОЛОГРАМАТА
2.МЮСЛИТЕ СЕ КЛАНЯТ НА ЛУННИЯ ДУХ НА "СТАРОВРЕМСКАТА ЗМИЯ" ЗАТВОРЕН В САФЕРОТ - СФЕРА, - "ЛАМПАТА НА АЛАДИН" В КУХАТА ЛУНА/НИБИРУ. и НА ЛУННАТА КААБА - 2-РИ ИЗЛЪЧВАТЕЛ В ХОЛОГРАМАТА.
3.РИСТЕНИТЕ СЕ КЛАНЯТ НА ТЯЛОТО НА "ДРАКОНА - ЗМИЯ - КА, ЗАТВОРЕНО В КААБА/ТЕСЕРАКТ/ХИПЕРКУБ ВЪВ ВЪТРЕШНАТА ЗЕМЯ - ИЗЛЪЧВАТЕЛ В ХОЛОГРАМАТА
4. МИТРАИСТИТЕ СЕ КЛАНЯХА НА ТРАНСЦЕДЕНТАЛЕН БОГ, ИЗВЪН ХОЛОГРАМАТА. СВЕЩЕНИЦИТЕ НА МИТРА БЯХА МАСОВО ИЗБИТИ ЗА ДА СЕ НАЛОЖИ РИСТИЕНСТВОТО.
Най-големият изкуствено създаден излъчвател, който действа върху планетата, определено е нашия собствен сателит – Луната. Създаден първоначално като боен кораб и понесъл тежки удари при множеството извънземни междуособни конфликти, неговата основна функция бива променена и той е паркиран в орбита около Земята, като придатъчно контролиращо устройство.
Наред с множество други функции, бидейки огромен електромагнитен компютър, Луната излъчва към Земята огромен куп програми, които в крайна сметка до голяма степен формират нашата реалност, защото биват приемани подсъзнателно от почти всички живи същества. При последната смяна на властта върху планетата бунтовническата фракция изцяло подменя програмите, които са се излъчвали към Земята характерни с доминацията на женския принцип и по този начин мъжкият принцип се превръща в господстващ. Това е ход, който има за цел да срине авторитета на официалната господстваща до този момент орионска фракция. Така битката за контрола върху Земята на практика минава през борба за контрола върху Луната.
Цялата холограма се съдържа във всяка една нейна част. Няма никаква нужда да ходите на някакво специално и свещено място на планетата, тъй като тази „святост“ се намира във вас самите. Мястото на което се намирате е функция на вашето съзнание. Източникът е навсякъде, а не само в големите катедрали и храмове, както и в религиозните статуи и идоли, нито пък само в символите, които го представят на човешкия ум.
Няма нужда да се „възнасяте“ никъде другаде освен във вашето собствено съзнание. Имате нужда единствено да се фокусирате върху собствена си воля и да пробудите „благоволението“ на бога във вас самите и да генерирате съответстващата честота, която да активира латентните енергии които „спят“.
Преходният илюзорен свят се разпада, за да може да се интегрира в истинския Аз отново към Източника. Нито един създател няма да изостави СЕБЕ СИ вечно заклещен в капана на която и да е илюзия.
https://mysteryoftheinquity.files.wordpress.com/2015/12/crystal-cube-cube_3d_wallpapers_cool_wallpaper1.jpg?w=590&h=365
Разбира се STOP-ът е най-често срещан във формата черно-бяло-червено – цветовете на самата платформа. Виждате сами как смислите на една метафора се просмукват по множество различни начини в един-единствен символ. Вече имаме достатъчно информация да разбираме защо хексагона и октагона изскачат в синхромистичната работа на Джейк Коци и винаги имат портална функция. Защото те са представителни за естествената портална функция на тесеракта.
Разбирайки тесеракта и „64“ можете да си дадете и сметка защо И-дзин има не повече или по-малко, а точно 64 хексаграми. Защото книгата всъщност е символична карта на начина, по който духът се изразява в тази плътност. Ето защо и ДНК има 64 кодона, защото то е модификация на същото нещо. ДНК е физическият носител, който прави взаимодействието между дух и материя възможно. Биологичното тяло може да се съотнесе към тесерактната структура само чрез ДНК. Двойната спирала е друга версия на тесерактни модел „8 х 8“. В този смисъл, не би следвало да е шокиращо, че ДНК сама по себе си също прилича на „8“.
Тесерактната структура е като двойно усукана спирала от множество „минитесеракти“, които се преплитат като огледално съпоставени вити стълби. Намираме тази формация за много по-илюстративен метафоричен модел на действителния механизъм. По тази логика е крайно обосновано, формацията, която ни позволява да преживеем материята също да е с формата на двойно усукана плетка. В този ред на мисли ДНК просто имитира по-голямата тесерактна структура на ниво шаблон и резонира с нейните модели. „8“, „64“ и самата усукана форма свидетелстват за това.[На практика ДНК и И-дзин нямат нищо общо в прекия смисъл на нещата. Връзката между тях е, че и двете са представителни за една и съща идея, просто са две различни сечения на едно и също нещо. Двете концепции резонират много силно една с друга заради еднаквия шаблон зад тях.]
Отново – символът на осмицата е примката на реалността. Ако създадем една пътека, усучем я като осмица и започнем да вървим по нея – ние винаги ще се въртим в loop. Няма излизане. Ние вечно се въртим в дуалност (защото тълкуваме платформата с ума). Тя е безкрайна, защото тесерактните полета нямат край и самата структура на тесеракта няма край. Не можем да излезем от него by ordinary means. Начинът е да го изкласим като идея, за да преминем в други структури. За тази цел е нужно да се премине отвъд кубичното. „8“ е по-висшия вестоносец на самата двуизмерна платформа. Затова смисловото разгръщане на идеята започва с квадрат, после се възприема като шестоъгълник, а впоследствие преминава в куб. 8 х 8 е края на формата видян в неговата пълнота – оттам нататък следва съвсем друга формация. Това представлява „8“ от гледна точка на тесерактната структура.
Много любопитно е да се наблюдава как е градирало разбирането ни за „64“. Първоначално в древността сме го свеждали до вниманието си чрез И-дзин. После сме го разбрали чрез ДНК – несъзнаваното си е дало сметка за тесеракта посредством собствената ни генетика – че самите ние сме този код. После сме научили достатъчно, че да започнем да го пренасяме в 64 bit-ов код. Това е прогресията на тази идея. Вече сме в етап, в който ще можем да преживяваме кода със съзнанието си и няма да имаме нужда да създаваме метафори, които да ни „напомнят“ за структурата на реалността.
С тесеракта е свързан и въпроса за „времето“, който също трябва да изследваме, ако искаме да разберем структурата или по-скоро – начинът по който ума преживява структурата. Защото концепцията за „време“ сама по себе си също е loop.
Физическите реалности съществуват наведнъж. Минало, настояще и бъдеще (и всички възможни техни версии, вариации и разклонения) съществуват под формата на „вечно Сега“.
Чисто структурно преживяването в материя е по същество конгломерат от безкрайно количество замръзнали неподвижни кадри. Съзнанието преминава през милиарди такива замръзнали кадри в секунда и това негово пътуване от един „screenshot“ в друг – създава усещането за „линейно време“. Намерението упражнявано в динамиката на това движение ви пренася в съответните версии и разклонения на тесеракта, които са материализирана реалност представителна за природата на нагласите ви. Затова казваме, че: „човек не може да избяга от постъпките си“. Защото правейки несъзнателно конкретни избори, той навлиза в определени тесерактни стени и дефинициите му предопределят реалността му.[На този етап читателят може да разбере по-добре вече обяснения механизъм зад predictive programming-a. А именно – елита не може да формира бъдещето ви – те манипулират възприятието ви за него и по този начин вие създавате версията угодна за тях. Ако се замислите ще видите колко хитро и чисто е това изпълнение. И те могат да го правят именно защото познават структурата зад нещата.]
Какво са Нишките, stream-овете, които изплитат самия тесеракт?
Всъщност по-точно е да се каже, че те изплитат и структурата, и съдържанието му.
Това е трудно за обяснение, най-вече защото от позицията ни на хора няма как да разберем как дадена реалност може да се посвети само на едно дадено сечение и да преживява Творението единствено чрез него. Когато си в тесеракта това не е толкова трудно за разбиране. Тъй като всичко е холографско, дори един-единствен елемент може да е достатъчен, за да разбереш Всичкото. По подобен начин ние посвещаваме периоди от живота си на различни неща. Например някои художници рисуват определена своя творба с години, така че това не е толкова далечно за разбиране. Сега проектирайте тази идея на макрониво и припознайте факта, че става дума за същия принцип – дадени съзнания решават да изследват реалността през призмата на определено проявление, разлиствайки пластовете на Всичкото чрез едно-единствено нещо. Например в полу-материална реалност, в която съзнанията формиращи местната си среда имат афинитет към многоцветните ромбоидни форми и начина им на изразяване е изцяло свързан с тях - ромбоидна реалност (и преживяващите я съзнания).
Сътворението е „съставено“ от безкраен „брой“ идеи. Както казах, тези идеи са „сами по себе си“ и не са обвързани в причинно-следствени комплекси. Когато съзнанието „преминава“ през решетката на тези идеи обаче, то формира континуитет, което обогатява дадена тесерактна клетка с мемите на някоя друга такава. Това може да бъде наречено „тесерактно осеменяване“ и става чрез тези нишки, които са на практика микро-тесерактни потоци. По този начин всички тесеракти са в контакт с всички останали. И колкото и различни да са тези реалности, те се обогатяват от този сблъсък със себе си. По същество това създава парадокс, в който изведнъж си даваме сметка, че говорим хем за самостоятелни единици, хем за неизменно свързани такива. Този „сблъсък“ на тесерактите обогатява самото Творение и не е нищо друго освен репликация на най-грандиозния парадокс/мит зад Всичко Което Е – То едновременно съществува и не съществува; съставено е от безброй индивидуални частици, но в същото време тези частици са една и съща (Първична) частица.
Поради това всяка една идея от онова, което наричаме „проявен свят“ е съставена от множество такива нишки. Например, всеки един предмет от материалния ни свят, без значение каква е земната му история на създаване, е представителен за огромен брой идеи идващи от други реалности. Пресичането на тези реалности в една конкретна точка формира проявление, което кристализира в нещо на което ние даваме име и използваме с определена функция, вписвайки го в локалните параметри на местното несъзнавано. Това важи с десеторна сила за нематериални понятия, идеи и концепции. Именно тези нишки правят синхромистицизма валиден и синхроничностите като феномен – възможни. Защото всеки един символ, картинка, понятие, обект (и т.н.) е представителен за множество смислови потоци.
Много добра физическа репрезентация на това можем да видим в някои (сравнително) нови течения в интерактивното изкуство. Не знам точното име на стила, но ако трябва да му дам име, бих го нарекъл „съставна оптическа илюзия“. Говоря за инсталации, които от определена перспектива приличат на един цялостен обект, но при промяна на ъгъла на наблюдение, ясно личи, че елементите са отделни. Например виждаме това нарисувано лице...
Ешер може би е прародителя на всичко това, защото той е имал способността да вижда нещата наопаки в огледален upside-down маниер. При опит това да бъде репликирано в 3D, то неизбежно се транслира като оптическа илюзия, защото „свързващото измерение“ не може да бъде предадено във физическата плоскост – то принадлежи на друга плътност.
Всяко едно нещо е като вързоп от смисли[73], които могат да бъдат разкомпресирани като zip file.
[73] Между другото, именно тези многосъставни смислови потоци, носени от тесеракта правят т. нар. „магия“ възможна. Понеже един предмет е конгломерат от много носещи потоци, комбинацията от тях задвижва дадени архетипни енергии. С точните вибрационни ключове тези енергии биват насочвани чрез магически свидетел и „жертвата“ преживява концепцията, която е завихрена с намерение от човека правещ магията. Оттук нататък цялата ритуалистика на магията са просто методи за навлизане в дадена честота необходими на ума.
Както знаете един компресиран файл може да съдържа, да речем, 10 картинки или 7 Word-документа в себе си. Но всички те са обединени и компресирани в един общ файл, който можете да именувате с някакво трето име – каквото пожелаете. Гледайте на ВСИЧКО в Творението по същия начин. Дадена идея от дадена реалност се сгъстява и придобива формата на някоя обица на женско ухо да речем.[74]
[74] В тесеракта всички тези осъзнавания се случват извън времето по начин, който на наш език може да се транслира като „разбрах го мигновено“. Т.е. няма единица време за която тези осъзнавания да се случват.
Това се случва във всеки един момент. Чисто структурно, тази обица не е твърд предмет и идеята за нея не идва оттук. Тя се преизбира във всеки един момент от „локалното“ съзнание, защото всеки един момент е една различна паралелна реалност.[ние прескачаме през милиарди всяка секунда без да си даваме съзнателна сметка за това.] Постоянно виждаме форми от други реалности, само че не можем да ги напълним с тамошния смисъл и да ги припознаем като такива (в крайна сметка – не това е и идеята). Ние виждаме само физическата им манифестация и решаваме, че те са нещо нормално и прилежащо на нашата реалност, но те не са фактическа част от нашата динамика. Те са част от друг енергиен blueprint. Ако можехме да ги напълним с формата, енергията и мисловните модели на реалността откъдето произхождат – щяхме да ги възприемем като нещо много, много различно. Т.е. ние пропускаме реалността си не само визуално (защото както знаете честотния спектър, който преживяваме с окото не е и частица от онова, което се случва „около“ нас), ние пропускаме реалността и на смислово равнище.[Разбира се от определена гледна точка това трябва да е точно така, за да може да има каквато и да е Игра с определени параметри и извличане на съответните преживявания от нея. So it’s generally OK :)]
това е именно просмукване[77] на някакъв смислов blueprint от друга реалност, която ние преживяваме тук по някакъв си трети начин. Можете да гледате на това по следния поетичен начин.
Представете си, че Източника пише историята на Всичко Което Е на един топ от бели листи А4 :) Докато пише на най-горния лист, мастилото от перото му протича и избива на малки петна на по-долните листи. Малките петна на долните пластове листи не са представителни за основния текст – всъщност, ако на първия лист текста се чете ясно (макар и с екстра мастило), колкото повече листи махате, толкова по-абстрактни ще са формациите от по-горните подгизнали участъци и те няма да формират никакъв разпознаваем смисъл. Ето това е „просмукване“.
Примерът важи с двойна сила, когато това просмукване идва от по-висока плътност. Тъй като идеите в по-високите плътности са грамадни[78] те обикновено „прокапват“ тук под формата на някакъв малък детайл от нещо друго (мастилото избива все по-ситно колкото по-долен е листа спрямо основния най-отгоре, където е разлято мастилото).
Обикновено отколкото по-висока плътност идва дадена концепция, толкова по-абстрактно ще е проявлението му в 3D.[ приказката „Джак и бобеното зърно“ демонстрира същото нещо. Тя е конденза на факта, че всекидневното съзнание има капацитета да „надзърва“ в по-високи плътности. И когато Джак се завръща „оттам“ – никой не му вярва, смятайки че всичко е плод на неговото въображение. Което е предопределената съдба на всички, които говорим за това. И то само защото тълпата не разбира, че всичко така или иначе е плод на нашето въображение – най-вече физическата реалност.]
Понякога това проявление може да изглежда много миниатюрно не защото е такова само по себе си, а защото не можем да видим по-широката му тема, която се проявява нелокално и по доста разнообразни начини. Ето защо проявленията на идеите от най-високите плътности – тук смятаме за напълно произволни. Просто защото те са много „разредени“ и нямаме адекватния прилежащ контекст, за да ги разпознаем като онова за което тези проявления са представителни в действителност. Филтърът на ума е твърде тесен, за да допусне в оригинален вид огромността на онези концепции и връзките, които бихме могли да направим между „отделните им елементи“ в 3D, често изглеждат на ума като „твърде произволни“. Ако щете това е вярно и защото „най-висшето“ и „префиненото“ пробива по „най-незабележим начин“ в „твърдото“ и „ниското“.
Помнете метафората за капчиците мастило, които пробиват все по-ситно, колкото по-долен е листа спрямо горния на който се е случило „разливането“. Именно по всички тези причини обикновено казваме, че „разковничето е в детайлите“ или че „малките камъчета обръщат каруцата“. Защото урокът, основната тема на дадено преживяване или неговия най-висш смисъл под формата на поука, избива в сюжета на земната ни драма под формата на малък детайл, който сме склонни да пренебрегнем. Просто защото теснотата на фокуса ни не достига дотам да разбираме истинското значение и контекст на дребните детайлите в сюжета ни. Квантовият парадокс тук е, че за да разберем най-дребното ни е нужна по-висока перспектива.
Да вземем два смислови тесерактни ръкава, които се „пресичат на кръст“, формиращи участък от решетката. Хоризонталният се „просмуква“ през „стените“ на вертикалния, както вода пробива през хартиена стена – „на петна“. Нахлува и „иска“ да завземе и напои със собствен смисъл свое собствено сечение. Това буквално създава ново пространство (Ин) и допълнително линейно време. Ян потоците са пробиващи, защото те са чист устрем и носител на основната тема. Това е неутралната природа на решетката и нейната механика. Благодарение на пресичането може да възникне нова вибрация в Творението – чрез комбинация и „кръстоска“ на тесерактни потоци. Нищо не се кръстосва по 1 и същ начин 2 пъти. Нищо не може да бъде повторено.
Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река.
— Хераклит
Горната сентенция извира директно от разбирането на несъзнаваното за структурата на платформата (което се прехвърля като метафори и във всекидневния живот под различни проявления). На този свят няма две едни и същи неща. Няма. Пробвайте да пишете върху собствения си почерк, повтаряйки с химикал вече написаното и вижте дали ще има поне една дума, която да не излиза от очертанията на първата! Когато говорим за платформата говорим за кубче на Рубик, което бълва безкрайни комбинации чрез своя многоцветен „хаос“. Това всепроникване създава реалността във всеки един момент и тя ВИНАГИ е различна. Просто филтъра на ума ни посивява проявлението и го прави да изглежда същото, създавайки от безкрайното разнообразие една рутина. Без Его обаче, не би могло да има стабилно, линейно земно преживяване. Така работят нещата.
Bottom line – ролята на хоризонталите е, че те могат да служат за задълбаване в дадена идея от вертикала. Това може да е много полезно, ако знаете как да го използвате. Тъй като обаче не знаем как да го прилагаме мъдро и по избор, живота ни изобилства от хоризонтали, вместо да следваме своите въздигащи Ян-вертикали. Зациклянето в този принцип наричам „тесерактен капан“. За да го изкарам от частния случай, който описах и да дам по-генералната постановка – в тесерактен капан влизаме най-често когато на ниво структура имаме потенциала да направим някаква стъпка в дадена посока и вратата за това е отворена, но не се решаваме да прекрачим. Най-често от страх, слабохарактерност, нерешителност или просто... апатия. Започва се циклене, депресия, драма – накратко – самозаключване в даден хоризонтал. Това обикновено са важни моменти в живота, в които буквално трябва да нахлуем с всичка сила и устрем, грабвайки вертикала, иначе естествения тайминг бива пропуснат и започваме да циклим яко, защото буквално закъсняваме. На ниво структура се предполага, че би следвало да сме в друго сечение и ритъм отдавна. Това е странно да се наблюдава от гледна точка на хиперкуба, защото има замръзване в един определен момент, който се разтяга в протяжност до безкрай. Самото вътрешно състояние е още по-странно, защото на едно ниво хем си в този капан, хем виждаш, че не би следвало да си там и това създава усещане за вкопченост и безнадеждност.
Лошото на „капанния хоризонтал“ е, че на практика в това състояние има един потенциал, който не може да се разгърне и стои блокиран в „сметката ти“. Средата и ресурса ти са отвъд твоя достъп. Не защото това е фактически вярно, а защото самото естество на структурата предопределя държанието и програмите на ума, които създават привидната „солидност“ на тези нагласи. Сякаш не можеш да осъществиш никаква връзка с нищо в реалността си, всичко е едно потиснато, приземено, без контраст, без възможност за живец, който да „разиграе“ Потока ти и да го превърне в интригуващ и вълнуващ за теб самия. В същото време тази възможност сякаш е там, „на една ръка разстояние“, но просто нямаш достъп до нея. Защото няма устрем нещо да се промени. Това е най-честото проявление на „зациклянето по хоризонтал“ що се отнася до персоналната реалност. Виждам постоянно хора, които увяхват пред очите ми и се състаряват просто защото не могат да пуснат хоризонталите си.[110] Уж времето тече еднакво и за двама ни, но състаряването там е буквално с дни. Защото времето не тече еднакво за онзи, който е в Потока на вертикала си и онзи, който цикли в хоризонтала си. Всичко това може да бъде отнесено и към несъзнаваното, когато видите в кои колективни теми сме зациклили като човечество.
[110] Бърза скоба. Ако нещо ти е „много познато“ – до степен на тотална досада – това е признак, че си спрял твърде много. Без значение в какъв аспект е проектирано това – обстановката ти, квартала ти, приятелите ти, живота ти. Наясно съм, че не можем да живеем всеки ден на ново място и постоянно да правим нови неща – нямам това предвид. Но ако не можем да говорим за фактическа промяна всеки ден, то поне трябва да сме способни да виждаме същите неща по различен начин и да ги правим интересни сами за себе си, което да разчупи малко кристализацията. Не говоря за привнасянето на някаква претенциозна езотерична практика в живота ви. Говоря за наличието на един естествен себеосвежаващ и себеобновяващ се психологически процес. Когато нещо стане твърде познато и рутинно и това започне да прави впечатление дори и на вас (:Р), това е кристализация в даден хоризонтал. Една подобна ситуация създава и напрежение в живота. Защото колкото повече разтягате кадъра, толкова повече енергия се изисква от вас, за да запазите формата му. Това е причината поради която най-честите характеристики на хората зациклили в хоризонтал са: липса на енергия и ентусиазъм (за каквото и да е извън параметрите на темата на хоризонтала), апатия, изгасналост в лицето, сивота, мърморене, както и проектиране на тиха агресия (защото всъщност я изпитват към себе си и собствената си слабохарактерност).
Вертикалите на Полярностите всъщност се явяват техни хоризонтали, което ги прави кристализирали. Това е нещо, което наричам „полу-парадокс“, защото е парадокс само на пръв поглед. Когато познавате естеството на нещата то е естествена закономерност.
Полярностите нямат вертикали, защото те нямат реална страст от сърцето, техният устрем се задава изкуствено от същества и йерархии, които нямат пряко участие на Земята, а само искат да я контролират. И ако има все повече страст на Земята, тези изкуствени матрици малко по-малко ще се изтласкват от консенсусната реалност, защото всеки ще бъде себе си, а не нещо друго, което не е. Когато си в сърцето, а не в ума, дуалността като модел няма да има такова енергийно определящо влияние каквото има в момента. Което ще облагороди цялата решетка. Това пък от своя страна няма да създава структури и ситуации, които да се проектират като физически механизми налагащи контрол. Така че малко по малко репресивните и авторитарни парадигми ще отпадат от колективния ни фокус. Разбира се, това ще става постепенно и ще възникнат физически проявления и лостове транслиращи процеса в линеен план, но това ще е ядрото на по-високия ред на случване.
Не забравяйте, че когато нещо от по-висока плътност прониква тук, то организира около себе си местни фамилиарни физически лостове, чрез които тази идея да намери структурно приложение в трета плътност. И от вероятностите, които съм наблюдавал в несъзнаваното, това рестартиране на консенсуса ще стане чрез завръщането към митологията на планетата.
Тесарактната реалност създадена от излъчватели - Кааби е основата върху която съзнанието изгражда този илюзорен шахмат "ареален" материален свят.
С очите човек възприема над 80% от информацията за околният свят. Окото е "прозорец към света", но - и "информационен устой" на душата в матрицата("тъмна стаичка" за възприятия). С последното се обяснява фактът, че засилване на сензитивността и пара-нормалните възприятия се развиват у хора, които са изгубили своето физическо зрение. Зеницата на всички очи е черна, независимо от светът на ирисът. Това е с цел-поглъщане на светлината, която отразяват обектите в матрицата.
Всички обекти могат да се наблюдават чрез очите, благодарение, че те ОТРАЗЯВАТ светлината. Никога не може да се наблюдава с очите ИЗТОЧНИКЪТ на Светлината, тъй като той не отразява светлина! За "отразител" на светлината се счита Луната и индивидуалната душа, затова и тя се асоциира възприема със
САМОТО ОКО!
Око-то е ЧЕРНА КУТИЯ("camera obscura"), което поглъща светлина, като "черна дупка".Окото се асоциира с индивидуалната душа, криеща се в материята.
Черната кутия; Всички лъчи се събират и произвеждат обърнат образ. Пеленачетата след като прогледнат виждат обърнат образ.
От тука правим по-важният извод, че "Носителят на Светлината"("Луци-фер") не е непременно "САМИЯТ ИЗТОЧНИК на Светлината"(Христос или- Кришна), което е важен момент в анализът защо "Новият Световен Ред" не носи информация за Източникът на Светлината, а само СПЕКУЛИРА с нея. Ето защо аватарите на Богът ДИРЕКТНО показват разликата между "Източник" и "Носител".
Съвсем обяснимо- поради спекулация с невежеството на общността Носителят може да спекулира с това, че носи от Източникът, с цел да заблуди и използва(експлоатира). В кали-йуга лесно се спекулира с това, че Шива е бил "Източник", тъй като бил "Носител". И съвсем нормално- Шива е гуна-аватар на Кришна за тези душИ, които са в невежество.
Изследванията показват, че по същество ние сме в капан в пространството и времето вътре в един куб от системата за контрол от матрицата на Сатурн. Световния управляващ елит и техните тайнствени сътрудници - сиви - от хиляди години ни "играят" в робство чрез помощта на тази извънредно напреднала технологична система за контрол на матрицата Сатурн?
Казано е, че в системата за контрол на матрицата, Сатурн е "мейнфрейм компютър", задвижван от фотонната енергия на нашето слънце. Тогава Сатурн изпраща информация, която се получава от нашата Луна действа като някакъв вид интерфейс модулна система. Луната, от своя страна, изпраща комуникационни сигнали на Земята с помощта на виртуални измервателни уреди, производство на симулираната информация; фалшивата реалност, която ние получаваме и мислят, че са истински.
Усвояването на тази фалшива реалност вътре в неизбежната матрица е била използвана като платформа за този привидно безкраен цикъл, свързани с идеята за прераждане страдание, смърт, болести и глад ...
1.ЮДЕИ И МАСОНИ СЕ КЛАНЯТ НА САТАНАТА -САТУРН/ТЕТРАГРАМАТОН -1-ВИ ИЗЛЪЧВАТЕЛ В ХОЛОГРАМАТА
2.МЮСЛИТЕ СЕ КЛАНЯТ НА ЛУННИЯ ДУХ НА "СТАРОВРЕМСКАТА ЗМИЯ" ЗАТВОРЕН В САФЕРОТ - СФЕРА, - "ЛАМПАТА НА АЛАДИН" В КУХАТА ЛУНА/НИБИРУ. и НА ЛУННАТА КААБА - 2-РИ ИЗЛЪЧВАТЕЛ В ХОЛОГРАМАТА.
3.РИСТЕНИТЕ СЕ КЛАНЯТ НА ТЯЛОТО НА "ДРАКОНА - ЗМИЯ - КА, ЗАТВОРЕНО В КААБА/ТЕСЕРАКТ/ХИПЕРКУБ ВЪВ ВЪТРЕШНАТА ЗЕМЯ - ИЗЛЪЧВАТЕЛ В ХОЛОГРАМАТА
4. МИТРАИСТИТЕ СЕ КЛАНЯХА НА ТРАНСЦЕДЕНТАЛЕН БОГ, ИЗВЪН ХОЛОГРАМАТА. СВЕЩЕНИЦИТЕ НА МИТРА БЯХА МАСОВО ИЗБИТИ ЗА ДА СЕ НАЛОЖИ РИСТИЕНСТВОТО.
Най-големият изкуствено създаден излъчвател, който действа върху планетата, определено е нашия собствен сателит – Луната. Създаден първоначално като боен кораб и понесъл тежки удари при множеството извънземни междуособни конфликти, неговата основна функция бива променена и той е паркиран в орбита около Земята, като придатъчно контролиращо устройство.
Наред с множество други функции, бидейки огромен електромагнитен компютър, Луната излъчва към Земята огромен куп програми, които в крайна сметка до голяма степен формират нашата реалност, защото биват приемани подсъзнателно от почти всички живи същества. При последната смяна на властта върху планетата бунтовническата фракция изцяло подменя програмите, които са се излъчвали към Земята характерни с доминацията на женския принцип и по този начин мъжкият принцип се превръща в господстващ. Това е ход, който има за цел да срине авторитета на официалната господстваща до този момент орионска фракция. Така битката за контрола върху Земята на практика минава през борба за контрола върху Луната.
Цялата холограма се съдържа във всяка една нейна част. Няма никаква нужда да ходите на някакво специално и свещено място на планетата, тъй като тази „святост“ се намира във вас самите. Мястото на което се намирате е функция на вашето съзнание. Източникът е навсякъде, а не само в големите катедрали и храмове, както и в религиозните статуи и идоли, нито пък само в символите, които го представят на човешкия ум.
Няма нужда да се „възнасяте“ никъде другаде освен във вашето собствено съзнание. Имате нужда единствено да се фокусирате върху собствена си воля и да пробудите „благоволението“ на бога във вас самите и да генерирате съответстващата честота, която да активира латентните енергии които „спят“.
Преходният илюзорен свят се разпада, за да може да се интегрира в истинския Аз отново към Източника. Нито един създател няма да изостави СЕБЕ СИ вечно заклещен в капана на която и да е илюзия.
https://mysteryoftheinquity.files.wordpress.com/2015/12/crystal-cube-cube_3d_wallpapers_cool_wallpaper1.jpg?w=590&h=365
Няма коментари:
Публикуване на коментар