ВРЪХ БЪЛГАРИЯ III. МОНТЕ БУЛГАРИЯ

През 2004 г. заминах за Италия. От дете обичах тази страна и израснах с музиката Ј, с репродукциите на картините Ј в албумите, които баща ми купуваше, със сладостта на нейната реч, така понятна на сърцето ми. Винаги съм желала да отида в нея, както влюбената желае да срещне своя годеник. Бях на цели 43 години, когато я видях за първи път и не я посетих като туристка, не отидох в нея за да вляза в библиотеките Ј като изследователка или в галериите Ј като художничка и страстна почитателка на Ренесанса. Отидох като гастарбайтер.
Беше времето, когато за българите Италия бе престанала да бъде храм, в който проникваха щастливи поклонници на изкуството и се бе превърнала в разпределителна за емигранти и по-точно за емигрантки, защото там, особено на Юг, се търсеха преди всичко жени, които веднага бяха хвърляни в месомелачката на унизителна работа - слугуване по къщите и гледане на старци. Никаква отколешна мечта за среща с Италия, никакъв трепет от преживяно духовно докосване до нея, не изпълваше тези десетки хиляди съсипани от мъка българки от всички професии и съсловия, които всеки ден се тъпчеха в мръсните български микробуси, карани от тъпи мръсни шофьори и пристигаха след 2-3-4 дневно пътуване по мръсните пазарни площадки на Неапол или Реджо Калабрия. Единственото, което движеше тия потъмнели сгърчени души, бе да спечелят къшей хляб за децата си. Никога Италия не е имала толкова образовани и примирени робини. Бяхме така унизени в собствената си страна, че се съгласявахме да работим за мизерни стотинки и да премълчаваме, когато работодателите под различни плоски предлози не плащаха уговорената на черно жалка надница. Казвахме си: "Та щом България ни изпъди, мигар трябва да чакаме съчувствие в чужбина?" Но всъщност бяхме наясно, че ни бе изпъдила не България, а нейните убийци, изчадия, изпълзели от клоаката, които за една нощ се бяха превърнали в милиардери и управници. От петнайсет години (тогава, в 2004 г., а сега стават почти трийсет) в ход беше страховитият план за унищожение на българския народ, държава и култура, на присмех наречен "демократичен преход", който по официални, много занижени данни, вкарваше в гроба от глад двеста хиляди българи годишно. И това бе интелигенцията на България, нейните квалифицирани труженици, етнически българи - не циганите, не турците, не криминалните престъпници. Спомням си как със спестяванията на родителите ми, с които през 1989 г. можеше да се купи апартамент, си купихме 3 кг сирене. Спомням си как бивши инженери и учители ровеха вечер в кофите за боклук. Спомням си как през февруари 1994 г. тълпи от моя град излизаха към местността Вратцата за да търсят коприва, едва покарала, скована във все още ледената земя. Тогава дъщеря ми каза с детското си гласче: "Мамо, бабо, деди, всички се хванахме за зелено, ние - за копривата, а други - за доларите". Селяните от Видинско купуваха на вересия за Коледа половин хляб и двеста грама кучешки салам. Ако вече не го правят, то означава само, че страдалците междувременно са измрели. В България спряха да се раждат деца, през 1993 г. не видях нито една бременна българка, раждаха само циганките. Малкото българчета, дошли в тоя дол плачевни през 90-те години на миналия и първото десетилетие на настоящия век, които сега са поотраснали, а някои вече са станали мъже и жени, ме поразяват с тесните си рамене и малки глави - сигурен белег за израждане от глад, започнало още в майчината утроба. И тези две паралелни оргии - на чудовищното богатство и на чудовищния глад, се разиграват в страна, в която винаги е имало имуществено равенство, която при самото си основаване през 680 г. е била създадена на принципа на имущественото равенство. Никога досега българският народ не е измирал от глад в мирно време. Война да бе избухнала, астероид да се бе сгромолясал, нямаше да паднат толкова гладни жертви!
Пет години преди да замина в емиграция бях загубила постоянната си работа. Три години работех, каквото завърна, а през последните две изпаднах в пълна безтегловност. С детето ми пиехме гореща вода вместо закуска, обяд и вечеря, а през пролетта варяхме крехките листа на липите в парка. Човек, носещ хляб, ни се струваше богаташ, да не говорим за този, който носеше мрежа портокали или за този, който можеше да си позволи да купи пиле от уличните грилове, край които минавахме с подкосени крака. През първия месец на работа в Италия, преди да изпратя в България първата си заплата, не смеех да ям, знаейки, че милите ми там гладуват. Бяха изминали две години, когато се хванах да пиша роман за българка, емигрантка в Италия, денонощно прикована за средновековния креват на огромна, разплута бабичка, в дом, който прилича на гробище, на пропаст. Болката в гърдите ми бе така инфарктна, че след 20-30 страници хвърлих ръкописа. И завинаги замълчах.
Напразно уверявах себе си и оставях другите да ме уверяват, че никой труд не е срамен. Отвратителното ми занятие завинаги жигоса това, което исках да бъде един от върховете в моя живот - срещата ми с Италия.
Започнах да търся лошите страни на италианците - професионални измамници, родени лицемери, фалшиви набожници, страхливци и подлеци, които пълзят в краката на висшестоящите. Обяснявах си го с животинската, продължила векове наред, почти до днешни времена, нищета на народа, смазван и обезчовечаван от феодалната аристокрация, която го е третирала като добитък. Една банкова чиновничка, която известно време бе моя работодателка, ми разказваше, че родителите Ј, селяни от района на Урбино, родени около 1910 г., са се смятали за кал под нозете на господин графа (ил синьор конте!). За мое удивление италианците бяха лишени от истинско чувство за хумор. Обичаха палячовщината, тя бе тяхното убежище, когато са хванати на тясно, самата дума палячо е италински патент и означава сламеното човече, което плаши врабците по бостаните, но в тая страна на палячовците хуморът бе превърнат в смехория, нямаше я дълбоката разкъсваща ирония, която отеква в нашия горък смях. Освен това в Италия за първи път в живота си се срещнах с цяла кохорта аналфабети в буквалния смисъл на думата, връстници на моите родители, които не можеха да четат и пишат, неграмотни хора, които едва налучкваха буквите! Запознах се с индивиди, които нямаха елементарни хигиенни навици, например да си измият ръцете, след като са ходили в клозета, да не стават посред обяда, за да отидат в клозета или дори да затварят след себе си вратата, когато влизат в клозета! Това бе самата истина, то шокираше всички чужденци, прекарали повече време в тая страна, но нима аз някога съм си представяла, че ще дойда в Италия за да се ровя в недостатъците на италианците! В своята съвкупност те си оставаха гениален народ, за което бяха дали достатъчно доказателства и наши братя, за което, уви, изобщо не подозираха.
Излишно е да изброявам всички градове, в които съм работила. Ще спомена само няколко опорни точки. Казал ди Принчине в Кампания, гнездото на камората, някогашна колония за криминални престъпници, част от триъгълника Неапол - Аверса - Казерта, наречен днес "земя на огъня" заради планините отровни отпадъци от цяла Европа, които камористите трупат тук и ги запалват; Акуино в Лацио, родно място на св. Тома Аквински, в сърцето на Чочария, волската земя, където врачанинът Андрей Николов, най-големият скулптор на България, е идвал на лов за изразителни лица и където видях официални документи от XII в., написани на говоримия тогава език, произхождащ от езика на волските, в една епоха, когато всички подобни документи са писани на латински; Асизи в Умбрия, родният град на Св. Франциск, цитаделата на францисканския орден, където, облъчена от магнетизма на Свещения Манастир с фреските на Джото и Чимабуе и от вдъхновението на капуцини и поклонници от цял свят, за миг пожелах да дам обет на католическа монахиня; и накрая Монтезе - курортно градче в Апенините, между Болоня и Модена, в най-развитата област на Италия - Емилия Романя, в зоната на реките Рено и Панаро, позелена и подредена от Швейцария.
С избора на работни места (а избор почти нямаше), се стремях да се изтръгна от прокълнатия Юг и да се доближа до развития Север, мъчително катерейки се нагоре по Ботуша. Но древните следи, които търсех, ме връщаха обратно.
Запознах се с един българин, емигрант като мен, който стана част от живота ми. И първото голямо пътуване, което направихме заедно, беше до едно предизвестено място - Връх България (Монте Булгария).
Беше лятото на 2005 г. За пътеводител ни служеше едно старо интервю на бивш български посланик в Италия, отпечатано в забравен вестник. Селищата, основани от алцековите българи, се намираха в подножието на Планината България, разположена на 120 км южно от Салерно. Допреди по-малко от половин век тази местност все още е отбелязвана в италианската картография като Мontagna di Bulgaria. Но съвременната администрация ревниво е заличила това име и днес тя носи названието "Парко дел Чиленто е Валло ди Диано". Само върхът на тази неголяма, но внушителна планина с грамадна отвесна скала, спускаща се стремително в топлия залив на Поликастро, продължава да се нарича Монте Булгерия - Monte Bulgheria. Защото името Булгария е променено в Булгерия (с "е" вместо с "а") мога само да гадая, но ми се струва, че е направено нарочно за да се отдалечи алюзията с държавата България. Така или иначе, без да искат, италианците бяха превърнали България в един чист символ - Връх България.
Слязохме на Чентола, последната гаричка на влака, близо до изоставеното каменно селце Сан Северино, почти невидимо в гънката на стръмния планински склон, връщащо се обратно в първичното естество на камъка. Над целия пейзаж, сякаш от небето, като градоносни облаци в слънчевия ден надвисваха странните скали на Планината България. Бях ги видяла предишната нощ в съня си, тъкмо такива, с форма на купи, тъмносиви и заплашителни, но толкова мили зад мрачния си облик. Сънувах Връх България в образа на човек, на църковен прелат, обвит в зелена мантия. Той отслужваше литургия, гледайки втренчено в мен. И наистина под скалните хребети зеленината беше в своята стихия - ярка, свежа. Намирахме се в дълбокия италиански Юг - в земите на древна Лукания.
Нямахме кола, автобусите минаваха нарядко. Едно момченце с колело ни даде разяснения за селищата и километрите до тях. Всъщност имаше само един път, който зизгзагообразно се изкачваше нагоре. Подминахме тунела, водещ към малкия полуостров Палинуро, край който някога се е удавил Палинур, кормчията на Еней и на който днес се разполага един креслив, прекалено застроен курорт и поехме пеша към Челле ди Булгерия, селото, което единствено се сочи за българско, въпреки че алцековите българи са основали и околните селища. Влязохме в бакалията и хората, които заварихме там, веднага ни попитаха кои сме, откъде сме. "Voi siete Bulgari, ma anche noi siamo Bulgari" ("Вие сте българи, но и ние също сме българи") казаха те, когато отговорихме на въпросите им. До края на живота си ще помня тия думи.
Жителите на Челле бяха наясно с произхода си, те разказаха, че техните деди са дошли тук, водени от "un principe bulgaro" ("един български принц") и че името на селото им идва от пещерните скитове, обитавани някога от благочестиви монаси от тяхната общност: "celle", килии. Беше горещо, някаква покруса, позната ми от моята родина, витаеше на това място, но в същото време природата ме обгръщаше и ми говореше мило, сякаш се бях върнала във Врачанския Балкан. Селяните предпочитаха да споделят днешните си грижи - че няма работа, че младите отдавна са започнали да напускат Челле, че жителите са останали съвсем малко. В бара, където на моменти екваше вял смях, се запознахме със синьор Роберто, който ни откара до Поликастро за да ни представи на абата, автор на исторически труд за произхода на тукашните българи. Не го открихме.
На няколко километра от Челле се намират селата Рока и Рокета, сега слети в едно, удивително красиви, напомнящи отдалеч стъпаловидна пирамида с обелиск на върха - църковната камбанария. В Рока е роден принц Антонио де Куртис, ТотҐ, един от първите филмови комици на Италия, всенароден любимец. В землищата на тези села видяхме останките от прадревни лукански селища, едва разгадаеми под буйната трева, разрушени при гръцката колонизация. "Тук се разиграха епичните боеве между лукани и гърци" - пишеше на една табела. Няколко мегалита, за които се твърдеше, че са лукански гробници, стърчаха край древен, покрит с плочи път. И тези съкровища се пазеха от един козар, Уго, чието лозе беше разположено върху част от руините и който спеше с козите си в лозарската колибка. Седнахме край дъсчената маса на тоя гид, който водеше толкова прост, толкова близък (и в буквалния смисъл) до Античността, живот и пихме от резливото му бяло винце. Долу в ниското течеше плитката Мингардо, чието име споменавам като името на приятел. Когато се изкачвахме от реката обратно към Рока, една черна змия тупна от клоните над нас почти в краката ни и със замах, във висока спирала, скриптейки с люспите си по асфалта, изчезна в храстите. Не се уплашихме, напротив, избухнахме в смях .
Разказвам толкова подробно този мой спомен, един от най-хубавите ми от Италия, защото днес той отеква в мен с мъчителен упрек и съжаление. Казах довиждане на Връх България, бях сигурна, че скоро отново ще отида там, ще направя моето проучване. И повече не се завърнах.
Така още една среща, както толкова много в живота ми, бе проиграна.
След години, когато вече не живеех в Италия, но моето скитничество в Европа продължаваше, прожекторите на Българската национална телевизия са осветили ярко това място, посещавано дотогава от малцина. Събитието е било голямо и със сигурност е повдигнало духа, както на алцековите, така и на аспаруховите потомци, съдейки по ентусиазма, с който ми го описаха моите близки. С научните сведения, събрани при тази среща, все още не съм запозната.
Наскоро чух, че българи - емигранти в Италия се готвят да вдигнат паметник на Алцек. Това е похвално, но смятам, че патриотите трябва да съсредоточат усилията и оскъдните си средства най-напред за спасяването на нашата България, единствената, която днес продължава да носи това свято име. Само докато тя съществува, ще бъде жив споменът и за другите Българии, заченати и родени в хилядолетния път на българите.
И на други места в Италия има компактни български поселения. До едно от тях, в района на Беневенто, в Кампания, имах леко като дъх, случайно докосване, ако изобщо има случайност на тоя свят. Приятелят ми започна работа в една мраморна фабрика в Каутано, село недалече от Беневенто. Собственикът ни настани във вилата си сред лозята по планинския склон, на няколко километра от Каутано. Това беше голяма нова къща, бяла отвън и отвътре, пълна със светлина, с дървени тавани и врати, намазани с восък. Нямаше никакви мебели освен леглата, а и за тях липсваха завивки, завивахме се с якетата си. Беше неизчерпаем тих септември, вилата се намираше в градина от стари смокини и избата Ј беше пълна с прашни бутилки шампанско, тъй като семейството по-рано бе държало и ресторант в селото. Смокините зрееха поетапно, изяждахме всички зрели до вечерта и в утрото на следващия ден тия чудни дървета ни предлагаха новата си партида узрели плодове. Бях намерила рая на земята и не бих се помръднала повече оттам, но работата на моя приятел не вървеше. Този тежък и опасен каменоделски занаят, с който бе заменил професията си на машинен инженер, му харесваше, работеше го с вдъхновение, но във фабриката в Каутано работният ден продължаваше единайсет-дванайсет часа. Връщаше се гневен на целия свят и се карахме жестоко в нощта, в която аз прекарвах топли мирни дни. Нито той, нито аз, бяхме свикнали да превиваме глава пред работодател и експлоатацията, която всички наоколо безропотно приемаха, кривите думи, надменното поведение на този, който държеше в ръцете си хляба и ножа, ни хвърляха в умопомрачение и ни караха да забравяме, че основната ни грижа трябва да бъде набавянето на насъщния. Накрая решихме да си тръгнем. В деня преди заминаването слизахме пеша за покупки в Каутано, когато ни настигна една раздрънкана кола, идваща от планинските села над лозята, където изобщо не бяхме ходили. Шофьорът караше бързо и занасяше на завоите, но закова край нас и с любезен жест ни предолжи "un passaggio" - автостоп. Беше усмихнат старец, мил като дете. Помисли ни за местни и ни попита на своя диалект: "Дов `идите?" . Останахме като треснати. Той помисли, че не го разбираме и се поправи на италиански: "Дове андате?" ("Dove andate?" "Къде отивате?"). На другия ден, както беше уговорено, заминахме и повече не стъпихме в Беневенто, а аз добавих нова черна точка в списъка на моите разминавания.
Едно от най-известните селища, основани от българи, е Болгери на тиренското крайбрежие, близо до Ливорно в Тоскана. То се намира в т.нар. Ливорнска Маремма, между морето и последните възвишения на Колине Металифере ("Металотворните хълмове", още едно доказателство, че българите се настаняват винаги в райони, богати на метали). Според италианската историография, то е създадено от български воини, съюзници на лонгобардите, които е трябвало да защитават брега от нападенията на византийците, настанили се на остров Сардиния. Най-ранните сведения за неговия замък - Кастело ди Болгери - датират от Х век, но самото селище е споменато от Павел Дякон в неговата "Historia Longobardum" и според италианските историци е основано през VI - VII век. Днес това село или поскоро градче, е един от луксозните тоскански курорти, в него се произвежда прочутото вино "Болгери", едно от най-фините тоскански вина, известно в 9 "типологии" - разновидности. Към Болгери, което в административен план е " фракция" - подобщина - на по-голямото селище Кастаньето Кардучи, води една великолепна, типично тасканска алея с кипариси от двете страни, възпята от поета Джозуе Кардучи.




Друго българско село е Болгаре, в провинцията на Бергамо и Бреша, в най-наситената индустриална зона на Ломбардия. Според италианските историци, то е основано през V в. "от българи, които са част от хуните". Всъщност и самото име "Бергамо", което произхожда от "пергам", навежда на много предположения. Край Болгаре, недалеч от което се намира по-малкото село Палоско (Плиска! пеласги!) гърми чудовищната магистрала А-4, свързваща Азия с най-западните краища на европейския континент. Минавала съм десетки пъти оттам и винаги, когато видя табелата за отбивка с името на село Болгаре, се заричам, че следващия път непременно ще спра в него. Досега не съм го сторила.
Понякога кратки сведения като светкавица озаряват силуетите на отделни личности със знаменателното име "булгаро","болгаро" - "българин". Ватиканът познава кардинал Петър Българина, за когото писа ст.н.с. Петър Добрев. Бокачо в "Декамерон" (Ден V, новела VI) споменава Марино Болгаро, управител на остров Иския и баща на най-красивото момиче в района на Неаполския залив. Доскоро си фантазирах, че този Марино Болгаро е болярин, напуснал България в първите години на турското нашествие на Балканите, но това едва ли е така. Бокачо разказва тази история като нещо, случило се отдавна и следователно родът на българската красавица може би е живял по тези места още в най-ранна епоха, от памтивека, от времето на сикулите.
От българско потекло със сигурност е фамилията дели Скровеньи (degli Scrovegni) от Падуа, една от наймогъщите в града в периода от XI до XVI век. Името поразително съвпада с това на ботевградското село Скръвена. През 1081 дели Скровеньи фигурират в алманаха на падуанската аристокрация, макар че според преданието произходът им е скромен. Първият познат дели Скровеньи е вероятно Риналдо Пота от село Скрова - лихвар, който предава доходоносното си занятие на своето потомство. Риналдо, син на Уголино дели Скровеньи е вече един от първенците на падуанската република през 1261 г. и притежава земи в селата Селвацано (придобити през 1271 г.) и Саколонго (1290 г.). Името на Саколонго е много интересно, защото тук отново попадаме на корена "сак", "сек" и на българска следа. Днес към Саколонго административно е присъединена "фракцията" Кр˜ола, по-малко село, чието име произхожда от латинското Кр˜дула и от още по-древното Крета, както пишат местните историци. В землището на Кр˜ола, в близост до реката Бакилионе (Bacchilione) са открити "olle", глинени съоръжения за оттичане на водата, чието название за българина не се нуждае от превод - това са олуци.
Но да се върнем на Риналдо, който като лихвар, не се ползува със симпатиите на Данте - великият поет го заклеймява (и обезсмъртява!), хвърляйки го в седмия кръг на своя "Ад" (Песен XVII). Синът на Риналдо, Енкрико дели Скровеньи, е най-известният член на фамилията. През 1300 г. той купува част от Римския амфитеатър в Падуа и построява върху терена на античния паметник прословутата Капела дели Скровеньи, наричана още Капела дел`Арена. Макар че строежът не е одобряван от падуанското гражданство, през 1304 г. капелата е вече готова и самият Джото, най-славният художник на Тоскана, е поканен да я изпише. Джото работи над стенописите в нея от 1304 до 1306 г. и я превръща в една от най-изящните реликви на Ранния Ренесанс и в символ на Падуа. През XVI в. фамилията дели Скровеньи се премества във Франция, където, според италианските си биографи, дълго време продължава да тъне в благоденствие.
През 1994 г. българката Дафина Ленци от Кюстендил, съпруга на италианеца Лоренцо Ленци (произхождащ от едно от разклоненията на Медичите) публикува книгата "Кажи си името", в която дава сериозни доказателства, че някои от най-знатните семейства на Тоскана и Умбрия, станали известни в епохата на Ренесанса, имат тракийски - български произход. Тя твърди, че фамилията на Медичите е напуснала българската територия през VIII век и се е настанила в Тоскана. Там е приела това име, указвайки така произхода си от медите, народа на Спартак, тракийският народ, известен с лечителското си изкуство, откъдето всъщност идва понятието медик - лекар и самото название медицина. Ако твърдението Ј се окаже вярно - а податки за истинност има - можем да си представим каква огромна роля в политиката на Италия, Франция и изобщо на Европа, както и в развитието на европейското изкуство, продължава да играе българският ген, дълго след като България е пропаднала в преизподнята на турското робство. Та фамилията Медичи освен всичко друго е дала на Франция двама крале от династията Валоа и стои в основата на цялата френска Бурбонска династия!
Имам всички основания да предполагам, че и римската фамилия Булгари, собственик на марката за свръхскъпа бижутерия, също неслучайно носи това име. Дори се учудвам, че още никой не е писал по този въпрос. Кратката история на семейството, публикувана в различни рекламни брошури като част от продукта Булгари, не удовлетвори, а още повече възбуди любопитството ми. Според нея родът произхожда от някой си Сотир Българина, грък (?) от Епир, златар по занаят, който през XIX век идва в Рим и създава успешното предприятие, прераснало в днешната световноизвестна фирма.
Но аз не търсех отделни личности и родове, не търсех отделни селища и анклави, аз исках да стигна до общата тъкан, до общия генетичен код на българи и италианци, до общото им ДНК. И понеже никога не разполагах с достатъчно време и пари за системни проучвания, мимоходом отбелязвах съответствията, които ме впечатляваха. Плод на тези мои бележки са, както предходната глава, така и следващите редове.
В днешното си светоусещане италианците и ни приличат и се различават от нас. Има в тях една подмолност, прекалена пластичност, фанфаронство, липса на доблест, които винаги се опитвам да си обясня с по-сетнешната им историческа съдба. Има кресливост и многословие, които невинаги означават сърдечност. Сълзите им бързо избиват и бързо съхнат. Всичко това говори за повърхностност на чувствата. Но има и едно особено съучастие, милосърдие, солидарност, които не са фалшиви. Тъкмо те днес са на път да изчезнат от вкоравената душа на нашия измъчен народ. Въпреки пословицата "parenti - serpenti" ("роднини змии"), въпреки голямата емигрантска маса, която са давали и дават, италианците несравнимо по-често от днешните българи, се срещат с членовете на рода си, посрещат общо празниците. Това е много важно защото запазването на семейната връзка означава запазване на народността.
И после за манталитета на една нация не бива да се съди само по ежедневното средностатистическо поведение на масата. Днешните времена са белязани от всеобща разруха на нравите. Но върховните прояви на италианския народ - неговите благородни гении - поети, художници, композитори - не могат да бъдат обвинени в липса на дълбочина на чувствата и на душевно величие.
Вкусовете по отношение на храната са еднакви, но италианската кухня е много по-бедна, въпреки хвалбите на италианците, че представляват епоха в гастрономията или че дори въплъщават самото понятие гастрономия. Това, че във всеки квартал на Ню Йорк, Берлин и Лондон има поне десет италиански ресторанта, не бива да ни заблуждава. Те изобщо не могат да се мерят с българите по разнообразие и изисканост на ястията и аз си обяснявам това с две причини. Първата е, че народите на полуострова и по островите са търпели в миналото глад и сиромашия, каквито българите не са познавали до днешния момент, когато на свой ред са жертва на подобна нищета. Италианските селяни не са имали достъп до хранителните продукти, с които би могла да се поддържа етническата кухня, обща за италийци и българи. А тъкмо народните дълбини, селяните, създават, пазят и препредават традициите, включително в гастрономията. Гладът не е изискан кулинар. Така че днес цял свят може да нагъва пица, фокача и паста ала карбонара и да ги обявява за шедьоври, но те си остават само сиромашко ехо от нашата доскорошна трапеза. Второ, съвременните мултинационални вериги за хранителни продукти и бързо хранене са навлезли в Италия много по-рано, отколкото в България и са заличили почти напълно спецификата на националната кухня, както и желанието на домакините да приготвят със собствените си ръце обяда на семейството си. Когато в Италия готвех български ястия и въздухът се напояваше с аромат на нещо неистово вкусно, дотолкова, че лакомниците подскачаха на един крак около печката, възрастните италианци ми казваха, че познават тия блюда от времената на майките и бабите си, но днес вече никой не готви така.
Във вените ни ведно с общата кръв, тече и виното, дар от Дионис. Великолепните италиански лозя, терасовидно надвесени над морето, напомнят мираж от рая. За по-лесно прибиране на реколтата, те често са снабдени с малки зъбчати железници и когато наесен виждах влакчетата да се спускат надолу, пълни с каси черно грозде, покрито сякаш със синя мараня, когато чувах радостния вик на стопаните, най-добрите синове на тая земя, останали Ј верни от древността досега, усещах леден кинжал в сърцето си. Българското село бе погубено, лозята му бяха изкоренени и веселието бе прокудено от България.
Италианците, за разлика от нас, са останали господари и на още едно световно чудо - маслината, докато ние сме били изтласкани от гърците от нейния климатичен и културен пояс. Тъкмо течното Ј злато е спасявало от изтощение и гладна смърт поколения италианци - хора, по-млади от мен ми разказваха, че са били отгледани с шепа макарони на ден, поляти със зехтин и че това е била традиционната дневна дажба на бащите и дедите им. Край манастира във Вишано, в Самнитските планини над Нола, в Кампания, видях маслинова гора, чиято възраст бе над две хиляди години, по думите на монасите. Огромните корубести дървета бяха приели заплетените страдалчески форми на всякакви животни и влечуги. Наскоро в телевизионен репортаж по повод ужасната болест, която поразява маслината в Южна Италия, станах свидетел на отчаяната постъпка на един собственик на маслинови насаждения в Сицилия. В градината ведно с другите, растеше и любимото му дърво, за което той твърдеше, че е на три хиляди години и въплъщава за него миналото и бъдещето, здравето и късмета на неговото семейство. Каза, че предците му са се клели в това дърво, когато е трябвало да дадат клетва на живот и смърт, следователно то е гарант на честта на неговия род. Камерата показа хилядолетното дърво - то бе заболяло и трябваше да се отсече. Присъдата не търпеше отлагане, бригадата с електрическите триони бе вече там, чакаше само телевизионният екип да приключи снимките. Тогава мъжът се вкопчи в напукания дънер и изкрещя, че ако трионът докосне дървото, трябва първо да пререже неговото тяло. Настана суматоха, репортажът бе прекъснат и съдбата на този човек, на неговото маслиново дърво и на цялата му бащина земя, обречена на посичане заради миазмите на нашето време, потъна в пълна неизвестност. Никога повече не чух, нито видях продължението на тази история.
Пълно съответствие на българско с италианско откриваме в един прадревен обичай - внукът да носи името на дядо си, а внучката - името на баба си "за да ги подновят". Тази традиция и днес е непоклатим закон в много селища на италианския Юг. Тъй като италианците не са толкова чувствителни към комичното, както българите, стига се и до абсурди. Така например всеки от четиримата синове на дядо Пиетро и баба Мария от Кастел Волтурно в Кампания, бе кръстил първородния си син Пиетро и първородната си дъщеря Мария. Южните италианци живеят на големи семейства в къщи с общ двор - представете си объркването, когато майките излязат на балкона да викат чадата си. Тази грижа да се просъществува във вечността чрез името е (доскоро беше) характерна черта в народностната психология на българина.
За паралелите в народната музика и песен вече говорих по-горе. Те са удивителни, но са останали само във фолклора на по-слабо развитите области. Явно геният се е пренесъл от народното анонимно творчество в непостижимата авторска музика на италианските композитори. Голямата дарба за творчество обединява българи и италианци. Но те са имали късмета да развият своето изкуство в една земя, относително свободна от чужди (най-вече от диви) завоеватели, а нашият народ е ударен в сърцето, в размаха на творческия си подем, от турското нашествие и паметниците му са унищожени от невежествения поробител, вилнял цели пет столетия. Представям си колко художници, архитекти, каменоделци и мислители са напуснали поруганата родина и са дошли в Италия, давайки тласък на нейния Ренесанс. Една безпогрешна, както средновековна, така и по-дълбока българска следа откривам в особеното редуване на бели и черни ивици във външната украса на стените на прочутите църкви във Флоренция, в Сиена и в много други градове, които упорито ми напомнят Рилския манастир. Явно, това е характерна черта на българското храмово строителство, натоварена с точно определен смисъл (небесно и земно?).
Но и самият архетип на езическите храмове, който познаваме преди всичко от рисунките върху "древногръцката" керамика, също произхожда от тракийската/ българската архитектурна традиция, чието наследие са храмовете в т.нар. Долина на царете в района на Старосел. Досега смятахме, че са строени по гръцки образец - един поглед върху най-старото италийско храмово строителство, без нищо общо с влиянието на гръцката колонизация, ще ни накара да приемем обратното.

Традиционната българска къща с първи етаж от дялани камъни и втори дървен етаж с еркери и чардак, покрита с плочи или " римски" керемиди, се разпознава в най-старите образци на къщи на богати градски семейства, запазени от римската епоха в самия Рим и околностите му. Този тип къща, но разгърнат в цял комплекс, намираме и в останките от разкошните вили на римските аристократи в Помпей и Херкуланум. Видях две такива в центъра на Болоня, които датират от XIII век. Все едно, че се бях пренесла в Жеравна. Според мен и самото най-древно градостроителство, типично за земи, в които изобилства камъкът като основен градивен елемент - пирамидалното застрояване на селищата около вътрешен акропол, по планински склонове и хълмове, опасани с дебели каменни стени, произлиза от общата за българи и италийци традиция, разпространена по-късно в цяла Европа.
Но истинското родство се открива в речта, която е код на мисълта, нагласите и инстинктите на един народ. Еднаквите звуци формират еднакъв гласов апарат, еднаква челюстна конструкция и лицата, като фино настроен инструмент, след толкова векове на различна историческа съдба, продължават да си приличат. Българите и италианците са изключително надарени певци тъкмо поради еднаквия си гласов апарат, пригоден за произнасянето на ярки, отворени, сонорни гласни. Както в българския, така и в италианския език съществуват звуците "дж", "дз", "ц", "ч", "ш". Италианците имат и звука "я", например самата дума "Италия" те произнасят като "Италя", макар че нямат графичен знак за него и го изписват с буквосъчетанието "ia". В южноиталианските говори съществува знаменателният за българската реч звук "ъ". В италианския (поне в днешния) обаче липсват звукът "ж" и звукът "ю", който навсякъде се произнася като "у", типично за персийския език.
Тъй като не съм изследовател на италианските диалекти, а от южноиталианските (в това число и сицилианския, имам бегли впечатления), за сходствата между българската и италианската граматика и лексика мога да съдя само изхождайки от литературния италиански, който през вековете, последвали Ренесанса и особено през XIX в. нарочно силно е доближен до френския език, както българският - до руския. Но дори и така може да се открие общата тракийска и българска основа. Съответствията с българския език започнаха да ме бомбардират от момента, в който стъпих на италианска земя. Ето някои от тях:
Структурата на фразата е абсолютно идентична. Идентични са съюзните частици "che" - "ке" (в западнобългарските диалекти и специално в македонския), "че" (в съвременния български) и "ma" - "ма", "ама" (в разговорния български език). Финалната гласна "о", с която завършват почти всички италиански съществителни от мъжки род и която е толкова характерна за италианския език, оцветява го, прави го мелодичен и звучен, съществува в някои диалектни български говори. По еднакъв начин, с еднакви суфикси се образуват спреженията на глаголите от всички групи в I и II л. мн. ч. - "noi amiamo, voi amate" (ние обичаме, вие обичате). Вече говорих за идентичния начин на образуване на умалителните имена - ще допълня само, че в гореказаните влизат и умалителните суфикси "-ino", "-ina" (в българския съответно - "-инко", "-инка"). Освен това от праезика се е запазила една интересна особеност, все още съществуваща и в българския - представката "с" ("s" в италианския), която, поставена пред глагола, изразява противоположно действие: "обувам" - "събувам", "обличам" - "събличам" и "scalzare" (събувам), "svestire" (събличам) и пр. Това впрочем е и едно доказателство, за негръцкия, тракийски произход на града и името Спарта.
В лексиката и в устойчивите изрази съответствията също изобилстват до такава степен, че смисълът на новонаучената италианска дума веднага, без превод, става ясен за българина. Самото име Италия е пример за това - достатъчно е да заменим "а" с "е" (дивтонгът "ае"!), за да си го преведем като "страна на телците". Понякога думите и изразите в литературния италиански ми се струваха по-селски, по-близки до простонародния български, отколкото самият литературен български език. Едни от най-употребяваните изрази: "ti voglio bene" - "воля те, обичам те" и "mi sa che" - "сакам че", "сякаш", "струва ми се" го доказват.
По-долу предлагам кратък списък на общи по звучене и смисъл думи, които са от такъв характер, че сходството им не може да бъде обяснено с чужди (гръцки) влияния и случайни заемки. Подредила съм ги не по азбучен ред, а в смислови кръгове. В тях отново доминира консервативният Юг.

Интимен свят

tata (сиц. същ. м. р.) [тата] - тато, тате
naca (сиц. същ. ж. р.) [нака] - люлка, от "нанкам"
nanna, fai la nanna (итал. израз) [нанна, фаи ла нанна] - нанкай, спи, галено обръщение към дете
papa (итал. същ. ж. р.) [папа] - папкане, храничка за дете
papare (итал. гл.) [папаре] - папкам
dondolare (итал. гл.) [дондоларе] - дундуркам, люлея
ciocciare (итал. гл.) [чочаре] - суча
cioccia (итал. същ. ж. р.) [чоча] - бозка, майчина гръд
nenne (сиц. същ. ж. р. мн. ч.) [ненне] - ненки, майчина гръд
ciccia (итал. същ. ж. р.) [чича] - сланина, но думата има развитие; днес тя се използва и като име от мъжки род - ciccio, за галено обръщение към приятел или син, и име от женски род за обръщение към приятелка или дъщеря - дебеланко, дебеланка - буквално шишо, шишко, шишка
suocero, a (итал. същ.) [суочеро, а] - свекър, свекърва
cucciolo (итал. същ. м. р.) [кучоло] - малко животинче, но и нежно наименование за малко дете
cuccia (итал. същ. ж. р.) [куча] - кучешка къщурка
Домашен бит, къща, кухня
casa, ca (итал. същ. ж. р.) [каза, ка] - каща (македонски диалект), къща
scala (итал. същ. ж. р.) [скала] - скала, скали, стълба (в Камено поле и до днес не се употребява друга дума за стълба, тя е скала, скали)
mangiare (итал. гл) [манджаре] - ям, храня се, но също и манджа, ядене, храна - не мога да си обясня защо и досега всички подминават този крещящ паралел
sedia (итал. същ. ж. р.) [седиа] - стол
sedile (итал. същ. м. р.) [седиле] - седалка
scrigno (итал. същ. м. р.) [скриньо] - ковчеже за ценности, скрин
ciotola (итал. същ. ж. р.) [чотола] - чутура, по-дълбок кухненски съд, дървен или керамичен
damigiana (итал. същ. ж. р.) [дамиджана] - дамаджана
copagna (неаполитански същ. ж. р.) [копаня] - черпак
focaccia (итал. същ. ж. р.) [фокача] - погача, питка
tegame (итал. същ. м. р.) [тегаме] - тиган
luccu (сиц. прилаг.) [лукку] - лаком 

calza, calze (итал. същ. ж. р. ед. и мн. ч.) [калца, калце] - чорап, и (в миналото и обувки)
calzoni (итал. същ. м. р. мн. ч.) [калцони] - калцуни, панталони; понякога - дълги чорапи
fustagno (итал. същ. м. р.) [фустаньо] - дебел вълнен или памучен плат, но в миналото също и частите на традиционното облекло, които се изработват от него
ciantella (тоск. същ. ж. р.) [чантелла] - обувка, но е виден еднаквият Ј произход с българската дума "чанта" - изработена от кожа, четина
scassare (южноит. гл.) [скасаре] - скъсвам, късам, чупя
tuppiari (сиц. гл.) [тупиари] - тупам, чукам (на вратата)
Най-древни занятия - дърварство, животновъдство, риболов, земеделие, лозарство и др.
mannaia (итал. същ. ж. р.) [манайа] - манара, брадва
scura (итал. арх.) secure (итал. същ. ж. р.) [скура, секуре] - секира
segare (итал. гл.) [сегаре] - сека
ceppo (итал. същ. м. р.) [чеппо] - дънер, пън, етимологията води към българската дума чеп
grasta, crasta (сиц. същ. ж. р.) [граста, краста] - овен, овца; удивителна дума, която е директно признание за българския произход на сицилианците и едно от доказателствата, че българите са траки, защото същата дума е съществувала в гръцкия език отпреди колонизацията на Сицилия
cascina (итал. същ. ж. р.) [кашина] - кошара
mandra, mandria (итал. същ. ж. р.) [мандра, мандриа] - стадо, но и оградено място, в което временно се събира добитъкът
mucca (итал. същ. ж. р.) [мукка] - крава, звукоподражателно название, което съответства на нашето "муна", употребявано от децата
vitello (итал. същ. м. р.) [вителло] - теле
fieno (итал. същ. м. р.) [фиено] - сено
fiutto (итал. същ. м. р.) [фиутто] - обоняние (за животно), човешки нюх
fiuttare (итал. гл.) [фиутаре] - обнюхвам, душа
seme (итал. същ. м. р.) [семе] - семе за посев, семка на плод
cerna, cernia (итал. същ. ж. р.) [черна, черня] - вид шаранова риба
sciaragno, sciarrano (итал. същ. м. р.) [шараньо, шаррано] - шаран - не се нуждае от превод vite (итал. същ. ж. р.) [вите] - лозница
vitigno (итал. същ. м. р.) [витиньо] - лоза, директно доказателство, че витините и изобщо траките са дали на света лозарството и виното
carrozza (итал. същ. ж. р.) [кароца] - каруца, кола
coccio (итал. същ. м. р.) [коччо] - кочия, каляска
loppa (итал. същ. ж. р.) [лоппа] - изгорели отпадъци в пещта, паралелът с българската дума "лопата" е очевиден
loppaio (итал. същ. м. р.) [лоппайо] - работник, който изгребва отпадъците от пещта
По-широк кръг от думи
bello, a (итал. прилаг.) [белло, а] - красив, а; тази всеизвестна италианска дума произхожда от понятието "бел, бял" в българския език, което явно е съществувало и в италийските езици; очевидна е общата древна концепция, че красив е този, който има най-бяла кожа - "бела и червена"
buria, buriana (итал. същ. ж. р.) [бурия, буриана] - буря
ciuccoli (сиц. същ. м. р. мн. ч.) [чуколи] - скали с особена форма, чукли
gorbo (итал. прилаг.) [горбо] - гърбав
lannu (сиц. нар.) [ланну] - лани, миналата година
maschio, maschi (итал. същ. м. р. ед. и мн. ч.) [маскио,
маски] - мъж, мъже, от пол мъжки; в южните и централни говори се произнася като "машкио, машки", което е идентично с македонския диалект
patire (итал. гл.) [патире] - патя, няма нужда от превод
progredire (итал. гл.) [прогредире] - създавам поколение, съществувам в грядущето, в бъдещето
(di) rado (итал. нар.) [(ди) радо] - (на) рядко, нарядко
sbiadire (итал. гл.) [сбиадире] - избледнявам; тук имаме пример за характерната за италианския език промяна на звукосъчетанието "la" в "ia", друг пример: blanco - bianco
sbagliare (итал. гл.) [сбаляре] - сбърквам, бъркам; натъкваме се типичното за италиаския език преминаване на звука "r" в "gl" - "ль", в средата на думата
scucciare (южноит. гл.) [скучаре] - скучая, думата не се нуждае от превод
sciarra (итал. същ. ж. р., но идва от сиц. зони под Етна)
[шарра] - напластявания от изтеклата лава по склоновете на вулкана, в които сред черния цвят се наблюдават и ярки цветни ивици от минералите, изхвърлени от кратера
certosa (итал. същ. ж. р.) [чертоза] - специфичен манастирски комплекс, състоящ се от два вътрешни двора, затворени от сгради от двете страни на църквата; в пообщ смисъл: голям и богато украсен, важен манастирски и храмов комплекс
Ето я най-сетне жива и здрава думата "чертог", която според тюркската теория за произхода на българите беше "една от десетте тюркски думи, запазени в днешния български език от изчезналия език на прабългарите". Глупост, която можеше да бъде заличена само с едно надникване в италианската лексика. Думата "чертог", "чертоза" ми прилича на историята с тия фамозни, уж изчезнали риби, уж пример за свързващо междувидово звено, върху които Дарвин бе базирал еволюционната си теория и които впоследствие бяха открити да си плуват невинно, здрави и читави в морето. Във връзка с това, не преставам да се натъквам на бедите, които навлече социалистическия режим на българското светоусещане и на българската наука със забраната да се пътува в чужбина. Много заблуди, включително и митът за "благоденстващия Запад", щяха да бъдат разобличени.
Територията на собствените имена винаги е била за мен съкровищница, в която не спирам да се ровя. Италианските имена са толкова благозвучни, че не мога да се начудя как така днешното поколение, особено на Север, кръщава децата си Уилиям, Малкълм, Кевин, Дженифър, Хилари и пр. Явно това желание за именна мимикрия и доближаване по този начин до господстващия англо-американски свят не е само наша, типично българска тенденция. Но да оставим настрана днешната мода. Още от дете се удивлявах на фамилното име на италианския скулптор Арналдо Дзоки, автор на един от най-популярните български паметници - "Цар Освободител" в София. Към това толкова българско "Дзоки" - Дзоко (Цок - Цоко) се прибави и Дзено (Цено) - собствено име на главния герой в романа "Съвестта на Дзено" на Итало Звево. Когато пристигнах в Италия, знаех вече какво да търся и подобно геолог, под пласта от общоевропейски, християнски и поиталианчени немскоезични имена, попаднах на същинска златна жила, която, както и обикновената лексика, водеше предимно в южна посока, но обхващаше и останалите територии на полуострова. Тази златна жила, тази мрежа от златни имена, е скрита дълбоко и е свидетелство за първична древност. Днес тези имена, както и в България, продължават да се носят само от по-старото поколение и са на път да изчезнат.
Ето някои от тях: Дзоко (Цоко), Дзеко (Цеко), Дзено (Цено), Джото (носено и от великия художник, в български вариант - Йото). И още: Deccio (Дечо), Diccio (Дичо), Duccio (Дучо), Liccio, Liccia (Личо, Лича), Milo (Мило), Mincio (Минчо), Mara (не Мария, Мара), Mita (Мита). Nencini (Ненчини) съм чула като фамилно име, но това означава, че съществува и собствено име Nencio (Ненчо). Интересни са имената Тано и Нино, които днес обикновено са умалителни съответно от Гаетано и Джовани, но съществуват и като независими собствени имена. Българските имена Благой, Благия имат своето италианско съответствие в името Biaggio (Биаджо), като звукосъчетанието "ла" е преминало в "иа" по принципа, за който вече стана дума. Много любопитно е италианското Дуилио, което е сходно с българското Дульо, Дулинко и е една следа, която води към името Дуло. Един от бележитите тоскански художници се е казвал Dossio Dossi (Доссио Досси), име, което освен пълната идентичност с българското Досьо, ни дава и пример за еднаквата традиция внукът да приема името на дядо си, превърнало се в родово име - обичай, от който идва характерната за българите тавтология на собственото и фамилното име - Досьо Досев, Петър Петров, Иван Иванов. Колкото до имена като Джорджо (Георги), Деметрио (Димитър) или Никола (idem), след всичко, което казах дотук за гърците и за гръцкия език, трябва вече да престанем да ги приемаме за гръцко влияние, както в българската, така и в световната именна практика. Същото се отнася и за името Андреа (българското Андрея), което и в италианския и в българския вариант още пази суфикса "а", характерен за мъжките имена от арийската древност.
И накрая под пласта от класически имена, възродени най-вече от романтичните навеи на XIX век - като Анибале, Акиле, Етторе (Хектор), Чезаре и пр. - откриваме автентичните Енио (българското Еньо), Трифоне и Дардано, които никога не са преставали да съществуват и да се препредават. Така че, ако перефразираме евангелската мъдрост, можем да кажем простичко - "по имената им ще ги познаете".
Ето на какви поразителни сходства се натъкнах аз, без никога да съм правила нарочни издирвания, а какви ли богатства би разкрил подготвеният езиковед, отишъл специално да изследва старинната лексика във вътрешността на Сицилия. Предупреждавам обаче за едно малко затруднение - италианските селяни повсеместно са далеч по-малко любознателни от българските (които вече са на изчезване), по-малко културни. Когато ги питаш за произхода на дадено име, те вдигат рамене: "E semplicemente un nome, non significa niente" - "това е просто едно име, не означава нищо".
Ще завърша тази глава с думите на една стара сицилианска песен: "Ако отнемеш постелките и дрехите на един народ и го оставиш гол и бос, той пак е богат. Ако му отнемеш хляба и го оставиш гладен, той пак е богат. Но ако му отнемеш езика, той става по-нищ от просяка, той става роб, защото е изгубил бащиния завет, изгубил е паметта си, изгубил е името си."

ДА БЪДЕ!

Един прастар народ - траките и българите - надига снага и чака признание за своето величие. Една грандиозна лъжа - че гърците са цивилизаторите на Европа - е на път да се срути завинаги. Тя е може би най-старата и най-трайната, но далеч не е единствената. Напротив, историята на човечеството, която днес изучаваме, е пълна повече със заблуди, отколкото с истини. Не знаем истината за световните революции и световните войни, не знаем най-напред кои сме и откъде сме се взели. Всички находки и писания, които биха могли да отворят очите ни, в продължение на векове старателно се прикриват и унищожават. Някой има интерес да си мислим, че сме произлезли от маймуните и ще се върнем при тях. Изглежда, че по ирония на съдбата, човешкият род ще разкрие правдата за произхода и смисъла на историческото си развитие в мига на своята гибел, в полето на Армагедон. Боговете наистина имат чувство за хумор.
А което важи за света, в двойна степен важи за нас, българите. Петър Добрев с право твърди, че сме загадъчен народ. Имаме дарбата във всички исторически катаклизми да се оказваме на кръстопътя на световните стихии. Сега такъв катаклизъм отново предстои. Още не е казано, че той ще ни унищожи. Може би неговият ураганен повей ще ни разтърси и изправи на крака. Защото наистина ни трябва ураган, за да се събудим.
Достатъчно сме отстъпвали. Трябва да започнем да настъпваме. А най-доброто оръжие за настъпление не са нито бомбите, нито парите, а истината. Тези народи, които преди хилядолетия или само преди няколко века са използвали миговете ни на слабост и са се вмъкнали на наша земя, продължават да имат претенции дори към днешната ни територия. Трябва да спрем тази наглост с удара на истината. Вие сте дошли през едикойси век и сте уседнали в земята на нашите деди. Заварили сте тук процъфтяващи градовете, които впоследствие сте направили свои столици. Дори имената им сте взели наготово. Атина, Бизантион и Халкедон, които стават двете опорни точки на Константинопол и после на Истамбул, Белград и Пеща, да не говорим за Скопие - всички те са създадени от траките и българите. Румънците искат да се представят за наследници на траките, имаше дори една комична сцена, когато на тържественото събрание в чест на 1300-годишнината на Дунавска България, представителят на румънската делегация заяви, че Аспарух, идвайки в Онгъла, е сключил пакт с Румънската държава. Подобна държава тогава изобщо не е съществувала и знаем много добре, че даките, достоен тракийски народ, са били почти напълно изтребени след завоеванието на император Траян. В пространствата между Дунав и Карпатите, първо Византия, а след това и Българската държава, са заселвали военнопленници и криминални престъпници. Отвреме навреме се е спирал и е усядал и някой завоевателски етнос - кумани, печенеги, татари и пр. Векове наред България се е простирала до Карпатите и влашката администрация до средата на XIX век е пишела официалните си документи на български език. Това трябва да се извика високо, за да го чуе всеки и да се пресекат претенциите от всички страни, базирани само върху нашето мълчание.
Една друга подла идея, която цели да размие истината и да ни принизи, е теорията, че "всички сме балканци". Да, ние, българите, сме дали името на Балканския полуостров, както и толкова още имена от Сицилия до Индия, но не сме някакви си чешити, които просто ядат чесън, баница и кисело мляко, нито пък сме еднакви с другите по-късни заселници. Околните държави не ни обичат, омразата им избухва при всеки повод - та кой ли длъжник обича кредитора си, както казва Петър Добрев, кой не би желал да го види на смъртно легло? Ядрата на тези държави са чужди и макар че техните народи са наша собствена плът и кръв, те, по законите на идеологическата алхимия, сякаш губят българската си душа и се превръщат в наши врагове и преследвачи. Достатъчно е да видим какво става в днешната република Македония. Но това може да се промени, историята е доказала, че това е обратимо. На примитивната омраза на тези държави ние трябва да противопоставим нашата цивилизована твърдост, без да таим вендета към народите. Така биха постъпили нашите деди.
Това трябва да бъде отговорът ни на всички посегателства към земята, миналото и идентичността ни, откъдето и да идват те!
Истината ражда самоуважение. А самоуважението налага най-сетне да изберем достойни водачи на народа си. Карикатурите, които днес ни управляват, крадците, които ни ограбват, убийците, които ни погубват, трябва да бъдат провалени в бездната на срама и забравата. Но, ще попитате, как един толкова надарен народ е произвел такива изчадия? Обяснявам си го с данъка, който трябва да платим за нашата древност. Като прастар народ, преживяваме процес на страшна поляризация, на единия полюс се групират престъпниците, на другия - достойните българи. Силите на времето са центробежни, те разделят материята от духа. Липсва средата, свързващото звено, което уравновесява блюдата на везната. Престъпниците погубват или изгонват достойните. Този процес е знак за гниене, за смъртоносна болест. Този процес трябва да се спре със секирата на Крум Страшни. В нашата история той е бил спиран на няколко пъти.
Самоуважението изисква утвърждаване на името. Всеки успял българин в чужбина, всеки изобретател, всеки спортист, стъпил на стълбицата на победителите, трябва високо да заявява, че е българин, а не да се радва на чуждия химн, който свирят в чест на неговата победа. Всеки тъмен емигрант като мен трябва да прави същото, вместо да целува като спасение новополучения американски, френски или патагонски паспорт.
О, неразумни и юроде, не се срамувай, а се гордей, че съдбата ти е отредила тежкия дял да се родиш българин!
Ние не бива да бъдем последното българско поколение, а поредното, което ще пренесе името на България в грядущето.

Да бъде!

21 февруари 2016 8 април 2016
Враца Валемаджа