Начинът им на живот, неизменно свързан с морето, с грабежа и търговията (а не със земеделието, което е единствената предпоставка за създаването на висока градска култура с непреходни морални ценности), сръчността им в корабоплаването, изключителната прилика на техните древни морски съдове с корабите на средновековните скандинавци, фенотипът на най-великия древногръцки герой Ахил (син на морската богиня Тетида!), едър и рус, удивително съвпадащ с физическия облик на викингите, най-сетне етнонимът "данайци", с който идват на Балканите и с който са познати в Омирови времена, недвусмислено говорят за техния северноевропейски произход. Един от днешните народи, датският, продължава да носи това име и той е скандинавски народ. Тъкмо те са загадъчните "морски народи", успели задълго да подчинят Египет. Уседналите земеделски цивилизации, обърнати към хинтерланда, плодородната земя, цикъла на културните растения, са уязвими за ударите на тия врагове, чийто паразитен бит е точна противоположност на техния собствен. Изгонени от Египет, данайците решително се установяват на територията на най-развитите тракийски царства, процъфтяващи по архипелазите и крайбрежията на Балканите и Мала Азия.
Древногръцката митология, която предпочитам да наричам древнотракийска с гръцки примеси, ни дава някои бегли сведения, очевидно дообработени в много по-късни времена, за действителното пребиваване на Йо, легендарната прародителка на гърците, в земите на крайния Север. Нейният потомък Данай се заселва с петдесетте си дъщери на запад от Египет, в Либия (в древността това понятие е еднозначно с Африка). След конфликт с Египт, царя на Египет и паническо бягство от Африка, те са приети от милостивия Пеласг, тракийски цар на Аргос. В преданието се споменава, че този великодушен жест на Пеласг му струва живота, в Аргос се възцарява Данай, а неговите петдесет дъщери, данаидите, принудени да приемат за съпрузи съответно петдесетте синове на Египт (вероятно тракийски царе), погубват с измама женихите си в сватбената нощ. Загиват четиридесет и девет "женихи", без Линкей.
Многобройните държавици, които гърците създават в завладените тракийски територии и които приличат по-скоро на пиратски изходни пунктове, имат своя точен паралел в малките княжества, с които викингите от Средновековието осейват бъдещата Рус и Южна Италия. Всеки вожд на разбойническа дружина се превръща в самостоятелен владетел и ведно с подчинените си паразитира върху подвластното коренно население. Така могат да се обяснят предпоставките за тяхната "робовладелска демокрация", в която представителите на господарския етнос по неволя трябва да са равни, предвид на тяхната малобройност, те се занимават с политика и война, изхранвани от местното поробено население, което единствено има трудови навици и познания. Така могат да се обяснят в по-късната класическа епоха изключително рестриктивните закони срещу чужденците, "периеките" (околните жители) и "метеките" (хората със смесена кръв, смесена не с тази на чернокожи африканци, а с "робската" тракийска кръв). Така се обяснява и смисълът на традиционните криптии на спартанците, наказателни акции срещу коренното тракийско население на Лакония, едно от найжестоко тероризираните, превърнато в илоти, най-долни презрени роби, на които редовно и назидателно трябва да се втълпяват ужас и безропотно подчинение. Гърците са малцинство от пришълци сред тракийското море и ако се закрепват за вечни времена по тези земи, то е само благодарение на тяхната свирепост (позната ни от норманските нашествия) и на разединението между самите траки.
При тази малобройност на нашествениците какво тогава представлява гръцкият език - този от най-древната епоха, наскоро след завоеванието, на който е пял (и писал) Омир, както и съвременният гръцки език? Баща ми казваше: "Гръцкият всъщност е тракийският език." Навремето това звучеше екстравагантно, но логическият анализ води до това заключение. В съвременния гръцки откриваме огромно количество лексика, съществуваща и в българския език - думи като харизвам, харесвам, харно, харо, хоро, калесвам, ката (всеки), каруца, трапеза, даскал и пр., и пр. Тази лексика е отпаднала и продължава да отпада от съвременния български, защото е смятана за остаряла, простонародна, селска и т.н. През Възрожденската епоха и след Освобождението от турско робство много старинни думи в българския език съзнателно са елиминирани, защото са смятани за турски или гръцки и са заменени с техните славянски съответствия. Още през VI в. със заселването по днешните български земи на големи славянски маси и с важното участие на славянския елемент във формирането на българската народност, славянската лексика е навлязла в средновековния ни език, измествайки по-древните форми. Така че, парадоксално, съвременният български език, въпреки участието в него на два сходни компонента - тракийският и древнобългарският, се е отдалечил много повече от гръцкия от общата им тракийска основа. И все пак общата матрица и днес е очевидна. Думата "благодаря", знакова за всеки език, на съвременен гръцки е "евхаристо" - "благо ще ти харижа". В много случаи езикът на завоевателите напълно измества и обрича на забрава езиците на покорените народи - например в Египет, Палестина, Сирия и т.н. днес се говори арабски, а не египетски или арамейски. Това не се е случило в завладените от гърците тракийски територии - явно демографският растеж на чужденците е бил твърде слаб. Не се е случило също в Русия, Сицилия и Южна Италия, където с изключение на оскъдно количество думи, завоевателите не са повлияли сериозно речта на местното население. Изрично подчертавам, че общите езикови форми не са механично пренесени от гърците по българските земи нито с гръцките колонии, нито през византийската епоха, защото съществуват и в тези български области, в които гръцки крак не е стъпвал, а през I в. пр. Хр. - VII в. сл. Хр. в тях са живели не "грецизирани", а "латинизирани" траки.
Краткият преглед на езика на сикулите (секули), коренното население на Сицилия, който правя във II глава, също доказва, че по време на колонизацията през VIII в. пр. Хр. гърците са говорили тракийски (съвсем сходен с българския, както ще се убедим) език. По-нататък в труда си ще предложа и моето обяснение за упоритото съхраняване на падежните форми в тракийския език, говорим в древна и съвременна Гърция.
Всъщност от произхода на латинския можем да съдим за характера на гръцкия език. Латинският се смята за наследник на древногръцкия, но същевременно той е сплав от езика на троянците (траки) и латините (също траки, пеласги), на етруските (лидийци, волски, следа, която води към български произход), на сабините (в италианската историческа книжнина определени с термина оски - произхождащи от волските).
И тук е мястото да се спрем на един изключително любопитен детайл. Знаем, че гърците отвека са известни с неспособността си да произнасят звука "ш", който те повсеместно заменят със "с". Това характерно гръцко "съскане" понякога е осмивано от българските възрожденски автори. Съдейки по българския език, по италийските диалекти и по езиците на всички днешни балкански, малоазийски, арамейски и ирански народи, в които звукът "ш" съществува, остава да приемем, че неспособността той да бъде произнесен и заменянето му със "с" е характерно за древните гръцки завоеватели - данайците. И наистина, в датския език липсва звукът "ш". Когато трябва да го произнесат, датчаните го правят със специфично присъскване, особеност, която се е наложила в гръцкия език и го характеризира до ден днешен. Ще отида дори по-далеч. Винаги ми е било странно защо гърците имат две букви за изписване на звука "с". Отговорът според мен е, че в "древногръцкия", т.е. в тракийския език буквата У е отговаряла на характерния за траките и българите звук "ш". Тя дори графично е идентична с буквата "ш". Невъзможността на датчаните да произнесат този звук променя звуковото съответствие на буквения знак У (сигма) и така се появява още едно "с" в гръцкия език. Особеното "th", което придава ефекта на леко фъфлене в гръцката реч, обозначавано с буквата И (тита), за разлика от обикновеното "d", изписвано с Д (делта), също е звук, съществуващ в датския език.
Сигурна съм, че сравнителният анализ на древния датски (староисландския) език и на древногръцкия език би дал още конкретни следи в тази посока.
Гърците проглушават света, че цялата световна понятийна система и цялата световна научна терминология произхожда от "гръцкия" език. Аз не съм езиковед, но ми стига да съм българка, наследница на траките, за да мога в "гръцкото понятие" да открия простонародната българска дума, която го е породила. Например коренът "теле-", който влиза във всички технически термини на далекопредаващите технологии - телеграф, телефон, телевизия, идва от "дале" - daele - далнина, далече. "Фон" идва от тракийската и българска дума "фо/уния" - "ухо, слух, звук". "Аптека" произхожда от ап - хап, хапче. Понятието "авто" (автор, автомобил и т.н.) - според мен се състои от "аз" - българското местоимение I лице, ед. ч., и "то" - членната форма, която в случая изразява подсилване, утвърждаване - "аз самият". В "графос" ("графия") - писмен знак, корен, от който идват всички понятия, свързани с печата, разпознавам българските думи "драскам", "дращя", "драпам" - оставям следа. "Дидаскалос", "дидактика" - според мен буквално означава "по стълбите", "на стълбите", тъй като знаем, че учителите са водели занятията пред ученици, седнали на стъпалата пред храмовете. Тракийския произход на понятието "гноси" - "познавам", "да позная", ще докажа малко по-долу.
Непреходността на една култура се базира върху писмеността. Липсата на писменост не означава непременно примитивност, но във всички случаи обреченост във времето на една култура, основана само върху устната традиция. Културните гърци са горди притежатели на своята азбука и за да унизят българите, постоянно им натякват, че българската азбука (която ние, допълнително самоомаловажавайки се, наричаме славянска) е просто реплика на гръцката. Но дали това е така? Отговорът се крие в произхода, характера и разпространението на най-древния език на ариите - санскритския - и на неговата азбука. Най-ранните доказателства за употребата на този език, с които днешната наука разполага, идват от района на езерото Балх в подножията на Памир и Хиндукуш, където се издига заветната държава с името България, съвременница на шумерската и дори по-стара от нея. Всички тези найдревни народи - българи, траки, шумери, грузинци, арменци, иранци, родствени помежду си (а колкото до българите и траките доказателствата водят до заключението за идентичност) говорят възможно най-чисти варианти на санскритския. Всички те имат своите много сходни помежду си азбуки, които представляват варианти на санскритската писменост, но виж ти, само траките от Балканите и М. Азия нямат азбука! Очевидно е, че т.нар. "гръцка" азбука е тракийската, която завоевателите гърци са получили наготово от поробените траки, а не са я донесли със себе си. Явно е също, че т. нар. гръцка азбука, създадена от матрицата на санскритската, отразява в своята знакова система говорната нагласа на траките и родствените им народи. Немислимо е, при положение че т. нар. древногръцки е всъщност тракийският език, "древногръцката" азбука да бъде създадена от някакво племе, коренно различно от траките. Това обяснява приликата на глаголицата с "гръцката" азбука - създадена е за същия народ със същия говорен апарат, както и факта, разказан от Св. Климент Охридски, че Св. Кирил Философ я е сътворил много бързо - само за един ден.
Следователно "гръцката" азбука е толкова гръцка, колкото са арабски арабските цифри. Днес европейските народи пишат с три азбуки - гръцката, латинската и българската. И трите са им дар от траките - българите.
Тук и навсякъде, където става дума за директната връзка на българския език със санскритския, трябва да се преклоним пред научната ерудиция и интуицията на големия българин Г. С. Раковски.
Нищо от тези разсъждения и от новите данни, с които вече разполага българската историческа наука, не се взема под внимание в учебните програми. В българските учебници настойчиво и дебилно се тиражира клишето, че всички тракийски писмени паметници са изпълнени с гръцки букви, че имената на тракийските царе са написани по съдовете от съкровищата им от гръцки цивилизатори, че полуграмотните траки са наизустили и драснали тук-таме някой гръцки писмен знак. Оскъдието на писмени паметници в съвременната българска територия означава единствено, че малобройният, но силен завоевател е завладял най-цветущите огнища на тракийската цивилизация в Егейския басейн, огнища с просветено, грамотно население, чиято азбука е възприел, а във вътрешните балкански земи са останали да се развиват провинциални тракийски култури.
Изкушавам се да отворя една малка скоба, за да предложа моя прочит на надписа с "гръцки букви" върху прочутата сребърна фиала от Башова могила край с. Дуванли. Бях още ученичка, когато излезе първият том на новата академична "История на България", замислена като глобално издателско дело, ознаменуващо 1300-годишнината от основаването на Българската държава. Тогава тази фиала, която съм виждала само на снимката в това издание и никога в оригинал, ме порази с елегантността и завършеността на надписа си. Неговото ехо ме съпровождаше през годините като фетиш, като символ на тракийската древност, като глас от вечността, прозвъняващ в особени мигове на живота ми. Надписът гласи: "Да дале ме" и в изданието е разчетен като: "Земьо (Деметро), спаси (приюти) ме!". Струва ми се обаче, че той съдържа едно много по-директно заклинание срещу злите сили и отправна точка за разчитането му е ясната, разбираема за всички българи, дума "дале" - "далече". Ето защо го разчитам като "Демоне (daemon), далеч от мен".
По-нататъшните разсъждения по въпроса за писмеността на траките ме карат да предположа, че в Егейския басейн в предгръцката епоха са били използвани не една, а поне две, ако не и повече писмености. Етруските (или част от тях) произхождат от Лидия. Тъкмо в тези излезли от Лидия етруски имам всички основания да разпозная волските, а оттам и да сметна, че етруските ("оски" в италианската историография) имат български произход. В следващата глава ще се занимая поподробно с този въпрос. При положение, че българи и траки са един народ (а доказателствата водят в тази посока), следователно произходът на етруските е идентичен с този на днешния български народ. Етруската азбука не е измислена на Италийския полуостров, а е донесена от Лидия, като се има предвид ареала на разпространение на вариантите на санскритската писменост. Следователно Лидия - тракийска (българска) държава, едно от най-мощните царства в Мала Азия, е имала писменост, която със сигурност е била използвана и от съседните тракийски народи. Така че ето чии "рушки" (етруски) букви е намерил Св. Кирил в Херсон.
Колкото до произхода на йероглифното писмо от остров Крит, което явно е вариант на древноегипетската писменост, волю-неволю, трябва да приемем това, което съвременната официална историческа наука винаги е отхвърляла - че тази писменост е наследство от цивилизациите преди Потопа. Тя е пренесена в Египет, както и в някои висококултурни жречески тракийски центрове.
Интересен би бил един нов прецизен разбор, направен от ерудирани специалисти, на древногръцкия божествен пантеон. Дори в класическата епоха, когато се завършва неговото стройно теологично оформяне, личи спойката между прастари местни богове - Арес, Афродита, Аполон, Артемида, Деметра и пр., чиито култове принадлежат на различни тракийски и родствени на траките народи, и привнесени гръцки богове - Посейдон (богът на моретата), Хера, Атина (с много особена и многократно променяна божествена идентичност). Култовете на първата група са изключително разклонени, придружават ги безчислен брой подчинени божества, хтоничната им функция е подчертана, което говори за много древна културна матрица. Те са и основни персонажи в т.нар. древногръцки митически епос. Върховният бог на олимпийския пантеон няма име - той е Зевс, Zeos, Theos, просто Богът, който трябва да обедини двата враждуващи елемента, поробени и поробители. Но всъщност върховните богове във всички религии нямат име, то е скрито за човеците, замества го някой емблематичен епитет или красноречивото "Господарят". Интересно е да се разбере доколко битката между Зевс и Кронос следва логиката на борбите между гърци и траки или е тракийски спомен за още по-древни събития. Хера, с изключение на някои повърхностни, присвоени от други божества, функции на пазителка на домашното огнище и защитница на родилките, е просто другарката на върховния бог. Култът към Атина е много внимателно разработен и политически осмислен, той представлява цялата идеология на гръцкото превъзходство, празниците Ј са замислени като политически демонстрации на сила. Тя представлява паметта, знанието и оръжието, егидата, които трябва да останат достояние единствено и завинаги на гръцкия елемент.
Всъщност нито Атина (както ще се убедим след малко), нито Олимп и Ида, където обитават боговете, са гръцки имена. Колкото до гръцкия пантеон, като всяка скалъпена политическа идеология, той има кратък живот или дори е мъртвороден в чисто религиозен аспект. Неговото безсмъртие се дължи на литературната традиция и на величието на поета на всички времена - Омир.
Но ако оставим настрана гръцкия Олимп, чиито обитатели се занимават с интриги и надлъгване, също като своите създатели, ще видим, че както в покорените от гърците, така и в останалите свободни тракийски земи, от зората на Древността та чак до залеза на Античния езически свят, кипи независим, несвързан със завоевателите, култов и мистичен живот. Негов устойчив израз са култът към великите Самотракийски богове - Кабирите, върховни божества, оформящи триада, която ще видим и в религията на много други народи (например етруския), та чак и в християнската религия, култът към Деметра, чийто израз са Елевзинските мистерии, култът към Хероса, тракийския конник (израз на социалната структура на най-старите арийски общества), прорицалищата в Делфи (някогашния тракийски Питон) и Перперикон. Тяхното влияние се засилва отново през елинистическата епоха - елинистическата култура покрива в общи линии тракийския свят - когато черупката на политическия Олимп е вече изпразнена от съдържание.
Чии тогава са културните паметници на територията на Древна Гърция, оставени от най-древните епохи до архаиката включително? Хайнрих Шлиман е отговорил на този въпрос още в 70-те години на ХIХ век. Цитирам по памет написаното в дневника му след разкопките в Микена и Тиринт: "Тръгнах с идеята, че Троя, Микена и Тиринт са гръцки градове. Сега съм сигурен, че те принадлежат на тракийската култура." Така пише човекът, доверил се на честността и точността на Омир и използвал "Илиада" като пътеводител, за да открие древния Илион. Не вярваме на Шлиман, на Омир, на Херодот (произхода на чието име извеждам не от Хера, а от тракийския Херос)? Кому тогава да повярваме?
Истината е, че нито градовете на Древна Гърция, нито имената им са гръцки. Дори и имената завоевателите не са се постарали да измислят, а са ги взели наготово от поробените траки.
Според древногръцките източници Атина е завладяна от Егей, бащата на Тезей, като преди това не е била гръцки град. На Апенинския полуостров, в днешен Лацио, в провинцията на Фросиноне и днес съществува град Атина. Понастоящем той брои едва 4300 жители, но някога е бил велик град. Според преданието той е основан от Сатурн (Кронос), принуден да бяга след поражението от Зевс. Кронос намира убежище в Лациум, където дава началото на Златен век, основавайки пет процъфтяващи градове, чиито имена започват с А. Това са Атина, Алатри, Анани, Арпинум и Ферентиум, който в дълбока древност също се е казвал Атина. Всички те са били оградени с циклопски каменни стени. Те са създадени около ХII-ХI в. пр. Хр., в епохата, която съвпада с данайското завладяване на най-развитите тракийски зони, така че лесно можем да си представим кои са били бежанците, създали Златния век и от кого са бягали. Вергилий цитира Атина като един от градовете, изковаващи оръжието на Турн за войната му със съперника Еней. Цицерон пише за Атина в Италия: "Атина, майка на много прочути мъже, с колкото никой друг град не е така богат." Самият Марк Тулий Цицерон, както и пълководецът Гай Марий, историческият противник на Сула, са от Арпинум. Много интересен факт, на който ще се спра подробно в следващата глава, е, че през VI в. според римските автори зоната на петте града влиза в територията на волските, италийски народ, който носи нашия етноним.
След като градът Атина на Балканите и името му нямат нищо общо с гърците, то тогава и самата богиня, закрилница на града е предгръцка. Това личи и от името Ј, в което се съдържа името на един от върховните богове в етруската триада - Тиниа (Юпитер). Преданието за Троянската война описва как Одисей открадва (тази вечна гръцка кражба!) паладиума на богинята от храма Ј в Троя, който някога Дардан, родоначалникът на народа дардани, е получил от своята съпруга Хриза. Това е бил свещен талисман във вид на миниатюрна дървена статуетка на богинята, който дарява могъщата Ј защита на оня, който го притежава. Като малка се чудех как така гърците ще крадат благоволението на собствената си богиня от троянците? Ето защо: Атина първоначално е тракийско божество и едва по-късно, след много метаморфози и обработки, е включена в гръцкия пантеон.
Нито Микена, нито Тиринт, нито Орхомен, нито Пилос, нито Тива, нито Спарта са градове, основани от гърците. Градоустройството, крепостните стени и порти, керамиката, гробниците в Микена, показват крещящи паралели с тракийските паметници в днешните български земи, както и с етруското и изобщо италийското културно наследство, вън от какъвто и да било гръцки колонизаторски ареал. В Етрурия, освен всичко друго, ги има и символичните фигури на Куроса и Кората с типичната архаична усмивка, което не може да бъде обяснено с вечното "гръцко влияние".
Град Тива в Египет, свещен център на египетското жреческо съсловие, ни осветлява каква е била ролята на едноименния му тракийски град на Балканите. В това, че траките са имали много развито и строго структурирано жреческо съсловие, изобщо не трябва да се съмняваме, като имаме предвид сложността на култовете и развитието на орфическата философия от епохата на Орфей, съвременник и събрат на Озирис, насетне. Освен това, известно е, че основната част от жречеството на зороастрийски Иран произхожда от Мидия, тракийското царство, предшестващо основаването на Персия. Самото име на народа "миди" - "меди" (на Балканите) е останало в световното съзнание като "лечители", "лекари" и предполага натрупване на познания, които само жреческото съсловие е могло да обладава и съхранява. Нещо повече - смятам, че прорицателят Калхас, един от важните персонажи в "Илиада", макар че е жрец в гръцкия лагер, има всъщност тракийски произход, съдейки по името му, ритуалите, които извършва и грубото, подозрително отношение към него от страна на върховния водач Агамемнон, което не може да бъде обяснено само със злокобните предсказания на Калхас.
Трябва много внимателно да се вгледаме в столицата на цар Минос и Кносоския дворец на остров Крит. Глупостите, че те принадлежат на някаква "егейска" или "минойска" цивилизация, с които гърците и невежите европейски учени замазваха очите ни, трябва безвъзвратно да отшумят в небитието. Кносоският дворец представлява една снимка на тракийската цивилизация, която я показва такава, каквато е била в средата на II хилядолетие преди Христа. Нещо повече - един филм за величието на древните траки, който ни е очаквал цели 3500 години.
За етническия произход на критското население много ясно се е произнесъл Омир в ХIХ песен на "Одисея". Там става дума за времето на подготовката на Троянската война, когато гръцката колонизация на острова вече е започнала, но коренният народ е ясно указан - това е "племе свещено пеласги". От 90-те града, които според Омир съществуват там в епохата на Троянската война, величествено се откроява столицата Кносос. Става повече от ясно, че градовете не са построени нито в десетилетието на войната, нито в предхождащия я период на началната колонизация на острова. Когато се разиграват тези събития, разцветът на Крит вече е отминал.
От многобройните артефакти, открити в Кносос и в други градове, се убеждаваме, че Крит и Египет са част от едно и също културно пространство. Това се потвърждава и от печатите с йероглифно писмо, идентично с египетското. От друга страна, тавромахията, характерна за тракийския свят, фреската от Кносос, изобразяваща т.нар. "цар-жрец", която приемам за един от първообразите на Куроса, фризовете с жени, облечени - бих казала в българска народна носия - от Агия Триада, които изглеждат като предшественички на Кората и във всички случаи са вдъхновителки на т.нар. "фризов стил" в гръцката архаика, всичко ясно показва, че културните образци, приписвани на гърците, са взети наготово от тракийския културен модел.
Но удивителната истина трябва да търсим в самото име "Кносос". Градът и дворецът носят това име много преди гърците да покажат носа си на острова, а това означава, че думата "гноси" - "познавам", "да позная" изобщо не е гръцка, а тракийска. Явно в тракийския език този емблематичен глагол се е произнасял като "кноси" или дори "коноси", или още по-вероятно "коноши", като заменим гръцкото "с" с по-типичното тракийско "ш". Това съответства абсолютно на италианския глагол "conoscere", на френския "connaоtre" и на английския "know". Което идва да ни покаже кой първи се е занимавал със знание и познание, кой първи е произнесъл "Гноси сеавтон"! Логично е да мислим, че в дълбоката тракийска древност този дворец е бил научен център и там са правени поразяващи въображението опити. Самото име Крит (Крета), навежда на мисълта за крипта, за нещо тайнствено, скрито под земята. И в Кносос и в Египет има Лабиринти, и на двете места има сфинксове, получовеци-полуживотни. Ученият Дедал, гениален художник и скулптор, инженер с изумителни качества, е построил за цар Минос или за предшествениците му подземния Лабиринт, в който е имало научни лаборатории, създали ужасяващия Минотавър. Още едно страшилище, вероятно излязло от тях, е увековечено в преданието - сфинксът, долетял в Тива (отново Тива!) и задаващ гатанки на Едип, от чийто отговор зависи съдбата на града. Дедал прави и експерименти с летателни апарати, а след гибелта на Икар, отчаян, забягва в Сицилия. И днес ни поразява не само разкъсаното сърце на бащата, но и трагедията на изобретателя, на интелектуалеца в един свят, в който нахлува варварството.
Името на цар Минос (Мино) също е показателно - то е типично тракийско (и българско). Цар Минос, от когото гърците от времето на Тезей все още треперят, е вероятно е един от последните или дори последният от царете-жреци, наследници на династията на Орфей и Озирис, положила културните начала на Тракия и Египет. Всъщност едно неотдавнашно изследване на египетските мумии причисли древните египтяни към европейската раса.
Не мога да говоря за тайните на Крит, без да се спра на групата поразителни находки от острова, които нямат еквивалент в познатата ни древност или ако имат, то той надхвърля културните модели на известното ни човечество, както и мерните единици на конвенционалната историография.
В по-горните редове споменах тавромахията. Тя наистина е позната от най-дълбока древност, практикува се и досега в отделни страни. Но това, което виждаме по фреските и печатите от Крит, е нейният първообраз в съвършен, непознат и немислим за по-късните епохи вариант. Това е чиста математическа хармония на движенията, превръщаща ритуала на танца (или борбата) с бика в пълно сливане между животинската, човешката и божествената природа. Въпросът е: откъде е дошъл този първообраз?
Друг единствен по рода си компонент на критската култура е сложната и смела женска мода с открита гръд, твърда пола с волани и множество трудни за изпълнение аксесоари, които говорят за изключително тъкаческо изкуство. Виждаме я в статуетката на т.нар. Богиня със змиите, виждаме я по стенописите и печатите. Тя няма нищо общо с типичното критско женско облекло, характерно за тракийките и българките, което познаваме от други паметници на острова (например от вече цитирания фриз от Агия Триада). Откъде тогава се е появила тази мода?
Уникална е и глинената фигурка от Сития (град с такова име съществува и във волските земи на Италийския полуостров), наречена "мъж с кинжал". Лице не се вижда, главата изцяло е покрита с нещо, което напомня шлем от скафандър или интегрална "водолазна" маска. Всъщност и цялата фигура изглежда не гола, както би могло да се предположи на пръв поглед, а облечена във впит "водолазен костюм" с някакъв апарат на нивото на корема, който трудно би могъл да мине за кинжал. Какво изобразява статуетката от Сития?
Всички тези въпроси намират своя отговор в диска от Фестос, който дълго време бе смятан за невъзможна главоблъсканица, тъй като учените, които се заемаха да го разчетат, не излизаха от рамките на историческата схоластика. Аз заявявам, че не съм запозната с ничия публикация, претендираща, че е намерила ключ към загадката на диска от Фестос. Пълното му дешифриране е извън целите на моя труд и следващите редове ще изложа само най-общите си заключения.
Дискът от Фестос не е вид пиктографско писмо, а представителен времеви и цивилизационен код, който напомня (но само в известна степен) диска с календара на маите. Той много повече прилича на печат с две лица А и Б, като и двете са изпълнени с едни и същи символи, които се явяват в различни комбинации. Двете страни на диска се различават, но са и тясно свързани помежду си. Всяка от тях представлява спирала, която има вход от външната страна и движението - разказът, а съответно и разчитането на знаците - става по посока на часовниковата стрелка към центъра. Центърът и на двете лица е ясно обозначен. Входът на страна "А" е много тесен и като че нарочно преграден от нещо, а този на страна "Б" е доста по-широк. И на двата входа от лявата страна са означени 5 загадъчни точки. Спиралите и от двете страни на диска са разделени с ясни чертички на отделни сегменти (поленца), много различни по дължина едно от друго и изпълнени със символи. Предполагам, че дължината им зависи от броя на символите, разположени в тях. Външните пояси и на двете страни (А и Б) също са разделени на отделни сегменти. Прави впечатление, че сегментите на външните пояси и на страна А, и на страна Б са точно 12 на брой, колкото са месеците в годината. Общият брой на сегментите на страна А е 31, а този на страна Б - 30, което аз свързвам с броя на дните в месеца.
Според мен символите трябва да се тълкуват като разказ, като завет към човечеството. Въпреки че произходът им забулен в мрака на времената, те са изключително ясни графично и смислово. Разделени са на отделни категории. Някои от тях са културни растения - пшеница, царевица, маслина, плодно дърво. Други изобразяват животни - куче (?), коза (или огромното рогато животно, което тегли колесница, изобразено на един от кнососките печати), домашна птица. Много ясна е разликата между тях и изображенията на змия и орел в полет, които имат по-извисен смисъл - на медиатори, на носители на познание. Друга група от символи са различните сечива - чук, секира и някои неведоми за мен измервателни уреди. Много ясна е рисунката на кораб, който може би заради дължината (или по други причини) е изобразяван почти винаги напречно на полето. Този кораб е идентичен с модела на египетските кораби и съответно с тръстиковия "Ра", с който Тур Хейердал искаше да достигне американските брегове. Морето (океанът) е предадено с ясен символ на вълна, който не може да бъде объркан с този на змията. Свързани с морето символи са и изображението на електрически скат (?) и на делфин. Особено интригуващ е знакът, който аз тълкувам като изображение на ръка (или стъпало на крак), отчасти обвита в ленти, т.е. като символ на балсамацията. Стигаме до групата рисунки, изключително ясни и изразителни, които не позволяват многозначно тълкуване, въпреки че догматичната наука ще нададе кански писък - изображенията на сложен апарат (космически кораб (?), дешифрирано през 60-те години на ХХ век като къща на крака), на човек в скафандър или в костюм на модерните скачачи от високи квоти (приликата с рисунките от Тасили е поразителна) и на съоръжение, много сходно с една от загадъчните фигури от платото Наска в Перу (а също и с модерен секретен ключ). Повече от очевидно е, че двете изображения на този обект на страна А са свързани помежду си и представляват единен комплекс. Символът, изобразяващ кръг с шест точки във вътрешното му поле, които също оформят кръг, вписан в първия и с една точка в средата, както и символът, изобразен с триъгълник, покрит с точки в определен ред, ми внушават идеята за свещени съоръжения, заредени с енергия (от рода на Стоунхендж и пирамидите?). Разположението на символите, изобразени чрез въпросния кръг върху страна А наподобява разположението на някои съзвездия на небесния свод. Колкото до символите с човешки образи - те най-често са два: цяла фигура на забързан човек с "египетска" поличка (носена и на о. Крит), който е вдигнал ръката си, с която сякаш дарява нещо, и глава в профил на воин с шлем с грива, но образът много повече прилича на коренен жител на американския континент с характерната войнска прическа, като ухото му е предадено в ракурс, удивителен детайл, съвсем нетипичен за познатото ни най-древно изкуство. Има обаче и други изображения на човешка глава и фигури. Това са гола глава в профил с татуирана буза от страна А, цяла фигура, стояща неподвижно пред сечиво и културно растение от страна Б и фигура на жена със загадъчното облекло от Крит. Много интересна е последната група символи - това са очертанията на острови и континентални земи, от които аз разпознавам характерната делта на Нил, символизираща Египет, както и профила на остров Крит. Дори централният сегмент на страна Б, съдържащ символите на Египет (делта) и на морето (вълна) също има формата на делтата. Нека си спомним, че Египет е отправна точка и в координатната система, по която е изработена прадревната "карта на Пири Реис". Общото впечатление е, че в своята цялост спиралата на страна Б изобразява навита змия, с глава в средата и подаден навън език. Централният сегмент на страна А е отворен и в него има само един символ - цвят с осем венчелистчета и кръгче в средата. Той се повтаря и в сегментите отдясно на входовете на спиралите на страни А и Б (и всъщност това е единственото му обозначаване на страна Б). Местоположението му внушава идеята за начална и крайна точка, за изходен пункт и заветна цел.
Тъй като нямам възможностите на модерните технологии за наслагване и сравнение, нито пък съм виждала някога диска от Фестос в оригинал, не мога да дешифрирам детайлно и докрай разказа, който се съдържа в него, но общото заключение ми се струва очевидно. Става дума за наситено, настойчиво послание, може би дори по-ясно от това, което светът от ХХ век изпрати с космическа сонда в дълбините на вселената. То гласи, че носители на велико знание (забързаният човек с вдигната ръка) са прекосили морета (океани) и са обходили необятни земи, за да донесат даровете на цивилизацията на народите от епохата след Потопа. Знанието, с което те са осенили тези народи, е всеобхватно - земеделие, животновъдство, строителство, корабоплаване, общение с боговете, грижа за вечния живот (балсамация), измерване на времето. Тъй като знанието е дарено на народите от двете страни на Атлантика - на коренните американски жители отвъд и на египтяни и траки отсам, ясно е, че тези културни герои са произлезли от изчезналия континент Атлантида, в историческото съществуване на който би трябвало да престанем да се съмняваме при сегашните спътникови технологии за заснемане на релефа на морското дъно. Неговите оцелели синове са се заселили в Египет и Егейския басейн и са се заели с грандиозна мисия - цивилизационното унаследяване на тяхната велика култура от новото човечество. Само така може да се обясни появата на йероглифното писмо, печатите със съвършена техника от Крит и Шумер, загадъчните паралели в културата на Египет и на американските народи. Това е обяснението и на частния случай с българските шевици, които напомнят цветовете и символите в индианските тъкани. В предположението си ще стигна още по-далече и ще допусна, че спиралите от диска от Фестос с техните входове, пазени от крокодил (страна А) и от куче или бик (?) (страна Б) са не само изображение на Божествения змей, но и модел на тайнствения подземен Лабиринт на о. Крит, както и на подземния свят в лоното на Земята. Загадъчните точки от лявата страна на всеки вход вероятно също са някакъв вид охранителна система.
Учениците на тези културни герои - траки и българи в Егейския басейн, както и египтяни в делтата на Нил - на свой ред са се превърнали в учители на всички останали арийски народи.
Кносос, този островен рай на науката, може би последен тракийски бастион, запазил достиженията на атлантската цивилизация, носи, както и почти всички "гръцки" градове, следи от пагубни разрушения, от всепоглъщащи пожари. Тези градове не са станали жертва на стихийни бедствия, а на завоеванието на дошлите от морето варвари - скандинавците, данайците, гърците.
Тези фамозни цивилизатори не са тласнали напред, а са забавили развитието на тракийската култура поне с 6-7 века и са редуцирали нейния потенциал. Иначе тя щеше да блести наравно и едновременно с египетската.
Един от тъжните абсурди, с които "официалната" българска историческа наука винаги ме е огорчавала, е, че великолепните златни и сребърни тракийски съкровища, с които грее българската земя, са "дело на гръцки майстори". Колкото по-ювелирна е изработката, с колкото повече артистичност ни изненадва, толкова по-сигурно е гръцкото авторство. Обикновено гръцкият майстор е "нарочно повикан" за целта в двора на съответния тракийски владетел. Ако работата е по-малко прецизна, то тя е свършена от местен майстор, учил се в Гърция или от "гръцки образци". Мога да си обясня тази нелепост само с това, че историци обикновено стават хора с постни душици, лишени от какъвто и да било артистичен талант - помощник-архивари от типа на Алеко Константиновия герой. Един художник или ценител на изкуството веднага би прозрял истината. Дори разнасянето на тракийските съкровища по световните стъгди, започнало при Людмила Живкова, а днес придобило симптоматиката на национална циклофрения, което винаги ми е приличало на проституция с нашето минало, не е израз на коренно променена концепция за тракийската и българската древност в официалната ни историография.
А истината е, че траките (и българите) имат велика традиция в извличането и обработването на металите и ювелирната изработка на бижута. Споменът за това е неделима част от поемите на Омир и Вергилий. Хефест, богът за чийто гръцки произход можем да поспорим, изковава доспехите на Ахил, но ако оставим настрана този факт, троянците и особено техните съюзници се явяват блестящи от злато и скъпоценности на бойното поле. Вождът на карийците Наст е нагизден с накити "като момиче" (Омир), когато идва под стените на Троя. В "Енеида" град Атина е споменат като един от градовете, изковаващи оръжие за Турн. И нищо чудно, волските живеят в долината на р. Лири, един от найбогатите на мед и редки метали региони в Лациум и в Италия. Траките са свързани с египетската, от една страна, и с етруската, от друга, традиция на извличане и художествена обработка на металите, но даже да се съсредоточим само върху Балканите и Мала Азия, следите от тяхната рударска и металообработваща практика са поразителни. Халкидическият полуостров, град Халкида на остров Евбея и Халкедон на Босфора носят тези имена далече преди гърците да се появят в региона. Медта означава и бронз, означава сечива и оръжие. Но тя означава и злато - разкош, изкуство, вечност. Да си спомним едни от най-древните тракийски съкровища, които просто няма как да припишем на гърците - съкровището от Варненския некропол, съкровището от Троя, наречено от Шлиман "съкровище на Приам", но всъщност предшестващо с векове епохата на Троянската война, съкровището от Микена със "златната маска на Агамемнон", което също принадлежи на владетел, погребан там много преди гръцкото завоевание, доказателство за идентичните практики в Тракия и Египет. Траките са разработвали интензивно сребърните рудници в Лаврион (под гръцка власт в мините са работили пак те, само че като роби) и почти всички известни днес златни находища по българските земи, но със сигурност и мощни жили в Азия. Неслучайно Лидия, останала свободна до средата на VI в. е пълна със злато и нейният цар Крез се е превърнал в символ на богатството, в самото персонифицирано богатство. Неслучайно троянският цар Приам е прочут със своите съкровища. Впрочем "древногръцкото" (тракийското) предание уверява, че Троянската война е втори (този път успешен) опит на гърците да бъде завладяна Троя само в рамките на живота на цар Приам. Първият път гърците разрушават крепостните стени на града и избиват всички братя на малкия Приам. Неговата сестра Хезиона откупува живота му със златния си венец, много подобен, предполагам, на венеца на тракийската принцеса от Враца, обявен от нашата наука за "дело на гръцки майстор". Изглежда, че в Тракия царските дъщери и съпруги са носили такива венци.
Тракийският свят, подобно на египетския, е тегнел от злато, мамил е като Елдорадо. Та нали тъкмо заради това злато, което хвърля в огън дивите нашественици, гърците са завладели Егея! Войните им с траките могат да се нарекат "златна треска" на древността. Агамемнон с упоение повтаря, че е господар на "златна Микена" - да, но той не я е направил златна, той е обсебил златото Ј. Прочутото съкровище, което Парис отнася заедно с Елена от Спарта, със сигурност не е заработено с пот на чело от Менелай, а е ограбено от траките. Така че не траките са се учили от гърците на торевтика и златарство, а тъкмо обратното. И даже докрая това традиционно изкуство остава в сръчните ръце на представителите на тракийския етнос.
Златото в ръцете на един културен народ напуска измеренията на материята и се превръща в памет, в дух. Тъкмо тази памет е сразена и този дух е помрачен за дълги векове след гръцкото нашествие. Творческите ръце са оковани, свободните творци са се превърнали в роби, в "околни жители", в човеци от втора ръка. Това отстъпление от културните завоевания на дълбоката древност продължава почти до края на архаиката. Ето защо, когато намерим в българската земя златни късчета от разбитата тракийска памет, е обидно да ги обявяваме за творба на "гръцки майстор", светотатство е да ги крадем и продаваме по световните търгове, самоубийство е да ги унищожаваме, претопявайки ги отново в материя.
Амалгамата между гърци и траки в гръцките полиси (без Спарта) и принадлежащите им райони започва през класическата епоха. Тъкмо затова полисите издават законите срещу "чужденците", "периеките" и "метеките", за които стана дума по-горе. Закони срещу едно нежелано явление се издават, когато това явление съществува, процесът е започнал и трябва да бъде спрян. Ударът на законите е насочен основно не на един срещу друг гръцки полис, а на чистокръвните потомци на завоевателите срещу дискриминираните траки. Сериозна причина за това е и страхът от икономическа криза, ужасът, че броят на работещите по полята ще намалее, а съответно и изобилната безплатна продукция. Това е епохата на голямото завръщане на тракийския елемент в обществения и културния живот на градовете. Разцветът на класическата епоха се дължи тъкмо на това завръщане, когато творческата мощ на поробените се отприщва с нови сили, уви, под името на поробителите. Не знаем (с малки изключения) етническия произход на великите мислители, архитекти, художници и скулптори на гръцката класика, но е логично да допуснем, че мнозинството от тях води своя корен от тракийския културен пласт. Спарта е едно изключение, което потвърждава правилото. Там етническата чистота на дорийците и възпитанието им единствено в старите гръцки порядки, т.е. воденето на война, са въздигнати във върховна повеля. В резултат Спарта е най-изостаналият полис в древна Елада през класическата епоха.
Един от най-известните "метеки" е Аристотел, великият философ, учителят на Александър. Можем да приемем завоеванията на Филип Македонски и Александър Велики за своего рода военен и политически реванш на тракийския елемент. Последица от тези завоевания е развитието на елинистическата цивилизация, хомогенна, общо взето, култура, която покрива с малки разлики целия ареал, владян от траките и родствените им народи хиляда години преди това. Една краткотрайна илюзия, в която цивилизаторският венец пак е даден на гърците.
И един съвременен куриоз: в документалните филми, излъчвани от западноевропейските телевизии, мастити професори-историци от университети в САЩ продължават да наричат Александър Македонски "император на Гърция".
Но да се върнем отново назад - в Омировите времена.
Ако е логично да допуснем, че по-голямата част от просветените умове на класическата епоха произхождат от тракийския етнос, толкова по-сигурно можем да го твърдим за времената, последвали непосредствено гръцкото нашествие. Особени основания имам да предполагам това за Омир - най-големия поет, когото човечеството познава. Поетът, чиито творби надхвърлят по художествена сила дори грандиозния епос "Махабхарата", единственият, който би могъл да се сравнява с тях.
Тук изобщо подминавам нелепия спор дали зад това име стои една личност или то е сборно, автор ли е той на поемите си или те са набор от произведенията на мнозина. В този спор аз виждам само чувството за малоценност на днешния човек, който, съдейки от собственото си нищожество, не иска да допусне, че такъв колос някога е живял и е творил на земята. Така в Средновековието са смятали за природно образувание грамадните съоръжения на Колизеума и Диоклециановите бани. Ако има спор, той трябва да бъде отнесен до единствено важния въпрос: грък ли е Омир, или е тракиец?
Без да се боя от повторението, отново ще отбележа, че в Омирови времена гърците са все още примитивни завоеватели, чието внимание е насочено към покоряване на нови земи в Егейския басейн и заграбване на нови богатства. Още не са се проявили с нищо в изкуствата, камо ли да са постигнали висоти в епоса. Не са оплодили езика, основното сечиво на поета, а поради тяхната малобройност и неразвитост, влиянието им върху езика докрай остава слабо. Нямаме езиково поглъщане на покорените народи от агресора, а тъкмо обратното. Както доказахме в предходните страници, Омир създава творбите си на тракийски език, впоследствие наречен "древногръцки".
По принцип поробените културни народи познават по-добре поробителя си, отколкото той тях. Бих казала дори: познават го по-добре, отколкото той сам се познава. Разполагат с много по-тънки сетива от него. Ето защо дълбокото познаване на генеалогията на троянските и изобщо на тракийските царе, семейните им връзки, воинските им обичаи, интимния им свят, женските покои, детската стая, описани подробно, със съвършена яснота и свежест, съчетано със също толкова богати сведения за гърците, са косвено указание за тракийския произход на твореца на "Илиада". Той разграничава божествените защитници на едните и другите. Арес, Аполон, Артемида, Афродита, изконни божества на траките от двата бряга на Егея, воюват на страната на троянците. Атина, Хера и Посейдон (морският бог!) проправят пътя на нашествениците. Помежду им се разкъсва Зевс, върховният бог, но той все пак е по-доброжелателен към троянците и ако дава победа на гърците, то е само защото е задрямал (нарочно приспан) или направо светотатствено измамен. Това пренасяне на битката в света на божественото отразява съзнанието за нейната съдбовност, за преобръщането на цялата досегашна вселена. Явно Троя не е била просто един от многото богати тракийски градове, прицел на гръцките апетити, а последен опорен пункт, цитадела, от чийто жребий зависи участта на всички траки в Егея. Това личи и от упорството, с което гърците посвещават 10 години на неговата обсада. Геният сякаш не взема страна в тази титанична война, обявена заради жена и преобърнала историческата съдба на една цивилизация, но цялата поема звучи като апотеоз на тракийския свят в мига на неговото крушение. При сразяването на всеки тракийски герой, в стиховете отеква глухо отчаяние, сякаш един подир друг падат незаменимите синове на самия поет. Доблестта и жертвата на Хектор, надминаващ по величие Ахил, могат да бъдат възпети само от творец, принадлежащ на народа на самия герой. Общото впечатление от поемата е на покруса и загуба, затова тя е трагическа творба, а не оптимистична възхвала на гръцкото оръжие. Сякаш в момента на създаването Ј поетът не е могъл да изрази истинските си чувства, но ги е прикрил зад прозирна завеса, която трябва да бъде повдигната от потомците. Освен това още в първата песен на "Илиада", в първия стих, с първата дума, Омир се обръща към Музата, вдъхновителка на епическата поезия, една от деветте придружителки на Аполон, емблематичен бог на траките, с чиито прадревни светилища са осеяни тракийските земи. Тъкмо той е богът на изкуствата и придружителките му ги персонифицират, което е очевиден отговор на въпроса за кого изкуството е било привично занятие и кой се е занимавал с изкуство в Древна Гърция. Един нетракийски певец от оная епоха би се обърнал с молитва за вдъхновение към своите собствени богове.
Това са косвени логически, литературни доказателства, които се налагат от характера на поемата. Но има и по-конкретни следи.
В свръхчовешката по своята точност втора песен "Сън. Изброяване на корабите" Омир с пределни подробности изрежда имената на вождовете от двата враждебни лагера, числото на корабите им (в гръцкия случай), техните съюзници, областите и градовете, които владеят, загатва дори за добре прикритите им семейни тайни. Гърците пристигат с 1186 кораба и броят на воините им се изчислява на повече от 100 800, докато троянците са около 12 000 и заедно със съюзниците си стигат до 50 000 души. Следователно гърците имат поне двойно числено превъзходство, а твърдяхме, че те все пак са малобройни. В хода на изложението ще разшифровам кодираната информация, с която Омир обяснява това числено преимущество. В троянския лагер нещата са ясни. На страната на троянците на първо място са се притекли дарданите, водени от зетя на цар Приам - Еней (син на Афродита). Троянци и дардани са един и същи тракийски народ, както разказва Омир с устата на Еней преди началото на фактически несъстоялия се двубой с Ахил (по-нататък в поемата). Дардания е градът-майка на Троя, издигнат на много по-защитено място, по склоновете на планината Ида. Самият Приам носи родовото име Дарданид. Следват останалите съюзници - абидосци, пеласги, кикони (гигони), пеони, пафлагони, ализони, мизи, фриги (самата Хекуба е фригийска принцеса), меони, карийци и лидийци. Като тракийци в "Изброяването" конкретно са посочени воините, дошли от бреговете на Хелеспонт, водени от Пейрой и Акамант, но става ясно, че всички троянски съюзници са единоплеменни тракийци, мнозина свързани с кръвни връзки помежду си. Като траки Омир изрично цитира по-нататък в поемата и съюзниците, водени от блестящия цар Рез, прочут със своите коне. В последните дни на обсадата, вече не "Илиада", а преданието за Троянската война отбелязва и пристигането като троянски съюзник на етиопския цар Мемнон, син на богинята на зората Еос. Името на Мемнон съдържа корена "мем", който води към Мемфис (Мемфи), към Мемноновите колоси и към понятието за памет. То е и съставна част от името Агамемнон, което означава, че Агамемнон е прозвище, дадено от траките на върховния гръцки вожд и като такова всъщност то бе разчетено преди време.
В гръцкия лагер цари далече по-голямо разнообразие. Прави впечатление, че сред вождовете има някои конкретно упоменати като потомци на Арес. Може би за да бъде подчертана тяхната войнственост, но мисля, че причината е друга. Самият Агамемнон е достатъчно непримирим и войнствен, но не е изтъкнат като потомък на Арес. По свидетелството на Херодот Арес е най-почитаното божество на всички траки. То директно указва техния произход и е знак за тяхното общо ДНК, техен кръвен код. В следващата глава ще се занимая по-обстойно с култа към Арес. Възможно е вождовете в гръцкия лагер, посочени изрично като "потомци на Арес", да са тракийски васали на гърците, принудени по неволя да участват в похода. Възможно е и да са от смесен произход, ако предположим, че във времената на нашествието смесените бракове на царско равнище са насърчавани от гърците, за да се улесни тяхното усядане. И напълно сигурно е, че мнозина от тракийските царе, съперници помежду си, заради себични сметки са подпомагали гърците срещу своите единородственици, което е довело до краха на тракийския свят и до техния собствен печален жребий, подкрепяйки така свидетелството на Херодот за трагичното разединение сред траките.
Показателен е случаят с критския цар Идоменей, внук на страшния Минос и един от най-мощните предводители на похода срещу Троя. Той носи тракийско име, сходно с това на Идей, троянския глашатай и спътник на Приам, изпращан понякога с важни мисии в гръцкия стан. И двете имена са етимологично свързани с планините Ида, издигащи се съответно в Крит и в Троада. Но уви, от времето на Минос на острова явно е настъпила дълбока промяна. В същата ХIХ песен на "Одисея", за която стана дума малко по-горе, в стиховете, посветени на Крит, Омир съобщава, че по време на подготовката на Троянската война там вече живеят и гърци - ахейци и дорийци. Твърде възможно е внуците на Минос - синове на сина му Девкалион - цар Идоменей и брат му Етон, наследници на велика тракийска династия по баща, да са полугърци по майчина линия. Одисей, току-що завърнал се в Итака след двайсетгодишно отсъствие и все още неразпознат от Пенелопа, Ј разказва една история, от която се разбира, че е голям приятел на царствените братя от Крит. Съдейки по еднаквото име на планините, предполагам, че критяни (пеласги) и троянци (дардани) са един и същ тракийски народ и дори царските им династии имат общ корен, но са разделени от свирепо съперничество и омраза. Чрез новите си родственици - гърците, Идоменей е намерил начин да се разправи с троянците, предавайки делото на великия си дядо и обричайки на гибел своя собствен трон.
Навсякъде в поемата Омир назовава данайците "дългокоси", "хубавокоси", "къдрокоси". Този обичай на гръцките мъже да носят косите си дълги и разпуснати (характерен за скандинавците) ги отличава от местните траки, които имат други прически. За абантите обаче, дошли като гръцки съюзници от Евбея, поетът изрично посочва, че били "с плитка отзад на главата", прическа, типична за българите и за свързаните с тях народи.
В поемата си Омир настойчиво използва епитетите "русокос", "рус", почти винаги, когато споменава Ахил, Менелай или Мелеагър, гръцки герои. Това показва, че за поета такъв външен облик е непривичен, той е типичен за чужденците, установили се в неговата родина. Многократно и сякаш с учудване Омир отбелязва стръвта, с която гърците свалят ценните доспехи и златните накити на убитите троянци, бързината, с която отвеждат конете им в своя стан. Явно този грабителски нагон е чужд на обичайната среда на поета.
Имената на значителна част от гръцките вождове са твърде дълги, многосричкови: Агамемнон, Менелай, Тлеполем, Елефенор, Протоенор, Протезилай и пр. Виждаме дори, че отделни корени и частици се повтарят често в различните имена. Сравнени с общо взето краткостта на имената на воините от троянския лагер, те навеждат на предположението, че не са собствени имена в съвременния смисъл на понятието, а прякори, описателни имена, състоящи се от две съществителни или от прилагателно и съществително нарицателно. Това е характерно за скандинавските народи, пък и изобщо за по-примитивните общества (говорим, разбира се, за Европа, при американските народи именната традиция има съвсем друго обяснение), когато специфичните качества на дадена личност и нейният ранг трябва да бъдат изтъкнати още в самото Ј име. При културните народи етимологията на името избледнява, то става част от именния резерв на съответния етнос и няма пряка зависимост между него и личностната характеристика на човека, който го носи. Отдавнашният превод на името Агамемнон - "господар на мъже" (понятието "ага" няма нито турски, нито гръцки произход) - доказва твърдението, че гръцките вождове са носили прозвища и с тях са били познати на окръжаващия ги тракийски свят. Тези прякори/имена в "Илиада" имат тракийско звучене и следователно или са били преведени на тракийски, или са били дадени на завоевателите от самите траки, или произношението им е било потракийчено. Но кой автор би използвал такива потракийчени имена, за да назове героите си, ако сам не е тракиец?
Следа към тракийския произход на Омир намираме и в друг блок имена, този път без значение дали принадлежат на гърци или тракийци. Това са имена като Хектор, Нестор, както и Кастор, брат на Елена, и Ментор, наставника на Одисеевия син Телемах. Те всички съдържат словообразуващия суфикс "-тор" и явно означават лице, извършващо определена дейност, както може да се съди по "ликтор", "лектор", "скулптор" и безброй още, произлезли от латинския език и наводнили цялата съвременна понятийна система. Тази наставка откриваме и в латинската дума "victor" - победител, която отдавна се е превърнала в мъжко собствено име. Така можем да преведем собственото име Актор от "Илиада" буквално като "действащ" (същото е и актьор), "деец", "човек на действието". Самият факт, че Омир използва този словообразуващ суфикс, преминал след това в латинския език, е доказателство за тракийския произход на поета.
Но в "Изброяване на корабите" има и имена на вождове от гръцкия лагер, които звучат съвсем по скандинавски. Това са Аскалаф и Ялмен, водачи на жителите на "град Аспледон и Орхомен минийски". Все пак и в техния род има нещо неясно, тъй като майка им - "дева свенлива" (едно намигване, което означава точно обратното) - е преспала с "мощния Арес", преди да надари с тях съпруга си.
И тук стигаме до най-интересното. Всички знаем кой е "хитроумният" Одисей, един от първостепенните персонажи в "Илиада", твърде често двигател на действието и главно действащо лице в "Одисея". Той повече от всеки друг древногръцки герой е емблема на гърците, изразител на техния национален характер. Бащата на Одисей се казва Лаерт. Но странно. Лаерт се нарича и един от героите на Шекспир в "Хамлет", чието действие се развива не другаде, а в Дания. Още десетгодишна, когато за първи път прочетох "Хамлет", се удивих от това съвпадение, но дълго време си го обяснявах с особения асоциативен начин, по който Шекспир избира имена на героите си, свързвайки ги не със съответната на драмата епоха и народност, а с вътрешната природа на персонажа. Така можем да си обясним избора на името Хорацио, носено от сърдечния приятел на Хамлет - то ни внушава, че носителят му, благороден философ, университетски възпитаник, притежава всички древни добродетели, необходими за истинското приятелство. Името на краля, Клавдий, ни поставя нащрек - тук нещо куца, някакъв ужасен недъг, грижливо прикриван, ще изплува в хода на действието. Но какво е значението на името Лаерт в контекста на трагедията? То не е смислово натоварено, братът на Офелия можеше да се нарича и другояче, без това да промени нещо в кодираната връзка между етимологията на имената и трагичната фабула. Истината е, че Лаерт е едно скандинавско име и това е единствената причина Шекспир да назове с него своя герой. Ето кой е царувал над древната, населена с траки Итака - скандинавецът Лаерт, а след него и син му Одисей. Римляните, потомци на троянците, са наричали Одисей Улис и като махнем наставката "с", остава един гол, очебиен, видим от всички страни Уле. Скандинавецът Уле, пришелецът Уле. Уле, който открадва снежнобелите коне на тракийския цар Рез и убива законния им притежател, Уле, чийто върховен подвиг е измамата с Троянския кон. Уле, гръцката марка, един лукав плебей, чийто комбинативен, авантюристичен дух безспорно му помага в оцеляването и издигането, най-вече в средата на една благородна древна култура - тракийската - която не очаква коварни удари и трудно може да им отвърне. Явно, имало е нещо гнило в Дания, но то, за зла чест, е дошло при нас. Фактът, че Омир в "Илиада" и "Одисея" налага потракийченото му име "Одисей" е още едно доказателство за тракийската народност на най-великия поет на всички времена.
И като капак името Йо, носено от прочутата нимфа, прародителка на гърците, е скандинавско женско име, а като мъжко собствено име то съществува и днес в Дания.
Често съм се питала откъде е дошло това неблагозвучно име "Гърция", "гърци", щом самите те се наричат "елини". Сега съм убедена, че то идва от "грак" - "graec" - "грек" (дифтонгът "ae"), думата, с която древните тракийци не само са оприличили на "грачене" неразбираемия говор на завоевателите, но и са определили като налитане на ята гарвани, като бич божи, техните нашествия. По законите на българския език Graecia се е превърнала в Гърция.
Споделих аргументите и находките, на които се натъквам при обикновен, читателски прочит на "Илиада". Убедена съм, че при внимателен изследователски анализ могат да бъдат разкрити много повече истини, подкрепящи моята теза. Това важи и за цялата теория, че не гърците, а тракийските народи са истинските създатели на най-древната и велика цивилизация на Европа. Доказателствата в подкрепа на тази теория са купища, противниците Ј разчитат само на инерцията и невежеството. Ще се очертае и страшната трагедия на траките: те не само са били поробени, но поробителят им се е подписал под тяхното наследство и то хилядолетия наред носи неговото име. Едно плагиатство с планетарни измерения. По същия начин, подир някой и друг век, ако човечество все още съществува, то ще си въобразява, че културните паметници, намиращи се на територията на днешна Турция, са плод на турския творчески гений.
Афоризмът, приписван на Абрахам Линкълн, гласеше, че малко хора могат да бъдат лъгани много време, много хора могат да бъдат лъгани малко време, но много хора не могат да бъдат лъгани много време. Изглежда, че Линкълн се е излъгал.
Ние, българите, приличаме на човек, който се събужда след нападение - получил е амнезия, не знае кой е, документите му са откраднати, самоличността му - отнета. Защото крадецът е търсил тъкмо тази харизматична самоличност. Приличаме на сираче, чието наследство е ограбено, а грабителят, настанил се в бащиния му дом, постоянно му натяква, че го е приел на своя сметка, че го търпи и хрантути. Нещо повече, представя се за негов наставник и му дава уроци, насочени към пълно заличаване на идентичността. Защото гърците по-целенасочено от турците и във всички случаи много по-дълготрайно от тях разрушават спомена за българското минало. Да си помислим колко доказателства и документи са могли да унищожат само в петте века на турското робство, когато са имали върховенство над нашата църква. А в двайсет и пет века?
Надявам се, че тази антична трагедия на забравата е стигнала до последния си акт и финалът Ј вече настъпва. За съжаление, през последното столетие тъкмо официалната българска историография, въплътила всички наши национални комплекси, отдалечаваше този финал. Спомням си една конференция, от трибуната на която Вера Мутафчиева, професор-доктор по история, известна писателка, наследствена интелектуалка, дъщеря на виден византолог, обясняваше защо в Средновековието българите постоянно са прикачвали на гърците епитета "коварни". "Защото - каза тя - умният изглежда коварен в очите на глупците." Уважението ми към тази личност тозчас се изпари. Готският историк Улфила определя българите като най-доблестния народ на земята наред с готите, а "коварен" в очите на доблестния означава "подлец". И нищо друго.
Беше малко преди Коледа на 2009 година. Пътувах в един от вечните натъпкани емигрантски автобуси за чужбина. Моята непозната съседка извади от чантата си смачкана изрезка от вестник и мълчаливо ми я подаде. Беше речта на Г. Папандреу, произнесена при едно от първите вълнения в Гърция, свързани с невъзможността Ј да върне многомилиардните си заеми. Това не беше икономическа или политическа реч, тя се бе изродила в ледена гавра с България, пълна с толкова злост и презрение, че потреперих. Хилядолетни бездни се раззинаха пред мен. В заключението Ј гръцкият първи министър възвестяваше скорошното ни изчезване от лицето на земята.
Ние не трябва да се принизяваме до неговата омраза. Трябва само да го разочароваме.
МИЛЕНА ВЪРБАНОВА
МИЛЕНА ВЪРБАНОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар