Някои хора живеят, реагирайки на живота, защото така са условени, като кучетата на Павлов. Ако не сме пробудени за начина, по който стоят нещата, тогава ние сме само едно условено интелигентно създание, а не условено глупаво куче. Можем с презрение да гледаме как кучетата на Павлов слюноотделят при звука на звънеца, но и ние правим много подобни неща. Това е така, защото при сетивните опитности всичко е условяване, няма личност, няма „душа”, няма същност. Тези тела, чувства, спомени и мисли са перцепции, условени в ума чрез болката, чрез раждането ни като човешко същество, раждането в семействата ни, в класата, расата, народността, в мъжко или женско тяло, привлекателно или не. Всичко това са условия, които не са наши. Тези условия следват природните закони. Не можем да кажем: „Не искам тялото ми да остарява”. Е, ние можем да го кажем, но колкото и да сме настойчиви, то все пак ще остарее. Не можем да очакваме тялото никога да не изпитва болка или да не се разболява или винаги да има идеално зрение и слух. Споделям хипотезата, че това може би са генетично заложени кодировки от раждането до смъртта ни. И въпросът е дали имаме сили да се освободим от тях? Бремето на битието значително олеква, когато разглеждаме ограниченията на живота. Тогава знаем какво можем да постигнем, какво можем да научим. Такова огромно човешко нещастие се поражда от очакването на много и неполучаването на желаното. Което отново говори за умишлено въведени команди в съзнанието ни. Това ли е най-ценното достояние на духа?
Голяма част от урока на живота е да се научим да търпим, каквото не харесваме у себе си и в света около нас. Да сме търпеливи и добри и да не правим сцени, заради несъвършенствата в сетивните преживявания. Можем да се адаптираме, да изтърпим и да приемем променящите се характеристики на сетивния цикъл на живот и смърт, като го пуснем и вече не се привързваме към него. Когато се освободим от идентифицирането с него, изпитваме истинската си природа, която е ярка, чиста, знаеща, но вече не е нещо лично. Не е „аз” или „мен” – няма постигане и няма привързване. Можем да се привържем само към това, което не сме. Това е продължително, постоянно наблюдение и разсъждение върху сетивния свят, защото той има могъщо въздействие. С тела като нашите, в обществото, в което живеем, натискът, който ни се оказва, е фантастичен. Всичко се движи толкова бързо – телевизията и технологиите на времето, колите – всичко се движи с много високо темпо. Всичко е много привлекателно, вълнуващо и интересно и обостря сетивата ни. Материалистическото общество подклажда алчността, за да похарчим парите си и пак никога да не сме доволни от това, което имаме. Винаги има нещо по-добро, нещо по-ново, нещо по-вкусно от онова, което беше вчера… и това продължава ли продължава. НП/ по материали на Аджан Судейдо
Няма коментари:
Публикуване на коментар