ЕДИННА ТЕОРИЯ ЗА ЛИЧНОСТТА 2ч.

Темперамент

Вродената част от личността или характера ни наричаме темперамент. Следователно, въпреки че винаги се допуска известна гъвкавост, в голяма степен ние “сме” темперамента си през целия си живот. Той се изявява непосредствено тук и сега. Юнг го извежда на сцената, Айзенк го прави по-научно приемлив,а Големите Пет го официализират. Почти всеки, когото познавам, приема две измерения на личността, установени още преди раждането, най- вероятно генетично: Емоционална стабилност(невротизъм и т.н.) и Екстраверсия-интроверсия (социабилност, surgency и т.н.)

 

Други три изглеждасрещат широко одобрение: Съзнателност (аналитичност, преценяване-възприемане...); Приятност (топлина, усещане-мислене...); Отвореност (култура, интелект, инуитивност-усещане...) – вероятно аспект на интелигентността. Има и ощетри съперника, които е по-трудно да подредим: Психотизъм (Айзенк) – вероятно комбинация от не-приятност и не-съзнателност; Импулсивност (Бъс и Пломин) – вероятно аспект на не-съзнателността и Активност (Бъс и Пломин) – вероятно аспект на екстроверсията. Но трябва да внимаваме:тези резултати от факторния анализ могат да бъдат точно толкова отражение на езика, колкото и на истинските генетични основи на личността. Докато продължаваме да развиваме разбирането си за генетиката и за точните връзки между синтезирането на протеин и мозъчната функция, може да открием че има хиляди “темпераменти”, или вместо това да открием идея, която изобщо не пасва.

Учене 

С изключение на Скинър, Бандура, Кели и някои други, ученето в голяма част се приема за даденост от повечето психолози на личността. Но аз подозирам, че не би трябвало даетака. Можем да определим понетри типа учене: основно,социално и вербално. Основното учене включва обуславянето, каквото е при Павлов и Скинър, т.е. да получишобратна връзка от средата. То също включва латентното учене, за което говори Е. К. Толман: учим се от средатаси, като просто сме част от нея! Начинът, по който Джордж Кели гледа на основното учене се различава от работата на Сниг и Комбс, която насвой ред се различава от тази нагещалт-психолозите: научаваме се да различаваме едно нещо от друго въз основа на последиците от тях. Било то бихейвиористко или гещалтистко, това учене изисква много малко от гледна точка на съзнанието. Съществува и вид учене от средата, което включва други хора. Когато малкият направи нещо, което мама или татко не одобряват, той може да бъде наказан по някакъв начин. Също така може да бъде награден, ако, за разнообразие, се е държал добре. Това също обикновено се нарича обуславяне, но фактът, че включва други хора означава, че е и социално учене, и като такова съдържа допълнителни трудности. Например, ако всеки път когато се блъснете в дърво ви боли главата, ще спрете да се блъскате в дървета. От друга страна,ако винаги, когато кажете “По дяволите!” баща ви ви удря по главата, може да спрете да го казвате ... или може да избягвате татко, да казвате“По дяволите”едва чуто, дазапочнете да мразите бащаси или авторитетите като цяло, да започнете да биете малки деца след училище и т.н., докато затворът успешно прекрати това поведение. Тези неща рядко сеслучватс дърветата. Социалното учене включва учене чрез другите (т.е. обръща се внимание на видовете отговори от средата и социалното обуславяне, които са получили другите за поведението си) и имитация (Бандура го нарича "моделиране"). Това вероятно е най-значимият тип учене за развитието на личността. Той може да бъде или съзнателен, както когато един художник заучаватехникатаси, или несъзнателен, както когато порастваме и ставаме объркващи като родителитеси. Съществува и вербалното учене – то произлиза отсредата или от поведението на другите, но чрез думите. От гледна точка на културата, това, разбира се, е силно значима форма на ученето. През повечето години в училище сме придобили по-голямата част от знанията си именно чрез него. И въпреки това, в крайнасметка него познаваме особено добре! Едно нещо есигурно:старите модели на плъха с неговото обусловено и формирано поведение, и на компютъра с цялото му програмиране, не са особено ефективни. Ако наистина искате проста метафора за човешкото учене, по-добре мислетеза хората, и особено за децата, като за домакински гъби!

Емоции Емоциите или чувствата винаги са привличали интереса наавторите на теориите за личността. На най- ниското ниво сред тях стоят болката и удоволствието, които са по-скоро усещания, отколкото чувства. Съществуват и психологическа болка и удоволствие – наричаме ги страдание и наслада – може би те са корените на всички други емоции. Усещаме страдание, когато случващото се в реалността е повече от това, което можем да понесем. Изпитваме наслада, когато открием, че все пак можем дасесправим! Тревожността е любима тема в теориите на личността. Въпреки че за нея са предлагани много дефиниции, те винаги се въртят около ненужен или неуместен страх. Кели забелязва, че всъщност тя е очакването, било то уместно или не, за настъпването на страшна ситуация. Страхът, на свой ред, обикновено се разбира като включващ възприятието за предстоящо зло, физическо или психологическо. Тези дефиниции служат добре в повечето ситуации. Вината е друга ключова емоция. Свързана съссрама, тя обикновено се описва като смесица от чувства, възникнали когато някой нарушава интернализирани социални правила. Кели предлага полезно уточнение:той определя вината като усещането, когато нарушим своята само-дефиниция (която може да включва, а може и да не включва тези стандартни социални правила!). Екзистенциалистите добавят друг детайл, като твърдят, че винатае тясно свързана с усещането за съжаление за пропуснати възможности. Тъгата е усещането, чесветът неетакъв, какъвто би могъл да бъде, като към товае добавена идеята, че нямаме възможността да променим тази ситуация. Вместо това имаме нужда да променим самитесебе си – нещо, което по принцип не искаме да правим! Мъката би била очевидния краен пример затова, а депресията може дасе опише като нереалистична тъга, продължаваща дълго след възникването на първоначално провокиралата я ситуация. Гневът е подобен на тъгата: светът не е такъв, какъвто трябва да бъде. Но сега, тук фигурира и идеята, че трябва да съберем сили, за да променим нещата. Когато действаме, водени от гнева си, товасе превръща в агресия. Гневът и агресията не са задължително лоши:например, гневът ни от социалните несправедливости и агресивните действия да ги реформираме, могат да доведат до позитивни социални промени! Нереалистичниятгняв, този негов подвид, към който се придържаме, въпреки, че е възможно да причинява страдание на нас и на близките ни, може да се нарече враждебност. Съществуват, разбира се, и много други емоции и емоционални нюанси, които можем да се опитаме да определим, но това е задача за друго време и място. Само още нещо трябва да бъде отбелязано: излиза, че където има съзнание, има и емоция – или поне емоционален тон или настроение. Както посочват екзистенциалисите, нее възможно просто да не ни пука. 

Мотивация 

Ето нещо по-трудно: мотивацията е централен момент за повечето теории за личността и разновидностите й изглеждат безкрайни! Но вероятно малко подредба би била от полза:

          

На първо място трябва да отбележим наличието на биологичната мотивация и най-вече на инстинктивната(въпреки чесе развиват и зависимости). Всички ниесме подвластни на нуждатаси от въздух, вода и храна. Тук можем да причислим и стремежа за избягване на болката. Също и потребностите от удоволствие: приятно докосване, предразполагане, секс. Може да искаме да добавим инстинктивните комплекси, които споменахме по-рано: за чифтосване, за отстояване на себе си, за грижа. Всички теории приемат идеята за биологичната мотивация, въпреки че се различават доста по относителната им важностеднаспрямо друга, както и по видовете мотивация. Второ, съществуватсоциалните мотивации. Те могат да построят биологичните, особено инстинктивните комплекси, и в същото време могат да са много различни, в зависимост от културната среда, от индивидуалната социална ситуация или от ученето. Тъй като те са заучени много добре и то в един много ранен етап от живота на човек, бихме могли да заемем термина на Маслоу и даги наречем инстинктоидни (подобни на инстинкти). Социалната мотивацияможе да включва потребността ни от приемане, внимание и одобрение (както ги нарича Роджърс “позитивно отношение”), както и онези форми насамооценка, които се основават на него. Вината и срамът очевидно са фактори засоциалната мотивация, както и гордостта. Успоредно с идеята за личното несъзнавано, трябва да отбележим и личните мотивации, които биха били заучени в процеса на уникалния ни характерен опит. Последни, но не и на последно място, сапо-висшите мотивации. Те са съзнателни и ги възприемаме като неща, даващи смисъл на живота ни. Изглеждасъществуват два основни вида: Първият е развиването на Аз-а. Тук причисляваме мотивации, които са ни помогнали да развием себеси отвъд простото оцеляване и удобство, способствали да станем “това, което можем да бъдем”. Те включват желанието да учим повече от необходимото, да развием умения отвъд обичайните и да бъдем съзидателни. Адлер би ги нарекъл стремеж към превъзходство или към съвършенство. Вторият вид е трансценденцията на Аз-а. Тя е описана най-ясно от Виктор Франкъл и представлява свръхразвитие на естествената ни склонност да се грижим за децата, семействата, приятелите и любимитеси хора, и на вродената ни способност заемпатия. Себе-трансцендентността включва алтруизъм, любов, съпреживяване и това, което Адлер нарича “социална загриженост”. Вероятно, част от нея са и други преживявания, издигащи ни над това което сме, като например музиката, изкуството, литературата, танците и красотата на природата. Ериксън, в частност, говори за наличието на тези два мотива, особено през стадия на възрастните. Без значение дали са просто видоизменения на по-ниските нужди или наистина са нещо повече, те ще останат тема за обсъждане за още много години напред! 

Струва ми се, че всичко изброено дотук, и вероятно още някои, които съм пропуснал, могат да се окачествят като мотивации. Несъгласиятаза това кои са най-значими вероятно са подвеждащи, тъй като това зависи от всеки отделен човек. И възможността по-високите мотивации да произлизат от по-ниски по никакъв начин не намалява значимостта им. Идеята на Роло Мей за голям брой демони, уникални за всеки индивид, може би е най-добрият подход. 

Баланс 

Друга обща тема в теориите за личността е идеята за баланса. Фройд, например, счита, че всички “кризи” в живота се решават най-добре в някаква средна точка между двете крайности – приучаването за ползване на гърне трябва да се постигне нито твърде рано, нито твърде късно, нито твърде сурово, нито твърде щадящо. Резултатът от балансирано отглеждане, например, ще е балансирана личност – нито твърде сдържана, нито твърде импулсивна. Дори когато говорим за позитивен опит, като това да се научим да действаме според представите си, е важно да осъзнаем, че той трябва да бъде оцветен с макар и мъничко негативни преживявания. Например, Ериксън смята, че едно такова поведение водено от представите ни, ако не е съпътствано от малка доза вина или колебание, би било безпощадно. Цялата теория на Карл Юнг се върти около баланса, особено около анима и анимус, и Аз-а и сянката. Това е получило голяма доза внимание и емпирично потвърждение. Андрогенните хора (тези, които съчетават в себе си и “женското” и “мъжкото” начало) се оказва, че са по-здрави психически. И това твърдение среща подкрепа: хората, които умеят да мислят в “нюанси на сивото” са много по-зрели от тези, които виждат всичко черно- бяло, добро-зло или ние-те. Противоборството междуАз-а и сянката може също да се разглежда като необходимостта дасе постигне баланс между разума и емоцията. 

                  

Действието по балансиране, което най-вече привлича вниманието на психолозите на личността, е уравновесяването на желанията ни за индивидуалност и за общност. Тази идея произлиза от Ото Ранк, който изучава противопоставянето между желанията ни и за “живот”(в смисъл на стремежа ни към индивидуалност) и за“смърт”(като устрем по обединение с другите), както и на произлизащите от тях страхове (изолация срещу поглъщане). Роло Мей използва думите воля и любов, а други теоретици - автономност и омонимия, представяне и общуване, егоизъм и алтруизъм, и т.н. Основаващи се на инстинктите ни към отстояване на себе си и грижа, в най-висшата си форма те са съответно само-усъвършенстване и себе-трансцендентност. Каквито и думи да използваме, балансът, който трябва да бъде постигнат, е между импулса да служим на себе си (превръщайки се във всичко онова, което можем да бъдем като индивид) и този да служим на другите (да се слеем с вселената им). Но ако служиш само на себе си, оставаш сам,а ако служиш само на другите, губиш собствената си идентичност. Вместо това, трябва да служим на себе си, за да служим и на другите, и да служим на другите, за да служим на себе си по най-добрия възможен начин. В известна степен, тези две неща не са толкова уравновесени, че да работят взаимодопълващо се. Ето един цитат от добрия стар Айнщайн, който обобщава казаното: “Човек е, едновременно, самотно и социално същество. Като самотно същество, той се опитва да защити своето и съществуването на близките си, да задоволи желанията си и да развие вътрешните си способности. Като социално същество, той търси да получи признание и топло отношение от другите човешки същества, да сподели удоволствията им, да ги утеши в страданията им, и да подобри условията им на живот. Единствено съществуването на тези различни, често конфликтуващи помежду си желания, е причината за специфичността на характера на човека и особеното им съчетаване определя степента, до която индивида може да постигне вътрешното си равновесие и да допринася за благополучието на обществото” (Айнщайн, “Защо социализъм” в “Мънтли Ривю”, НюЙорк, Май 1949г.)


Невроза


Животът е изпълнен със стрес. Трудностите на мнозина започват с преживяване на насилие, пренебрежение, бедност, болест, заболяване, психологически проблеми или загуба на родител, развод, имиграция, инциденти, отклонения и т.н., още в детството им. Понякога сме достатъчно силни, или имаме достатъчно много подкрепа, за да устоим на бурите. По- често, откриваме, че тези преживявания белязват разбирането ни за живота. Накрая страдаме от тревожност, вина, тъга, гняв ... не като пряка последица оттози специфичен опит,азащото вече нямаме вяра в живота. Дете с любящи родители и съчувстващи роднини, другарчета и учители, най-вероятно ще се справи доста добре с проблемите си. От друга страна, липсата на подкрепа, на онова, което Роджърс определя като "позитивно отношение" може да превърне дори дете, дарено с подкрепящасреда, в такова, измъчвано отсъмнения и несигурност. Много от теориите ни са създадени, за да помогнат на тези, които не се справят и ако погледнем към Адлер, Хорни, Роджърс, Бандура и др., откриваме голяма доза съгласие по между им относно подробностите. Както казах преди малко, за да преодолеем трудностите в живота, имаме нужда от добро отношение – малко любов, одобрение, уважение, внимание ... Но другите често правят тази любов и одобрение условни, зависещи от това дали отговаряме на определени стандарти, не всички, от които, можем да задоволим. С времето, се учим дасъдим самите себе си по тях. Несъответствието (терминът, който използва Роджърс) между това, от което имаме нужда и нещата, които си разрешаваме, е причината за ниската ни самооценка и зат.нар. "беден образза себе си"или комплексза малоценност. Има едно истинско предимство на идеята за малоценността пред тази за самооценката: рядко се случва да има цялостно усещанеза нискасамооценка. Вместо това, повечето хора имат усещане за малоценност в определени области, което липсва в други. Осъзнаването на специфичността на малоценността ни позволява да се съсредоточим върху възможните средства за преодоляването й, докато ако просто кажем, че някой страда от нискасамооценка нямаме много идеи за изход оттази ситуация! Като се сблъскаме с трудностите в живота, с липсата на подкрепа от страна на другите и без дори да сме уверени в собствените си възможности, откриваме, че трябва да се защитим по всякакъв възможен начин. Можем да съставим дълъг списък отзащитни механизми, както е направила Анна Фройд, или пък малко да опростим нещата както Карл Роджърс: да защитим ранимия си Аз чрез отричане или рационализация. Отричането (вероятно включващо подтискане) е опитът пряко да блокираме заплашващия опит, с цената на емоционално изтощение. Рационализацията (вероятно включваща изкривяване на възприятията) е по-усложнен и по-малко изтощаващначин дасесправим съсзаплашващата информация, като работим около нея. И в двата случая, това са лъжи, към самите себе си и към другите, целящи да намалим максимално въздействието на несъответствието между потребностите ни от любов и сигурност, и от това, което ни се предлага. Използваме ги, защото всъщност помагат. Но ефектът от тях е краткотраен: с времето, те водят до сериозно неразбиране за това как светът (и особено другите хора)се върти и кои, всъщност,сме ние. При хората, които са вероятно малко по-силни от податливите към неврози, все още откриваме, че страдат от вид отчуждение: развивасе разделение между по-дълбокия, по-истинския, ядрения Аз и персоната (заемаме терминa на Юнг), която представяме на външния свят, в опит да отговаряме на условията за ценност (по Роджърс). Чувстваме се неистински, фалшиви, престорени, нечестни от една страна, и неразбрани и недооценени, от друга. В дългосрочен план, това вероятно ще доведе до депресия и оттегляне от социалния живот. Но понякога, резултатът от отчуждението може да доведе до нови перспективи в живота и до някои забележително съзидателни прозрения. Вероятно дължим голяма част от изкуството, музиката и литературатаси натакива хора.

          

На другия край на спектъра са тези, чието психологическо страдание се поражда от физиологични проблеми. Шизофренията, въпреки че за появата й определено има доста социални и психологически причини, изглежда има и значителен физиологичен елемент. Други разстройства, като биполярното, дълбоката депресия и обсесивно- компулсивното, се повлияват положително от използването на лекарства, които подобряват действието на невротрансмитерите ни. Границата между психология и физиология става все по-неясна!

Стратегии за справяне 

Хората, страдащи от невроза, биха открили, че са привързани към начин на живот, който в една или друга степен поддържа съществуването на психологическата болка: те могат да станат алкохолици, работохолици, пристрастени към секса или да бъдат обладани от идеята за чистота, за физическо здраве и т.н. Тези модели могат да включват необичайно поведение, емоционална привързаност, натрапчиви мисли и др. Бинсвангер ги нарича "теми" и те са подобни на невротичните потребности при Хорни и на ирационалните вярвания при Елис, както и на неадаптивните поведенчески навици при бихейвиористите. Мнозина теоритици, виждат определена подредба сред тези теми и ги класифицират в четири или пет категории, които Хорни нарича "стратегии за справяне", Фром - "ориентации", а Фройд използва термина "типове характер"... всъщност те са резултатът от взаимодействието между темперамента на човек и специфичните стресови фактори,с които той трябва да се справи. С готовност можем да се съгласим за наличието на две стратегии за справяне: Зависимият стил се характеризира с усещане за малоценност и слабост, но също така включва и силна, вероятно отчаяна, манипулация на другите. Нарича се също и "орално-пасивен", "получаващ", или "сервилен". Агресивният стил се характеризира с агресивна поза, която служи, за да се намали временно усещането за малоценност – т.е. като комплекс за превъзходство! Когато сте недоволен от себе си, биете или унижавате някой друг. Този стил също е известен и като "орално-агресивен" , "властващ", "доминантен" или "експлоатиращ". Оттук нататък нещата стават по-несигурни: Третият кандидат е перфекционисткият стил. Човек с такъв стил се опитва да достигне прекалено високите стандарти, които е приел за себе си – или поне да се престори, че ги достига. Той е склонен да бъде емоционално отдалечен от другите и да му е неприятно да е зависим от тях. Перфекционисткият стил е известен и като "анално-задържащ"или "натрупващ". Четвъртият кандидат ешизоидният, т.к. избягващият или оттеглящият се стил. Такъв човек се опитва да се оттегли от по-голямата част или изобщо от социалното взаимодействие. Склонен е да бъде мрачен, психологически хладен, понякога гневен на целия свят и склонен към насилие. И последният, пети кандидат еинфантилният стил, наричан още "фалически" или "предлагащ се". Тези хора избягват отговорността, като очевидно пренасят детството си и в годините на зрелостта. Те са обладани от младостта, забавлението, приключенията и дори изпълнените с риск занимания. Склонни са към това да бъдат повърхностни и хедонистични. Може да се поспори за най-често срещаната стратегия за справяне – най-често срещана, защото работи толкова добре – е прагматичността, “заетостта”, това да бъдеш погълнат от ежедневните си дейности. В случай, че идеята за няколкото стилове се задържи, бъдещите психолози на личността ще определят кои от тях са истински, или ще трябва да се придържаме към по-индивидуален подход за описване на справянето на хората.

Терапия 

Някак си изненадващ е фактът, че при цялото разнообразие натеориите, е налице значително съгласие между тях що се отнася до терапията. На първо място, има акцент върху себе-опознаването, или както го описва Фройд, осъзнаването на несъзнаваното. Поощряваме клиентитеси да разбират биологичното, социалното и личното несъзнавано, и свързанитес него мотивации, да изследват конфликтите между потребностите си и стандартите, които обществото и тесамите поставят, и дагледат отвъд защитнитеси позиции. Също така сме научени да окуражаваме клиентите си да откриват повечесъзнателни, висши мотивации – което означава развиване на умения,съзидателност,съчувствие, ценностзасебеси и за другите... А средствата за терапия? Научени сме да използваме уникален диалог, да проявяваме грижа и да предоставяме подкрепа (не управление или контрол), целящи в крайнасметка постигане на независимостза клиента. Сега, всякатеория имасвой набор от предпочитани техники.Някои, като крайния бихейвиористичен подход, настояват, че техниките са всичко, от което имате нужда. Други, като подхода на Роджърс, считат, че те изобщо не ви трябват, а единственото необходимо средство за терапия е простото, емпатично, изпълнено с уважение и откровено лично присъствие. Вероятно мнозинството терапевти, обаче, следватзлатнатасреда и използват няколкото техники, които считат за полезни, и които пасват на личността на клиентите им и натяхнатасобствена. В допълнение, в днешно време разполагаме с доста лекарства, на които може да се разчита, защото изглежда помагат. Разбирането ни за физиологическата основа на психологическите проблеми се разрастна бързо и въпреки че то все още далеч не е пълно и изчерпателно, дава възможност да се повлияват страданията на хората по-ефективно. Повечето терапевти се колебаят дали да разчитат изцяло на лекарствата и вероятно с право. Но използването на медикаменти определено е добро решение при спешни случаи и при пациентите, чието страдание просто не се повлиява от терапиите ни, основаващи се само наговорене.

Заключение 

Дори в списъка ни с последователности, все пак можем да намеримнякои “метапоследователности”. Тъй като съм със силно развито визуално мислене, щеги обясня в графичен вид. Ето ги:

                         

Това, което виждате тук, съм “горкият аз”(или “горкият ти”), в центъра на взаимодействието между огромни сили. На върха имаме историята, обществото и културата, които ни повлияват предимно чрез ученето, опосредствано от нашите семейства, връстници, медиите и т.н. Най-долу виждате еволюцията, гените и биологията, те ни въздействат чрез нашата физиология (вкл. невротрансмитери, хормони и т.н.). Някои от особеностите, които най-вече се отнасят към психологията,са инстинктите, темперамента и здравето. Както показват красивите дебели стрелки, тези две мощни сили ни повлияват силно и продължително от зачеването ни чак то смъртта и понякога дори заплашват да ни разкъсат. Разбира се, нищо свързано с тези влияния, не е просто. Обърнете внимание на тънките стрелки (а) и (b). Те изобразяват някои от по-заобиколните пътища, по които биологията влияе на ученето ни, или пък обществото въздейства на физиологията ни. Стрелката с буква “а” може да представлява агресивен темперамент, водещ до изпълнен с насилие отговор на някои медийни съобщения, чийто резултат би бил неточно разбиране на тези съобщения. Или “b” може да изобразява как навиците на хранене, използвани при отглеждането на човек, могат да доведат до физиологичен дефицит по-късно в живота му. Съществуват безкрайни усложнения. Слагам и много малки стрелки, отбелязани с “c”. Те представляват инцидентните влияния, физиологични или експериментални. Не всичко, което се случва в средата ни е част от някакво велико историческо или еволюционно движение! Понякога, нещата просто се случват. Можете да бъдете на грешното място, в грешното време или на правилното място в правилното време: да чуете някой велик мислител, който да промени хода на живота ви и да го обърне в посока, тотално различна оттрадиционната или някоя ваша клетка да бъде улучена от лъч от радиация съвсем неправилно. Последно, но не на последно място, можем да споменем “г”-тата,те представляват изборите, които правим. Дори в крайна сметка свободната воля да не се изправи пред философския или психологически анализ, можем поне да поговорим за идеята за само-определянето, т.е. за идеята, че отвъд обществото, биологията и инцидентите, понякога поведението и преживяванията ми са породени от... мен самия! Вероятно, има повече съгласие, отколкото предполагах в началото! Това предвещава добро бъдеще за нашата област. Вероятно можем да преминем през следващите няколко години непроменени и да се озовем в двадесет и първи век в напълно научно състояние. Дано да стане така, въпреки се надявам и личността да продължи да бъде и вид изкуство. Предпочитам да вярвам, че винаги ще бъде малко по-трудно да предсказвате или управлявате хората, отколкото да вкарате зелено вещество в тестова туба!

http://moradabg.com/conclusions_bg3.htm
 

ТЕОРИИ ЗА ЛИЧНОСТТА

ЕДИННА ТЕОРИЯ ЗА ЛИЧНОСТТА 1ч.

Съзнателно и несъзнателно 

Това, разбира се, е един от най-големите приноси на Фройд. Въпреки, че не той е измислил термините, несъмнено е “виновникът”за популяризирането им! Голям брой теории съдържат идеята за някакъв вид несъзнавано, макар невинаги да го определят като мястото, където най-страшните ни страхове врят и кипят, а по-скоро като начина, по който много неща ни влияят, без напълно да го осъзнаваме. Можем да изберем три аспекта на несъзнаваното: Първият е биологичният. Идваме на този свят със заложено нещо като То (по Фройд) или колективно несъзнавано (по Юнг). Вероятно този аспект се състои от инстинктите, останали като част от човешката ни природа, плюс темперамента или вродената ни личност, и с предварително заложените у нас стадии на живота. Биологичното несъзнавано от части се застъпва с екзистенциалистката идея за хвърлеността. Що се отнася до възможните инстинкти, бих назовал три “комплекса” от тях: за чифтосване, за асертивност и за грижа (социален). Второ, съществува социалното несъзнавано (както го нарича Фром), което в действителност наподобява фройдовия Супер-Аз. То може да включва езика ни, социалните табута, културните порядки и т.н. Към него можем да причислим и всички традиции, с които сме били заобиколени през детството си, и сме заучили така добре, че са ни станали втора природа! Негативните аспекти на социалното несъзнавано се припокриват с екзистенциалистката идея за падането и с идеята на Роджърсза условията за ценност. И трето, съществува личното несъзнавано (да заемем термина на Юнг), което вероятно се разбира като несъзнавания аспект на Аз-а. То се състои от нашите характерни навици, от по-личните неща, които сме научили така добре, че вече не се налага да се съсредоточим, за да ги извършим, като например умението да караме кола толкова умело, че да можем едновременно с това да си срешем косата, да говорим по мобилния си телефон, да запалим цигара и да забележим привлекателния човек в огледалото за огледалото за обратно виждане(или поне до момента, в който излетим от пътя и сезабием в някое дърво). Защитните механизми би трябвало да се включат сред тези добре заучени неща. С тяхна помощ ние игнорираме, с ефективността на навик, неудобни реалности, за да спасим усещането си за стойност. Ощезатова – по-късно ...

             

Но нека да не ставаме прекалено ентусиазирани за несъзнаваното!Малцина психолози в днешно време го разглеждат като местообиталището на истинската ни същност, като отговора на проблемите ни или като някакъв дълбок психичен кладенец, който ни свързва с Божията вселена! То е мястото, в което малко или повече автоматизираните процеси на инстинктите и на добре-заученото си вършат работата. Всичко това е в контраст със (всъщност се определя в контраст със) съзнанието. За разлика от инстинктите и, вероятно, от няколкото асоциации, заучени чрез класическото обуславяне, изглежда че всичко, което влиза или излиза от психиката, минава презсъзнанието. Въпросът за същността му ще бъде разгледан доста по-нататък. То не е съвсем достъпно за традиционните методи на изследване! Но засега можемда видим как преживява реалността (била тя вътрешна или външна), заедно съсзначението й за нас (като биологични, социални и дори индивидуални организми). Или способността да бъдем отворени за света, като въпреки това запазваме известнастепен на разграничение от него, под формата на цялостен Аз. Бих добавил,че съзнанието също ни дава свободата да избираме между предоставените ни възможности – т.е. само-определянето (ако не и напълно изразенатасвободна воля). Вероятно, най-важното нещо, което трябва да имаме предвид що се отнася до съзнанието е, чето е лично. То е ваше и само ваше. И в него се “случва” вашата “психология”. Всичко, което мислите, възприемате, усещате и правите е феноменологично, т.е. несе основава на външната реалност, а на субективната ви гледна точка за света, която може да е съвсем различна от моята! Следователно, за да разберем хората, трябва да ги разбираме “отвътре”. Този малък факт прави психологията толкова много по-трудна от физичните науки! 

Само-определяне 

Свободната воля не приляга добре на науката. Изглежда, че тя изисква свръхестествено включване в естествения свят. Но в действителност не ни се налага да бъдем “над”естествения свят, за да имаме известна доза свобода в него. Бебето започва живота си свързано със света чрез утробата. С порастването и превръщането ни във възрастни, постепенно разграничаваме себе си от всичко наоколо. Вътрешните ни причинни процеси – и най-вече умствените – стават все по- независими от тези извън нас. Така се създава празнина, която ни позволява да попадаме под влиянието на външни ситуации, но не и задължително да бъдем определяни от тях.

               

Тази празнина е като голяма река. Човекът на отсрещния бряг може да маха, да скача и да вика колкото си иска – това не може директно да ни засегне. Но имаме възможността да го слушаме или да тълкуваме знаците му. Можем да приемаме странното му поведение като информация, която да добавим към тази, която вече сме събрали през живота си и да я използваме, за да повлияе на решенията ни – да повлияе, но не и да ги определи. До края на живота си, някои от нас са почти глухи затова, което другите мислят за тях, умеят да се издигат над почти всяка заплаха или примамливо обещание, както и да игнорират копнежи и болки. Тези хора са все така решителни, но възприемат едва малка част от непосредствените условия на средата като нещо повече от информация, полезна при правенето на избор. Това може да не е свободна воля в абсолютния смисъл на думата, но със сигурност е само-определяне. Като човек на средна възраст, имам дълги години опит зад гърба си. Той съдържа детството ми, културното ми наследство, прочетените книги, разговорите с приятели, собствените ми мисли – всички те са ме превърнали в този, който съм днес. Те са надградени над уникалното ми генетично наследство и физическите ми качества. Ето защо преживявам нещата, които ми се случват в настоящето, като ги пречупвам през своята лична призма, и следователно отговорите ми зависят не само от ситуацията, в която се намирам, но и от моята същност.

Стадии 

Стадиите са нещо, от което повечето психолози на личността се срамуват. Фройд и Ериксън са очевидните изключения, както и психологът на развитието - Пиаже. И въпреки това, има стабилна биологична основа за тази идея. Въз основа на чистата биология можем да различим поне три стадия – фетус, дете и възрастен. В допълнение можем да посочим и три преходни стадия: детство, младост и старост. Детството всъщност не присъства при повечето примитивни животни и е доста преувеличено при хората. Всички сме, в известна степен, родени незрели. Вероятно това е бил резултатът от еволюционната дилема: как изправено ходещо създание може да роди бебе с голям аглава, без това да убие майката? Точно така – възможно е,ако го роди, преди бебето да е прекалено голямо! Това, което следва, не е просто да живеем достатъчно дълго, за да родим отново. То позволява на бебето да попива информация от много по-рано и по различен начин. Може да изглежда, че през първите 6 до 12 месеца развитието на нервната ни система все още не е приключило. С ученето, в действителност създаваме определени нервни пътища, вместо просто да затягаме синапси, както правим по-късно в живота. Това е все едно наистина да учим инстинкти! Младостта също представлява, според мен, стадий в развитието. Преходът от детството към младостта е съпътстван от доста силни хормонални промени, придружени от бурен растеж, сякаш не сте растяли постоянно още от както сте били на две годинки! Трудно ми е да повярвам, че подобни промени няма да имат психологически ефект. Старостта е, точно казано, около последната година от един пълен живот, когато органите започват да се влошават и спират да работят. Обикновено не разглеждаме това като стадий и всъщност повечето хора никога не достигат до старостта (инцидентите и болестите обикновено отнемат възможността за остаряване). Но от социална гледна точка, в нашата култура определено се подготвяме за неизбежността на този етап от живота и затова можем да определим социалният му статус,ако не и биологичния. Както предполага казаното дотук, има определени културни фактори, които можем да добавим. В нашата култура, има рязък преход от предучилищно детство към училищна възраст, и друг такъв - от необвързан възрастен към възрастен в семейство. Тези стадии могат да бъдатточно толкова влиятелни, колкото и биологичните

                

Ще си позволим да направим предположение за психологическите аспекти на тези биологични стадии: фетусът се фокусира върху биологичното развитие, което се променя заради наличието на другите при бебето и се превръща в развитието на Аз-а при детето. От своя страна, развитието на Аз-а при детето се променя от появата на сексуалността през младостта и се превръща в “преходен-Аз” или в социалното развитие на възрастния. Друга гледна точка изглежда така: през бебешкия и детския стадий поставяме основите и развиваме темперамента си (основаващ се на хормоните и невротрансмитерите). През детския стадий развиваме личността си (основаваща се на навиците). През младостта, продължаваща в зрелостта, развиваме характера си (основаващсе на съзнателното взимане на решения). (Следва тук)


Към страница 1, 2, 3 от лекцията за Единната теория за личността

КЪДЕТО СВЪРШВА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА И ЗАПОЧВА ВАРВАРИЗМЪТ

21и век е ерата на демокрацията и свободата. Свобода на словото (с изключение на случаите, когато обижда нечии чувства), свобода на избора, свобода на това да живееш както сметнеш за добре. Разбира се, с някои изключения. Като например правата на неродените, на тези без глас, защото легализираното убийство на милиони деца е доходоносен бизнес и кървава жътва. При целия „напредък“ на човешкото общество, вече не съществуват никакви съмнения, че то е дълбоко, непоправимо увредено щом неродените деца вече са просто бременна тъкан за своите майки и лекарите, които им помагат да ги изтръгнат от утробите си. А общество, което издига в култ личният избор за сметка на убийството на невинни, беззащитни човешки същества – е обречено във всяко едно отношение, морално и физически.



Стоях в приемната на ДКЦ 8 – София и чаках за рутинния си преглед в края на третия месец от първата си бременност. Вратата се отвори и гинеколожката ми направи знак да влезна. Вътре се обличаше и готвеше да излезе жена на видима възраст около 35 с двойна количка, в която имаше две малки, руси момиченца на около 3 и 1 годинка. Докато се приготвях за прегледа, неволно се заслушах в деловия и безгрижен разговор между лекарката и пациентката. Говореха за семейства, общи познати и други битовизми. На самата врата с количка вече отвън, жената се сепна и се обърна. Няколкото разменени реплики ги помня години по-късно:

„За малко да забравя за какво дойдох. Закъснява ми, направих си тест онзи ден. Пак съм бременна.“

„А, хубава работа. Честито?“

„Дойдох да ми дадеш направление за аборт. Тия двете са ми достатъчни. С трето не мога да се занимавам. Мъжа вика ‘ами ако е момче?’, но не благодаря. А ако не е. Само това ми трябва.“

„Да, разбира се. Няма проблеми. Ще го попълня, мини да го вземеш други ден.“

„Благодаря ти много. Виках да го свърша по-бързо, че да не ми виси на главата“

От позицията на тогавашните ми двадесетиняколко години отдадох пълния си потрес и залялата ме мъка на бушуващите ми хормони и неразбирането ми на важните житейски неща. Може би хората нямаха пари за трето дете (въпреки че се обсъждаше скъпа предстояща почивка в Гърция); може би три момичета наистина е най-ужасното нещо, което може да се случи в едно семейство (това е по-логично като обяснение, иначе защо милиони китайци и индийци ще давят новородените си момичета в ледени ведра с вода и/или ще абортират неродените си дъщери); може би три деца ще сложи ужасяващо социално клеймо на ‘безрасъдни’ и ‘неконтролируемо оплождащи се животни’ върху едно средностатистическо, уважавано българско семейство. Така си мислех докато плачех дни и месеци по-късно на спокойствие в квартирата ни докато Човекът в мен растеше на топло и сигурно. И все пак някак си недоумявах как е възможно аз, непознатата, да изплача повече сълзи за нероденотоубитото дете на една зряла жена отколкото самата тя. Но това бяха фактите.

Недоумението ми продължи да расте през идните месеци и години, когато аз (и всички останали жени) бяхме подложени на ненужни и целенасочени унижения в държавните акушеро-гинекологични болници, в които ходех(ме) за прегледи и за раждане. (Не)волни медицински грешки, които застрашаваха живота на новородените ни деца, на нас – техните майки. И то от други, раждали жени. Не разбирах защо и как едно човешко същество може да причинява толкова болка и страдание на друго, което е на произвола на милостта му. Но това беше преди много години, когато все още вярвах в съществуването на „системата“, която се грижи за своите данъкоплатци, за своя човешки материал. И преди да забележа наличието на социални групи, в които стотици, хиляди жени споделяха безумните унижения и грубости, на които са [били] подлагани в родилните домове и стотиците други потребители онлайн окачествяващи тези случаи като „единични“.

После започнах да чета форуми, като БГ Мама и открих с какво точно се гордеят съвременните жени в плашещата си голяма част – с правото си на убийство на всяко дете, растящо в утробата им. Научих се да се плаша от настървението, с което се нахвърляха на всяка потребителка допитала се до форума за мнение за ток, памперси, пюрета, сгъваеми кошари и мусака – за да я убеждават, че е ‘твърде млада/неопитна/зелена/глупава/непрозорлива/бедна/необразована’ или каквото и да е там, за да роди собственото си, желано дете. А при всяка, която влизаше за съвет дали да направи или не аборт и те успяваха да я убедят да направи – следваше зле-прикрито тържество на злорадството в пълния му блясък. От жени към жени. От майки към майки. Или поне така мислех навремето. Нали и ‘мама’ беше в заглавието на популярния сайт…Мама.

Какво се случва с майките в днешно време? Само допреди няколко десетилетия жените са раждали по време на война, на глад и на недоимък без да се замислят, че убийството на неродените им деца е „по-приемлив“ вариант. А сега, във времена на относително благоденствие, абортът стана мерило за просветеност и интелигентност. За неродените деца никога не е имало по-сигурно място от това под майчиното сърце. Кога майчината утроба се превърна в място, където неродените деца се намират в по-голяма опасност, отколкото в заобикалящия ги свят?



Когато жените отхвърлят най-естественат им и вродена функция на това да бъдат майки в името на някакъв илюзорен избор, който им носи „повече“ свобода, перспективи, възможности за реализация(?) и права – това е началото на края на всяка цивилизация. И нека не коментираме правото на избор, а фактологическата страна на нещата, наричайки ги с истинските им имена. Щом някои жени отчаяно настояват за правото да убиват неродени деца и го получиха, щедро финансирани от данъкоплатците, то нека заменим щадящата за съвестта им дума ‘аборт’ с коректния израз ‘убийство на неродено дете’. Тяхното право на убийство спрямо правото на всички останали да наричаме нещата с истинските им имена. Нещо, което всички феминистки и жени направили аборт ненавиждат, защото пречи на отчаяните им опити да заглушат съвестта си за това, което са направили/правят. Самозаблудата е чест и лесно приложим защитен механизъм, но проблемът е, че е трудно приложима в мащаб, засягащ всички индивиди в едно общество. И когато здравомислещите, нормални хора повдигнат моралния въпрос на наболелия проблем, стигаме до ситуации на абсурда, в които озверели жени крещят полуголи на митинги, че имат ‘право да правят каквото си искат с телата си и никой не може да им се бърка’, което в превод означава, че ще продължават да убиват неродени деца и настояват това да (о)става безнаказано.

Необходими са бегли познания по биология, за да се види очеизвадната нелогичност на подобно твърдение. Да, всяка жена има право да решава какво да прави с тялото си, но растящото дете в утробата й НЕ е част от нейното тяло. По стечение на природните (няма да отиваме твърде далеч и да споменем и Божи) закони, в течение на 9 месеца това тяло се намира В нейното тяло, но това е автономен, отделен организъм. С различен генотип, с различна (понякога еднаква) кръвна група, с различни физиологични белези, често с различен пол, с различни физически характеристики. Твърдението, че нероденото дете е част от женското тяло приравнява човек до състоянието на орган, но растящото дете не е сърце/далак/бъбрек/стомах. То има всичко това в собственото си тяло докато стои в състояние на покой, обвито от топлината на майчината утроба. Разбира се, това не се отнася за случаите, когато същата е подложена на силен емоционален и психически стрес или физическо натоварване, в които редица изследвания установяват също реакции на стрес и болка у самите неродени деца. И ако бебетата доказано реагират на допир още от шестата гестационна седмица (много по-рано от легалните 20-седмични срокове за аборт), то само завършен психопат би твърдял, че изкарването му на парчета през родилния канал не е агония за всяко неродено дете.









Когато се нормализира патологията на млади жени убиващи целенасочено неродените си деца, за да могат да продължават необезпокоявани да поддържат „стандарта на живот“, на който са свикнали, това води до общ морален упадък. Неслучайно мас медиите постоянно популяризирят историите на звезди направили аборти или на такива, които ‘биха искали да са направили’ като небеизвесната Лена Дънам от поредния помиен сериал на HBO. Все едно минаха години от Сексът и Градът, след който в Англия ( и не само) вече е напълно нормално млади жени бременни с дете от един мъж да излизат на среща и да правят секс с друг – нещо, което младите жени (отново) първо научиха от HBO. Като оставим настрана факта, че съществуват неопровержими доказателства за смесването на генетичен материал от много/различни източници не само в неродените деца, но и в организма на майката, не е сложно да се види резултата от този морален упадък. Стотици, хиляди съсипани семейства и сексуално и физически малтретирани деца от доведените си бащи, които нарастват в геометрична прогресия през годините. Хиляди съсипани животи и опустошени детски души. Но това са „щастливците“, т.е. родените.



Обратната страна на същата монета са убитите по „милостта“ на родителите си. Онези деца, които са неудобни, било то финансово, социално или в чисто личен план. Или онези убити „по милост“, защото пропагандата за пренаселената Земя и недостатъчното ресурси отдавна взима жертви сред средната класа. Разбира се, това не пречи на всички олигарси, милионери, еврейски и мюсюлмански семейства да имат по минимум две и три деца, достигащи до 12 и дори 20. Под благовучното лоно на „репродуктивните права“ на белите жени беше внушено, че да износят детето, с което са забременели, е посегателство върху психиката и личността им; че патриархатът е това, което е ‘принуждавало’ жените да се задомяват и да раждат. Но ако това е така, защо дори след агресивните маркетингови кампании на феминстките, жените повече от всякога предпочитат да бъдат домакини (или да работят на непълен работен ден), за да отглеждат децата си и да се грижат за семействата си?



Тъжната истина е, че няма по-голямо посегателство върху правата на жените от натрапените им и нормализирани аборти. Поради масираната кампания за популяризирането на абортите под слогана на хубави и възвисени концепции за ‘правата на жените’ жените забравиха другата страна на този въпрос. А именно – лишаването от живот. Отново, по стандарнтната практика за подмяна на думи и термини с негативни конотации думата неродено дете се подмени с плод, а сега подмениха плод с бременна тъкан. Защото това облекчава съвестта. Привидно. Но в действителност жените направили аборт не могат да (се) скрият от чувствата на загуба, болка и съжаление за взетото решение (при доказано по-високи нива на депресия и самоубийства сред жени направили аборт по желание). Разбира се, те ще го отричат до последно и не е необходимо да признават пред когото и да е. Но това придобито настървение, с което почват да заграждат всички неправили и объркани жени във форуми като Бг „Мама“ (и всеки други форум), подкокоросвайки ги да правят аборти и при най-малкото съмнение е типичното проявление на човек, който не може да направи нищо за собствения си, вече направен избор, но може (дори и несъзнателно) да завлече някой със себе си под мотото на ‘аз ти помагам да направиш осведомен избор, който ще подобри живота ти’. Същото се наблюдава и при педерасите, лезбийките, транссексуалните и всички други хора, които са направили избор, за който съжаляват (дори и подсъзнателно) и под вината, от който, собствената им съвест не им дава мира. Няма по-озверяла, гневна, побесняла, нещастна и язвителна сган от тълпите на либертарианците/атеистите/привържениците на абортите и правата на всяко извратено сексуално малцинство/феминистките или всеки друг, който отчаяно се опитва да завлече [още] хора със себе си, защото ‘misery loves company’.

Като оставим настрана всички биологични, религиозни, метафизични и интелектуални доводи за нередността и за същността на „процедурата“ аборт, нека обърнем внимание на една логична непоследователност. По силата на какви аргументи жените опитващи се да забременеят следят овулация, цикли и правят тестове за бременност още в края на втората седмица след непредпазения полов акт, надявайки и радвайки се на бледи две черти? 

Защо започват веднага да говорят с любов за ‘бебето’ и ‘детето’ си’ и да тръпнат в радост от усещането на живот в себе си, а когато бремеността е нежелана да се успокояват с легалните срокове, в които е законно да убият детето си? Ако сърцето започва да изпомва кръв на четвъртата седмица(~18ия ден) след зачатието, какво оправдава изкарването на парчета или изгарянето със солен разтвор на дете до 22та или 24та седмица (или след това)? Защо желаното дете е ‘бебе’, а нежеланото е ‘купчина клетки’, ‘плод’, ‘бременна тъкан’? Къде е границата? И кой я поставя? Съвестта на лекаря или на майката избрала да превърне утробата си в гроб на нероденото си дете?

Трудно е да си представим, че е възможно да има хора, които са останали безчувствени към небеизвестния филм Безмълвния Вик и сцената, в която зрителят безпомощно наблюдава на ехограф как нероденото дванадесетседмично дете се опитва да блъска отчаяно в стените на ‘майчината’ утроба в жалкия си опит да избяга от късащия/засмукващия го апарат. С отворена в безмълвен вик уста…Още по-трудно е да си представим защо и как някой би нарекъл това дърпащо се, агонизиращо, умиращо дете – ‘бременна тъкан’, ‘купчина клетки’ или ‘плод’, когато видимо става дума за Човек. Човек, който на четириседмична възраст вече има наченки на очи, ръце и крака, нокти, както и мозъчна дейност, чиито вълни могат да бъдат записани, а размерите му надвишават няколкостотин пъти оплодената зигота; човек, при който на деветседмична възраст зъбите започват да се формират и който може да се мръщи и да обръща глава; човек, който на триседмична възраст има наченки на нервна система, гръбначен стълб и мозък, черва, черен дроб и бъбреци; човек на 22 дена, чието сърце вече е започнало да изпомпва кръв – често от различна кръвна група като майчината. Човек ,който още в утробата се научава да разпознава лицата на хората около себе си. Кога убийството на този човек е редно и оправдано?



От чисто биологична и лекарска гледна точка, животът започва с момента на зачатие. Под ‘живот’ се разбират всички онези процеси, които се задвижват в новия, автономен организъм, като органогенеза. Дори самата етимология на думата ‘ембрион’, както се нарича развиващият се индивид през първите 8 седмици след оплождането, означава „растящ вътре“. Този период, наречен ембрионален, се характеризира с оформянето на повечето основни системи на тялото. Т.е. издиша основният аргумент за липсата на живот, който привържениците на аборта поддържат. Като добавим и все по-честите съдебни спорове между бивши съпрузи за „попечителство върху замразени ембриони„, когато единият от двамата е против износването и раждането им, все повече проличава двуличността на цялата кампания За Абортите.



Незнайно по какъв начин, в даден момент всички започнаха да свързват появяването на бял свят на едно дете с вълна от трудности по отглеждането му. И същевременно забравиха за радостите, които всяко майчинство и раждане носят. Сладкият мирис на бебешката глава. Малките пухкави ръчички обвиващи врата и нежно милващи лицето на мама и тате. Първите думички, първата усмивка, първите неуверени и уверени стъпки. Двете доверчиви очи гледащи възрастния като най-умния, най-можещия, най-прекрасния на свята. Доверчиво, обичливо, незлобливо, всеотдайно. Години на рисунки и всякакви други сладки неумели действия, чиито единствена цел е да зарадват мама и тате, да ги накарат да се гордеят…Докато не усетите, че децата ви са ви научили на това, което те вече знаят – как да ги обичате безусловно, да ги приемате и да им прощавате всички прегрешения.

Децата са цветът на живота. Всичко бледнее на фона на детската усмивка, прегръдка, на детската чистота, наивност и безусловна обич. Децата измиват натрупаната мръсотия по душите ни с невиността и чистотата си, защото ни показват, че въпреки всички погрешни избори и триумфа на егото да се наложи – една чиста душа е способна да ни обича и да ни вярва безрезервно…И това е животопроменящо..Парадоксът идва от това, че малцина морално и психологически увредени индивиди успяха да издействат легален способ за убийството на милиони деца под слогана за защита на правата на майките им. Очевидно това е толкова жизненоважен за благоденствието на обществото модел, че едно от първите неща, които болшевиките правят след завземането на властта, е да легализират аборта в Съветския Съюз. Понастоящем Русия продължава да води статистиката по брой на аборти в световен мащаб.



Диалогът за репродуктивните права на жените наравно с аргументите за правото на аборт е възможно най-извратената комбинация от морален релативизъм. Еврейски звезди като Оливия Уайлд говорят за „красотата на бремеността“ едновременно с „правото си да избират кога, как и дали да родят детето си“. И никой не се възмущава от това грозно аргументиране на убийството на неродените деца, защото акцентът е върху правата на жените, правото на избор и положителните концепции за развитие на обществото и отхвърляне на остарелите морални модели. Проблемът с това е, че убийството винаги е било и винаги ще си остане убийство. Както и неморалната постъпка винаги ще си остане такава. Единственото, което остава да се направи е да се пренапише социалната и морална парадигма на обществото по начин, който позволява на хората да извършват ужасяващи престъпление, които са легални, оправдани и нужни според „доказани“ капацитети. Основата на Западното общество отдавна не е християнската религия, а болните фантазии на дегенератите от Франкфуртската философска школа, където самият Ницше не се посвени да заяви, че „моралът е социална конструкция на низшата класа, целяща да потиска висшата такава“ – аргумент щедро използван от педофилите, копрофилите, суингърите, садомазохистите и привържениците на абортите, за да оправдават нездравите си и ненормални постъпки с ‘вие не разбирате, защото сте неосведомени’. Но ако мерилото за осведоменост е човек да не посяга на живота и здравето на друг човек, още повече – дете – то светът би бил по-добро място, ако всички бяхме силно ограничени.

Всички евфемизми настрана, абортът не е ‘отстраняване на тъкан’, не е ‘изхвърляне на фетус’, не е ‘премахване на плод’, не е ‘незначителна гинекологична процедура’. Иронично е, че в момента се приемат все повече закони за криминализирането на всякакъв вид телесно наказание над деца, за емоционално и психологическо насилие (включващо дори повишаване на тон или заставяне да си пишат домашните), но неродените деца се ползват с по-малко права от яйцата на защитени видове животни.





От момента, в който едно дете излезе от утробата, дори и да е недоносено – всяко посегателство върху живота и здравето му е третирано като опит за убийство. Дори и това дете да няма навършените за раждане 9 месеца (т.е. е недоносено). Но ако то все още се намира в утробата – същото посегателство върху здравето и живота му в стерилна, медицинска среда, придобива удобно измисления термин ‘аборт’ или ‘прекъсване на бременност’, за да не се травмира съвестта на извършващите убийство твърде много. Въпреки че и тук има изключения – ако нероденото дете е желано и майката стане обект на нападение – нападателят е съден за ‘непредумишлено убийство’ (involuntary manslaughter или fetus destruction). Ако детето не е желано, тогава собствената му майка може да го убие абсолютно легално. Как и кой може да говори за човешки права, когато правата на най-уязвимите, невинни и незащитени човеци са погазвани по толкова явен и груб начин?! Жените избрали аборт пред това да износят и родят детето си винаги ще намерят начин да се скрият зад правото си на избор, но това, което пропускат да добавят е, „правото на избор на удобство“. Най-често използваният аргумент по българските (и не само) форуми за „взаимопомощ и обменяне на съвети между бременни, бъдещи и настоящи майки“ е че „не му е сега времето“, „липса на подкрепа от близки“, „притеснение за това колко скъпо е да се отглежда дете“ и, разбира се, новата мода на childfree двойките, които мислят повече за „пренаселния свят отколкото за базовите си потребности за възпроизводство“ (интересно е как този аргумент никога не се използва по посока на мюсюлмански, еврейски и хомо двойки).



Гледайки горната диаграма, нека привържените на аборта отговорят кратко и ясно – кога това дете може да бъде убито? На кой етап убийството му е редно, оправдано и заслужено? Според либералите в САЩ и дори кандидатът за президент Хилари Клинтън – абортите трябва да са позволени до самия край на бременността, т.е. до 32та седмица. Време, когато над 90% от преждевременно родените деца имат много добри шансове за оцеляване, защото белите им дробове са напълно развити. Въпреки неестествено нарастващата вълна от преждевременно родени бебета в 22а и 23а гестационна седмица – повечето от тях имат много добри шансове (над 75%) за оцеляване. И докато по-голямата част от протестиращите за правото на избор по митинги не могат да отговорят на въпроса кога трябва да е незаконно за майка да убие нероденото си дете, други умопомрачени феминистки не се свенят да заявят, че правото на жената да ‘прекрати бремеността си по всяко време, по което иска, е положителен морален избор‘. И преди някой да каже, че абортите във втори и трети триместър са изключително редки – ужасяващите истории от първа ръка на медицински сестри и лекари показват обратното. 

За съжаление, тъжната реалност от, така наречените, късни аборти е по-страшна, отколкото можем да си представим. Твърде често бебетата се раждат живи след предизвиканото раждане чрез хапче или инжектиране на солен разтвор, при което са държани в клиниката или директно пращани в моргата докато умрат. Лекарите не се борят за спасяването на живота на тези деца, някои от които се мъчат с часове, защото те са ‘абортирани ембриони’, не хора, заслужаващи медицинска грижа и намеса. Фактът, че тези деца умират в мъки на металните маси в операционните зали и моргите доказва, че те са били живи. И то достатъчно дълго, за да познаят студ, болка и агония. За да усетят липсата на майчина прегръдка и за да бъдат изхвърлени за кратко в света, за да си заминат в канала на медицинския кабинет. Нормално ли е тези деца да получават повече милост и любов в краткия си живот от случайни медицински лица отколкото от собствените си ‘майки’, който са ги изтръгнали от утробата си? Редно ли е медицински сестри да плачат за издъхващите в ръцете им деца и да ги кръщават набързо с вода от чешмата, защото няма нищо друго, което могат да направят за тях, докато ‘майките’ се обличат в съседната стая и си тръгват с „олекнала“ душа и сухи очи от клиниката? Редно ли е лекари да отказват на молбите на сестри да интубират очевадно борещите се за глътка въздух деца, защото се ‘водят абортиран фетус’ и ‘по протокол не трябва да се намесват’? Вместо това започват да събират стволови клетки, както и нервна, мозъчна и костна тъкан – всичко от което е силно търсено в световен мащаб и скъпо платено. Интервюта с бивш медицински персонал разкриват части от този злокобен бизнес, в който едно убито неродено дете струва много повече от една спокойна и завършена бременност. Защото човешкият живот не струва нищо. Но човешкото тяло на части струва много.

Помийни медийни източници като Хъфингтън Поуст дават широка трибуна на феминистки, които обясняват, че са ‘избрали аборта от любов към детето/децата си‘ – нещо, което нито една майка никога не би си позволила да изрече или помисли. Либерали и активисти постоянно се позовават на случаи на забременели след изнасилване жени, които ‘заслужават да не страдат за преживяното цял живот’. Но на високите им и чисти намерения противоречат твърденията на изнасилени жени избрали да родят децата си и постигнали по-добър стандарт на живот и по-добро психическо възстановяване спрямо тези избрали да абортират.

Моралните доводи в подкрепа на аборта често изброяват случаи на деца с тежки „несъвместими с живота“ увреждания, които биха страдали твърде много ако бъдат родени. И това може да е изключително успокояващо за съвестта на майка, която не иска да си усложнява живота с гледането на дете със специални потребности. За съжаление, обаче, съществуват твърде много случаи, в които въпреки категоричното медицинско мнение за наличието на увреждания – се ражда напълно здраво, доносено бебе. Или, съответно се абортира напълно здраво, нормално развиващо се бебе. По отношение на дебата в подкрепа на абортите в случаи на наличие на някакво генетично/физиологично/невробиологично състояние, което би затруднило живота на детето след раждането има още един интересен елемент. Наблюдава се странна закономерност, при която жените (и мъжете), които са най-върли защитници на аборта и ‘правото на жената да избира какво се случва с нейното тяло‘ (но не тялото на детето й) масово се самоопределят като „хуманисти„, либерали, осведомени, напредничави и масово подкрепят правата на малцинствата, на животните, са срещу насилието във всяка форма (език на омразата), интеграцията на различните, приемането на гейовете, на транссексуалните, на нелегалните имигранти. И тук проличава тяхното двуличие. Биха ли оправдали аборта същите тези индивиди при следните обстоятелства:
Ако приемем просто за спора (въпреки че беше доказано веднъж за винаги, че не съществува ‘гей ген‘), че науката е изобретила начин да установява кое дете ще стане гей и кое е нормално още преди да се роди – ще бъде ли законово (социално и морално) оправдано майката да убие нероденото си бебе, защото не иска обратно дете?
Всички (без изключение) в цивилизования свят са против ‘джендър селективните аборти’ широко разпространени в мюсюлманските страни (Индия, Пакистан, а и Китай), заради които вече има безумно несъответствие между мъжкото и женското съсловие там (800 жени на 1000 мъже само в Индия, докато в Китай младите мъже масово вече си търсят съпруги от „близка“ Индонезия). В отчаян опит да реши проблема Индийското правителство дори забрани продажбата на ултразвукови машини на частни клиники и рекламата на тестове за разкриване на пола, за да намали броя на убитите женски деца. На Китайските лекари също е забранено да разкриват пола на нероденото дете. Западът е потресен от това посегателство върху правата на неродените женски деца. Но с какво техните права са по-различни от тези на 1,300,000 абортирани деца само в Щатите всяка година?

Тъжната действителност е, че дори наличието на подобни необорими логични аргументи не може [вече] да противодейства на умопомрачените тълпи от мракобесни активисти/ки. Защото в момента човечеството е много по-заето с битка срещу въображаемата химера на западния патриархат – един, в който млади жени не се свенят да се хвалят с късните аборти на неродените си момчета, защото „не искат да вкарват още чудовища в този свят“. Едно осъзнато, целенасочено и жестоко убийство, за което медиите и останалите зомбирани хора ги превъзнасят и им се възхищават. Както и да апелират към всички жени да не кърмят момченцата си и да ги обрязват, защото кърменето е ‘твърде добро за тях, а мъжете, така или иначе, вече превъзхождат жените по телесна маса, енергия и физически способности и това трябва да им се отнеме, а обрязването ще притъпи чувствителността и ще им отнеме от сексуалното удоволствие’.



Тъй като Американската и Руската държава са имали най-голямо влияение като световни сили върху политическите, съдебни, икономични и социални системи на страните в световен мащаб, нека разгледаме как протича легализирането на абортите там. По отношение на Русия – едно от първите неща, които болшевиките правят след завземането на властта е да легализират абортите, което (до)съсипва обезкървена Русия. Така, през 1920, Русия се превръща в първата страна изобщо, която легализира абортите. И въпреки че Сталин впоследствие ги забранява отново през 1936 и въпреки, че в момента абортите са легални ‘само’ до 12та гестационна седмица, страната продължава да усеща унищожителния ефект под формата на силно обезлюдяване и слаб демографски растеж.

В САЩ нещата са още по-интересни. Tъй като Американската съдебна система е създадена да функционира на базата на прецедента – тя се превърна в катализатор на едни от най-унищожителните събития и течения през 21и век. Когато през 1971 небеизвестното дело на Роу срещу Уейд (Roe vs. Wade) постави началото на легалните аборти, малко хора осъзнаха легалните последици на силно публицираното за времето си дело. 21-годишната Норма МакКърви под псевдонима Джо Роу се опитва да получи разрешение за аборт на основата на изнасилване (лъжа призната по-късно от нея в съда), но отказът на съда задвижва тромава и дълга процедура, която приключва с обявяването на Тексаския закон против аборти за ‘противоконституционен’ и ‘нарушаващ правото на неприкосновеност на личния живот според Деветата Поправка’. Това отсъждане, от своя страна, също се позована на предишен прецедент, а именно Грисуолд срещу Кънетикът (Griswold vs. Connecticut) водено от евреина Артур Голдбърг, което се позовава на ‘правото на всеки индивид на неприкосновеност на личния живот’. Самата Норма МакКърви намира подкрепа в лицето на две много интересни адвокатки – Линда Кофи (Linda Coffee) и Сара Уедингтън (Sarah Weddington), едната, от които сама е правила нелегален аборт в Мексико.

По тоззи начин, тези прецеденти в Американската история станаха част от движението за правата на жените. Което е най-големият парадокс, сам по себе си, защото не съществува по-голямо посегателство върху здравето, психиката, щастието и избора на всяка жена от аборта. А да убедиш млади жени в това, че да убиват неродените си деца, е ключа към имагинерното щастие във вида обещаван им от Холивуд, е, меко казано, гавра с всичко човешко. Неслучайно се наблюдава неестествено нарастване на броя на млади жени занимаващи се с активизъм (от какъвто и да е вид) – това е естественото проявление на липсата на онова, което женската природа иска и търси, а именно: да създава живот и да се грижи (жертва) за някой друг. Млади (и възрастни) бездетни двойки ‘осиновяват’ животни или пропагандират колко удобен е childfree лайфстайлът докато се чудят с какви сексуални девиации да запълват времето си, убеждавайки останалите, че това са ‘специални форми на интимност, които не всички разбират’.

Разбира се, това, отново, важи единствено за белите, християнски, хетеросексуални жени и мъже. Евреите и мюсюлманите се размножават с бесни темпове въпреки пренаселеността на Земята – самоопределящи се като ционистки и феминистки звезди като Миалим Бялик уточняват, че:


Най-вдъхновяващият акт на феминизъм е да покажем на жените как бебетата се привързват и да ги оставим да направят своя избор. (казано по отношение на защитата й на, така нареченето, привързано родителство).

Тук следва да се вметне, че оставянето бебе/дете да ‘се нареве’ и ‘самоуспокои’ (self-soothe) е един от най-използваните способи за травмиране (описан като такъв в няколко книги, писани от психиатри и психолози, чиято работа е била да травмират и дисоциират субекти За този метод пише в своя труд дори небеизвестният Фритц Спрингмейер (Fritz Springmeier), който е работил с МК субекти години наред. Няма животински вид, при който да се практикува ‘контролиран плач‘ – нещо, което дори Бг-мамите превъзнасят, обяснявайки авторитетно, че ‘двумесечни бебета плачат, за да се наложат и не трябва да им се позволява’, защото именно животинските майки винаги откликват на вика на потомството си. При животните не се наблюдава и отделяне на новородено от майка – нещо, което в Българските „майчини“ домове не подлежи на обсъждане, защото (според думите на акушерките): „Бебетата нямат място при майките„. И така, да обобщим – ако младите жени не са се поддали на пропагандата да убият неродените си деца, то те са подлагани на систематичен и неумолим тормоз (физически и психически) от лекари и сестри и отделяни от децата си, за да се наруши естествената връзка майка-дете (срещу позволяване на педерасите да присъстват на ражането на дете от сурогатна майка и веднага да го гушнат голи, за да имат skin-to-skin contact). Също така са всеячески убеждавани, че изкуственото мляко, следродилната депресия (нещо несъществуващо, но достатъчно убедително, за да се взимат деца от здрави семейства и да се пренасочват към човекофермата от хомо двойки) и последвалите отклонения в психическото, вербалното, емоционалното и физическо развитие на децата им са напълно нормални и често срещани.

Изключително интересни (за да не използваме друга дума) личности, които са от а) еврейски произход б) богати и многодетни семейства в) стари знатни родове са твърдо против оставяне на децата да се нареват и силно поддържат привързаното родителство (attachment parenting), са ‘за’ спането в едно легло с бебето, ‘за’ носенето му в слинг близо до майката навсякъде, ‘за’ стоенето на майката възможно най-дълго вкъщи и дори прекратяването й да работи, за да се грижи за децата си и ‘против’ ваксините. Съществуват множество изследвания, които свързват доброто самочувствие с това колко точно майката е откликвалана търсещото я бебе/дете и колко го е игнорирала. Второто води до развитие на нездрави модели за привързване, създаване на връзки и по-голяма вероятност от рискови поведения. Заключения от горенаписаното може да си направи всеки човек минал 5-и клас и усвоил четене с разбиране. Но да се върнем на абортите. След като не би трябвало да е останало съмнение за това какво са те в своята същност, нека се спрем и на също толкова важния въпрос ‘Защо?’



Стотици хиляди, дори милиони хора продължават със сляпа вяра да доверяват своето (и това на близките си) здраве, успех и живот в ръцете на „доказани“ авторитети. Т.е. повечето хора не губят време в разсъждения дали нещо е редно, морално и правилно стига то е да е легално. А когато учени, лекари, политици и публични личности го превъзнасят и подкрепят – то автоматично минава в графа ‘добро’ и ‘правилно’. Същото се случи с абортите, асистираната репродукция, хормоналната терапия, използването на стволови клетки и тъкан от абортирани деца в лекарства, ваксини и дори храни.

От това се получава един интересен парадокс, който създава сериозен когнитивен дисбаланс у повечето хора, които вярват в системата. Те не могат да си обяснят потресаващите статистики на мъртвородени деца; умрели при раждането (или след това) млади, здрави майки; увредени деца след ваксини или по време на раждане (поради употреба на форцепсили забавяне на спешно секцио), поради лекарски „грешки„, замърсяване и заразяване. И всичко това в бели Европейски страни, Америка и Канада. Само в Америка повече хора умират от „лекарски грешки“ годишно отколкото от СПИН, наркотици и тютюнопушене взети заедно. Просто не се връзва. Разбира се, не се връзва, само ако разглеждаме тези случаи като ‘грешки’. Ако просто ги приемем за целенасочена, злонамерена кампания – тогава всичко си идва на мястото. И тогава цялата дейност на организации като Planned Parenthood изобщо не изглеждат да са в услуга на обществото. Но за сметка на това – разкритията на хора отвътре за дейността им хвърлят още светлина върху тъжната действителност. Една, в която убитите неродени деца са ценен „материал“ за частни лаборатории, които използват стволови клетки, органи, кръв и части от телата на ембрионите.



Въпреки че, технически, продажбата на части от неродени деца е незаконна след регулацията от 1993, клиниките са намерили начин да заобикалят нормативния акт. По закон те ‘нямат право да придобиват, продават или да търгуват по какъвто и да е начин с човешка ембрионална тъкан, като същите действия важат на междущатско ниво’. Но тъй като Америка е страната на неограничените възможности, има легален начин търговията с абортирани деца да се осъществява напълно легално. Клиниките, които извършват аборти влизат в търговски отношения с лаборатории и трето юридическо лице, което се явява продавач на едро на фетална тъкан (абортирани неродени деца). Последният плаща такса на клиниката за ‘ползване на сградата’, което включва поставяне на свои работници (procurement agents), чиято работа е да събират части, тъкан и кръв от абортираните ембриони на място. Веднага след извършване на аборта, тези работници извличат желаните „продукти“ и ги изпращат на лабораториите, с които търговецът има договори. Първо, това показва, че служители на частни корпорации имат неограничен и нерегулириуем достъп до труповете на абортирани деца за собствени цели – нещо, което е абсолютен прецедент от законова, медицинска, социална и морална гледна точка. Второ, това им позволява да заобикалят гореспоменатия закон, защото те просто „взимат под наем мястото (т.е. съдовете), в които се съхраняват тъкани, органи и части на абортираните ембриони, а не ги купуват директно. Клиниката след това „дарява“ същите тъкани, органи, кръв и части от телата на убитите неродени деца на продавача на едро. Той, от своя страна ги „дарява“ на лабораториите, които се интересуват, като ги таксува единствено за „извличането им“. Това завършва легалната бизнес сделка.

Описано от дългогодишен работник, отговорен за „извличане“ в книгата Lovejoy: A Year in the Life of an Abortion Clinic (New York: Atlantic Monthly Press, 1996) by Peter Korn. (p 236-237) открива в детайли ужасяващата процедура:


Въпреки че манипулацията е привършена, ембрионът е все още обект на интерес. Пациентката, както повечето, вече е подписала формуляр, с който дава съгласие за извличане на материал от плода за целите на лабораторни изследвания. Медицински асистент, който работи за доставчика на биологичен материал, отнася подноса с тялото в друга стая, където използва пластичен контейнер-цедка, за да отцеди кръвта. Това отделя остатъците от накъсани крайници и телесни части на ембриона. След това същите се поставят в стъклена чиния и се измерват с прозрачна линия, за да се установи гестационната възраст на плода. По-рано същият ден, в клиниката е получен списък с нужните части от всички лаборатории, с които клиниката работи. Той съдържа спецификации за желана възраст и, в някои случаи, пол. Най-често поръчваните органи са черен дроб, гръбнак, панкреас и мозък.

Дори на самия сайт на Planned Parenthood – организация, която повечето хора свързват със сексуално здраве и просвета – се споменават „даренията“ им на фетална тъкан за изследвания. Но въпреки че никъде не се говори за пари, достатъчно бивши служители проговориха за безчовечните практики на препродаване на аботирани неродени деца, които са разфасовани и продавани на части. Това включва и „извличане“ на биологичен материал от абортирани деца, които все още се мърдат в прозрачната чиния. Други бивши служители описват как, за да се „извлече“ мозъка – се прави разрез от под брадичката през цялото лице на детето до горната фонтанела.

Изнесени са дори списъци с цените на всички търсени биологични продукти от неродените деца. И това се случва не само в Америка. Наскоро Английската NHS заяви промяна в политиката си спрямо майки с неродени деца, в чието вътреутробно развитие се наблюдават отклонения. Поради „хроничен недостиг на органи за присаждане“, майките ще бъдат съветвани да изнасят децата си до 37ма гестационна седмица (9и месец), след което да се предизвиква раждане и мъртвородените(?) деца да бъдат ползвани за органи. Това повдига един много важен въпрос по отношение на „дарението“ и присаждането на органи, а именно – кой преценява дали даден човек е мъртъв и органите му могат да бъдат ползвани. При положение, че всички бебета изплакват чак след като белите им дробове бъдат прочистени, кой може да гарантира, че здрави, жизненоспособни деца няма да бъдат оставяни да умрат, за да бъдат ползвани за резервни части? И при положение, че тези деца струват толкова много на части, кой ще гарантира, че лекарите изобщо ще имат стимул да се борят да реанимират новородени дори с минимални здравословни затруднения? Ако майките и децата трябва да се надяват само на съвестта и Хипократовата клетва на касапите си, то отговорът (и ситуацията) са повече от ясни и отчайващи.



Отива се дори по-далеч да се предлага въпросните ‘некачествени’ деца да бъдат ‘поддържани’ в инкубатори до момента на взимане на желания са присаждане орган. Разбира се, това ще се извършва „само“ с деца в клинична мозъчна смърт, но 1. дали и 2. какво е клинична мозъчна смърт и съществува ли изобщо? При наличието на случаи на много хора, които въпреки лекарската диагноза, са реагирали на допир/говорене на близките си хора и/или са се събуждали след изпадане в клинична смърт – доколко е редно човек в такова състояние моментално да бъде зачисляван за разфасване на части? И, отново, ако той струва стотици хиляди долари на парче докато лечението му „бърка в джоба“ на държавата/болницата – доколко лекарите ще са мотивирани изобщо да спасяват човешки животи спрямо да се превърнат (а повечето вече са) във фермери отглеждащи хора за трансплантация на органи?

Разбира се, пациентите нямат причина да се съмняват в честността и коректността на лекуващите ги. Не е като лекари да са постоянно изобличавани в скандали с трафик на органи, допускане на лесно предотвратими грешки или фабрикуването на неверни илюстрации и данни, които приравняват човешкия ембрион до този на „други“ гръбначни животни. И докато е възможно да се поспори за преднамереността в първите две от гореизброените случаи, то остава да се поспори за продължаващото присъствие на отдавна доказано невярната илюстрация на Ернст Хекел за вътреутробното развитие при гръбначните животни и човека. Еврейският учен може да се е объркал чистосърдечно, но е жалко как не се объркал по посока на повишаване на значението на човешкия ембрион, а не на омаловажаването и приравняването му до ембрионите на риби, костенурки и пилета. Още по-жалко е как „учени“, „педагози“, политици и „биолози“ продължават да се бъркат, оставяйки същата илюстрация в учебниците по биология на подстрастващата младеж, възпитавайки ги в нужното уважение към собствения им биологичен вид. Същите млади хора, които после без проблем и капчица морален свян ще убиват неродените си деца, защото са просто ‘купчина клетки’.

По отношение на морално-религиозния компонент, би било трудно да не теглим паралел между абортите и широко-разпространените практики на жертвоприношения на деца и бебета (неродени и новородени) сред всички съществуващи цивилизации с изключение на Християнската. От ацтеките до шумерите, инките, египтяните, маите и всички примитивни индонезийски, африкански и аборигенски племена до израелитите, финикийците, гърците, картагените, спартанците и римляните – историческите извори изобилстват от описания на начините, по които знатните (и останалите) прослойки на обществата са извършвали жертвоприношения с цел омилостивяване на божествата [си] и/или извличане на някаква лична облага (по-висок статус, успех в търговията, богатство, т.н.). Един от основните аргументи на модерните млади жени в днешно време е колко просветено, развито и интелектуално е човечеството днес. Ако оставим настрана купчината факти, доказващи противното, следва да зададем един логичен въпрс – с какво днешните аборти са по-различни от ритуалното жертвоприношение на деца в миналото? Не е ли „изборът“ на майката да „жертва“ детето си, за да има живота, който иска – сделка, в която тя се разплаща с живота на нероденото си дете? И това нейно желание, най-често обяснявано с израза ‘нежелана беременност, да поддържа „лайф стайла“, който „заслужава“ (кариера, образование, избор на партньор, време за задомяване, правене на извънбрачен секс) не е ли извличане на лична облага за сметката на чуждия живот, който тя позволява да бъде изхвърлен в канала на медицинския кабинет? Невъзможно е да се отрече абсолютното припокриване на аборта с характеристиките на ритуалното жертвоприношение на потомството – едно варварско действие, което повечето модерни хора смятат за изкоренено отдавна. Докато не се огледат около себе си…

Изобщо, в днешно време е много модерно и е белег на висока култура да не желаеш да се възпроизвеждаш, да можеш да абортираш нероденото си дете докато не си „напълно финансово, професионално и личностно подготвен за такава стъпка“ и да държиш броя на децата си до абсолютен минимум с мисъл за благото на природата и света като цяло. Движения като това на Обществото за Доброволното Измиране на Човечеството (Voluntary Human Extinction Movement, VHEMT), както и това на childfree двойките (стартирано от феминистката Маргарет Зангер, която основава Лига за Контрол на Раждаемостта през 1925 – финансирана от фондацията на Рокфелер – която впоследствие се превръща в Planned Parenthood) го доказват. Затова и открито обсъждат способи за извършване на аборт в домашни условия, а лекари, демографи, социолози, политици и всякакви „интелектуалци“ въодушевено подпомагат по всякакъв начин намаляването на раждаемостта сред белите, хетеросексуални християнски семейства.



И докато личният избор е нещо наистина неприкосновено, то общият морален дълг не е. А когато социалната матрица се размести до там убийци да настояват за подмяна на изрази и думи, за да не се натоварва излишно съвестта им – вече границите на редно и нередно са отдавна преминати. Донякъде е удивително колко въодушевено мъжете и жените приеха за нормално нещо толкова ужасяващо като убийството на собствените им неродени деца, само и единствено поради удобството да вършат каквото искат без никаква отговорност. Удобство, търсено на цената дори на късни аборти в третия триместър, като тези извършвани от американския лекар Кермит Госнел. Понастоящем услужливият „лекар“ излежава няколко доживотни присъди, защото повечето от абортираните от него деца са били живи след предизвиканото преждевременно раждане и той ги е убивал, прерязвайки гръбначния им нерв (а в някои случаи напълно обезглавявайки ги). Стотици жени са се възползвали от услугите на ‘лекаря’, като освен пари, той е запазвал разни „сувенири“ от убитите деца, като отрязани крайници). Очевидно човешката природа наистина е способна на чудеса в името на моралния релативизъм, когато става дума за лична изгода. Жалко, че по-трудно й се отдава да противодейства на унищожаващите я отвътре механизми, които ни съсипват физически, духовно, и морално.

A моментът на създаване на нов живот е нещо красиво, неповторимо и божествено. Въпрос на личен избор е дали ще го приемем или отхвърлим.

https://occultknowledge.wordpress.com/2017/05/07