Законът на Октавите

Беседи Музика,

Едва ли някой се нуждае от убеждаване, че света, в който живеем е един огромен океан от светлина, звуци, колебания, приливи и отливи. Че всичко, което познаваме, виждаме, пипаме, създаваме е в постоянен танц от максимуми и минимуми, от възходи и падения. СВЕТЪТ Е ВЪЛНА!

Три са характеристиките, определящи вида на една вълна: честота ( ν ) , период ( Т ) и дължина на вълната ( λ ). В съвременната наука всяка една от трите характеристики има някаква граница, някаква стойност, отвъд която няма коректни предположения за процесите и връзките между обектите. За дължината на вълната λ такава пределна стойност е 10 на -33 степен сантиметра. За времето Т – 10 на -43 степен секунди, а за честотата ν – 10 на 43 степен Херца. Честотата и периода са спрегнати величини, зависими една от друга обратно пропорционално.

Вълната притежава още една основна характеристика – амплитуда ( А ), която изразява степента на отклонение в положителна или отрицателна посока на трептенето. Но върху амплитудата ще се спрем малко по-късно.
Нека продължим с една систематика:

Систематика на обектите според дължината на вълната (на основата на схемата на С.Сухонос от 1981 г.)



Какви обекти, сили и взаимодействия владеят Вселената вляво и в дясно по тая схема засега можем само да гадаем. Но логически погледнато могат да бъдат два типа:
Безкрайно отворени по посока на микро и макро света.
На определен етап става качествен преход от безкрайно малкото към безкрайно голямото или Метавселена от типа „Уроборос“ – змия, захапала собствената си опашка. Това са различни класове на цикличната вселена.

И тъй като съвременната наука не дава отговор на тези въпроси ние можем да почерпим знание и мъдрост от философията на така наречените „езотерични“ учения. Обърнем ли се към тях бързо ще разберем, че за разлика от физиката, математиката, астрономията, които разглеждат границите на Съществуванието едва през последните няколко века, теологията, херменевтиката, метафизиката от хилядолетия се занимават с този проблем!

Една съвременна теория, облегнала се на този многовековен опит е изказана от И.Гурджиев. Според него всичко започва от Абсолюта ( Бог, Природа, Съзидание ). Абсолюта – това е „Лъчът на сътворението“, символизиран от Единицата. Абсолюта създава огромно количество светове, които ние наричаме „метагалактики“. Тези метагалактики ги обозначаваме с 3-ката. О тях след бифуркация ( разделяне ) се образуват отделните галактики, в частност и нашият Млечен път. Всяка една от галактиките се състои от известен брой звездни купове ( изразени с 6 ). С числото 12 представяме всяка отделна звездна система. 24 е числото, изобразяващо планетите в една система. Нашата планета Земя можем да представим с числото 48. Порядък 96 представя планетарния разум, в частност Човека като граница между два свята – материалния и духовния.
Както казва авторът:
„Веригата от светове, съставляващи Абсолютното, всички галактики, звезди, планети, включая нашето Слънце и нащата Земя представляват Лъч на Сътворението, на пътя на който се намираме и ние. Лъчът на Сътворението в пълна степен се явява за нас Света, защото Абсолютното поражда множество ( възможно дори безкрайно ) от светове, всеки от които създава свой собствен Лъч на Сътворението…“
Използвайки традициите и възгледите на древните В.И. Донцов разглежда седем състояния на космическата материя:

1. Атоми на първичната духовна материя на Божествения свят.
2. Атоми на света на Монадите.
3. Атоми на Духовният свят ( Нирвана ).
4. Атоми на света на Блаженството ( Интуиция ).
5. Атоми на света на Енергиите, Огнения свят ( Менталното ).
6. Атоми на света на „Тънките“ материи ( Астралното ).
7. Атоми на света на Материалното ( Физичното ).

Самият човек според него притежава седем тела като космичен феномен. И тези седем тела откриваме почти във всички източни и древни философски системи. А от друга страна – все повече съвременни учени занимаващи се с физика, биология, психология признават тази структура. Признават под една или друга форма съществуването на седем различни еманации на Човека:

1. Физическо тяло.
2. Ефирно, енергийно тяло.
3. Астрално тяло ( еманация на желанията ни ).
4. Ментално тяло ( изградено от мислите ни ).
5. Казуално тяло ( обект на причинноследствените връзки ).
6. Атман.
7. Монада – Абсолютния дух или частица от Божествения разум.

Седмицата в тези класификации не е случайна. Тя е породена от един от главните закони на Мирозданието:
ЗАКОНЪТ НА ОКТАВИТЕ: това е механизъм за преминаването на количествените натрупвания в качествени изменения. Всеки процес в своето развитие минава през седем степени от своето възникване до завършеността си. От пораждането си на дадено структурно ниво, до прехода си на горно, по-висше, всеки процес извървява пътя на една ОКТАВА.

Този механизъм е един от основните „езотерични“ закони на развитието. Всяка еволюция или инволюция преминава в права или обратна посока през степени на самоорганизация, характерни с определени вибрационни характеристики на обектите.
Един обект, съществуващ както казахме в седеммерно пространство има присъща честота на трептене. В предишната част казахме, че вибрациите се характеризират с честота на трептенето, дължина на вълната и амплитуда. Едноизмерната вълна разкъсва вселената на мономерното пространство и създава чрез своята постоянна вибрация двумерно. Първоначалната материална точка чрез своето постоянно усложняващо се движение и взаимодействайки си с останалите обекти в Едномерната вселена постепенно еволюира. Преминавайки през седем степени на самоорганизация в един момент количествените изменения в движението и състоянието и стават качествени. И тя се превръща в двуизмерен обект. Нейната собствена честота, присъщата и вибрация „израства“ с една октава.

Двуизмерният обект обаче продължава да трепти, взаимодейства, самоорганизира се, променя се количествено до достигане на един нова праг след седем степени на структуриране. Вибрацията преминава във нова октава, обекта „открива“ за себе си нови простори и възможности, ново измерение…
И за да доразвием и разширим класификацията на обектите в познатата ни Вселена преди възникване на физическото ни тяло, което е триизмерно имаме още два типа обекти – тела, в по-нисшите измерения:
Едноизмерни тела – така наречената от нас „нежива“ материя.
Двуизмерни тела – растителния свят.

Числото 7 винаги се е приемало за магическо, свещено число. В почти всички религии и митологии с него е обозначавано Сътворението. И първата алюзия, която ни идва на ум е тази с описанието на Сътворението на света от Бог за седем дни в Библията.
Законът на октавите е формулиран през вековете многократно, по различни начини и от различни хора. Тук ще се спра на тримата най-известни учени, достигнали до идеята за седемте степени на прехода от количество към качество.

1. Питагор.
Както и за много неща, така и тук Питагор е първият в гръко-римският античен свят, който разработва концепцията за тонове, вибрации, хармонии и музикални октави. Именно на него принадлежи и вибрационния модел, описан математически в теорията му за „Музиката на сферите“.
За Питагор музиката е висше божествено проявление на математиката и нейните хармонии са подчинени на строги закони за съотношения и пропорции.
Легендата разказва, че веднъж Питагор размишлявайки преминал покрай работилницата на един медникар. Заслушал се в звука на ковача при ударите на чука върху наковалнята и метала. И само с помощта на слуха си Питагор успял да определи различията при кънтене на различните по вид и дебелина метали. Нещо повече – извлякъл математическите зависимости между звуците, оценил и измерил звука при хармониите и дисхармониите. Достигнал до идеята за музикален интервал ( дължина на вълната ).
Експериментирайки вече в дома си той открил, че първият звук от дадена октава се отнася към първият звук от долната октава в съотношение 2:1.

Или изказал Законът за октавите по друг начин:
1.Височината на първият звук на горна октава е удвоената височина на първият звук на по-ниската октава.
2. Височините на два съседни тона в седемтонната гама са в съотношение 1,12, което е много близо до квадратен корен от 5 =1,118. Тук вече получаваме страните на един „питагоров“ правоъгълен триъгълник – 1:2:1,118 или 12 + 22 =(qrt 5)2 .


Джон Александър Рейна Нюлендс

Втори вариант на Закона на октавите изказва през 1864-1865 година Нюлендс. Той го формулира във връзка с опитите на химиците по онова време да създадат система за класификация на химичните елементи. Четири години преди Менделеев и неговата Периодична система Нюлендс създава класификация на базата на „химичните“ октави! Той приема, че инертните материали не „вибрират“ и поради това не образуват химични съединения в обикновени условия. Тях ги отделя в нулева група. Останалите разпределя в седем групи според атомното им тегло и активността помежду им при образуването на хим. съединения (брой валентни електрони в последния електронен слой ). За него реакциите между елементите са като музика, написана от Твореца Бог, а съединенията – хармонии със собствена вибрация! Въобще Нюлендс е бил много колоритна личност, особено ако прибавим и факта, че е един от доброволците в армията на Гарибалди! Приживе е бил и осмиван и награждаван, но по-подробно вижте в Уикипедия:



Третата формулировка на Закона дават в началото на ХХ век Гурджиев и Успенски. Всъщност Успенски публикува в своя книга изказаният от Гурджиев по-рано принцип за космическите октави, известен днес като „Лъчът на сътворението“. Той пише:
“ За да вникнем в смисъла на този закон е необходимо да разглеждаме Вселената като изградена от вибрации. Тези вибрации се извършват във всички видове, аспекти и плътности на материята, изграждаща Вселената, от най-фините до най-грубите и проявления; те се пораждат от различни източници и се разпространяват в различни направления като се срещат, пресичат едни други, сливат се помежду си, затихват, противодействат си и т.н…“
Авторът смята, че правилното и постепенно развитие на октавите може да се наблюдава във всички проявления на живота, в природата, в действията на човека.
Гурджиев внася едно съществено допълнение и уточнение към Закона за октавите. Той показва, че съществуват три типа интервали в октавата:
– първият представлява съотношението 9/8 в интервалите „до“-„ре“, „фа“-„сол“ и „ла“-„си“.
– вторият в съотношение 10/9 между „ре“-„ми“ и „сол“-„ла“.
– третият – 16/15 в интервалите „ми“-„фа“ и „си“-„до“.
Последният интервал се приема за полутон. Гурджиев разтълкува значението на всеки от интервалите:
Първият интервал притежава сила, целенасоченост, олицетворява праволинейното движение.
Вторият е по-слаб, но все още не се нуждае от привнесена енергия.
Третият е инволютен, олицетворява, колебанието, забавянето, отклонението от праволинейното развитие.
Според Гурджиев Законът на октавите обяснява три основни явления:
1. Във Вселената нищо не стои на едно място, не остава там, където е било в предишен момент, не остава такова, каквото е било. Всичко се движи или по възходящата или по низходящата линия на октавите.
2. Във възходящото или низходящо развитие на октавите постоянно се наблюдават флуктоации – падения и подеми.
3. Силите, които пораждат измененията във Вселената имат постоянната тенденция да се отклоняват от праволинейното направление.                                                                                                                                                                                                   

ОРФЕЙ И ЗАКОНЪТ НА
ОКТАВИТЕ                                                                                                                      
Първата формулировка на Законът прави преди 2500 години Орфей. Дали знанията му са заимствани от обучението му в Египет или то само е послужило като катализатор за идеите му едва ли някога ще узнаем. Факт е обаче, че той прави първата „революция“ в музиката. Изкусен музикант на лира, той създава седемструнната лира без резонаторна кутия, която древните наричат на негово име -„арфа“ („арфея“). Нещо повече – стига до идеята за структуриране на звука в седемстепенна система. Закодира тази система в осемточковия меандър (октава). Изразява височината на всеки тон като отсечка. Намира съотношението между височините на тоновете и го изразява графично в спиралата на меандъра:
„До“ спрямо „ре“ е в съотношение 8 към 9.
„Ре“ спрямо „ми“ – 9/10.
„Ми“ спрямо „фа“ – 15/16, което се явява полутон.
„Фа“ спрямо „сол“ – 8/9.
„Сол“ спрямо „ла“ – 9/10
„Ла“ спрямо „си“ – 8/9.
Накрая преходът към горна октава „си“ спрямо „до“ е също полутон 15/16.
Ако височините ги изразим чрез най-малките възможни цели числа ще получим следните размери на отсечките в орфеевият меандър:
„До“ – 24 единици.
„Ре“ – 27 единици.
„Ми“ – 30.
„Фа“ – 32.
„Сол“ – 36.
„Ла“ – 40.
„Си“ – 45.
„До“ – 48.Височината на една октава (от „до“ до „до“ включително) е равна на 250 единици. Средната височина на един тон е 31,25. Или средата на една октава се намира малко под тона „фа“. Това е много важно за следващото екстраполиране, което ще въведем.
А именно – замяната на тоновете в октавата с чакрите в човешкото тяло!


ДРЕВНА ГЪРЦИЯ
Съществува легенда как Питагор ( 570 – 495 г. пр.Хр.) успял да укроти и усмири разбеснял се младеж. Момъкът разбрал за изневяра на любимата си и решил да си отмъсти като запали дома и. За късмет наблизо минавал Питагор с учениците си. Като видял, че не става с думи философа накарал един от учениците си флейтист да засвири. Но за да засили въздействието на музиката казал на изпълнителя да промени лада от фригийски на сподейтски. Като чул мелодията ревнивецът се отказал да пали. Така Питагор успял не само да спаси дома на прелюбодейката, а навярно и целият квартал, тъй като къщите в древногръцките полиси били близо една до друга и изградени предимно от горими материали…
Едно от важните понятия в етиката на Питагор е „евритмията“ – способността на човека да намери верният ритъм във всяко проявление на живота, материята, времето, природата, боговете и хората. Не само в песните, танците, мелодиите, игрите, говора и речта, но и в жестове, мисли, постъпки; в раждането и смъртта дори! Чрез намирането на този верен ритъм човек, разглеждан като своего рода микрокосмос, може хармонично да се впише в ритъма на полиса, след това на държавата и накрая в ритъма на цялата Вселена и Боговете, които властват над нея.
Около 2500 години по-късно уникалният Учител Беинса Дуно – Петър Дънов доразвива и усъвършенства системата, създавайки своята „паневритмия„. Много малко от хората в Бялото братство сега проумяват идеята на Учителя и глъбинната връзка с Питагорейството, а от там и с орфизма! Но това е друга тема…

Друг велик древногръцки философ – Платон ( 427 – 347 г. пр. Хр.) твърдял, че развалата в нравите на едно общество започва с развалата на музиката, която се изпълнява и слуша! ( Като че ли писано от наш съвременник, нали?!!) Колкото повече музиката се отдалечава от хармоничната, колкото повече се нарушава лада, толкова по-бързо в душата на слушателя прониква безсрамието, безчестието, злобата, негативните мисли и чувства. Ритмите и лада, според Платон, въздействат на мисълта, като я подчиняват и моделират. Затова най-добрата защита на Държавата – това е музиката. Тя трябва да е добре структурирана и плавна, скромна и проста. Философа и неговите последователи смятали, че е допустима и оправдана само такава музика и само такива инструменти и изпълнения, които възвисяват личността до потребностите и изискванията на обществото!

Идеите на двамата велики достигат своята завършеност при последният от триадата титани на мисълта в Антична Гърция – Аристотел ( 384 – 322 г.пр.Хр.). Той разработва учението за „мимезиса“ – изразяването на представата за вътрешния свят на човека и способите за въздействие върху него с помощта на музиката. В теорията за „мимезиса“ било въведено още едно основополагащо понятие – концепцията за „катарзиса„. Това е процеса на изчистване на душата на слушателя, зрителя в процеса на възприемане на изкуството, отразяващо околния свят, човешките характери и страсти и поразяващо със своята правдивост и красота.

Цивилизацията наследява от Антична Гърция концепцията за трите типа музика:
1. „Musica mundana„.- Музиката на Вселената
2. „Musica humana„. – Музиката, която звучи в човека
3. „Musica instrumentalis„. – Инструменталната музика и акустиката на всички предмети в заобикалящият ни свят.


СРЕДНОВЕКОВИЕ

Концепцията, че в душата на човека и в неговото тяло звучи музика, породена от същите хармонични и математически пропорции, както при движението на небесните тела е възприета и доразвита от канцлера на император Теодорих – Беотис (480-524 г.).

По-късно тази теория е доразвита и популяризирана от великият Йохан Кеплер .

Кеплер е назначен през 1612 г. за главен математик при двора на императора на Горна Австрия. По същото време той изказва твърдението за „музиката на сферите“. В книгата си „Хармонията на света“ той повдига темата за симфонията на света, за стройната система на организация на всички планети, подобно на отношенията между тоновете в октавите. Той изчислява с помощта на хармоничните транспозиции, изведени от траекториите на планетите основните звуци, гами и мелодии, коит го довеждат до идеята за „многогласната хармония на планетите, звездите и космическите тела“ и как биха звучали в първият ден на Сътворението.

Невероятно и учудващо е как тези древни и почти фантастични теории кореспондират и са в съзвучие с най-новите научни представи, породени и провокирани от Теорията на относителността на Айнщайн.

Според представите на Харбургер именно музиката олицетворява геометрията на многомерната природа, при което разнообразието отмервани интервали време и звуците, изграждащи музиката се доближават най-много до геометрията на Вселената. Или както казва Ансерм – „звуците, които създават музиката винаги се съчетават така, че да образуват логаритмични системи…“.

Духът на Питагор можем да открием и в съвременната „хармонична картина на света“ на Ханс Кайзер. Неговата „Хармония“ не е тъждествена с хармониите в музиката, а е много по-общо понятие.

Той намира например характерно тризвучие в геоложкия строеж на земята и се опира при това свое твърдение на наблюдения, при които вълните при земетресерията в различните зони и в различните породи в недрата на Земята се предават по различен начин. А радиусът на тези зони напомня на дължината на струните на dur-акорда и породените обертонове. Тази „тризвучна“ структура на недрата на Земята води до представата, че нашата планета е един вид „огромен акорд“, което пък напълно съответства на античната представа за „musika mundana“.

Античните автори пък олицетворявали „musika humana“ с представата за музиката и ритъма, звучащи в ритъма на човешкият пулс. Тази идея произтича от лекарят Херофилос, който е живял около 300 г.пр.Хр. в Александрия. След него постепенно твърдението е прието освен в медицината и в средновековната теория на музиката.

През XIII век Роджър Бейкън (1215-1295 г.) в своята книга „Opus tertium“ сравнява ударите на кръвта с ритмиката в музиката. Той се опитва да изгради система за диагностициране на пулса според музикалните канони, като твърдял, че добрият лекар трябва да може да чува „музиката на кръвта“ и да познава музикалните закони.

Преди него същото твърдял и великият Авицена ( 980-1037 г. ) в своята „Книга на изцелението“, където посвещава цял раздел на взаимовръзките между пулса и музиката. Тази книга е преведена от арабски на латински през XII век и става основен медицински учебник и наръчник през Ренесанса в Западна Европа. Чрез книгата се въвеждат и идеите на Херофил, изказани хилядолетие по-рано.

Ето защо през Средновековието при обучението по медицина се наблягало и на овладяването на изкуствата. През XIII век дори това изискване става задължително за университетското обучения. Така например в медицинският университет в Париж след 1426 година е записано официално, че студентите-медици за да получат титлата „доктор“ трябва да бъдат атестирани по различни видове изкуство. Това предполагало всеки един от тях да е минал през задълбочен курс по теория на музиката!

За основоположник на мирогледа за света като музика се приема митичният тракиец Орфей. Отначало при лечение се практикувало „целебното“ пеене, а в последствие с изобретяването на инструментите – и „целебната“ музика.

Още Омир споменава на различни места за използването на музиката за лекуване и защита от чума ( в „Илиадата“ ). Там се разказва как през 665г.пр.Хр. Талет от Крит бил изпратен по заповед на Оракула в Спарта и с пеенето си избавил жителите на Лакедемон от чумата.
Древногръцката система за лекуване със звук била наречена „Ethos“ и включвала освен пеенето и свиренето на два инструмента. Единият е Aulos (подобен на обой) и вид струнен инструмент, подобен на лира. Чрез тях се пораждали и усилвали различни чувства и страсти, които се противопоставяли на болестта. Възбуждащото действие на Aulos-а използвал при лечение и Асклепий ( 124-60 г.пр.Хр.) за да освобождава хората от меланхоличното им настроение. Лирата пък била използвана от древните музикални терапевти за изчистване и хармонизиране на душата на човек.

През XIII век вече считали, че музиката е основно средство за борба със стареенето. В първият публикуван труд по геронтология – „Gerontocomia“ Габриел Зерби обяснява този ефект с наличието в мелодията на ред, подчинен на строго математични принципи; на хармонии, които са жизнеутвърждаващи и присъщи за човека.

Други средновековни учени откривали връзка между музиката и лечението на психически заболявания, особено депресии.

Има много разкази и легенди за въздействието и влиянието на музиката.

Например историята за арфата на Давид, излекувала депресията на цар Саул.

Или за 10-годишния Шопен, който умеел с изпълненията си на фортепиано да предотвратява изблиците на бяс на полския владетел.

Друг пример за музикална психотерапия е от времето на испанският крал Филип V. Когато изпаднел в тежка депресия единствено музиката можела да го застави да стане от леглото и да се захване с държавните дела.                                                               
ХХ – ти ВЕК

През 1941 г. Дж. Алшултер разработи метода на изопринципа, според който лекарят преценява духовното и психично състояние на пациента и подбира музика, която да е в съответствие с тях. За депресивни състояния използвал музика в спокойно темпо, а за възбудени – в бързо.

Значително по-силно е въздействието обаче не при слушане, а при музициране. Доктор Хенрик Ханзелман прави редица изследвания и наблюдения при които установява, че музикантите използват композирането активно за самотерапия. Артистите често се намират на границата на неврозата и собствената им музика служи като отдушник на натрупаното напрежение. От друга страна чрез музиката си творците успяват да преодолеят болки и страдания, дори страха си от смъртта. По този начин музиката метафорично се сродява с теологията.

И още нещо особено важно за музикалната терапия – всички произведения, в това число и музикалните, носят енергийния отпечатък на своя автор; неговите емоции, мисли, чувства…

Тялото на човека може да бъде представено като жив звуков генератор и приемник-резонатор на звуци и вибрации. Знаем, че човек не само е формиран от трептения, но и живее сред океан от вибрации. Затова звукът е от огромно значение. Той влияе върху нашето настроение, нашите чувства, желания, стремежи, мисли, усещания и емоции…

От векове учените се стремят да вникнат в същността и природата на звука. В своите изследвания те навлизат все по-навътре ипо-надълбоко в царството на атомите и субатомните частици. И откриват, че колкото повече навлизаме в света на микроскопичното, толкова повече пустота откриваме. Но в тази празнота властват трептения с най-различна честота, създаващи „зони на интерференция“. И установяват, че именно вибрациите са в основата на всички процеси и явления в Природата.

Тази „празнота, която обвързва“ всъщност е пространството, измеренията, в които е разположена „пяната на вероятностите“. Тя съдържа и поддържа Неявният (Непроявен) ред във Вселената.

И всяка материя, която се появява и проявява всъщност е резултат на интерференцията от вибрациите, пронизващи Вселената (стоящи вълни) и съзидателните импулси на изпращаните от нас мислоформи (холодайни).

Вибрациите са безкрайни и безкрайно разнообразни по своята структура. Някои от тях са с такава дължина на вълната и честота, че дори нашите висши планове и тела не възприемат.

Вибрациите пораждат при своето проявяване в нашият, физическия свят и тоновете, и звуците, и цветовете, и светлината, мириса, осезанието, ритъма. Всички тези проявления на трептенията влияят върху всяка една част от организма ни и върху структурата на природата. Нищо не остава извън обхвата им, индеферентно и незасегнато.

Постоянно имаме сблъсък между различните вибрации. Тяхното усилване или противодействие, тяхната трансформация…

Наблюдаваме два основни типа процеси, осъществявани от и с вибрациите сред Проявената природа на Вселената:
Интерференция – процес на Пресъздаване на Природата от Разума посредством мислоформи.
Дифракция – процес на възприемане на Природата от Разума посредством „аватари“ (отражения) на Реалността.

Възприемането на един обект от Проявения ред на Природата от огромен брой холографски „платна“ (Разуми) става чрез неговата дифракция (разлагане). При това той остава цялостен, но различен за всеки един рецепиент.

Пресъздаването е резултантна интерференчна картина на всички цялостни мислоформи, насочени и изпратени от силата на мисълта на огромен брой Разуми към Пяната на вероятностите…

В тези две основни функции на съпоставяне между Явният (Проявеният) ред на Вселената и Неявният (Непроявен) ред на Вероятностите участва всяка една материална частица и всяка една вибрация в нея или с нея.

Когато възприемаме света, ние го опознаваме комплексно, едновременно с всички наши сетива и всички наши способности на целият сбор от телата ни (физично, енергийно, астрално, ментално и т.н.).

Когато Пресъздаваме света, това е резултат от Общата интерференчна картина, създавана от вибрациите на всички наши части, на всичка наши планове на съществуване.Ние сме творения на Универсален разум (Бог) и творим Универсален разум. Бог е в нас – цялостен и съвършен. И ние можем да бъдем Божествени – цялостни и съвършенни!                                                                                                                                           Законът на Октавите