Функцията на светлината и тъмнината в платформата - 6ч.

Огън


When you light a candle, you also cast a shadow.

― Ursula Le Guin



Писал съм за страстта достатъчно, за да е ясно значението на „огъня отвътре“. Това е персоналната ти история. При следването на естествената ѝ геометрия – това ще те води през многообразието на Всичко Което Е, учейки те едновременно да умираш за самата история, което евентуално може да те отведе до края. Парадоксът иска да бъде живян, за да бъде разбран. Минаваш през история, за да можеш да я отхвърлиш.

В случая тук обаче, искам да говоря по-скоро за физическия огън.

Той е единственият елемент от 4-те, който идва от подземния свят[107], което прави работата с него различна. Защото чрез практиката с огън човек може да интегрира много неща за умирането, собствената си алхимия и – разбира се – Черното слънце.

Лично аз се занимавам с по-съзнателното правене на огън от около 3 г. За него може да бъде написана цяла книга, но колкото повече време прекарвам с него, толкова повече си давам сметка колко не знам, което направи описването му на хартия малко детински quest.


С огънят се общува, той бива призоваван. Ти не просто „палиш огън“ – ти го инвокираш.

Първо, защото той идва отдолу и второ, защото огънят е манифестация на творчество (затова твоята страст/огън, обикновено е форма на творчество). Затова огънят е единственият елемент, който не съществува естествено в природата. Той се манифестира при ексклузивни обстоятелства, когато се твори нещо.[108]

„This is bullcrap – хората са палели огън, за да се топлят, а не да творят неща!“ (селташко провикване от публиката)

Also true.

Но те стимулирам да погледнеш отвъд привидността на това.


Митологията възниква от огъня. Преди огъня – няма разказвачество.

Ето защо обичам да казвам, че огънят е първия storyteller – той за 1 път дава възможност на човек да създава светлосенки. Което носи истории. Преди огънят – няма човек.

Буквално – първобитната човешка история[109] започва с откриването на огъня и точно поради това, когато си около огъня започват да се разказват истории. Двете тропи просто се привличат и генерират една от друга. Преди ерата на масмедията и интернет – огънят е бил „горският телевизор“. Племето е стояло около огъня и там са е генерирал фолклора. На огън се готви, лекува и решава всичко важно за tribe-а. Около огънят възниква митотворчеството и затова – той твори. Той разказва историите си и може да отрази твоите собствени такива, като единственото, което правиш за целта е да погледнеш в него.

Митологията е карта на човешкото съществуване. Всички метафори за излизане от Играта са в нея именно защото идва от подземния свят благодарение на огъня. Огънят е нещо междинно между Черното слънце и Всичко Което Е. Ето защо той хем носи светлина, хем можеш да видиш тъмнината в него. Той не е просто оранжев и жълт – в него има „черна светлина“.[110]





Огънят е онова, което прави връзка между светлината и сянката





Можеш да запалиш свещ и да го видиш сам, I shit you not.

Точно това е причината поради която всички магически ритуали въвличат използването на огън. Дали ще става дума за жива клада или множество свещи – това е неминуемо.[111] Именно защото огънят представлява нещо като blend между двете слънца и присъствието му само по себе си вече е фактор нещата да се канализират. Затова и когато е вечер и декорираш дома си със запалени свещи – те вкарват воал на магичност (всеки е усещал това). Защото огънят съчетава качества на подземния и междинния свят. Този елемент е „in between“ и е нещо като „преходен“, което го прави толкова важен в окултизма. Тъй като магията идва от тъмното, огънят се явява перфектния медиатор, защото той самия съдържа тъмнина – все пак я донася от долния свят. Затова и неговата текстура е изключително нефиксирана (повече от на всеки друг елемент) – всеки един кадър при него е различен.[112] Той може да ти разкаже за живота и смъртта, защото носи и двете дори с начина по който се проявява – събира около себе си живот, но за да го има – изгаря и трансмутира материя, носейки унищожение.[113]



Огънят винаги се държи ниско долу, защото той излиза от земята – тя е неговата „дюза“ и играе ролята на „пропускателен пункт“.[114] Поради тези обстоятелства, интуитивната форма, по която всички строят огнище – е квадрат. Защото земята е квадрат, тя е решетка, така че самата форма я репрезентира и държи огъня в параметри (което е и целта на огнището). Точно затова тайният ключ за огъня е разбирането на „4“.Той зависи от 4, защото земята е неговия шлюз. Той нахлува, зависейки от 4.[115] Камъкът е този, който побеждава огъня. В проявеното 4 му е господар. Лавата, колкото и гореща и помитаща да е – при изстиване отново се връща към камък. Защото в Мидгард – 4 доминира :)

Макар да зависи от квадрат, самата геометрия на огъня е триъгълна (даже така се отбелязва в алхимията). При опит да бъда по-точен, отнасяйки нещата към 3 измерения – тя е конична или пирамидална. И понеже е така, най-добрата форма на клада, която може да бъде построена е именно на пирамида. Затова и огън пламва най-лесно именно при такава заготовка – понеже той я тълкува като калъп за естествената си геометрия, с която просто изпълва построената от съчки колибка.





Всеки един нормален огън гори с естествената форма на пирамида/конус

В подкрепа на всичко това, ще ти е интересно да разбереш, че думата „пирамида“ буквално означава „огън в средата“.[116] Tова прави синхромистична връзка между формата на самия огън и квадратната му основа (която е негово архетипно (а не фактическо) условие). И тъй като е „в средата“ – основното ядро на огъня е неговото сърце.[117] Ако ти се експериментира – ръчкай сърцето на кладата с ръжена и ще откриеш, че тя става необичайно буйна. Затова пази сърцето на огъня, а основата му – подхранвай с материал и въздух. Когато огънят е високо горе – има опасност да изгубиш тягата долу. В същото време парадоксът е, че той бива „хранен отгоре“, за да се поддържа долу ;)

Като цяло съм открил, че строенето на огъня е основна част от играта с него. Тази игра позволява много добро векторизиране на въображението. Когато правя огън изпадам почти автоматично в РСВ и виждам идеално точно къде да поставя някоя съчка, за да помогне това на огъня. Виждам как ако някоя цепеница е 1 см. вляво от центъра си спрямо конгломерата– тя няма да допринесес пълния си потенциал за цялостната тяга. Наричам го „хирургия на огъня“. В последните години тези принципи помогнаха изключително много на моя storytelling. По-лесно виждам коя нишка да дръпна в историята, за да се промени цялата картина и да щракне по друг начин. Защото огънят и storytelling-а са свързани. Познанието за огъня ти показва как да бъдеш по-цялостен, ефективен и проводим що се отнася до твоя личен огън.

В този ред на мисли – една от функциите на огняра е да следи за целостта на коничната матрица. Ако тя пропада някъде, то следва да бъде възстановена възможно най-добре според динамиката на самия огън (ако идеята е коничната форма да е продължаващата физическа геометрия на кладата, разбира се). Накратко – чрез огъня неусетно започваш да разбираш от геометрия, от което ще има неописуеми ползи в алхимията ти в живота. Най-вече, защото винаги има едно ниво на огъня, което не можеш да контролираш и е добре да си предварително наясно с това. Но в играта с този аспект е скрита тайната на свързването с него. Малко по малко той ще започва да ти разказва истории. И ако експериментираш игриво с тях – това ще те отведе на места.

Колкото по-близко си до огъня, толкова по-голямо влияние има неговата история върху теб. Ще можеш да виждаш десетки неща като в кристална топка.

Например, ще откриеш, че различните пластове на огъня са различна честотна реалност. Ако се слезеш плътно долу до самото огнище – филтъра се сменя. Ниско долу, той владее света тотално. Mesmerizing! Това е особено вълшебно, когато самият огън изгасне и настане пълен мрак, който се пропуква единствено от тихо останалата червена жар. Тогава всичко във въглищата лъсва изведнъж! С огън е по-трудно да го видиш, защото когато е светло, се губи много от въпросната текстура.

10 см. нагоре и вече си в друг пласт на огъня, случват се други неща. Там е историята, която се разказва плътно.

На върха му пък е съвсем друга реалност... Виждаш го как си играе и глези.

Толкова неща за правене има с огън!

Какво да кажа за факта, че той е най-адекватна светлина, която би следвало да се ползва? Само огънят има портални свойства, защото носи хем светлина, хем тъмнина.

Намирам огънят (подхранван от дърво) за най-добрата светлина за човека, защото в нея има елементал. Както бе коментирано огънят идва от подземния свят – сянката, анти-света, тъмнината – онова, което носи магичността. Едно време във всяка къща задължително е имало целодневен огън, който никога не е изгасвал в камината. Хората са знаели колко важно е да има елементал в къщата. Днес всичко е стерилно. Огънят е опитомен и разменèн за електричество. Изкуствената светлина е една от причините поради които нямаме никакви сетива днес. Когато хората са се осветлявали с огън, сетивата им са били по-отворени, защото е било по-тъмно. Парадоксът е именно, че вътрешното зрение (а дори бих казал – и външното) е по-изострено, когато е по-тъмно.

Огънят е идеалната светлина, защото е ненатрапчив, мек и гальовен. Той има един тип притихнала светлина, която просто те кара да се чувстваш добре. Тази светлина е някак си воална и шепнеща (без тези фактори да пречат), защото в нея има повече тъмнина.[118] Той е точната доза фокусирана на едно място. Това е и единственият светлинен източник, който можеш да гледаш втренчено с просто око без това да те нарани (нещо, което не може да се каже за Слънцето и изкуственото осветление)... Когато не го искаш – или се обръщаш с гръб, или слагаш ръка пред него и той изчезва. Ако знаеш как да работиш с него, той е щадящ и внимателен. Понеже имате общение има адекватна обратна връзка. Поради факта, че огънят е истинска светлина и генерира митология[119] – той комуникира с въображението.

Като контрапункт, днес информацията разчита на изкуствената светлина, за да държи вниманието, имитирайки честотата на съзнанието наподобяваща сън. Това е прожектиране на външно „въображение“, без да се стимулира индивидуалното такова. Изкуствената бяла светлина в стаята те облива отвсякъде – тя е изключително ярка и нахална, защото не можеш да се скриеш от нея – просто прониква. Осветява и помпи информационния свят, изкарвайки мистиката от уравнението. Тя е агресивно обливаща, защото информацията иска да е навсякъде, това е моделът на обществото – навсякъде трябва да е светло.[120] Иронично, изкуствената светлина имитира геометрията на единствената истинска такава, защото тя също се разпръсква конично.





Просто човек не възприема тази геометрия, защото той приема светлината като „равнина“. Дори когато прожектираш нещо на стената, предвид се взима само крайната точка в лицето на плоския екран на който се вижда мърдащия резултат. Т.е. светлината се възприема като нещо равнинно, но това не е реалното случване зад нея, защото ако се обърнеш назад към апаратната в киното – ще видиш конуса.

Докато оригиналната светлина се разпръсква конично отдолу, обаче (давайки ти така и нещо от елемента земя), изкуствената светлина го прави наопаки. Както казах и по-рано – така тънко се задава mind set-ана „по-висша инстанция“. Тук искам да наблегна как едно съществуващо нещо се взима и се invert-ва (много характерен принцип в черната магия), така че да работи по определен начин. Искам да отбележа и как технологията винаги копира природата или съзнанието. Именно защото по-рано отбелязах, че ума може само да копира и пресъздава още информация. Затова и изкуствената светлина е равномерна, защото тя изпълва пространството с еднаквост.

Огънят от друга страна трепти и пулсира нелинейно, което разхлабва съзнанието. Неговият език е в движението, формата и причудливостта, във вечната закачка. Изкуствената светлина излъчва права, равна линия, защото е постоянна. Така тя закача за определена честота. Няма ги светлосенките, няма ги нюансите. Информационният поток е строго ритмичен.

Липсва цяло едно измерение на магия.

Ето защо обичам огънят... Тишина и в същото време свързване. Колко подходящо за Черното слънце.

Тази глава бе по-скоро метафорична импресия, но в нея има скрити много принципи, всички от които извлечени само при работа с огъня.

Ако следващият път когато си в гората почувстваш интерес да си поиграеш с него – отвърни на импулса и се самовъвлечи в процеса :)

Разбира се има и други начини, при положение, че този не е твоя ;)

Следват още нелинейни импресии.


Тъмната стая


One does not become enlightened by imagining figures of light, but by making the darkness conscious.

— C. G. Jung



Въпреки че в заглавието на този материал присъства думата „тъмнина“ за нея почти не бе говорено пряко досега. Макар вече да съм казал доста по повода в „Навлизане в платформата“, исках тук тя да се подразбира като естествен контрапункт на светлината. Например, когато говоря за фиксиращата природа на светлината – на едно подтекство ниво се схваща, че тъмнината прави точно обратното. Защото, ако физическата светлина удря печата на усещането за „плътност“ на този свят, то тъмнината би следвало да разхлабва същия този хват. И тя наистина го прави.

Още тук се налага да бъде потретено.

Светлината и тъмнината във физическата реалност нямат нищо общо с истинската светлина на Черното слънце и тъмнината на Всичко Което Е. Реалиите на съществуващото и несъществуващото съдържат различни измерения на „тъмнина“. В сферата на несъществуващото се борави с „тъмнината“ на несъздаденото, която всъщност е чиста, неопределена „светлина“. Аналогично на тъмнината в открития космос, несъздаденото изглежда „тъмно“ просто поради отсъствието на материята – няма нищо, което да отрази съществуващата несъздадена светлина, защото тя не е рефлективна, не е базирана на код, че да има огледало.

В платформата обаче, сме принудени да работим с отражения – все пак всичко в този свят е наопаки. Въпреки това, физическата тъмнина в 3D може да действа като портал към потъването в Бездната. Това е причината и поради която алхимиците винаги са работили през нощта – липсата на фиксиращата дневна светлина спомага кондензацията на „светлината“ на Черното слънце. И тъй като посоката „надолу“ е много специфична, изключително малко хора в историята са инвестирали в това да вникнат „какво наистина е тъмнината“. Това е довело до демонизирането ѝ, до избягването на мрачните дебри на гората, до игнориране на неудобното неизвестно.

Упражнението Тъмната стая може да обърне тази тенденция на индивидуално ниво.[121] Ако си достатъчно проницателен и тих, тази практика ще ти позволи да разбереш по-добре Играта и реалните принципи, които я движат. Едно време тази тишина е била култивирана в пещера или манастир. За модерния човек това е непрактично, затова може да се започне с Тъмната стая в домашни условия. Разбира се, ако решиш, че това е „твоята дисциплина“ – можеш да продължиш в пещера или манастир.

Апропо... Правейки тъмната стая човек много бързо може да усети кой режим предпочита – проявения или непроявения. Някои хора просто се чувстват некомфортно в тази ситуация, докато други започват да отключват неща. Лично за мен човек, който влезе в Тъмната стая и е неспособен да преживее нещо вътре, е човек чието въображение сериозно страда и сам по себе си този факт вечезапочва да дава някои отговори. В този смисъл дори „провалът“ е резултат, което подсказва, че даже еднократното изпълнение на практиката може да се окаже полезно.

Главната идея е, че при дълго стоене в тъмното изчезва всякакво съмнение, че именно светлината носи дуалността.

Когато има светлина в 3D – формира се и сянка.

Има ли само тъмнина, обаче, няма дуалност, защото тя е Великата пустота, в нея не възниква светлина. Дуалност възниква само когато има светлина. Всъщност, на ниво код светлината се нуждае от тъмнината, за да има проявен свят. Защото, както обясних, тя няма захранващ импулс. Генериращият принцип идва от Великата Пустота. Всичко Което Е не може да създава. В него само се рециклират Искри. Принципът на живота идва от Черното слънце. Бялото слънце закотвя тази енергия във фиксиран loop от раждане и смърт. Но то по никакъв начин не е живот, то е модификация на живот. Защото истинската дуалност не е „живот/смърт“ (както ни учат), а „раждане/смърт“. Животът не е подвластен на дуалност – той няма опозиция. Искрата няма начало и край, тя е несъздадена. Затова и не можеш да сложиш край на живота. Можеш да сложиш край само на определена манифестация, която е зависима от циклите.

Тук обаче идва функцията на премигващия пиксел – самата платформа подсигурява своето съществуване чрез аспекта с умирането, за да се имитира принципа, който Черното слънце носи. Умирането в дуалността „раждане/смърт“ (като принцип, а не като фактическа „смърт“) имитира смислово Великата Пустота и това се превръща във „врата“ през която цялата матрица бива захранвана. Нулата е контакта, а платформата е щепсела. Всичко това е измислено много tricky и не е много лесно да бъде проумяно (самият език пречи), защото този setting хем поддържа формàта на Играта, хем ако не бъде следван на индивидуално ниво – ще бъдеш погълнат в още по-голяма мелачка. Както казах по други начини по-рано – принципите, които те държат в платформата могат да се превърнат и в инструмент за изход от нея. Точно затова е толкова ключово тези основи да бъдат припознати и използвани.

Отново – Тъмната стая е много добро начало за наблюдения върху твоето несъзнавано. Ето защо парадоксалната динамика на всичко описано в този текст може да бъде разбрана много лесно в тъмнината.

Защото светлината заслепява всички със своите проекции и истории, което обаче се коригира с малки дози тъмнина, за да започнеш да виждаш наистина. В процеса на практиката всичко започва да изпъква много по-отчетливо в тъмното. Постепенно съумяваш да видиш всичките си истории, защото вече не си заслепен от светлина и цветове. И поради тази причина можеш да „наместваш“ всичко много по-лесно.

Всъщност точно това прави Тъмната стая. Тъй като там няма обективна реалност, истината се разкрива по-лесно. Тъмнината дава възможност за преживяването на хомогенна среда без отражения, които постоянно да отвличат вниманието ти. Когато започнеш да мислиш нещо паразитно в тъмното, веднага следва себекоригиращ механизъм, защото бързо си даваш сметка, че това не е генерирано от екран, външна история или интернет, а от собствения ти шум. Така започваш да усещаш кои истории са внедрени и за кое твое ти предстои да угасваш. Осъзнаваш, че стигането до есенцията е свързано с притихване. И това е моментът в който всичко изчезва. Затова и практикувайки откриваш, че мракът всъщност не е нищо. Той по-скоро е липсата на нещо друго :)

Не може да се очаква това да стане веднага. Щеше да е твърде лесно. Иска се посвещение и практика. Все пак техниката е даоистка :)

Първоначално ще започнат да се прожектират всичките ти истории. Ти просто ще ги наблюдаваш (а не преизживяваш) и отхвърляш настрани, точно както slide-ваш снимки на смартфон (wink-wink).

След като извадиш всичките си персонални narrative-и – несъмнено ще започнат да се появяват чужди такива. Ще започне да идва нова информация, която по всяка вероятност ще бъде доста екзотична, интересна и поради това – пленителна. Ако чувстваш, че в това има нещо важно за теб, наслади му се. Навярно няма да стане веднага, но ще се научиш да отхвърляш и това. Колкото повече идва, толкова повече ще виждаш, че то е още история, още геометрия, която се бълва безкрайно to no avail.

Евентуално, когато преминеш отвъд историята на всичко това (може да отнеме години), ще започнеш да се свързваш с онова, което не може да се опише с думи.

Разбира се, човек е заслепен от сигурността и блясъка на платформата. Затова първите две най-чести и очаквани реакции, когато останеш на тъмно, са страх или скука. Завръщането към утробата често може да бъде преживяно като досадно, особено от хора, които нямат никаква идея какво правят и търсят още истории за себе си.

Ако ти е трудно да разбереш смисъла от един такъв престой в тъмно затворено пространство пробвай да си представиш следната ситуация.

Да речем, че съществува компания, която предлага неутралната услуга да влезеш в тъмна стая с още 1 човек, който не познаваш и няма да видиш никога повече. Замисли се добре за тези параметри. Има ли изобщо смисъл да се представяш за някой, който не си, както всеки ден правиш в обществото? Буквално няма причина за това, защото причинно-следствените връзки работят по друг начин. При едни такива обстоятелства си даваш сметка как света на светлината създава условия и рамки. Ако знаеш, че никога повече няма да имаш вземане-даване с този човек – би ли имало причина ти да не си искрен?[122]

Разбираш ли смисъла на това да започнеш да правиш Тъмната стая сам? Това е възможност света на историите и причинно-следствените отражения да изчезнат. Тогава вече няма нужда от фасади и геометрия – остава само искреност, което евентуално ще те отведе до Искрата ти.

На светло вече няма почти никакво въображение, защото всичко ти се прожектира. В тъмното обаче, то разкопчава всичките си колани за безопасност. Това е свят, в който няма нужда от отражения и истории. Разкрива се един друг режим на съществуване за който по всяка вероятност не си подозирал че го „има“ в будно състояние. Говоря за свят базиран на въображение, фантазми, страхове и чудеса. А след тях – вселена на тъмнина отвъд конкретната. Все пак неслучайно влизаш в царството на сънищата и неограничения потенциал НОЩЕМ, когато е тъмно. Не е случайно и, че затваряш очите си, за да не влиза светлина. Само така можеш да преминеш отвъд в съновното. For fuck's sake – дори без да си заспал имаш капацитета да видиш светове много по-широки от този – и сигурно всички са го правили като деца. Казва му се daydreaming и се случва като си затвориш очите. Когато отвориш очи виждаш фиксираното. Светът не е толкова лесно деформируем от твоята воля. В тъмнината обаче изчезват всички граници и можеш да се вслушаш, да учиш по един различен начин, който не е базиран на информация. Така постепенно започваш да развиваш един нов тип, вътрешно зрение.

Тъй като целият свят е огледална илюзия, парадоксът е, че човек може да се научи да вижда само в тъмното. На светло той се оказва загубен и заслепен от форми, цветове и илюзорните стимулации генерирани от средата, които се явяват истинската тъмнина (на невежеството). Човек не вижда наистина денем. Той просто функционира. Ето защо и в началото на текста бе коментирано, че когато човек гледа света той вижда най-вече своите спомени. Истината е, че просто не сме достатъчно проницателни и будни, че да виждаме света наистина. Ние оперираме съобразно база данни, която се явява репрезентация на света, негова приблизителна карта. И когато виждаме нещата – ние всъщност виждаме картините, които сме си нарисували ЗА тях. Така че онова, което възприемаме е онова, което вече сме научили, а не света, който уж „е обективно пред нас“. И когато следваме светлината ние никога не виждаме света. В най-добрия случай виждаме неговите символи (за което отново се иска култивирана тъмнина). Онова което лежи зад тези метафори обаче, се разкрива само в тъмнината. Защото когато няма светлина – няма и огледало. Има само потъване, което дава възможност за досег до есенцията. Надолу, надолу... вече знаеш „накъде“ ;)

Затова и обичам да казвам, че тъмнината има подхранващ ефект и лекуващи свойства. Пропадайки, тя помага да пуснеш всичко, което не е твое и освобождава място на онова което следва да възникне. Колкото по-тъмно, толкова по-проводима е магията. И колкото повече излизаш от света на историите – толкова по-често имаш достъп до магията наяве.[123]

Накратко – тъмнината стартира процес, който може да ти помогне да откриеш пътя обратно към изначалната „светлина“.

Докато описвах практиката в „Навлизане в платформата“ си давах ясна сметка, че е много важно да конструирам целия сегмент под формата на шега. Накрая дори написах, че не съм правил това упражнение (което, разбира се, е лъжа – практикувам го и до днес). Респективно получих обратна връзка от хора, които не знаеха дали се бъзикам или не.

Всичко това е много интересно, защото в известен смисъл шегата и несериозността са входа към Черното слънце – да разбереш, че всичко е игра, всичко е без дефиниции, че ти си писателят пишещ дефинициите. Това е подстъпа към Черното слънце и тъй като Тъмната стая може да отведе до този праг – исках презентацията ѝ да бъде в съзвучие със самите принципи стоящи зад нея. Важното е тези неща да се правят без ум, без да има очаквания „какво ще се случи“, поради което дадох и максимално малко информация при това под форма, която да имплантира съмнения в сериозността на цялото нещо изобщо. Както мисля, че писах и на един читател – ако направиш Тъмната стая без да си сигурен дали цялото упражнение е шега или не – нещо непременно ще се случи. И вдъхновяващото е, че нещо наистина се е случило на всичките по-малко от 10 човека, които решиха да направят упражнението :)) Изключително доволен съм от факта, че книгата бе прочетена от хиляди, но тези, които стигнаха до стъпка 5 се броят на пръстите на двете ръце. Няма нужда от самозалъгване – това си е живо митологично упражнение и е разбираемо, че не всеки има интерес да бърка „там“.

Иронично, преживяванията на всички бяха сходни, защото все пак се работи с нещо много „конкретно“ и случващото се отвъд историята няма как да бъде много различно за всеки...



При моята практика на Тъмната стая, много бързо достигнах етап, в който започнах да виждам светлина на тъмно дори със затворени очи (не говоря за „аура“ или „енергия“). Бе толкова ярка (по особен начин), че чак пречеше. Стигна се дотам, че дори нощно време, при пуснати щори, когато затварях очите си, ми бе твърде светло.

Сега вече знам, че това е информационна светлина. Разбрах това, когато започнах да си давам сметка колко светлина има вътре в мен самия, колко много имам да изгасвам още. Тази светлина е сбор от мисловни модели, информация и предварителни нагласи, които постоянно чупят Потока. Всичко което може да бъде структурирано би следвало да бъде освободено. С практиката тази светлина угасва, защото това е светлината на ума. Вниманието изчезва, за да се даде шанс на взора.

Това и започна да се случва с мен. Интересното е, че на този етап се инициира доста по-фин усет за тъмнина и започнах да разбирам колко различни нива на пластове има тя! Започнах да различавам различни видове тъмнина, вътре в Тъмната стая. Fascinating! Like 50 shades of darkness! Знаех, че това означава, че навлизам по-дълбоко в сянката си.

Започнаха да се появяват и чисто физически сетива за които няма думи. Разширена перцепция за усещане на самата среда. Започнах да откривам, че в тишината всъщност има бая много звуци (нали помниш – звук и светлина :Р). Започнах да чистя и тях.

С практиката се преживяват и аномалии в перцепцията за време (нещо, което практикуващите дали ми обратна връзка – изрично споделиха независимо едни от други). Всъщност това е един от основните фактори при чието наличие можеш да бъдеш сигурен, че правиш нещата правилно. Защото в тъмното просто няма време. Когато нямаш отправна точка ти спираш да го създаваш. Тъй като самата светлина е време – когато тя липсва – времето също се обезсмисля. Първо то се забавя, а по-нататък в практиката просто изчезва. Умът спира да мисли „за“ и „чрез“ време.

Това изменя и усещането за пространство (защото разстоянието е неизменно свързано със светлината и времето). Тъмната стая предлага различно усещане за обем. Сякаш по-ясно се разбират виртуалните параметри на физическата реалност и как тя се строи „пред“/от теб във всеки един момент. Интересното е, че колкото по-тясно е, толкова по-лесно разбираш колко голям е обема на тъмнината. Той е много по-голям отколкото изглежда в соларния свят, когато лампата в стаята е светната. В тъмното всичко има потенциала да придобива безкрайност (и съм сигурен, че магьосниците използват това, когато скачат в бездната). Когато се сетя за амплитудите на движенията, които съм правил в тази малка стая направо ми причернява – дори на тъмно, хаха![124]

Казват му „магия“, но всъщност не е нищо повече от това да можеш да „виждаш“ в тъмното по по-различен начин...

И въобще като цяло – ама че прекрасна практика! Толкова е хубаво да има техники, които да ти показват „другостта“ на нещата. Това те поддържа гъвкав!

А сега е време да приключвам таз шарада, изяснявайки някои финални неща, които лукаво запазих за края :D


Философия и капани на описаното дотук


Когато разбереш едно нещо отначало докрай – разбираш всичко.

— Шунрю Судзуки



Колкото повече задълбавах в темата за светлината и тъмнината, толкова повече започнах да разбирам значението на светлосенките :)

Тази книга умишлено бе написана тенденциозно.

Идеята ми не е да „демонизирам светлината“ (търсейки параноично „поредния враг“), нито да приканвам към нелеп бойкот на изкуственото осветление, пледирайки за инвестиция във фабрика за свещи и създаване на support-групи за премахване на чакри :) Не те и агитирам да се пробваш да скачаш от Белинташ в тъмното, пробвайки „да се разтвориш в него“, защото е ясно какво ще ти се случи :)

Написах този текст по начин, който да представи статуквото наопаки. Да покажа една по-рядко срещана перспектива, както и да демонстрирам силата на диаметрално противоположната теза и нейните еднакво валидни аргументи. Защото обикновено се набляга изключително много на другата полярност и в това няма никакъв Баланс.

Тъй като обаче, представянето на другата противоположност може да доведе до подобно залитане – следва да бъдат и дадени още няколко жокера за „капаните по пътя“.


Нека започна с това, че не смятам описаното дотук за „истинаТА“. Това само би придало поредната тежест на нещата. Действително смятам обаче, че балансираното разбиране на тъмнината е важно и критично в нашия твърде добре осветен свят. Наясно съм, че ценностната система на всяко адекватно човешко същество се върти около светлината и аз напълно припознавам и оценявам факта, че без история – няма да има Игра. Тъй като не споменах това в основния текст, обаче, предполагам, че в процеса дотук навярно е имало повдигане на вежди. Това би означавало, че съм постигнал добър интензитет и флирт със света ти. Ако самия подход на поставянето на „превес“ на тъмнината над светлината, по някакъв начин те е притеснил, отблъснал или кара тялото ти да реагира – то навярно все още не си минал през своето „nigredo“. Духовното изтрезвяване е естествената пътека за правилното навлизане в „albedo“.


В интерес на истината, реакцията спрямо този материал би била повече от нормална. Езотериката дотолкова е задала параметрите на възприятията, че спираш да обръщаш внимание на елементарни неща и твърде бързо взимаш за даденост формàта на света в който си. Ето защо съм сигурен, че това което описвам дори е трудно за схващане на някакво ниво. Защото степента до която сме свикнали с него го прави единственото „нормално състояние на нещата“ и не е лесно да се схване „проблема“ в цялата картина. Недоумението се дължи на масовите ценности. Обикновено траекторията на наличните пътища е коренно различна от описаната дотук и освен ако няма завой от 180° – цялото нещо изобщо няма как да кликне. Аз самият много дълго бях погълнат от истории, които макар да бяха различни от всичко останало – пак бяха истории. След моето „nigredo“ обаче, няма как да се инвестирам в която и да е история по същия начин. Пускането е много по-лесно веднъж след като познаваш тъмнината.

В моя случай това започна като наглед нищо различно от всяка останала история, която започвам да изследвам. Обърнах внимание на нещо толкова простичко, че притворените очи спират притока на светлина и това променя цялата перцепция. Да направиш двете връзки не е нещо чак толкова сложно, но именно поради простотата му – то се крие под носа ти.

В същото време трудността да се направи подобна връзка също може да бъде разбрана. Защото генералната ситуация е, че човек е склонен да пренебрегва или отбягва тъмнината. Тя не получава достатъчно митологично внимание. А когато нещо не е във фокуса ти – няма как да започнеш да правиш и връзки свързани с него. Няма как да го видиш. Ето защо и през цялото време казвам че светлината и историите са заслепяващи. Защото по дизайн всичко тук е направено да отклонява фокуса от центъра ти.

Уви, такова бягство е обречено на „падане отвисоко“. Защото ще ти се наложи да скочиш в Бездната, хаха :) В крайна сметка черното няма как да не бъде прегърнато, защото всяко пътешествие на героя изисква навлизане в неговото Тъмно. Когато наистина разбереш идеята, че ти си Всичкото, разбираш че няма смисъл да те е страх от тъмното, защото там можеш да откриеш само и единствено по-голяма порция от себе си. И когато се свържеш напълно с тъмнина вътре в теб вече знаеш, че мрака не може да те „нарани“, защото ти се изравняваш вибрационно с него. Което предполага, че припознаването на тази част от теб е огромна стъпка. Защото не можеш да трансформираш онова, което не припознаваш, че е твое.

Точно затова реших да синтезирам откритията си – защото, както казах в началото, 50% от картината са си само половината. Пренебрегвайки тъмнината и нейните истини – никой не си прави услуга. И понеже ролята на щрауса забиващ глава в земята никога не е била присъща функция на този сайт – настоящият конденз бе направен и излъчен в масовия фокус. Мантрите на поп-езотериката винаги следва да бъдат обръщани наопаки, провокирайки по различен начин. Никога не ми е било по-трудно да направя това.

За да се разберат „измамите“ на светлината (които коварно не идват с инструкциите за изначално ползване), би следвало да се поеме още тъмнина. След това нещата действат на принципа на имунитета – веднъж като минеш през дадена болест – вече не си ѝ подвластен отново. По подобен начин, когато наистина разбереш структурата на историите, не можеш да попаднеш лековато в капана им. И се убедих, че макар и наглед парадоксално – в тъмното нещата „лъсват“ по различен начин.

Евентуално това води до изначалната „дилема“ – тази за Черното и Бялото слънце.

Тук е другия момент.

Черното слънце е просто поредната история. Колкото и да би било хубаво да се представи идеята за Нищото отвъд неговия буквален и дуален контекст – това не е възможно под формата на история разказана на език.

Тук има парадокс, че съществуването на светлината и историята дават възможността да се говори за онова „за което иначе не може да се говори“. Ако няма светлина и история – няма как то да бъде концептуализирано. Макар самата ситуация да има странен чар, не бива да се забравя, че за Източника не може да се говори без нещата да бъдат оклепани. В този смисъл настоящият материал не е различен с абсолютно нищо от всички останали истории. Затова и той няма нищо общо с „истинаТА“, която Източникът Е.

Още едно възможно подхлъзване е, че на чисто линеен план тази книга е предпоставка да се създаде платформа за поредния избор, именно понеже тя си остава история. Защото всичко което описах е част от света на проявеното, на геометрията, следователно то носи всички характеристики на „2“. А вече уточних многократно, че именно изборът е този, който поддържа матрицата.

В този смисъл на пръв поглед изглежда, че всичко описано дотук те поставя пред още един избор: „Черното или Бялото слънце“. В крайна сметка това е просто поредната дуалност, нали така?

Не става дума за избор, обаче. Аз съм последният, който ще вкара идеи за подход базиран на „или/или“. Точно затова и смятам, че всеизвестното „да бъдеш или да не бъдеш“ на Шекспир вкарва възможно най-голямата фрагментация (неслучайно е и най-популярния цитат в световен мащаб). Този постулат отразява зараждането на концепцията за историите. Именно „или“-то разцепва съзнанието на две, защото те вкарва в матрицата на избора.

Не става дума нито за това „да бъдеш“, нито за това „да не бъдеш“. Става дума за осъзнаване на реалния формат тук. Ако това наистина се случи на дълбоко и съкровено равнище просто виждаш, че blend-а между двете е единственото „логично“нещо.

Можеш да бъдеш и двете в един и същ момент и природата на платформата е свидетел за това – тя съществува и не съществува едновременно. Следването на реалната структура може да те доведе до свободата от нея без това да е самоцел. Когато човек осъзнае това той вече не избира, а действа.[125] Историите започват да губят тежестта си и ти се плъзгаш по-лесно върху тях. Без фанатизъм, без придаване на тежест, без крайности, без да вярваш толкова много в тоталността и окончателността им.[126] Колкото по-малко дефиниции в този живот, толкова повече може да навлезе Бездната, защото фиксираността и системите от убеждения са твърди и са от соларния свят. Те са карти и пътни знаци, а не действителности. Когато нещо е твърдо и дефинирано – то много скоро се превръща в тежест и естествената му инерция е да започне да тежи на всички нива. Тежестта създава още и още истории, в които да се изгубиш, защото оказваш съпротива на структурата. Не можеш да се разхождаш гъвкаво по нея, защото си тежък.

Ето защо умирането е най-адекватния approach.

В процеса си даваш различна сметка за концепцията стояща зад смъртта. Тя не е някаква актуалност разгъната във времето, за да „бъде преживяна по-късно“, а по-скоро нещо, което постоянно винаги се случва във Вечното Сега като екзистенциална наложителност установена от структурата на платформата. Смъртта освобождава символичната страна на живота, давайки зелена светлина на демонтажа на Егото и преминаването в „albedo“. Тя можеда отвори пространство, вкарвайки смисъл и дълбочина във всекидневния живот, но първо се преминава през онтологичната Празнота, която е основна нейна „характеристика“. Това Нищо се отразява на инкарнацията екзистенциално, въображаемо, символично и поетично – то е всичко накуп.

Идеята обаче, е не да се идеализира „деструктивния“ потенциал на Бездната и смъртта. По-скоро става дума за синхронизация с възможността психиката ти да те отведе на Път, който да не е немислим за Егото и да посее inception-a, че смъртта не е онова, което винаги си си мислил. Тя не е нещо „външно“ или онтологично различно от живота, просто защото в платформата няма живот, който да не зависи от смъртта. Затова и да стъпиш в смъртта не означава просто да преминеш от физическо състояние в друго. Означава да откриеш, че в бездната на смъртта лежи курса на самия Живот. Точно затова и дуалността бива поддържана чрез смъртта в контекста на премигващия пиксел. Тя е врата към неограничената енергия на Нулевата точка. Затова и всеки иска да е на Земята – защото тук тази структура може да бъде оползотворена най-пълноценно и без, хм... нека ги нерека „последици“ :)

Друг капан може да се окаже травма-вируса в ролята му на саботьор на твоето „nigredo“.

Състои се в постоянното натякване на ума, че „дори не можеш да умреш както трябва“ и че „постоянно се проваляш“.

F-U-C-K this shit!

Това само подхранва антагонизма – светлината си търси последни начини да вкара история в тъмнината. Няма правила „как трябва“ да умреш и какъв точно ще е крайния резултат от това. Дори чувството за провал след „nigredo“ може да бъде интегрирано като победа. Всъщност някои уроци могат да бъдат научени САМО чрез провал и именно това е целта зад подобен процес. Защото, ако не минеш по точно определени пътеки – блясъка на успеха/историята ще те заслепи. За да направиш това в известен смисъл умираш за идеята, че стойностния знак на „победа“ и „загуба“ има реално значение. „Победа“ и „загуба“, „щастие“ и „нещастие“ – има ли значение – все са част от историята. Затова и по-рано казах, че дори мисълта за освобождение следва да бъде пусната. Няма как да има автентично освобождение, ако все още играеш по начин приличащ на „бягство от затвор“. Така създаваш още съпротиви, още отражения, още светлинни представи, които сами по себе си градят нови прегради. Много тънък момент, в който неусетно можеш да се подхлъзнеш в схема от която няма излизане. Следствието е, че това е поредния начин по който ти отдаваш енергия на платформата. Траектория, която има „крайна цел“ и „трябва“ винаги ще е част от дуалния код. Защото след „края“ следва нова цел – самият модел го предполага. Крайните цели водят до крайни резултати и никога не се оказват наистина „крайни“ заради състезателния манталитет, който самата история имплантира – то никога няма да е достатъчно, искаш още и още. Това обяснява защо богатите хора, които на практика могат да си позволят абсолютно всичко на този свят искат да са още по-богати и още по-богати. Историята глътва, когато има зададена крайна точка – тя създава безкраен коридор от огледала продължаващ напред. Идеята за „освобождение“ не е по-различна от всяка една друга история във Всичко Което Е и тя може да активира травма-вируса с лекота. И именно това ще генерира фалшивите трансмисии, „че никога не е достатъчно“. Дали ще е под формата на „искам още пари/власт“ или „още неща за които да умирам духовно“ – няма разлика. И двете са истории, които следва да бъдат пуснати, за да може твоя фокус да потъне окончателно.

Bottom line – не се подлъгвай по един от последните опити на травма-вируса да прецака (дори)„nigredo“-то ти. Не се обвинявай за нищо в смъртта си. Имай повече доверие в собствения си процес, в собствената си смърт. Let go of everything.

Друг капан, в който със сигурност са попаднали много хора в човешката история при сблъсъка с Черното слънце, е нихилизма. Това важи както за етапите на „nigredo“, така и за излизането от него и живота в „albedo“.

След сблъсъка с Бездната е много лесно да станеш нихилист. Клопката на това мислене е, че то те остава бездеен, което в света на историите е безплодно съществуване без хармония. Трудността се състои в това във всеки един момент постоянно да намираш средата между константната съзнателност за природата на структурата и в същото време да минаваш през нея в режим, който да не генерира отражения и причинно-следствени връзки. Много е особено – точката на Баланс е различна във всеки един момент (защото във всеки един момент си различна личност). Само така не можеш да бъдеш рециклиран с ups and downs, с + и –. В процеса не губиш чувствителността си, просто изостряш взора си. Има огромна разлика. Така фрагментацията вече не може да е водещия принцип, защото историята не идва от ума.

Откъде идва ли?

Тя идва през инструментите на платформата, но това не е история, която ще създава още цикли. Постигането на това става чрез намирането на твоя огън, твоята страст. Подобно на физическия огън, твоят такъв идва от подземния свят на Черното слънце, което означава че съдържа точното „количество“ тъмнина. Просто транслацията му във Всичко Което Е ще бъде чрез история, чрез въображение.

Но те са нещо повече от обикновените истории, които владеят платформата. Те са твоята собствена митология, а всяка една приказка завършва с обединението на дуалностите. Твоята страст е единствената нишка светлина, към която ако пристъпиш балансирано – може да ти даде достъп до Черното слънце. Твоята страст е както творческа, така и унищожителна, защото огънят е такъв и точно по този начин изпадаш in sync с природата на платформата. Ето защо единственото „оръжие“ в света на циклите е да правиш онова, което искаш, ръководен от любов (както казва и Кроули).[127] Така можеш да разиграеш история, в която да не се изгубиш. Т.е. да играеш според параметрите, но да не забравяш, че те не са истински и да не се инвестираш по начин, който става нездравословен. Това въвлича следването на страстта, защото само огънят е трансформиращ в черно-бялото. Само той от 4-те елемента изпепелява формите и занулява геометрията им във физическото. Само той носи истинска трансформация. Това е така, защото е медиатор на изначалната нефиксирана енергия на Черното слънце и в същото време носи земя, защото, както уточних, огънят като елемент бива допускан от земята.

С натрупването на метафорите връзките да стават по-ясни :)

Твоята страст ти дава земята да оперираш във Всичко Което Е, защото нищо тук не работи, ако не си заземен – то винаги ще изтича отнякъде. Земята в случая „върви в комплект“, защото огънят е в постоянен контакт със земята, но въпреки това идва отдолу, дарявайки те с трансформиращата сила да умираш за всичко. Това е win-win ситуация, защото при контакт със земята – взаимодействието с Черното слънце е много по-лесен. От една страна така спазваш формàта на платформата и страстта ти ще бъде облечена в история (защото проявлението ѝ е в света на историите); от друга обаче, тази история ще е представителна за Искрата по линията на това, че тя просто Е, независимо от контекст и рамка (което наподобява „принципите“ охарактеризиращи Източника в света на геометрията). Най-близкото проявление на това „Е“ на Искрата в 3D, е твоята страст. Така хем си от света на историите, хем не си. Затова и страстта се следва no matter what. Защото само така нищо не тежи. Затова и е „no matter what“ (без да създаваш материя/тежест, проявено история, „2“). Страстта винаги е там, дори и да е заровена от нихилизъм, защото всеки има Искра.

Така че най-безболезнено е да го приемеш така – и без това тук цъкаш все някаква история, просто защото... ами защото си тук, а не някъде другаде и друг начин тук няма – без това не може да се мине. Ако приемеш това ще видиш, че няма абсолютно никакъв смисъл да цъкаш нечия чужда история, а не онази представителна за твоята собствена страст. Останалото ще генерира само още печал. Намери историята, която ти дава достъп до вълшебството. То може да не е най-лесното нещо за правене, но със сигурност ще бъде най-удовлетворяващото. Защото ако предприемаш удобни и приятни цели, това ще те вкара в режим за който със сигурност ще си платиш. Парадоксът е, че ако не се синхронизираш с нишката, която самата Искра ти подава – черно-белият код ще те помете безкомпромисно. Страстта е интегрираща. Останалите истории винаги те дърпат нанякъде и стимулират ума, а не въображението.

Тук следва да забравиш и въпроса „как“. Така само активираш лявото полукълбо за пореден път и не даваш шанс на коридора да се открие пред теб. Този въпрос е много подобен на по-рано описания принцип за здравото стискане на мокрия сапун. Пусни „как“, остави се екстаза на огъня да те води и не влагай очаквания. Просто го остави да те поведе и сърфирай на гребена на вълната, без да забравяш че цялото нещо е само декор така или иначе. Няма истинско иницииране на „nigredo“, нито автентичен живот в „albedo“ докато съществува въпроса „как“. Той е отрова, защото подава заявка за още информация, а не за действие. Затова и по-рано казах, че просто се действа, без да правиш поредните схеми, да търсиш поредната информация, поредната карта, структура, геометрия, учение, идеал, философия.[128] След един определен етап няма нова система от убеждения или „по-дълбока истина“, които да откриеш. Това отново е травма-вируса.

Просто притихни, позволи да се отвори пространство и тогава ще се случи следващото правилно за теб нещо.

И бъди предупреден!

Решиш ли да вървиш този път съзнателно – по всяка вероятност ще бъдеш много сам. Колкото той да те среща с нови хора, колкото и близост да постигаш – ти винаги ще си сам на най-дълбокото основно ниво. Защото хората циркулират в живота ти в съобразие с циклите на самите истории. Следването на страстта е тънка амалгамна линия между „е“ и „не е“. Да откриеш някой който следва абсолютно същото сечение (за да остане непреходен в живота ти) не е най-лесното нещо и не бива да е самоцел. Но само така той/тя би „разбирал/а наистина по какъв начин живееш“. Също така „опасенията от самота“ отнемат от лекотата на самия път и ти дават още една причина да умреш за нещо. Ето защо повтарям – бъди предупреден за това! То не е нещо, което можеш да „очакваш“, но е нещо, което е закономерно предвид пътя, който вървиш. Все пак пускането на всички истории най-често е съпроводено с пускането на хора...

Ergo – те ще започнат да не те харесват. Обикновено това е резултата от умението да казваш „не“. Това ще дава все по-чести поводи другите да се чувстват „наранени“, „обидени“, „отхвърлени“ или каквото и да е друго диктувано от ума или емоционалното им тяло. Така ще тръгнат и клюките зад гърба ти. Това е хубаво да се има предвид, защото е естествената траектория на нещата.

Тук не става дума за това да губиш всякаква хуманност, но в същото време не можеш да се влияеш от кода на другите. Поради начинът по който ще започнеш да живееш ти ще се превърнеш в ходещ парадокс, който постоянно провокира и mindfuck-ва. Повечето хора няма да се чувстват добре в подобна среда и ще побързат да те категоризират и етикетират. Не можеш да се бориш срещу това – няма и смисъл. То е просто поредния опит на кода да те глътне в неговата игра. Да опонираш, да доказваш, да се обясняваш... Осъзнавайки това ще спреш да бъдеш ръководен от мнения, символи, космически съвпадения и духовни превземки. Ще започнеш да култивираш истинска сила, която не се свежда до нищо друго, освен до това да избираш своята собствена реалност. Защото трикът е да разбереш, че има безкрайност от светове и можеш да избереш свой собствен. Не да променяш „реалностТА и другите“. Това е технически невъзможно. А да сърфираш по начин, който поощрява все повече и повече твоята игра, без това да бъде в ущърб на платформата (което би насочило светлината на прожекторите върху теб, донасяйки още тежест).

Разбира се, по-нататък също има капани...

Когато стигнеш етапа, в който платформата се пренарежда около теб по начина по който „искаш“, закономерно ще дойде страха, че можеш да бъдеш Всичко. Намирам това характерно за жълтата фаза. Този страх е основателен (и в известна степен полезен), но не можеш да му позволиш да те спира. Единственото за съблюдение тук е поемането на отговорност за това че вече си свободен да правиш каквото пожелаеш. Защото веднъж след като си свободен от дуалните нагласи ти имаш пространство да започнеш да пишеш живота си сам и това е страшно. Това е етап при който историите на цикъла вече не те ръководят, няма готов прединкарнационен път за следване and you’re on your own. Това предполага зрялост и отговорност.

Думата „отговорност“ тук е много издаваща, особено ако ѝ бъде направена архетипна аутопсия през английски. „Responsibility“ не е нищо повече от „ability to respond“. Отговорността е да имаш капацитета да отговориш адекватно на онова, което си написал сам – т.е. отговорност към собствения ти живот. Най-малкото това изисква нулев манталитет на жертва. Другото, което изисква е липса на фрагментация или поне засичането в корен на мисловните модели и действия генерирани от нея. Защото природата на ума е разкъсваща и това лесно подхлъзва. Например, една част от теб иска да спре да пуши, на другата обаче ѝ харесва. И точно в това се състои проблема – че възприемаш себе си като „части“, които са в конфликт едни с други. Интеграцията обаче не е обединение на различните „части“, а осъзнаването, че всъщност си цялостна система.

Само по себе си това също носи капан.

Защото макар и самата интеграция да е последната спирка, хората са склонни да търсят именно нея, а тя идва единствено косвено. Съюзът на противоположностите е атрактивна идея, защото предполага цялостност, но посвещението и интензитета на потъване в несъзнаваното изискващи това често биват приемани за даденост, без да се осъзнава реалния им калибър.

Открих че да обединяваш противоположностите е валиден, но механичен път, изпълнен с фрикции. По-интуитивния подход в случая е да се наблегне на важността на парадокса, който вече съществува в структурата на платформата и може да предложи по-лек достъп до същия краен резултат, отколкото, ако синтезираш единството „ръчно“ :)

Парадоксът обикновено остава в сянка за сметка на интеграцията, получаваща цялото психологическо внимание поради антагонизма измъчващ хората, който те просто търсят начин да спрат чрез алхимична сватба. Така обаче, това единство често губи своята мистерия и сила и се превръща в клише и карикатура. Оказва се, че докато човек е фиксиран да стане цялостен, той по всяка вероятност изпуска парадокса за който говоря в целия текст.

Мистерията на парадокса е съществена част от разбирането на Искрата. Парадоксът е характеристиката на всички трансцендентни ситуации. Това е така, защото сам по себе си той предлага адекватна експресия на тяхната неописуема природа.

Когато Аз-ът преобладава винаги има конфликтни истини и историята на философската и религиозна мисъл е пълна с разнообразни опити подобни различия да бъдат помирени. Някои от тези опити включват будисткия „Среден път“, аристотеловата „Златната среда“, „рационалните антиномии“ на Кант, „диалектиката“ на Хегел, „Ерос и Танатос“ на Фройд – всички от които се гърчат по техния си характерен начин. Според повечето от тези, обикновената работа с елемента „земя“ не е адекватно разрешение на проблема с противоположностите, който изисква продължаващи опити да бъде изразена комплексността на душата (травма-вируса). Парадоксът обаче, обогатява негласно, защото само той доближава до пълнотата на живота, без човек да се окаже вътрешно разорен.

Когато говоря за „парадокс“ имам предвид наличието на две конфликтни истини присъстващи в един и същ момент в съзнанието. Да задържиш две такива антагонистични истини създава огромно напрежение. Когато изпаднат в такава ситуация, повечето хора се опитват да облекчат този struggle, сливайки парадокса в съюз на Едно, но всъщност всяка една истина би следвало да бъде внимателно запазена като нещо отделно, докато трансцендентаната функция наистина произведе символичен съюз. Защото символите твърде лесно се превръщат в интелектуални идеализации, които хората смятат, че могат да постигнат „ей така“, запазвайки цялата си индивидуалност. Това не е възможно.







Въпросното Единение се илюстрира най-добре от т. нар. „андрогин“. В случая това, което е добре да се вземе предвид е, че повечето хора го виждат като символ представителен за интегрираната Цялостност без да си позволят да преживеят неговата гротескна и чудовищна природа. Тя е почти невъзможна за толеранс от Егото. Най-малкото защото има много „романтично-езотерични представи“ какво би представлявал „човек обединил противоположностите“, но това са просто поредните проекции и духовни етикети. Когато онова, което наистина постига съюз неизбежно се размине с предварителните образи – то бива комфортно заклеймявано. И въпреки това, важно е да се сблъскаш с подобно преживяване, ако искаш автентично преживяване на тази Цялостност.

Напрежението предизвикано от антагонистичните истини за които говорих унищожават човека, но и го правят такъв какъвто е, което хваща съзнанието в странен парадокс. Подобна чудовищност присъства в нашите болести и страдания и е важно да не ѝ се обръща гръб, защото тя е съществена част от всеки разграничаващ се от Цялостността смисъл. Тя минава отвъд всяка една идеализирана Его-фантазия. Според Юнг, например, дори христовата фигура не съдържа най-тъмните измерения на психиката, предвид че една евентуална интимна връзка между Христос и Антихриста се струва като чудовищна.

На персонално равнище това се съотнася към премеждията в инкарнационния формат – всеки тежък удар на всекидневния живот, с който не можеш да постигнеш мир. Ако човек е искрен със себе си, той по всяка вероятност ще признае, че подобни травми в живота не могат просто да бъдат подминати в нито едно идеализирано състояние на трансценденталност. Това не е така лесно. Такива преживявания нараняват, жилят, гневят, а понякога депресират и убиват. Въпреки всичко те следва да бъдат припознати и направени съзнателни, ако целта е да има някакво истинско осъзнаване на Искрата.

На практика живото преживяване на Себе-то е чудовищно. Това е сблъсъка на противоположности, които ужасяват фиксираното Его и упражняват мъка, деморализация и насилие над всяко едно резонно съображение. То е в нарушение на всичко, което човек намира за „естествено“, „основателно“ или „нормално“. В алхимията чудовищният аспект на единението е особено подчертан, когато противоположностите, които са събрани в едно не разпознават отделните си аспекти. Тази ситуация е описана като „monstrum“, или „преждевременен съюз“, което е всяко едно обединение, което не разграничава себе си на отчетливи елементи. Тази прибързаност може да е факт, дори когато се говори за състояния свързвани с Черното слънце.

Да преминеш през този свят, преживявайки основната истина, че: има една предварителна хармония стояща зад всичко отвъд кода, че „божеството“ се превръща в човек и човекът в „божество“; че „външно“ и „вътрешно“ са едно-и-също; че майката е дъщерята и дъщерята е майката; че природа и дух, тяло и съзнание са аспекти на един и същ невидим принцип – може да се окаже опасно. Защото всичко това неглижира острите разграничения обединени от тези свръзки.

Така че съзнанието тръгнало по пътя на интеграцията, без значение колко мъдро и удивително е то, може да се окаже както преждевременно, така и чудовищно. И под „чудовищно“ алхимията има предвид „неплодородно“ и „ялово“.

С всичко това искам да каже, че истината не може да се открие чрез търсене. Тя те връхлита, когато разбереш парадокса.

Именно концепцията за „парадокс“ е тази, която може да те изстреля най-лесно. Парадоксът е вратата, защото той блокира ума и създава тишина. Мислещият има шанс да изчезне. Това е break point. Затова целта на дзен-коаните е да те докарат точно до тази точка чрез липсата си на линеен смисъл. То е същото като наставника в манастира да се промъкне зад теб и да те удари изненадващо с тояга по гърба. Подобно действие не е базирано на причинно-следствена връзка, защото няма обективна видима причина за него. И това шокира цялата ти реалност – ти не разбираш „защо“. Да „не разбираш защо“ обаче, е възможно най-ключовия момент в парадокса. В този миг е идейно да продължиш „да не разбираш защо“, а не да търсиш самото „защо“. Само така двата елемента могат да останат сами за себе си в общ формат, което те държи в безтегловността на не-две. Ако в този момент bypass-неш Егото – това води до кеншо.

В крайна сметка „универсалната истина“ в платформата е само една: всичко съществува и нищо не съществува едновременно. И това е именно парадокс в рамките на дуалното. Другото са философски конструкции и пълнежи, които работят за различни хора.

Отвъд тази истина обаче, има такава, каквато не може да бъде изказана на език, защото използването му не би бил адекватен неин проводник. Дори изразът „нищо не съществува“ не е „нещо“, което може да бъде представително за несъществуващото. Самото твърдение „нищо не съществува“ е идея, история, информация – тя не значи нищо за никого, защото несъществуващото не може да бъде „познато“. Затова един от потенциалите на Оракула казва на Нео, че не е възможно лъжицата да бъде огъната. В крайна сметка не можеш да придадеш форма на онова, което не съществува :) Пускайки историята, че „това е лъжица“ – можеш да минеш отвъд нея. Това е „огъването на теб“ на дуалния ти ум, което впоследствие се транслира в огъването на „лъжицата“ в света на бинарното.

За да напиша тази книга, аз също пуснах доста неща по особен начин.

Например хронологичния ред на написването ѝ. Това е единственият мой текст, която променяше поредността на главите си така все едно редя кубчето на Рубик... Написвах една глава, смятах че тя принадлежи на точно определено място и след това си давах сметка, че в нея са обсъждани неща, за които все още няма даден контекст и позицията биваше изместена по-надолу. След това още веднъж, и още веднъж – във всички посоки... Постоянно рафиниране „кое след кое да е“, защото всичко е свързано, но все пак не можеш да стъпиш на нещо, което все още не си обсъждал... Целият процес сякаш отразяваше неспецифицираността на самата Първична частица, затова и не можех да фиксирам точна структура...

Ето защо на ниво език в темата може да има наглед много противоречия, но те се дължат на невъзможността парадокса стоящ зад Източника да бъде пресъздаден по дуален маниер. Което няма как да не се отрази в антагонизъм на ниво език, още повече в текст, който не е поетичен, а следва определена структура.

Именно поради това опитах да обясня едно-и-също нещо от множество различни посоки по множество различни начини. За да стане ясно доколко принципа се просмуква във всичко основно изграждащо този свят. Така мемите му могат да бъдат видени в по-голяма цялост.

Като заговорих за език, тук е добре да се има предвид и едно последно нещо.

Всичко разказано в тази книга едно време се е предавало смислово чрез приказки, митология и окултизъм, защото това е бил подходящия и съотносим език на времето. Макар лично аз да се чувствам комфортно с този жаргон, той вече не е релевантен към новото време. Сега за тези неща се говори чрез езика на бинарния код и виртуалната реалност, защото това са разбираемите инструменти и аналогии за всички от епохата. Не можеш да обясниш голямата митологична картина на някой, който като дете не е чел митология. Най-прекия начин е да го обясниш чрез компютри – затова изведнъж ситуацията, в която се намираме се превърна в „симулация“. Това е новия метафизичен език на несъзнаваното.

Респективно всички започнаха да правят филми за виртуалната реалност и тъй като „Матрицата“ е първия постигнал голяма дълбочина – той се явява най-адекватния модерен прочит на инак една извечна митология. Преди тя се е наричала „мая“ или „сън“ – но по същество става дума за еднакви неща. Казвам това, защото може да си се зачудил дали наистина смятам тази реалност за симулация подобна на описаната в трилогията на Уашовски.

Истината е, че просто не знам. Ако следвам модела на циклите, бих направил safe guess, че това е просто поредния език на времето, а обстоятелствата са демонстрация на силата на колективното несъзнавано да твори. Факт е, че много скоро човечеството за пръв път в съзнателната си история ще може масово да пресъздава този свят на ниво виртуална реалност, което ще го постави още една стъпка по-близо до структурата. Дали обаче това ще бъде имитация на реалната истина зад нещата?... Кой може да каже на 100%?

Лично аз не бих се привързвал към нито един език, обяснение, структура, идеология, вяра, система от убеждения или каквото и да е. Предпочитам този свят да остане необясним на едно равнище, защото това поддържа параметрите на парадокса за мен. В крайна сметка има много начини по които да се влезе в тази Игра и съм сигурен, че ако решиш да излизаш от нея – инструментите за изход също не са един или два и по всяка вероятност не съм концептуализирал дори половината от тях...

Можеш да синтезираш философския камък (рядък и много специфичен Път); можеш да излезеш през центъра на Земята след смъртта ти; можеш да обединиш противоположностите чрез вътрешна алхимия; можеш да излезеш като умишлено играеш за загуба[129]; можеш да излезеш, разигравайки парадокса като митология[130]; можеш просто да следваш страстта си и да ѝ позволиш да те води; или пък можеш да се събудиш на стол в някой космически кораб след като се окаже, че през цялото време наистина си бил в електронна игра – who the fuck knows for real, right?!

Идеята е да си готов за всичко и да не очакваш нищо. Търси парадокса. Той е навсякъде. Дори в тази книга.

You see…

Цял текст се говори за това как навлизането в тъмнината е необходимо, но съществуването и публикуването на тази книга сами по себе си представляват акт по хвърляне на светлина... върху тъмнината :) Не можеш да избягаш от това... от змията захапала опашката си. Това е живеенето на парадокса. Както казах – можеш само да си съзнателен в процеса, което те поставя в 3-тата точка. Тази, в която с единия крак си стъпил в недуалната Нула, а с другия в света на историите. Това е и Точката, която може да ти покаже Пътя „навън“.

В крайна сметка – „как“ ще постъпиш веднъж, когато си „там“, е личен „избор“.

Хихихи :D





.Albedo

[1] Все пак съзнанието, което вече е преминало през безброй истории може да генерира такива и със затворени очи – сънищата са най-прякото доказателство за това.

[2] Това е дотолкова важно, че го оцветявам в червено и правя изрична бележка под линия по въпроса, за да се върна на него на един по-късен етап от текста – wow! Мда, премигващият пиксел е attention whore.

[3] Интересното е, че де факто това се случва за втори път на Нео. В „Матрицата“, когато той излиза за 1 път от инкубатора, той пита Морфей: „Защо ме болят очите?“ Последният му отговаря: „Защото досега не си ги ползвал.“ Предвид последвалите събития в следващите два филма тази сцена навежда на мисълта за фалшивото събуждане за светлината след което се налага отново да изгубиш очите си, за да можеш най-накрая да започнеш да виждаш наистина – за пръв път.

[4] Ако това ти се струва твърде дребнаво „доказателство“, не забравяй синхромистичния метод и идеята, че всъщност всичко е символ за нещо друго.

[5] Шапката с периферия може да действа и като щит от външни трансмисии, както и да служи като антена. Неслучайно, когато мъж влезе в катедрала – т.е. място, където се промиват мозъци – го карат да свали шапката си за разлика от жените (което потвърждава орионските идеи на Морнинг Скай). „Минусът“ на шапката е, че отнема от периферното зрение, именно защото навлиза повече тъмнина и разчиташ по-малко на физическите си сетива. Затова този който ползва шапка може да е готов да разчита повече на другите си сетива. Наметалото и косата са други начини да бъде постигнато същото нещо. Последната може да пропуска определени количества светлина до лицето. Затова колкото по-пусната е, толкова по-мистериозно е. Което обяснява защо момиченцето от „The Ring“ е толкова страшно –понеже се създава усещането за канализирането на тоталната тъмнина, която разбира се, се тълкува по грешния начин като нещо „зловещо“.

[6] Затова и е казано, че вселената е холографска – от най-малкото парченце можеш да съставиш цялата картина. Защото е нужно да имаш само късче дуален код, за да може той да съгради пълната структура наново – именно защото действа на принципа на саморазмножаването. На практика е загадка защо хората се превъзбуждат по холографската вселена и фракталите, предвид че това е принципа правещ дуалния „затвор“ възможен.

[7] В проявения свят всичко е направено от светлина, защото всичко проявено има светлинна матрица. Затова е и „проявено“, иначе щеше да е пълния потенциал на тъмнината. Докато си в решетката – тя ще бъде съставена от светлина и де факто визуалната метафора, че тя е „черно-бяла“ само подсказва смисловата ѝ полярна природа, а не фактическата текстура на кода, който е светлинен.

[8] Макар моментът със светлината да е основен за настоящата тема и вече да съм вникнал в доста голяма дълбочина в него, аспектът със звука е нещо, което все още не разбирам напълно. Досега съм имал само едно лично преживяване със звукова честота, която в онзи момент възприех като имаща нещо общо с поддържането на самата физическа вселена наред със светлината. Почти сигурен съм, че става въпрос за т. нар. „бял шум“, който, отгоре на всичко е получил своето име от... бялата светлина... Това прави пряка връзка между двете концепции в поддържането на даден честотен диапазон свързан с дуалния код. Като допълнителна илюстрация, визуалната интерпретация на белия шум (която със сигурност си виждал) се явяват прочутите телевизионни „снежинки“ в лицето на черно-белите пиксели, които се наблюдават при липса на излъчен конкретен сигнал. Което още веднъж потвърждава архетипната обвързаност на идеите за бинарния код, светлината и белия шум в лицето им на „база“ върху която може да се изгради реалност. Допускам, че звукът играе ролята на нещо като „хоризонтала“,закотвяйки светлинната „вертикална“ матрица (за значението на хоризонталите и вертикалите, виж книгата „Навлизане в платформата“).

[9] Напомням, че самото движение на замръзналите кадри в тесеракта се случва чрез светлината (която в случая се явява фокуса на ума, който се движи из тях) досущ като при прожекционния апарат със статичните кадри върху лентата. Затова в тъмното все едно всичко е спряло в хомогенен мрак. Има само „статика“ и нищо конкретно. При движението през кадрите – възниква история, защото има светлина, motion (динамичен-Ян принцип).

[10] Разбира се, човекът на съвремието имитира тези вектори и всичката ни изкуствена светлина днес отново е над главите ни, прожектирайки своите собствени меми.

[11] Виж „Навлизане в платформата“ за разбирането на необходимостта от 3 опорни точки при преживяването на която и да е реалност.

[12] В този ред на мисли, друг популярен поп-културен мотив е закриването на едното око, един от чиито смислови пластове не казва нищо повече от това, че за да имаш контрол над проявеното в светлината, следва да има и равно количество тъмнина.

[13] Затова в професионалните гримьорни огледалата имат крушки около рамката си – така лицето светва още повече.

[14] Това ще стане още по-тежко, когато трансхуманизма и виртуалната реалност навлязат окончателно, защото тогава принципът ще се разгърне на всички нива. Човек дори няма да може да се впечатли, ако види красива жена на улицата, защото вече ще е разигравал всички свои порно-фантазии с перфектно рендираната такава, докато носи каска с очила. По този начин ставаш безразличен към истинската човешка комуникация и връзка и се стига до пренасищане и механизация на смислите.

[15] Особено характерно за запада и повечето азиатски държави, като апогея на това може да се наблюдава в Япония. Там информацията е на космически висоти (в големите градове не съществува празно място където да няма йероглифи спамещи за нещо) и както съм казвал и преди – те са първите, които прегръщат трансхуманизма. В тяхното колективно съзнание роботите са приятели, те са герои на хиляди определящи поп-културата anime-сериали и затова бъдещето представено в едно „утопично“ cyberpunk общество – не е толкова далече там. Защото отчуждението между хората е идеалното условие да възникне привързаността към синтетичния човек. Няма друга държава, в която индивидите да са по-отдалечени едни от други. Намирам и за много символичен факта, че Япония е позната като „страната на изгряващото Слънце“, което някак си се е наложило световно, макар фактически Слънцето да „не огрява първо нея“. Идеята, че това название е останало обаче, е като маркер за нещо друго, което на лично равнище обяснява защо това е най-фиксираната и роботизирана нация. Тази която вярва най-много в платформата и в изключително кристализирали идеи за чест, дълг и „как точно трябва да премине живота ти“, поставящи предимно колективно ударение на развитие повече от навсякъде другаде.

[16] Във физическата реалност не е по-различно. Виждал съм структурно как колкото повече внимание и тежест отдаваш на даден въпрос като драма – толкова повече тя се утежнява и не можеш да я изциклиш като тема. Защото всяко едно нещо, което по-късно се превръща в „драма“ започва като обикновена тема, която иначе е просто поредното съставно блокче на живота. Твърде голямото отдаване на значение на каквото и да е обаче, завърта около себе си централна ос и това вече много изкривява основния Поток. Всичко е част от палитрата на преживяването. Когато придадеш специфична тежест на нещо – задиряш.

[17] Тази механика е част и от скелето около което се роди темата за двата смислови блока в „Матрицата“. Докато подаваш информация, докато търсиш – ти придаваш тежест и по този начин декларираш, че си част от кода. Окончателно се убедих в това, когато открих, че цялото търсене на Нео бива екранизирано от вестника „An-Nahar“, който носи утрото и светлината чрез петела. Виж самата тема за повече контекст.

[18] Формулирам го така, защото идва от висшата перспектива за механиката на самата платформа.

[19] Структурата на самия интернет и технологията служат като визуална метафора за фрагментиращата природа на самата информация. Все по-малки и по-малки прозорци, квадратчета, пиксели. Излизат и все по-нови формати на видеообраза – по-висока резолюция, по-малки пиксели, повече информация за секунда и по-голяма компресия...

[20] Даже някой теоретизираше, че в даден момент нета просто ще крахне от спам! Не знам дали е технически възможно, но определено звучи забавно и закономерно.

[21] Това се прави и в театъра, и в киното – преди да започне представлението/филма се гасят светлините и така става ясно, че стартира нещо друго, че навлизаш в пространство, в което нещо отвъд информацията на всекидневното ще бъде представено. Навлиза се в пространството на митологията, което лежи отвъд всекидневните истории. Тази геометрия на случващото се е разбулваща, именно защото публиката тъне в мрак – подсъзнателен сигнал, че в момента нямаш лична история и ти се разказва друга такава от сцената/екрана. Които, разбира се, са осветени, защото излъчват историяТА към момента.

[22] За по-добро осмисляне на тези парадокси можеш да прочетеш материала за Първичната частица.

[23] В този смисъл за мен е абсолютно очевидно, че където има Слънце във вселената – има и някакъв тип Игра, защото това задава много специфична рамка на преживяването предполагащ наличието на история и съзнания, които да я преживяват. Който разбира архетипното значение на това би следвало да разбира и че в такъв един формат извънземният живот е абсолютно наложителен, защото някой трябва да преживява светлината и да пише историята, която тя носи.

[24] Между другото все повече марки коли ползват за фарове именно LED-осветление, което е 30 пъти по-пробивно, рязко и заслепяващо. Сигурен съм, че всеки шофьор може да потвърди дискомфорта от това автомобил в насрещното да свети именно така. Всъщност парадоксът, който съм забелязал при мен е, че тази светлина по-скоро заслепява, отколкото да осветява. Когато ми се налага да нося челник в тъмното в гората, това винаги ме обърква, защото аз не виждам наистина. Това ми помогна да разбера по-добре защо животните на пътя се парализират от тази светлина и биват блъскани от превозните средства. Защото те изпадат в една изкуствена светлинна матрица, която отрязва всичките им естествени перцепции и те няма как да реагират, което води до гипсиране и летален изход.

[25] Става дума за всички институции формиращи рамките на съвременната цивилизация: училища, болници, съдебна система, полиция, банки, данъчни, както и целият останал чиновнически апарат на държавата. Корпоративният и заводският сектор се подразбират. Като маркер, че принадлежат към структурите на проявеното, линейките, полицейските коли и пожарната ползват свои собствени светлинно-сигнални сирени, които разцепват ефира по улиците, напомняйки, че става дума за структури на реда (светлината), които имат приоритет над всекидневното случване (по пътищата). Те са такива, защото носят отново структурата там, където тя е била нарушена.

[26] Неслучайно една от техниките за фрагментация на съзнанието в проекти тип „Монарх“ е подлагането на субектите на бързо премигваща светлина с огромен интензитет, по този начин пресъздавайки визуално черно-белия шаблон. Това е много добре демонстрирано и обвързано с травмата във филма „The Butterfly Effect“ (който дори намеква за „Монарх“ със заглавието си). Когато главният герой започва да преминава в друга времева линия всичко започва да трепти, защото светлината на ясния фокус се накъсва и вече има „пропадания“ в привидния континуитет на кадрите. В тези моменти съзнанието се „чупи“ лесно и става отворено и сугестивно към външно влияние. Тогава се наливат и програмите. В тези проекти на практика е открито, че умът трябва да бъде счупен хардуерно (рептилоидния мозък бранещ психичната територия на твоята индивидуалност), за да се bypass-не лявото полукълбо. Така програматора получава неограничен достъп до дясната хемисфера, където е въображението през което могат да прещракват всякакви изкуствено имплантирани личности при trigger.

[27] Отношението и разпределението на прозорците в пространството във връзка със здравното благосъстояние, е добре известно на архитектите. Техните идеали, разбира се, са силно съмнителни. С толкова много небостъргачи със стъклени стени и никаква сянка, модела на съвременния мегаполис изглежда е достигнал етап, който подлежи на преоценяване.

[28] Освен стабилността на пламъка, трябва да се разглежда и цвета на изкуственото осветление. Светлината променя лещите на очите и пръчиците в ретината. По-малко известно е, че тя променя и цялостната физическа молекулна структура на човека, като явлението се засилва или отслабва в зависимост от цвета на тази светлина. Следователно при избора на осветление е добре да се вземат под внимание различните цветови тонове на изкуствената светлина.

[29] По-рано обяснения момент с бързо премигващата светлина.

[30] Все симптоми, които могат да бъдат открити у повечето чиновници, които цял живот работят в подобна светлинна среда.

[31] Забавно е да се наблюдава как в случая дуалния код пресътворява това огледално на по-високо ниво чрез светлинните станции, които се контролират от инсектоидни раси. Там светлината отново привлича с история, но за да занули персоналната такава на душата и тя да бъде рециклирана обратно в Играта. В този смисъл разказите за рециклиращите станции стават все по-смислени. Нормално е ума, който търси истории, дори след смъртта си да открие такива и да бъде завъртян още веднъж. Затова и всеки вижда „онова, което иска“ в светлинния тунел – защото светлината разказва историята, която пожелаеш. Всичко това следва да се разбира по-скоро на ниво структура. Защото преди това то отново идва под формата на история: „има извънземни, има някаква станция на Луната“ и т.н., и т.н.; докато всъщност тесерактната структура просто разгъва една и съща история на различни нива, за да може да има repeat на всички плоскости. Тази на цикъла, светлината и историите.

[32] Това ме подсеща за разказа на познат, който при експериментиране с LSD е видял как на равнище код всяка една лампа буквално се явява като око за „матрицата“, което те наблюдава. Това не звучи толкова налудничаво, защото зависимостта съществува (вече демонстрирах как светлина и информация са едно и също) и има логика някой или нещо да се прикача към този поток по желание. В крайна сметка функцията на една лампа е да направи нещата видими. „За кой“ е отделен въпрос. Това не бива да генерира параноя, а просто да се има предвид по отношение принципите на самата платформа.

[33] Желателно е този loophole да бъде обръщан в лична изгода, ако човек иска да задълбава в своето собствено огъване на платформата. В случая с телефоните – понеже са квадратни, базирани на светлина и информация, те неминуемо биват проводник и на някои принципи заложени в платформата понеже процеса е двустранен, ако умееш да го виждаш. Това може да се превърне в учебник за учене на принципи, които после могат да бъдат прилагани. Един пряк hint, който виждам в смартфоните е начина по който се slide-ва от един кадър в друг, досущ като в тесеракта. Нужен е само фокус и действие и скелето на структурата позволява нещата да се случват.

[34] Това обяснява защо най-лесния начин да направиш магия на някой е със снимка. Защото тя е свидетел на нещо свързано с теб, което отива отвъд физиката.

[35] Когато се спряга астрология не бива да се забравя, че за нея най-често се говори като за нещо, което сякаш съществува извън съзнанието. Разбиването на тази илюзия е и първата стъпка към трансцендирането ѝ.

[36] От гледна точка на холограмата, звездите не са физически, а са портали за дадени енергии. Дори древните астролози и магьосници не са ги разглеждаликато планети, а като архетипни есенции, които вкарват даден поток в консенсусната реалност.

[37] С времето ще започнеш да забелязваш колко неща в този свят са зависими от светлината – неща, които взимаш за даденост (защото са свързани с проявеното, с което си свикнал) и изобщо не регистрираш на първо четене. Дори да се вземе само идеята, че ритъмът на живота на една планета се ръководи изцяло от Слънцето, говори за това че светлината задава установености, модели и цикли на живот, което е факт, който не се осъзнава в пълнота. Закономерно – там където Слънцето започва да губи от своята сила, има повече тъмнина и респективно мистерия. Ето защо Скорпион е най-окултната зодия – защото светлината в нея започва да губи влияние.

[38] „Sol niger“ на латински.

[39] Ето защо много изследователи разглеждат тази реалност като своего рода „затвор“ или „ферма“. Като дух заклещен в машина.

[40] Затова и по-рано в сегмента за изкуствената светлина казах, че светлината (разбирай платформата) има нужда от енергия, която да ѝ позволи да бъде проявена.

[41] Респективно, Доктор Стрейндж „победи“ Тъмното измерение като вкара идеята за времеви loop в него...

[42] За да илюстрирам с поп-културна препратка – в новия „Twin Peaks“ Купър се държи вдетинено, защото се връща от Черното слънце. Той буквално е занулен – не знае кой е.

[43] Както загатнах, в Холивуд тя винаги бива инкарнирана от „злодея“ в сюжета, защото за ума тази енергия е чист терор и ужас. Краят на всички истории няма как да не бъде видян като „зъл“ от човека живеещ в света на историите.

[44] За илюстрация, виж сегмента „Kid’s Story“ от „Аниматрицата“.

[45] Светлинният код на матрицата вътре в сюжета имитира това, но зрителят го разбира смислово чак в последния филм (ако изобщо обърне внимание на този детайл).

[46] „Parks and Recreation“ reference here.

[47] Затова когато в последните кадри Сериф я пита: „Винаги ли си знаела?“, тя казва: „Не“ (+ още нещо за системите ѝ от убеждения за които никой не дава 5 пари).

[48] Стари структури, модели и „програми“, които отпадат от Соларната платформа се разграждат от черното масло. Тъй като самата реалност в голяма част се държи като компютърна симулация, нормално е нейното разпадане също да се поема от някакъв агент, който да има държанието на ИИ (или в контакт с нея да се рендира визуално до нещо подобно). Но самият процес който стои зад това е на зануляване на решетката от по-висока инстанция. Вече мога да видя това малко по-неутрално и да кажа, че единствения начин да не финишираш тотално при сблъсъка с тази „енергия“ е да интегрираш принципа на умирането за всеки един момент. Това не само е безценно „умение“ вътре в платформата, но малко или много черното масло ще разпознае подобния на себе си код и няма да иска да има вземане-даване с теб. На практика можеш да постигнеш на ниво съзнание, онова на което то е носител по уж технологична (от гледна точка на човешкото съзнание) линия. Така то няма как да се закачи вибрационно, защото няма история за разтваряне – респективно – няма да имаш проблем с него като външен изразител. Когато няма история, когато няма код – няма светлина за която да се закачи.

[49] Като лична бележка тук, при мен осмицата („8“) винаги е намеквала подсъзнателно за vesica piscis, защото открай време я изписвам като две отделни, но долепени едно под друго кръгчета, а не като примка. В един момент в училище спрях да я пиша като цялостен loop. Примката са две огледала, отразявайки се едно в друга, докато идеята на двете слънца е да се пресичат във vesica piscis, т.е. – кръговете да се препокриват. Така тя става пряк символ за пресичането на двата принципа, точно като символа на Mastercard (които очевидно знаят какво правят, що се отнася до логото им). Така „8“ от символ на затвора, може да се превърне в символ на освобождението, което е типичен пример за алхимия и работа със символичната природа на платформата.

[50] Което е само полу-истина, защото запечатването на физически реалности става само с енергия от Черното слънце. На което „Нео“ за миг става свидетел в Проявеното. Той се освобождава, но поради механиката на нещата закотвя и нова физическа реалност, трансформирайки досегашните правила.

[51] Точно както Долорес прави същото във 2-ри сезон на „Westworld“ – тя започва да имитира хищническото поведение на създателите си. Това явно е повтарящ се мотив в поведението на ИИ или в представите ни за него.

[52] Естествено е всеки различен партньор да придава различен фалц/проявление на тези модели в реалните взаимоотношения, но основата е винаги една и съща, ако човек е готов да вникне в нея.

[53] Въпросът с чакрите така или иначе ще бъде разгледан подробно след малко.

[54] В случая на Green Lantern се наблюдава същото – основния цвят е зелено, а арената на случващото се в комиксовата арка е винаги в черния и безкраен космос. Освен това той е и „lantern“ (в превод „фенер“), което пряко говори за светлинен аспект. Той е недвусмислено застъпен пряко в сюжета, където фенер наистина има.

[55] Думите, разбира се, заблуждават и принципно е точно обратното (вече го уточних по-рано), но да стъпим на казаното for the sake of it. Така или иначе не целя нищо друго, освен да те объркам, но това го вмъквам еднократно в тази бележка под линия, защото знам, че те обикновено не се четат, хихи.


[56] А поради мащаба на Играта и кокошата слепота вътре в нея – хората четящи ченълинги не могат да grasp-нат тази причина.

[57] На база този тип взаимовръзки в началото коментирах отново израза „на страха очите са големи“.

[58] Все пак – колко същества на тази планета познаваш, които обичат безусловно във всеки един миг, бивайки двигателя зад всичко, което ги движи?

[59] A там информацията е наистина отвъд капацитета на мозъка да схване линейно, защото всичко е базирано на много по-висша „математика“.

[60] Disclamer: Написаното в скобите не е част от оригиналната дума, но се подразбира.

[61] Без да съм сигурен дали дори е възможно.

[62] Ето защо преминаването през Бездната в живота винаги води до разклащане на всички съществуващи структури в битието на човека. Личната история неизменно търпи трансформация. Когато има масово проявление и унищожение на този принцип – структурите изчезват. Защото тази енергия занулява историите и установеностите. Това е разрушително за Егото, защото то е свикнало с един траен ред, който не съществува в природата (където всичко е трансформиращ се Поток). Но то иска стабилност и когато тя бъде разтърсена, човек се чувства обезверен, изплашен и иска веднага да си възвърне един инак никога несъществувал стабилен статус.

[63] Т. нар. „ley-линии“ са пътищата от светлина, които се захранват от дупката и поддържат енергийното структурно тяло на планетата.

[64] Вече разбираш по-добре, защо по-рано казах, че окото играе ролята на черна дупка, в която светлината бива поглъщана. Именно затова то се явява своего рода „изход“ (или „хак“), ако бъде затворено за фиксиращата светлина. Оттук идва и идеята, че то е „прозореца към душата“ – защото тъй като е „черна дупка“ и резонира с концепцията за Черното слънце – оттам може да се направи връзка с Искрата. Това обяснява още веднъж защо индианците не искат да се снимат – защото светкавицата осветява всички малки тъмни вътрешни кътчета през очите. Затова и след нея си „заслепен“ и виждаш „слънчеви петна“ – защото светлината ти пречи да виждаш наистина.

[65] Както и че върху нея може да се записва информация.

[66] Предполагам че на този етап става по-ясно и защо изкуствената светлина влияе на здравето. Това не би следвало да е такъв шок, предвид, че всичко проявено е направено от светлина, включително тялото. Т.е. взаимодействието между типовете светлина би следвало да се подразбира, особено ако се приложат широко известни сентенции от рода на: „подобното привлича подобно“.

[67] Неслучайно съм коментирал, че ДНК е във формата на осмица, което метафорично ти показва, че това е технология, която те държи в loop в платформа базирана на 8. Смисловият резонанс е очевиден.

[68] Инженирането на ДНК наистина не се умее от всеки в космоса и създаването му е най-големия бизнес във вселенската корпорация. Защото тя самата е като „калъф“ за духа, което неминуемо въвлича със себе си комплексно разбиране за цялата Игра и ролята на светлината и тъмнината в нея. Когато дадена планета е под влиянието на определени интереси – на нея ще бъдат допускани само определени „версии“ ДНК (и техните комбинации), като всички други манипулации и присадки към тях биха се водили „пиратски щам“ от гледна точка на Империите.

[69] По този повод в Ковачевица имаше интересна случка буквално на първия ден от събитията там – 21 август. Помня го, защото бе слънчево затъмнение, което не бе предварително избирано, но се оказа ключово. Привечер, Андро направи първото си официално шаманско пътуване на семинарите с една от присъстващите там жени. Впоследствие той бе много въодушевен, защото каза, че след изключително дълго „потъване надолу“, за пръв път е съумял да слезе на ДНК-ниво в шаманско състояние и да дезактивира изкуствено имплантирана патриархална програма закодирана генетично. Това звучи изключително подобно на описаното за сирианските ДНК-команди. Макар преживяването да не е мое лично, има логика да може да се „пробие“ по-лесно до светлинните компресии на ниво генетика, когато Слънцето е скрито и фиксирания свят става по-податлив на манипулация с магия (тъмнина). Т.е. може да се спекулира, че има пряка зависимост между светлинното небесно тяло, което държи света фиксиран със светлината си, и самата ДНК, която закотвя духа в параметри със собствената си светлина. Това обяснява по нов начин и защо Хелоуин е най-мощния окултен ден – защото тогава биоритмите на планетата навлизат в своята 0 (зимата) и започва „тъмния сезон“. Тогава воалът между световете изтънява, защото има повече тъмнина – респективно – магия.

[70] Подобна функция може да има и пчелния мед. Той е светлинен фиксатор, защото се явява концентрат от нектара на цветята, които буквално попиват светлина по цял ден. Де факто медът е най-близкото, което може да се доближи до понятието „кондензирана светлина“. Ето защо той е ЕДИНСТВЕНАТА храна, която се абсорбира на 100% от организма – защото медът е чиста светлина като самото ДНК. В пчелния прашец, например, имаш всички необходими компоненти, които ти позволяват да продължаваш да СИ – да си проявен. Медът може да служи за лечение, защото отпушва със светлина запушени меридиани. С него обаче е добре да се и внимава, защото той е прекалено фиксиращ – най-вече ментално. Все пак не бива да се забравя, че пчелите са навярно най-достоверната илюстрация за това какво представлява едно роботизирано матриархално общество (тип Орион). Неслучайно самата Кралица използва образа на пчелите, за да boost-ва своя visage в несъзнаваното. Така че освен всичките си плюсове, ползотворно би било да се видят и някои модели зад меда. Хората, които ядат много мед са склонни да бъдат закостеняли и лениви на ментално ниво. Използвайки синхромистичния метод с пример от поп-културата, веднага възниква образа на Мечо Пух, който постоянно набива мед и е дебел и трудно тръгва на приключение – най-малкото защото не може да излезе през вратата.

[71] Извънземните раси са с много повече, особено тези от Светъл тип, което те не пропускат да отбележат.

[72] Наясно съм, че има и други (навярно по-коректни на ниво език) преводи, просто умишлено избирам тази интерпретация – по-късно ще стане ясно „защо“. Аналогичният на долния дан тиен център на японски се нарича „хара“ и практикуващите бойни изкуства знаят това.

[73] Апропо – другата голяма магическа система, която също се е посветила на освобождение от „матрицата“ – нагуализма – също не говори за чакри.

[74] Това е нормално, защото бивайки светлина, чакрите имат специфична геометрия предопределена от тяхната функция. Ето защо във всяко едно тяхно изображение ще видиш, че отделните чакри имат строго определена форма съответстваща смислово на тяхната роля в енергийния скелет.

[75] На този етап наистина виждам задълбаването в подобна trivia като предпоставка за още параноя. Виждам какво се случва с някои хора, които просто чуха, че „Висшия Аз и чакрите са паразити“. Философска паника в стил „в какво да вярвам сега?!“ Именно това прави информацията с хората. Чуваш нещо, което допреди това не е представлявало никакъв проблем в живота ти, но в един момент някой ти пуска муха и изведнъж това се превръща просто в поредното нещо на което придаваш тежест. Аз стигнах дотук, защото тръгнах да разплитам нишката на светлината и тъмнината. Ето защо казаното makes sense to me – защото съм извървял лично Пътя до тази точка. И именно защото съм го извървял виждам една логична траектория, която няма как да доведе до паника. Важното е всичко това да бъде чуто спокойно, без да предизвиква параноя (защото от такава няма смисъл) и без да се повеждат нелепи кръстоносни походи срещу каквото и да е, просто защото това е новия езотеричен trend. Всичко което казвам е, че според пътя, който душата избере, Висшият Аз и чакрите могат да имат паразитен аспект, ако решиш да го тълкуваш по този начин. Лично аз не правя такава класификация. Да, тази гледна точка може да съществува, но тя не е определяща за мен, защото по същество е поредния дуализъм.

[76] Искам да отбележа, че техния подход изглежда ексклузивен дори за източните практики, защото те са единствените, които говорят по-подробно за това. Други традиции говорят в най-добрия случай само за долния дан тиен.

[77] По-рано в текста правих препратки към Черното слънце в контекста му на „неограничена енергия“. Макар то да няма нищо общо с „енергията“, това бе думата, която можеше да започне да транслира даден тип идея при запознаването с тази нова концепция. По-точните думи, за които вече има достатъчно контекст да потънат по-добре оттук нататък, са „принцип“ и „есенция“.

[78] Най-известният филм в жанра (заради Осакара му) сигурно е „Crouching Tiger Hidden Dragon“, но има в пъти по-добри илюстрации като: „The Evil Cult“, трилогията „The Swordsman“, „Tai-Chi Master“ и много други...

[79] Повечето от тях имитират движенията на животни (защото при тези практики процесите в природата стават доста по-осезаеми и използваеми от индивида), но по-секретните са базирани на изцяло други принципи.

[80] Ще оставя това дотук без да се обяснявам повече за самия термин – вече имаш капацитета сам да правиш връзките.

[81] И смятам че по тази „механика“ в процеса ДНК се прескача изцяло като фактор; което не означава, че няма други техники, в които ДНК да е въвлечена.

[82] Не се ебавам. По някаква причина даоистките практики са били изключително свързани с други звездни системи (без да са дълбоко повлияни от извънземна философия) и потоци на съзнание – много повече от всяка една друга окултна система, с която съм се сблъсквал досега. Все още не знам „защо това е така“, но предполагам че е път, който следва да бъде извървян подобно на разбирането за чакрите и „защо китайците не ги ползват“ :)

[83] Много добре илюстрирано в началната сцена между Джет Ли и Дони Йен в „Hero“.

[84] Имам да направя интересна забележка за 6-та чакра, която намирам за по-различна от останалите, защото е свързана с 3-та плътност по особен начин (което дори съвпада с термина „третото око“). Тя е важна, защото съвпада и с третия дан тиен, в който става окончателната трансформация на еликсира, което – както се подразбира – е ключово. На места 6-та чакра бива изобразявана многоцветно, съдържаща дъга. В нея са Слънцето и Луната, т.е. буквално има сблъсък между проявеното и непроявеното – информацията и физическата ѝ транслация, защото епифизната жлеза управлява хормоните в цялото тяло и държи нещата в баланс. Това е функцията на епифизата на физическо ниво – да превежда двата потока. Тя е и единствената изобразявана с по-друга форма. В нея има нещо от Ин, приличащо на разкрачени женски крака или vesica pisces;има и фалос, наред с триъгълник imply-ващ тройния аспект. Т.е. това е център в тялото, който е много свързан с недуалистичната перцепция и постигането на „3“, за което бе споменато, че е входа към 0. В известен смисъл, който избира да работи с чакри, би следвало да започва активациите си от горе надолу. В епифизата има по-реален шанс за достъп до Искрата. Ако тръгнеш от долу нагоре – има само илюзии, защото от коренната чакра тръгваш от най-първичния код, който е най-дълбоко в Играта.

[85] Което още повече подсилва идеята, че това е свързано с канализирането на Нищото.

[86] Поради което чакрите са наредени именно върху него – от най-ниската му точка (1-ва чакра) до най-високата такава (7-ма). Тук е подходящо място и да отбележа, че не бива да има илюзии, че спирането на чакрите „заличава всичките ти проблеми“. Премахването на чакрите не е някаква „лечителска техника“. Отстраняването им просто затваря тези клапи през които можеш да бъдеш консумиран и програмиран (от други хора, от нетелесни същества и т.н.). Това не е „магийка“, която фиксира всичко в живота ти, нито нещо, което ще те превърне автоматично в професор Екзейвиър... Това просто ще улесни процеса при който се занимаваш само с твоята собствена енергия, а не с тази на останалите, която те прожектират върху теб.

[87] За което е писано тук, макар по темата да има да се изпише още много.

[88] Искам да подчертая дебело, че тук няма значение какво е съдържанието на един живот. Говоря за механиката задсамата платформа, а не дали имаш „щастие“ в живота си и как, ако го имаш „всичко описано няма значение щот просто си happyи можеш да общуващ със сърцето на Гея“. + и – винаги касаят живота на един човек в платформата. Другото е недостоверен Холивуд.

[89] Нещо като „e-Death“, ако си гледал втория сезон на „Sense8“, но на ниво платформа :)

[90] Другият смислов изразител на същата концепция е „9/11“ (ако бъде ползван номерологичен език). Както съм обяснявал окултното послание на „9/11“ е „липса на 10“, защото в принципите на функциониране на черно-бялата платформа „няма 10“, няма го Източникът, задвижващият механизъм, Искрата, няма андрогинност на енергията. Има само дуален ум.

[91] Разбира се, безпредметно е да пояснявам, че не е добре подобни наблюдения да бъдат правени с чужди бебета в държави от ЕС или САЩ, защото единственото „освобождение“, което ще те интересува в този момент е това от затвора. Казвам „безпредметно е да пояснявам“, понеже знам че ще го направиш anyway.

[92] Това е широко застъпен мотив и в поп-културата. Например вече знаеш, че Нео избухва в светлина при сливането си с Източника. Подобно нещо има и в „Battlestar Galactica“ (spoilers ahead!). Кара умря, върна се в някаква бодхисатва-форма и като видя, че повече не е нужна – изчезна във въздуха.

[93] Тук е подходящо място да се отбележи, че прави трайно впечатление как целият принцип зад тази платформа лежи на фрагментацията. Едно нещо е веднъж счупено, после се чупи още веднъж във физическата реалност и още веднъж, и още веднъж – до безкрай. В случая със светлината тук се вижда същото. Символично погледнато в Монарх-програмирането се ползва аналогичен принцип. То използва протокола зад геометрията на изначалния skyfall, за да го симулира още веднъж на ниво вече инкарниран в Играта човек. Така създаваш личност в личността – фрагментация във вече съществуваща такава. Просто кода на платформата позволява преповтарянето му на ниво „история“ в Играта. Забавното е, че така излиза, че в 3D един програмиран човек бива диагностициран с „multiple personality disorder“, което отразява „the multiple personality order“ в многоизмерната матрица на Висшия Аз :)

[94] Това още веднъж побутва косвено в посока, че чакрите са по-скоро задънена улица при формирането на цялостно тяло, което да изравни геометрията и да я върне към Нулевата точка. Ето защо и „цветовете на аурата“ и тяхното „тълкувание“ са без значение, защото те разказват само още истории и не водят до никакви перманентни разрешения.

[95] Това обяснява, защо в ню ейджа се набляга толкова на глагола „съм“ – защото той е онзи, който създава субекта и историите, които отдалечават от нирвана.

[96] Смятам, че има начин този принцип да бъде използван, за да се „рестартира“ здравния статус на клетките в тялото – угасвайки ги. По този начин клетката може да се върне към оригиналния, утробен blueprint съществувал в тъмнината преди раждането.

[97] Който обаче не е базиран на две точки (просто няма по-подходяща дума и затова е в кавички).

[98] Те могат да бъдат видени и в текстурата на това, което Нео вижда в града на машините през нефизическото си зрение. Нишките и тяхната решетъчна формация могат да бъдат лесно видени.

[99] Отново – това състояние наричам „любов“. В един от новите филми на Дисни – „A Wrinkle in Time“ – вибрацията за пътуване през тесератка е любов (защото само така няма причинно-следствени връзки и можеш да бъдеш „навсякъде“). Между другото това е много любопитен филм, който препоръчвам и то не само защото Опра е наречена с истинското си име (Mrs. Witch) :Р Продукцията е 1 към 1 с принципите обяснени в „Навлизане в платформата“, до степен, в която дори тесеракта и нишките са назовани с имената им. За съжаление няма да мога да осъдя Дисни за авторски права, защото сюжета е базиран на поредица от книги започнали да излизат през 1962 г. Синхромистично, корицата на оригиналния роман носи символа vesica piscis, коментиран по-рано в контекста на това, че представлява синтеза между Черното и Бялото слънце. Той позволява и преминаването между кадрите, което пък е сюжета на целия роман/филм. Визуалното решение за корица на роман с такава тематика валидира и обясненото в бележка 49.

[100] За да дам и друга визуална връзка за обратния процес чрез поп-културна референция, мога да посоча филма „Jumper“. В него хората, които можеха да се телепортират (усукват) биваха преследвани от организация, която ги засмукваше с помощта на технологичен СВЕТЛИНЕН куб. При активация той cancel-ираше способностите на jumper-a. Т.е., ако си в куба на 8-те светлинни клетки – не можеш да прескачаш съзнателно – метафората е красноречива.

[101] Тук искам да отбележа философската тънкост между „по-дълъг живот като 1 личност на Земята“ и „някой извънземен на 1 млн. години“ роден в изначална среда, в която повечето механизми на Играта са „достъпни“, но въпреки това тотално фрагментирани и плод на кастов mind control, което ги прави сравнително индивидуално неприложими. Един дълъг извънземен живот е генерирал множество натрупвания, които трудно биват пускани, защото са създали колосална тежест. Същество, което е инвестирало 1 млн. години в една и съща индивидуалност – трудно би я пуснало, right? В този смисъл хората всъщност са облагодетелствани да не помнят други свои превъплъщения, което сваля огромен психологически товар от плещите на индивида. Инак щеше да умираш за още повече неща :) Единственото, което може да се направи в това отношение е да се изчистят междуизмерните влияния в матрицата на Висшия Аз, което да позволи на инкарнацията да бъде „сама по себе си“ в настоящия ѝ setting. Така някои причинно-следствени връзки падат и можеш да се възползваш максимално от формàта на физическата Игра тук. Тя позволява по-лесно завръщане към Източника, защото фрагментацията е до ниво куб, който се явява „сито с доста големи дупки“ за разлика от геометрията изплитаща по-високите плътности. Тук няма нужда да умираш за цялото знание на Висшия си Аз (а само за инкарнацията и влиянията върху нея). Да излезеш през тези дупки, обаче, е много трудно поради генетичните команди за еднократен кратък живот. 80 години lifespan рядко са достатъчни, за да зацепиш цялата комплексна картина на Земята от-до. Ето защо „малко по-дълъг живот на Земята“ (например 200 г.) и „по-дълъг живот в космоса“ не са едно и също нещо. По-дългото преживяване на Земята улеснява нещата и в контекста на рециклиращите станции, които всеки път те връщат отначало, което не дава никакъв шанс на твоята алхимия. Поради тези (и много други фактори), алхимията е нещо, което се предава от поколение на поколение и ти биваш отгледан в истините за света, което дава съвсем друг старт, при наличието на който... 80 години може и да се окажат достатъчни.

[102] Добър алхимичен филм въртящ се около циклите е „Valley of Flowers“.

[103] Затова много алхимици и китайски императори поглъщали кристали на прах за удължаване на живота, което стана модерно и на запад под различни форми.

[104] Тази фаза е поставена в скоби, защото има разминавания в изворите дали фазите са 3 или 4. За мен има смисъл да са 3, включващи черна, бяла и червена, което имитира кодировката на цялата платформа и резонира с „3“ през което се постига Нулата. Споменал съм обаче и жълтата фаза, защото намирам поясняващия ѝ характер за не много излишен. Най-малкото илюстративния съвпад със слънчевия сплит е много симпатичен :)

[105] Ако съзерцаваш своята пустота – своята липса на фантазия, вдъхновение и вътрешна мотивация, които състояния инак смяташ за чиста стагнация – и ги импрегнираш с интерес роден от алармата на своята вътрешна смърт... тогава нещо може да започне да се оформя в теб. Защото твоята празнота е всъщност Ин – пространство, което предлага възможност за велико изпълване, ако му позволиш да те проникне.

[106] Малко известен факт е, че космонавтите в космоса също започват да забравят след известен период от време прекаран горе. Мисля че това е свързано с идеята, че космосът със своята естествена чернота вкарва vibe-а на Бездната.

[107] Което е причината из цялата митология подземния свят да се свързва с „огън и жупел“ – дори в християнската интерпретация.

[108] Вулканите, например, творят чрез разрушение.

[109] В случая използвам думата в смисъла на историческа история („history“).

[110] Метафорично, затова и заигравката с огъня винаги води до черни сажди по теб :)

[111] Свещниците позволяващи повече от една свещ имат капацитета да градят ефирни пластове от осветление. Това е стария начин да се вкарва умишлена геометрия в светлината (това, което днес вече се прави с електричество).

[112] Като казах „всеки един кадър с него е различен“ се подсещам да кажа, че именно с огън на няколко пъти съм хващал визуален glitch в текстурата на матрицата. Буквално докато съм го гледал – кадри са прескачали – все едно гледаш нещо он-лайн и поради слаб нет накъсва. Когато нета се „върне“, разстоянието между кадрите е очевидно, което предизвиква визуално прескачане. Виждал съм подобни бъгове и без огън, но с него се случва най-често, просто защото той самият е много добърпроводник на тази идея.

[113] В тази връзка несъзнаваното на българския народ е кондензирал много силен архетипен израз: „тури му пепел“. Употребява се, когато „нещата са зле“ и някой иска да забрави за случващото се, прекратявайки менталната тежест придаваща се на ситуацията. Това показва разбирането, че да имплементираш нещо мъртво може да доведе до капитулация за някаква концепция, което е вид „резонансна“ магия. Пепелта е смърт причинена от огъня при процеса на изгаряне. С метафоричното ѝ „поръсване“ ти вкарваш идеята за „смърт за нещото“. Между другото това е стар окултен принцип, който дори нацистите са използвали, когато е имало набези от плъхове унищожаващи зърнената реколта на Райха. Те събирали хиляди плъхове, които после изгаряли живи. Събраната пепел разпръсквали от самолети по полята и плъхове повече никога нямало. Те усещали вибрационно, че в този периметър „дебне смърт за вида им“.

[114] Това е още един hint, че изхода към Черното слънце е през елемента земя, защото елементала, който съдържа есенцията му също зависи от земята.

[115] Най-малкото и защото се храни от материали идващи от земята, които на физическо равнище позволяват процеса „горене“.

[116] „Pyra“ е „огън“, а „mid“ – „среда“.

[117] Като отражение – сърцето в човешкия организъм е носителя на елемента „огън“.

[118] Все пак дори и светлината става интересна, когато в нея има тъмнина :)

[119] Която също е история, но поради космологичния ѝ характер – тя може да ти покаже изхода.

[120] Все пак цивилизацията се променя коренно, в момента в който човекът става способен да внася светлина в нощта. Днес едва ли някой може да си представи какво е било за древния човек да има светлина докато тъне мрак. Това е било всичко.

[121] Него вече съм описал подробно в стъпки, затова тук няма да се спирам отново на механиката зад самата практика.

[122] Всъщност изповедалнята в католическата църква работи на същия принцип, имитирайки точно този setting. Свещеникът се явява инстанция на онова, което няма форма понеже остава скрит и анонимен.

[123] Това на практика може да бъде подкрепено дори научно. Тъмнината благоприятства отделянето на мелатонин и ДМТ в епифизата (ДМТ е халюциногенното вещество съдържащо се в аяхуаската). Продължителен престой в тъмното би подхранил този процес, което ще улесни и съзнателността „за“ Искрата, която си. С дългата практика това състояние може да бъде предизвиквано с лекота и в будно състояние денем, защото вече има достатъчно култивирана „тъмнина“ вътре в теб.

[124] Предупреждение. Да се ориентираш на сляпо означава да забравяш напълно във всеки един момент; да останеш над времевия поток и идеята за разстояние, инак съзнанието ти може да бъде засмукано от света на формите.

[125] Макар по-рано да описах това като принципа „У-вей“ в даоизма, може отново да бъде пояснено, че на този етап спираш да правиш неща – ти просто си тях. Правенето предполага усилие, т.е. дуалистичен state of mind. Колкото повече действаш от „място“ на „knowing“ и „being“, толкова по-малко се информираш и започваш да правиш. Като в поговорката – когато Мохамед не отива при планината, планината отива при Мохамед. На външен план изглежда паравиш същите физически действия, но те извират от коренно различен state of mind и геометрията на случващото се няма общо с дуалната платформа.

[126] Във 2-ри епизод на „Westworld“ има една много добра фраза на Антъни Хопкинс, че: „Всичко в този свят е магично, освен за магьосника“. С което Форд показва, че историите на това място вече не са му интересни. Той самият разбира необходимостта от това да умреш, за да се самотрансцендираш (което и прави физически в последния епизод от сезона). Това е добра илюстрация за навлизането на принципа на Черното слънце.

[127] Не забравяй, че под „любов“ имам предвид „липса на причинно-следствени връзки“.

[128] Смятам информацията за подходяща най-вече за хора, които вече имат преживявания и търсят начин да си ги обяснят за пръв път. Тогава информацията помага, защото ума има нужда да получи карта за новата територия, в която е навлязъл. Това го успокоява и му дава нужен контекст. В противен случай той е склонен да се паникьосва от радикално различната природа на неизвестното и това може да попречи на поддържането на консенсусната реалност. Разбира се, с информацията винаги може да се залитне, затова следва тя да бъде пускана след известно „центроване“ на вече споменатите в ума процеси.

[129] Това е пътя на себеотрицанието. Да спреш да мислиш за това, което ще получиш, да спреш баланса между взимане и даване, защото това е свързано с територия и рептилоидния мозък (манталитета „какво има за мен в тази схема“). Идеята тук е, че колкото повече се раздаваш на max без това да ти тежи, софтуера спира да реагира. Защото той първо гледа да направи неща, които изискват най-малко енергия (от негова гледна точка), но същевременно – да получава най-много такава от действията си в замяна. Когато спреш да се интересуваш от това, което ще получиш и не мислиш за енергията, която ще изхабиш (придаването на тежест) – софтуерът просто не се включва. Това е друг начин да постигнеш състояние на липса на причинно-следствени връзки (a.k.a. „unconditional love“). Няма ум, няма истории, няма енергия. Това е да забравиш собствената си история, за да позволиш на Искрата да се прояви.
[130] На това се крепи и цитата от началото на главата. Защото когато разбереш едно нещо отначало докрай ти наистина разбираш всичко на холографския принцип. Всичкото крепящо се на парадокса, който е заключен във всяко едно проявление.