.jpg)
Бес с крила, подобни на тези на Изида, керамика 18-19 династия
НОВИ ПРОУЧВАНИЯ НА РАЙОНА НА БЕСИТЕ
Последният (или поредният) опит да се открие мястото на главното тракийско светилище на Дионис в Родопите бе направен от Пловдивския археологически музей с ръководител н. с. Костадин Кисьов. По време на първия етап от проучванията през лятото на 2002 г. е изследван района между Доспат и Девин и по-специално около върховете Виденица и Чала. През август 2002 г. археолозите от експедицията „Родопи 2002 – храмът на Дионис” откриват мраморна глава на римската императрица Юлия Паула, съпруга на император Елагабал. Вторият етап на експедицията през м. ноември 2002 г. локализира и римския път, който е свързвал античния Филипопол (Пловдив) със столицата на тракийското племе беси – Бесапара, и стигал до Никополис ад Нестум – селище в долината на р. Места (близо до днешното село Гърмен, обл. Благоевград).
Римския мост край село Змеица.
Търсенията в района на Доспат се основават на сведения от писмени извори, от които категорично се знае, че Александър Македонски при похода си към тракийското племе трибали, което населява Северозападна България (района на гр. Видин) през 335 г. пр. н. е., движейки се от гр. Филипи (дн. Драма) през проход в Родопите към Хемус (Стара планина), преди Филипопол се отклонява на два дни път (отиване и връщане) с кон в Родопите, за да посети светилището на Дионис, където му предсказват, че ще стане владетел на света. Според археолозите тези сведения са ориентир за търсенията, който локализира мястото на светилището в района на Пещера – Доспат – Велинград. Толкова може да измине човек с кон за един ден, отклонявайки се от стария римски път.
По време на археологическата експедиция на К. Кисьов през лятото на 2002 г. край с. Борино е открита пещера, в която е намерена гръцка керамика. Тя съвпада с времето на похода на Ал. Македонски. „Това са доказателства, че преди римляните да направят каменната настилка е съществувало търговско трасе, което е свързвало Гърция и по-точно македонската столица Пела, с Филипопол през периода ІV – ІІІ в. пр. н. е.
Третото голямо откритие на тази експедиция е най-ранното селище от 5-то хилядолетие преди Христа в района на Доспат. Досега Родопите се възприемаха от нашата история като късно заселена планина. А в действителност тя е била заселена още в каменно-медната епоха. При по-добри финансови възможности там ще се водят проучвания.
Светилището на Дионис се търси вече близо 120 години. То се издирваше в местността Гьоз тепе [вр. Виденица] в Западните Родопи. Информацията за това се появява в едно издание, публикувано във Виена през 1882 година.
Нашите проучвания обаче доказаха с голяма сигурност, че този район отпада като възможност там да съществува светилището, коментира археологът. Той е убеден, че може да се очертае територията Велинград, Доспат, Пещера като триъгълник, в който евентуално е разположено светилището на Дионис. Кметовете на селищата по трасето [на стария римски път] ще проведат мероприятия за разчистването му и за включването му в туристически маршрут.
Римския мост при Ягодино.
Откриването на светилището на Дионис е от първостепенен интерес за българските археолози. Когато разказва за посещението на храма от Александър Македонски, летописецът подробно описал маршрута. По същия път е минал и Филип ІІ, бащата на Александър, когато е превзел Филипопол.”
Римския мост при с. Борино
Според Ариан: „Александър потеглил от Амфиполис и навлязъл в онази част на Тракия, която е населена с т. нар. независими траки. От лявата му страна останали град Филипи и планината Орбел. Разказват, че на десетия ден, след като преминал р. Нест (Места), той достигнал планината Хемус (Стара планина).”
От приложената карта на похода на Александър се вижда, че той повтаря маршрута на баща си Филип ІІ, когато е превзел Филипопол (Пловдив).
От Амфиполис, покрай Филипи (до днешния гр. Драма), пресича р. Нест (Места), прави малък обратен завой и навлиза в малко дефиле в района на днешното село Буйново, по долината на днешната р. Въча, покрай връх Чала, дн. с. Тешел, по долината на р. Въча, гр. Кричим, Филипопол, между гр. Берое (Стара Загора) и гр. Севтополис (Казанлък) достига Хемус (Стара планина) и продължава към Доросторум (Силистра). Вероятно в района на с. Тешел, с. Грохотно и гр. Девин е спрял войската си за почивка, а той с малка група е направил отклонение, за да поднесе дарове и да направи жертвоприношение на бог Дионис на неговото централно светилище.
Язовир Доспат
След като разбива през 107 г. даките, превзема столицата им (Sarmizegetusa) Сармизегетуса и превръща Дакия в римска провинция. Траян решава и още един проблем – изселва част от бесите от северната страна на Дунав. Той не е забравил, че римляните са смятали бесите за „врящ вулкан”, който може всеки момент да избухне, както през 16 – 11 г. пр. н. е. или през 26 г. от н. е. Още повече, че плановете му са били за действително приобщаване на Тракия и Родопите към римския начин на живот.
През 109 г. императорът се заема със строителството на Виа Траяна . Трасето му е разположено върху частично съществуващ стар тракийски път. Той свързва Никополис ад Нестум по долината на Места с Виа Егнация в едната посока. В другата посока по Виа Траяна може да се стигне до р. Дунав, като главните станции са: Доспатски проход (Железни врата), Филипополис, Берое (Стара Загора), Стара планина – Върбишки проход (Проход на Републиката), р. Дунав.
Никополис ад Нестум е основан през 106 година на мястото на тракийското селище Александрополис от римския император Траян, в чест на победата му над даките. В превод от латински името му означава „град на победата, разположен при Места“.
Никополис ад Неструм е един от малкото запазени антични градове в България и единствен в Родопите от периода на римското владичество на Балканите. Обявен е за археологически и архитектурен паметник от античността и средновековието.
Никополис ад Нестум е разположен на пътя, свързващ Егейския бряг с главната магистрала Виа Егнация през Родопите, Тракийската низина и Филипополис (днешен Пловдив). Това благоприятства за формирането му като център с икономическо, политическо и културно значение в периода на своя разцвет през периода 2 - 6 век. В града са сечени монети от времето на император Комод (180-192 г.) до управлението на император Каракала (211 - 217).
Намерените монети и оброчни релефи свидетелстват за почитането на божествата – Зевс, Плутон, Хермес, Тракийския конник, Асклепий и Хигия, както и речния бог Места и почитаните от траките Арес и Дионис. В края на 6 век градът е разрушен от славяни и авари. През 9 - 10 век градът отново се възражда под името Никопол и просъществува чак до 13 век, когато загива при походите на кръстоносците. През Късното Средновековие на част от мястото има българско селище, а в югоизточната част на укрепения град – турски чифлик. През османското владичество градското селище се измества на няколко километра на запад като името му се запазва във формата Неврокоп (днешен Гоце Делчев).
С Виа Траяна е свързан известният Кемеров мост, който свързва гр. Девин с виа Траяна. Възможно е първите римски пълководци, следвайки Александър Македонски, да са навлизали в Родопите през района на Триград, по р. Кричим, пресичайки р. Караджадере (приток на Доспатската река) в района на Кемеровия мост, по стари тракийски път през с. Фотун ( дн. Фотиново) към Филипополис. Другият възможен вариант е по поречието на р. Кричим, р. Въча към Филипополис.
По сведение на Константин VІІ Багрянородни [62] по негово време (ХІІІ век) Византия е била разделена на 12 области. Първата област е Тракия. Тя включва 5 окръга. Авторът изброява окръзите и главните градове в тях. Третият окръг е Тракийски, ръководен от Консилиарий и има 5 града: Клима Местикон и Аконтисма, Филипополис, Берое, островите Тасос и Самотраки. Както се вижда, този окръг включва родопската и тракийската част от Виа Траяна и селищата на островите Тасос и Самотраки. Тук първият град „Клима Местикон и Аконтисма” показва името на града през ХІІІ век и мястото му – до прохода Аконтисма.
Траяновият град Никополис ад Нестум е допринесъл за възхода на района, за приобщаването на Родопите към римския начин на живот. Там са сечени монети по времето на няколко императора след Траян: Комод (176 – 192), Септимий Север (193 – 211), Каракала (192 – 217) и Гета (209 – 212), убит от брат си Каракала. Намерени са монети с образа на Юлия Домне – жена на Септимий Север, майка на Каракала и Гета.
След създаването на Никополис ад Нестум, пътят от с. Фотун през Доспатският проход продължава към Доспат и Траяновия град. Това се потвърждава и от втория етап на археологическата експедиция „Родопи 2002 – Храмът на Дионис) през ноември 2002 г., която локализира трасето на пътя Филипопол – Бесапара – Пещера – с. Фотиново – Доспат – Никополис ад Нестум (дн. с. Гърмен).
За уточняването на мястото, през което са навлизали римските войски в Родопите спомагат и картите, които са се ползвали в началото на новата ера от римляните и от описанията на римския хронист Амиан Марцелин (р. 330 т.), описал историята на Римската империя от 353 г. до 378 г. В книгата си „Римска история”, гл. ХХVІ той уточнява, че има три прохода за навлизането в Тракия: през крайбрежна Дакия (Върбишкия проход), най-известният – прохода „Суки” и третият – от Македония и Илирия, наречен Аконтисма. От картата, Приложение № 3 се вижда мястото на Суки – между Хемус и Родопите и на прохода от Македония през Родопитe – днешния Доспатски проход.
Мястото на Аконтисма е уточнено от други източници – на около девет километра от гр. Филипи.
След навлизането в Родопите през м. Беглика се навлиза в свещената територия на бесите. Там са били основните боеве между римляни и беси. Пълководецът Лукул и Брут (убиецът на Юлий Цезар) само са преминали и битката е била да се отвори пътят. Филип V Македонски също се е бил с бесите, за да премине през Родопите към Филипополис при неговия поход през 184 – 183 г. пр. н. е.
Траян е осъзнал, че земята на бесите е богата не само на митове и легенди, но и на злато и сребро. Недалеч от пътя Виа Траяна е връх Сребрен (името не е случайно).
.jpg)
Изглед към връх Сребрен
Наблизо е и м. Ремово, в района на гр. Ракитово, където има тракийски и римски рудници. Пътищата са били артериите на римското могъщество и начин за експлоатация на богатствата на покорените земи.
По времето на турското владичество пътят Виа Траяна е възстановен. За това свидетелства Трендафил Керелов в своята книга „Батак глава не скланя” (стр. 16): „През пролетта на 1671 г. султан Мехмед ІV дошъл на лов из доспатските гори. За този прочут ловен поход на султана са били направени много пътища. Тогава били възстановени старият римски път през Персенк и Чернатица (от него и до днес стои непокътнат отколешен турски кълдаръм) и друмът, по който някога е преминал Александър Македонски на път за страната на трибалите.”
Султан Мехмед ІV е наречен Ловец. Той много обичал доспатските гори. Може би поради тази причина те са се запазили по-добре от останалите гори почти до Освобождението.
Истинските родопски гори са предизвиквали удивление у всеки, който мине през тях. Римляните са наричали горите на Родопа „Великата българска гора”.
Трендафил Керелов е описал възстановяването на античните пътища по разкази на възрастни батачани, които са предавани от поколение на поколение. Султанът идва през пролетта на 1671 г. и влиза в Батак. Батачани го посрещат и му поднасят дарове. Той приел даровете и почитта, без да слиза от коня, за да покаже превъзходството си като господар на тази земя. Същото се повторило в края на есента на същата година, когато си заминавал.
Батачани, а така също и християните от околността, са работили по възстановяването на пътищата, а били увеличени и данъците в Пловдивска околия, за да се съберат пари за ремонта. Това научаваме от преписка на Христо Попконстантинов, запазена в Молдавския манастир: „…същата година излезе султан Мехмед на Доспат и беше много тежко за християните. Възложи се тогава на Пловдивска околия 5 000 кила жито и данъка стана по 40 гроша на къща заради пътища…”
В село Фотиново, община Батак и сега съществуват 7 римски моста. Пътищата са били охранявани строго от римланите. За тази цел в селищата са разполагани римски гарнизони. Там, където не е имало селища, са правени римски военни лагери. Такъв лагер има в района на вр. Малка Сютка. Това място се нарича от местните хора „Казармите” и там често обикалят иманяри. Непосредствено до мястото на гарнизона е м. „Желязна врата”. Там е и мястото на римска монетарница.
https://alexandradelova.blogspot.com/2015/02/terra-bessica.html
Бесите четат Библията на тракийски език
Прочутият гонител на християнството, римският император Диоклециан, издава едикт за забрана на религията, проникнала вече до всички кътчета на огромната римска империя. Само десетина години по-късно един от претендентите за имперския трон, Константин I, наречен по-късно заради делата си Велики, побеждава с помощта на християните в армията и утвърждава едноличната си власт. Християнството е признато за основна религия в Римската империя.
Утвърждаването му обаче далеч не става безболезнено. През IV в. в планината Родопи не се променя нищо. Свободолюбивото тракийско племе на бесите съхранява култа към бог Дионис и поддържа неговото светилище в Свещената планина.
Поне 1500 години без прекъсване (от VIII-VII в. пр.Хр. до края на IV-началото на V век сл. Хр.) там са свещенодействали бесите - жреческият клан на тракийското племе сатри.
Ново доказателство за това е откритата през това лято от втората международна археологическа експедиция “Острец 2010” край Велинград тракийска култова керамика с изображения на соларни символи и култови сцени, със закодирана сакрална информация, запазила се в земите на бесите от края на 2 хил. Пр. Хр. до през Римската епоха и времето на приемането на християнството, което означава повече от 1500 години живот.
Тези вкоренени старинни вярвания дълго не позволяват на християнството да се наложи като официална религия. Може би за неговото навлизане допринася отчаянието на местните жители вследствие на бурните исторически събития през IV в. Могъщата Римска империя неочаквано става плячка на страшни варварски нашествия.
Притискани от несметните пълчища на хуните, племената на визиготите нахлуват на Балканския полуостров. Особено фатална е датата 9 август 378 г., когато, водени от вожда си Фритигерн, те разбиват край Адрианопол (Одрин) римляните и убиват император Валент.
Фритигерн е ариански християнин и водач на част от визиготите. През есента на 376 г. Фритигерн води множество визиготи от земите на Дакия в Римската империя. С жени и деца (общо около 40 000 души, 8000 от които войници) те преминават Дунав при Дуросторум (сега Силистра). Император Валент дава разрешение на визиготите да се заселят в диоцеза Тракия. Поради лошото снабдяване на готите от римляните, готите започват въстание. Балканските провинции на Източната римска империя са опожарени и опустошени и тази участ не отбягва Родопите.
За да бъдем максимално точни в разказа на тази история, нека припомня, думите на изследователя Павел Серафимов, автор на "ГОТСКИЯТ ПРОБЛЕМ И УКРИТИТЕ ДАННИ", че "не всички чужди, а и наши учени смятат готите за германски народ. Има и български изледователи, които се придържат към тази теория. Преди доста време проф.д-р Ганчо Ценов доказа, че готите обитавали земите ни са в действителност старите гети-тракийски народ. Това заключение бе направено и от Г.Сотиров в “Убийството на Юстиниановата Самоличност”.
В по-ново време солидни доказателства за местният произход на готите предложи и проф. А.Чилингиров. Прочелите работите “Готи и Гети” знаят за това. 9 http://www.otizvora.com/2010/08/2108/
Немските учени Braune и Helm признават, че частицата виси, визи във визиготи няма нищо общо с немската дума за запад – West, като добавят, че визиготите са наричани и с името Vessi. Това обаче е името на тракийските веси. Готите биват идентифицирани като част от гетите от Прокопий, Йордан и др. летописци. Гетите от своя страна са траки, а не германи" (край на цитата) .
Но да продължим нататък. В самия край на века настъпва известно успокоение, дало възможност на Източната Римска империя, наричана в съвременната наука Византия, да се обърне към вътрешните си проблеми. Християнски мисионери се насочват към многобройните области с полуезическо или въобще неприело новата вяра население.
Според написаното в 409 г. житие от църковния историк Павлин Нолански към Родопите се насочва мисията на Никета, епископ на Ремесиана (днес Бяла Паланка в Източна Сърбия). Именно при него започва масовото кръщение на планинците, продължило през целия V в. В житието е неприкрита радостта на християнските мисионери:
"...Нали бесите, ако земята и душата им са корави, ако и те самите са по-корави от тамошния сняг, са станали сега по твое напътствие кротки овце, които се трупат в кошарата на мира. Сега бесите ликуват, че са повече забогатели от своя труд, нели от златото, заради което претърсваха земята с ръце (т.е. копаят в рудници - б.а.), Недостъпните и кървавите по-рано планини сега закрилят превърнатите в монаси разбойници, станали питомци на мира."
За да стане по-леко приобщаването към християнството дори е допуснат компромис, направен преди това единствено за готите. Някъде в дебрите на великата планина свещените книги са преведени на езика на бесите, макар според тогавашните виждания те да е трябвало да се четат единствено на гръцки, латински и еврейски. Според легендарни сведения т.нар. "Библия бесика" била преведена на тракийски език в планински "бески манастир".
Естествено днес е трудно да се локализира местонахождението на тази древна обител. Защо обаче това да не се е случило в свещения град Перперек. Археологическите проучвания в целите Родопи показват, че християните не унищожават старинните тракийски светилища, а напротив, унаследяват ги и ги превръщат в църкви. Едва ли би имало по-подходящо място от свещения древнотракийски град Перперек.
Проф.Николай Овчаров:
---
"Епископ Никета започва от Перперикон покръстването на Родопите".
Новооткритата църква от V в. на Перперек
Както вече казахме, на 9 август 378 г. визиготите разгромяват край Одрин римските легиони и убиват самия император Валент. Следва ново безжалостно разграбване и опожаряване на балканските провинции и особено на техните южни дялове. Свещеният скален град Перперек също е превзет и изгорен в тази смутна епоха. Част от крепостните стени и сградите му са разрушени, а много от храмовете - опожарени.
Римския мост край село Змеица.
Търсенията в района на Доспат се основават на сведения от писмени извори, от които категорично се знае, че Александър Македонски при похода си към тракийското племе трибали, което населява Северозападна България (района на гр. Видин) през 335 г. пр. н. е., движейки се от гр. Филипи (дн. Драма) през проход в Родопите към Хемус (Стара планина), преди Филипопол се отклонява на два дни път (отиване и връщане) с кон в Родопите, за да посети светилището на Дионис, където му предсказват, че ще стане владетел на света. Според археолозите тези сведения са ориентир за търсенията, който локализира мястото на светилището в района на Пещера – Доспат – Велинград. Толкова може да измине човек с кон за един ден, отклонявайки се от стария римски път.
По време на археологическата експедиция на К. Кисьов през лятото на 2002 г. край с. Борино е открита пещера, в която е намерена гръцка керамика. Тя съвпада с времето на похода на Ал. Македонски. „Това са доказателства, че преди римляните да направят каменната настилка е съществувало търговско трасе, което е свързвало Гърция и по-точно македонската столица Пела, с Филипопол през периода ІV – ІІІ в. пр. н. е.
Третото голямо откритие на тази експедиция е най-ранното селище от 5-то хилядолетие преди Христа в района на Доспат. Досега Родопите се възприемаха от нашата история като късно заселена планина. А в действителност тя е била заселена още в каменно-медната епоха. При по-добри финансови възможности там ще се водят проучвания.
Светилището на Дионис се търси вече близо 120 години. То се издирваше в местността Гьоз тепе [вр. Виденица] в Западните Родопи. Информацията за това се появява в едно издание, публикувано във Виена през 1882 година.
Нашите проучвания обаче доказаха с голяма сигурност, че този район отпада като възможност там да съществува светилището, коментира археологът. Той е убеден, че може да се очертае територията Велинград, Доспат, Пещера като триъгълник, в който евентуално е разположено светилището на Дионис. Кметовете на селищата по трасето [на стария римски път] ще проведат мероприятия за разчистването му и за включването му в туристически маршрут.
Римския мост при Ягодино.Откриването на светилището на Дионис е от първостепенен интерес за българските археолози. Когато разказва за посещението на храма от Александър Македонски, летописецът подробно описал маршрута. По същия път е минал и Филип ІІ, бащата на Александър, когато е превзел Филипопол.”
Римския мост при с. БориноСпоред Ариан: „Александър потеглил от Амфиполис и навлязъл в онази част на Тракия, която е населена с т. нар. независими траки. От лявата му страна останали град Филипи и планината Орбел. Разказват, че на десетия ден, след като преминал р. Нест (Места), той достигнал планината Хемус (Стара планина).”
От приложената карта на похода на Александър се вижда, че той повтаря маршрута на баща си Филип ІІ, когато е превзел Филипопол (Пловдив).
От Амфиполис, покрай Филипи (до днешния гр. Драма), пресича р. Нест (Места), прави малък обратен завой и навлиза в малко дефиле в района на днешното село Буйново, по долината на днешната р. Въча, покрай връх Чала, дн. с. Тешел, по долината на р. Въча, гр. Кричим, Филипопол, между гр. Берое (Стара Загора) и гр. Севтополис (Казанлък) достига Хемус (Стара планина) и продължава към Доросторум (Силистра). Вероятно в района на с. Тешел, с. Грохотно и гр. Девин е спрял войската си за почивка, а той с малка група е направил отклонение, за да поднесе дарове и да направи жертвоприношение на бог Дионис на неговото централно светилище.
Триградското ждрело
Разстоянието до района на вр. Сютка покрай днешния яз. Широка поляна, през по-късния Доспадски хан (на дъното на яз. В. Коларов – яз. Голям Беглик), за който пише краеведа Стефан Захариев, е около 30-40 км., което може да се измине за един ден с коне. Известно е, че траките почитат изгрева, което ни дава основание да предположим, че жертвоприношението е направено на другата сутрин.
Александър Македонски е искал да чуе думите на оракула на Дионис преди да потегли на замисления вече военен поход срещу Персия начело на обединените войски на гръко-македонския съюз. Отговорът бил благоприятен – димът от излятото върху олтара вино се издигнал над най-високия връх на планината и достигнал чак до небето. Жреците казали, че Александър ще покори света. Същия ден той се връща при войската си и продължава към Филипопол.
Разстоянието от град Филипи (дн. Драма) през гр. Филипопол, Хемус (Стара планина) е изминато за около осем дни (плюс два дни за жертвоприношение на Светилището на Дионис). Това показва, че войската на Александър се е движила безпрепятствено през земите на непокорните тракийски племена (сатри, дии, беси). Затова е спомогнало засвидетелствуваното уважение от младия пълководец към оракула и Светилището на Дионис.
Локализираният от експедицията „Родопи 2002 – Храмът на Дионис” с ръководител н. с. Кисьов античен път Филипопол (Тримонциум) – Пещера – Фотун – Никополис ад Нестум е търговски път, който е използван повече от римляните, след като в средата на І век от н. е. се настаняват трайно на Балканите (в т. ч. и в Родопите, на територията на непокорните меди, дии, беси). Градът Никополис ад Нестум е основан от император Траян в периода 102 – 106 г. от н. е.
След като се убеждава, че районът на вр. Виденица край Доспат не е мястото на Светилището на Дионис, експедицията продължава проучванията под название „Родопи 2003 – Храмът на Дионис” през лятото на 2003 година в района на м. Дженевра.
Разстоянието до района на вр. Сютка покрай днешния яз. Широка поляна, през по-късния Доспадски хан (на дъното на яз. В. Коларов – яз. Голям Беглик), за който пише краеведа Стефан Захариев, е около 30-40 км., което може да се измине за един ден с коне. Известно е, че траките почитат изгрева, което ни дава основание да предположим, че жертвоприношението е направено на другата сутрин.
Александър Македонски е искал да чуе думите на оракула на Дионис преди да потегли на замисления вече военен поход срещу Персия начело на обединените войски на гръко-македонския съюз. Отговорът бил благоприятен – димът от излятото върху олтара вино се издигнал над най-високия връх на планината и достигнал чак до небето. Жреците казали, че Александър ще покори света. Същия ден той се връща при войската си и продължава към Филипопол.
Разстоянието от град Филипи (дн. Драма) през гр. Филипопол, Хемус (Стара планина) е изминато за около осем дни (плюс два дни за жертвоприношение на Светилището на Дионис). Това показва, че войската на Александър се е движила безпрепятствено през земите на непокорните тракийски племена (сатри, дии, беси). Затова е спомогнало засвидетелствуваното уважение от младия пълководец към оракула и Светилището на Дионис.
Локализираният от експедицията „Родопи 2002 – Храмът на Дионис” с ръководител н. с. Кисьов античен път Филипопол (Тримонциум) – Пещера – Фотун – Никополис ад Нестум е търговски път, който е използван повече от римляните, след като в средата на І век от н. е. се настаняват трайно на Балканите (в т. ч. и в Родопите, на територията на непокорните меди, дии, беси). Градът Никополис ад Нестум е основан от император Траян в периода 102 – 106 г. от н. е.
След като се убеждава, че районът на вр. Виденица край Доспат не е мястото на Светилището на Дионис, експедицията продължава проучванията под название „Родопи 2003 – Храмът на Дионис” през лятото на 2003 година в района на м. Дженевра.
Язовир Широка поляна
Там през август 2003 г. археолозите откриват близо до яз. Широка поляна в м. Дженевра тракийски храм, разположен на около 1 700 м. надморска височина. Според специалистите храмът е от ІІІ в. пр. н. е., от времето на Филип V. Той е обслужвал племето беси. Археолозите твърдят, че от всички 17 скални светилища, открити досега в Западните Родопи, това безспорно е най-голямото.
Освен това тук има и впечатляваща архитектура. Целият комплекс е заемал площ от около 2 декара, а култовата част е оградена с монументален крепостен зид с дебелина 2 метра и също толкова висок, изграден в циклопски стил от огромни каменни блокове, без спойка. Зидът е двулицев с пълнеж по средата от по-малки камъни. Общо дължината на зида е около 150 метра". Според него този начин на строителство е характерен за ранното тракийско строителство, при което са използвани техники, аналогични с тези на микенската култура. Прави впечатление, че някои от каменните блокове на светилището са прецизно обработени, все едно с шлайф- машина.
Към светилището са водили стълби, остатъци от които са запазени и до днес. Това е доказателство, че храмът се е посещавал непрекъснато за поклонения, а не само по празници, при това от голям брой хора.
Подобна архитектура няма в нито едно от останалите култови места на траките, открити до ден днешен, твърдят археолозите. На самия връх екипът на д-р Кисьов е открил две сгради с масивни блокове за основи. По-голямата е с кръгла форма, а другата е правоъгълна. Във вътрешността им засега са открити множество фрагменти от култова керамика, включително и от съдове, достигали до 1,5-2 метра височина.
В кръглата сграда са намерени скални врязвания и останки от глинобитен олтар, украсен с геометрични фигури, щамповани с шнур. Откритите части на храма са идентични с тези от олтара, намерен преди години на Небет тепе в Пловдив.
Огромният зид и олтарът напълно съвпадат с описанието на римския историк Макробий за светилището на Дионис, според който то е било с кръгла форма и е било опасано със зид, висок около два метра. Храмът е бил "отворен" към небето, т.е. е нямало покрив. В средата се е намирал олтар, върху който тракийските жреци са извършвали гадаенията си.
Светилището е близко до открития през миналото лято античен път, чието трасе е използвано от Александър Македонски при похода му срещу Филипопол. Според учените една от най-ценните находки е керамиката тип "Цепина", която се свързва със съществуването на голямо централно светилище в Западните Родопи. То може да се свърже и с открития надпис в античния Пистерус край сегашното село Ветрен, който информира, че пътуващите търговци от Гърция за вътрешността на Тракия през Западните Родопи е трябвало да получат разрешение от бог Дионис. Това е още едно доказателство, че светилището на тракийския бог се е намирало в триъгълника между Батак - Пещера, Велинград и местността Дженевра.
Там през август 2003 г. археолозите откриват близо до яз. Широка поляна в м. Дженевра тракийски храм, разположен на около 1 700 м. надморска височина. Според специалистите храмът е от ІІІ в. пр. н. е., от времето на Филип V. Той е обслужвал племето беси. Археолозите твърдят, че от всички 17 скални светилища, открити досега в Западните Родопи, това безспорно е най-голямото.
Освен това тук има и впечатляваща архитектура. Целият комплекс е заемал площ от около 2 декара, а култовата част е оградена с монументален крепостен зид с дебелина 2 метра и също толкова висок, изграден в циклопски стил от огромни каменни блокове, без спойка. Зидът е двулицев с пълнеж по средата от по-малки камъни. Общо дължината на зида е около 150 метра". Според него този начин на строителство е характерен за ранното тракийско строителство, при което са използвани техники, аналогични с тези на микенската култура. Прави впечатление, че някои от каменните блокове на светилището са прецизно обработени, все едно с шлайф- машина.
Към светилището са водили стълби, остатъци от които са запазени и до днес. Това е доказателство, че храмът се е посещавал непрекъснато за поклонения, а не само по празници, при това от голям брой хора.
Подобна архитектура няма в нито едно от останалите култови места на траките, открити до ден днешен, твърдят археолозите. На самия връх екипът на д-р Кисьов е открил две сгради с масивни блокове за основи. По-голямата е с кръгла форма, а другата е правоъгълна. Във вътрешността им засега са открити множество фрагменти от култова керамика, включително и от съдове, достигали до 1,5-2 метра височина.
В кръглата сграда са намерени скални врязвания и останки от глинобитен олтар, украсен с геометрични фигури, щамповани с шнур. Откритите части на храма са идентични с тези от олтара, намерен преди години на Небет тепе в Пловдив.
Огромният зид и олтарът напълно съвпадат с описанието на римския историк Макробий за светилището на Дионис, според който то е било с кръгла форма и е било опасано със зид, висок около два метра. Храмът е бил "отворен" към небето, т.е. е нямало покрив. В средата се е намирал олтар, върху който тракийските жреци са извършвали гадаенията си.
Светилището е близко до открития през миналото лято античен път, чието трасе е използвано от Александър Македонски при похода му срещу Филипопол. Според учените една от най-ценните находки е керамиката тип "Цепина", която се свързва със съществуването на голямо централно светилище в Западните Родопи. То може да се свърже и с открития надпис в античния Пистерус край сегашното село Ветрен, който информира, че пътуващите търговци от Гърция за вътрешността на Тракия през Западните Родопи е трябвало да получат разрешение от бог Дионис. Това е още едно доказателство, че светилището на тракийския бог се е намирало в триъгълника между Батак - Пещера, Велинград и местността Дженевра.
Изглед към яз. Дженевра
Въпреки всички съвпадения още е рано да се твърди със сигурност дали става дума за прословутото светилище на Дионис. Това може да се каже, след като да бъде проучен целият храм, коментира д-р Кисьов.
Както вече посочипме, светилището в м. Дженевра се разполага върху площ от 2 дка. Култовата му част е оградена от зид с дължина 150 м. Строежът е в циклопски стил от големи обработени камъни без спойка. Открити са каменни стълби, които водят към ритуално скално съоръжение. Точно на върха археолозите са открили две кръгли култови сгради от камък. Под тях има скални врязвания и идеално оформени площадки. Вероятно там са извършвани предсказания. В едната сграда е очертан олтар без покрив, украсен с геометрични фигури.
Според римския автор от ІV-V в. от н. е. Амбросий Теодосий Макробий по подобен начин е изглеждал храмът на Дионис, посетен от Ал. Македонски. Макробий описва кръгъл храм, отворен към небето. В центъра на кръглото помещение е бил разпалван огън и по пламъците, които се издигали нагоре, е гадаела жрица. А съгласно твърдението и свидетелството на римския историк Гай Светоний Транквил, когато бащата на Октавиан Август, водейки войските си из Тракия, посетил свещеното място на Дионис и се допитал до оракула за сина си, „лумнал такъв огън, който се издигнал над светилището”.
Крепостта Цепина.
Освен палене на огън, в светилището са извършвали и възлияние с вино. Когато извършили възлияние на вино в огъня за Ал. Македонски, димът се издигнал до небето, което било разтълкувано от жреците като предсказание, че Александър ще покори света.
Датирането на светилището, открито през 2003 г. в м. Дженевра от ІІІ в. пр. н. е. е знак, че то е едно от най-важните светилища в Родопите, но не е централното светилище на Дионис, което съществува още от времето на Орфей – ХІІІ в. пр. н. е. и преди това.
ЕЗИКЪТ НА ТРАКИТЕ И ТОПОНИМИЯТА НА ЗАПАДНИТЕ РОДОПИ
Най-добрите изследователи на тракийския език са акад. Иван Дуриданов и акад. Владимир Георгиев. Познатите ни запазени чисто тракийски думи, на които тези учени са посочили точния смисъл, не са много. За наша радост между тези думи са думата „bess(a)” – вяра и думата „para” или „phara” – село, заселище или пазарище.
Съчетанието от тези две думи дава названието на столицата на бесите – Бесапара (Бесафара). Това е селището (пазарището) на бесите. Но тъй като самата дума „bess(a)” означава „вяра”, то за всички в древния свят бесите са били „вярващите”, „хора на вярата”. Всичко за бесите е било подчинено на вярата и на култа към Дионис. Дори и тяхната смелост и жертвоготовност е произтичала от вярата им, че достойният живот и достойната смърт ще отведат душата им в един по-добър свят, където ще получат всичко, за което са мечтали. Да си припомним, че когато се е раждало дете, траките са плачели (чакат го страдания), а когато някой е умирал достойно, са се радвали (отива на по-добро място, в по-добър свят).
Бесапара е била административен и търговски център на бесите. В Интернет страницата на с. Паталеница – Баткун, е отбелязано, че „През средните векове Баткун е бил най-големият град-крепост в Пазарджишко. Бил е околийски център и седалище на митрополит. След основаването на Пазарджик през 1485 г. постепенно Баткун загубва славата си и в началото на ХІХ в. се очертава като малко село.” Светилището на Дионис е забравено, пазарът е изместен от турците в новото селище Татар-Пазар (Пазарджик). Бесапара (при с. Синитево и при с. Баткун) влиза в историята.
Най-старото име на Пловдив, е тракийското Пулпудева, а не Филипополус, както е бил наречен от Филип IV Македонски. “Късните” поселници българите ОБАЧЕ не го наричат така, а Пълдин – производно на Пулпудева. Същото е и със Стара Загора. Тракийското й име е Берое, латинското Аугуста Траяна, такова е и през 7 век. Българите го наричат Боруй, произлизащо от Берое. Така е и със София. Византийското й име е Триядица, предходното й е Сердика по името на местното тракийско племе серди. Българите я нарекли Средец, получено от Сердика.
Някои тракийски имена и до сега не са побългарени. Наричаме ги със старите им тракийски имена като: Вакарел, Арда, Перперек, Велека, Ерма, Марица, Панега, Огосово, Кабиле, Нишава и много други. Всички наши големи реки, а много и от по-малките са с тракийските си имена и сега, или незначително побългарени като: Струма от Стримон, Тунджа и Тъжа от Тунзос, Искър от Истос, подобно е и с Осъм, Огоста, Места, Вит, Стрема и Дунав от Дунаве, както Родопи от Родопе. Дори лично име като Борис е тракийско, което значи мъж. Било популярно с прилагателното Мука.
Други интересни тракийски думи са: „suka” – пукнатина, цепнатина, теснина, и „suku” ( „suk(a)”, „sykos”) – момиче. Прави впечатление, че за думите „цепнатина” и „момиче” се използват думи с общ корен „suk” или „suka”. За нас е интересно, че най-високият връх в Пазарджишко е връх Сютка. Дали за траките този връх не е бил „Су(т)ка” – връх Цепнатина (Цепина)? И откъде би могло да дойде това название?
Въпреки всички съвпадения още е рано да се твърди със сигурност дали става дума за прословутото светилище на Дионис. Това може да се каже, след като да бъде проучен целият храм, коментира д-р Кисьов.
Както вече посочипме, светилището в м. Дженевра се разполага върху площ от 2 дка. Култовата му част е оградена от зид с дължина 150 м. Строежът е в циклопски стил от големи обработени камъни без спойка. Открити са каменни стълби, които водят към ритуално скално съоръжение. Точно на върха археолозите са открили две кръгли култови сгради от камък. Под тях има скални врязвания и идеално оформени площадки. Вероятно там са извършвани предсказания. В едната сграда е очертан олтар без покрив, украсен с геометрични фигури.
Според римския автор от ІV-V в. от н. е. Амбросий Теодосий Макробий по подобен начин е изглеждал храмът на Дионис, посетен от Ал. Македонски. Макробий описва кръгъл храм, отворен към небето. В центъра на кръглото помещение е бил разпалван огън и по пламъците, които се издигали нагоре, е гадаела жрица. А съгласно твърдението и свидетелството на римския историк Гай Светоний Транквил, когато бащата на Октавиан Август, водейки войските си из Тракия, посетил свещеното място на Дионис и се допитал до оракула за сина си, „лумнал такъв огън, който се издигнал над светилището”.
Крепостта Цепина.
Освен палене на огън, в светилището са извършвали и възлияние с вино. Когато извършили възлияние на вино в огъня за Ал. Македонски, димът се издигнал до небето, което било разтълкувано от жреците като предсказание, че Александър ще покори света.
Датирането на светилището, открито през 2003 г. в м. Дженевра от ІІІ в. пр. н. е. е знак, че то е едно от най-важните светилища в Родопите, но не е централното светилище на Дионис, което съществува още от времето на Орфей – ХІІІ в. пр. н. е. и преди това.
ЕЗИКЪТ НА ТРАКИТЕ И ТОПОНИМИЯТА НА ЗАПАДНИТЕ РОДОПИ
Най-добрите изследователи на тракийския език са акад. Иван Дуриданов и акад. Владимир Георгиев. Познатите ни запазени чисто тракийски думи, на които тези учени са посочили точния смисъл, не са много. За наша радост между тези думи са думата „bess(a)” – вяра и думата „para” или „phara” – село, заселище или пазарище.
Съчетанието от тези две думи дава названието на столицата на бесите – Бесапара (Бесафара). Това е селището (пазарището) на бесите. Но тъй като самата дума „bess(a)” означава „вяра”, то за всички в древния свят бесите са били „вярващите”, „хора на вярата”. Всичко за бесите е било подчинено на вярата и на култа към Дионис. Дори и тяхната смелост и жертвоготовност е произтичала от вярата им, че достойният живот и достойната смърт ще отведат душата им в един по-добър свят, където ще получат всичко, за което са мечтали. Да си припомним, че когато се е раждало дете, траките са плачели (чакат го страдания), а когато някой е умирал достойно, са се радвали (отива на по-добро място, в по-добър свят).
Бесапара е била административен и търговски център на бесите. В Интернет страницата на с. Паталеница – Баткун, е отбелязано, че „През средните векове Баткун е бил най-големият град-крепост в Пазарджишко. Бил е околийски център и седалище на митрополит. След основаването на Пазарджик през 1485 г. постепенно Баткун загубва славата си и в началото на ХІХ в. се очертава като малко село.” Светилището на Дионис е забравено, пазарът е изместен от турците в новото селище Татар-Пазар (Пазарджик). Бесапара (при с. Синитево и при с. Баткун) влиза в историята.
Най-старото име на Пловдив, е тракийското Пулпудева, а не Филипополус, както е бил наречен от Филип IV Македонски. “Късните” поселници българите ОБАЧЕ не го наричат така, а Пълдин – производно на Пулпудева. Същото е и със Стара Загора. Тракийското й име е Берое, латинското Аугуста Траяна, такова е и през 7 век. Българите го наричат Боруй, произлизащо от Берое. Така е и със София. Византийското й име е Триядица, предходното й е Сердика по името на местното тракийско племе серди. Българите я нарекли Средец, получено от Сердика.
Някои тракийски имена и до сега не са побългарени. Наричаме ги със старите им тракийски имена като: Вакарел, Арда, Перперек, Велека, Ерма, Марица, Панега, Огосово, Кабиле, Нишава и много други. Всички наши големи реки, а много и от по-малките са с тракийските си имена и сега, или незначително побългарени като: Струма от Стримон, Тунджа и Тъжа от Тунзос, Искър от Истос, подобно е и с Осъм, Огоста, Места, Вит, Стрема и Дунав от Дунаве, както Родопи от Родопе. Дори лично име като Борис е тракийско, което значи мъж. Било популярно с прилагателното Мука.
Други интересни тракийски думи са: „suka” – пукнатина, цепнатина, теснина, и „suku” ( „suk(a)”, „sykos”) – момиче. Прави впечатление, че за думите „цепнатина” и „момиче” се използват думи с общ корен „suk” или „suka”. За нас е интересно, че най-високият връх в Пазарджишко е връх Сютка. Дали за траките този връх не е бил „Су(т)ка” – връх Цепнатина (Цепина)? И откъде би могло да дойде това название?
Изглед от връх Сутка
Днес, непосредствено под връх Сютка (Сутка) има един извор, който представлява бликаща вода от цепнатина (цепка в скалата). Наречен е Момин кладенец, но нали на тракийски момиче е също „suk(a)” – цепнатина, която е извор на живота.
Според един от вариантите наименованието на Доспатската река Rodopa (Rudupa) се пренесло върху планината и тя е наречена Родопа (Родопи). Дали тук случаят не е аналогичен и наименованието на този извор „suk(a)” – „момин” или „цепката”, „цепина” не се е прехвърлил върху върха, който е бил наречен Su(t)ka (Сутка) – връх Цепина?
От най-дълбока древност върхът с името Сутка (Цепина) е бил познат на траките. Логично е главната крепост, която е защитавала селищата, светилищата и подстъпите към този връх, да бъде наречена Цепина. В последствие, когато смисълът на думата „su(t)ka (сутка)” е бил забравен, се е родила легендата за процепването на планината между „Алабак” и „Каркария” и така се е появило наименованието „Цепина”. В началото наименованието е било Цепинска котловина, но по време на турското владичество, понеже турците не са могли да изговарят „ц”, е станало „Чепино” и „Чепинска котловина”.
Днес, непосредствено под връх Сютка (Сутка) има един извор, който представлява бликаща вода от цепнатина (цепка в скалата). Наречен е Момин кладенец, но нали на тракийски момиче е също „suk(a)” – цепнатина, която е извор на живота.
Според един от вариантите наименованието на Доспатската река Rodopa (Rudupa) се пренесло върху планината и тя е наречена Родопа (Родопи). Дали тук случаят не е аналогичен и наименованието на този извор „suk(a)” – „момин” или „цепката”, „цепина” не се е прехвърлил върху върха, който е бил наречен Su(t)ka (Сутка) – връх Цепина?
От най-дълбока древност върхът с името Сутка (Цепина) е бил познат на траките. Логично е главната крепост, която е защитавала селищата, светилищата и подстъпите към този връх, да бъде наречена Цепина. В последствие, когато смисълът на думата „su(t)ka (сутка)” е бил забравен, се е родила легендата за процепването на планината между „Алабак” и „Каркария” и така се е появило наименованието „Цепина”. В началото наименованието е било Цепинска котловина, но по време на турското владичество, понеже турците не са могли да изговарят „ц”, е станало „Чепино” и „Чепинска котловина”.
Крепоста Цепина,-жилище-на-бесите
Преклонението на траките пред великолепието на планината и пред чудото на бликащата от скалата вода е сложило отпечатък върху целия регион. На тракийски „kaba(s)” значи „мочурище”, „блато”. Местността с име „Кабата” е точно под връх Сютка (Сутка). Там има множество извори на надморска височина около 2 000 метра, което шокира геолозите, тъй като наоколо всички върхове са по-ниски, а са безводни. Част от тези извори са каптирани и са свързани с водопровода на община Ракитово.
Наличието на много вода е послужило като основание през 50-те години на ХХ век връх Голяма Сютка да бъде наименован връх „Голям Воден”, а връх Малка Сютка – връх Малък Воден. Вероятно при това преименуване на върха са имали предвид и източния култ към богинята Иер Су. Иер значи земя (скала), а Су – вода, което значи, че името на върха трябва да се произнася Сутка. Местното население не е възприело тези наименования и скоро се възстановяват автентичните тракийски топонимни имена – Малка и Голяма Сутка .
Преименуването на тракийското звучене Сутка в Сютка вероятно е станало по време на турското владичество. На турски „Сют” значи „мляко”. И понеже на върха има много варовик, мрамори и често е потрит с мъгли, да е вложен смисъла на „млечния” връх, „белия” връх. Това отново показва, че тракийският смисъл на думата „su(t)ka” – цепнатина, цепина, вече е бил забравен.
Преклонението на траките пред великолепието на планината и пред чудото на бликащата от скалата вода е сложило отпечатък върху целия регион. На тракийски „kaba(s)” значи „мочурище”, „блато”. Местността с име „Кабата” е точно под връх Сютка (Сутка). Там има множество извори на надморска височина около 2 000 метра, което шокира геолозите, тъй като наоколо всички върхове са по-ниски, а са безводни. Част от тези извори са каптирани и са свързани с водопровода на община Ракитово.
Наличието на много вода е послужило като основание през 50-те години на ХХ век връх Голяма Сютка да бъде наименован връх „Голям Воден”, а връх Малка Сютка – връх Малък Воден. Вероятно при това преименуване на върха са имали предвид и източния култ към богинята Иер Су. Иер значи земя (скала), а Су – вода, което значи, че името на върха трябва да се произнася Сутка. Местното население не е възприело тези наименования и скоро се възстановяват автентичните тракийски топонимни имена – Малка и Голяма Сутка .
Преименуването на тракийското звучене Сутка в Сютка вероятно е станало по време на турското владичество. На турски „Сют” значи „мляко”. И понеже на върха има много варовик, мрамори и често е потрит с мъгли, да е вложен смисъла на „млечния” връх, „белия” връх. Това отново показва, че тракийският смисъл на думата „su(t)ka” – цепнатина, цепина, вече е бил забравен.
Много преди Освобождението, в книгата си „Географико-историко-статистическо ОПИСАНИЕ на Татар-пазарджишката кааза” краеведът Ст. Захариев нарича най-високия връх в Пазарджиишко „Гьоз тепе”. „Гьоз” на турски означава „око”, а „тепе” – връх. С други думи – връх „Окото”.
„ Бесите, … били по-учени и по-образовани от своите съплеменици, … и да основат едно гадилище (Маντεiоν) на най-високия връх на планината Родопа в името на бога Сива, или на индийски некой цар Диониса (на тая планина най-високият връх се намира в пазарджишката област, от турците наречен Гьоз-тепе, заради пространният изглед дето има и ся види много надалеч към юг, изток и север, и понеже тамо има великолепни развалини от мраморни сградия, послани с мозайк, вероятно тамо да е било гадилището на нашите предци), за което Херодот доказва, че не е било по-малко важно и по-долне от Делфийското прочуто гадилище…”
Когато свържем това наименование – връх Окото – с идеята, че там е било прорицалището на Дионис, можем да открием двоен смисъл. В прекия смисъл това е великолепния изглед към Рила, Пирин, Тракия, Стара планина, Средните Родопи. В преносния смисъл, чрез присъствието на пророчицата и жреците, това е духовното око на света, което се вглежда в миналото, настоящето и бъдещето.
ЧЕПИНСКОТО КОРИТО - СЪРЦЕТО НА БЕСИТЕ, СВЕЩЕНАТА ЗЕМЯ НА ДИОНИС
СТАРИТЕ ТРАКИЙСКИ И РИМСКИ ПЪТИЩА
Разположението на бесите в центъра на територията на независимите тракийски племена е много благоприятно. Това означава, че централното светилище на Дионис и второстепенните светилища са имали двойна защита. От една страна, за да се стигне до светилището, е трябвало да се премине през земите на някое от съседните племена, а това е давало време на бесите да се организират за защита. От друга страна – районът на Северозападните Родопи е естествено защитен от планината. Бесите са контролирали двата известни в древността прохода: най-известният – прохода „Суки” (наречен по-късно Траянови врата) и прохода Аконтисма. През по-късните години, по време на Сапейската династия на Одриското царство, за защита на свещената територия вместо Аконтисма решаващ е станал Доспатският проход.
На тракийски „Суки” означава „цепка, теснина, цепнатина”. Древните автори така го и описват, като един процеп, през който се преминава, за да се отиде от Тракия към Дунав. Проходът „Суки” лежи на главния военен римски път на Балканите – Виа Милитарис . Той свързва Мала Азия с р. Дунав, а главните станции по него са: Константинопол, Адрианопол (Hadrianopolis, дн. Одрин), Филипополис, проход „Суки”, Сердика (София), Ниш (Nasis), Белград (Sigindunum). По долината на р. Вардар (Axios) този път се свързва с Виа Егнация. Пътят Виа Егнация свързва основните крайбрежни градове: Тесалоники (Солун), Сяр, Филипи (около дн. Драма), Дорискос (дн. Александропулис), Византион (Константинопол).
Тунелът „Траянови врата“ по пътя към София
В античността проходът носи името Суки (на латински: Succi), а непосредствено до него е изградено укрепление и пътна станция на име Соней (на латински: Soneium).
През Средните векове проходът е наричан "Царски проход" (на гръцки: Βασιλική κλεισούρα) или "Царски врата" (на гръцки: Βασιλική πύλη), а по-късно и "Български проход" (на гръцки: Βουλγαρική κλείσις). Проходът влиза в историята през 986 г., когато византийският император Василий II предприема поход срещу България в стремеж да откъсне български територии. На 17 август българската войска начело с цар Самуил пресреща византийците при прохода Траянови врата и напълно ги разбива (битка при Траянови врата).[3]
Името "Траянови врата" е използвано за пръв път от историка Антоний Бонфиний (1427-1502) във връзка с похода на Владислав Варненчик, който преминава с войските си прохода през 1443 г. По време на турското робство проходът е наричан и с турското име "Капъджик дервент" (от турски: kapı, капия, врата и dervent, проход), както и "Маркова капия". Огромната арка на римската порта, висока около 18 метра, била запазена до 19 век.
„ Бесите, … били по-учени и по-образовани от своите съплеменици, … и да основат едно гадилище (Маντεiоν) на най-високия връх на планината Родопа в името на бога Сива, или на индийски некой цар Диониса (на тая планина най-високият връх се намира в пазарджишката област, от турците наречен Гьоз-тепе, заради пространният изглед дето има и ся види много надалеч към юг, изток и север, и понеже тамо има великолепни развалини от мраморни сградия, послани с мозайк, вероятно тамо да е било гадилището на нашите предци), за което Херодот доказва, че не е било по-малко важно и по-долне от Делфийското прочуто гадилище…”
Когато свържем това наименование – връх Окото – с идеята, че там е било прорицалището на Дионис, можем да открием двоен смисъл. В прекия смисъл това е великолепния изглед към Рила, Пирин, Тракия, Стара планина, Средните Родопи. В преносния смисъл, чрез присъствието на пророчицата и жреците, това е духовното око на света, което се вглежда в миналото, настоящето и бъдещето.
ЧЕПИНСКОТО КОРИТО - СЪРЦЕТО НА БЕСИТЕ, СВЕЩЕНАТА ЗЕМЯ НА ДИОНИС
СТАРИТЕ ТРАКИЙСКИ И РИМСКИ ПЪТИЩА
Разположението на бесите в центъра на територията на независимите тракийски племена е много благоприятно. Това означава, че централното светилище на Дионис и второстепенните светилища са имали двойна защита. От една страна, за да се стигне до светилището, е трябвало да се премине през земите на някое от съседните племена, а това е давало време на бесите да се организират за защита. От друга страна – районът на Северозападните Родопи е естествено защитен от планината. Бесите са контролирали двата известни в древността прохода: най-известният – прохода „Суки” (наречен по-късно Траянови врата) и прохода Аконтисма. През по-късните години, по време на Сапейската династия на Одриското царство, за защита на свещената територия вместо Аконтисма решаващ е станал Доспатският проход.
На тракийски „Суки” означава „цепка, теснина, цепнатина”. Древните автори така го и описват, като един процеп, през който се преминава, за да се отиде от Тракия към Дунав. Проходът „Суки” лежи на главния военен римски път на Балканите – Виа Милитарис . Той свързва Мала Азия с р. Дунав, а главните станции по него са: Константинопол, Адрианопол (Hadrianopolis, дн. Одрин), Филипополис, проход „Суки”, Сердика (София), Ниш (Nasis), Белград (Sigindunum). По долината на р. Вардар (Axios) този път се свързва с Виа Егнация. Пътят Виа Егнация свързва основните крайбрежни градове: Тесалоники (Солун), Сяр, Филипи (около дн. Драма), Дорискос (дн. Александропулис), Византион (Константинопол).
Тунелът „Траянови врата“ по пътя към София
В античността проходът носи името Суки (на латински: Succi), а непосредствено до него е изградено укрепление и пътна станция на име Соней (на латински: Soneium).
През Средните векове проходът е наричан "Царски проход" (на гръцки: Βασιλική κλεισούρα) или "Царски врата" (на гръцки: Βασιλική πύλη), а по-късно и "Български проход" (на гръцки: Βουλγαρική κλείσις). Проходът влиза в историята през 986 г., когато византийският император Василий II предприема поход срещу България в стремеж да откъсне български територии. На 17 август българската войска начело с цар Самуил пресреща византийците при прохода Траянови врата и напълно ги разбива (битка при Траянови врата).[3]
Името "Траянови врата" е използвано за пръв път от историка Антоний Бонфиний (1427-1502) във връзка с похода на Владислав Варненчик, който преминава с войските си прохода през 1443 г. По време на турското робство проходът е наричан и с турското име "Капъджик дервент" (от турски: kapı, капия, врата и dervent, проход), както и "Маркова капия". Огромната арка на римската порта, висока около 18 метра, била запазена до 19 век.
Входът на крепостта и мемориалната плоча, поставена на 19 август 2006г.
В периода от 102 до 106 г. император Траян е построил град на р. Места (Nestos) в чест на победата си над даките през 101 г. Нарекъл го Никополис ад Нестум (Град на победата на Места). Естествено, мястото на този град не е избрано случайно. Той е свързан с прохода , който се намира в района на м. „Беглика”.
Там между язовирите Малък и Голям Беглик е известната и до днес местност „Железни врата”, до м. Доспатски проход.
В периода от 102 до 106 г. император Траян е построил град на р. Места (Nestos) в чест на победата си над даките през 101 г. Нарекъл го Никополис ад Нестум (Град на победата на Места). Естествено, мястото на този град не е избрано случайно. Той е свързан с прохода , който се намира в района на м. „Беглика”.
Там между язовирите Малък и Голям Беглик е известната и до днес местност „Железни врата”, до м. Доспатски проход.
Язовир Доспат
След като разбива през 107 г. даките, превзема столицата им (Sarmizegetusa) Сармизегетуса и превръща Дакия в римска провинция. Траян решава и още един проблем – изселва част от бесите от северната страна на Дунав. Той не е забравил, че римляните са смятали бесите за „врящ вулкан”, който може всеки момент да избухне, както през 16 – 11 г. пр. н. е. или през 26 г. от н. е. Още повече, че плановете му са били за действително приобщаване на Тракия и Родопите към римския начин на живот.
През 109 г. императорът се заема със строителството на Виа Траяна . Трасето му е разположено върху частично съществуващ стар тракийски път. Той свързва Никополис ад Нестум по долината на Места с Виа Егнация в едната посока. В другата посока по Виа Траяна може да се стигне до р. Дунав, като главните станции са: Доспатски проход (Железни врата), Филипополис, Берое (Стара Загора), Стара планина – Върбишки проход (Проход на Републиката), р. Дунав.
Никополис ад Нестум е основан през 106 година на мястото на тракийското селище Александрополис от римския император Траян, в чест на победата му над даките. В превод от латински името му означава „град на победата, разположен при Места“.
Никополис ад Неструм е един от малкото запазени антични градове в България и единствен в Родопите от периода на римското владичество на Балканите. Обявен е за археологически и архитектурен паметник от античността и средновековието.
Никополис ад Нестум е разположен на пътя, свързващ Егейския бряг с главната магистрала Виа Егнация през Родопите, Тракийската низина и Филипополис (днешен Пловдив). Това благоприятства за формирането му като център с икономическо, политическо и културно значение в периода на своя разцвет през периода 2 - 6 век. В града са сечени монети от времето на император Комод (180-192 г.) до управлението на император Каракала (211 - 217).
Намерените монети и оброчни релефи свидетелстват за почитането на божествата – Зевс, Плутон, Хермес, Тракийския конник, Асклепий и Хигия, както и речния бог Места и почитаните от траките Арес и Дионис. В края на 6 век градът е разрушен от славяни и авари. През 9 - 10 век градът отново се възражда под името Никопол и просъществува чак до 13 век, когато загива при походите на кръстоносците. През Късното Средновековие на част от мястото има българско селище, а в югоизточната част на укрепения град – турски чифлик. През османското владичество градското селище се измества на няколко километра на запад като името му се запазва във формата Неврокоп (днешен Гоце Делчев).
С Виа Траяна е свързан известният Кемеров мост, който свързва гр. Девин с виа Траяна. Възможно е първите римски пълководци, следвайки Александър Македонски, да са навлизали в Родопите през района на Триград, по р. Кричим, пресичайки р. Караджадере (приток на Доспатската река) в района на Кемеровия мост, по стари тракийски път през с. Фотун ( дн. Фотиново) към Филипополис. Другият възможен вариант е по поречието на р. Кричим, р. Въча към Филипополис.
По сведение на Константин VІІ Багрянородни [62] по негово време (ХІІІ век) Византия е била разделена на 12 области. Първата област е Тракия. Тя включва 5 окръга. Авторът изброява окръзите и главните градове в тях. Третият окръг е Тракийски, ръководен от Консилиарий и има 5 града: Клима Местикон и Аконтисма, Филипополис, Берое, островите Тасос и Самотраки. Както се вижда, този окръг включва родопската и тракийската част от Виа Траяна и селищата на островите Тасос и Самотраки. Тук първият град „Клима Местикон и Аконтисма” показва името на града през ХІІІ век и мястото му – до прохода Аконтисма.
Траяновият град Никополис ад Нестум е допринесъл за възхода на района, за приобщаването на Родопите към римския начин на живот. Там са сечени монети по времето на няколко императора след Траян: Комод (176 – 192), Септимий Север (193 – 211), Каракала (192 – 217) и Гета (209 – 212), убит от брат си Каракала. Намерени са монети с образа на Юлия Домне – жена на Септимий Север, майка на Каракала и Гета.
След създаването на Никополис ад Нестум, пътят от с. Фотун през Доспатският проход продължава към Доспат и Траяновия град. Това се потвърждава и от втория етап на археологическата експедиция „Родопи 2002 – Храмът на Дионис) през ноември 2002 г., която локализира трасето на пътя Филипопол – Бесапара – Пещера – с. Фотиново – Доспат – Никополис ад Нестум (дн. с. Гърмен).
За уточняването на мястото, през което са навлизали римските войски в Родопите спомагат и картите, които са се ползвали в началото на новата ера от римляните и от описанията на римския хронист Амиан Марцелин (р. 330 т.), описал историята на Римската империя от 353 г. до 378 г. В книгата си „Римска история”, гл. ХХVІ той уточнява, че има три прохода за навлизането в Тракия: през крайбрежна Дакия (Върбишкия проход), най-известният – прохода „Суки” и третият – от Македония и Илирия, наречен Аконтисма. От картата, Приложение № 3 се вижда мястото на Суки – между Хемус и Родопите и на прохода от Македония през Родопитe – днешния Доспатски проход.
Мястото на Аконтисма е уточнено от други източници – на около девет километра от гр. Филипи.
След навлизането в Родопите през м. Беглика се навлиза в свещената територия на бесите. Там са били основните боеве между римляни и беси. Пълководецът Лукул и Брут (убиецът на Юлий Цезар) само са преминали и битката е била да се отвори пътят. Филип V Македонски също се е бил с бесите, за да премине през Родопите към Филипополис при неговия поход през 184 – 183 г. пр. н. е.
Траян е осъзнал, че земята на бесите е богата не само на митове и легенди, но и на злато и сребро. Недалеч от пътя Виа Траяна е връх Сребрен (името не е случайно).
.jpg)
Изглед към връх Сребрен
Наблизо е и м. Ремово, в района на гр. Ракитово, където има тракийски и римски рудници. Пътищата са били артериите на римското могъщество и начин за експлоатация на богатствата на покорените земи.
По времето на турското владичество пътят Виа Траяна е възстановен. За това свидетелства Трендафил Керелов в своята книга „Батак глава не скланя” (стр. 16): „През пролетта на 1671 г. султан Мехмед ІV дошъл на лов из доспатските гори. За този прочут ловен поход на султана са били направени много пътища. Тогава били възстановени старият римски път през Персенк и Чернатица (от него и до днес стои непокътнат отколешен турски кълдаръм) и друмът, по който някога е преминал Александър Македонски на път за страната на трибалите.”
Султан Мехмед ІV е наречен Ловец. Той много обичал доспатските гори. Може би поради тази причина те са се запазили по-добре от останалите гори почти до Освобождението.
Истинските родопски гори са предизвиквали удивление у всеки, който мине през тях. Римляните са наричали горите на Родопа „Великата българска гора”.
Трендафил Керелов е описал възстановяването на античните пътища по разкази на възрастни батачани, които са предавани от поколение на поколение. Султанът идва през пролетта на 1671 г. и влиза в Батак. Батачани го посрещат и му поднасят дарове. Той приел даровете и почитта, без да слиза от коня, за да покаже превъзходството си като господар на тази земя. Същото се повторило в края на есента на същата година, когато си заминавал.
Батачани, а така също и християните от околността, са работили по възстановяването на пътищата, а били увеличени и данъците в Пловдивска околия, за да се съберат пари за ремонта. Това научаваме от преписка на Христо Попконстантинов, запазена в Молдавския манастир: „…същата година излезе султан Мехмед на Доспат и беше много тежко за християните. Възложи се тогава на Пловдивска околия 5 000 кила жито и данъка стана по 40 гроша на къща заради пътища…”
В село Фотиново, община Батак и сега съществуват 7 римски моста. Пътищата са били охранявани строго от римланите. За тази цел в селищата са разполагани римски гарнизони. Там, където не е имало селища, са правени римски военни лагери. Такъв лагер има в района на вр. Малка Сютка. Това място се нарича от местните хора „Казармите” и там често обикалят иманяри. Непосредствено до мястото на гарнизона е м. „Желязна врата”. Там е и мястото на римска монетарница.
Бесите четат Библията на тракийски език
Прочутият гонител на християнството, римският император Диоклециан, издава едикт за забрана на религията, проникнала вече до всички кътчета на огромната римска империя. Само десетина години по-късно един от претендентите за имперския трон, Константин I, наречен по-късно заради делата си Велики, побеждава с помощта на християните в армията и утвърждава едноличната си власт. Християнството е признато за основна религия в Римската империя.
Утвърждаването му обаче далеч не става безболезнено. През IV в. в планината Родопи не се променя нищо. Свободолюбивото тракийско племе на бесите съхранява култа към бог Дионис и поддържа неговото светилище в Свещената планина.
Поне 1500 години без прекъсване (от VIII-VII в. пр.Хр. до края на IV-началото на V век сл. Хр.) там са свещенодействали бесите - жреческият клан на тракийското племе сатри.
Ново доказателство за това е откритата през това лято от втората международна археологическа експедиция “Острец 2010” край Велинград тракийска култова керамика с изображения на соларни символи и култови сцени, със закодирана сакрална информация, запазила се в земите на бесите от края на 2 хил. Пр. Хр. до през Римската епоха и времето на приемането на християнството, което означава повече от 1500 години живот.
Тези вкоренени старинни вярвания дълго не позволяват на християнството да се наложи като официална религия. Може би за неговото навлизане допринася отчаянието на местните жители вследствие на бурните исторически събития през IV в. Могъщата Римска империя неочаквано става плячка на страшни варварски нашествия.
Притискани от несметните пълчища на хуните, племената на визиготите нахлуват на Балканския полуостров. Особено фатална е датата 9 август 378 г., когато, водени от вожда си Фритигерн, те разбиват край Адрианопол (Одрин) римляните и убиват император Валент.
Фритигерн е ариански християнин и водач на част от визиготите. През есента на 376 г. Фритигерн води множество визиготи от земите на Дакия в Римската империя. С жени и деца (общо около 40 000 души, 8000 от които войници) те преминават Дунав при Дуросторум (сега Силистра). Император Валент дава разрешение на визиготите да се заселят в диоцеза Тракия. Поради лошото снабдяване на готите от римляните, готите започват въстание. Балканските провинции на Източната римска империя са опожарени и опустошени и тази участ не отбягва Родопите.
За да бъдем максимално точни в разказа на тази история, нека припомня, думите на изследователя Павел Серафимов, автор на "ГОТСКИЯТ ПРОБЛЕМ И УКРИТИТЕ ДАННИ", че "не всички чужди, а и наши учени смятат готите за германски народ. Има и български изледователи, които се придържат към тази теория. Преди доста време проф.д-р Ганчо Ценов доказа, че готите обитавали земите ни са в действителност старите гети-тракийски народ. Това заключение бе направено и от Г.Сотиров в “Убийството на Юстиниановата Самоличност”.
В по-ново време солидни доказателства за местният произход на готите предложи и проф. А.Чилингиров. Прочелите работите “Готи и Гети” знаят за това. 9 http://www.otizvora.com/2010/08/2108/
Немските учени Braune и Helm признават, че частицата виси, визи във визиготи няма нищо общо с немската дума за запад – West, като добавят, че визиготите са наричани и с името Vessi. Това обаче е името на тракийските веси. Готите биват идентифицирани като част от гетите от Прокопий, Йордан и др. летописци. Гетите от своя страна са траки, а не германи" (край на цитата) .
Но да продължим нататък. В самия край на века настъпва известно успокоение, дало възможност на Източната Римска империя, наричана в съвременната наука Византия, да се обърне към вътрешните си проблеми. Християнски мисионери се насочват към многобройните области с полуезическо или въобще неприело новата вяра население.
Според написаното в 409 г. житие от църковния историк Павлин Нолански към Родопите се насочва мисията на Никета, епископ на Ремесиана (днес Бяла Паланка в Източна Сърбия). Именно при него започва масовото кръщение на планинците, продължило през целия V в. В житието е неприкрита радостта на християнските мисионери:
"...Нали бесите, ако земята и душата им са корави, ако и те самите са по-корави от тамошния сняг, са станали сега по твое напътствие кротки овце, които се трупат в кошарата на мира. Сега бесите ликуват, че са повече забогатели от своя труд, нели от златото, заради което претърсваха земята с ръце (т.е. копаят в рудници - б.а.), Недостъпните и кървавите по-рано планини сега закрилят превърнатите в монаси разбойници, станали питомци на мира."
За да стане по-леко приобщаването към християнството дори е допуснат компромис, направен преди това единствено за готите. Някъде в дебрите на великата планина свещените книги са преведени на езика на бесите, макар според тогавашните виждания те да е трябвало да се четат единствено на гръцки, латински и еврейски. Според легендарни сведения т.нар. "Библия бесика" била преведена на тракийски език в планински "бески манастир".
Естествено днес е трудно да се локализира местонахождението на тази древна обител. Защо обаче това да не се е случило в свещения град Перперек. Археологическите проучвания в целите Родопи показват, че християните не унищожават старинните тракийски светилища, а напротив, унаследяват ги и ги превръщат в църкви. Едва ли би имало по-подходящо място от свещения древнотракийски град Перперек.
Проф.Николай Овчаров:
---
"Епископ Никета започва от Перперикон покръстването на Родопите".
Новооткритата църква от V в. на Перперек
Както вече казахме, на 9 август 378 г. визиготите разгромяват край Одрин римските легиони и убиват самия император Валент. Следва ново безжалостно разграбване и опожаряване на балканските провинции и особено на техните южни дялове. Свещеният скален град Перперек също е превзет и изгорен в тази смутна епоха. Част от крепостните стени и сградите му са разрушени, а много от храмовете - опожарени.
Още в началото на V в. Перперек се възражда по-красив отпреди. Старите крепостни стени са възстановени, издигнати са и нови, които подсилват защитата на хълма. Отново функционира инфраструктурата на селището. Археологическите находки представят богатството на града - красива керамика, интензивна монетна циркулация, накити. Откритите златни монети и части от диадема на патриций затвърждават нашата представа за значението на Перперек в този период.
С приемането на християнството на Перперек се появяват църкви. Едната от тях е бившият езически храм в източната половина на Акропола. А едно археологическо откритие от 2004-2005 г. коренно промени представите ни за свещения град.
Става дума за великолепна еднокорабна базилика недалеч от главното водохранилище в най-високата част на хълма. Тя е дълга 17 м и е градена от добре обработени каменни блокове, които с нищо не се отличават от тези на предишните антични строежи. Първоначално подът на църквата е бил покрит с масивни каменни плочи. В олтарната част са запазени седалките на т.нар. синтрон, където висшите свещенослужители сядат по време на литургия. Това беше първият признак, по който откритата сграда бе определена като епископски храм.
Истинско чудо на изкуството е великолепно съхраненият епископски амвон - трибуната в центъра на църквата, откъдето архиереите произнасят своите проповеди. Това откритие е единствено по рода си за днешните български земи. Страниците на амвона са изпъстрени с чудесни релефни изображения на орли, геометрични и растителни орнаменти. Ръката на неизвестен монах е изпълнила с остър предмет редица надписи, в които се четат християнски текстове и имената на евангелистите Марко, Лука, Матей и Йоан.
От запад е прибавен широк притвор, а от север - кръщелня. Тъй като повечето от езичниците, покръствани в новата вяра, са били възрастни, топели се до кръстав дълбок басейн издълбан в скалите. В ъгъла на кръщелнята бе открит на място обемистият керамичен съд, с който покръстваните били поливани при ритуала. Край храма се е оформил цял жилищен комплекс, свързан с дейността на обитавалия там епископ и неговото обкръжение.
Кой е обаче човекът, служил в църквата и кръщавал непокорните планинци?
Архитектурният план на храма и една щастлива находка ни позволиха да датираме много точно сградата. Металният детектор долови в зида на постройката монета, изпусната от нейните създатели при строежа. Тя няма нумизматична стойност, но е с невероятно значение за историята. Монетата е на последния владетел на Западната Римска империя Хонорий (395-423) и сочи, че храмът е построен не по-късно от началото на V в., което го прави най-ранната църква, откривана досега в Родопите.
Това се превърна в прекрасно доказателство на една хипотеза, изказана от нас преди години. Става дума за идеята, че именно от Перперек е тръгнало покръстването на родопското население.
Червената църква край Перущица, изградена в края на V или началото на VI век при управлението на император Анастасий I.
Според написаното от епископ Павлин Нолански житие то е извършено от видния християнски мислител и мисионер Никета Ремесиански през 393-398 г. Добре се вижда, че хронологически изграждането на църквата съвпада с това събитие.
Цяло столетие Великата планина е убежище на езичници докато в равнинните райони на Римската империя новата религия вече господства навсякъде. Всички опити за покръстване на бесите се оказват неуспешни и завършват трагично за мисионерите. Тогава с делото се заема епископ Никета, който вече има опит в различни мисии сред езичниците.
Житието картинно разказва как кръстителят превръща бесите от кръвожадни разбойници в кротки агънца во Христа. Намеква се и за техния отколешен поминък - ваденето на злато от недрата на планината. Може би най-важно е обаче споменаването, че епископ Никета умеел да прави храмове в живите скали. Това сведение без съмнение насочва към старата традиция да се изсичат сгради в каменните масиви. Езичниците стават християни, но запазват своите наследени от незапомнени времена умения. А новооткритата църква на Перперек е точно такава - основите са частично издялани в скалите, а нагоре са продължени с каменни зидове.
Вселенската патриаршия в Константинопол прави още една отстъпка, за да вкара бесите в правата вяра. Тя разрешава на епископ Никета Ремесиански да преведе свещените книги на тракийски,въпреки че догмата изисква те да бъдат четени само на свещените езици - гръцки, латински и еврейски.
До този момент такова изключение е правено само за народа на готите, чиито епископ Улфила извършва превода на техния език няколко десетилетия по-рано. Ако нашите разсъждения са във вярна посока, превеждането на свещените писания на езика на бесите е станало на Перперек, може би в сградите от комплекса край базиликата.
Няма нищо чудно в това, че именно от светилището на Перперек започва кръщението на непокорните планински траки. В цяла Европа мисионерите избират светилищата на древните богове, откъдето тръгва смяната на вярата. Нашите разкопки доказаха, че след началото на V в. овалната зала в древното светилище на Перперек е затрупана съзнателно с няколко метра пръст. В нея са закопани големи керамични делви за съхраняване на хранителни припаси. Така мястото, на големите тракийски мистерии, е превърнато в един обикновен склад.
Изпусната от строителите монета в основите свидетелства, че храмът е бил построен в самото начало на V в. Това с голяма степен на сигурност го свърза с прочутата мисия за покръстване на Великата планина, водена от видния християнски просветител епископ Никета Ремесиански. Оказва се, че приемането на новата вяра сред тракийското племе беси, населявали Родопите, е започнало именно от древния езически храм в Перперек. Локализирането на уникалния култов център стана логичен завършек на усилията на археолозите, проучващи от десетилетия историята на християнството в Родопите.
Из книгата на Н. Гигов "Орфей и Христос"
"Двадесет години след разпятието на Христос апостол Павел преминава от Мала Азия през Троада към Родопите. За първи път той стъпва на европейския бряг в град Филипи - недалеч от устието на река Места (сега развалини). Малцина знаят, че по онова време този град е бил изцяло населен с траки. И първите хора, които виждат апостол Павел, а заедно с него и Сила, Тимотей и евангелист Лука, са траките. Това е станало в 50-ата или 52-ара година след Христа.
Ние можем да посочим, макар и не поименно, първата жена в Европа, приела учението на Христос. Това е млада жена, жрица, носителка на Орфеевия огън. Траките, които са посрещнали апостол Павел, не са искали новата вяра, но тази жена, след като видяла как нападат Апостола с камъни и тояги, застанала пред тях и извикала със силен глас: "Тия човеци са раби на Бога Всевишния и ни възвестяват път за спасение!"
През I и II в. християнската вяра се бори за място под слънцето, през III в. замира поради жестоките Диоклецианови гонения, а през IV в. избуява с нова, още по-голямата сила.
Първоначално траките са се съпротивлявали както срещу римляните, така и срещу християнството. Най-елитното тракийско племе - бесите - се съпротивлява най-яростно. Вероятно само то е било писмено и най-скъпи за него са били Орфей и орфизмът.
Едни от първите християнски мисионери, потърсили път към сърцата на родопчани, са присадили християнската вяра върху пъпка от Орфеевия корен - създали иконата "Св. Орфей", която поставяли до образа на Спасителя.
В стенопис от катакомбата Домитила в Рим Господ Иисус Христос е изобразен като Орфей.
Първият покръстител на родопчани се нарича Никита Ремесиански (IV в.). България все още не съществува като държава, но в Родопите има много християни още от I в. след Христа.
Никита Ремесиански е със сан епископ, учил е в Рим и е проправял първите бразди на вярата в Солун, Епирския бряг, Бяла Паланка (между Пирот и Ниш). Рим го изпраща при бесите със специална мисия - да ги въведе в християнската вяра. Той престоява при тях много години, изучава езика им (езика на траките, който умира напълно през VI в.).
Написва 6 книги, които са документ за приемането на християнската вяра по българските земи. Освен епископ Ремесиански е бил и поет. Написал е "Поема за кръщението на бесите". Тази поема представлява за нас своеобразен "нотариален акт" за приемане на вярата по нашите земи.
451 години преди покръстването на българите от Борис I в Родопите християнската вяра вече е официална (бесите приемат християнството през 414 г.). Затова тази планина освен Орфеева планина се нарича още Кръстата гора и Кръстова гора. Оттук като ветрило вярата се разпространява към Черно море, Странджа, Филипопол, Сердика. Родопски мисионери достигат чак до територията на днешна Русия и Украйна.
Известни са житията на около 250 тракийски мъченици от Мизия, Тракия, Македония, Малка Скития, загинали за триумфа на християнската вяра. По-точно – с тях са запознати малко изследователи на онази епоха. Мнозинството българи и православни християни са убедени, че първият български мъченик е бил Св. Боян – Енравота, пострадал за християнската вяра през 834 г. Така е записано в житието му: първомъченик.
Най-ранното житие на мъченица, просияла по българските земи, е на тракийката от Марцианополис (днешна Девня) Себастиана, ученичка на апостол Павел, загинала по времето на Домициан (81 - 96 г.).
Между мъченическата смърт на Св. Себастиана и тази на Св. Боян - Енравота има почти осем века!
Загадката, която стои пред нас, е на какъв език е проповядвал епископ Никита Ремесиански?
Траките не са знаели езика на римските завоеватели и не са го желаели. За да стигне до сърцата на родопчани, високообразованият епископ превел богослужебните книги на бески език (жреческия език на траките - беси). А това означава, че бесите са имали своя писменост!
Повечето български учени наричат траките "безписмен и безкнижен народ". Но такива велики личности като Еврипид, Платон, Хераклид пишат, че "на тракийски таблички е записано Орфеевото слово". Което говори, че траките са имали собствена писменост, която е съхранявала тайните знания на Орфей и орфизма.
И защо, след като умира езикът на траките, преведените на бески език богослужебни книги биват укрити при коптите в Египет? Бесите и коптите са стари цивилизации, които са се подкрепяли и са съхранявали взаимно своите културни и религиозни светини. Не случайно в Коптския музей в Кайро Орфей е изобразен пред входа на музея с „кошница с книжни свитъци“ в ръце.
Ще цитирам едно древно историческо известие: "Според сведения, съхранени в ръкопис, намерен в манастира Кутилас в Палестина, тракийското племе беси, което живяло в Родопите, притежавало през V в. на свой език книгите на Светото Писание и извършвало богослужение на свой език." Може би това е първият писмен паметник на беския език и писменост, за които този ръкопис известява, че наистина са съществували. Поне така се твърди в сведенията от манастира Кутилас в Палестина, от които става ясно, че тамошните монаси са използвали езика на бесите и при четенето на Евангелието."
Библията на коптско писмо.
Ето какво пише в тази връзка в своята книга "Разказите за българските светии и за светиите, свързани с България" монахиня Валентина Друмева, игуменка на Калоферския девически манастир „Св. Въведение Богородично” в Пловдивска епархия:
"Свети Никита Ремисиански превел Словото Божие на бески език и той ги покръстил. Християнизираните беси не само променили живота си в духа на Христовата любов, но стигнали и до себеотречение за името Христово. Те излъчили и монаси. Някои ревностни родопски монаси потърсили духовно ръководство в манастири чак в прочутата Палестинска пустиня, населена със строги отшелници.
Сега изследователите намират, че през 5-и - 6-и в. беското монашеско присъствие из цялата Римска империя било забележително, но то било подчертано най-вече в Палестина.
Известно е, че свети Теодосий Велики основал манастир на източния бряг на река Йордан, близо до Мъртво море. В него изградил три храма. В първия се служело на гръцки език, "във втория храм бесите отправяли на свой език молитви към общия на всички ни Господ", а в третия служели арменците.
И в големия монашески център на Синай имало също беско монашеско присъствие. В подножието на планината се намирал манастир, в който се подвизавали трима монаси, пише Антоний от Планенция. Те знаели между другите езици -гръцки, сирийски, египетски, и още бески език.
Бесите сами основавали манастири. Такива се сочат дори в столицата на християнството Йерусалим, а също и в новата имперска столица Константинопол. Най-забележителният бески манастир обаче бил според известията на Йоан Мосх на река Йордан. Той носел името "Субиба". Негов игумен бил Андрей. В съборните актове от 536 г. се среща неговият подпис.
А там монашеският живот бил строг. Основателят бил преди това безмълвник. Той търсел уединение, при което молитвата е най-благодатна. Но пещерата, в която живеел, станала тясна, защото много братя идвали и желаели да станат негови ученици. Той не искал да остави безмълвието, но смятал и грижата за братята за отговорно дело.
След голяма вътрешна борба възложил всичко на Бога, Който може да съедини едното с другото за обща полза. Разбрал, че по благодат животът на монаха се укрепява не толкова в уединението на тялото, колкото във вътрешното уединение. Разбира се, този принцип важи за съвършените.Така възникнал манастирът, обитаван от беси в Палестина.
Със сигурност можем да твърдим, че бесите са имали манастири в Малка Скития, Тракия, Палестина и СИНАЙ, където монасите също са използвали езика на бесите при четенето на Евангелието!
"Колко хубаво би било, ако имахме материално потвърждение на това и в България - пише още Николай Гигов - След като вървях 40 години по стъпките на Орфей, тази година - 2002 - ме дари с една находка: открих (с помощта на местни хора) КАМЕННА ПЛОЧА С ИЗПИСАНИ 978 БУКВИ на неизвестна писменост. Тя е укривана хилядолетия и може да се окаже най-старият писмен паметник по българските земи.
Каменната плоча е в района на Перелик, до село Гела. Оригиналът е запазен, а аз направих копие, което съхранявам. За себе си нарекох тази плоча "Раждането на азбуката". На нея има издълбани в тяхната смесица букви от пет азбуки: коптска, финикийска, латинска, гръцка и кирилица. В процентно съотношение най-много са коптските и кирилските букви, а по-малко финикийските, латинските и гръцките. Всичките 978 букви са издълбани една до друга, без разредки на думите, без пунктуация и с много малко гласни. Разчитането ще бъде трудно. Но си струва усилието – езикът на траките е угаснал в VI в. пр. Хр., а българският език се въздига в 9 в. чрез Кирил и Методий. Цели 300 години България търси път в азбуката и писмеността.
Най-много радва това, че “кирилските букви” ги има и в “Орфеевото писмо”. Те са едни и същи. В битката за писменост, Орфей не е тръгнал към пиктограмите, идеограмите, йероглифите, клинописа и другите писмена, а е избрал коптските букви, а след това финикийски, латински и гръцки. Този факт отново показва родството между коптите (първите бели заселници от преддинастичната епоха в Египет) и бесите (коренните жители на Родопите). Повече за връзката между първата европейска цивилизация - култура Варна и заселването на Египет в преддинастичния период от арийските племена, идващи от Балканите може да прочетете на адрес: http://alexandradelova.blogspot.com/2015/02/7000.html
БИБЛИЯ БЕСИКА
С приемането на християнството на Перперек се появяват църкви. Едната от тях е бившият езически храм в източната половина на Акропола. А едно археологическо откритие от 2004-2005 г. коренно промени представите ни за свещения град.
Става дума за великолепна еднокорабна базилика недалеч от главното водохранилище в най-високата част на хълма. Тя е дълга 17 м и е градена от добре обработени каменни блокове, които с нищо не се отличават от тези на предишните антични строежи. Първоначално подът на църквата е бил покрит с масивни каменни плочи. В олтарната част са запазени седалките на т.нар. синтрон, където висшите свещенослужители сядат по време на литургия. Това беше първият признак, по който откритата сграда бе определена като епископски храм.
Истинско чудо на изкуството е великолепно съхраненият епископски амвон - трибуната в центъра на църквата, откъдето архиереите произнасят своите проповеди. Това откритие е единствено по рода си за днешните български земи. Страниците на амвона са изпъстрени с чудесни релефни изображения на орли, геометрични и растителни орнаменти. Ръката на неизвестен монах е изпълнила с остър предмет редица надписи, в които се четат християнски текстове и имената на евангелистите Марко, Лука, Матей и Йоан.
От запад е прибавен широк притвор, а от север - кръщелня. Тъй като повечето от езичниците, покръствани в новата вяра, са били възрастни, топели се до кръстав дълбок басейн издълбан в скалите. В ъгъла на кръщелнята бе открит на място обемистият керамичен съд, с който покръстваните били поливани при ритуала. Край храма се е оформил цял жилищен комплекс, свързан с дейността на обитавалия там епископ и неговото обкръжение.
Кой е обаче човекът, служил в църквата и кръщавал непокорните планинци?
Архитектурният план на храма и една щастлива находка ни позволиха да датираме много точно сградата. Металният детектор долови в зида на постройката монета, изпусната от нейните създатели при строежа. Тя няма нумизматична стойност, но е с невероятно значение за историята. Монетата е на последния владетел на Западната Римска империя Хонорий (395-423) и сочи, че храмът е построен не по-късно от началото на V в., което го прави най-ранната църква, откривана досега в Родопите.
Това се превърна в прекрасно доказателство на една хипотеза, изказана от нас преди години. Става дума за идеята, че именно от Перперек е тръгнало покръстването на родопското население.
Червената църква край Перущица, изградена в края на V или началото на VI век при управлението на император Анастасий I.
Според написаното от епископ Павлин Нолански житие то е извършено от видния християнски мислител и мисионер Никета Ремесиански през 393-398 г. Добре се вижда, че хронологически изграждането на църквата съвпада с това събитие.
Цяло столетие Великата планина е убежище на езичници докато в равнинните райони на Римската империя новата религия вече господства навсякъде. Всички опити за покръстване на бесите се оказват неуспешни и завършват трагично за мисионерите. Тогава с делото се заема епископ Никета, който вече има опит в различни мисии сред езичниците.
Житието картинно разказва как кръстителят превръща бесите от кръвожадни разбойници в кротки агънца во Христа. Намеква се и за техния отколешен поминък - ваденето на злато от недрата на планината. Може би най-важно е обаче споменаването, че епископ Никета умеел да прави храмове в живите скали. Това сведение без съмнение насочва към старата традиция да се изсичат сгради в каменните масиви. Езичниците стават християни, но запазват своите наследени от незапомнени времена умения. А новооткритата църква на Перперек е точно такава - основите са частично издялани в скалите, а нагоре са продължени с каменни зидове.
Вселенската патриаршия в Константинопол прави още една отстъпка, за да вкара бесите в правата вяра. Тя разрешава на епископ Никета Ремесиански да преведе свещените книги на тракийски,въпреки че догмата изисква те да бъдат четени само на свещените езици - гръцки, латински и еврейски.
До този момент такова изключение е правено само за народа на готите, чиито епископ Улфила извършва превода на техния език няколко десетилетия по-рано. Ако нашите разсъждения са във вярна посока, превеждането на свещените писания на езика на бесите е станало на Перперек, може би в сградите от комплекса край базиликата.
Няма нищо чудно в това, че именно от светилището на Перперек започва кръщението на непокорните планински траки. В цяла Европа мисионерите избират светилищата на древните богове, откъдето тръгва смяната на вярата. Нашите разкопки доказаха, че след началото на V в. овалната зала в древното светилище на Перперек е затрупана съзнателно с няколко метра пръст. В нея са закопани големи керамични делви за съхраняване на хранителни припаси. Така мястото, на големите тракийски мистерии, е превърнато в един обикновен склад.
Изпусната от строителите монета в основите свидетелства, че храмът е бил построен в самото начало на V в. Това с голяма степен на сигурност го свърза с прочутата мисия за покръстване на Великата планина, водена от видния християнски просветител епископ Никета Ремесиански. Оказва се, че приемането на новата вяра сред тракийското племе беси, населявали Родопите, е започнало именно от древния езически храм в Перперек. Локализирането на уникалния култов център стана логичен завършек на усилията на археолозите, проучващи от десетилетия историята на християнството в Родопите.
Из книгата на Н. Гигов "Орфей и Христос"
"Двадесет години след разпятието на Христос апостол Павел преминава от Мала Азия през Троада към Родопите. За първи път той стъпва на европейския бряг в град Филипи - недалеч от устието на река Места (сега развалини). Малцина знаят, че по онова време този град е бил изцяло населен с траки. И първите хора, които виждат апостол Павел, а заедно с него и Сила, Тимотей и евангелист Лука, са траките. Това е станало в 50-ата или 52-ара година след Христа.
Ние можем да посочим, макар и не поименно, първата жена в Европа, приела учението на Христос. Това е млада жена, жрица, носителка на Орфеевия огън. Траките, които са посрещнали апостол Павел, не са искали новата вяра, но тази жена, след като видяла как нападат Апостола с камъни и тояги, застанала пред тях и извикала със силен глас: "Тия човеци са раби на Бога Всевишния и ни възвестяват път за спасение!"
През I и II в. християнската вяра се бори за място под слънцето, през III в. замира поради жестоките Диоклецианови гонения, а през IV в. избуява с нова, още по-голямата сила.
Първоначално траките са се съпротивлявали както срещу римляните, така и срещу християнството. Най-елитното тракийско племе - бесите - се съпротивлява най-яростно. Вероятно само то е било писмено и най-скъпи за него са били Орфей и орфизмът.
Едни от първите християнски мисионери, потърсили път към сърцата на родопчани, са присадили християнската вяра върху пъпка от Орфеевия корен - създали иконата "Св. Орфей", която поставяли до образа на Спасителя.
В стенопис от катакомбата Домитила в Рим Господ Иисус Христос е изобразен като Орфей.
Първият покръстител на родопчани се нарича Никита Ремесиански (IV в.). България все още не съществува като държава, но в Родопите има много християни още от I в. след Христа.
Никита Ремесиански е със сан епископ, учил е в Рим и е проправял първите бразди на вярата в Солун, Епирския бряг, Бяла Паланка (между Пирот и Ниш). Рим го изпраща при бесите със специална мисия - да ги въведе в християнската вяра. Той престоява при тях много години, изучава езика им (езика на траките, който умира напълно през VI в.).
Написва 6 книги, които са документ за приемането на християнската вяра по българските земи. Освен епископ Ремесиански е бил и поет. Написал е "Поема за кръщението на бесите". Тази поема представлява за нас своеобразен "нотариален акт" за приемане на вярата по нашите земи.
451 години преди покръстването на българите от Борис I в Родопите християнската вяра вече е официална (бесите приемат християнството през 414 г.). Затова тази планина освен Орфеева планина се нарича още Кръстата гора и Кръстова гора. Оттук като ветрило вярата се разпространява към Черно море, Странджа, Филипопол, Сердика. Родопски мисионери достигат чак до територията на днешна Русия и Украйна.
Известни са житията на около 250 тракийски мъченици от Мизия, Тракия, Македония, Малка Скития, загинали за триумфа на християнската вяра. По-точно – с тях са запознати малко изследователи на онази епоха. Мнозинството българи и православни християни са убедени, че първият български мъченик е бил Св. Боян – Енравота, пострадал за християнската вяра през 834 г. Така е записано в житието му: първомъченик.
Най-ранното житие на мъченица, просияла по българските земи, е на тракийката от Марцианополис (днешна Девня) Себастиана, ученичка на апостол Павел, загинала по времето на Домициан (81 - 96 г.).
Между мъченическата смърт на Св. Себастиана и тази на Св. Боян - Енравота има почти осем века!
Загадката, която стои пред нас, е на какъв език е проповядвал епископ Никита Ремесиански?
Траките не са знаели езика на римските завоеватели и не са го желаели. За да стигне до сърцата на родопчани, високообразованият епископ превел богослужебните книги на бески език (жреческия език на траките - беси). А това означава, че бесите са имали своя писменост!
Повечето български учени наричат траките "безписмен и безкнижен народ". Но такива велики личности като Еврипид, Платон, Хераклид пишат, че "на тракийски таблички е записано Орфеевото слово". Което говори, че траките са имали собствена писменост, която е съхранявала тайните знания на Орфей и орфизма.
И защо, след като умира езикът на траките, преведените на бески език богослужебни книги биват укрити при коптите в Египет? Бесите и коптите са стари цивилизации, които са се подкрепяли и са съхранявали взаимно своите културни и религиозни светини. Не случайно в Коптския музей в Кайро Орфей е изобразен пред входа на музея с „кошница с книжни свитъци“ в ръце.
Ще цитирам едно древно историческо известие: "Според сведения, съхранени в ръкопис, намерен в манастира Кутилас в Палестина, тракийското племе беси, което живяло в Родопите, притежавало през V в. на свой език книгите на Светото Писание и извършвало богослужение на свой език." Може би това е първият писмен паметник на беския език и писменост, за които този ръкопис известява, че наистина са съществували. Поне така се твърди в сведенията от манастира Кутилас в Палестина, от които става ясно, че тамошните монаси са използвали езика на бесите и при четенето на Евангелието."
Библията на коптско писмо.
Ето какво пише в тази връзка в своята книга "Разказите за българските светии и за светиите, свързани с България" монахиня Валентина Друмева, игуменка на Калоферския девически манастир „Св. Въведение Богородично” в Пловдивска епархия:
"Свети Никита Ремисиански превел Словото Божие на бески език и той ги покръстил. Християнизираните беси не само променили живота си в духа на Христовата любов, но стигнали и до себеотречение за името Христово. Те излъчили и монаси. Някои ревностни родопски монаси потърсили духовно ръководство в манастири чак в прочутата Палестинска пустиня, населена със строги отшелници.
Сега изследователите намират, че през 5-и - 6-и в. беското монашеско присъствие из цялата Римска империя било забележително, но то било подчертано най-вече в Палестина.
Известно е, че свети Теодосий Велики основал манастир на източния бряг на река Йордан, близо до Мъртво море. В него изградил три храма. В първия се служело на гръцки език, "във втория храм бесите отправяли на свой език молитви към общия на всички ни Господ", а в третия служели арменците.
И в големия монашески център на Синай имало също беско монашеско присъствие. В подножието на планината се намирал манастир, в който се подвизавали трима монаси, пише Антоний от Планенция. Те знаели между другите езици -гръцки, сирийски, египетски, и още бески език.
Бесите сами основавали манастири. Такива се сочат дори в столицата на християнството Йерусалим, а също и в новата имперска столица Константинопол. Най-забележителният бески манастир обаче бил според известията на Йоан Мосх на река Йордан. Той носел името "Субиба". Негов игумен бил Андрей. В съборните актове от 536 г. се среща неговият подпис.
А там монашеският живот бил строг. Основателят бил преди това безмълвник. Той търсел уединение, при което молитвата е най-благодатна. Но пещерата, в която живеел, станала тясна, защото много братя идвали и желаели да станат негови ученици. Той не искал да остави безмълвието, но смятал и грижата за братята за отговорно дело.
След голяма вътрешна борба възложил всичко на Бога, Който може да съедини едното с другото за обща полза. Разбрал, че по благодат животът на монаха се укрепява не толкова в уединението на тялото, колкото във вътрешното уединение. Разбира се, този принцип важи за съвършените.Така възникнал манастирът, обитаван от беси в Палестина.
Със сигурност можем да твърдим, че бесите са имали манастири в Малка Скития, Тракия, Палестина и СИНАЙ, където монасите също са използвали езика на бесите при четенето на Евангелието!
"Колко хубаво би било, ако имахме материално потвърждение на това и в България - пише още Николай Гигов - След като вървях 40 години по стъпките на Орфей, тази година - 2002 - ме дари с една находка: открих (с помощта на местни хора) КАМЕННА ПЛОЧА С ИЗПИСАНИ 978 БУКВИ на неизвестна писменост. Тя е укривана хилядолетия и може да се окаже най-старият писмен паметник по българските земи.
Каменната плоча е в района на Перелик, до село Гела. Оригиналът е запазен, а аз направих копие, което съхранявам. За себе си нарекох тази плоча "Раждането на азбуката". На нея има издълбани в тяхната смесица букви от пет азбуки: коптска, финикийска, латинска, гръцка и кирилица. В процентно съотношение най-много са коптските и кирилските букви, а по-малко финикийските, латинските и гръцките. Всичките 978 букви са издълбани една до друга, без разредки на думите, без пунктуация и с много малко гласни. Разчитането ще бъде трудно. Но си струва усилието – езикът на траките е угаснал в VI в. пр. Хр., а българският език се въздига в 9 в. чрез Кирил и Методий. Цели 300 години България търси път в азбуката и писмеността.
Най-много радва това, че “кирилските букви” ги има и в “Орфеевото писмо”. Те са едни и същи. В битката за писменост, Орфей не е тръгнал към пиктограмите, идеограмите, йероглифите, клинописа и другите писмена, а е избрал коптските букви, а след това финикийски, латински и гръцки. Този факт отново показва родството между коптите (първите бели заселници от преддинастичната епоха в Египет) и бесите (коренните жители на Родопите). Повече за връзката между първата европейска цивилизация - култура Варна и заселването на Египет в преддинастичния период от арийските племена, идващи от Балканите може да прочетете на адрес: http://alexandradelova.blogspot.com/2015/02/7000.html
Няма коментари:
Публикуване на коментар