Народност на Алани
Аланите се смятат за наследници на ючежи – тохари, усуни – аси и местно късно сакско племе. Някои ги наричат аорси, други – ирони.Те са от иранска народност и подразделение на сарматите.Те се появяват на историческата арена през I век преди Христа.Най-много данни за тях дават културите: Пазарък и Салтомаятската култура,а по-малко споменатите са акрамийска, келто-маринска, тазобягска и амирабадската култура.Има и такива автори, които ги причисляват към карагаевоболгарите или т.н. черните българи, но това не е напълно потвърдено.
Само тохарските култури дават достатъчни сведения за тях, за тяхното мирознание и богове.Някои ги отъждествяват със скитите, но те са друго сарматско племе.Аланите като другите индо-европейски народи спадат към групата “ариани”.Аланите са били подстригващи се късо бели хора с руси, рижави или светлокафяви коси и сини очи.Вследствие на близките контакти с българи, някои ги приемат за една нация.
Територия и държава
Аланите обитавали териториите североизточно от Черно море, около Азовско море и чак до границата с Китай на изток и непосредствена близост до Балхара, Тохаристан, Украйна и Кавказ.Някога страната им се казвала “Янхай” или Аланляо – на китайски, Аланос – на гръцки и Алания – на български.Тази аланска държавност от сармати, аорси, нарти, пасагети, вали, савромати, роксалани устоява до 1230 година, когато е била покорена от татаро-монголите.Още Страбон, Херодот и китайски източници пишат за страната Алания.
Език и култура
Езикът на аланите също е бил източно-ирански език. Бита и културата им също е била подобна на българската, както и обичаи, обреди, празненства, шевици и народни инструменти. Ето защо нормални са били и браковете по между им. Различията са били в тяхното мирознание. В техните представи светът се делял на горен с небесен бог – Нупи–торум отъждествен с Танръ. Негов свещен цвят е бил белият цвят, а свещено дърво – бялата топола.
Среден – земята, където е била богинята майка Анги-пугос едновременно майка и жена на Торум. Тя е била покровителка на огъня и домашното огнище – червен цвят и долен свят на мъртвите с богиня Кали-Торум.Най- почитаният е бил небесният конник яздещ бял кон – пазител. Това изображение наподобява нещо като нашият “Мадарски конник”.
Бог на аланите е Вакх Танръ, който е покровител на войните и се отъждествява с Св.Георги. Както и Суауш – богът гръмотворец, наричан още Елия, отъждествен с Св. Пророк Илия. Тохарските текстове съобщават и за бог Jiainakte – бог Клай (Елия).
Аланите не докосвали убит от мълния, посипвали го с пръст и така го погребвали. Другите си погребения са извършвали в скални ниши или специално направени кургани в зависимост от знатността на рода. Когато говорим за ролята на техния език върху старо-българският език трябва да отбележим мисията на светите Кирил и Методий в страната на аланите. Нашият език е от аланският езиков масив. Двете народности българи и алани си приличат по селищното устройство и наличие на бело-каменни градове. Само, че някъде е отбелязано :”Българите са имали много градове, а аланите само пет.”Захари Ритор.Означава, че аланите са били по-чергарско племе докато българите са водили повече уседнал начин на живот и от където са преминали са изградили градове. Това е видно и от многото български държави по пътя на преселението на българите!
аланско дамско облекло аланско мъжко облекло
Стопанска дейност
Аланите са били конен народ и предимно са известни с отглеждането на небесни коне, които са били много бързоходни. Те използвали конете за месо и кобилите за мляко.От което правели прочутият “кумис”.Отглеждали са и много овце, кози, прасета и едър рогат добитък.Жените им основно са се занимавали е отглеждане и възпитание на децата, домашни дейности, като мъжете осигурявали препитанието на дома било с лов, земеделие, било с други стопански дейности, в това число и вземане на пленници и тяхното продаване.
Военно дело
Аланите били храбри, незаменими бойци. Бойната слава на техните богатири и багаини са били легенда дори за цялата Византийска империя.По онова време войните са се водели предимно с коне и те са били ненадминати в използването и язденето на коня, тъй като момчетата са се обучавали от ранна седемгодишна възраст на яздене, а мъжете само когато спели не са били на коня. Конете им били добре отгледани и охранени и напълно обезопасени с шлемове, както и самия конник.Люботното е, че те не са ползвали седла, а директно върху някое платнище са яздели конете си. Въоръжението има били колчани, лъкове, дълго копие и меч, както и специален самурайски меч, който е бил по-къс – и висял на врата на конника.През III век от новата ера те са били атакувани от хуните и предприели тактиката вместо да бъдат унищожени да се смесят с тях и по този начин да опазят своите лидери и своята култура.По този начин и двете страни са забогатели и дори нападнали Константинопол и го разграбили. Една голяма част от тях през IV век от н.е. от страх от татари и монголи поели съдбата на българите да се преселват по време на Великото преселение на народите. В това преселение са били заедно със скитите.
Скити
Скитите са друг сарматски род спадащ към аланите. Те са също номадско племе обитавало някога Средна Азия.По време на Великото преселение на народите една част се установяват в Североизточна България – Добруджа, а друга част продължават към Европа.
Скитският народ се състоял от групи (касти):
1.Ахвати – висша класа, религиозни, духовни скити.
2.Паралата – кралски скити – военни
3.Селяни – животновъди, земеделци.
Ахватите (духовните люде) носели бели чалми, чиито краища са висели. Гърците ги наричали “Pilofora” – свещени чалми, защото са били много морални. Такива са намерени и в техните гробове.Такива чалми са открити също в Иран и Индия. Тези ахвати са имали по рождение бели коси.
Военните върху мечовете си са имали инкрустирани червено-златисти крила и ги наричали “крила на гръмотевицата”. От третата класа са били с жълт цвят – олицетворение на пшеницата, земеделие и богатство.
Дори и в техните погребения тези цветове :
1.Ирш – бяла
2.Сърх – червен
3.Съжгарин – жълто-златисто
са били разделени.
Техният език е бил също източно-ирански дигерски диалект и имали гръцки писмена с аланско съдържание.
Ето някои скитски и алански думи:
хьама – кама ейр - мъжага, човек
мад- мама уд – дух
даес – десет фьiд – баща
тел – тел, кабел мигь – мъгла
бон –ден и др.
Византийският емисар Ириск, който се среща с хунския вожд Атилла неколкократно нарича неговите сподвижници – “скити”. Това кара някои учени да мислят, че някои от племената му са били скити. Те са били конни племена владеещи голяма част от степните райони на Евразия. Управлявани били от близко-родствена аристокрация. Тази аристокрация бивала погребвана в специални “кургани”(гробници). Сред останките от погребенията в Пазарък са открити много запазени скитски мумии, като най-известната от тях е “Ледената девойка “ от V век пр.н.е.
Скитските жени-войни в онова време са станали основа на древно-гръцкия мит за “амазонките”. От археологията знаем, че определени девойки – неомъжени жени са били част от войнското съсловие.
Херодот ги описва:”Със подплатени панталони затъкнати в ботушите и с отворени туники”.
“Великата Скития” се намирала на 20 дни път с кон от Дунава, а малката “Скития” се намирала в Добруджа.Скитски владетели са били:
- Ариапид – женен за Терес – дъщеря на одриски владетел (510г-448г)
- Ския
- Октамаид
В техните кургани са открити майсторски изработени предмети от ценни метали и коприна така също и останки от жертвоприношения на коне и хора. Скитите се споменават с голямо уважение като храбри бойци дори и в ирландските легенди. Те са били изкусни майстори на боя и държели на своя престиж независимо от мястото и обстоятелствата.
Преселение на аланите
Една част от аланите били привлечени, поради военните си умения от Римската империя през V век.Тогава Аспар(конник на алански език)- син на Арбадур като главен пълководец от страна на римляните, разбил вандалите в Африка.През 457 г. след смъртта на крал Маринан, Аспар лансирал във властта свой човек – Лъв I.
Друга част от чергарското племе алани, от 400 г преди Христа до 1000 г. след Христа, са поели пътя на преселение. Преселението ставало доста бавно и трудно, защото те са се придвижвали със стадата си с двуколки с телешки впряг, покрити с кожа. Независимо от трудностите една част от тях след падането на Римската империя, последвали римските легиони, преминали река Рейн, разграбили Германия и се насочили към Галия. Те са научили отлично тактиката на римските легиони – при атака изведнъж отстъпвали като уж уплашени и отново атакували и пресичали пътя на тези, които ги гонят и така ги побеждавали.
По този начин те спрели набезите на Атилла.Около 1/3 от тях, когато воювали на страната на дука на Нормандия Уилямс, преминали Ламанша и победили английския крал Харолд.След победата техния предводител Феркант е станал зет на Уилямс.Преселили се в шатата(бел. на ред – мн. число от „шато”) на победените и са са оженили за местни жени и започнали да водят удеднал живот.
Другите 2/3 са нападнали Иберия и по-късно са воювали с вандалите в Северна Африка.Така аланите са стъпили на три континента.Но независимо от всичко са били асимилирани от местните, както се случва в България в периода IV-X век. Само част от тях, които са останали в Кавказ на територията на Осетия, Абхазия, Чувашка република и др., са се съхранили като народност до наши дни. И днес в тяхна чест осетинците като техни последователи носят знаме, което е съставено от три цвята – бял, червен и жълт, в памет на първите алани. Говорят на уйгурски и ирански диалект, като в езика имат малко съхранени думи от майчиния език на аланите.
Винаги се отнасят с обич и уважение към българския народ.Израз на тяхното уважение и познаване на историята е тяхната не малка помощ по време на Руско-турската освободителна война, когато 2000 осетинци опълченци са воювали рамо до рамо на страната на българите.
Аланите и скитите в Дунавска България
Аланите, които са дошли с хан Аспарух са били многочислени. Според непотвърдени , от различни хроники, източници и преди тяхното идване е имало малобройни заселници –алани в североизточна България.Така, че почти половината от ордата на Аспарух са били алани и са живеели в мир и разбирателство. Тези години на съвместен градеж и съвместни завоевания са били много плодотворни.
Новообразуваната през 681г. Българска държава е цъфтяла и с данъците на стара Византия укрепнала значително.Страната с мощта и блясъка на дворците си както и с сърмените одежди на боляри и управляващи е била трън в очите на цяла Византия.Това е било така до управлението на Борис –Михаил.Въвеждането на новия славяно-български език донякъде и в по-голяма степен въвеждането на християнската религия насилствено, нарушило единството на страната.Веднага след 865 г , когато с декрет е било наложено християнството през 866 г. е имало сериозен бунт срещу кръста.Причините са били следните:
1.Унищожавала се хилядолетна култура и традиции на езическата общност на българи и алани.
2.Довчерашната висша каста на духовници и учители категорично е била против без бой да се приема вражеската вяра на византийците.
3. Духовните водачи до вчера са проповядвали “убийте християните” сега е трябвало да станат християнски проповедници.
Цар Борис- Махаил проявил изключителна твърдост и тогава унищожил с клане 52 болярски рода.Убитите са били предимно от знатните родове на скитите и аланите твърдо свързани с зороастризма. Според сведенията около 100 000 души са били погубени. Само една част, която навела глави, останали живи. От тогава са останали тези житейски мъдрости: “Наведена глава сабя не я сече”, “Срещу ръжен не се рита”, “Като не щеш мира, на ти секира” и т.н. По-късно през византийското и османското робство, както и в “клаха народа както турчин не е клал”, напълно това верую се утвърдило, а социализма окончателно изтрило собственото его, за да се превърнем днес в една индеферентна маса с робска психика.
Проклятието на насилствено изкланите родове застигнало държавата , като още през царуването на Симеон през 896 г. страната се разделя на езически север – на север от река Дунав и християнски юг – на юг от река Дунав.
Хан Арпад предводител на маджарските племена е преминал през Карпатите и нападнал “Зад дунавска България” и я е завзел, тъй като вместо да помогне на своите братя на север цар Симеон е водил безмислена война с Византия.
През 1017 г. Византия завзема цяла България!
години
Прозорец във времето към една забравена култура се отваря неочаквано западно от Грозни, в днешна Чечения. Изключително рядко откритие – неразграбена гробница на древния народ на аланите, датираща отпреди 2500 години. Повечето от курганите – гробни могили, подобни на тракийските – от района са отдавна разграбени. Но тази, в некропола Алхан-Кала е останала недокосната и дава уникален шанс за пряк поглед към една почти забравена цивилизация.Погребението разкрива турмалини, инкрустирани в злато – камък, който от древността се е смятал за защита срещу негативна енергия, както и изящно изработени конски сбруи, оръжия и метални съдове. Откритията свидетелстват за погребението на член на аристокрацията или военен лидер. „За нас тази находка е безценна. Да проучим културните пластове без интервенция на иманяри е невероятно“, коментира ръководителят на разкопките Азамат Ахмаров от Академията на науките на Чеченската република, цитиран от popularmechanics.com.
Това не е първият подобен случай. В Северен Кавказ, в местността Брут, е открит златен меч, инкрустиран с гранати, положен до тялото на воин. До Санкт Петербург, в Коморово, женска гробница разкрива златни бижута и фигурални орнаменти. Друга неограбена могила съдържа керамика и златен нагръден елемент, украсен с изображения на птици – типичен мотив за аланската художествена традиция.
Може би най-мистичният артефакт обаче идва от катакомбното гробище Змейски, където погребан воин носи бронзова златна диадема с образа на жена, държаща чаша. Смята се, че това е Дзераса или Сатана – героини от аланския епос, носещи чашата Уацамонг, която разкрива дали подвигът е истински или плод на хвалба. Тези находки променят разбирането ни за културното богатство и връзките на аланите с други древни народи.
Аланите от понтийско-каспийската степ са били ираноговорящи номадски конни народи, дошли от територията на днешен Иран. Те наследяват и доразвиват културните традиции на сарматите и скитите, но с времето оформят собствена идентичност. Векове по-късно, част от аланите се присъединяват към Хунската империя на Атила или сключват съюзи с римляни и готи срещу хуните. Други се сражават рамо до рамо с вандали и германски племена по пътя към Галия и Испания. Известни със своите елитни конни воини, те доминират в Евразия от III до V век, разпространявайки се от Кавказ до Централна и Западна Европа.
Периода на великото преселение на народите е динамичен за аланския етнос. Част от тях се присъединяват към хуните, докато други се съюзяват с вандалите и участват в нашествията в Галия, Иберийския полуостров и Северна Африка, където оставят културни следи. До края на VI век повечето алански групи са асимилирани от славяни, германски и тюркски народи. Въпреки това, в Кавказ аланите оцеляват значително по-дълго. Днешните осетинци се считат за техни преки наследници, а осетинският език е съвременен потомък на източноиранските езици, говорени от аланите. И най-важното – напомнят колко много история остава все още заровена под земята, чакаща да бъде открита отново.
Очевидно е, че връзка между Българи и Алани (потомци на аланите са днешните осетинци), има. Но те далеч не са единственият народ в Кавказ, в чийто вени тече сродна или направо българска кръв.
В централен Кавказ днес съществува цяла голяма област с име Балкария, напомнящо също за древната Балхара. Балкарците, които също са наш сроден по кръв народ, се наричат сами себе си Малкарци , по стария обичай, "Б" да се обезвучава и да преминава в друг звук, както Бактрия-Пактрия, или Плискова града, което по логично звучи Бляскава града. Последната хипотеза е подкрепена от факта, че Плиска е била наричана "слънчевград" в средновековната книга "Пророческо сказание" от Пандех, а византииците са наричали Плиска - Плискова и Плискува. Още повече че се спазва традицията по именуване на градове, защото и град Балх етимологично означава "бял, блестящ" град.
В централен Кавказ днес съществува цяла голяма област с име Балкария, напомнящо също за древната Балхара. Балкарците, които също са наш сроден по кръв народ, се наричат сами себе си Малкарци , по стария обичай, "Б" да се обезвучава и да преминава в друг звук, както Бактрия-Пактрия, или Плискова града, което по логично звучи Бляскава града. Последната хипотеза е подкрепена от факта, че Плиска е била наричана "слънчевград" в средновековната книга "Пророческо сказание" от Пандех, а византииците са наричали Плиска - Плискова и Плискува. Още повече че се спазва традицията по именуване на градове, защото и град Балх етимологично означава "бял, блестящ" град.
Връх Балкар (Уллу Малкар) в Централен Кавказ, където са се заселили българите на най-стария Кубратов син - Бат Баян - в днешна Балкария
Днес, може би един от синовете на Кубрат за който се говори най малко е Бат Баян. Сякаш той е по-малко важен от който и да е друг владетел на българските групи. Бат Баян е уникален в Историята, с това, че като щит, успява да осигури сигурен излаз на братята си, към новите земи, а сам себе си се изтегля в върховете на Кавказ при крепостта Хумар. По този начин, българите изпълняват замисълат си, преди всичко да придобият контрол над търговските пътища, от Константинопол в посока запад, и от Уралските проходи в посока отново запад. Тази задача е била дадена на Аспарух, Котраг и Кубер, който без проблеми се справят с задачата, като до днес българите заемат ключовите места по пътищата между Ориент и Европа, между Изтока и запада. В именника на Българските Канове, Бат Баян е споменат под името Безмер:
„Безмер 3 години, а родът му Дуло, а пък годината му шегор вечем.”
Историците обвързват Безмер, като славянизиран вариант на известния от византийските данни най-голям кубратов син Батбаян или Баян. Името Безмер, обаче, не е славянско, а иранско. В.Бешевлиев го въстановява като Бозмихр - „скъп на Митра”, докато Баян, по-правилно Боян има съвсем друга етимология, в иранските езици boyan означава богат.
Така или иначе началната точка на властването на Баян - Безмер, петия месец на шегор-година е бил между 26.10. и 20.11.665 г. Вероятно в този промеждутък от време е починал и кан Кубрат. Всички византийски хронисти, пишещи за Кубратовата смърт единодушно съобщват, че това е станало в “годините на Константин, който управлявал /умрял според Никифор/ на Запад.” Общоприето е схващането, че въпросния Константин, всъщност е император Констанс II /641-668 г./. През 664 г. той премества резиденцията си в гр.Сиракуза на о.Сицилия и започва да управлява империята оттам. Тук е убит през 668 г. Годината 665 наистина се вмества във въпросния период, през който императора е бил в Сицилия.
От изток през 671 г. нахлули армиите на Хазарският каганат. Първият удар понесли племената на оногури, обитаващи източните части на Велика България и утигури, обитаващи югоизточната част на страната, или племената на Аспарух и Котраг. Тяхната съпротива била прекършена бързо - Аспарух отстъпил с оногурите и част от кутригурите на запад и се спрял отвъд Днепър, Котраг пък, с част от утигурите и кутригурите се изтеглил на север, в междуречието на Волга и Кама. През 672 г.(669г според Барадж Тарих) бил победен и Бат Баян и се признал за васал на хазарите. Така Батбаян управлявал самостоятелно едва три години в периода 668 - 671 г.
Днес, може би един от синовете на Кубрат за който се говори най малко е Бат Баян. Сякаш той е по-малко важен от който и да е друг владетел на българските групи. Бат Баян е уникален в Историята, с това, че като щит, успява да осигури сигурен излаз на братята си, към новите земи, а сам себе си се изтегля в върховете на Кавказ при крепостта Хумар. По този начин, българите изпълняват замисълат си, преди всичко да придобият контрол над търговските пътища, от Константинопол в посока запад, и от Уралските проходи в посока отново запад. Тази задача е била дадена на Аспарух, Котраг и Кубер, който без проблеми се справят с задачата, като до днес българите заемат ключовите места по пътищата между Ориент и Европа, между Изтока и запада. В именника на Българските Канове, Бат Баян е споменат под името Безмер:
„Безмер 3 години, а родът му Дуло, а пък годината му шегор вечем.”
Историците обвързват Безмер, като славянизиран вариант на известния от византийските данни най-голям кубратов син Батбаян или Баян. Името Безмер, обаче, не е славянско, а иранско. В.Бешевлиев го въстановява като Бозмихр - „скъп на Митра”, докато Баян, по-правилно Боян има съвсем друга етимология, в иранските езици boyan означава богат.
Така или иначе началната точка на властването на Баян - Безмер, петия месец на шегор-година е бил между 26.10. и 20.11.665 г. Вероятно в този промеждутък от време е починал и кан Кубрат. Всички византийски хронисти, пишещи за Кубратовата смърт единодушно съобщват, че това е станало в “годините на Константин, който управлявал /умрял според Никифор/ на Запад.” Общоприето е схващането, че въпросния Константин, всъщност е император Констанс II /641-668 г./. През 664 г. той премества резиденцията си в гр.Сиракуза на о.Сицилия и започва да управлява империята оттам. Тук е убит през 668 г. Годината 665 наистина се вмества във въпросния период, през който императора е бил в Сицилия.
От изток през 671 г. нахлули армиите на Хазарският каганат. Първият удар понесли племената на оногури, обитаващи източните части на Велика България и утигури, обитаващи югоизточната част на страната, или племената на Аспарух и Котраг. Тяхната съпротива била прекършена бързо - Аспарух отстъпил с оногурите и част от кутригурите на запад и се спрял отвъд Днепър, Котраг пък, с част от утигурите и кутригурите се изтеглил на север, в междуречието на Волга и Кама. През 672 г.(669г според Барадж Тарих) бил победен и Бат Баян и се признал за васал на хазарите. Така Батбаян управлявал самостоятелно едва три години в периода 668 - 671 г.
Всъщност, многобройните названия "Бял град" на ранните български градове идват от семантиката на българския етноним (българ = бял) и означават "Български град", те били разположени все по границата на новото българско землище.
Теофан: "И тъй първият син на име Батбаян, като запазил завещанието на баща си, останал до днес в праотеческата си земя...
"... като запазил завещанието на баща си, останал в праотеческата си земя и до днес"
/Никифор/
Интересна е съдбата на онези българи, водени от най-големия син на кана Кубрат, които след разпада на Велика България останали в Северен Кавказ, Приазовието, долното течение на Дон и Северното Причерноморие. Докато преселилите се към Средна Волга и Долни Дунав българи образували свои държави на различна религиозно-идеологическа основа - първите възприели исляма, а вторите християнството - многобройните племена на останалите българи не успяли да се обединят и да създадат свое държавно образувание.
През ІХ - Х век византийският император Константин Багренородени в своето съчинение и древноруският летопис ги наричат “черни българи”, а арабо-персийските автори - “вътрешни българи”.
Според договора от 945 г., сключен между киевския княз Игор и византийския император, една от клаузите гласяла: “И за това: ако дойдат черните българи и започнат да воюват в Корсунската страна [гр. Херсон в Крим - Р. Б.], то заповядваме на руския княз да не ги пуска, в противен случай те ще причинят вреда и на неговата страна”. От тези сведения може да се съди, че Черна България е граничела непосредствено с Киевска Рус откъм Черно море, заемайки по-нататък и земите по Северски Донец.
Теофан: "И тъй първият син на име Батбаян, като запазил завещанието на баща си, останал до днес в праотеческата си земя...
"... като запазил завещанието на баща си, останал в праотеческата си земя и до днес"
/Никифор/
Интересна е съдбата на онези българи, водени от най-големия син на кана Кубрат, които след разпада на Велика България останали в Северен Кавказ, Приазовието, долното течение на Дон и Северното Причерноморие. Докато преселилите се към Средна Волга и Долни Дунав българи образували свои държави на различна религиозно-идеологическа основа - първите възприели исляма, а вторите християнството - многобройните племена на останалите българи не успяли да се обединят и да създадат свое държавно образувание.
През ІХ - Х век византийският император Константин Багренородени в своето съчинение и древноруският летопис ги наричат “черни българи”, а арабо-персийските автори - “вътрешни българи”.
Според договора от 945 г., сключен между киевския княз Игор и византийския император, една от клаузите гласяла: “И за това: ако дойдат черните българи и започнат да воюват в Корсунската страна [гр. Херсон в Крим - Р. Б.], то заповядваме на руския княз да не ги пуска, в противен случай те ще причинят вреда и на неговата страна”. От тези сведения може да се съди, че Черна България е граничела непосредствено с Киевска Рус откъм Черно море, заемайки по-нататък и земите по Северски Донец.
Н. Я. Мерперт, позовавайки се на ръкописа на анонимната персийска география от края на Х в. “Худуд ал-Алам” (“За пределите на света”), дава следното описание на границите на Черна (Вътрешна) България: “При едно такова тълкуване на текста на персийския аноним, източната граница на народа на вътрешните българи се оказва долното течение на Дон, западната - Днепър, течащ през страната на славяните (сакалибите), северната - Северски Донец, отвъд който живеели славяните и русите, а Южната - Черно и Азовско море.
Само едно такова разположение оправдава самия термин. Народът “вътрешни българи” се намирал между външните (дунавските) и волжските българи, към които, както показват сведенията на “Худуд ал-Алам”, този термин не би могъл да се отнася”. “Този народ е смел, - пише персийският автор, - войнствен и внушаващ ужас. Характерът им е подобен на този на тюрките, живеещи до страната на хазарите. Вътрешните българи воюват с всички руси, но търгуват с всички, които живеят около тях. Те притежават стада, оръжие и оръдия за война”.
Древната Велика България
„Древна Велика България” е държавата създадена от 165г. и просъществувала до 565г. в Боспор (Прокопий) и Предкавказието, в която има множество български градове (Псевдо-Захарий Ритор) и за срам на българската историческа наука за тази държава не се знае нищо, а за нейният владетел Ирник (упоменат в „Именникът на българските владетели”) дори мастити професори говорят нелепици, че бил „митична личност”, при положение, че в западната историческа наука (Бийор, Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Мюсе) отдавна е изказана правилната хипотеза, че Ирник от „Именникът на българските владетели” е всъщност Ернак, третият син на Атила. Това фактически е източната част на империята на хуните на "бича Божий" Атила (443-453 г.), която се простирала от горното течение на р.Рейн до Индия, в която българите воювали заедно с хуните.
След смъртта на Атила през 453 г. и разпада на хунската империя, се оформят две ядра на прабългарския етнос – едното в Панония, а другото – в Приазовието и Прикаспието.
Не само летописците Павел Дякон и Орозий Павел свързват дедите ни с древната Панония. Това прави също Йоан Зонара. В един свой речник той нарича българите с името панонци - Πανόνιοι οἱ Βούλγαροι. А самата България означава като Панония -Πανονία ἡ Βουλγαρία. 500-520г. българите проникват на Апенините. Планината Булгерия на юг от Неапол, е най-западното планинско гнездо на древните българи още от 568–569г., когато група панонски българи, включени във войската на лангобардския крал Албоин, се заселват в Северна Италия. Именно затова в тази държава, има и много селищни имена и фамилии като Болгаре, Болгери, Боргери. В средата на VI век част от панонските прабългари, водени от кан Алцек се заселва в земите на баварците, подвластни по това време на франкския крал Дагоберт I, който по-късно нарежда те да бъдат избити. Оцелелите бягат в Северна Италия, в околностите на Венеция. Дружината се заселва в Беневент и Кампобасо в градовете Сепиниум, Бовианум и Изерния. На Алцек е присвоена титлата "дукс". За двуезичието на тези българи чак до края на VIII в. свидетелствува Павел Дякон. Нещо повече — в съчинението си "Български преселници в Италия през VI в."(1933) Винченцо Д'Амико съобщава, че дори до началото на XV в. в Италия е имало българи съхранили народностното си самосъзнание. На 23.V.1417г. - пише авторът — българските благородници от гр. Верчели полагат клетва пред дука на Милано. Дни по-късно същото задължение поемат и българите жители на Милано. Към 1933г. Д'Амико брои потомците на древните българи, живеещи в Италия, на около 3 милиона души!!!
Няма коментари:
Публикуване на коментар