Преди да сключим сделка с дявола: разломните времена и националната ни съдба
Върволица от „полезни идиоти“ тегли страната ни към Евразия и следователно – към царството на простотиите и деспотиите, теглят я като в картината на Репин „Бурлаки на Волге“ – правят го от руско-турската война, та и досега
Избираме настоящите си водачи според тяхната простотия – с идеята, че те са „наши“
Изборът, който днес ни предстои, е по-особен – и че от него зависи не просто кой ще управлява България, а как ще живеем всички ние, нейните обитатели – като граждани или поданици, като зажеглени в нечий чужд хомот или като свободни хора
Едвин Сугарев
Поне от края на 19-ти век цивилизацията, която обитаваме, има цикличен, разломен характер. Всеки, който хвърли поглед към човешката история, може да се убеди, че вече не става дума за равномерно развитие – има трусове, има разломни времена, които разтърсват всичко и преобръщат градените с десетилетия ценностни системи – и които помитат не друго, а самата нормалност – като прииждащи през времето вълни. Очевидно се натрупват напрежения, които трябва да намерят изход – точно както лавата търси изход в гърлото на вулкана – и тези напрежения избликват като
катастрофични събития,
съответно в човешки контекст – като войни и революции, които поставят край на един цикъл и бележат началото на друг.
Разбира се, разломните времена не настъпват внезапно и без предизвестия, те не идват от нищото. Напреженията се натрупват и наслагват, в плоскостта на човешкото зейват пукнатини. Ако си представим човешкото развитие по модела на Кандински – като един триъгълник, който се движи през времето, и в чийто връх е съсредоточен духовния елит, а в неговата основа – масата, която живее инерционно и според калъпа на обществената принуда, то очевидно той вече не е устойчив модел. С времето отстоянието между върха и основата неумолимо нараства, в плоскостта на триъгълника се появяват разломи, които се дължат на това, че хората, обитаващи едно и също историческо време, всъщност живеят в различни психологически епохи – като някои са превърнали духовното в своя територия, а някои – и не просто някои, а огромната маса от тъй нареченото човечество, още обитават пещерата – поради което няма как да се намери обща мяра помежду им, нито общи ценности, нито общи интереси.
И тогава идва
времето на разлома – на големия човешки катаклизъм
Триъгълникът се разпуква и преобръща, на мястото на върха идват отломки от основата, на мястото на хуманността – пълната обезчовеченост, на мястото на нормалността – глобалната налудност, на мястото на интелекта – простотията, на мястото на емпатията – безогледния егоизъм. Избуяват насилието и реваншистките амбиции, правото на силния заменя силата на правото. Човешките структури и правила се рушат, всичко се обърква и размества – и минават критични за човешкия свят години, докато тази ерупция се уталожи – и се установи някакъв поне относителен ред.
Досега сме преживели два такива апокалиптични периода: първият е Първата световна война и съпровождащите я революции, вторият пък е пряка рожба на първия и на наложения във Версай не особено справедлив мир, свързан с осакатяване и унижение на победените държави и преразпределение на територии от страна на „великите сили“. Вторият, породен от желанието за реванш на победените в първия, е Втората световна война, започнала впрочем с наивни опити да се продължи установения след Първата световна мир, като се умилостиви агресора в лицето на Хитлер. Това, което е важно да отбележим, е че този човешки апокалипсис не приключва с победата над хитлеристка Германия и поредното преразпределение на света между победителите, разписано на една салфетка в Ялта – той продължава с това, което наричахме „студената война“ – и което е на практика прелюдия към третия такъв период, в чието надвечерие сме днес.
Да, именно прелюдия – въпреки че обичаме да се хвалим с дългогодишния мир, който преживява човешката цивилизация след втория световен спазъм и десетките милиони човешки животи, погубени в него. Защото и в края на „студената война“, завършила с безусловно поражение на СССР и подчинените му страни от Източния блок, гаранциите за световния мир бяха само половинчато разрешени – и бе прието, че сатрапиите, които управляват в тези страни, са тяхна вътрешна работа. Защото – вместо да се потърси радикална промяна в световния климат, отново бе приложена
старата рецепта на омаловажаване на тиранията,
и възприета илюзията, че Путин е един от нас, че с него може да се преговаря и с него може да се търгува. Нещо повече – че дълготрайният мир може да бъде съхранен, ако го оставим да се насити с поредните си жертви – първо Чечня, после Грузия, днес Украйна.
В резултат: предстои ни третият пореден апокалиптичен цикъл, като този път не е съвсем ясно дали човешката цивилизация ще го преживее или не. Има три доказали се във времето белега за това: избухващите войни – тази в сърцето на Европа и тази в Иран, които нямат лесно, нито бързо разрешение; засилващите се авторитарни режими, търсещи възможности за световно обединение и бъдеща битка с демокрацията; и най-сетне, но не на последно място – появата на
налудни фигури на ключови позиции
в световната политическа сцена – особено важни са две от тях: Владимир Путин и Доналд Тръмп, които в различни аспекти играят днес ролята, която са играли Хитлер и Мусолини в началото на Втората световна война.
Както се казва, това е положението. Но нека хвърлим и поглед към нашия микро-свят – този на България – каква е нашата позиция в ситуацията на световен разлом, има ли въобще такава и най-вече – имаме ли насъщното чувство за отговорност пред бъдещето, след като е повече от ясно, че от позициите, които страната ни заема днес, зависи много пряко и нейната бъдеща национална съдба.
Задавам тези въпроси, защото националната ни история показва, че в досегашните световни разломи сме заемали неизменно грешната позиция и това е предизвиквало
национални катастрофи
Така е било и при Първата, и при Втората световна война – и ако някой смята, че тежките репарации, осакатената територия и последвалия всичко това тероризъм и жакерийски въстания след 1918 г., както и окупацията ни от червената армия, Народният съд, концлагерите, икономическите катастрофи и въобще 45-годишния комунистически терор не са национални катастрофи, то няма как да не приема, че има известни проблеми с менталното здраве.
По-важно е обаче дали осъзнаваме причините за винаги грешните си национални избори в кризисни за света ситуации. Без претенции да бъда изчерпателен, бих посочил няколко от тях – и на първо място основната: ние
винаги избираме според възможния, обещан или въобразен келепир,
а не според ценностните, които би трябвало да изповядва един цивилизован народ, принадлежащ към културния континент на Европа. Изборът ни при Първата световна война се дължи на следната сметка: кой по-сигурно би компенсирал загубите, които сме понесли по време на Междусъюзническата война – и именно поради логичният отговор на този въпрос сме на страната на Централните сили, заедно с Германия и редом с Турция. Изборът ни при Втората световна война е същият: кой ще ни върне Македония и Беломорието, утежнен допълнително и от монархическите обвързаности на българската корона. Дори и изборът на Тодор Живков на два пъти да поиска заличаване на българската държавност и присъединяване на България към СССР е продиктуван пак от „прагматични“ съображения – страната ни и двата пъти е във фалит – и само щедро подпомагане от „големият брат“ може да ни отърве от собствената ни икономическа некомпетентност; ето защо сме отново на грешната страна – на страната на този, която съвсем скоро на свой ред ще фалира поради некадърност и корупция.
Друга една причина:
България винаги е страдала от предатели,
които са обслужвали чужди национални интереси. През българската история пъпли една безкрайна върволица от русофили – къде наивно доверяващи се на версията за задължителната благодарност към Русия, която, видите ли, ни била освободила (докато истината е, че България й е необходима като плацдарм към въжделените Проливи), къде просто „полезни идиоти“. И тази върволица тегли страната ни към Евразия и следователно – към царството на простотиите и деспотиите, теглят я като в картината на Репин „Бурлаки на Волге“ – правят го от руско-турската война, та и досега. И което е особено опасно – за пръв път в досегашната история от 1989 г. насам не просто русофилите, а новоизпечените копейкаджии, създадени като копи-пейст на Орбан, чиято мисия на предстоящите в Унгария избори може да приключи, могат да вземат връх в НС и да управляват страната ни с всички произтичащи от това последствия – включително и поредният грешен български избор.
И накрая една трета причина – този път народопсихологическа и поради това трудно изкоренима. Става дума за инерциите и инстинктите, наследени от петстотингодишното турско робство – за
вечното търсене на „спасител“,
който да ни изведе от батака, в който сме затънали – по собствена воля и на собствен ход. За това, че предпочитаме друг някой да определя живота ни, да ни казва кое е добре и кое е зло, кое е справедливо и кое несправедливо, кое е правилно и кое грешно; да изгражда матрици, които ни вместват и определят и насоката, и стандарта ни на живот – вместо да поемем съдбата си в собствените си ръце и да носим реална отговорност за своите избори и за тяхното изпълнение. За това, че избираме настоящите си водачи според тяхната простотия – с идеята, че те са „наши“, когато тази простотия е съпоставима с нашата – и когато тяхната философия на живот се свежда единствено до материалното – нищо, че Исус е казал: само с хляб не се живее. Тук обаче няма бързи рецепти – и българският народ, уви, заслужава калпавите си избраници, тъй като тъкмо той, а не някой друг, ги е избирал.
Може би е добре все пак да разберем, че изборът, който днес ни предстои, е по-особен – и че от него зависи не просто кой ще управлява България, а как ще живеем всички ние, нейните обитатели – като граждани или поданици, като зажеглени в нечий чужд хомот или като свободни хора. И ако някой му се живее така, както живеят примерно в Мурманск или Владивосток, да гласува за днешното копие на Тодор Живков, мимикрирало под измислената фирма на „Прогресивна България“. А ако някой не знае как живеят в Мурманск и Владивосток, да отиде и да види, преди да сключи сделката си с дявола.
Върволица от „полезни идиоти“ тегли страната ни към Евразия и следователно – към царството на простотиите и деспотиите, теглят я като в картината на Репин „Бурлаки на Волге“ – правят го от руско-турската война, та и досега
Избираме настоящите си водачи според тяхната простотия – с идеята, че те са „наши“
Изборът, който днес ни предстои, е по-особен – и че от него зависи не просто кой ще управлява България, а как ще живеем всички ние, нейните обитатели – като граждани или поданици, като зажеглени в нечий чужд хомот или като свободни хора
Едвин Сугарев
Поне от края на 19-ти век цивилизацията, която обитаваме, има цикличен, разломен характер. Всеки, който хвърли поглед към човешката история, може да се убеди, че вече не става дума за равномерно развитие – има трусове, има разломни времена, които разтърсват всичко и преобръщат градените с десетилетия ценностни системи – и които помитат не друго, а самата нормалност – като прииждащи през времето вълни. Очевидно се натрупват напрежения, които трябва да намерят изход – точно както лавата търси изход в гърлото на вулкана – и тези напрежения избликват като
катастрофични събития,
съответно в човешки контекст – като войни и революции, които поставят край на един цикъл и бележат началото на друг.
Разбира се, разломните времена не настъпват внезапно и без предизвестия, те не идват от нищото. Напреженията се натрупват и наслагват, в плоскостта на човешкото зейват пукнатини. Ако си представим човешкото развитие по модела на Кандински – като един триъгълник, който се движи през времето, и в чийто връх е съсредоточен духовния елит, а в неговата основа – масата, която живее инерционно и според калъпа на обществената принуда, то очевидно той вече не е устойчив модел. С времето отстоянието между върха и основата неумолимо нараства, в плоскостта на триъгълника се появяват разломи, които се дължат на това, че хората, обитаващи едно и също историческо време, всъщност живеят в различни психологически епохи – като някои са превърнали духовното в своя територия, а някои – и не просто някои, а огромната маса от тъй нареченото човечество, още обитават пещерата – поради което няма как да се намери обща мяра помежду им, нито общи ценности, нито общи интереси.
И тогава идва
времето на разлома – на големия човешки катаклизъм
Триъгълникът се разпуква и преобръща, на мястото на върха идват отломки от основата, на мястото на хуманността – пълната обезчовеченост, на мястото на нормалността – глобалната налудност, на мястото на интелекта – простотията, на мястото на емпатията – безогледния егоизъм. Избуяват насилието и реваншистките амбиции, правото на силния заменя силата на правото. Човешките структури и правила се рушат, всичко се обърква и размества – и минават критични за човешкия свят години, докато тази ерупция се уталожи – и се установи някакъв поне относителен ред.
Досега сме преживели два такива апокалиптични периода: първият е Първата световна война и съпровождащите я революции, вторият пък е пряка рожба на първия и на наложения във Версай не особено справедлив мир, свързан с осакатяване и унижение на победените държави и преразпределение на територии от страна на „великите сили“. Вторият, породен от желанието за реванш на победените в първия, е Втората световна война, започнала впрочем с наивни опити да се продължи установения след Първата световна мир, като се умилостиви агресора в лицето на Хитлер. Това, което е важно да отбележим, е че този човешки апокалипсис не приключва с победата над хитлеристка Германия и поредното преразпределение на света между победителите, разписано на една салфетка в Ялта – той продължава с това, което наричахме „студената война“ – и което е на практика прелюдия към третия такъв период, в чието надвечерие сме днес.
Да, именно прелюдия – въпреки че обичаме да се хвалим с дългогодишния мир, който преживява човешката цивилизация след втория световен спазъм и десетките милиони човешки животи, погубени в него. Защото и в края на „студената война“, завършила с безусловно поражение на СССР и подчинените му страни от Източния блок, гаранциите за световния мир бяха само половинчато разрешени – и бе прието, че сатрапиите, които управляват в тези страни, са тяхна вътрешна работа. Защото – вместо да се потърси радикална промяна в световния климат, отново бе приложена
старата рецепта на омаловажаване на тиранията,
и възприета илюзията, че Путин е един от нас, че с него може да се преговаря и с него може да се търгува. Нещо повече – че дълготрайният мир може да бъде съхранен, ако го оставим да се насити с поредните си жертви – първо Чечня, после Грузия, днес Украйна.
В резултат: предстои ни третият пореден апокалиптичен цикъл, като този път не е съвсем ясно дали човешката цивилизация ще го преживее или не. Има три доказали се във времето белега за това: избухващите войни – тази в сърцето на Европа и тази в Иран, които нямат лесно, нито бързо разрешение; засилващите се авторитарни режими, търсещи възможности за световно обединение и бъдеща битка с демокрацията; и най-сетне, но не на последно място – появата на
налудни фигури на ключови позиции
в световната политическа сцена – особено важни са две от тях: Владимир Путин и Доналд Тръмп, които в различни аспекти играят днес ролята, която са играли Хитлер и Мусолини в началото на Втората световна война.
Както се казва, това е положението. Но нека хвърлим и поглед към нашия микро-свят – този на България – каква е нашата позиция в ситуацията на световен разлом, има ли въобще такава и най-вече – имаме ли насъщното чувство за отговорност пред бъдещето, след като е повече от ясно, че от позициите, които страната ни заема днес, зависи много пряко и нейната бъдеща национална съдба.
Задавам тези въпроси, защото националната ни история показва, че в досегашните световни разломи сме заемали неизменно грешната позиция и това е предизвиквало
национални катастрофи
Така е било и при Първата, и при Втората световна война – и ако някой смята, че тежките репарации, осакатената територия и последвалия всичко това тероризъм и жакерийски въстания след 1918 г., както и окупацията ни от червената армия, Народният съд, концлагерите, икономическите катастрофи и въобще 45-годишния комунистически терор не са национални катастрофи, то няма как да не приема, че има известни проблеми с менталното здраве.
По-важно е обаче дали осъзнаваме причините за винаги грешните си национални избори в кризисни за света ситуации. Без претенции да бъда изчерпателен, бих посочил няколко от тях – и на първо място основната: ние
винаги избираме според възможния, обещан или въобразен келепир,
а не според ценностните, които би трябвало да изповядва един цивилизован народ, принадлежащ към културния континент на Европа. Изборът ни при Първата световна война се дължи на следната сметка: кой по-сигурно би компенсирал загубите, които сме понесли по време на Междусъюзническата война – и именно поради логичният отговор на този въпрос сме на страната на Централните сили, заедно с Германия и редом с Турция. Изборът ни при Втората световна война е същият: кой ще ни върне Македония и Беломорието, утежнен допълнително и от монархическите обвързаности на българската корона. Дори и изборът на Тодор Живков на два пъти да поиска заличаване на българската държавност и присъединяване на България към СССР е продиктуван пак от „прагматични“ съображения – страната ни и двата пъти е във фалит – и само щедро подпомагане от „големият брат“ може да ни отърве от собствената ни икономическа некомпетентност; ето защо сме отново на грешната страна – на страната на този, която съвсем скоро на свой ред ще фалира поради некадърност и корупция.
Друга една причина:
България винаги е страдала от предатели,
които са обслужвали чужди национални интереси. През българската история пъпли една безкрайна върволица от русофили – къде наивно доверяващи се на версията за задължителната благодарност към Русия, която, видите ли, ни била освободила (докато истината е, че България й е необходима като плацдарм към въжделените Проливи), къде просто „полезни идиоти“. И тази върволица тегли страната ни към Евразия и следователно – към царството на простотиите и деспотиите, теглят я като в картината на Репин „Бурлаки на Волге“ – правят го от руско-турската война, та и досега. И което е особено опасно – за пръв път в досегашната история от 1989 г. насам не просто русофилите, а новоизпечените копейкаджии, създадени като копи-пейст на Орбан, чиято мисия на предстоящите в Унгария избори може да приключи, могат да вземат връх в НС и да управляват страната ни с всички произтичащи от това последствия – включително и поредният грешен български избор.
И накрая една трета причина – този път народопсихологическа и поради това трудно изкоренима. Става дума за инерциите и инстинктите, наследени от петстотингодишното турско робство – за
вечното търсене на „спасител“,
който да ни изведе от батака, в който сме затънали – по собствена воля и на собствен ход. За това, че предпочитаме друг някой да определя живота ни, да ни казва кое е добре и кое е зло, кое е справедливо и кое несправедливо, кое е правилно и кое грешно; да изгражда матрици, които ни вместват и определят и насоката, и стандарта ни на живот – вместо да поемем съдбата си в собствените си ръце и да носим реална отговорност за своите избори и за тяхното изпълнение. За това, че избираме настоящите си водачи според тяхната простотия – с идеята, че те са „наши“, когато тази простотия е съпоставима с нашата – и когато тяхната философия на живот се свежда единствено до материалното – нищо, че Исус е казал: само с хляб не се живее. Тук обаче няма бързи рецепти – и българският народ, уви, заслужава калпавите си избраници, тъй като тъкмо той, а не някой друг, ги е избирал.
Може би е добре все пак да разберем, че изборът, който днес ни предстои, е по-особен – и че от него зависи не просто кой ще управлява България, а как ще живеем всички ние, нейните обитатели – като граждани или поданици, като зажеглени в нечий чужд хомот или като свободни хора. И ако някой му се живее така, както живеят примерно в Мурманск или Владивосток, да гласува за днешното копие на Тодор Живков, мимикрирало под измислената фирма на „Прогресивна България“. А ако някой не знае как живеят в Мурманск и Владивосток, да отиде и да види, преди да сключи сделката си с дявола.
Руснаци НАСТОЯВАТ за оставката на Путин и той да бъде обесен
19.03.2026 от Иво Инджев
Ден след социоЛОГИЧЕСКАТА констатация, че мълчанието на Радев му носи само негативи, той реши да проговори днес.
Интересуващите се от (вътрешна и външна) политика хора у нас и нейде в чужбина се намират в наведение спрямо Радевото намерение. Обещал е някакво прояснение, за да можем да се изправим уши в уши с онова, което има да ни каже за своя проект извън неговото твърдение, че е прогресивен.
Ще се потвърди ли очакването, че става дума за прогресивна ретоградност от рода на социалистическия монархизъм и путлеристкия по своя генезис евроатлантизъм на ГЕРБ и ДПС?
Сигурно не е много прагматично да се произнасям преди той да се изкаже, вместо да заложа на сигурното след като се е рекъл, каквото е намислил. Но е същото така сигурно, според мен, че ще продължи да увърта и да ни държи колкото се може по-дълго в наведение като хора, които очакват да ни осени неговото просветление, чието единствено послание до момента е дълго помпаното чрез недомлъвки очакване за гарантираната му голяма победа на предстоящите на 19 април предстоящи извънредни парламентарни избори.
Ще рискувам да “позная”, какво ще липсва в неговия опит да ни осветли как ще ни води в мрака. Няма да конкретизирам в дълбочина, но се басирам, че ще гази плитко, ще бяга от конкретиката.
1.Ще бяга от “царската” глупост да ни обещава да ни оправи за 800 дни.
2.Ще бяга от обещания, които реалността много скоро ще направи проверими.
3.Ще бяга от въпроса как ще управлява без да е спечелил онази еднолична победа, която загадъчно, но с блясък в очите, обещаваха неговите неофициални говорители, маскирани като политолози и прочее дежурни коментатори в телевизиите, които много добре знаеха, че той си има квота в техните публицистични придавания, задължителна за спазване и без бъде афиширана.
4.Ще бяга от промяна в посланието си “Крим е руски”, тъй като иначе би потопил своята харизма на рашистки мужик в очите на гласоподавателите, които харесват рашистките мужици.
5.Ще бяга по една писта с останалите кандидати, заявили като свой приоритет борбата с корупцията и олигархията, но отново без да излиза безименната рамка на носителите на досегашния корупционен модел, свеждащ се само до “онези, чиито портрети бяха на площада”, както вече се изрази.
6.Ще бяга от доброволното обяснение защо го нямаше на същия този площад, от чието име се опитва да говори сега. И говорителите му, толкова задължителни за появяване по силата на техния абонамент в медиите, също ги нямаше на микрофоните.
7.Ще бяга от отговора на въпроса откъде един политически проект, който се различава от парламентарно представените досега ( и дори от извънпарламентарни партии) по това, че няма държавна субсидия, има средства за винаги скъпо струващата предизборна кампания.
Иво Инджев
„Империята на пошлостта”
Какво ще се случи, ако Орбан загуби Енергийната игра на Русия
"Защо Русия се намесва в българската политика?" с Петър Танев
Няма коментари:
Публикуване на коментар