- Битката на Титаните за Времето

                                                                                                                                                                        Написана от Таньо Танев, Ангел Манев

Практически до края на ІV век преди Новата ера не са известни високоразви- ти култури. Историците наричат високо-развити такива култури, при които има градове, разделение на труда, централи-зирана власт, законодателство и писме- ност.

В края на четвъртото хилядолетие преди Новата ера, става събитие, от което историците започват да пресмятат историята на човешката цивилизация. По това време едновременно и съвършено независимо една от друга, подобно на запалването на три факела, избухват три велики цивилизации – Египетската, Месопотамската и Индо-Харапската. И трите култури – Индо-Харапската, Вавилонската и Египетската възникват почти едновременно и се развиват самостоятелно през първите столетия на третото хилядолетие преди Новата ера, не знаейки практически почти нищо една за друга…. Всяка си изгражда собствена Космогония, собствена икономика, собствени религиозни системи и собствена организация и управление на социума…

На широката публика много добре и известен Египет, по-малко се знае за Месопотамия, макар, че всички са чували за Вавилон и Шумер. В съвременните учебници е казано твърде много за Египет. Много по-малко за Шумер, Акад и Вавилон и няма нито една дума за Индо-Харапската култура. За Индо-Харапската цивилизация знаят само тесен кръг специалисти. Но даже и те не знаят почти нищо за историята на тази, най-велика от трите култури защото до сега тази култура е „няма”. Древната Индо-Харапска писменост все още не е разчетена за разлика от египетските йероглифи и вавилонския, халдейски клинопис. Тази Велика култура е открита едва през първите двадесет години на миналия век и тъй като данните за нея са оскъдни няма почти нищо написано. Едва в началото на миналия век се появи една книга – „Археометърът” на Сент Ив Д’Алведр [3], като ключ към знанията от древността, в която се дават за първи път самата азбука Ватан и сакралния начин на писане с тази азбука. Може би това е ключът към нeпознатата писменост на Древна Индия.

НО! С изненада и учудване трябва да се отбележи, че откриването на тази велика култура е най-големия шок в мисленето на историците! Изведнъж, като че ли отникъде възниква най-великата от древните цивилизации, за която никой нищо не знае! В долината на река Инд, на територията на съвременен Пакистан и в северозападна Индия са намерени останките на повече от сто градове с общо население значително над един милион души. В тях са намерени системи от водопроводи и канализации, обществени сгради, обширни складове за зърно, жилища и културни съоръжения. И най-главното – огромно количество писмени източници. Източници, които и до днес не са разчетени…

Във всяка от Древните велики култури се развива и съответната философска представа за време. Изграждат се мерните единици за неговото измерване. Като се започне от един миг – едно мигване с клепачите, премине се през времето, за което изгаря една свещ и се стигне до Големите Юги – периоди от хиляди и стотици хиляди години. Идеята за великите цикли – за раждането и гибелта на Вселената, за кръговрата на събитията, повтарящи се макар и през огромни промеждутъци от време, е характерна за Космогонията и философията, както на Индия, така и на древен Египет, на Вавилон, на Гърция и на Маите отвъд Океана. Светът, съгласно този възглед, е омагьосан кръг, а историята е един вечен, повтарящ се кръговрат. Но само до тук е общата представа за време…Когато, обаче, стане въпрос за „Времето в началото на Времената” Египет и Месопотамия мълчат….Говори само Древната и Велика Индия…

От Източната астрономия знаем, че луните обикалят около своите планети, а планетите, въртейки се около оста си, обикалят с техните луни около Слънцето; а Слънцето, със своите планети и техните луни, взема една звезда за свой двойник и обикаля около нея за около 24000 земни години – небесен феномен, който предизвиква обратното движение на равноденствените точки по Зодиака. Но Слънцето има и друго движение, посредством което обикаля около един Велик център, наречен Вишнунабхи, който е седалището на творческата сила Брахма, всемирният магнетизъм. Брахма регулира Дхарма, умствената сила на вътрешния свят. Движението на Слънцето около Двойника му е показано на Фигура 1.

След 12000 години, когато Слънцето стигне в своето движение до точката, която е най-отдалечена от Брахма, великият център (а това става когато есенното равноденствие се пада в началото на Везни), тогава Дхарма, умствената сила, стига до такова западнало състояние, че човек не може да долови нищо отвъд грубото материално създание. Отново, по същия начин, когато Слънцето в своя път на обикаляне, започне да се приближава до великия център, Дхарма, менталната сила, започва да се развива; това нарастване е постепенно и завършва в другите 12000 години. Всеки от тези 12000 годишни периоди поражда пълна промяна, както външно в материалния свят, така и вътрешно в интелектуалния или електричен свят, и се нарича една Дайва Юга. Два такива периода съставляват една Електрична Двойка. По този начин за период от 24000 години Слънцето завършва една обиколка около своя двойник и свършва един електричен цикъл, състоящ се от 12000 годишна възходяща дъга и 12000 годишна низходяща дъга. Всяка от тези дъги се дели на четири периода, наречени Юги със следните си характеристики. Наименованията на тези периоди е както следва – I-ви период – Сатя Юга, II-ри период – Трета Юга , ІII-три период – Двапара Юга, VІ-ти период – Кали Юга

За тази периодизация на Космическия век и за динамиката на изменение на човешкия умствено-сетивен потенциал са знаели и еврейските мъдреци от Стария завет [1] , в това число и пророк Ездра. В своята Трета книга той предава „Разговора” си с Господа по време на Вавилонския плен. На въпроса на Ездра :”Ти каза много неща но не каза кога?”, Господ му отговаря ( Езд 14:10,11,12) :

„10 Защото векът изгуби младостта си , и времената се приближават към старост,

11 понеже векът е разделен на дванайсет части – и десетте му части и половината от десетата част вече изминаха,

12 и остава само онова, което иде след половината от десетата част. „

В този „Разговор” Господ му обяснява периодизацията на низходящата Дайва юга, състояща се от 12000 години и му посочва изминалите до момента на разговора етапи и оставащите времена до настъпването на новия Космически век. „Разговорът” е проведен през 556 година пр.н.е. Хронологичното привързване на събитията е показано на следващата фигура 2.

По този начин дотук показахме абсолютния синхрон в знанията на Древните Индийски мъдреци и тези на пророк Ездра по отношение на подредбата на събитията в рамките на Две Дайва Юги.

Но има и противоречия….Според Свами Юктешвар в книгата му „Кайваля Даршанам” (Святата наука) [4] началото на Кали Юга от нашата низходяща Дайва Юга е в 3101 година пр. н. е. По този начин най-ниската фаза на Кали Юга се пада в 499 г. от новата ера (Фигура 1). Положението на света в епохата на настоящата Двапара Сандхи (1894година), според Свами Юктешвар, не е отбелязано правилно в индийските алманаси. „Астролозите и астрономите, които изчисляват алманасите, са се ръководили от погрешни изчисления на известни санскритски учени (например Кулука Бхата) от тъмната епоха на Кали Юга и сега поддържат, че продължителността на Кали Юга е 432000 години, от които до сега (1894 година) са изминали 4994 години, а остават още 427006. Мрачната перспектива за щастие не е вярна.” Тази грешка, според Юктешвар, се промъква в алманасите за първи път през 700 г. пр.н.е., по времето на царуването на Раджа Парикшит, точно след завършването на последната Двапара Юга.

Нашето виждане по въпроса за противоречието между древните мъдреци и достигналото до наши дни е следното. Ние считаме, че между Кулука Бхата и Свами Юктешвар няма противоречия и разлики. Причината за привидното несъответствие на времевото разположение на Югите е в това, че на Свами Юктешвар на е дадено да знае за едно друго, много по-голямо движение на еклектичната двойка Слънце-Двойник. Приближаването и отдалечаването от Духовния център Вишнунабхи не се осъществява само в следствие на движението на Слънцето около двойника му. То е в следствие на две движения, освен около Двойника си Слънцето извършва и едно друго движение – заедно с Двойника си около центъра Вишнунабхи. Схематично двете движения са показани на Фигура 3. Движението на Двойката около Центъра става за период от 4 320 000 земни години.

Периодът на обикаляне на двойката Слънце-Двойник около Духовния център се определя като една Маха Юга, също равна на 4 320 000 земни години. Този голям период също се дели на две части – възходяща и низходяща част. А всяка част се състои от по четири Големи периода, наречени Големи Юги, всяка с различна продължителност: Голяма Сатя Юга -1 728 000 години, Голяма Трета Юга – 1 296 000 години, Голяма Двапара Юга – 864 000 години, Голяма Кали Юга – 432 000 години. Тези периоди от своя страна също биват възходящи и низходящи в зависимост от това в коя част на Маха Юга се намират те. Характеристиките на човешкото развитие от книгата на Свами Юктешвар са същите, както за Малките Юги, така и за Големите Юги.

Според Учителя Кулука Бхата началото на настоящата Голяма Кали Юга, състояща се от 432000 години, започва в 3100 година преди новата ера. За същото говори и Елена Блаватска [2] като определя началото и в 3102 година преди новата ера. Тя дори обосновава фиксирания момент на началото на Голямата Кали Юга на 17 срещу 18 февруари 3102 г.пр.н.е, а древните индийци смятат, че на тази дата е умрял богът Кришна. Никъде Блаватска, обаче, не прави връзката между Големите и Малките Юги. Тя само съобщава факти, които са и дадени от Древните мъдреци и толкова. Ние твърдим, че на 17 срещу 18 февруари 3102 г.пр.н. Земята и Слънцето влизат в Голямата Кали Юга, независимо, че по орбитата си около Двойника Слънцето се намира в Двапара низходяща Малка Юга. По този начин по времето на Свами Юктешвар, респективно в нашето време, ние сме вече излезли от Малката Кали Юга възходяща но се намираме в началото на Голямата Кали Юга нисходяща. И предстои тепърва голямото отдалечаване на Земята от Духовния център Вишнунабхи.

В рамките на една Голяма Кали Юга, според нас, Слънцето извършва 18 пълни орбитални движения около Двойника си, показани на фигура 4.

През първите осем орбити на Слънцето около неговия Двойник в най-отдалечената част на орбитата им около Духовния център, се вижда, че Слънцето, заедно с планетната си система, все повече се отдалечава от този Център. През времето на деветата орбита Слънцето е най-далече и след това при последващите орбитални движения все повече се приближава към Духовния център. В преданията се говори и за „девет кръга на ада”. Дали в това не се съдържа информация за тези девет положения на Слънцето по орбитата му, като деветото е най-отдалечено от Духовния център и, следователно, при пълно господство на материалните над духовните сили и енергии?!

Изложеното по-горе съгласуване на Големите и Малките Юги, чрез което се елиминират противоречията между Учителите, се прави за първи път и не е описано никъде в Езотеричната или друга литература. Чрез така направеният анализ се изяснява много важния въпрос за еволюцията на Земята в Космически мащаб. Така стават естествени и Денонощието на Брахма, и годината на Брахма, и другите много по-дълги периоди от време. Трябва да подчертаем, обаче, че Еволюцията на Земята не е Еволюцията на земните Човеци. Земята се движи заедно със Слънцето и Двойника му около Великия Духовен център много преди на нея да се „качат” човеците. На нашата планета преди нас са били и са изчезнали, завършвайки, поне четири други, нечовешки Еволюции, които сега профанно се свързват с човеците, наричани от тях Полярници, Хиперборейци, Лемурийци и Атланти. В този смисъл, на фигури 1, 3 и 4 е показана еволюцията на планетата Земя и условията, които възникват на нея.

А всъщност това е била битката на титаните за истината за времето….

Л И Т Е Р А Т У Р А

1. Библия , София, Държавна печатница, 1925г.
2. Блаватска Е., Тайната доктрина, Том І, кн.1,част 1, Астрала, 1995г.
3. D’Alveydre, Saint-Yves, L’Archéomètre, Guy Trédaniel 1912, 65, rue Claude-Bernard, 75005 Paris
4. Swami Sri Yukteswar Giri, KAIVALYA DARSANAM, published bi Self-Realization Fellowship, Los Angeles, California, 1972                                                                                                                                                                                                     

  

В момента сме в началото на голямата тъмна низходяща епоха Кали (432000 годишно движение на постепенно отдалечаване от Галактическия Център в галактичекия план, от което са минали 5116 години) и в началото на малката възходяща епоха Двапара или Бронзовия век на електричеството (2400 годишно движение на приближаване към Галактическия Център по спираловидната орбита). Движението на нашето слънце около Черната Дупка в Центъра на Галактиката е с доста по-сложна орбита, отколкото си мислят учените в момента. Те още не са открили звездата, която заедно в комплект с нашето Слънце обикалят Черната Дупка в спираловидно движение, отдалечавайки се и приближавайки се към същия Галактически Център, както в равнина почти перпендикулярна на еклиптиката на Млечния път (по спирала), така и движейки се заедно със звездата двойник в равнината на еклиптиката. Шри Юктешвар е описал малките космически цикли в книгата "Святата наука" novosemeistvo.bg/forums/files/Darshanam.pdf.                                                                                                                                               И двамата, Шри Юктешвар и Куллука Бхата, са прави, само че говорят за различни цикли. Шри Юктешвар говори за малкия цикъл, а Куллука, споменат в същата книга, за големия. В хиндуизма центъра на Галактиката го наричат Вишну набху (пъпа на Бога, който представлява Черната дупка в Центъра на Галактиката). Когато сме в близост до него има възход на морала и интелекта, а когато се отдалечаваме става обратното, защото Черната дупка е нещо като портал към по-фините измерения на Вселената и от там се излъчват фини божествени вибрации към звездите и планетите в Галактиката. Така че колкото по-близо до Центъра, толкова по-добре.                                 Сега сме в първата извивка на спиралата на епохата Кали или Желязната епоха, когато Слънцето се приближава към Центъра в спирала почти перпендикулярана на Галактическия план, но е значително по-далеч от Черната Дупка като разположение в самия Галактически план. А научното доказателство за верността на твърдението, че Слънцето има звезда двойник е прецесионния цикъл от 24000 години.                        




Движението на звездата компаньон на нашето слънце и самото слънце, образуващи гравитационна бинарна двойка, е причина за прецесията на равноденствията, и образува слънчевия цикъл от 25920 години. Именно това приближаване и отдалечаване по спиралата спрямо галактическия център е причината за малките епохи (юги), а осовото разстояние на спиралата до същия център е причината редуването на големите епохи (юги). Според движението по спиралата на малкия цикъл сме във възходящата Двапара юга или в Бронзовата епоха, т.е. приближаваме се към центъра, а според отстоянието на орбитата на оста на спиралата до центъра на Млечния път, който, както знаете, е черна дупка, сме в низходящата Кали юга или в Желязната епоха, т.е. отдалечаваме се от центъра. Отстоянието на оста на спираловидната орбита на слънцето или възхода и падението на големите епохи се обуславя от гравитационното въздействие на галактиката Андромеда, която е в бинарна двойка с нашия Млечен път, като първата дърпа звездите от нашата галактика към себе си. Въпреки че в хиндуизма се дава, че големите епохи се редуват циклично през 4,32 млн. години, или че бинарната двойка се завърта около центъра за толкова време.                                                                                                                                    

Скритата действителност на Луната

                                                                                                                                                                                                 Има цивилизация от човешки същества, които живеят на Луната. Това е най-голямата и най-добре пазена тайна на Земята.
Близката страна на Луната, това е страната, която гледа към Земята, изглежда пуста и необитаема.
Далечната страна (тъмната страна) на Луната, която има атмосфера с въздух за дишане, също така има реки, езера, планини покрити със сняг и живот, такъв, какъвто го познаваме тук на Земята.
Повечето от погрешните схващания на човечеството за Луната са ни били внимателно и системно задавани в продължение на хиляди години.
Хората обикновено смятат, че Луната има една шеста от гравитацията на Земята, защото им е казано, че плътността на Луната е 3.3 gr/cm3 и че плътността на Земята е 5.5 gr/cm3. Това изчисление е направено на базата на тези плътности и радиуса на Луната и Земята.

Fg = G x m1m2/r2

Предположението, че плътността на Луната е 3.3 gr/cm3 се основава на:
1. Земната плътност е 5.5 gr/cm3 и гравитацията на Луната е една шеста от тази на Земята.
2. Наблюдения на астероиди и земните полярни оси.
3. Ъглов момент.
4. Почвени проби от Луната.
5. Трети Закон на Кеплер.
6. Измервания на шокови вълни.
Всъщност, ние нямаме идея каква е плътността на Луната, ние само предполагаме, че плътността е 3.3 gr/cm3, защото това е единственото обяснение видимо за нас в този момент. Изглежда логично.
Точно както нямаме представа каква е плътността на Земята. Ние правим предположения, че е 5.5 gr/cm3 и казваме „Ами тя трябва да бъде 5.5 gr/cm3, тъй като лунната е 3.3 gr/cm3 и лунната гравитация е една шеста от тази на Земята, така че няма друг вариант.“ О да, и експеримента на Кавендиш с 2 твърди сфери метал. Този експеримент определя гравитационната константа в гравитационното уравнение на Нютон, което след това се използва за определяне на масата на Земята.
И разбира се, те съставиха хипотеза за вътрешно и външно желязно ядро на Земята, за да измислят плътността, за която им лисват доказателства.
Така че всъщност ние не знаем реално каква е земната плътност.
Има 5 основни теории за съществуването на Луната в орбита около Земята и те са:
1. Прихваната от независима орбита.
2. Формирана като двойна планета.
3. Отделила се е от бързо въртящата се Земя.
4. Разпадането на навлизащи прото-планети.
5. Удар на Земята с планета с размерите на Марс.
Има и друга теория, която не е общоприета, но е доста по-вероятна и тя е, че Луната е била поставена в орбита около Земята от цивилизация много по-напреднала от нашата. Нашата Луна е в ротационен ключ (синхронно въртене) около нашата Земя. Това означава, че само едната страна или едното полукълбо на Луната, което наричаме „близката страна“, е насочено към Земята.
А съвременното напълно грешно и фалшиво обяснение от традиционната наука за „заключеното въртене“ е фантастичната сила наречена „гравитационно заключване“, която е накарала Луната, какъвто и да е произходът й, да влезе в това „заключено въртене“.
„Гравитационното заключване“ беше предложено преди няколко години, за да обясни лунното ротационно заключване.
Фактически, по мое мнение, „гравитационното заключване“ няма научна обоснованост и тези, които го защитават измислят теория за обяснение на необяснимото. Което напълно характеризира с какво традиционната наука се занимава по принцип. Научната общност твърди, че почти всички луни и сателити на планетите от слънчевата система са „гравитационно заключени“ с техните планети-майки.
По мое мнение това не е факт. Един от най-древните спомени на човечеството е този, че е имало време, преди хиляди години, когато е нямало Луна на небето. Емануел Великовски писал, че Демокрит и Анаксагор мислели, че е имало време, когато Земята е нямала Луна. Аристотел писал, че Аркадия в Гърция, преди да бъде заселена от елините, била заселена от пеласгите и това местно население обитавало тамошната земя „преди да има Луна в небето над Земята“; по тази причина те се наричат „проселенес“ (означава „преди да има Луна“).
Аполоний Родоски споменава времето „преди всички кълба да бъдат на небето, преди расата на Данай и Девкалион да възникне, били само Аркадианците, за които се казва, че са живели в планините и са се хранели с жълъди, преди да има Луна.“
И така има няколко теории за това как Луната е възникнала. Моята е: тя е гигантски космически кораб, който е теглен от слънчева система в слънчева система с основна мисия да помогне за напредъка на по-малко напреднали цивилизации, прекарвайки хиляди и хиляди години в тайни манипулации и стимулации, докато тази по-малко напреднала цивилизация не продължи самостоятелно, а след това се премества в друга слънчева система (това е позицията на автора на статията, а не нашата, която е коренно противоположна по характер – Издателство „Паралелна Реалност“). Каквото и да решите за това какво точно представлява Луната или от къде е дошла и как е застанала в ротационно заключена орбита, пак остават много странни факти, които не са лесно обясними.
Един от тях е че размерът й, когато се погледне от Земята, е идентичен с видимия размер на Слънцето. Айзък Азимов казва: „Няма астрономическа причина заради която Луната и Слънцето да пасват толкова добре. Това е пълно съвпадение и само Земята сред всички други планети е благословена по този начин.“
Лунните камъни са датирани на 5.3 милиарда години, приблизително 700 милиона години по-стари от Земята.
Съставът на Луната трябва да отговаря на нормалните планети с по-тежки елементи в ядрото и по-леки елементи на повърхността. На Луната обаче, елементи като титан са открити на повърхността в голямо количество. Друга странност е, че жените в детеродна възраст са в менструация веднъж на пълен цикъл на Луната (27.3 дена).
Много учени и астрономи в историята са предложили и/или вярвали, че на Луната има въздух за дишане, и че има цивилизация вероятно от човешки същества, които живеят на далечната страна.
През 1950 г. имало няколко мъже, пренебрежително наречени „контактьори“, които твърдели, че са били заведени на Луната в летящи чинии. Били им показани прекрасни градове с огромни сгради, много странни структури и конструкции; реки, езера, ливади и гори заедно с фантастична гледка, много наподобяваща Земята.
Двама от тези „контактьори“ са Джордж Адамски и Хауърд Менгер, които, без знанието на широката общественост стават тайни съветници на Пентагона. Хауърд Менгер твърди, че се е возил на влак, който бил „странно превозно средство, което няма колела и лежи окачено на около един фут над медна магистрала, която минава зигзагообразно през терена и се губи от погледа.“ Той допълва: „Ние се качихме на влака и скоро се плъзгахме безшумно над магистралата. Докато пътувахме можехме да гледаме навсякъде около и над нас...“
Хауърд продължава да описва терена: „Части от терена, един участък на Луната в близост до така наречената „тъмна страна“ ми напомни за Флагстаф, Аризона, докато други пустинни части ме караха да мисля за Невада. Огромни скали и планини караха нашите собствени да изглеждат като хълмове. Една определена пустиня ме накара да си мисля за „Долината на огъня“ в Невада. Там спряхме достатъчно дълго, така че нашия екскурзовод отвори вратата и ни позволи да си изкараме ръцете и главата навън за кратко; толкова можеше да понесе човек, защото навън беше ужасно горещо, като от доменни пещи. Бях сигурен, че никой не може да живее отвън много дълго и се радвам, че той затвори вратата.“
В края на 4-ри дневната си обиколка на Луната, Менгер е бил на вечеря при своите домакини, заедно с много други от Земята, които също били на обиколката.                                                                                                                                                                             Каквато и да е истината, със сигурност има фотографски доказателства от руския Zond, Lunar Orbiter и снимки от мисията Аполо, които ясно показват, сгради, минни дейности и минно оборудване, заводи, куполи, кранове и в един случай, в кратера Аристарх можем да видим това, което изглежда е огромна 40-ина км. в диаметър, шестоъгълна, куполообразна структура, излъчваща или обградена от странно синьо сияние.                                                                                                                                            Тази синя светлина е описана от един ядрен физик като „ефекта Черенков“, който е в резултат на радиация влизаща в контакт с молекулите на въздуха. Съвременната наука твърди, че Луната е безвъздушна – въпреки че има атмосфера, тя е толкова малко, че на практика е вакуум. Те подкрепят това твърдение с формула. Луната има една шеста от гравитацията на Земята и освен това твърдят, че никакъв въздух за дишане не може да бъде държан с толкова малко гравитация.
Те също сочат филмите на астронавтите от Аполо и как те подскачат по лунния пейзаж в предполагаемата една шеста гравитация. Ако изтъкнеш факта, че тези подскоци са едва 30 см. във височина, 45 см. инча най-много, те ти казват, че астронавтите са носели много тежки скафандри и оборудване и е било опасно да се възползват от малката гравитация за да скачат по-високо.
Ако се изкаже предположение за атмосфера ставаща за дишане, традиционната наука контрира това твърдение с факта, че няма затъмнение на звездите минаващи зад Луната, което доказва, казват те, липсата на атмосфера. Ако вие изкажете предположение, че атмосферата може да бъде много, много чиста, без прах и други частици и височината на атмосферата може да не е достатъчно голяма, за да видите всъщност затъмнение, те го отхвърлят с: „Ами всички научни данни от всички лунни сонди и астронавтите от Аполо?“
И в това е въпросът за това дали има или не повече от една шеста гравитация и/или атмосфера, която може да се диша на Луната: Кой е прав? Контактьорите, които казват, че има цивилизация на Луната, с гравитация и атмосфера, която може да се диша или традиционната наука, с всичките си сонди за милиарди долари и показанията на астронавтите от Аполо, които твърдят, че са били там? Един от тези астронавти, Бъз Олдрин имаше да каже това за чувството да си на Луната:
„За Бога не знам, просто не знам. Измъчван съм от този въпрос от деня в който напуснах Луната.“ Едгър Мичъл имаше да каже това: „Някак си не мога да съживя чувствата, които имах докато бях там, въпреки че мога да си спомня мислите и действията си“. И Нийл Армстронг няма какво да каже за това, че е първият човек на Луната. На 25-ата годишнина от кацането на Луната на Аполо 11, той каза: „(там са) откритията са на разположение за тези, които могат да премахнат един от защитните слоеве на истината. Има места където да отидеш отвъд вярата.“
Още един пъзел в мистерията за Луната е така наречената „неутрална точка“. Неутралната точка е тази точка в космоса, между Земята и Луната където притеглянето от земната гравитация е равно на притеглянето от лунната – оттук и „неутрална точка“.
Традиционната наука, допреди няколко години твърдеше, че неутралната точка е на 40 000 км. от Луната и според закона на Буйо/Нютон за обратната пропорционалност, който гласи: „Всяка физическа величина или сила е обратно пропорционална на квадрата на разстоянието между нея и източника, специално, гравитационното привличане между два масивни обекта, освен че е право пропорционално на произведението на техните маси, е обратно пропорционално на квадрата на разстоянието между тях.“ Гравитацията на Луната при това положение би била 1/6 от земната. Но има няколко проблема с числото 40 000 (км.).
„На 70 000 км. от Луната, лунната гравитация упражняваше сила равна гравитацията на Земята на 321 800 км. разстояние“ – Вернер фон Браун (списание Time, 25 юли, 1969 г.).
Това е от книгата на Евгений Сърнан „The Last Man On The Moon“ написана заедно с Дон Дейвис:
(Наближавайки Луната) „Беше неделя, 9 декември и ние бяхме в здравия захват на Луната само на около 60 000 км. и се приближавахме с всеки момент.“
Това е от книгата на Майкъл Колинс, „Carrying the Fire An Astronaut's Journeys“:
(На връщане от Луната) „Хюстън докладва в момента в който напуснахме сферата на влияние на Луната. Това означава, че въпреки факта, че сме само на 63 000 км. от Луната и все още на 280 000 км. от Земята, земното претегляне е взело надмощие и математическото уравнение сега отчита факта.“
Реджиналд Търнхил, „The Moonlandings“:
(Наближавайки Луната) „Скоро след това беше постигнат нов етап от космическия полет. Като топка подхвърлена нагоре, космическия апарат се е забавял постепенно, докато неговата скорост не паднала до 4 383 км/ч. и неговата позиция била 326 345 км. от Земята и 62 590 км. от Луната.
За първи път, човек достига точката, където влиянието на гравитацията на Земята е по-малко от това на друго небесно тяло. Сега влиянието на лунната гравитацията беше по-голямо и скоростта на кораба започна да се увеличава отново, докато той падаше към Луната.“
Реджиналд Търнхил „The Moonlandings“:
„Без значение колко напълно противоположни теории относно „сферите на влияние“ на Земята, Луната и Слънцето прибавите в общия куп, си остава факта, че в даден момент космическият апарат Аполо напуска доминантното притегляне на гравитацията на Земята и попада под това на Луната или на връщане напуска доминантното притегляне на Луната и попада под това на Земята. Тази точка е неутралната точка и се намира на приблизително 69 983 км.“
И тази точка, използвайки закона на Буйо/Нютон за обратна пропорционалност, с който се изчислява „относителното“ притегляне на Земята към това на Луната, използвайки Земята като „1“, е 0.64 за Луната. Това означава, че относителната гравитация на Луната е 0.64 от тази на Земята. Това е почти 2/3 от земната гравитация.
Сега можете да говорите пеете, танцувате, играете на карти, стоите на главата си и декларирате глупости като тази:
„Концепцията за „Сферата на влияние“ беше математически най-практична. Това е втория подход. И реално, е единствената „автентична“ дефиниция, която може да покаже с изчисления неутралната точка на Земята и Слънцето в двете посоки, защото „класическия“ (тоест, преди космическата ера) метод дава неутрална точка по-БЛИЗО до Земята от лунната орбита – контра-интуитивно и обратно на няколкото милиарда години лоялно обикаляне на Луната около Земята.“ – Джим Оберг
Както кажете, но лунната гравитация е поне 64% от земната. Фон Браун ни дава 70 000 км.; Колинс ни дава „здраво държи само до 61 000 км. нагоре“; Сърнан ни дава „60 000 км. от Луната“; Търнхил ни дава „62 590 км. от Луната“. Не може да стане по-ясно от това.
Нека погледнем възможността, колкото и странна да изглежда и предложим, че някоя невероятно напреднала цивилизация иска да наблюдава Земята и дава начало на човечеството, зората на цивилизацията на Земята. Нека предположим, че са построили гигантски космически кораб във формата на Луната. Те са го проектирали така, че човечеството да няма представа, че е наблюдавано, обгрижвано и му се помага. Космическият кораб Луна има на едното полукълбо атмосфера, нормална гравитация, езера, планини, реки, поляни, гори и градове, в които живеят собствениците и провеждат техните наблюдения на Земята.
На другото полукълбо е мрачна, пуста, на пръв поглед пустееща земя, лишено от живот, с десетки кратери, огромни хълмове от неизвестни материали и много планини. Те поставили кораба Луна в орбита около Земята, така че развиващата се цивилизация (ние) вижда само мрачната и пуста страна. Те поставят кораба в орбита на такова разстояние, че поне замалко, човечеството в своето безкрайно невежество ще заключи: не може да има гравитация; не може да има атмосфера; заключение? Няма никой вкъщи.
Мистериозните „наблюдатели“ с технология напреднала със стотици хиляди години, са успели да създадат гравитация, която е нормална на тяхната страна и по-малка на страната видима от Земята.
Може да са успели да осъществят това постижение с поставянето на гравитационния генератор „Б“ вътре в Луната малко по-далеко от земята отколкото от геометричния център. Гравитационния генератор „Б“ ще предизвика нормална 1 „g.“ гравитация на далечната страна и 0.64 „G“ на близката.

Синият кръг представя гравитационното поле на генератора, което е преместено с 59 километра от повърхността, отколкото геометричния център на Луната.
Една от мистериите на Луната са нейните „маскони“. Масконите са масивни концентрации на гравитация, които влияят на орбитата на космическите кораби, които прелитат над тях. Познатите маскони на близката страна са Имбриум, Серенитас, Крисиум, Нектарис и Хуморум. Ето как са разположени на космическия кораб Луна:                                                
                                         
След като космическият кораб Луна не е наистина „луна“ съставена от пръст, камъни и желязно ядро, той не може да поддържа отдалечеността си от Земята чрез нормално гравитационно привличане (защото не е достатъчно плътен) и трябва да поддържа разстоянието от Земята с нещо друго, освен гравитационен генератор „Б“.
За да поддържа разстоянието, космическия кораб Луна може да използва гравитационен вълнови генератор „А“, който всъщност не е „генератор“ в този смисъл, а е машина, която може да увеличава гравитационните вълни, които могат да упражнят голяма притегателна сила. Толкова силни всъщност, че могат да държат кораба Луна в орбита около Земята, като използва гравитационни вълни „А“, които дърпат Луната към Земята или всъщност дърпат Земята към Луната.
Гравитационната вълна „А“ има огромни гравитационни усилватели, от които се излъчват усилените гравитационни вълни. Тези вълни могат да се излъчват от няколко от лунните маскони.                                                                                                                                                                                                                                Може би тези гравитационни вълни (лъчове) карат           орбиталните пътища на космическите апарати да бъдат в безпорядък. Също така може да е възможно да „яздиш“ един от тези лъчи от Земята до Луната. Още една мистерия относно кораба Луна е „либрацията“. Либрацията е „потреперване“ на кораба Луна и традиционната наука предполага, че това колебание е предизвикано от „гравитационното заключване“. „Гравитационното заключване“ е безсмислена теория за обяснението на неизвестни сили, като „гравитони“, които да отговарят за гравитацията (което са пълни глупости).
Може би лунната либрация или потреперване е предизвикано от въртенето на Луната около гравитационния генератор „Б“, който се намира по-далече (от повърхността) отколкото геометричния център на Луната. Любопитно е да се отбележи, че един цикъл на либрация е равен на един период на завъртане на космическия кораб Луна.
През 1856 г., Петер Андреас Хансен, много уважаван датски математик и астроном, предложил на Кралското астрономическо общество, че Луната не е сферична, а е елипсовидна, с по-дългата си ос насочена към Земята. На база на това много малко несъответствие между наблюдаваната позиция на Луната и предсказаната й позиция от изчисленията, той съставил хипотеза, че гравитационния център на Луната не е в геометричния й център, а всъщност се намира с 59 километра по-далеч от повърхността й.
Неговата теория била, че полукълбото обърнато към Земята ще бъде издигнато над средната височина на лунната повърхност и ще бъде без атмосфера, защото атмосферата ще търси по-ниска надморска височина. Но предложил, че противоположното полукълбо, полукълбото с по-малка надморска височина, може да има атмосфера и не е невъзможно да съществуват растения и живи същества.
Ако само едното полукълбо има атмосфера, това може да обясни защо няма звезди, които да са затъмнени – основанието на което съвременната наука отхвърля лунната атмосфера.
Хансеновата хипотеза била широко приета до 1870 г. когато Саймон Нюкомб дошъл в Европа от САЩ и осмял теорията не с факти, а с изявление, че работата на Хансен била „чиста спекулация, неподкрепена от аналози, правдоподобност и наблюдения.“ Подкрепата за теорията на Хансен започнала да се разпада и в следващите няколко години била напълно забравена. В края на краищата, Саймон Нюкомб бил човек с голяма тежест; той бил американски Военноморски адмирал и Директор на американската военноморска обсерватория във Вашингтон.
Не е ясно, от докладите, които имаме днес, кои изчисления са накарали Хансен да вярва, че центъра на гравитацията на Луната е на 59 километра по-далеко от повърхността й, но може би неговите изчисления на либрацията са били включени. Каквито и да са били неговите изчисления той заключил, че далечната страна може да има атмосфера и че „не е невъзможно там да има съществуваща растителност и животни.“
На всички нас ни е казвано, откакто сме достатъчно големи да слушаме, че Луната е пуста, безвъздушна, безцветна пустош.
Американското правителство дори изхарчи 20 милиарди долара за програмите Аполо, за да ни накара и ние да повярваме. Те ни показаха филми на астронавтите, носещи лунни костюми, подскачащи в 1/6 гравитация от земната.
Веднъж говорих с бивш психолог от НАСА, който каза, че неговата работа била да работи с астронавтите от Аполо след техния полет до Луната, за да им помогне да се справят с факта, че не могат да кажат публично какво са видели. Той каза, че те говорели за огромни „конструкции“.
Значи НАСА ни е лъгала 50 години за това което знаят за Луната. Защо? Защо наистина?
Независимо от причината, Луната е със сигурност много по-различна от това, което ни е казано, независимо от това дали е с по-голяма или по-малка гравитация, или атмосфера ставаща за дишане.
Моето мнение е, че Луната е интересно място имащо почти всичко, което имаме тук на Земята; гравитация равна на нашата; въздух за дишане; цивилизация много по-напреднала от нашата; гори, езера, поляни, реки, много високи покрити със сняг планини, красива и вдъхновяваща природа, градове, мостове, магистрали, огромни структури за чиято цел можем само да гадаем.


Март, 2008 г.
Джон Лиър
Превод: Saipar
Редакция: Издателство „Паралелна Реалност“                                  

                        

Фобос и Деймос/ Наука, религия и технология - космически взаимовръзки

Смисълът на земните (а може би по-точният термин е - извънземните религии),
техният произход и цели в контекста на книгата би следвало да бъдат напълно прозрачни
за всеки читател, защото са формулирани изключително ясно. От позиция на текущото
състояние на земната цивилизация обаче, човек би останал с абсолютно грешната
представа, че има подходяща алтернатива, бореща се с този своеобразен контрол върху
съзнанието, който религиите представляват, в лицето на науката! Фалшивото
противоборство между „религия" и „наука" е еквивалентно на това да избирате между два
пътя, водещи на пръв поглед до различни дестинации, но с еднакво задънен край. Нещо
повече - науката във формата, която се манифестира в живота ни, сама по себе си е форма
на религия и това е очевадно за всеки поне малко осъзнат човек. Научните догми, които
така безцеремонно биват налагани, по нищо не отстъпват на религиозните такива от
Средновековието, а техните последици имат също толкова значими проявления в
живота на човека. Примерите и сравненията са милиони, дори в аспекта на наказанията
за простото несъгласие с определена догма. Как изобщо трябва дори да коментираме
факта, че подлежите на затвор, ако сложите етикет с надпис „водата хидратира организма"? Щеше да бъде смешно, ако не беше жалко. До каква степен науката ще влезе
в ролята на същинска религия от Средновековието, ще може да се ориентирате по това,
доколко конкретно изразено несъгласие с някой „постулат" бива посрещано просто с
присмех или с „наказания". И в целия този процес съвсем естествено няма нищо странно,
защото точно както всяка една религия на Земята, така и науката има за цел най-вече
контрол над съзнанието и масите.
На какво се дължи обаче привидното противоборство между „наука" и „религия" в
контекста на извънземните влияния на Земята? Това е изключително важна и по своята
същност многопластова проблематика с множества аспекти, от които ще отделим
внимание на два.
Много от вас са запознати с принципа, че за разлика от невежия, който в дадена
ситуация вижда само хаос, запознатият наблюдава порядък или модел от по-високо ниво.
Приложено към темата, науката (в частност научният материализъм като доминантна
философия) и религията са в привидно противоборство на ниско ниво и в перфектна
симбиоза от перспективата на по-висока гледна точка, ако ги разглеждаме спрямо целите,
които си поставят. А целите са именно да обхванат колкото се може по-голям процент от
хора в техните „задънени улици". Симбиозата е перфектна, защото масата от хора,
прозрели фалша на единия модел, ще се насочат веднага към другия, защото привидно му
противостои. Така едните фанатично ще защитават „науката" в ролята й на спасител от
манипулациите на религиите, без дори да имат представа за техния истински произход и
няма да виждат нищо отвъд това. Другите пък, търсейки нещо различно от брътвежите за
материалното тяло, което да е свързано с духа, ще намерят пристан в конкретна
религиозна догма, която да им даде някакво спокойствие за настоящия им живот и този
след смъртта и също няма да искат да видят нищо отвъд това.
Тук е мястото горещо да ви препоръчаме един документален филм, който без да има
тази цел прекрасно илюстрира за какво наистина иде реч. Филмът се казва „Religulous" и е
от 2008 г. Неговата основна цел е да направи на пух и прах всички религии за сметка на
науката, като изобличи тяхната неадекватност и демонстрира вредата, която нанасят на
обществото с огромна палитра от различни похвати. В това си качество, трябва да се
признае, че определено постига голям успех. Особено сполучливи са многобройните
хумористични и иронични откъси пръснати из него, които често изскачат изневиделица,
но обикновено са много на място. Това че толкова умело успява да изобличи и осмее на
практика всички основни религии и една дузина секти, по никакъв начин, обаче не трябва
да ви заблуждава относно посланията, които се отправят. „Науката" бива впрегната да
докаже как всъщност религиозните хора страдат от „неврологично разстройство", а
религията трябва да умре, за да оцелее човешкият род. Тоест - религията е мъртва - да
живее новата религия - науката! Фалшът и лицемерието на едната страна биват показани в
пълния им „блясък", а на тяхно място на преден план излиза новата религия -
материалистичната бездуховна наука. Интересното в този контекст е, че отново можем да
наблюдаваме голямата прилика между уж противостоящите си системи. Много важно е да
се отбележи, че както науката, така и религията биват едновременно езотерични и
екзотерични. С други думи, истинските научни знания и постижения са достъпни за много
тесен кръг хора, докато на масите се пробутват екзотеричните норми и правила. Същото в
пълна сила важи и за религиите. При тях дори разграничението между езотеричното и
екзотеричното познание е толкова драстично, че тези, които са увлечени по дадена
религия, но не са интегрирали знания, отвъд тези за обща консумация, лесно биха
изпаднали в когнитивен дисонанс при задаването само на няколко въпроса. Всъщност, това ярко проличава и в гореспоменатия документален филм. Там екзотеричната наука
атакува екзотеричната религия, показвайки фалша и лицемерието, но по никакъв начин не
се отива отвъд това - не се търсят истинските причини за възникването на тези религии и
какво всъщност наистина стои зад тях. И това е напълно нормално, защото разкриването
на факта какво наистина стои зад религиите, би показало с абсолютно същата сила фалша,
лицемерието и неадекватността на самата екзотерична наука.
Особено комичен момент във филма във връзка с настоящата книга е, когато сюжетът
ни запознава с Хесус Миранда, който е обявил себе си за второто пришествие на месията
на християнския свят, но в същността си е невероятно програмиран човек. Виждате ясно
черно-белия под на трибуната му и инициалите на неговата секта - „SSS"!
Понякога нещата са наистина пред очите ни.
От своя страна религиозните групировки не останаха по-назад в
разпределението на „баницата" и наскоро „Организацията за ислямско сътрудничество"
даде да се разбере, че ще възобнови отдавнашните си опити обидата на религия да бъде
обявена за престъпление от международното право! Според тях е: „необходимо
международната общност да спре да се крие зад оправданието със свободата на
словото в своето противопоставяне срещу приемането на всеобщ закон за
богохулството"! На всичко отгоре „предупреждават", че: „предумишленото, мотивирано
и систематично злоупотребяване с тази свобода е заплаха за световния мир и
сигурност". Така в крайна сметка виждате как двете уж толкова противоположни системи
- религия и наука - ефективно се стремят да поставят извън закона всички, които по
някаква причина не са съгласни с определена догма.
Общите цели на научния материализъм и религиите са ясно видими в техния стремеж
да наложат монопол над всичко загадъчно или непознато, а несъгласните биват обявени за
своеобразни еретици. Тяхната взаимовръзка и симбиоза се изразява в това да потискат
естествения импулс на хората към свобода. Разбира се, трябва да се прави разграничение
между фалшивата научна религия, установила се здраво в днешното общество и науката
като потенциален инструмент за придобиване на знание. Но това знание, дори когато е в
най-чистия си вид без всякаква друга манипулация, не може да ви опише истината, защото
тя се съдържа единствено в самите нас и може да бъде изживяна в своята цялост само
отвътре навън, индивидуално, за разлика от интелектуалното познание, което е външно.
Ако пренесем тази идея в полето на религиите, много ясно може да се направи следният
извод - всяка религия, секта или култ, която поставя Източника извън вас самите и като
добавка създава и използва ритуали и церемонии за почитането му, придружени със
заплахи и налагане на страх, е очевидно фалшива религия, в повечето случаи с извънземни
корени.
И тук следва да се обясни вторият аспект на смисъла на паралелното съществуване на
науката и религиите като псевдо-противостоящи си системи. Те трябва да останат такива, докато не се завърнат техните истински създатели в лицето на извънземните Империи, а
съществуването им точно в този им вид е пряко свързано именно с различните извънземни
сценарии относно Земята и това дали ще има официален извънземен контакт или не. В
момента науката изпълнява перфектно своята роля на параван за това, което се е случвало
и се случва в собствената ни Слънчева система. Налаганата в продължение на години
представа за един „мъртъв" космос, който ни заобикаля, се е превърнала, може би, в най-
злокобната религиозна догма, която човечеството познава!
Точно затова описанията на звездните кораби на двете Империи в IV-та, V-та и VI-та
глава на книгата, начинът им на функциониране, мащаб, структура и възможности са от
фундаментално значение не само за възприемане на техния начин и система на живот, а и
как те биват проектирани в окупираните от тях космически територии.
5.1
Разчупване на догмата
Нашата собствена Слънчева система е може би най-яркият пример за тази напълно
различна реалност, която книгата ни представя, за разлика от умишлената дезинформация
на оторизираните органи, занимаващи се с „космически изследвания". Много важно е да се
отбележи и фактът, че през изминалия век стотици учени са алармирали обществеността за
тези феномени, които ярко контрастират с догматичните постановки на космическите
агенции. Още повече, че те стигат до своите заключения, работейки в една изключително
неблагоприятна среда, в която трябва да изкопчат и малкото истина, останала в
предварително „филтрираните данни", които биват допускани като официална
информация. Имащите пък възможността да работят с информация от първа ръка,
използвайки телескопи, струващи стотици милиони, са до такава степен бюрократично и
процедурно ограничени да изследват каквото и да е противоречащо на „установените
постулати", че дори да имат волята и честността да представят своите открития, много
бързо биват заглушавани от „колегиалния натиск" и системата като цяло. Тук дори
споменаването на „системата" в контекста на книгата звучи далеч по-респектиращо по
отношение на нейната сила. И въпреки всичко, астрономи от световен калибър, като вече
покойния Том Ван Фландър и др., имаха смелостта да говорят за този вид цензура. Самият
Фландър пък е известен и със защитата си на неортодоксални теории като тази, че
скоростта на гравитацията надминава в пъти тази на светлината, за експлодирала планета в
Слънчевата система, за изкуствени явления на Марс и ясната му позиция, че сериозно и
задълбочено трябва да се изследва хипотезата за извънземна намеса в човешкия произход
и развитие.
И като споменахме „извънземна намеса", Чарлз Форт (1867-1923 г.) е може би първият
изследовател на 20 век, който сериозно предполага, че извънземните са замесени пряко в
битието на хората. Той прекарва дълги години от живота си, анализирайки всякакви
необикновени феномени от научни журнали, списания и вестници. През 1919 г. издава
„Книгата на прокълнатите", като под това име са заложени хилядите „прокълнати"
сведения и доказателства, които просто се игнорират или директно отхвърлят на
официално ниво. В крайна сметка Форт стига до заключение, че земното небе приютява
внушителен брой извънземни кораби, които той нарича „суперконструкции". Най-важният
извод, до който стига през всичките години на своите изследвания, е нещо, което е
фундаментално както за „Документите Тера", така и за настоящата книга. Според Форт
хората са собственост на някого, а планетата е била обект на колонизация от извънземни
раси, като за нея са се водили множество войни! В сравнение с извънземните собственици,
хората имат значително по-нисък статус - такъв на стадо. Форт дори интуитивно предполага, че новите собственици са „заплатили" с нещо на предните такива и сега (от
галактическа гледна точка) имат легални права за собственост над човечеството...
Само си представете колко драстично би се отразило това на живота като цяло, както и
на приоритетите и ценностите на цивилизацията, ако тези въпроси се дискутираха на
обществено ниво, а не просто като медийна сензация, целяща да привлече единствено по-
голям рейтинг. Паралелно с това, особено в последните няколко години се наблюдава и
една друга интересна тенденция, която има нужда да бъде обяснена.
Очевидно е, че интернет само за десетина години промени света драстично по
отношение на достъпа до информация, така че почти всичко, което преди беше известно
само на малцина изследователи и скромен кръг читатели (на фона на общата маса),
изведнъж се озова на един клик разстояние за тези, които търсят и искат да знаят, а
останалите така или иначе се запознаха с многото интересни феномени от медиите,
широко отразени под една или друга форма. Думата „паралелен" е може би най-точното
определение за процеса, на който ставаме свидетели. Въпреки че текат цели поредици от
научнопопулярни филми, хвърлящи определена светлина върху всички тези феномени и в
частност за извънземните раси от древността - на официално ниво отговорът абсолютно
винаги е бил един и същ и силно отрицателен, а последният такъв на американското
правителство, „че не разполагат с данни за съществуването на извънземен разум", звучи
като деликатно измъкване. Така всички дискусии на тази тема, които иначе биха
придобили статута на обществено обсъждане, дефакто не са такива и не носят абсолютно
никаква промяна в живота и ценностите на държавите и в повечето случаи биват сведени
до едно шоу. Тук същественият въпрос е откъде се получава това огромно разминаване
между официалната позиция и все по-засиленото отразяване на цялата тематична сфера от
все повече медии. И макар че отговорът на този въпрос е много комплексен и включва
хиляди нюанси и взаимовръзки, които могат да бъдат изследвани, ако трябва да бъде
опростен, той се състои в нуждата информацията да бъде канализирана и контролирана,
след като така или иначе вече е в публичното пространство и от особено значение е това да
стане през определена призма или мироглед. Така, ако в даден момент изобщо се стигне до
това тя да придобие официален статут (защото много от сценариите изобщо не го
предвиждат като опция), предварителните модели за нейното възприемане от масите ще са
вече установени, а дотогава двете „паралелни реалности" ще си текат, като някои
индивиди дори високомерно ще си мислят, че са единствената интелигентна форма на
живот в галактиката. Много важен акцент тук представлява и фактът, че едно такова
официално оповестяване не зависи само от „желанието" на земния елит да пристъпи към
такъв сценарий, защото са намесени и прекалено много други извънземни интереси. Някои
от тях са пряко свързани с тайното изследване на космоса, започнало още през 19 век от
„земни" организации с далеч по-адекватни технологии и бюджети от официалните такива.
Неадекватността на постигнатите резултати от днешните космически мисии, на фона на
тези преди десетилетия и при невероятния технологичен скок в областта на компютрите и
други сфери на науката, прави очевиден фактът, че това не е естествен процес. И това е
така, защото цялата тежест на истинските космически изследвания е пренесена към
структури извън сферата на публичния контрол. Информации, свързани с изкуствени тела
в Слънчевата система, отдавна не е новина за тях.
Разбира се, дори и при днешното ниво на информация ключовата дума „изкуствено",
сложена пред небесно тяло с огромни размери, звучи стряскащо и шокиращо и най-вече -
би имало радикални последици за илюзорната представа, която повечето хора на Земята
имат за света, в който живеят. Точно в този аспект книгата дава една много по-пълна перспектива за иначе фрагментираните сведения на учени и изследователи за различни
изкуствени обекти в космоса. Гледайки през нейната призма, многобройните твърдения от
хиляди други източници в тази посока придобиват нов смисъл и най-вече - звучат логично.
Фактите свързани с тази материя нарастват всяка година, а възможностите за адекватни
отговори на тяхна база, така че да се запази статуквото - силно намаляват. Все пак
монополното положение и все по-силно развиващите се филтриращи технологии
гарантират, че сравнително малко хора ще имат достъп до читава информация, която,
коректно анализирана, да смени парадигмата. Затова такава промяна, ако изобщо бъде
осъществена, би дошла от „по-горно ниво" и то по предварително замислен сценарий,
независимо от това колко правдиви аргументи и доказателства ще хвърлят шепа
изследователи срещу догмите.
В този ред на мисли ще ви представим няколко изключително красноречиви примера
как описаните истории за мащабите и структурата на звездните кораби на Империите
Орион и Сириус се интегрират в нашата реалност. Тези примери са изключително важни,
защото пресичат една нова модна „линия на разбиране" - всичко що се отнася до
извънземни, богове или същества, оставили трайна следа в човешката култура, да бъде
обяснявано с това, че те не идват от физическия космос, който ни заобикаля, а само и
единствено от някакво „духовно измерение". Фактите, събирани и анализирани от хиляди
учени и изследователи през годините, обаче, ни предоставят възможността да видим отвъд
завесата на нашата „скалъпена реалност".
5.2
Изкуствени тела
Няма как да не започнем с „класическия пример" в тази посока - марсианския сателит
Фобос. Изводите, до които различни учени са достигнали за неговото естество, напълно
подкрепят описаната практика на сирианците да преобразуват различни естествени
космически тела в огромни звездни кораби.
Идеята, че Фобос е интелигентно създаден огромен космически кораб или космическа
станция, изобщо не е нова. Фобос (от старогръцки „страх") и другият марсиански сателит
Деймос (съответно - „ужас") са открити сравнително късно и съвсем неочаквано през 1877
г. от Асаф Хол. Тезата, че Фобос е изкуствена космическа станция и е куха отвътре излиза
през 1956 г. и неин автор е известният руски астрофизик, почетен член на Съветската
Академия на Науките - Йосиф Самуилович Шкловски. Освен всичко друго той коментира
и вероятността двата спътника да са били позиционирани на сегашните си орбити
относително скоро, защото преди тяхното откритие от Хол не е имало никакво засичане с телескоп на каквито и да е луни около Марс и то на фона на абсолютно адекватната
телескопна технология по това време.
Бомбата на този фронт обаче избухва през 2010 г. когато стават ясни резултатите от
правените 2 години преди това проучвания на Фобос от „Mars Express" на ESA
(Европейската космическа агенция). Фрагмент от офидиалната публикация гласи: „...
заключаваме, че вътрешността на Фобос много вероятно съдържа големи празни
пространства.                                                                                                                                                                                    Отнесено към различните хипотези за произхода на Фобос тези
резултати са несъвместими с хипотезата, че Фобос е прихванат астероид."
Тук интересното е, че това отново не е нова информация, а просто потвърждение на
мистериозно изгубената през 1989 г. съветска мисия „Фобос 2", която праща подобни
данни преди да „изчезне".
Тази така наречена „несъвместимост" с водещата теория обаче, всъщност свидетелства
за нещо друго. От официално публикуваните данни на ESA е видно, че Фобос е една трета
кух! А това означава, че освен прихванат спътник, не може и да е естествен спътник, поне
що се касае до „научните постулати в тази сфера".
Екипът на Ричард Хоугланд, който от години се занимава с детайлно анализиране на
всякакви космически феномени, прилага буквално стотици подробни доказателства от
изследванията на вътрешността и повърхността на сателита, които свидетелстват за
неговата изкуствена направа и ясно изразява своето становище, че това е древен, доста
износен изкуствен извънземен космически кораб, преживял редица космически войни.
Видни са дори доказателства, че това негово „местоположение" т.е. като спътник на Марс,
е сравнително скорошно и е дошъл там от доста по-студен регион на Слънчевата система,
което е в съзвучие с хипотезата на Шкловски.
Не по-малко внимание заслужава и един друг и отново частично кух астероид в
Слънчевата система - 2867 Стейнс. Данните, извлечени отново от мисия на ESA с
наименование „Rosetta", свидетелстват, че става дума за кораб, 4,8 км. в диаметър имащ
формата на диамант .                                                                                                                                                                                                                             
Гигантски кораб с форма на пресечен двоен тетраедър
Освен че е кух, от данните става видно, че обектът е покрит с високо ефективна
електропроводима облицовка, а част от радарното ехо идва дълбоко отвътре,
свидетелствайки за множество коридори, стаи и стени с правилна геометрична форма.
Някои изследователи дори считат, че Фобос и Стейнс са били изработени от един и
същ древен космически дизайнер в два доста различни мащаба.Филмовата индустрия в лицето на вече споменатия на няколко пъти сериал „Star
Trek", също подобаващо е отразила тази тематика, съобразно методиката на
„предсказателното програмиране", за което писахме в „Документите Тера". Сценарият
разкрива как един странстващ астероид с големина 322 км. в диаметър е на път да се
сблъска с планета, населявана от 4 милиарда неподозиращи същества. Разбира се, героите
от космическия кораб Ентърпрайз се опитват да предотвратят предстоящата катастрофа,
като отклонят курса на астероида, а техният капитан е решен дори да го унищожи... докато
не открива, че астероидът също е населен и изкуствено издълбан отвътре. След това
екипажът на Ентърпрайз открива, че това тяло е било построено и изпратено от отдавна
изчезнала цивилизация на мисия с цел оцеляване преди 10 хил. години, а неговите
обитатели си нямат никаква представа, че се раждат и умират поколение след поколение в
утробата на един кух изкуствен свят.
В „Документите Тера" ви споменахме за сатурновата луна Мимас, поставена през
призмата на „Звездата на Смъртта" от филма „Междузвездни войни" и как би следвало да
се тълкува това в контекста на книгата. В допълнение имаше и препоръка да видите
изследванията за другата сатурнова луна - Япет, направени от екипа на Ричард Хоугланд.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                   Фобос и Деймос                                                                          
Изумителното в този случай е че именно Япет се оказва луната с безброй много
свидетелства за своя изкуствен произход и че тя, също като Мимас, наподобява, при това
дори в още по-голяма степен, „Звездата на Смъртта". Двете луни могат лесно да се объркат
от неопитното око, ако ги гледате през определен ъгъл. За сравнение - това е снимка на
Мимас заедно с „бойната звезда":
А това е снимка на Япет отново сравнена с „бойната станция":                                                                                                                    Луни на Сатурн Япет е третата най-голяма луна на Сатурн и е била видяна за първи път през телескоп
от италианския астроном Джовани Доменико Касини през 1671 г. Нейното днешно
наименование обаче й е дадено 176 години по-късно от друг астроном - Джон Хершел.
През 1847 г. Хершел наименува Япет и другите 6 (познати по това време) луни на базата
на логическата асоциация на Сатурн („Кронос" на гръцки) с титаните. Спазвайки ритуала
Хершел наименува най-голямата луна на Сатурн - Титан в чест на целия пантеон. Най-
странната отличителна черта на Япет се изразява във факта, че през малкия телескоп от 17
в. на Касини, бледата сатурнова луна (около 100 пъти по-бледа от най-бледия обект, който
се вижда с невъоръжено око) изглеждала, че буквално изчезва за около 40 дни или с други
думи за половината време от своята 79-дневна орбита. Докато наблюдавал Япет, Касини
установил, че сателитът е видим, само когато стои западно от Сатурн в небето. След това
постепенно ставал все по-блед, докато не минавал зад планетата и не изчезвал напълно на
източния небосклон. Няколко дни след това сателитът „магически" се появявал като много
бледа „звезда", чиято яркост растяла постепенно, а достигайки най-далечното разстояние
западно от Сатурн - придобивала най-големия си блясък. Това чудато поведение
мистериозно щяло да се повтаря на всеки 79 дни като по часовник. От гледна точка на
Касини това била една странна „премигваща" луна. И въпреки че можел да наблюдава
Япет, който от малкия му телескоп се виждал само като точка светлина, Касини правилно
предположил, че феноменът на „премигващата луна" се дължи на факта, че едното
полукълбо на Япет трябва да е значително по-светло от другото и че луната се върти
синхронично с едната си страна, винаги сочеща към Сатурн (какъвто е случая и с нашата
Луна). Ако лицевото полукълбо на Япет е много тъмно, Касини предположил, че
обратната страна ще е значително по-светла, а тази проста геометрия би причинила явлението, при което луната периодично ставала невидима за способностите на
тогавашния му телескоп.
Триста и десет години по-късно, през 1980 г., безпилотната мисия на НАСА -
„Вояджър 1", предава първите ясни снимки на Япет към Земята, които показват, че Касини
е бил абсолютно прав. Цялата „предна половина" на Япет е цели 10 пъти по-тъмна от
„задната половина", която можела да отрази светлина колкото парче въглен. Геометрията
на това необяснимо разполовяване била и причината Япет завинаги да си заслужи името -
„Луната ИН-ЯН"!
Вояджър прави доста снимки, когато минава близо до Япет за първи път. На някои от
тях се вижда голямо (240 км. в диаметър) тъмно, с форма пръстен изображение от страната
на луната, която гледа към Сатурн. В центъра на пръстена, може да се види (долу в ляво)
елипсовиден бял регион... с черен център. Това е много странно, освен всичко друго и
поради факта, че Артър Кларк пише за нещо подобно, преди някой още да го е видял, в
своята фантастична новела „2001: Космическа Одисея" през 1968 г.
В самия край на 2004 г. друга мисия на НАСА с име „Касини" прави далеч по-добри
снимки, а детайлите надминават всички предварителни очаквания, защото разкриват още
по-големи мистерии около тази екзотична луна. Снимките веднага потвърждават
странното впечатление оставено от „Вояджър", че освен уникалните си характеристики,
Япет не изглежда да е напълно кръгла луна. В сравнение с истинска сфера, Япет е видимо
сплескан с около 80 км. от общо 1450 или с около 5%. Това, което поразява всички учени
обаче, и кара дори НАСА да признае за неговата странност, лежи върху екватора на
луната. Според официалната информация един тесен и дълъг „хребет" лежи почти точно
върху екватора на Япет като пресича цялата му тъмна половина. Неговата височина
достига 20 километра, а дължината му е над 1300 километра от единия до другия край.
Както и НАСА отбелязва, няма друга луна в Слънчевата система, която да притежава
толкова поразителна геоложка особеност! Местоположението и екстремната височина на
този „хребет" много лесно може да го асоциират със „стена" - разбира се - с изкуствен
произход. Това се дължи на факта, че няма приложим геоложки модел, който да обясни 20
км. висок, 20 км. широк и 1300 км. дълъг „хребет" обхващащ цялата полусфера и който на
всичкото отгоре се намира точно на равнината на екватора.Изумителните данни, получени от мисията „Касини", всъщност потвърждават
подозренията на други учени, изказани ясно още през 1980 г., че вариацията в яркостта на
Япет може би се дължи на неговия изкуствен произход. Доналд Голдсмит и Тобиас Оуен
пишат за Япет в своята книга „В търсене на живот във Вселената" следното: „Тази
необикновена луна е единственият обект в Слънчевата система, който сериозно можем
да разглеждаме като извънземен пътепоказател - естествен обект, умишлено
модифициран от напреднала цивилизация, за да привлече нашето внимание."
Разбира се, „привличане на вниманието" като мотивация от страна на извънземната
раса за поставяне на подобен обект около Сатурн, особено погледнато през призмата на
материалите на Морнинг Скай, звучи доста наивно. Същевременно обаче не се прави
никак случайно и всъщност има пряка връзка с „паралелния" процес, за който споменахме
по-горе. Той се характеризира с разкриване на многобройни факти от различни учени
относно това, че не сме сами не просто в космоса, а дори и в собствената ни Слънчева
система, но в повечето случаи тези данни са поднесени през точно определена призма. И
това е призмата на „извънземните закрилници", които бидейки „по-висши във всяко едно
отношение от хората" - мъдро ги направляват и „бдят" над тях от дистанция, изчаквайки
„земляните" да достигнат до тяхното ниво на развитие по един „естествен" еволюционен
път. Тази пропагандна линия можете да видите и в цяла плеяда от холивудски сюжети.
Съответно поради противоборството на различни извънземни интереси е представена и
другата страна, с която се изобличава именно този „закрилнически" сценарий. Много
показателен в случая е сериалът „Star Trek Enterprise", който в течение на няколко епизода
показва как в един сектор от далечния космос биват поставени огромни изкуствени сфери,
а жителите на околните Планети водят опустошителни религиозни войни в спорове за
тяхното предназначение и произход. В крайна сметка става ясно, че причината за
поставянето им от „по-висша" извънземна раса, е с цел тераформиране на сектора!
Относно функцията и предназначението на подобен род изкуствени небесни тела в нашата
Слънчева система допълнително ще разгледаме въпроса във връзка с нашата собствена
„луна".Връщайки се на Япет, точно както и при Фобос, различните изследователи привеждат
стотици доказателства за неговата изкуствена направа, много от които, в интерес на
истината, биха били разбрани само от хора с тесен интерес и познания в тази област. Тук
дори същественият спор не е дали Япет е изкуствен обект, а доколко е изцяло
конструирано или просто модифицирано небесно тяло! Подробното му изучаване
разкрива, че е съставен от множество слоеве-обвивки, а в секторите, които са претърпели
сериозни „външни щети" се забелязва „правилна геометрия" по продължение на всеки
следващ слой. Бидейки на милиарди години и с множество поражения по себе си, Япет ни
разкрива своята фундаментална структура, която наподобява тази на геодезичен купол.
Или с други думи, Япет може би е проектиран като геодезична луна.
Не по-малко интересна е хипотезата, че тази странна луна всъщност може да е
конструирана на принципа на платоновите тела или, с други думи, многостени, които се
вписват перфектно в сфера... Тъй като в многостенен (телесен) ъгъл с n-ръба сборът от
ръбните ъгли трябва да бъде по-малък от 360 градуса, ъгли на правилните многоъгълници
могат да бъдат само ъгли от 108, 90 и 60 градуса, т.е. в един връх на платоново тяло могат
да се срещат 3 петоъгълника, 3 четириъгълника, 5,4 или 3 триъгълника. Поради тази
причина съществуват пет платонови тела (правилни многостени). Те са тетраедър
(четиристен) със страни триъгълници, хексаедър или куб (шестостен) със страни квадрати,
октаедър (осмостен) със страни триъгълници, додекаедър (дванадесетостен) със страни
петоъгълници и икосаедър (двадесетостен) със страни триъгълници. По ред на представяне
те изглеждат така:
Правилните многостени носят името на Платон, който в съчинението си „Тимей" (IV
в. пр. н. е.) им придава мистичен смисъл, което може да е добър повод за размисъл. Ако
Япет е базиран на додекаедър или на друга по-висша геодезическа сфера, това би решило и
голяма част от прекалено многото „странности", които тази „луна" притежава.
Много интересни са и разискванията относно евентуалното предназначение на
„стената" простираща се по екватора на Япет. Допълнителни данни от мисията Касини
показват, че подобни, но много по-малки пръстени се простират както на север, така и на юг от нея. Хипотезата тук е, че „стената" всъщност представлява останките от масивен
екваториален поддържащ пръстен, който буквално е използван да съедини двете половини
на тази изкуствена луна. Фактът, че в момента можем да я наблюдаваме в тази й форма, се
дължи на значително по-масивната и по-издръжлива конструкция в сравнение с останалия
„пейзаж". Само поради тази причина тази уникална структура е успяла да издържи, макар
и частично, на разрушителните влияния, които са унищожили други нейни части.
Може би най-интересната теза от всички е, че Япет има формата на молекулата, от
чието вещество е направен! В случая става дума за молекулата на въглерода, а формата на
луната се явява едно от архимедовите тела - пресечен икосаедър или дори
бъкминстърфулерен.
Сферичните фулерени са известни още като бъкиболи (ед. ч. бъкибол, на английски:
„buckyball"), а цилиндричните - като въглеродни нанотръби.
Фулерените имат сходство с графита, който е съставен от листове графен,
представляващи свързани шестоъгълни въглеродни пръстени; за разлика от графена обаче,
във фулерените обичайно се срещат също петоъгълни и дори седмоъгълни въглеродни
пръстени. Бъкиболите и нанотръбите са предмет на активни изследвания, както поради
уникалните им химически характеристики, така и заради приложението им в други
области, особено в, електрониката и нанотехнологиите. В допълнение нанотръбите са поне
1000 пъти по-здрави от стомана със същия размер, като същевременно тежат 6 пъти по-
малко!
Ако в действителност въглеродът е основният елемент, от който тази луна е била
конструирана, това би помогнало да се реши и 300-годишната загадка свързана с „тъмната
й половина". И това се дължи на факта, че чистият въглерод е много тъмен. Дори в някои
негови форми е най-тъмната изобщо позната субстанция! В стремежа си да намери
„отговор" на проблема с тъмната част на Япет, официалната наука предполага, че
„тъмният материал" има външен източник (разбира се не и изкуствен такъв), защото никой
не може да даде сносно обяснение защо от вътрешността на Япет би се изхвърлила
подобна тъмна субстанция при положение, че при другите луни на Сатурн няма и следа от
нея. И понеже официалната наука едва ли би разгледала теорията за изкуствената направа
при сегашното статукво - сносен отговор едва ли ще има. И това е така, защото леденият
пейзаж реално не съществува, а истинската повърхност под него е съставена от
последователни слоеве черни въглеродни нанотръби и фулерени, поели солидните щети на
времето, а може би и на междузвездните войни.
Най-потресаващият факт относно Япет обаче е, че тази уникална луна всъщност има
свой собствен аналог тук на Земята - при това с давност от над 2,8 милиарда години!
Почти всички читатели, интересуващи се от подобна тематика, са запознати със стотиците археологически свидетелства открити през последните два века, които представят една
съвсем различна картина на земната история. Поради факта, че те показват присъствието
на интелигентни форми на живот далеч отвъд времевите граници приети от официалното
статукво, огромната част от тях са игнорирани. Всъщност това, което достига като
официална информация до обществото, е само видимата част на айсберга, натоварена с
ролята да служи като своеобразен отдушник, докато за останалите неудобни артефакти се
„грижат" множество организации най-често с трибуквени имена. И докато хилядите
свидетелства от „видимата част на айсберга" в повечето случаи биха останали напълно
неразбрани, защото липсва контекст, то близките снимки на Япет от януари 2005 г., както,
разбира се, и самата книга за историята на двете Империи, са перфектният контекст на
един уникален феномен, за който се знае още от 70-те години на миналия век, но придобил
популярност най-вече след излизането на книгата „Забранената археология". Става дума
за тайната на стотиците метални топчета от Южна Африка, намерени в мина, чиято скална
формация е на възраст около 2,8 милиарда години! Тези метални топчета са с диаметър
между 1 и 5 см. и имат върху големия си
кръг и успоредно на него по три издълбани черти.
Някои от топчетата са кухи, други са пълни с гъбесто вещество, което се разпада на
прах, когато се разтроши топчето. Освен това тези топчета се въртят бавно около
собствената си ос, без да ги докосва никой. Според учените не е възможно геологически
процеси да са образували топчетата. Професор Я. Р. Мелфер, завеждащ катедрата по
геология в университета Витватерсранд в Йоханесбург, заявява: „За мен това е загадка.
Не мога да си представя какво означават тези предмети."
Директорът на музея в Клерксдорп, господин Р. Маркс заявява следното през 1982 г.:
„Тези сфери са пълна загадка - изглеждат все едно са направени от човек, а в същото
време през периода, в който са се озовали в тези скали, интелигентен живот не е
съществувал. Не съм виждал нищо подобно в живота си."
Във връзка с тези тайнствени топчета в списанието „Ancient Skies", брой 5 от 1979 г.,
геоложката Бренда Й. Съливан, специалистка по издирването на диаманти от Макваси,
ЮАР, пише: „По време на полевата си работа попаднах на един необичаен предмет:
метална топка с диаметър 4 см., с три резки на еднакво разстояние, издълбани по и
успоредно на екватора. Сферата е леко сплескана на всеки полюс."Един от най-убедителните аргументи за изкуствената направа на тези загадъчни сфери
е набора от три (!) паралелни прореза около техните „екватори", както и забележителната
твърдост на материала, от който са направени (до момента той е неизвестен). Това е още
по-странно, защото топчетата са намерени в мина за пирофилит, а пирофилитът е доста
мек вторичен минерал, който се е формирал преди 2,8 милиарда години. От друга страна
самите топчета са доста твърди и не могат да бъдат одраскани дори и със стомана. Тук,
разбира се, логичният въпрос е как тези стотици прецизно направени и очевидно
интелигентно проектирани метални артефакти потвърди от стомана, са се озовали в
толкова дълбок скален слой - буквално на мили под Южна Африка? Макар на този въпрос
да е трудно да се отговори, може би няма да сбъркаме ако кажем, че има голяма
вероятност да е свързано с унищожението на планетата Тиамат, част от която е днешната
планета Земя. Нещата около феномена придобиват съвсем ново измерение на фона на
някои снимки на тези топчета от музея в Южна Африка и тяхната поразителна прилика с
подробните снимки от мисията Касини на аномалния сателит на Сатурн - Япет!
Както може да видите на снимката долу, тези забележителни детайли включват не
само „екваториалния пръстен", а също така и характерното за „Звездата на Смъртта" ясно
изразено „око", или ако погледнем през терминологията на книгата - „окото на бога", което се явява и външният вид на самия AR. Споменаването на ключовата дума „луна" без съмнение повдига огромен куп въпроси
за естеството на нашия собствен спътник, както в контекста на книгата, така и в този на
останалите изкуствени тела в Слънчевата система. Разбира се, това е тематика, която сама
по себе си заслужава и дори изисква отделно изследване, както поради огромната си
значимост, така и заради огромния брой събрани публикации и дори цели книги по
въпроса в световен мащаб. А те са наистина много и дори бегъл опит за някакво
обобщение би отнел стотици страници. Все пак не можем да оставим въпроса за земния спътник незасегнат изобщо, защото той виси със страшна сила още от „Документите
Тера", където повечето читатели може би си спомнят за нашето разочарование, че темата
за Луната липсва. Дори сами се бяхме запитали дали липсващата от книгата страница не е
връзката към този изключително важен въпрос. В този ред на мисли ще коментираме само
няколко аспекта относно Луната, които ни се сториха интересни по-скоро интуитивно, без
да са били предмет на някакво специализирано търсене от наша страна.
5.2.2
Луната
На първо място може би трябва да споменем, че макар и в настоящата книга за Луната
да не се говори никъде директно, индиректните асоциации заваляха още с първото
прочитане на главата, описваща „вътрешния свят" на АТ-EN, а впоследствие частта за
Едемската градина, допълнително подсили тези асоциации. Така или иначе след като не е
казано в пряк текст от автора, директното обявяване на Луната за един от корабите АТ-EN
би било спекулация, а както ще стане ясно по-късно - „месечината" изпълнява някои много
специфични функции отвъд тези присъщи на „звездния кораб".
Всъщност, Морнинг Скай, макар и индиректно, все пак споменава Луната в „LA
Transcripts", като оскъдната информация, обаче се разминава с интерпретацията за нея в
шумерските митове, широко отразени от Сътчин. Става дума за огромната битка,
разразила се в Слънчевата система, при която Тиамат е разкъсан на две като едната
половина е буквално стрита на прах (астероидния пояс), а другата се е превърнала в
днешната Земя. Според Сътчин най-голямата луна на Тиамат също търпи сериозни
поражения и в крайна сметка се превръща в днешната земна Луна. Според Морнинг Скай
обаче, бившата луна на Тиамат се е превърнала в днешния Плутон, а друга част от Тиамат
се оказва днешният земен сателит.
Доста интересно е, че теорията на Робърт започва да се превръща в официална теория,
защото наскоро експерти от Харвардския университет заявиха, че Луната произхожда от
Земята. Така се поставя под съмнение водещата теория, според която Луната се е
формирала от материал от гигантско тяло, ударило Земята. Според тези учени, спътникът
ни се е образувал след отцепване от планетата ни. Учените смятат, че Земята се е въртяла
по-бързо по времето, когато се е формирала Луната. Те смятат, че тогава
продължителността на деня била само два-три часа. С толкова бързо въртене при мощен
сблъсък с друго тяло е възможно да се е отделил достатъчно материал за образуването на
естествен спътник. С предложената „нова" теория може да се обясни защо Земята и Луната
имат сходни структура и химически състав. След удара, довел до отцепването, планетата
ни е достигнала сегашния си период на въртене чрез гравитационно взаимодействие
между движението й в орбита около Слънцето и движението на Луната в земна орбита.
Тук уместният въпрос, колкото и изненадващо да звучи на пръв поглед, е - коя поред
от всичките сателити в земната история е днешната Луна? Както ще видите в по-долното
изложение този въпрос съвсем не е без логика и отразява постоянно променящата се
действителност по отношение на Луната, отразена дори в редица древни хроники.
5.2.2.1
Хронология
По отношение на спътника ни многобройната езотерична и окултна литература внася
само още по-голямо объркване поради откровено противоречащите си тези. Съществените
различия касаят както произхода, така и нейната функция. Един от възможните сценарии,
който може би частично обяснява разнородната литература по въпроса е, че става дума за
две различни луни! „Оригиналната" луна (ако изобщо тази формулировка, предвид всички събития описани в „Документите Тера", може да бъде подходяща) съпътствала Земята, е
била унищожена, а на нейно място е поставен един от многобройните бойни кораби,
участвали в битките в Слънчевата система, описани в „Документите Тера". Бидейки
сериозно повреден, неговата мисия, приоритети и функция биват променени и в крайна
сметка е „паркиран" в орбита около Земята, работещ в един полуавтоматичен режим.
Точно кога се е случило това от хронологична гледна точка също не е съвсем ясно, но
няколко различни източници споменават цифрата 500 хил. години, макар и назовавайки
„различни обстоятелства".
За да бъде картината още по-пълна, други източници говорят за съществуването на две
луни по едно и също време, една от които унищожена при погрома на Лемурия, а има и
твърдения за период от земната история, през който не е съществувала луна на небето
(това би било обяснимо само при положение, че изкуственият сателит е бил нужен някъде
другаде и „временно" е бил преместен)! В подкрепа на това твърдение съществуват
древногръцки и тибетски източници, описващи цивилизации съществуващи „преди
идването на Луната". Някои от по-известните имена, даващи сведения за този факт, са
Демокрит, Аристотел, Анаксагор, Аполон от Родос, Плутарх и Лукиан. Споменът за
времето, когато е нямало Луна, живее и в устните традиции на индианските племена,
които обитават източните Кордилери (Колумбия). Боливийски символи пък, разчетени от
д-р П. Алън, свидетелстват, че последното „преместване" на сателита и идването му в
орбита около Земята се е случило някъде преди 11 500 до 13 000 години. Тази датировка
пък съвпада с последния глобален катаклизъм, сполетял планетата ни. В интерес на
истината до подобен извод стига и австрийският инженер и окултист Ханс Хьорбигер в
началото на 20 в., който е главен вдъхновител на окултната философия на нацистите,
макар че неговото обяснение за липсата и появата на новата Луна в цитирания времеви
период, е представено като един „естествен процес". Според него Земята е имала няколко
луни в своята история, а тяхната естествена гибел, поради гравитационните влияния на
нашата планета, е причинила редици геоложки катастрофи. Всъщност Хьорбигер е бил
дълбоко запленен от произхода и поведението на луните и е считал, че те държат ключа
към разбирането как функционира вселената. След неговата смърт неговите теории са
популяризирани от британския митолог Ханс Шиндлер Белами, който през 1936 г. издава
книгата „Луните, митовете и човека". Там той концентрира своето изследване за периода,
през който предната Луна е обикаляла Земята. Тъй като по това време е съществувала
човешка цивилизация, тя е успяла да запази записки от катастрофата под формата на
митове и легенди. Приближаващата Луна повдигнала нивото на океаните и принудила
хората да се оттеглят в планините. Когато Луната се приближила на определена
дистанция, по-силното гравитационно поле на Земята буквално я разкъсало на парчета,
вследствие на което се стигнало до „бомбардировка" от огромни каменни блокове и
библейския потоп. След това Земята се възстановила, а периодът на спокойствие бил
описан в легендите като „златна епоха за човечеството". Само че нещата силно се
променили с пристигането на новата Луна (която била „естествено" прихваната от Земята)
преди около 13 000 години. Отново настъпил хаос, земетресения, смяна на полюсите.
Според Белами, атлантската цивилизация била унищожена при този катаклизъм. Макар и
сравнително конвенционална, тази хипотеза е особено ценна най-вече в частта засягаща
периода, в който не е присъствала Луна около Земята, което в комбинация с една дузина
факти, касаещи настоящия земен сателит, ни дава перфектната перспектива да си
направим някои изводи.Много древни източници споменават и още един изключително интересен факт
относно Луната и той е, че в миналото тя е светела много по-силно от сега и е имала по-
голям диаметър от Слънцето. Нещо повече - някои от източниците твърдят, че светлината,
която се е излъчвала от Луната е била почти сравнима с тази на Слънцето! Подобно
твърдение направили и някои от местните племена от Латинска Америка към
францисканския монах Бернардино де Саагун (1499-1590 г.), благодарение на който до
наши дни са достигнали четири преписа от книги на ацтеките. Той тайно им нареждал да
ги преписват и укриват, преди войските на конквистадорите и събратята му религиозни
фанатици да изгорят всички намерени писмени свидетелства за цивилизацията им. В един
от перуанските митове записани през XVI в. от Педро Сармиенто де Гамбоа се твърди, че
Виракоча създал Луната по-светла от Слънцето. Японската хроника „Нихонджи" ни
уверява в същото. В нея се казва, че в миналото светлината от Луната била почти колкото
тази на Слънцето. За да бъде възможно Слънцето и Луната да излъчват сходна светлина,
Луната трябва да има атмосфера с много висока отразителна способност (албедо) или
трябва да е била много по-близо до Земята. При втория вариант, освен всичко друго,
Луната би изглеждала и по-голяма от слънцето. Много вероятно е в случая и двата фактора
да са били комбинирани, защото настоящата Луна има сравнително ниска отразителна
способност, правейки я да изглежда доста бледа. Само за илюстрация - ако сме на Луната и
гледаме „пълната Земя" тя ще е изглежда почти 100 пъти по-светла, отколкото
пълнолунието гледано от Земята!
5.2.2.2
Произход и функции
Да бъде установен произхода на Луната е от изключително важно значение, защото
влиза в пряка връзка с нейното предназначение и функция, макар и чисто теоретично
последните да могат да бъдат променяни от „собственика" на обекта, при това независимо
от факта дали сателитът е изкуствен или естествен. В този контекст, особено в последно
време, ставаме свидетели отново на същата „паралелна тенденция", за която говорихме по-
рано. Предвид събраните многобройни доказателства относно различни странности на
нашия спътник, свидетелстващи за неговата изкуствена направа, някак си много силно се
появява нуждата този феномен да бъде обяснен.
5.2.2.3
Произход
Всъщност данните, свидетелстващи за изкуствената направа на Луната, са толкова
много, че дори тази „стряскаща хипотеза" успява да се появи под някаква форма и в
официалните научни среди. През 1970 г. двама руски учени (Михаил Вазин и Александър
Шербаков) споделят своето виждане по въпроса в рамките на една публикация със
заглавие „Създадена ли е Луната от извънземен разум?“. В нея учените изказват тезата,
че нашият спътник е издълбан отвътре планетоид, произведен преди милиарди години в
далечна част на космоса и е оборудван със солидна вътрешна и външна обвивка.
На помощ в това начинание - да бъде дадена функция и роля на Луната (предвид
изкуствения й произход), отново изплува така удобната версия, включваща ключови думи
като „закрилници и пазители на живота". 3а какво става въпрос с две думи - официалната
версия за Луната остава догма за всички „екзотерично научно-зомбирани". За другите,
обаче, функцията на Луната трябва да бъде обяснена и предвид „прекрасния" свят, в който
живеем, където всичко е „само любов и светлина", за поданиците на един такъв свят няма
как да не се погрижат „добрите извънземни" (или пък в зависимост от религиозното ви
програмиране - „бог" наред с всичките „ангели"), които са поставили Луната на точно определеното място, за да бъде изобщо възможен животът. „Без Луната-няма живот",
гласят, както тези алтернативни научни, окултни и езотерични източници, така и
официалните догми. Масонските автори на книгата „Кой построи Луната" пък направо са
надминали себе си в опита си за дезинформация на масите. Привеждайки достатъчно
много доказателства за нейния изкуствен произход, те се заемат и с „мисията" да отговорят
и на въпроса кой дефакто стои зад това технологично творение, изпълняващо функцията
на инкубатор на живота. Неглижирайки „бог" и „извънземните" (защото биха поставили
огромна камара от неудобни въпроси), те стигат до единствено възможния според тях
100% научен отговор - построили са я хората от бъдещето, които са се върнали назад във
времето, за да я създадат... Този „уникален свръххуманитарен спасителен план" едва ли
има нужда да бъде коментиран, защото това би довело до една своеобразна вълна от
ирония и сарказъм.
Възможно ли е обаче да бъде оспорен статутът на Луната като първопричина за
възникването и поддържането на живота на Земята? Без да даваме излишни крайни
оценки, още повече на фона на многобройните функции, които обект от такъв огромен
мащаб може да има, няма как да не споменем съществуването на различни източници,
представящи земния спътник в светлина, доста различна от общоприетата. В тази връзка
ще цитираме фрагмент от една публикация в специализираното списание „Nexus", касаеща
секретен проект на една корпорация, извършен на територията на Африка през 90-те
години, в подземна база, оборудвана с колайдер, подобен на този в CERN. Експериментите
в тази база били от най-различно естество, като имало и такива, свързани с холографско
програмиране на тъмна материя, манифестация на квантови енергии и експерименти с
пътуване във времето. Един от основните им проекти бил свързан с холографски
комуникационен интерфейс, чрез който успели да се свържат със същество от паралелна
вселена. За тази цел, обаче, изследователите не използвали човешки контактьор за
посредник. По този начин те елиминирали емоцията, чувствата и интерпретацията на
човешкия фактор. Те създали чист и директен канал, който не бил повлиян от човешкото
настроение или пък от неговото подсъзнание, което често крие потиснати емоции, спомени
и психологически травми. В крайна сметка огромните възможности на човешкото
въображение били изключени от крайния резултат и били открити интересни неща...
5.2.2.4
Функции
Съществото доказало своята самоличност пред изследователите чрез методи и начини,
които умишлено не са публикувани в оригиналната статия, както и много други
подробности свързани с проекта. В продължение на 5 години към съществото били
зададени над 20 000 въпроса, а получените отговори били над 95%. Съществото обяснило
в подробности на изследователите, че контактът е бил осъществен, защото то било
еквивалент на студент (ако използваме човешки термини) и получило разрешение от
своите „старейшини" да взаимодейства, наблюдава, изучава и учи от този контакт. То
обяснило, че неговите старейшини „забелязали", че цялата наша Слънчева система пресича
тяхната паралелна вселена. Освен това те можели да видят и други извънземни раси в
Слънчевата ни система. Това същество имало задача да изучава хората и респективно
Земята докато други „студенти" изучавали други раси и планети. Полусливането на двете
реалности се дължало главно на многобройните земни експерименти, свързани с
отварянето на различни портали с помощта на извънземни технологии. Преди да преминем
към основната тема (Луната), заради която беше представено цялото това встъпление, ще споменем само, че съществото споменава, че в неговата времева линия, преди много време
са водили война с рептилии, която са спечелили.
Едни от първите въпроси, които съществото задава на изследователите обаче, се
оказват много интересни, защото касаят земния спътник. То пита: „Каква е функцията на
вашата Луна? В моята времева линия Луната беше унищожена преди много време.
Животът стана по-добър без нея. Защо все още имате Луна? Каква е нейната функция за
вас? Луната не е естествено небесно тяло. Луната е сложена там от други същества,
за да контролира вашето поведение. Без Луна настъпва огромно спокойствие за хората.
Големите бури изчезват - остават само малките. Без Луна има мир между хората.
Старейшините казват, че една стара раса е поставила Луната до Земята.
Старейшините казват, че лунните сили работят като времева машина, чрез която се
контролира времето. Луната също контролира поведението на хората на планетата във
вашата времева линия."
В допълнителната комуникация след това съществото предоставило още данни
относно Луната. Според него: „Изминаването на времето и нашето осъзнаване за време
се контролира директно от Луната. Тя въздейства на тялото, ума и духа на всеки жив
организъм на тази планета."
Точно затова техните старейшини унищожили Луната си. Те искали да се избавят от
нейното влияние. Те получили съвет да го направят от същества, живеещи във вътрешната
част на планетата им. Когато Луната била унищожена, станали ясно видими пет
значителни промени.
На първо място, най-забележителната промяна била в настроението и темперамента на
съществата, които живеели там. Без Луната те станали по-спокойни и омиротворени.
Тревогите и емоционалните страхове намалели значително сред населението и дори при
животните. Това засегнало всички живи създания. На второ място, наблюдавали се
климатични промени. Океаните станали много по-спокойни. Големите гръмотевични бури
и светкавици станали рядкост. Климатът станал балансиран над цялата планета.
Драстичните студове и горещини останали в миналото. Трето - хората развили подобрен
спектър на виждане на цветовете. Те можели да видят и да направят разлика между нови
цветове по начин невъзможен преди. На четвърто място огромна част от населението
осъзнало своите телепатични комуникационни способности, особено между родители,
деца и роднини. Децата, родени след унищожаването на Луната, можели да комуникират
със същества от вътрешността на планетата без нуждата от специално обучение,
напътствия от старейшини или инструменти. И на пето място, появили се промени в
тяхната респираторна система. Тяхната кръвна и дихателна химия се променили. Родените
след „падането" на Луната можели да задържат дъха си под водата с часове.
Тази екстравагантна публикация, описваща негативното влияние на сателита върху
земните цивилизации, далеч не е единственият източник загатващ за нейната деструктивна
роля отвъд очевадното й влияние върху емоционалните и психологическите състояния при
човека. Макар и езотерично и философски завоалирано, Успенски я сравнява с „паразитна
мисъл-форма", а Гурджиев и други езотерични източници буквално казват, че ние сме
„храна за Луната", а безмозъчното механично поведение на земляните също се дължи на
нейната функция! Всъщност изводите, до които достига Гурджиев (който дословно е
цитиран от Успенски в една негова книга) по отношение на Луната, са просто поразителни
и биха ви докарали тежка форма на депресия, ако седнете да ги четете в подробности. Още
по-поразителното е че всичко е прекарано през някаква псевдоезотерична призма, която
обяснява как зловредните влияния, които Луната причинява на целия земен живот, са „напълно естествен процес", както и самата поява на Луната и нейният произход. Дали
тази теза е някакъв опит за умишлена дезинформация или просто отразява системата на
вярвания на автора, е въпрос на друг разговор. По-важното в случая се явяват конкретните
влияния, които Луната оказва върху Земята, до които авторът достига на базата на много
наблюдения и практика. Според него Луната оказва влияние върху всичко, което се случва
на Земята. „Тя е главната пряка мотивираща сила свързана с органичния живот на
планетата ни. Всички движения, действия и прояви на хора, животни и растения
зависят от Луната и се контролират от нея. Чувствителният органичен живот, който
покрива Земя