"Осъзнаването на вътрешното тяло е съзнание, което си спомня за произхода и се връща към източника." Екхарт Толe
"Щастието не е нито извън нас, нито вътре в нас. То е в Бога, едновременно извън нас и вътре в нас. "- Блейз Паскал
"Когато човек придобие интуиция на колективното несъзнавано(безсъзнание), ако има някаква творческа сила в индивида, се формира определена фигура, разбира се материята/веществото идва в фрагментирана форма. "- Карл Юнг
"Всичко се появява и се връща към фундаментална област на информация, която свързва всички нас." Насим Харамейн
"Торусът е фундаментален енергиен модел, който приканва нашето изравняване на всяко ниво на нашето съществуване, за да оцелеем и да процъфтяваме". -Фостър Гембъл
"Мъдростта, която откриваме, е мъдрост без начало, нещо естествено мъдро, мъдростта на космическото огледало. Това е самосъществуващата мъдрост и сила на космическото огледало, отразени както в нас, така и в света на нашето възприятие. Това е откриването на магията."
-Chogyam Trüngpa
"Няма излишни парчета във вселената. Всеки е тук, защото той или тя имат място за запълване, и всяко парче трябва да се побере в големия пъзел". - Дийпак Чопра
"Няма излишни парчета във вселената. Всеки е тук, защото той или тя имат място за запълване, и всяко парче трябва да се побере в големия пъзел". - Дийпак Чопра
"Няма излишни парчета във вселената. Всеки/всичко е тук, защото има място за запълване, и всяко парче трябва да се побере в големия пъзел". - Дийпак Чопра
"Всички са лунатици, но този, който може да анализира собствените си заблуди, се нарича философ". ~ Амброуз Биерс
Това най – често води до проекция. Тя е най-трудна за осъзнаване и отработване. При нея проектираме собствените си чувства върху другите. Тя се извършва не от съзнателния субект, а от несъзнаваното.При достатъчно високо ниво на самосъзнание и самокритичност част от тези аспекти биха могли да бъдат осъзнати и отработени. За работа върху собствената сянка е нужна голяма доза кураж, защото същността на осъзнаването и е да се признаят за действително съществуващи тъмните страни на личността. Този процес винаги е съпроводен със сериозна съпротива на съзнателно ниво и би могъл да се осъществи пълноценно едва тогава, когато личността е готова за това. Да се приеме сянката означава да се спре нейната компулсивна схватка. Символите на сянката на сянката включват змията (като тази в Райската градина), дракони, чудовища и демони. Тя често пази входа към езеро с вода, което е колективното несъзнавано.
"Идеята, че науката и духовността по някакъв начин са взаимно изключващи се, води до лоша услуга и за двете." ~ Carl Sagan
" Благословени са тези, които са преследвани за правдата."
Не се задоволявайте с историите, как са минали нещата с другите. Разгънете своя собствен мит.
Don't be satisfied with stories, how things have gone with others . Unfold your own myth.
Не позволявайте на посредствени да ви казват как да живеете
Dont let the tame ones tell you how to live
„За да се изправи човек срещу сянката си е нужно да му покажеш неговата собствена светлина. Веднъж щом някой е опитал по няколко пъти какво е да стоиш и да съдиш между противоположностите, той разбира какво е аз-а. Всеки, който възприема едновременно сянката и светлината си, вижда себе си от две страни и така постига средата.”
"Good and Evil in Analytical Psychology" (1959). In CW 10. Civilization in Transition. P.872
„Човек, който не е съзнателен за себе си действа по сляп, инстинктивен начин и в допълнение към това е мамен от всички илюзии, които изникват, когато той вижда всичко, за което е неосъзнат в себе си, идващо да се срещне с него отвън, като проекции върху съседа му (обкръжението му).”
"The Philosophical Tree" (1945). In CW 13: Alchemical Studies. P.335
В аналитичната психология на Карл Юнг, сянката е несъзнавания за АЗ-а материал, който Юнг твърди, че може да се засече в сънищата. Сянката е "тъмната" част от личността, която обикновено се проектира върху обект от външния свят. Чрез интеграцията на сянката в съзнателния живот настъпва процесът на индивидуация и достигане на по-цялостна личност.
„Доброто не става по-добро чрез неговото преувеличаване, а става по-лошо и малкото зло става голямо, ако е пренебрегвано и подтискано. Сянката е част от човешката природа и само през нощта няма сенки.”
"A Psychological Approach to the Dogma of the Trinity" (1942) In CW 11: Psychology and Religion: West and East. P.286
„В действителността, приемането на сянката на човешката природа е на границата на невъзможното. Помислете за момент какво означава да се даде правото на съществуване на неразумното, безсмисленото и злото! Засега само съвременният* човек настоява на това. Той иска да живее със всяка част от себе си – за да знае какво е. Затова той оставя историята настрана. Той иска да скъса с традицията, така че да може да експериментира със своя живот и да реши каква стойност и значение имат нещата в същността си, отвъд традиционните предположения.”
"Psychotherapist or the Clergy" (1932). In CW 11: Psychology and Religion: West and East. P.528
Трябва да се търси истината, а не причината за нещата, а истината се намира чрез смирение.
Онзи, който с желание приема всичко случващо се, успява да направи така, че да се случва онова, което желае. Всемогъществото на човека, постигано чрез примирение. До такова примирение се стига само чрез благоразположението, вярата и милосърдието.
Също както бог е вложил наслаждение в акта за продължаването на рода и в отхранването, за да правим с охота онова, което по задължение не бихме сторили, така е вложил и суетна наслада във всеки труд в областта на изкуството и на науката, за да довеждаме начинанията си до успешен край. Но както плътското удоволствие, или сластолюбието, е станало причина за смъртта на мнозина, така погубва и онази духовна наслада,когато се храни от високомерието на духа.
Чрез смирение се постига мъдростта на простосмъртните люде и тя се състои в това да умееш да живееш в мир, в съгласие със самия себе си и със света, тоест да живееш потопен в онзи божествен духовен мир, основаващ се на истината, а не на разума.
„Индивидуалното его може да се възприеме като командира на малка армия в борба с околната среда, не рядко на два фронта, отпред той се бори за съществуване, отзад, се бори срещу собствената си инстинктивна бунтовническа природа. Дори за тези от нас, които не са песимисти нашето съществуване се усеща повече като борба, отколкото като нещо друго. Състоянието на мир липсва, и когато човек го постигне със себе си светът, в действителност, е забележително събитие.”
"Analytical Psychology and Weltanschauung" (1928) In CW 8: The Structure and Dynamics of the Psyche. P.693
„Мъжествеността на жената и женствеността на мъжа са минимални и е жалко, че пълната стойност на техните личности трябва да бъде замърсявана от нещо с толкова малка стойност. От друга страна, сянката принадлежи на целостността на личността, силният мъж би трябвало някъде да е слаб, умният мъж трябва да е глупав някъде, в противен случай е твърде хубаво, за да е истина и отива към поза и блъф. Не е ли стара истина, че жената обича слабостта на силният мъж повече от неговата сила, и глупостта на умният мъж повече от неговата мъдрост?”
Die Anima als Schicksalsproblem des Mannes (1963) Foreward by C.G. Jung. In CW 18 261
„Ако си представите някой, който е достатъчно смел да оттегли всичките си проекции, тогава имате индивид, който осъзнава доста дебела сянка. Такъв човек се натоварва с нови проблеми и конфликти. Той става сериозен проблем за себе си и сега не може да каже, че те правят това или онова, те грешат, срещу тях трябва да се борим. Той живее в „Къщата на Прибиране /събиране/”. Такъв човек знае, че каквото и да е грешно в света, то е в него и ако той само се научи да се справя със своята собствена сянка, той е направил нещо за реално света. Той е успял да поеме отговорност поне за мъничка част от гигантските, нерешени социални проблеми в наши дни.”
"Psychology and Religion" (1938). In CW 11: Psychology and Religion: West and East. P.140
„За съжаление не може да има съмнение, че човек, като цяло е по-малко добър, отколкото си се представя или иска да бъде. Всеки има сянка и колкото по-малко тя е въплътена в съзнателният живот на индивида, толкова по-тъмна и плътна е. Ако комплекса за малоценност е съзнателен, човек има шанс да го коригира. Освен това, тя е в непрекъснат контакт със други интереси, така че се променя непрекъснато. Но ако тя е подтискана и изолирана от съзнанието, никога не се неутрализира.”
"Psychology and Religion" (1938). In CW 11: Psychology and Religion: West and East. P.131
Ужасно робство е робството на суетата ~ Мигел де УНАМУНО
„Самоубиецът иска да се освободи от себе си, а не от живота си; от душата и от съзнанието си, а не от жалкото си тленно тяло.“
Ужасно робство е робството на суетата ~ Мигел де УНАМУНО
„Самоубиецът иска да се освободи от себе си, а не от живота си; от душата и от съзнанието си, а не от жалкото си тленно тяло.“
Мигел де Унамуно (1864 ~ 1936) е известен испански философ и писател.Той е мислител, който застава на страната на философията на живота и отстоява проблема за смисъла на нашето съществуване като централен за философията. Мисълта му често е фрагментарна, тонът – емоционален. Основната му идеяе, че човекът е раздвоен междусмъртта и безсмъртието, между вярата и разума. В „Дневника“, съставен от пет тетрадки с различен обем и брой страници, Мигел де Унамуно, отдаден на най-спонтанно откровение и без изобщо да търси или очаква чужда оценка, излива чувствата, колебанията и съмненията си, надеждите и страховете си, породени от дълбоката духовна криза, която през последните години на 19 век променя посоката на живота му и на разбирането муза света.
Онзи, който с желание приема всичко случващо се, успява да направи така, че да се случва онова, което желае. Всемогъществото на човека, постигано чрез примирение. До такова примирение се стига само чрез благоразположението, вярата и милосърдието.
Също както бог е вложил наслаждение в акта за продължаването на рода и в отхранването, за да правим с охота онова, което по задължение не бихме сторили, така е вложил и суетна наслада във всеки труд в областта на изкуството и на науката, за да довеждаме начинанията си до успешен край. Но както плътското удоволствие, или сластолюбието, е станало причина за смъртта на мнозина, така погубва и онази духовна наслада,когато се храни от високомерието на духа.
Чрез смирение се постига мъдростта на простосмъртните люде и тя се състои в това да умееш да живееш в мир, в съгласие със самия себе си и със света, тоест да живееш потопен в онзи божествен духовен мир, основаващ се на истината, а не на разума.
Комедията на живота. Упорстваме да потънем в съня и да играем ролята си, без да виждаме реалността. Стига се дотам, че играем и когато сме сами, продължаваме с театъра дори в уединението и се превръщаме в актьори за самите себе си, искайки да се преструваме пред Теб, който четеш в душите и сърцата ни. Дори пред самите себе си не сме искрени и неподправени! До такава степен сме ослепели и скрити за собствените си очи.
Тъй като смъртта е естественият завършек на живота, естественият път на живота е той да води към смъртта и естествената му светлина е светлината на смъртта. Да се подготвиш за смъртта, означава да живееш просто и естествено.
Да живееш, да живееш истински, да живееш спонтанно, без лицемерие, без задна мисъл и скрити намерения; да живееш, за да умреш и за да продължиш да живееш; ето това се постига със свята простота, която дава бог на онзи, който се смирява. Философите са на серии и докато един изчезва, друг се появява, разрушавайки онова, което предишният е съградил. И така те се следват самотни.
Често пъти съм се замислял над сериозния характер на светските разговори; над това, че всъщност те са не толкова диалог, колкото редуващи се монолози. Събеседниците остават чужди един на друг, всеки следва само своя ред на мисли. Никой не слуша с благоразположено внимание другия, всеки е нетърпелив да изкаже своето,което смята винаги за по-важно от чуждото. Почти никога не се стига до смесване на чувствата, до единство на намеренията, до духовно общение в разговора. Заслужава сериозно да се замислим и върху това, че светските разговори са много чести прекъсвания. Това е симптом на тежко заболяване.
Никога не опровергавай чуждото мнение, защото това означава да искаш да се покажеш по-силен от ближния си и да искаш до го подчиниш. Изложи искрено и простичко какво чувстваш и остави истината сама да въздейства върхуума на твоя брат; тя да го спечели, а не ти да го подчиниш. Истината, която изричаш, не е твоя, тя стои над теб и сама по себе си е достатъчна.
Мизерията е злощастие толкова голямо, колкото и богатството.
Най-често не се замисляме защо човек живее, бягайки от самия себе си. Къде ще отиде той, без да се срещне? Бяга и бяга отчаян и все се опитва да не се самоусеща. Хвърля се в света и в съня на измамата, за да се освободи от себе си и без се самоосъзнава, да сънува живота си. Колко ли от самоубийците са посегнали на живота си, за да се освободят от себе си, а не поради непосилно тежкия си живот. Самоубиецът иска да се освободи от себе си, а не от живота си; от душата и от съзнанието си, а не от жалкото си тленно тяло. Има и много морални самоубийци, които се мъчат да удавят душата си в шумотевицата и в разюздаността,като онези нещастници, които пият и се напиват, за да притъпят ума си и да подпухнат. Нещастни души,които живеят, бягайки от себе си! Къде ще намерят покой?
Вероятно на жените дължим съхранението на вярата, те поддържат със своето мълчание традицията на състраданието. Човечеството, въздигащо се до бога, се символизира от Мария, която се извисява до бога, благодарение на своята милост; Христос е Бог, който слиза при човеците, слиза при Мария.
Вероятно на жените дължим съхранението на вярата, те поддържат със своето мълчание традицията на състраданието. Човечеството, въздигащо се до бога, се символизира от Мария, която се извисява до бога, благодарение на своята милост; Христос е Бог, който слиза при човеците, слиза при Мария.
Пред една жена, пред една покаяла се грешница, пред Магдалена се явява най-напред разпнатият Христос. Тя е първото човешко същество, пред което той се явява и я назовава с името й – Мария. Жени, дошли от Галилея, за да му служат, го следват до Голгота, докато мъжете, неговите ученици са побягнали. След възкресението му святите жени известяват на апостолите за неговото възнесение.
Велико тайнство е любовта! Не връзка, основана на корист или на облага; а любовта – чистото наслаждение от това да сте заедно, да сте близки, да се чувствате братя, да се усещате един друг.
Някои хора живеят в дадено време повече от други; един преживява за четири години повече,
отколкото друг за двайсет години, живот различен, разновиден. Така според интензивността може
да се изживее цяла една вечност в ограничено време, защото всяко понятие е безкрайно. Но
следвайки същата метафора на мисълта, то е безкрайност от нищожности, то е безкрайност,
съставено от безброй частици нищо, съдържа безкрайност от нули. Суета на суетите! Не в
променливостта и в многообразието, а в неизменчивостта на вярата и на милостта е вечността на
живота.
И какво е да се събудиш през нощта, задавайки си въпроса жив ли съм? Дали вече не съм умрял? И дали оттук нататък моето съществувание няма да се сведе до това да бъда завинаги така, както съм сега тук и в това състояние – легнал, насаме със себе си и с мислите си, да остана така завинаги, завинаги, винаги... Не е ли това самият ад? Защото вземете някой човек, в който и да е момент от неговия живот– бил той и най-щастливият– и му кажете, накарайте го да повярва, че този момент ще бъде вечен, че ще продължи безкрайно, ще трае вечно, и щом чуе думите ви, той тутакси ще съзре в него ада.
Няма ли да е по-ужасно от нищото една вечност от самота, насаме съссобственото ти нищо? Ако си мислил само за себе си, ако си търсил само себе си и си се смятал за център на вселената, със себе си и само със себе си ще останеш вечно, с твоя вътрешен свят, останал външния изтритза сетивата ти, и така скоро ще се проникнеш целият и ще се изпълниш със собственото си нищо и собственото ти нищо ще остане твоя вечна спътница.
Човек, който се забавлява от идеята да извърши лошо действие, скоро стига дотам, че тази идея придобива плът в душата му, разпространява се в нея като загниващ тумор, постепенно разяжда и унищожава онова,което му се противопоставя, а ако е идея фикс, подкрепяна от други такива, стига до действието след като си е изградила цяла система, придавайки на всички останали идеи своя нюанс, заразявайки ги с отровата си и групирайки ги плътно около себе си.
Ужасна болест е интелектуализмът, толкова по-ужасна, колкото по-спокойно се живее с нея, без да я познаваш; толкова страшна,колкото лудостта или идиотизмът, за които се казва, че нито лудият, нито идиотът страдат, понеже не познават болката си и дори могат да живеят доволни.
Ужасно робство е да живееш роб на представата, която другите са си изградили за теб. Ужасно робство е робството на суетата. Трябва да живеем в своята реалност, а не в привидността, която са си съставили другите за нас; в нашия собствен дух, а не в чуждата преценка.
Чрез поведението си, чрез действията, чрез делата и думите си постепенно тъчем своето бедно подобие, което накрая ни поробва. Вместо да бъдем съдници пред бога на нашите действия и думи, вместо да ги изправяме пред съдилището на собствената си съвест,където обитава нашият господ, ние се интересуваме само от ефекта,който те предизвиква ту нашите ближни. Когато ни хвалят и аплодират, ние още повече държим на тях и ги повтаряме, отричайки се от онези – другите действия и думи,които казват, били продиктувани от бедност на душата или от скудоумие.
И така, водени от чуждата преценка, пресявани през чуждото сито, постепенно тъчем нишката на нашите дела, които, натрупвайки се и конкретизирайки се, оформят нашия характерен облик пред света, изграждат образа, който потиска и задушава онова, което е истински наше, присъщо и вродено наше, което би трябвало спонтанно и естествено да избликва от душата ни.
И какво е да се събудиш през нощта, задавайки си въпроса жив ли съм? Дали вече не съм умрял? И дали оттук нататък моето съществувание няма да се сведе до това да бъда завинаги така, както съм сега тук и в това състояние – легнал, насаме със себе си и с мислите си, да остана така завинаги, завинаги, винаги... Не е ли това самият ад? Защото вземете някой човек, в който и да е момент от неговия живот– бил той и най-щастливият– и му кажете, накарайте го да повярва, че този момент ще бъде вечен, че ще продължи безкрайно, ще трае вечно, и щом чуе думите ви, той тутакси ще съзре в него ада.
Няма ли да е по-ужасно от нищото една вечност от самота, насаме съссобственото ти нищо? Ако си мислил само за себе си, ако си търсил само себе си и си се смятал за център на вселената, със себе си и само със себе си ще останеш вечно, с твоя вътрешен свят, останал външния изтритза сетивата ти, и така скоро ще се проникнеш целият и ще се изпълниш със собственото си нищо и собственото ти нищо ще остане твоя вечна спътница.
Човек, който се забавлява от идеята да извърши лошо действие, скоро стига дотам, че тази идея придобива плът в душата му, разпространява се в нея като загниващ тумор, постепенно разяжда и унищожава онова,което му се противопоставя, а ако е идея фикс, подкрепяна от други такива, стига до действието след като си е изградила цяла система, придавайки на всички останали идеи своя нюанс, заразявайки ги с отровата си и групирайки ги плътно около себе си.
Ужасна болест е интелектуализмът, толкова по-ужасна, колкото по-спокойно се живее с нея, без да я познаваш; толкова страшна,колкото лудостта или идиотизмът, за които се казва, че нито лудият, нито идиотът страдат, понеже не познават болката си и дори могат да живеят доволни.
Ужасно робство е да живееш роб на представата, която другите са си изградили за теб. Ужасно робство е робството на суетата. Трябва да живеем в своята реалност, а не в привидността, която са си съставили другите за нас; в нашия собствен дух, а не в чуждата преценка.
Чрез поведението си, чрез действията, чрез делата и думите си постепенно тъчем своето бедно подобие, което накрая ни поробва. Вместо да бъдем съдници пред бога на нашите действия и думи, вместо да ги изправяме пред съдилището на собствената си съвест,където обитава нашият господ, ние се интересуваме само от ефекта,който те предизвиква ту нашите ближни. Когато ни хвалят и аплодират, ние още повече държим на тях и ги повтаряме, отричайки се от онези – другите действия и думи,които казват, били продиктувани от бедност на душата или от скудоумие.
И така, водени от чуждата преценка, пресявани през чуждото сито, постепенно тъчем нишката на нашите дела, които, натрупвайки се и конкретизирайки се, оформят нашия характерен облик пред света, изграждат образа, който потиска и задушава онова, което е истински наше, присъщо и вродено наше, което би трябвало спонтанно и естествено да избликва от душата ни.
