Последователи

сряда, 29 юли 2015 г.

Глава 1: Договорът на сатаната - 1-ва част

Глава първа


ДОГОВОРЪТ
НА
САТАНАТА


(1-ва част от 5)







ДЕМОКРАТЪТ каза:
- Съвременната демокрация води своето начало от едно велико философско произведение: „Общественият договор” на Жан-Жак Русо.

АНТИДЕМОКРАТЪТ каза:
- Основното произведение на Русо, на което се позовава до ден-днешен всеки начинаещ политолог, възхваляващ „демокрацията”, се на­рича „За обществения договор”. Пълното му заглавие е „Du Contrat social ou Principes du droit politique” („За обществения договор или Принципи на политическото право”). То е част от недовършената книга на Русо „Политически институции”. Публикувано е през 1762 г., 27 го­дини преди масовите кланета, известни под името „Велика френска ре­волюция”.
Повечето днешни политолози, така или иначе, смятат, че в това произведение са заложени основите на съвременното „демократично” разбиране за общественото устройство. Независимо дали са го чели или не. Просто е създадено такова клише в мисленето.

Но има и друго схващане: че „Общественият договор”, както по-често се цитира заглавието, полага основите на съвременния тотали­таризъм в 4-те му познати форми – комунизъм, фашизъм, национал-со­циализъм, глобализъм.

Ето защо ще отделим известно внимание на въпросното книжле. Най-малкото понеже, основавайки се на написаното в него, де­мократичните (тогава под названието „републикански”) палачи в пе­риода 1789 – 1794 гг. избиват повече от 5 милиона души.

Комунистическите палачи след 1917 г. до 1989 г., които между другото, идват на власт в името на принципите на демокрацията – „сво­бода, равенство, братство”, и после на свой ред имаха претенции да управляват „демократично” (дори нарекоха своята политическа систе­ма „народна демокрация”), също избиха десетки милиони хора.
А милионите жертви на масовите убийства между 1789-та и 1917-та, известни като „демократични революции”, нацвъкани в исто­рията на цяла Европа, които никой не е броил?
Паметта на толкова хора заслужава да се взрем по-внимателно в теорията, която ги е изпратила на смърт.






Резултатът от писанията на Русо

Ще си позволим съвсем накратко да разгледаме основните идеи в някои глави на този наръчник по демократична диктатура.
Подробното му четене не е интересно, нито увлекателно. Въпросното произведение на Русо е безкрайно отегчително и досадно с изобилните си повторения, с неумението на автора да намери адекватна терминология, с честите му собствени признания, че не може „засега” да обясни точно нещата, които се е захванал да обяснява, с призивите към читателя да прояви „търпение” и пр.
Ето защо ще се опитаме да бъдем съвсем кратки в този прину­ден обзор на главното съчинение на основателя на съвременния де­мократично-глобален тоталитаризъм.

Още в увода на „Обществения договор” Русо си поставя цел колкото невъзможна, толкова и наивна.

Първото изречение гласи: „Искам да проуча дали в обществе­ния ред може да съществува законно и сигурно правило за управление, като вземем хората такива, каквито са, и законите такива, какви­то могат да бъдат”.
За да спазваме, доколкото е възможно, по отношение на въпросния вдъхновител на демократичните касапници добрия тон, ще акцентираме не толкова върху наивността (някой с вкус към резките изказвания би използвал израза „глупостта”), колкото върху не­възможността на така декларираното му намерение.

Значи: „хората такива, каквито са...”

Между другото, онези изследователи, които смятат, че в „Обществения договор” Русо де факто призовава не толкова към „сво­бода” и „демокрация”, колкото към установяване на тотална диктатура в обществото, съвсем не са малко. Ето например какво пише Бенжамен Констан още в началото на ХІХ-ти век:

„Русо послужи за морално оправдание на деспотизма. (...) Този възвишен гений се оказа източник на злокобни оправдания за не един тиранин”.

Ето защо онзи, който се изненадва от категоричното ни отрица­телно отношение към злокобния „възвишен ге­ний”, нека не изпитва неудобство. Както виждаме, подобно отношение не е от вчера.
Диктаторският стил на мислене на „възвишения гений” с 5-те захвърлени деца проличава още от началото на „Обществения договор” в униформения начин, по който възприема човешката личност.
“Хората такива, каквито са...”
А какви са хората?
Хората са различни.
Един бял, друг черен, трети жълт. Един смел, друг страхлив, трети предпазлив. Един грижовен баща, друг само храни и не се инте­ресува от възпитанието на децата си, трети ги захвърля в приют незави­симо от количеството им.
Ами такива са хората – различни. Ето защо да заявиш, че разглеждаш хората „такива, каквито са”, е проява на най-обикновено плиткоумие в по-добрия случай, или на диктаторска нагласа на ума – в по-тежкия.

Но очевидно става дума за по-тежкия случай.





Една от грижите на революционните касапи във Франция е да издадат наръчника, по който устройват масовите убийства
На снимката: издание на "Общественият договор" от 1792 г.

Натикването на хората в калъпи, шаблони, клишета и уни­форми е първият признак на деспотична, тиранична, диктаторска и гло­балистично-тоталитарна нагласа. Така е при Томас Мор, Томазо Кампа­нела, Карл Маркс, Улянов-Ленин, Бронщайн-Троцки, Хитлер – най-по­пулярните херолди и реализатори на тоталитаризма в човешката исто­рия.
Така е и при Русо, който достойно се включва в тяхната редица.
Втората част от уводното изречение на „Обществения договор” е натоварена с повече претенция, но е не по-малко ограничена като на­чин на разсъждение – „законите такива, каквито могат да бъдат”.
А какви могат да бъдат законите?
Всякакви могат да бъдат.
Може да има смъртно наказание. Може и да няма. Пушенето забранено. Пушенето позволено. Ако на главатаря на племето му се счупи зъб – ще го умъртвим, за да не може този негов дефект да съсипе природата и да докара примерно цунами. Ако на главатаря на племето му се счупи зъб – няма да го умъртвяваме, защото този негов дефект не може да съсипе природата и да докара примерно цунами. Ще затваряме хората в концлагери. Няма да затваряме хората в концлагери. Ще позво­ляваме на християните във Великобритания да носят кръстчета. Няма да позволяваме на християните във Великобритания да носят кръстче­та.
Свят шарен – закони разни.
Впрочем, понеже стана дума за концлагери: всичко, извършено от нацистите по времето на Хитлер, е абсолютно регламентирано по класическите най-демократични процедури – минало през законода­телна инициатива, през парламента, през гласувания със съответното мнозинство, и е облечено в безукорна законова форма.
Законите „могат да бъдат” всякакви.
Хилядите варианти не може да се обхванат и от най-про­дуктивния претенциозен драскач – това не е като да правиш деца и после да ги захвърляш на произвола на съдбата.
Така още в началото на „Обществения договор” неговият автор ни демонстрира по-скоро една безпочвена претенция за предизвикване на впечатление, както и стремително желание за униформиране на обществото и отделната личност, отколкото задълбочена философска мисъл.
По-нататък Русо заявява нещо, категорично разобличаващо скритата му цел.
Тя не след дълго ще стане съвсем открита цел на палачите и масовите убийци, които ще се появят след него и ще приложат тотали­тарните му идеи на практика сред планини от трупове и реки от кръв. (Тези кошмарни планини и реки днес във Франция се празнуват всяка година на 14 юли).
Ето какво пише той:
„Роден съм гражданин на свободна държава”.
Русо е роден в Швейцария, в средно заможно еврейско се­мейство на часовникар.
Страната е република.
Но щом така категорично я възхвалява като „свободна държава”, той пряко или индиректно подстрекава към налагане на ней­ния обществен строй в други държави – нали презумпцията е, че щом една република е „свободна държава”, държавите с друг обществен строй не са „свободни държави”.
И понеже „Общественият договор” е написан във Франция, подстрекателството придобива съвсем целенасочен адрес.
Кървавият резултат изригва през 1789-та.
Не по-малко нагло и безочливо е твърдението в края на увода:
„Щастлив съм, че колкото повече размишлявам за различните управления, толкова повече причини откривам, за да харесвам управлението на моята страна!”
Тоест, човекът мрази всички управления, които не са като „управлението на неговата страна”.
Впрочем, тогава държавите в почти цяла Европа са монархии. Така нетърпимостта на Русо към друг, различен от неговия, начин на мислене си проличава още в увода на най-откровеното му произведе­ние.
Впрочем, нетърпимостта, омразата и нетолерантността на де­мократите към всички, които не споделят мнението им, е тяхна отличи­телна черта.


Книга І
Глава І – „Предмет на книга първа” започва с изречение, което от много и безкритично повтаряне се е превърнало в поредния любим на демократите безсмислен шаблон: „Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови”.
Както се вижда, подобно високопарно твърдение дори не се нуждае от кой знае какво опровержение.
Човек се бил раждал свободен...
Кой на този свят е видял бебе, което да се изтърси от утробата на майка си и да хукне свободно и на воля по белия свят?
Напротив: няма, никога не е имало и не може да има на този свят човек, който да се е родил свободен.
Той винаги се ражда като безпомощен роб – защото веднага по­пада в зависимост от родителите, от обичаите на племето, обществото, държавата, в които се е родил. Без грижите на околните, тоест ако се „освободи” от тези грижи, тутакси ще загине.
Къде е тази негова свобода?                                                                                                                                                                     
„Оковите”, които посочва Русо, действително съществуват – но те се появяват със самия факт на раждането му и го съпровождат до са­мата му смърт. И онова, което високопарно се нарича „свобода”, представлява само тяхно леко разхлабване – например да зависиш от ограничаващите свобода­та ти закони не на чужд народ и на чужда власт, а на собствения ти народ и собствената ти власт, без значение под каква форма ще те управляват: мо­нархия, диктатура, демокрация като прикрита диктатура и пр. Прочутата фраза: „Който не храни собствена армия, ще храни чужда” най-добре по­сочва както неизбежната за­дължителност на „оковите”, така и фалшът на „свободата”.
Глава първа на „Обществен договор» съдържа открит призив към бунт и революция – тоест към грабежи, безредици, масови убийства и разрушаване на обществото:

„Докато един народ е принуден да се подчинява и се подчи­нява, той постъпва добре; веднага, щом може да свали хомота и го свали, постъпва още по-добре. Щом си върне свободата по силата на същото право, което му я е отнело (явно правото на физическата сила – б. а.), значи има основание да си я възстанови или пък други­те не са имали основание да му я отнемат. Но общественият ред е свещено право, основа на всички останали”.

Горният кратък абзац е образец за хаоса, противоречивостта и сума­тохата в мисленето на „източника за злокобни оправдания на не един тира­нин”.
Значи, докато народът се подчинява – постъпва добре.
Щом обаче се разбунтува – пак постъпва добре.

Е, в края на краищата: кога постъпва добре?


Не може и в двата случая, нали?






В най-добрия случай (най-добър за избистряне на мисълта, но не и за последиците от подобно „избистряне”) може да се сметне, че според Русо народът трябва да дебне кога управляващите ще се окажат достатъчно слаби, за да бъдат свалени от власт. Впрочем, тази му идея е напълно реали­зирана във френския преврат от юли 1789-та и в руския от октомври 1917-та – в момента, когато управляващите се подлъгват по идеите на демокрацията и проявяват великодушие или обикновена непредпазливост (наричана днес „толерантност”) към враговете си, биват избити (заклани, гилотинирани, разстреляни, застреляни, набу­чени върху щикове) от предварително готови­те, организирани, добре финансирани чрез лихварско-банкерските къщи, и въоръжени до зъби демократи-републиканци.

Интересно само как призивите му за разрушаване и бунтове се съче­тават с буквално следващото изречение:


„Общественият ред е свещено право, основа на всички остана­ли».


Очевидно става дума за онзи обществен ред, който харесва на Русо.
Ако не му харесва – общественият ред е „хомот”, който, щом бъде отхвърлен, е „още по-добре”.
Или пък имаме налице просто объркване на мисълта, пренато­варена от напрежение как да обоснове разрушаването на едно общество.


Книга І
Глава ІІ – „За първите общества”, със своето начало ни дава доня­къде ключа към отговора на въпроса за морално-етичната недоста­тъчност, която наблюдаваме у Русо:

„Децата остават свързани с бащата само, докато имат нужда от него, за да оцелеят. Щом тази нужда престане да действа, при­родната връзка се разпада”.

Ето значи защо най-великият демократ на всички времена и на­роди зарязва петте си деца в приют.
Ами, да – защо да се грижи за тях, щом рано или късно те на свой ред ще го зарежат, понеже вече няма да „имат нужда от него, за да оце­леят” ?
И по-нататък:

„Децата, освободени от послушанието, което са дължали на ба­щата, самият той, освободен от грижите, които е дължал на децата, стават еднакво независими”.

Туйто. Нашият велик мислител явно е предпочел да стане „независ­им” колкото се може по-рано. Защо пък не, след като така или ина­че все ня­кога ще се освободи от „грижите, които е дължал на децата”? Пък и те на свой ред ще се освободят от”“послушанието, което са дължали на бащата”. Ах, малките злобни неблагодарници, я да ги изритаме навреме в приюта, та да видят колко е хубаво да бъдеш „независим”!

И веднага следва обяснението и оправданието за едно такова пове­дение:

„Тази обща свобода е последица от природата на човека. Не­гов пръв закон е да се грижи за своето самосъхранение. Първите му грижи са грижите, които дължи на себе си... Семейството е първият образец на политическото общество – лидерът е бащата, народът – децата. И понеже всички се раждат равни и свободни, те се отказват от свобода­та си само, когато имат полза от това”.

Нещата се изясняват. Един абзац, който може да претендира за титлата „най-брутално провъзгласена апология на егоизма”. Понеже велик­ият демократ не е имал полза да се откаже от свободата си, като се погрижи за децата, създадени от него, побързва да ги захвърли едно по едно на произвола на съдбата. Пък ние мислехме, че е бил материално затруднен да се грижи за тях; или е допуснал това морално престъпле­ние поради развихрените емоции на младостта.





В "Общественият договор" Русо провъзгласява философията на егоизма,
която ще се превърне в офицалната идеология на "демократичното общество"
О, не! Отказът от собствените деца е идеологически обоснован. Той е закономерен.

Оттук може да се направи пряка аналогия с прословутото произведение на Фридрих Енгелс „Произход на семейството, частната собственост и държавата”, където се набелязват пътищата за унищоже­нието и на семейството, и на частната собственост, и на държавата. При комунизма Маркс и Енгелс се изучаваха задължително в училищата и висшите учебни заведения. Ленин основа своите конвейери на смъртта върху тяхното учение, като винаги сочеше за образец на действията си френските касапи от 1789-та година– практическите основоположници на съвременната френска, тоест и на цялата западна „демокрация”. Но, както виждаме, Енгелс в своята атака срещу християнското семейство има пряк предшественик в лицето на теоретичния основоположник на същата тази „демокрация” Жан-Жак Русо.
Нека да запомним този важен извод, колкото и странен да ни се вижда на пръв поглед: в атаката си срещу основата на обществото – се­мейството, единият от основоположниците на диктатурата на кому­низма – Фридрих Енгелс, е предшестван от основоположника на де­мокрацията Жан-Жак Русо и просто следва неговия път.

Животинският егоизъм, който в съвременното демократично общество измества християнското милосърдие и съпричастност към ближния, е в основата на теорията на Русо за „обществения договор”:

„Негов пръв закон е да се грижи за своето самосъхранение. Първите му грижи са грижите, които дължи на себе си...”.

В обществото, към което се стреми той, няма Бог, няма мило­сърдие, няма състрадание и любов към ближния – има само хищно ого­лени зъби, за да се осигури физическото оцеляване.

И това не са само теоретични умопостроения на един объркан в морално-нравствените си критерии лакей (Русо е изпълнявал и тази длъжност – всъщност, колко щеше да спечели човечеството, ако си беше останал такъв!), на потопено в умствен и словесен хаос амби­циозно парвеню от средата на „просветения”, „илюминиран” ХVІІІ-ти век.
Защото, когато днес отбелязваме с учудване констатираните от мнозина философи, писатели и социолози отчужденост и консумативи­зъм на съвременния западен човек, неговото все по-голямо завръщане назад, към животинското състояние вследствие на преобладаването на първичните инстинкти над одухотвореността, не бива да забравяме откъде идват те.
Оттам идват, от словесните мъглявини на основателя на съвре­менната демокрация, за която Фукуяма заяви в заглавието на кой знае защо нашумялата си книга, че била представлявала „краят на история­та”, понеже била представлявала и върхът на същата тази история.
Явно защото, макар, че има „много недостатъци”, нищо по-добро не било измислено... О, бедни ми Чърчил, щеше да е по-добре да се упражняваш само като оратор, вместо да бъркаш риториката с поли­тиката; тогава най-малкото 250 хиляди англичани, канадци, австралий­ци и новозеландци щяха да са останали живи, а не да са оставили костите си в Дарданелите!

И на света щеше да има една лъжлива и глупава фраза по-малко…

Все в Глава втора на Книга първа Русо се съгласява с Аристотел, което всъщност е в пълно противоречие с онова, което беше написал в Глава първа, че „човек се ражда свободен”. Ето какво пише:
„Всеки роден в робство се ражда за робство, това е съвсем сигурно”.

Е, как така? Нали в Глава първа е казано изрично: „Човек се ражда свободен”?
В края на краищата свободен ли се ражда или зависи къде се ражда?
Впрочем да търсим логика у Русо е все едно да търсим морал и етика както в неговия личен живот, така и в писанията му.
Безнадеждно занимание.

Книга І

Глава ІІІ – „За правото на силния”, започва с изречението:
„По-силният никога не е достатъчно силен, за да бъде ви­наги господар, ако не превърне силата си в право, а послушанието – в задължение”.
Това е вярно. Всяка една диктатура трябва да се укрепи и чрез пропаганда, освен чрез силата на оръжията. Ето защо винаги всички диктатори са се позовавали на правото си да бъдат диктатори.
Едни твърдят, че то им е дадено чрез силата на оръжието – тези са по-безочливите.
Други – че им е дадено от народа чрез гласуване; тези са по-хитрите.
Разбира се, пропагандата на демокрацията надминава мно­гократно всички останали трансформации на “силата в право, а послу­шанието – в задължение”. Най-ефикасната формула за тази пропаганд­на теза е написана именно от Русо в началото на Глава трета от Книга първа на „Обществения договор”.
                                                                                                                                                                          


Русо просто формулира указанието как да се установят такава тирания и деспотизъм, които да не се схващат от потиснатите като тира­ния и деспотизъм.
Той дава инструкция как да бъде изградена диктатурата така, че да се маскира.
Например, достатъчно е да бъде наречена „демокрация” – и ето, силата се е превърнала в право. А „послушанието” към демокра­цията от само себе си се подразбира, че е задължение; и ако някой възрази на това, веднага го срязват, че демокрацията е функция от избо­ри, от гласуването на мнозинството, следователно трябва да сме „послушни”, защото нали иначе ще се изправим срещу мнозинството? Ако пък някъде на управляващите глобални демократи не им хареса гласуването на мнозинството, тогава се плаща на «неправителствени» организации да издигнат на преден план „правата на малцинствата”. Идеолозите на демократурата са подготвени за всички случаи…

Ако се вгледаме в масираните пропагандно-рекламни лавини, заливащи която и да било държава незабавно, щом диктатурата демокра­ция дойде на власт, лесно ще установим, че новата тирания, получена чрез „избирателното право”, хвърля главните си усилия именно в това: да превърне силата на гилотините, на щиковете и на оръдията в „право”, а послушанието на гражданите – в „задължение”. Тоест, да ги убеди, че са управлявани от демократичните властници не, защото тези властници са силни, а защото имат „право” да ги владеят. И това тяхно послушание, понеже е гласувано чрез „избирателно право”, се превръща в „задължение”.

Русо пръв насочва вниманието на новите диктатори към необходимата пропагандна дейност, без която разобличаването им би станало много по-лесно и бързо. Самият факт как до ден-днешен ми­лиони, а и милиарди хора смятат, че макар демокрацията да има много недостатъци, „нищо по-добро от нея не е измислено”, показва, че зало­женото от него, и наистина необходимо за демократичните диктатори указание действа с неотслабваща сила.





Така Русо всъщност създава идеята за една диктатура, толкова добре прикрита, че гледана не само отвън, но дори и отвътре, да прили­ча на „демокрация” в античното разбиране на тази дума – „власт на на­рода”, тоест на мнозинството, осъществявана чрез гласуване.
Колко е реално това гласуване, в смисъл какви са възможности­те гласуващите да бъдат измамени, излъгани, заблудени, манипулирани чрез посредниците между тях и кандидатите за властници – няма значе­ние. „Недостатъците” на демокрацията не само се компенсират от не­възможността да се „измисли” нещо по-добро, според спиртосания от уиски и арменски коняк мозък на Чърчил, но и биват представяни като временно явление, което може да се преодолее в имагинерното бъдеще.

Точно така по времето на комунизма пропагандата представяше концлагерите, терора на тайните служби и узаконените привилегии като „временни недостатъци”, които ще бъдат отстранени, когато бъде прео­долян несъвършеният етап на „социализма” и, също в имагинерното бъ­деще, се достигне до истинския комунизъм.

По-нататък в същата глава Русо, схващайки, че самата сила не поражда право, ако не измами хората да повярват, опитва да се разгра­ничи от идентификацията между тези две понятия.
Естествено, не успява.
И ако се вгледаме в днешното практическо осъществяване и реализиране на тази максима, ще забележим, че опитите му за разгра­ничаване между сила и право, независимо доколко са искрени, биват напълно забравени и пренебрегнати от неговите идейни последователи.
Но инструкцията, че „по-силният трябва да превърне сила­та си в право, а послушанието – в задължение” не е забравена. Тя действа в перманентен режим до ден-днешен.
Конкретно това се изразява в тоталната пропагандна истерия, обхванала всяка една сфера от живота в условията на диктатурата де­мокрация.

Редовните пропагандни кампании, предназначени да ангажират общественото внимание с частни проблеми: медицински, климатични, битови, хуманитарни и пр. са не само израз на безпомощността на де­мократичната диктатура да създаде истинска духовна атмосфера в обществото, която духовна атмосфера да действа без необходимост от допълнителен подтик и автоматично да решава възникващите частни проблеми. Тези постоянни пропагандни кампании са много повече израз на формулираната от Русо необходимост силата да бъде превръ­щана в „право”, а послушанието – в „задължение”, защото тяхното вну­шение е, че без „правото” и „задължението” проблемите просто няма да бъдат решени и ще затрупат човечеството.



В Глава трета отново се съдържа пряк призив към кръвопро­лития, бунтове, революции, сваляне на властта:
„Всяка власт е от Бога, но и всяка болест е от Него. Значи ли това, че е забранено да се вика лекар?”
Както виждаме, Русо тук е недвусмислен: властта наподобява болест, следователно трябва да се повика лекарят, който да я унищожи.
Интересно, как ли ще реагират днешните демократични прави­телства в Европейския съюз, САЩ или която и да било друга държава, кичеща се с етикета „демократична”, ако някой призове да бъдат свале­ни чрез повикване на „лекаря”?
Между другото, сред лекарите има и хирурзи. Очевидно Русо визира именно тях, защото едва ли има наме­рение да лекува такава тежка „болест” със сиропи за кашлица.

А какъв е резултатът от призива му се вижда през 1789 г., кога­то „хирурзите” задействат с всичка сила скалпелите под формата на ги­лотини...

Глава трета завършва с фразата:
„Силата не създава право. Човек е длъжен да се подчинява само на законните власти”.
Явно Русо смята, че има и “незаконни” власти, на които човек не бива да се подчинява.
Именно това негово схващане бива подхванато от всякакъв род терористи, убийци, бандити-революционери, палачи, главорези, масови садисти и всякаква друга демократична паплач, която само 27 години по-късно отваря кутията на Пандора.
Тази кутия не се затваря и до ден-днешен.

Книга І
Глава ІV – „За робството”, започва с изречението:

„Щом човек няма природна власт над друг човек и щом си­лата не създава право, значи като основа на всяка законна власт между хората остават споразуменията”.

В тази фраза е целият подличък метод на Русо да подхвърля ня­каква недоказана и въобще твърде спорна идея като неоспорима аксиома, а след това върху нея да изгради поредната си хипотеза.
Всъщност и най-повърхностния поглед върху твърдението му не само доказва неговата несъстоятелност, защото липсват всякакви до­казателства за това, което предпоставя - но и показва предварително подготвения по-нататъшен път на мисълта му. Тоест: вместо да изследва и анализира истинността или неистинността на едно твърде­ние, за да се стигне до неизвестния засега извод (нали все пак изводът не може да бъде известен, преди да се стигне до него!), Русо предвари­телно има готов такъв и само търси доказателствата, които ще го потвърдят, без да обръща внимание на онези, които го отхвърлят.
В цялото му книжле „За обществения договор” изводът е изкуствено предпоставен: кралската власт трябва да бъде свалена на всяка цена, а ето ви и доводите за това...
И започва да стъкмява доказателства.
Естествено, че един почтен изследовател би постъпил по точно обратния начин: ето ви доказателства, ето и контрадоказателствата – аха, стигнахме до извода, че кралската власт трябва да бъде свалена на всяка цена. Или не трябва да бъде свалена на всяка цена.
Това е същото, както с глобалното „затопляне” – то било най-голямата опасност пред човечеството, независимо, че за последните 100 години средната температура се е повишила с 0.7°С – на всичко отгоре без изобщо да е сигурно, че и това минимално повишение е резултат от човешката дейност.

Именно в Глава шеста от Книга първа на „Общественият до­говор” Русо започва пряката си атака срещу монархията:
„Кралят не само не осигурява на поданиците си тяхното препитание – напротив, той напълно осигурява своето чрез тях; а, както казва Рабле, крал не живее с малко”.
Колкото до Рабле – за него после. И той не е цвете за мирисане. Още повече с неговата фекална литература. Засега неговото споменава­не ни помага само да констатираме, че подмолната дейност срещу мо­нархията както не завършва с Русо, така и не започва с него. Просто той се оказва на върха на теоретичното й подстрекаване и идеологическо насъскване. Побеснялата демократична, тогава „републиканска”, глутница от 1789 г. намира именно в неговия „Обществен договор” най-сериозното „оправдание”, за да потопи Франция, а после и цяла Европа, в кръв.






Русо тук не обръща внимание, че думите му срещу краля може спокойно да визират също както и демокрацията във вид на република, така и всяка друга власт. Та нима депутат в демократичен парламент „живее с малко”? Ами ако вземем всички депутати? Ами ако пък парла­ментът е двукамарен? Хайде, една камара иди – дойди! А сенаторите от горната камара с „малко” ли живеят?

Но не, Русо вече предпочита не както в началото на книжлето си да напада властта изцяло и по принцип. Оттук нататък цялата му отрова е насочена пряко само срещу кралската власт; по този начин мълчаливо предпоставя положението, че републиката е застрахована от „недостатъците” на монархията.
Всъщност цитираното изречение е просто една поредна пропа­гандна теза.
Кралят не бил осигурявал на поданиците си тяхното препита­ние...
А нима една „демократична” република го осигурява? Някому осигурява, другиму – не. Питайте онези, дето ровят в кофите за боклук! Също както и при монархията.


(Следва)


Книгата "Демократура или Диктатура на демокрацията" се продава чрез пощенска пратка с наложен платеж.
Желаещите да я притежават моля да изпратят заявка на посочения по-долу e-mail, като посочат получател и адрес.
Цена - 16 лв. + 3 лв за пощенската пратка = 19 лв.
Който желае да си я поръча, може да го направи на и-мейл:


gualtom@abv.bg         https://sites.google.com     

Няма коментари:

Публикуване на коментар