Последователи

събота, 16 ноември 2019 г.

Крие ли тайни за бъдещето на света Кивотът от Терачина?

           

Тази част от историята ни е важна и дали сме православни вярващи или не, е добре да се знае. Какви тайни крие Кивотът от Терачина, имало ли е ли Тангра или не, има ли тогава Исус или не, има ли Аллах или не? Все пак тангризмът дава много добри обяснения на космологията (каквато не сме изучавали и не знаем), в която българите имат специална задача за света. А за нашата история може много да се говори: скривана, фалшифицирана, крадена и всичко с една цел - да нямаме самосъзнание! Нека да си направим изводите. Хората правят историята, а историците (неистинските) я пишат според това чии интереси обслужват! Една статия, която със сигурност ще разбуни много духове. Далече, далече, години назад в съдбовни за България години, на 3 октомври 866 г. по време на управлението на княз Борис I от Плиска до Рим тръгват три български пратеничества, а две идват от страна на римската църква (866, 867, 868 г.). Драматичен период от 863 до 889г., когато на практика е унищожено могъществото на България след едно от най-коварните предателства, които историята познава. Събитията от тези години влияят дори и днес, 12 века по-късно! В хрониките е записано, че князът български „изпратил много дарове за светите места, а за свети Петър князът на българите изпратил между другите дарове и ОРЪЖИЕТО, С КОЕТО БИЛ ВЪОРЪЖЕН, когато в името Христово възтържествувал над своите противници". Към тези дарове проявил интерес и император Лудвиг II (844—875 г.) и някои от тях папата му препратил... Когато на 3 октомври 866 г. българските пратеници били тържествено приети от папа Николай Първи, те внесли в Латеранския дворец и един сандък с резба, съхранил част от царствените дарове. Българите били вече християни, но в резбата на този сандък нямало нищо от новата вяра. Изкуството на българите било все още езическо, както и съзнанието на неговите майстори! Виждали се онези езически грифони, които красели разкошните коланни накити на българските знатни люде, оставили своите имена и своя владетел и семейството му върху Чивидалското евангелие. Тези събития, точно отбелязани в аналите на западните хронисти, не са случайни. Води се голяма и неприкрита борба за надмощие между папския Рим и византийската църква за привличането на българите. Един гениален владетел и прозорлив дипломат води тази борба, за да спечели изгода за своята държава с независима българска църква. А българите били с високо самочувствие, идвали от страна с древна култура и сила, която се мери с франките и Византия! Върху сандъчето древен български майстор е изобразил митични сцени и животни - грифони, кентаври и други, които говорят за много древни  Резбата върху сандъка звучала като словата върху прабългарските каменни надписи. Именника на старите български ханове... Епос, който няма равен на себе си по замисъл, красота и изпълнение! 

Резба в тъмно смолисто дърво, запазено, непроядено вече десет века, като патината на завъртените от черна мура слънца по таваните в тежките банскалийски къщи. Сандъкът от Терачина носи премного белези на ранното средновековно българско изкуство. Той е предтеча на българските резбарски школи от Възраждането. 

Прабългарите трябва да са дошли с изкуството на дървоваенето, така както са знаели да ваят в скалите каменни релефи. В Крумовия дворец е имало високи дървени чардаци и там неминуемо са се виели клонки от резба. В Манасиевата хроника ювиги хан Крум е седнал върху красиво дървено столче с кръшно извити страни, точно каквито майсторите от тревненските колиби са оставяли в жеравненските домове като дар за стопанина. 

           

Вероятно в този сандък са се намирали главните жречески атрибути и символи на Върховния български колобър. Поднасяйки ги в дар на папата, Борис I е искал да докаже, че старата "езическа" религия е невъзвратно минало, както и да засвидетелства християнската си смиреност. Да се предадат символите на една религия на върховния представител на друга религия, е същото както да предаде меча си победения вожд на победилия го противник. След насилственото налагане на християнството като официална религия и отстраняването на колобрите (жреци), унищожаването на светилищата им, руническите символи и писменост като "езически" и "вредни" по внушение на гръцкото духовенство, нашите владетели остават без водач в "незримото", а Борис от кана субиги се принизява до княз и приема за свой духовен баща своя кръстник Византийския император!!! Българския духовен живот става подчинена част от византийския с цялата му поквара.

Каква е съдбата на българите след това? 

След Борис I, при цар Симеон, има един кратък период на могъщество, но това е само една остатъчна инерция от древно-български дух и военната мощ на Тангристкия период. Към края на своето царуване Симеон губи от маджарите всички земи отвъд Дунав, а това е повече от 1/3 от територията на България, земи, владени векове наред. Очевиден е за историците резкият упадък на древнобългарската мощ традиции и държавност, деградацията на онзи ред и респект към вяра, владетел и боен дух. Страшилището за враговете, българската ударна сила - конницата, вече я няма. Това го отбелязват с ехидност, присъща за тях, и византийските хроники, че "...българите вече не са това, което бяха..." Авторът изказва и една теза от гледна точка на нумерологията: избитите родове са 52, а от падането на България под османско владичество до освобождението и международното признаване на независима България изминават почти... 520 години. Обяснението е, че погубването на 52-та боилски рода и невинната кръв на техните жени и деца (известно на Изток като кръвна карма), избити по заповед на княз Борис I, като проклятие тегнат векове наред над Християнска България. Като че ли проклятието на синовете и дъщерите на ТАНГРА, които не се отрекоха от него, действа и днес." КАКВО 

ПРЕДСТАВЛЯВАЛ КИВОТЪТ (Посвещава се на светлата памет на Цаньо Антонов) Източник: http://www.voininatangra.org/modules/ipboard/index.php? 

           

В една от залите на палацо Венеция в Рим намерих изложен Сандъка от Терачина (филиал на ватиканския музей в Терачина) с надпис, че е от IX—X в. И нито дума какъв е... Преди 7 години той обитаваше един прашасал килер на музея в това старо здание от типа на средновековните дворци с вътрешен квадратен двор. Достъпът до сандъка бе труден, а правенето на снимки — невъзможно (единствените снимки са от списание "Отечество" от 1983 г.). 

Когато със служителя от музея сеньор Фараони обърнахме този неголям сандък към прозореца, аз дръпнах избледнялата стара завеса... Светлината разкри невиждана сага в дърво! От резбата по малките пана, не по-големи от възрожденска икона, струеше живот и движение на старинни митове и страховити сцени. И всичко бе така монументално, че веднага помисляш за Мадарския конник! Но как да си обясним присъствието на този сандък в Италия, в катедралата на Терачина, откъдето носи и името си? Сандъкът от Терачина има дължина 1 метър и 6 сантиметра и е висок 67 см с капака (който не е оригинален). Украсен е от трите страни с резба, която има дълбочина от 5—8 мм. Върху предната фасада има два надлъжни фриза с по пет пана, а отстрани паната са по четири. Големината на паната е 24 см заедно с арките. Майсторът е оградил всяка сцена в арковидна рамка. По този начин сандъкът е оформен както декоративно, така и конструктивно. 

Но какви са тези арки, които по-късно, в църковната възрожденска резба, ще се превърнат в люнети над главните икони по иконостаса? Те са във висша степен артистично стилизирани корони на иглолистни и широколистни дървета. Страните на сандъка имат 1 рамка от двоен фриз с резба. Когато при първата си среща със сандъка от Терачина (за изумление на сеньор Фараони) се проснах на земята, за да правя скици и да го съзерцавам и измервам, първо ме поразиха „петичките" — фриз, който краси пастирската резба от школата на тревненските майстори и без който тя е немислима.

С „петички" е обиколено иконостасчето, долапчето край камината в хашевото на балканската къща още от необгледното време на Ранното възраждане. В богат фриз надлъж минава още и редичка от по едно цяло и разполовено мешово перо — това е дъбовият лист на тревненските майстори, символ на дълголетие и безсмъртие. Тази двойна рамка е позната от каменния релеф, намерен в ранното укрепление на велики Преслав; в центъра на мермерната плоча е разположен орел като древен хералдичен образ с извита встрани глава и мощно разперени криле. Под него има палмета и настъпено животно. 

               

Този орел присъствува навсякъде в сандъка от Терачина! Той е изписан в центъра на паното в предната фасада на мястото на ключалката. От двете му страни се разгъват по две сцени, които звучат като логическа картина, свързана с една идея. Орелът от централното пано е настъпил победена змия. Той има малка коронка. Двама конници с копия и дълга коса (както в Мадарския конник) ще убият с копието лъва-неприятел. Забележително е, че срещу тези две победни сцени има два срещуположни огледални образа.

             

Момент на жертвоприношението. Двама жреци с конски тела и издължени лица като по прабългарските амулети поднасят в жертвоприношение на Тангра младо конче и теле. В тези сцени звучи каменният надпис от колоната в Мадара: „Направих жертвоприношение на Тангра." А Теофилакт Симоката съобщава, че тюрките принасяли в жертва коне и рогат добитък...

По телата на героите и конете минават удари със замба, както пс фигуралните композиции на дебър ските майстори. Двоен удар със замба минава и покрай страничния надлъжен фриз с„петички"и дъбовия цял и разполовен лист — познат похват на тревненските майстори. Ъглите на сандъка са оформени с чувство за декоративност. С „петички" тревненските майстори правят не само фризове и рамки, но шарят пилета, както и орелът в центъра на сандъка е с нашарени с „петички" криле. Двата тържествени образа в горния фриз на фасадната страна са герои от една епоха. "В долния основен фриз херризираните владетели са от друго време. Те носят други облекла/'Къси дрехи като съшити от кожа. 

Припомняме си думите на източния хронист Ибрахим ибн Якуб от X век: „Българите носеха къси дрехи с дълги пояси." В такава къса разперена дреха е облечен героят, изписан върху паница сграфито, намерена в Шуменската крепост. Тя се датира около X в. С такава дреха — къса, на ромбоидни парчета, е облечен и жрецът, нарисуван върху керемида, от Мадара. В долния фриз на фасадната стоана съшо има жрец и той много прилича по дългото лице и тривърхата си шапка (или може би рогца) на жреца от известната Шуменска плочка. В паната на долния основен фриз навсякъде присъствува орелът. В дясното крайно пано той е а тържествена поза, подобен на древна хералдика. Под него ловец с къса дреха ще порази със стрелата си животното-неприятел, тъй както горе орелът е победил превитата на две змия. 

В археологическата наука се сочи, че присъствието на образа на орела е традиция, донесена от старата родина на прабългарите. Оттам вероятно е донесен целият богат свят на митични герои и животни, фантастичните представи за борбата на добрите и злите сили, дадени символично в образи на животни. Както през Възраждането майсторите създават свят от символи с цветя. Над кръшно извития горен праг на възрожденската къща майсторът слага по една ружичка. На Сандъка от Терачина по арките има нарези от стилизирани иглолистни дървета. Арки има и в Преславската керамика. Върху предните абсиди на несебърските църкви, които също са от това ранно средновековие# съществуват арки. Те са очертани с лъчи от тънки тухли така както са очертани арките в паната върху сандъка.

             

И каква е тази сила, която запазва своя образ върху каменния релеф от Преслав, абсидата на несебърската църква от X в. „Свети Иван Неосветени", от рисунките по каменните блокове от стените на Плиска, от кърчага, намерен в Плиска с прабългарския знак до него, от златната кана на Наги Сент Миклош, от чието тяло се раждат мъжът и жената като от някакво Праначало. Кой е този орел? Не е ли същият, надвесен над жреца с тривърхата шапка? Чий образ е той? Навярно символ, приет в изкуството на прабългарите, изразяващ всевиждащото око, за което се говори в надписа на хан Пресиян:„Но бог вижда." Това е орелът—символ на Тангра. Той неизменно е разположен в центъра по изображенията на сандъка. Във всички случаи образът на орела е така настоятелно подчертан, че не може да не внушава мисълта за едно Начало, което ражда люде и помага на тръгналите в бой. 

Идеята за превъзмогване на злите сили води ръката на майстора. Ловецът от долния фриз на лицевата фасада вдига стрела срещу животно с дълга муцуна и остри зъби. Над тази напрегната сцена блясват крилете на грифон. 

Грифонът е голям и красив. Тялото му заема цялата горна част на паното. В другите две сцени от същия ред на долния фриз на сандъка орелът е изобразен над жреца-владетел с лъва и потеглилия в бой древен владетел. Той е с обърнати към небето ръце, с адорантен жест на свитите лакти. Над двамата херои — в сцената на шествуващия владетел и хероя с неприятеля в образа на лъва — орелът е изобразен в съвсем декоративно направена стилизация, във висша степен артистична. Но докато неговото присъствие над жреца с тривърхата шапка или рогца е по-опростено, протегнатата шия и спуснатото крило над владетеля, потеглил тържествено, означава цяла една сентенция.

                   

Когато погледнем отстрани резбата от сандъка, ще усетим необикновената й красота и въздействие, симетрия и ритъм. Лицата на хероите добиват светлосенки, крилете на грифона са прорязани от светлина, лъвът изскача от тъмния фон на дървото, змията извива със студен блясък шията си. Фигурите наедряват, арките над тях се разгъват като намножени ветрила, телата на конете имат лъскав косъм. Конниците започват да се движат, резбата израства, става голяма, въздействуваща. Най-красиво е разпереното нагоре крило на грифона, най-мощни са крилете на орела. Митични и действителни същества се борят, за да бранят светлината...

Борбата с низшата сила — змията, е изразена в сложен разказ: винаги, където има борба, участвува и змията. Тя е от лявата страна на жреца от плочката в Шумен. Както е отляво срещу жреца от сандъка. Змията е и в новия мит за Адам и Ева — в централното пано от долния фриз на фасадата. Тук тя е изправена като дърво с леко наклонена глава към Ева, като че й шепне изкусителните думи. А този образ на жена така прилича на жената от златната кана на старобългарското златно съкровище от Наги Сент Миклош! Тъкмо централното пано с изобразените Адам и Ева и змията н навежда на мисълта, че сандъкът е от времето непосредствено след покръстването на българите. 

              

В украсата на двете страни на сандъка отново е подчертана закрилящата светла сила на орела и грифона. Един рогач се бори със змия, тя се мъчи да го захапе за устата. А орелът е спуснал крило над доброто животно и е сврял човка в рогата му, като че му вдъхва сила.

Животното, познато от предната фасада (вол или теле), е в тежка борба със змия. От усилие да я победи то е коленичило. Над него голобрад херой с конско тяло е настъпил двуглава змия. Единият преден крак на коня е вдигнат като при Мадарския конник. Същият триумфиращ победен ход, държането на човека върху него с леко обърнатата си глава сочи превъзходство и победа. 

Забележително е, че и кучето (както в мадарския релеф) участва в сцените върху паната на сандъка от Терачина. И то така, както е върху скалата — с изплезен език. В лявата горна страна на сандъка, която се състои от четири по-големи от предната фасада пана, също са разположени двете светли сили — прекрасният грифон и красивият орел. Грифонът е победил лъва-неприятел. Не звучи ли тази картина с думите от каменния надпис, разказващ за хан Крум и за победата му при Адрианопол: „Като грифон се спусна над врага. .."

Единствен херой сред този свят на символи е брадатият владетел, който се бори с възправения срещу него лъв-неприятел. Лъвът е обтегнал задните си крака срещу вдигнатата дясна ръка на владетеля. Лявата с разперени пръсти е опряна в гърдите на лъва. И двамата изглеждат еднакво красиви. Лъвът е вдигнал нагоре опашка, преобразена в палмета, а главата му е точно като главата на Старозагорското лъвче, обърната анфас.Такава е тя и в предната фасада.

               

И в двете сцени между хероя и лъва има изобразена по една, розета — „порната с четири ряза", както казват възрож денските майстори. И двата лъва имат опашка палмета. А палметата и полупалметата са присъщи на нашето ранно средновековно изкуство. Това се вижда по каменните релефи на Плиска и Преслав; съществуват в златарското изкуство и ще ги видим и във фиалата от Шуменското плато. В нашата възрожденска резба палметата е върховен елемент на украса и красота.

А съществуват ли орелът и змията? Разбира се! Орли има върху олтарната стена, понесла надвесения горен пояс над лозницата. Скулптирани над вратите орли са украсявали вратите на църквите. А змията, превърнала се в змей — злото начало се губи — потъва в изобилния свят от цветя и клонки. Позната е и змията, захапала лъвчето за устата, във владиковия трон на Фичевата църква „Свети Никола" — Велико Търново. Там тя e символ на духовното гръцкo робство, а змеят — на политическото иго. 

                

В жеравненските къщи по свода над менсофата майсторите скулптират от дърво по две протегнати змии и до тях — по едно пойно пиле, сякаш за да възпре с радостта си злото и ненавистта. И между тях една топка като ябълката-земя. Също както рисунката от Плиска — орелът, змията и кръгът, разделен на четири (четирите посоки на света). Розети, като розетите от паната на сандъка. 

Колкото за грифона, явил се само веднъж върху вратите на Хрельовата кула, той вероятно се е превърнал в тревненската резба на качулато пиле, което пее своите пролетни песни с вдигнато нагоре красиво крило. Майсторът на Долната църква в Трявна го е изобразил красиво, също като майстора на Сандъка от Терачина. А между тях има цели десет века... Но идеята е същата: изкуство, което събужда мисъл, свързана с една идея! И напомня за надписа върху дълго-вечния камък: „... и нека роденият покъсно... си спомня за оногова, който го е направил..."

САНДЪКЪТ ОТ ТЕРАЧИНА е една от загадките на нашето ранно средновековно изкуство. Някои наши учени, и по-точно доц. Васил Гюзелев в книгата си „Княз Борис Първи", допускат, че той е бил част от комплекта с дарове от княза до паната. Ако приемем тази версия, то това ще видим паралел на дърворезбата по сандъка с каменната пластика на прабългарите, както и с родната ни резба от епохата на Възраждането. Този метод е допустим в изкуствознанието, особено в случаи, когато други свидетелства липсват. Така е постъпил проф. Н. Мавродинов в своята книга „Старобългарското изкуство". В оскъдното наследство за творчеството и майсторството на нашите предци. Сандъкът от Терачина би заел едно от първите места, непосредствено след Мадарския конник, Съкровището от Наги Сент Миклош и пр. Читателите ще имат възможност освен чрез текста сами да си направят изводи и от паралелите на изобразителния материал. 

                  

БРОНЗОВИЯТ КЛЮЧ ОТ ПЛИСКА (намерен през 1948 г. при редовни археологически проучвания под ръководството на Стамен Михайлов) Пълният текст:http://liternet.bg/publish/akaloianov/stb/poetyt.htm ... 

В Плиска е намерена една малка археологическа находка, определяна като бронзов ключ. НАХОДКАТА не е била в полезрението на изследвачите. Без да е отстранявана от списъка на старобългарските паметници, тя е позната единствено с утилитарното си предназначение като "бронзов ключ от Плиска". Намерен е през 1948 г. при редовни археологически проучвания под ръководството на Стамен Михайлов, който я публикува "Статуетката представя права мъжка фигура върху профилирана подставка, висока 0,032 м. Върху главата се вижда леко извито рогче, прилично на шило, дълго 0,052 м. Фигурата без рогчето е висока 0,075 м.

Облечена е в къса дреха, краката й са обути във високи обуща, а в ръцете й пред гърдите има музикален струнен инструмент - лютна. Ръцете на фигурата изглеждат като прикачени към тялото, особено когато се гледат откъм гърба. Краката са разтворени. Главата й е овална, с плоско лице, върху което са означени носът, очите и устата. Рогчето на главата показва, че статуетката е имала практическо предназначение. Може да се приеме, че предметът е употребяван като шило. Подставката на статуетката, която има три зъба, ще се е втиквала в нарочно направена за тая цел дупка. Ето защо най-приемливо е да се счита, че предметът е служел за ключ. Това негово предназначение намира потвърждение и във факта, че статуетката и основата й се срещат под ъгъл. Това не е обичайно за статуетка, която трябва да стои винаги в една линия с подставката си, но е твърде практично, когато статуетката трябва да играе ролята на дръжка. Такива ключове са намерени и в Плиска. Те са характерни за късноримските поселения у нас. Какво е заключвал или отключвал ключът? От археологическите проучвания на Плиска са известни железни ключове и железни ключалки за врати. Очевидна е практическата им употреба, затова допускаме, че бронзовият ключ е имал предназначение в сакралната сфера - за вратата на Храма или за ковчеже с ритуални атрибути, отварянето и затварянето на които е имало строго определен смисъл. ... Единството между ключ, който същевременно е фигура на шаман певец, и разключваното от него ковчеже с дърворезбованите осемнадесет пана, представящи "свещената история" на българската владетелска институция, задължава разчитането им като едно цяло. Една от не толкова очевидните, но все пак засега единствена възможност е да бъдат обединени чрез взаимоотношението субект (певец-ключ) и обект ("песните"-пана). Към такъв прочит ни води наблюдението, че в шаманските традиции "пътникът" е сам певец на своите странствания, т.е. Омир същевременно е и Одисей, за което имаме подкрепа във факта, че певецът от бронзовата статуетка-ключ е един от двамата герои на изобразения текст на Сандъка от Терачина. Това ще рече, че само когато ключът е в ключалката на ковчежето, тяхното двуединство функционира пълноценно и освен предназначението си да осигури достъп до ритуалните атрибути, съхранявани вътре, той е разключвал ("изпявал") изобразителния текст отвън. След покръстването в качеството на трофеи атрибутите на Върховния Шаман и езическите знаци на властта на Владетеля, включително и меча, били изпратени в Рим заедно с ковчежето и били поделени между папа Николай и крал Людовик.

Статуетката-ключ нарочно била задържана - без нея тяхната магическа сила оставала "заключена". Унищожаването й чрез претопяване или строшаване ще да се е смятало за акт с непредвидими последици за довчерашните шаманисти и тя била "изоставена" (нейната съдба споделила след 893 г. и самата столица Плиска) или поточно съзнателно заровена ("погребана") на мястото, което по право й принадлежало. Това предположение е наложено от невъзможността да обясним оцеляването й като следствие от делничната й загуба, захвърлянето или изоставянето й при някакъв битов или исторически катаклизъм и то тъкмо в пространството, обхващащо Двореца и Храма. Защото, ако наистина става дума за статуетка-ключ към Сандъка от Терачина (или негово подобие), такава немара или случайност би била квалифицирана като светотатство от съвременниците на притежателя й. За общество, което се самоописва чрез закодираните в осемнадесетте пана правила за реда във Вселената и за ритъма на Времето, загубата на ключа, с помощта на който те се декодират и изпяват при необходимост, не би могла да се тълкува другояче освен като отказ свише да бъде допуснато до познанието. И по-кратко - отказ от бъдеще. Затова отнасяйки именно като трофеи атрибутите на Владетеля, на Върховния Шаман и самото ковчеже с дърворезбованата митология, новопокръстените българи "отказали" да предадат ключа към нейната тайна. 
РАЗСЪЖДЕНИЯ (със съкращения) От форума на: http://www.voininatangra.org/modules/ipboard/index.php?
showtopic=1289 Дари Сандъка от Терачина /както го наричат/ сам по себе си е величествен, но това, което се е намирало вътре в него е било от изключителна важност за Българите. Сандъкът заедно със съдържанието му са били символ на Българската държавност, защото именно това са били главните атрибути и символи на Върховния Български Колобър. Княз Борис не случайно го е пренесъл в дар на Папата, с това той е засвидетелствал християнската си смиреност, а и това е бил начина да докаже, че старата "езическа" религия е вече минало. Всички беди за нас Българите тръгват от там... след насилственото налагане на християнството, след отстраняването на колобърите, след избиването на 52-та боилски рода и проливането на невинната кръв /кръвна карма/ на техните жени и деца по заповед на княз Борис I. Заради това предателство над нас тегне проклятието на невинните деца на Тангра, които не се отрекоха от Него. 

Vokil_77 Предал е царството си на папата. Освен оръжието е предал Кивота с атрибутите на колобрите, тоест предал в и духовноста на българите. От това по голямо предателство не знам да има. Дари Борис се покръства предавайки Бога си,рода си, народа си , но той знае, че това няма да му се размине просто ей така и има Хора, които ще се позоват на закона Торе и ще си плати за предателството. Той обаче има зад гърба си договорки с византия и с помоща на нейните войски „потушава” /как само го потушава/ бунта на 52-та болярски рода. За да си откупи опрощение за предателството и убийствата, които са му тежали на съвестта, той прави този дар на папата и както знаем Борис е канонизиран за светец, тоест „греховете му са опростени”. Той не се предава,а им се покланя и подчинява с този жест засвидетелства благодарността си, защото в онзи момент, когато се е изправил срещу своите боляри той е бил подкрепен от ромеите /тогава въпроса е бил Неговия живот или живота на Болярите/, но там са били и свещениците, които са питали всеки един преди да бъде убит, дали се отказва от досегашната си вяра /много християнско: "Вярата или живота?"/. Ако не са били ромеите да му помогнат, Борис щеше да е удушен както се е постъпвало с предателите заемащи такъв висок ранг в държавата. Затова в този случай този жест не е символ на „КАПИТУЛАЦИЯ? ПРЕДАВАМ СЕ?”, а на благодарност за спасяването на неговия живот и опрощението на неговите грехове. ime Ще се отвори земята и ще се открие кои са българите. Не е вярно, че българите са чергари. Откъдето са минали, държава са оставили и бел град. 

Eлтимир Далеч не всичко е било в ръцете на Борис - Михаил. Мнозина измежду колобърите предпочели да умрат, но да не издадат своите тайни. Затова и до днес нашите врагове не могат да намерят ключ към Тенгрианството. Но тази древна и вечноа Вяра отново ще владее над света, както е било преди хилядолетия. Юдеите го знат, християните го знаят, юдеите го знаят. Оттам идва и омразата към нас, Българите като носители на Тайната. 

Vokil_77 Въпроса ми е свързан с това, че в този текст се твърди, че "българите" отказали да предадат тайните си. Има ли идея къде е този ключ, дали ако ключа се открие и се събере с кивота, няма да се случи нещо... ? Не се опитвам да защитавам Борис, но ако беше такъв предател, защо не е предал и ключа, който явно прави кивота активен? Запознат Защото не бил у него. Ако беше, щеше да го предаде. Eлтимир Ключът, и не само той, а и много други реликви не се намирали в ръцете на предателя Борис. Запазени са, обаче. Един от големите колобъри е бил човекът, когото познаваме под името Св. Иван Рилски. Според това, което се знае, трябва да минат 1200 години от произнасянето на Проклятието, за да влезе Съветът в пълната си власт. Засега той може да се намесва само индиректно, с помощта на посредници. Все пак много пъти, когато положението на Българите е изглеждало безнадеждно, Съветът се е намесвал по свой начин и нещата са тръгвали в благоприятна насока. Много искам да вярвам, че и сега е така. anti666 За българския Кивот, който по-късно египтяните копират, аз продължавам да твърдя, че това, което е в Терачина е дубликат. Борис не е имало начин да знае че е такъв, защото е бил идентичен. Както знаете, той не е имал колобърски дарби и за един обикновен човек двата изглеждат еднакви. Единствено колобър или посветен може да рабере разликата. Затова и е изоставен от папа Николай, а не е прибран във Ватикана. Папата е имал проблем, на него му е трябвал оригиниалния Кивот, за да използва силата му, а не копие. От друга страна не може просто да унищожи копието, защото то символизира разбиването на Медното гумно на Българския Саракт от Борис и като такъв има символична стойност. Затова и го оставя в катедралата в Таричина. Къде е оригиналния Български Кивот? Ами просто е пази на сигурно място и като дойде времето, когато да се възстанови Саракта той ще си дойде на мястото, където трябва да бъде - при Медното гумно, в централния кръг на Саракта. Така че Борис ако е можел щеше да даде оригинала, заедно с ключа. Но не е могъл. В допълнение бих казал, че силата му е свързана с Орендата или като приемник на такава. Евреите са я наричали Манна. Отделно в Ковчега е била и Книгата на Завета, както и горната част от влaшката тояга на Главния колобър, все неща, които не са от този свят. Смятате ли, че някой така ще ги предаде на един самозабравил се диктатор или на който и да е. На въпроса защо не ренегата Борис не дава Ковчежето на Фотий, а на папата, отговорът е очевиден. Ромеите във високомерието си не са имали хабер с какво точно си имат работа. Те са смятали българите за варвари и не са могли да си обяснят как така едни езичници са ставали все по-мощни за сметка на единствената свръхдържава по това време Византия. Ватикана обаче е бил достатъчно в час да знае какво става. Причината е, че в негови владения се намират много от тайните книги и артефакти, плячкосани от Римската империя по време на могъществото си, особено от Юдея. Те много добре знаят за тангрианството и ролята му като основоположник на истинското православно християнство. Можете да си представите какво би се случило на властта им, ако между тях и юдовизантийските фанариоти (по това време не е имало и разрив между двете църкви) се развие неконтролируемо от тях православие, базирано на изначалните тангриански принципи (какъвто е бил и началния колобърски план). И всичко това в рамките на един мощен Саракт, притежаващ могъщи знания и артефакти . Ужас!! Затова главното условие към БорисМихаил е било "Искаме Кивота и всички сакрални предмети на колобърите. А те да бъдат убити!". След като установява подмяната Папата започва да се отнася с пълно пренебрежение към новопокръстения си васал Борис. Това го кара отново да се обърне към ромеите и тъкмо навреме, защото те му спасяват животеца от безкръвно удушване, заедно с трона след навременната намеса на армията им в негова помощ. Българската войска е държана далеч в Моравия в безсмислена кампания по негова заповед, а възстаналите Българи не са имали необходимия ресурс да се преодолеят мощния съюзник, който Борис спешно извиква.

За Борис I и болярския бунт 

Пост на анти666 http://www.voininatangra.org/modules/ipboard/index.php? showtopic=1198&st=0&#entry17457 Един скромен опит за анализ на онзи драматичен период от 863 до 889г., когато на практика е унищожено могъществото на България след едно от найковарните предателства, които историята познава. Събитията от тези години влияят дори и днес, 12 века по-късно! Всичко започва с едно съгласувано решение на колобрите и кан Пресиан за въвеждане на християнското учение, проповядвано от българи на български, както и за приемане на унифицирана българска писменост за ежедневна употреба. В началото на 50-те години от 9 век България е мощна държава, обхващаща огромни територии на север до Днепър и на запад до Германия. В състава и влизат много славяни, печенеги, кумани, авари, ромеи – народи, където тангрианството е непознато, за сметка на активно навлизащото и лесно разбираемо християнство. За да се централизира властта и неутрализират опитите на Ватикана и Византия чрез своите свещенници да влияят на тези народи е взето решение да се развие българско християнство, смятано за естествено продължение на тангрианството. Успоредно с него обаче като част от Орендата управляващият и религиозен елит на българите е трябвало да запазят свещенните тангриански знания и баща и син да живеят заедно в мир. Подобен модел с обратен знак е използван от евреите. За другите гойски народи има Стар завет, за евреите – Тората, а на Синедриона остават тайните кабалистични знания. Така е било решено и за азбуката. До този момент, само най-посветените са разбирали смисъла на българския куниг. За администрацията и ежедневнието са използвали български с гръцки букви. Това не е било форма на елитизъм, просто свещенният куниг се е разбирал на образно-символно ниво и обикновен човек, дори да го прочете няма да намери смисъл. С две думи е било належащо да има българска, разбираема за поданиците азбука. Задачата е възложена на Кирил и Методий, които разработват глаголицата. Според проф. Васил Йончев глаголицата произлиза от т.нар. „руни“ или „неизвестни знаци“ от прабългарските надписи от Преслав, Плиска, Мадара, Муфтарлар, Равна и др., и се подчиняват на една и съща фигура-модул, като спазват един основен принцип на изграждане, с тази разлика, че „руните" са сричкова азбука. Пълна лъжа е, че братята за пратени в западните български провинции от Византия. Ромеите не са имали никакъв интерес българи да разпространяват различна азбука от гръцката. Но да се върнем отново на религията. Не всеки може да бъде тангриански свещенник. Той трябва да е “прихванат”, преболедувал колобърска болест с много стабилно обучение като се почне от билколечение, бойни изкуства, чакръкчийство и се стигне до по-горните нива на управление на елементните стихии, пътуване по вертикалата и т.н. Да не говорим за моралните качества, които трябва да притежава. Т.е., за разлика от поповете, е невъзможно да завършиш някоя семинария и да станеш колобър, макар в последствие много от монасите да са били и тангриани (като част от плана). Именно в манастирите са съхранени тангрианските знания през последвалите години на робство и погроми. Тези разлики имат плюсове и минуси. Плюс – защото само най-добрите и избраните от Ден Грее могат да бъдат колобри и не е имало място за самозванци. Минусът е, че в новозавладените територии просто не е имало достатъчно обучени хора. Този недостиг е трябвало да бъде преодолян чрез християнски свещеници, проповядващи българско християнство със силен тангриански елемент във възловите точки и разбираемо от хората. Бих казал, че този план отчасти е успял и свидетелство за това е точно българското православие, което просто е изтъкано от тангрианство (виж снимката на Богородица в сайта например). Планът е бил премерен с новите реалности и осъществим, но е имало един непредвиден фактор – предателство. Всъщност, колобрите са знаели, че ромейските и папски агенти са активни в завербуване на ключови фигури от българската държава, но не са очаквали, че предателят ще се окаже самият Кан, в чийто вени тече кръвта на Дуло. Първоначално, контактите му с папските наместници и ромейски свещенници са го отдавали като част от плана. Може би и самият Борис в началото не е имал намерение да става предател. Подозренията около него се засилват, особено когато той открито започва да говори за покръстване на самите българи и след масовата поява на чужди мисионери в самата столица през 863г. Тогава колобрите взимат мерки и всички свещенни книги, по-значими регалии и Кивота са прибрани на сигурно място, неизвестно и до днес. На тяхно място предвидливо са поставени копия и то съвсем навреме, защото през 864г. Борис обявява, че ще се среща с папския наместник в Македония и взима със себе си ковчега и каквото е останало в него. Там на Овче поле се покръства и като доказателство за сериозността на намеренията си предава исканите от папата колобърски атрибути (или копията им). За папа Николай тези регалии са били невероятно важни, защото той неистово се е страхувал от силата на Тангра и се е надявал, че самият той ще ги използва. В тайната му библиотека са се съхранявали скритите текстове за Исус, къде е бил през годините, за които канонизираните Евангелия мълчат и за това кои са влъхвите, помагали му през цялото време. По-късно, след като се разкрива подмяната, ковчежето е захвърлено в една катедрала в Терачина. Какво точно кара Борис 1 с един удар да погребе хилядолетната българска мощ и от Кан Сюбиги да се принизи до васал на византийския император (дори да вземе името му Михаил), не е известно. Някои смятат, че е държавнически ход, след удара в гръб от византийските войски през 863г, докато българската армия се е сражавала с Велико- моравия. Според мен, този човек е бил жертва на някакви заклинания (НЛП) от един византийски свещенник, който му влиза под кожата и става довереник на кана. Според някои историци ромейският агент след дълги беседи с Борис го стряска като му показва рисунки от ада, но според мен това не е достатъчно да предаде така лесно дедите си и мощта на България. Каквато и да е истината, факт е, че след 865 г. България де факто пада без бой под византийско робство за 24 год, чак до идването на Владимир-Расате. Същата година новоизлюпеният християнин слиза още една стъпка надолу към бездната, избивайки най-верните български дъщери и синове в т.н. “болярски бунт”... След случая с покръстването и предаването на ковчежето е било ясно, че самият кан е предател. Докато отсъства от столицата, колобрите, боилите и всички наследници на Българите обявяват повсевместен бунт в 10-те провинции (комити). За съжаление обаче ядрото на българска армия е все още далеч на западните граници, задържана умишлено там от Борис. Той не е бил глупав и е знаел, че след този акт няма да го посрещнат с почести в Плиска. Всъщност боилите са се били приготвили за безкръвно удушаване – по стар български обичай, прилаган на знатни люде, нарушили закона Торе. Летописецът Зонара отбелязва: “Българите се побунили против своя княз като против отстъпник от бащината чест и слава.” Борис обаче държи един силен коз – на негова страна е мощната византийска армия, специално извикана за случая. С нейна помощ той успява да потуши бунта. Ромеите са и тези, които извършват поголовната сеч на пленените бунтовници. Никой българин не би посмял да замахне с меча срещу колобър! В случая се говори за 52 боилски рода, но всеки род е бил много голям – поне по 100 човека. Така че тук говорим за една масова касапница на жени, деца, старци. Там са били и ромейските свещеници, които са питали поотделно всеки дали се отказва от вярата си. Според историците Борис дълго след това е имал угризения, но римският папа му е дал специална индулгенция с опрощение. (след като Борис му е пратил необходимите дарове да си я купи, разбира се). Точно тогава някой някъде преди да умре изрича Проклятието. А то е жестоко, направено от колобър няма сила, която да го промени. По същество това си е кръвна клетва. Става дума за откреклите се от Вярата – “добро да не видят те и техните наследници до..”?? Според някои тя е за период от време - 1200 год. Според мен е родова, както всяка кръвна клетва върху поколенията, найвероятно за 20 генерации напред. Има разлика, защото това дава процент на неточност и тъй сме към края му, може да изтича по-рано от 2065г.

Краят на тази клетва има голямо значение за нас, защото тогава ръцете на Съвета няма да са вързани, за да са пасивни наблюдатели на унищожението ни като народ. Борис – Михаил не спира дотук с развихрянето си. Следва декрет, според който всяко село, където се практикува тангрианство, хората ще са поробвани, жените продавани като робини, (през три земи), а на капището там ще бъде построяван християнски храм. Толкоз с милосърдието. Падението му обаче не е стигнало докрай. Идва и 889г., когато на трона застава синът му Владимир – Расате. През това време Борис се е оттеглил като монах, но научавайки, че последният български Кан отново възвръща старата вяра, с ромейска помощ сваля от трона и ослепява собствения си син. Тук трябва да отбележа, че Кан Расате спазва тангрианската традиция на уважение към баща си, макар да е имал неведнъж възможността да го елиминира и си реши проблема. Борис като ревностен християнин обаче не е имал тези морални задръжки. За всичките тези заслуги пред България Борис Михаил – ромейски васал е канонизиран от църквата като светец. След убийството на Симеон, който позволява религиозна свобода на тангрианството и самият той тайно е пратикувал, с идването на изтърсака Петър през 927г., настъпва и пълното минаване в нелегалност на тангрианството. С малки изключения в някои възлови моменти от понататъшната ни история, колобрите не са се намесвали. Така до днешни дни... РАСЪЖДЕНИЯ (със съкращения)


От форума на: http://bven.blog.bg/poezia/2011/02/26/da-spomenem-i-tezi-nevin

boristodorov56 За съжаление по българският ариал няма открит нито един артефакт, който да доказва, че Тангра някога е бил български бог. Едно тълкувание на Бешелиев (които впрочем сътворил доста небешелици в официалната ни история) на надписи от Мадарския конник вкарва в обръщение недоказана по никакъв начин легенда. Тангрон - е превод на съчетание от гръцки букви, което се приема за достоверно основание да се счита, че древните българи били тангристи. Сама прецени това достатъчно ли е. Нека си отговорим защо няма нито едно достоверно и открито докозателство за религията на българите преди християнството. Освен всичко друго съществува и Първа Юстаниана - като архипископия на българите 3 века преди официализирането на християнството в държавата на българите, както следва да се нарича акта на Княз Борис I. Всъщност този акт е минаване на съществуващата от векове Българска православна църква под егидата на Цариградската патриаршия и я въвлича в политическите битки между двете части на Римската империя. С тази цел са се провеждали Вселенските събори в Цариград - унищожаване на съществуващото християнсво сред българите и вкарването му в клишето и догмата на Цариградската патриаршия. Това е неоспорима историческа истина, дори за лаици като мен. Не бива да се насилваме да приемаме измислици за миналото си, което в ущърб единствено на народа ни - без никакво основание да го приемаме за истина. tryn Всеки българин трябва да знае поне малко за тези събития. Поклон пред жертвите в името на тангризма. Аз вярвам в Тангра! bven Нещата бавно и сигурно вървят по своя естествен път. А за нас той е възраждане и единение на всички българи! Да си отворим очите, да си спомним кои сме и защо сме тук, точно в този момент и каква е нашата роля в развитието на цивилизацията. Колкото повече тъпчат и отричат всичко някои хора, толкова по-силно започва и обратното действие. А Колобър и Българин имат Космическо значение!

Радвам се, че ти харесва написаното, защото истината не се харесва на всички. Но ние сме българи и и сме мъдри! Нека носим истината в сърцата си и да работим за еволюцията на Духа! Тогава ще имаме и благословията на финия свят. Нека сведем чела в знак на почит и преклонение! Щом са живели като българи, сигурно те и сега са сред нас! А ние сигурно имаме мисия като българи! Но такава е истината и тя е била крита много столетия. Да се надяваме, че клетвата е към края на действието си и че нещата ще се променят. Може би затова е толкова тежка съдбата на поколения българи. Все пак денят е по-мъдър от нощта. А вече зазорява...:) Това е единият от големите митове в битието на българския народ и историята на Българската държава. През 2009 г. Италианските власти предадават на българското посолство в Рим около 3 000 архиологически предмети, изнесени контрабандно от България. Археологичните находки ще бъдат предадени на официална церемония. http://www.voininatangra.org/modules/ipboard/index.php?showtopic=1289&st=0 http://news.ibox.bg/news/id_734671114 http://www.vestnikataka.com Книгата: Сандъкът от Терачина Снимки:списание "Отечество" от 1983 г

https://ydara.com/

Няма коментари:

Публикуване на коментар