- ДЖИДУ КРИШНАМУРТИ
Стремежът към пълна сигурност неизбежно поражда печал и страх. Тази жажда създава неувереност. Откривали ли сте някога пълна сигурност в някакви, каквито и да било ваши отношения? Случвало ли се е това?
Болшинството от нас жадуват за сигурност в любовта, стремят се да любят и да бъдат любими, но има ли любов там, където всеки от нас търси своята собствена сигурност? Не ни обичат, защото не знаем как да обичаме.
Какво е това любов? Думата с толкова изтъркана, така изкривена, че не ми се иска да я използвам. Всички говорят за любовта – всяко списание, всеки вестник, всеки мисионер непрекъснато говори за любовта. Обичам страната си, обичам краля си, обичам някаква си книга, обичам планината, обичам удоволствието, обичам жена си, обичам Бога. Любовта идея ли е? Ако това е така, тя може да се култивира, да се отглежда, навсякъде да се рекламира, да се деформира по всякакви начини.
Когато казвате, че обичате Бога, какво означава това? Това означава, че вие обичате проекцията на вашето собствено въображение или проекцията на вас самите, облечена в известните форми на респектабилността, в съответствие с това, което считате за благородно и свещено; по такъв начин да казвате: „Аз обичам Бога“ – това е пълен абсурд.
Когато се покланяте на Бога, се покланяте на самите себе си, но това не е любов. Доколкото не сме в състояние да разрешим това явление от човешкия живот, наречено “любов”, ние изпадаме в абстрактност. Любовта може да бъде окончателно разрешение на всички човешки трудности, проблеми и грижи, но как да си изясним какво е това любов, просто давайки определение?
Църквата я определя по един начин, обществото по друг, а съществуват и всякакви видове отклонения и извращения: обожанието на някого, физическите отношения с някого, отношения емоционални, отношения приятелски – не разбираме ли под това любов? Това е станало норма, шаблон, станало е толкова ужасяващо лично, чувствено, ограничено, че религиите са заявили: „Любовта е нещо много по-голямо“.
В това, което се нарича човешка любов, те виждат наслаждение, съперничество, ревност, желание да притежаваш, да ограничаваш, да контролираш, да се намесваш в мисленето на другия, и съзнавайки сложността на всичко това, те казват, че трябва да съществува друга любов – божествена, възвишена, нетленна.
Навсякъде по света, тъй наречените святи хора, са твърдели, че да гледаш жените, е нещо абсолютно глупаво, те казват, че няма да можете да се приближите към Бога, ако сте снизходителни към секса. Затова те го отхвърлят, макар сами да изпитват силно изкушение, но отричайки секса, те лишават себе си от зрение и вкус, защото отхвърлят цялата земна красота. Те изтощават своите сърца и умове, изтощават своите тела; те гонят красотата, защото красотата е свързана с жените.
Може ли любовта да бъде разделена на свята и светска, на човешка и божествена, или съществува само една любов? Има ли разлика между любовта към един и любовта към много? Ако аз казвам: „Обичам те“, изключва ли това любовта към другите? Тази любов лична ли е или безлична? Любовта лична ли е или безлична, морална ли е или аморална, семейна ли е или несемейна?
Ако вие обичате цялото човечество, можете ли да обичате отделния човек? Любовта чувство ли е? Или емоция? Любовта наслаждение ли е или желание? Всички тези въпроси показват, че вие имате идея за любовта или за това каква тя трябва или не трябва да бъде, определен шаблон или код, формиран от културата, в която живеем.
Следователно, за да се вглъбим във въпроса за любовта в началото трябва да се освободим от вековните наслоения, да отхвърлим всички идеали и идеологии от представата за това каква трябва или не трябва да бъде. Да разделяме каквото и да било на това, което трябва да бъде и на това, което е – това е пътят на най-голямото заблуждение, когато имаме работа с живота.
Как да си изясня какво представлява този пламък, който наричаме любов? Не как да го изразя пред другия, но да си изясня какво означава той сам по себе си. Отначало ще отхвърля всичко, което са казали църквата, обществото, моите родители, приятелите, хората, книгите, защото аз сам искам да изясня за себе си, какво представлява той. Това е огромен проблем, който обхваща цялото човечество; съществуват хиляди начини за определянето на любовта.
Самият аз се намирам в плен на този или някой друг шаблон в зависимост от това какво ми харесва или ме радва в даден момент – така, че не следва ли, за да разбера този проблем, преди всичко да се освободя от моите лични склонности и предубеждения? Аз съм объркан, теглят ме в различни страни моите собствени желания и за това си казвам: „Като начало се ориентирай в своето собствено безпокойство и може би ти ще откриеш какво е любовта, изяснявайки това, което тя не е.“
Правителството казва: „Върви да убиваш, заради любовта към родината“ – нима това е любов? Религията казва: „Откажи се от секса, заради любовта си към Бога“– но нима това е любов? Любовта желание ли е? Не казвайте „не“ – за болшинството от нас любовта – това е желание, свързано с наслаждение от чувствен порядък, в основата на което е сексуалната привързаност и удовлетворение. Аз не съм противник на секса, но вижте какво включва той в себе си.
Когато принадлежиш на другия, когато другият психологически те поддържа, това неизбежно носи тревога, страх, ревност, чувство за вина, а докато съществува страх, не съществува любов. Умът, който е угнетен от страданието, никога няма да разбере какво е любовта. Сантименталността и емоционалността нямат нищо общо с любовта. И така, любовта няма нищо общо с наслаждението и желанието.
Любовта не е продукт на мисълта, която произтича от миналото. Мисълта не е способна да култивира любов. Любовта не е продукт на мисълта, която произлиза от миналото. Мисълта не е способна да култивира любов. Любовта не трябва да се свързва, не трябва да се ограничава посредством ревността, защото ревността произтича от миналото. А любовта е винаги активно настояще. Тя не е “ще обикна” или “обикнах”. Ако сте познали любовта, никого няма да следвате.
Любовта не се подчинява. Когато обичате, няма такива категории като “уважение” и “неуважение”. Знаете ли какво означава да обичате някого, да обичате без ненавист, без ревност, без раздразнение, без желание да се намесвате в това, което другият прави или мисли, без осъждане, без сравнение, знаете ли какво означава това? Когато има любов, можем ли да сравняваме, ако обичате някого с цялото си сърце, с целия си ум, с цялото си тяло, с цялото си същество, ще сравнявате ли? Когато напълно отдадете себе си на тази
любов, нищо друго не съществува.
Включва ли любовта в себе си отговорност и дълг, нуждае ли се въобще от тези думи? Когато човек нарушава дълга, има ли тогава любов? В дълга няма любов. Структурата на дълга, в плен на която се намира човек, го погубва. Докато сте принудени да правите нещо, защото така повелява вашият дълг, вие не обичате това, което правите. Когато има любов, няма нито дълг, нито отговорност.
За съжаление, повечето от родителите считат, че носят отговорност за своите деца и чувството за отговорност ги кара да говорят на децата какво трябва или какво не трябва да правят, какви трябва или не трябва да бъдат. Родителите искат децата им да имат солидно положение в обществото. Това, което те наричат отговорност, се явява част от респектабилността, на която се кланят. А на мен ми се струва, че там, където има респектабилност, липсва ред. Те се стремят само към това да станат истински буржоа.
Готвейки своите деца да влязат в днешното общество, да се приспособят към него, самите те съдействат да не се прекратят в обществото войната, конфликтът и жестокостта. Ще наречете ли това грижа и любов? В действителност, да се грижите, това е да се грижите така, както бихте се грижили за дръвче или за растение, като ги поливате, като ги изучавате от какво се нуждаят, каква почва за тях е най-добрата, като се отнасяте към тях с нежност и доброта, но когато се стараете да приспособите своите деца към обществото, вие ги подготвяте за това да бъдат убити. Ако обичахте своите деца, нямаше да има войни.
Когато загубите някого, когото сте обичали, за кого са вашите сълзи – за вас самите или за този, който е умрял? За себе си ли плачете или за другия? Плакали ли сте някога за друг? Плакали ли сте за сина си, когото са убили на война? Ако сте плакали, то от жалост към себе си ли сте плакали или за това, че е бил убит човек?
Ако вие плачете от жалост към себе си, вашите сълзи нямат никакво значение, защото сте загрижени само за себе си. Ако плачете за брат си, който с умрял, плачете за него. Много е лесно да плачеш за себе си, поради това, че той е умрял. Видимо плачете, защото е засегнато сърцето ви, но това не е причината. Вълнението ви произтича от себесъжалението, а себесъжалението ви прави жестоки, затваря ви, прави би тъпи и глупави.
Ако плачете за себе си, плачете, защото сте самотни, изоставени, изгубили усещането за власт, жалите за съдбата си, за обкръжаващите условия, ако сълзите са за вас – това любов ли е? Ако разберете това, което означава да се докоснете до всичко това непосредствено, както бихте се докоснали до дърво, стълб или ръка, тогава ще разберете, че тази скръб е създадена от вас, създадена от мисълта, че скръбта е производна на времето. Аз имах брат, който беше с три години по-малък от мен, той умря, сега съм сам, страдам, няма го този, у когото бих могъл да намеря утешение и приятелско съчувствие и това предизвиква сълзи в очите ми.
Можете да откриете това в самите себе си, ако наблюдавате, вие можете да видите това напълно, изцяло, с един поглед, без време и анализ. Можете мигновено да видите цялата структура и природа на ограниченото и повърхностно нещо, наречено „аз“.
Стремежът към пълна сигурност неизбежно поражда печал и страх. Тази жажда създава неувереност. Откривали ли сте някога пълна сигурност в някакви, каквито и да било ваши отношения? Случвало ли се е това?
Болшинството от нас жадуват за сигурност в любовта, стремят се да любят и да бъдат любими, но има ли любов там, където всеки от нас търси своята собствена сигурност? Не ни обичат, защото не знаем как да обичаме.
Какво е това любов? Думата с толкова изтъркана, така изкривена, че не ми се иска да я използвам. Всички говорят за любовта – всяко списание, всеки вестник, всеки мисионер непрекъснато говори за любовта. Обичам страната си, обичам краля си, обичам някаква си книга, обичам планината, обичам удоволствието, обичам жена си, обичам Бога. Любовта идея ли е? Ако това е така, тя може да се култивира, да се отглежда, навсякъде да се рекламира, да се деформира по всякакви начини.
Когато казвате, че обичате Бога, какво означава това? Това означава, че вие обичате проекцията на вашето собствено въображение или проекцията на вас самите, облечена в известните форми на респектабилността, в съответствие с това, което считате за благородно и свещено; по такъв начин да казвате: „Аз обичам Бога“ – това е пълен абсурд.
Когато се покланяте на Бога, се покланяте на самите себе си, но това не е любов. Доколкото не сме в състояние да разрешим това явление от човешкия живот, наречено “любов”, ние изпадаме в абстрактност. Любовта може да бъде окончателно разрешение на всички човешки трудности, проблеми и грижи, но как да си изясним какво е това любов, просто давайки определение?
Църквата я определя по един начин, обществото по друг, а съществуват и всякакви видове отклонения и извращения: обожанието на някого, физическите отношения с някого, отношения емоционални, отношения приятелски – не разбираме ли под това любов? Това е станало норма, шаблон, станало е толкова ужасяващо лично, чувствено, ограничено, че религиите са заявили: „Любовта е нещо много по-голямо“.
В това, което се нарича човешка любов, те виждат наслаждение, съперничество, ревност, желание да притежаваш, да ограничаваш, да контролираш, да се намесваш в мисленето на другия, и съзнавайки сложността на всичко това, те казват, че трябва да съществува друга любов – божествена, възвишена, нетленна.
Навсякъде по света, тъй наречените святи хора, са твърдели, че да гледаш жените, е нещо абсолютно глупаво, те казват, че няма да можете да се приближите към Бога, ако сте снизходителни към секса. Затова те го отхвърлят, макар сами да изпитват силно изкушение, но отричайки секса, те лишават себе си от зрение и вкус, защото отхвърлят цялата земна красота. Те изтощават своите сърца и умове, изтощават своите тела; те гонят красотата, защото красотата е свързана с жените.
Може ли любовта да бъде разделена на свята и светска, на човешка и божествена, или съществува само една любов? Има ли разлика между любовта към един и любовта към много? Ако аз казвам: „Обичам те“, изключва ли това любовта към другите? Тази любов лична ли е или безлична? Любовта лична ли е или безлична, морална ли е или аморална, семейна ли е или несемейна?
Ако вие обичате цялото човечество, можете ли да обичате отделния човек? Любовта чувство ли е? Или емоция? Любовта наслаждение ли е или желание? Всички тези въпроси показват, че вие имате идея за любовта или за това каква тя трябва или не трябва да бъде, определен шаблон или код, формиран от културата, в която живеем.
Следователно, за да се вглъбим във въпроса за любовта в началото трябва да се освободим от вековните наслоения, да отхвърлим всички идеали и идеологии от представата за това каква трябва или не трябва да бъде. Да разделяме каквото и да било на това, което трябва да бъде и на това, което е – това е пътят на най-голямото заблуждение, когато имаме работа с живота.
Как да си изясня какво представлява този пламък, който наричаме любов? Не как да го изразя пред другия, но да си изясня какво означава той сам по себе си. Отначало ще отхвърля всичко, което са казали църквата, обществото, моите родители, приятелите, хората, книгите, защото аз сам искам да изясня за себе си, какво представлява той. Това е огромен проблем, който обхваща цялото човечество; съществуват хиляди начини за определянето на любовта.
Самият аз се намирам в плен на този или някой друг шаблон в зависимост от това какво ми харесва или ме радва в даден момент – така, че не следва ли, за да разбера този проблем, преди всичко да се освободя от моите лични склонности и предубеждения? Аз съм объркан, теглят ме в различни страни моите собствени желания и за това си казвам: „Като начало се ориентирай в своето собствено безпокойство и може би ти ще откриеш какво е любовта, изяснявайки това, което тя не е.“
Правителството казва: „Върви да убиваш, заради любовта към родината“ – нима това е любов? Религията казва: „Откажи се от секса, заради любовта си към Бога“– но нима това е любов? Любовта желание ли е? Не казвайте „не“ – за болшинството от нас любовта – това е желание, свързано с наслаждение от чувствен порядък, в основата на което е сексуалната привързаност и удовлетворение. Аз не съм противник на секса, но вижте какво включва той в себе си.
Когато принадлежиш на другия, когато другият психологически те поддържа, това неизбежно носи тревога, страх, ревност, чувство за вина, а докато съществува страх, не съществува любов. Умът, който е угнетен от страданието, никога няма да разбере какво е любовта. Сантименталността и емоционалността нямат нищо общо с любовта. И така, любовта няма нищо общо с наслаждението и желанието.
Любовта не е продукт на мисълта, която произтича от миналото. Мисълта не е способна да култивира любов. Любовта не е продукт на мисълта, която произлиза от миналото. Мисълта не е способна да култивира любов. Любовта не трябва да се свързва, не трябва да се ограничава посредством ревността, защото ревността произтича от миналото. А любовта е винаги активно настояще. Тя не е “ще обикна” или “обикнах”. Ако сте познали любовта, никого няма да следвате.
Любовта не се подчинява. Когато обичате, няма такива категории като “уважение” и “неуважение”. Знаете ли какво означава да обичате някого, да обичате без ненавист, без ревност, без раздразнение, без желание да се намесвате в това, което другият прави или мисли, без осъждане, без сравнение, знаете ли какво означава това? Когато има любов, можем ли да сравняваме, ако обичате някого с цялото си сърце, с целия си ум, с цялото си тяло, с цялото си същество, ще сравнявате ли? Когато напълно отдадете себе си на тази
любов, нищо друго не съществува.
Включва ли любовта в себе си отговорност и дълг, нуждае ли се въобще от тези думи? Когато човек нарушава дълга, има ли тогава любов? В дълга няма любов. Структурата на дълга, в плен на която се намира човек, го погубва. Докато сте принудени да правите нещо, защото така повелява вашият дълг, вие не обичате това, което правите. Когато има любов, няма нито дълг, нито отговорност.
За съжаление, повечето от родителите считат, че носят отговорност за своите деца и чувството за отговорност ги кара да говорят на децата какво трябва или какво не трябва да правят, какви трябва или не трябва да бъдат. Родителите искат децата им да имат солидно положение в обществото. Това, което те наричат отговорност, се явява част от респектабилността, на която се кланят. А на мен ми се струва, че там, където има респектабилност, липсва ред. Те се стремят само към това да станат истински буржоа.
Готвейки своите деца да влязат в днешното общество, да се приспособят към него, самите те съдействат да не се прекратят в обществото войната, конфликтът и жестокостта. Ще наречете ли това грижа и любов? В действителност, да се грижите, това е да се грижите така, както бихте се грижили за дръвче или за растение, като ги поливате, като ги изучавате от какво се нуждаят, каква почва за тях е най-добрата, като се отнасяте към тях с нежност и доброта, но когато се стараете да приспособите своите деца към обществото, вие ги подготвяте за това да бъдат убити. Ако обичахте своите деца, нямаше да има войни.
Когато загубите някого, когото сте обичали, за кого са вашите сълзи – за вас самите или за този, който е умрял? За себе си ли плачете или за другия? Плакали ли сте някога за друг? Плакали ли сте за сина си, когото са убили на война? Ако сте плакали, то от жалост към себе си ли сте плакали или за това, че е бил убит човек?
Ако вие плачете от жалост към себе си, вашите сълзи нямат никакво значение, защото сте загрижени само за себе си. Ако плачете за брат си, който с умрял, плачете за него. Много е лесно да плачеш за себе си, поради това, че той е умрял. Видимо плачете, защото е засегнато сърцето ви, но това не е причината. Вълнението ви произтича от себесъжалението, а себесъжалението ви прави жестоки, затваря ви, прави би тъпи и глупави.
Ако плачете за себе си, плачете, защото сте самотни, изоставени, изгубили усещането за власт, жалите за съдбата си, за обкръжаващите условия, ако сълзите са за вас – това любов ли е? Ако разберете това, което означава да се докоснете до всичко това непосредствено, както бихте се докоснали до дърво, стълб или ръка, тогава ще разберете, че тази скръб е създадена от вас, създадена от мисълта, че скръбта е производна на времето. Аз имах брат, който беше с три години по-малък от мен, той умря, сега съм сам, страдам, няма го този, у когото бих могъл да намеря утешение и приятелско съчувствие и това предизвиква сълзи в очите ми.
Можете да откриете това в самите себе си, ако наблюдавате, вие можете да видите това напълно, изцяло, с един поглед, без време и анализ. Можете мигновено да видите цялата структура и природа на ограниченото и повърхностно нещо, наречено „аз“.
Скръбта и любовта не могат да съжителстват заедно. Християнският свят е идеализирал страданието, сложил го с на кръста и му се кланя, изразявайки чрез това идеята, че никога не можете да се спасите от страданията, освен чрез една определена врата. Такава е цялата структура на обществото, основано на експлоатацията на религиозните чувства.
По такъв начин, когато питате какво представлява любовта, е твърде възможно да се боите да получите отговор. Той може да предизвика пълен преврат у вас, той може да разруши семейството ви, може да откриете, че не обичате своята жена, мъж или деца.
Обичате ли ги? На вас може би ще ви се наложи да разрушите на трески дома, който сте построили и може да се случи така, че никога повече да не влезете в храм. Но ако въпреки това искате да си изясните това, ще разберете, че страхът – това не е любов, зависимостта – не е любов, ревността – не е любов, притежанието, господството не е любов, отговорността, дългът – не е любов, себесъжалението – не е любов,
отчаянието от това, че не ви обичат – не е любов.
Любовта не е противоположна на ненавистта, тъй както скромността не е противоположна на тщеславието.
И така, ако можете да отстраните всичко това, без да прибягвате до усилия, но измивайки го, както дъждът измива от листата многодневния прах, тогава може би случайно ще се срещнете с това необикновено цвете, което винаги е търсил човек.
Ако не сте открили любовта, при това не малките капки, а в цялото й изобилие, ако не сте изпълнени с нея, то светът е заплашен от гибел. С ума си знаете, че единението на човечеството е жизнено важно и че любовта е единственият път към това, но кой да ви научи да обичате? Може ли някакъв авторитет, някакъв метод, някаква система да ви кажат как да обичате? Ако някой ви каже, то това няма да е любов. Можете ли да кажете: „Аз ще практикувам любов. Ще седя дни на ред и ще мисля за любовта. Ще практикувам доброта и кротост и ще си наложа да бъда внимателен към другите.“
В този, превърнат в пустиня свят, няма любов, защото първостепенна роля в него играят удоволствието и желанието. Обаче без любов, вашият ежедневен живот е без значение и не може да има любов, ако няма красота. Красотата не с нещо, което можете да наблюдавате. Тя не е прекрасно дърво, прекрасна картина, прекрасно здание или прекрасна жена. Красотата съществува само тогава, когато сърцето и умът ви познават любовта.
Без любов и чувство за красота не съществува добродетел и вие отлично знаете, че каквото и да сте предприемали, подобрявайки обществото, обезпечавайки храна за бедните, създавате само още по-голямо зло. тъй като без любов сърцето и умът са деформирани и повърхностни. Но когато има любов и красота, всичко, каквото и да правите, е правилно, във всичко, каквото и да правите, съществува порядък.
Ако знаете как да обичате, то можете да правите всичко, което поискате, защото любовта ще разреши всички проблеми. И така, достигнахме до главния пункт: може ли умът да възприеме любовта без дисциплина, без мислене, без принуда, без каквато и да е книга, без какъвто и да е учител или ръководител – да я възприеме така, както възприема прекрасния слънчев залез?
Струва ми се. че за това е необходимо едно нещо – страст, страст без мотив, страст, която не е резултат от някакво обстоятелство или привързаност, която не е страстно желание. Човек, който не познава страстта, никога няма да познае любовта, тъй като любовта може да дойде само, когато съществува абсолютна самозабрава. Умът, който търси, не е страстен ум, а единственият начин да се открие любовта, това е да се достигне до нея без търсене, да се достигне до нея непреднамерено, а не в резултат на някакво усилие или опит. Тази любов, която ще откриете, не е временна. Тя едновременно е вечна и безлична, тя едновременно е насочена към един и към всички.
Тя е като цвят, чийто аромат може да вдъхнете, но можете и да не забележите, минавайки покрай него. Този цвят съществува за всеки, включително и за този, който ще си направи труда да вдъхне дълбоко от неговия аромат и възторжено да го усети. За цвета няма значение намира ли се човек близо до градината или е много далеко. Цветът е изпълнен с аромат и затова го излива върху всички.
Любовта е нещо ново, свежо, живо. За нея няма вчерашен и утрешен ден, тя е над суетните мисли. Само чистият ум познава любовта. И този чист ум може да живее в света, който е нечист. Да се открие това е удивително нещо, което човек в безчислените си усилия се е стремил да придобие чрез жертви, чрез поклонение, чрез отношение, чрез секс, чрез всички форми на удоволствие и страдание, това е възможно само, когато мисълта е разбрала самата себе си и естествено е достигнала до края. Тогава любовта няма противоположност, тогава в нея няма конфликт.
Можете да запитате: „Ако открия такава любов, какво ще стане с жена ми, с децата ми, със семейството ми? Нали им е необходима сигурност?“ Ако задавате такъв въпрос, значи никога не сте излизали зад пределите на мисловното поле, на полето на съзнание.
Но вие не знаете как да достигнете до този необичаен източник. Какво да правите? Ако не знаете какво да правите, не правите нищо, не е ли така? Абсолютно нищо. Тогава вътрешно вие съвършено утихвате. Разбирате ли какво означава това? Това означава, че не търсите, не желаете, не се стремите, че няма никакъв център. Тогава съществува любовта.
Учат ни на много неща, но рядко как да се справяме с шока от раните, които ни нанася животът. Най-малкото – никой не ни научава, че не животът, а собствените ни реакции към това, което се случва, са причината за болката.
Истината е земя без пътища. Човек не може да я достигне чрез никаква организация, чрез никакво вероизповедание, чрез догма, свещеник или ритуали, нито чрез някакво философско познание или психологическа техника. Той трябва да я открие чрез огледалото на взаимоотношенията си, чрез вникването в съдържанието на своя собствен ум, чрез наблюдение, а не чрез интелектуален анализ или интроспективна дисекция. Човек е изградил в себе си образи като защитна ограда – религиозни, политически, личностни. Те се проявяват като символи, идеи, вярвания. Бремето на тези образи взема надмощие в човешкото мислене, взаимоотношения и ежедневие. Тези образи са причините за нашите проблеми, защото те разделят човек от човека. Възприятието на живота е оформено от концепциите, вече установени в ума на човека. Съдържанието на неговото съзнание е цялото му съществуване. Това съдържание е общо за цялото човечество. Индивидуалността е името, формата и повърхностната култура, които той е придобил от традицията и обкръжението. Уникалността на човека не се съдържа в повърхността, а в съвършената свобода от съдържанието на неговото съзнание, което е общо за цялото човечество. Затова той не е индивид.
Свободата не е реакция; свободата не е избор. Човешката претенция е, че понеже има избор, той е свободен. Свободата е чисто наблюдение без посока, без страх от наказание и възнаграждение. Свободата е лишена от мотив; свободата не е в края на еволюцията на човека, а се съдържа в първата стъпка от неговото съществуване. В наблюдението си човек започва да открива липсата на свобода. Свободата се намира в безизборното осъзнаване на нашето съществуване и дейност.
Мисълта е време. Мисълта е породена от преживяване и знание, които са неотделими от времето и миналото. Времето е психологическият враг на човека. Нашето действие е основано върху познание и следователно на време, така че човекът винаги е роб на миналото. Мисълта е винаги ограничена и така ние живеем в постоянен конфликт и борба. Няма психологическа еволюция. Когато човек стане осъзнат за движението на своите собствени мисли, той ще види разделението между мислителя и мисълта, наблюдателя и наблюдаваното, преживяващия и преживяваното. Той ще открие, че това разделение е една илюзия. Тогава има само чисто наблюдение, което е прозрение без каквато и да е сянка от миналото или времето. Това безвремево прозрение води до дълбока, радикална промяна в ума.
Пълното отричане е същността на положителното. Когато има отричане на всички онези неща, до които мисълта е довела психологически, само тогава има любов, която е съчувствие и интелигентност.
Истината е земя без пътища. Човек не може да я достигне чрез никаква организация, чрез никакво вероизповедание, чрез догма, свещеник или ритуали, нито чрез някакво философско познание или психологическа техника. Той трябва да я открие чрез огледалото на взаимоотношенията си, чрез вникването в съдържанието на своя собствен ум, чрез наблюдение, а не чрез интелектуален анализ или интроспективна дисекция. Човек е изградил в себе си образи като защитна ограда – религиозни, политически, личностни. Те се проявяват като символи, идеи, вярвания. Бремето на тези образи взема надмощие в човешкото мислене, взаимоотношения и ежедневие. Тези образи са причините за нашите проблеми, защото те разделят човек от човека. Възприятието на живота е оформено от концепциите, вече установени в ума на човека. Съдържанието на неговото съзнание е цялото му съществуване. Това съдържание е общо за цялото човечество. Индивидуалността е името, формата и повърхностната култура, които той е придобил от традицията и обкръжението. Уникалността на човека не се съдържа в повърхността, а в съвършената свобода от съдържанието на неговото съзнание, което е общо за цялото човечество. Затова той не е индивид.
Свободата не е реакция; свободата не е избор. Човешката претенция е, че понеже има избор, той е свободен. Свободата е чисто наблюдение без посока, без страх от наказание и възнаграждение. Свободата е лишена от мотив; свободата не е в края на еволюцията на човека, а се съдържа в първата стъпка от неговото съществуване. В наблюдението си човек започва да открива липсата на свобода. Свободата се намира в безизборното осъзнаване на нашето съществуване и дейност.
Мисълта е време. Мисълта е породена от преживяване и знание, които са неотделими от времето и миналото. Времето е психологическият враг на човека. Нашето действие е основано върху познание и следователно на време, така че човекът винаги е роб на миналото. Мисълта е винаги ограничена и така ние живеем в постоянен конфликт и борба. Няма психологическа еволюция. Когато човек стане осъзнат за движението на своите собствени мисли, той ще види разделението между мислителя и мисълта, наблюдателя и наблюдаваното, преживяващия и преживяваното. Той ще открие, че това разделение е една илюзия. Тогава има само чисто наблюдение, което е прозрение без каквато и да е сянка от миналото или времето. Това безвремево прозрение води до дълбока, радикална промяна в ума.
Пълното отричане е същността на положителното. Когато има отричане на всички онези неща, до които мисълта е довела психологически, само тогава има любов, която е съчувствие и интелигентност.
От книгата на Кришнамурти „Медитации“
Медитацията е сред най-знаменитите изкуства в живота, може би най-великото. И човек не може да я усвои от никого. В това е нейната прелест: медитацията няма техника и следователно не е обвързана с авторитети. Когато опознавате себе си, когато се наблюдавате, наблюдавате начина, по който вървите, как се храните, какво казвате; когато наблюдавате клюката, ненавистта, ревността – ако осъзнавате всички тези неща у себе си без избор, това е част от медитацията.
И така, медитацията може да се случва, докато сте в автобуса, докато крачите през гората, изпълнена със светлина и сенки, докато слушате песента на птиците, докато гледате в лицето на своята жена или дете.
***
Медитацията означава да открием дали мозъкът, с цялата негова активност и преживявания, може да бъде напълно тих. Но не с усилие, защото в момента, в който упражните усилие, има дуалност. Онзи, който казва: „Бих искал да имам невероятни преживявания, затова трябва да накарам мозъка си да утихне“, той никога няма да успее. Но ако започнете да изследвате, да наблюдавате, да слушате всичките движения на мисълта, нейната обусловеност, нейните стремежи, страхове, удоволствия, ако наблюдавате как работи мозъкът, тогава ще видите, че той утихва забележително. Ала тази тишина не е сън, тя е изключителна активност. Когато едно голямо динамо работи идеално, то обикновено не издава шум; шум има само при триене.
***
Медитацията изисква най-високата форма на дисциплина – не конформизъм, не имитация, не подчинение, а дисциплина, идваща с постоянна осъзнатост не само за външното, но и за вътрешното. Така че медитацията не е изолирано деяние, а активност във всекидневния живот, която изисква сътрудничество, чувствителност и интелигентност. Без основа за праведен живот медитацията е само едно бягство и следователно няма стойност. Праведният живот не е следването на обществения морал, а свободата от завист, похот и преследване на власт – те водят до вражда. Свободата от всичко това не идва чрез волята, а чрез осъзнатостта му при себепознание. Без познание за дейностите на егото медитацията се превръща в сетивно удоволствие и е от нищожно значение.
***
Постоянното търсене на по-обширни, по-дълбоки, трансцендентални опитности е вид бягство от действителната реалност, а това сме самите ние, нашият обусловен, школуван ум. Един ум, който е буден, интелигентен, свободен – той защо би имал нужда от каквито и да било „опитности“? Светлината е светлина; тя не иска още светлина.
***
Медитацията е сред най-изключителните неща. И ако не знаете какво представлява тя, вие сте като слепец в свят от жизнена светлина, ярки цветове и сенки. Медитацията не е интелектуален въпрос, но когато сърцето навлезе в ума, той има много по-различно качество; тогава е наистина безбрежен, не само в капацитета си да разсъждава и да действа ефективно, но и в усещането си за живеене сред една шир, където сте част от всичко.
Медитацията е движението на любовта; но не любовта на единия или на многото. Тя е като водата, която всеки може да отпие от всяка една делва, без значение дали златна или глинена – неизчерпаема е. Случва се и една особеност, която не може да бъде плод на никой опият или самохипноза: сякаш умът навлиза в себе си, започвайки от повърхността и прониквайки все по-надълбоко, докато дълбочина и височина изгубят смисъл, а всяка форма на отмерване се стопи. В такова състояние има пълен покой – не онзи, придошъл от задоволството, а покой с порядък, красота и интензивност. Той целият може да бъде унищожен като едно цвете и въпреки това е неунищожим именно заради своята уязвимост. Тази медитация не може да бъде усвоена от друг. Нужно е да почнете, без да знаете нищо за нея, и да се движите от невинност към невинност.
Почвата, в която медитативният ум може да покълне, е тази на всекидневния живот, на устрема, болката и мимолетната радост. Там трябва да започне, да внесе порядък, а после – да се движи безспирно. Но ако сте ангажирани единствено с това, да създадете порядък, то самият той ще стане причина за ограничението си, а умът ще се превърне в негов затворник. В цялото това движение вие трябва да започнете от другия край, от другия бряг, без да сте загрижени за брега или за прекосяването на реката. Необходимо е да се потопите в реката, не знаейки как да плувате. Това е и красотата на медитацията – никога не знаете къде сте, накъде отивате и къде ще стигнете.
***
Медитацията не е нещо различно от всекидневния живот; не се усамотявайте в ъгъла на стаята, за да медитирате десет минути, а след като излезете от нея, да бъдете касапи – метафорично и буквално.
***
Медитацията е сред най-сериозните неща. Може да медитирате целодневно – в офиса, със семейството, когато изричате някому „обичам те“, когато се грижите за децата си… След това обаче ги учите да стават войници, да убиват, да имат национална принадлежност и да почитат знамето, посочвайки им как да влязат в капана на съвременния свят.
***
Да наблюдавате всичко това, разбирайки вашата роля, е част от медитацията. И щом медитирате така, вие ще откриете удивителна прелест – във всеки момент ще действате правилно, а ако не успеете, ще подемете наново, без да губите време в съжаления. Медитацията е част от живота, тя не е различна от него.
***
Ако планирате да медитирате, това няма да е медитация. Ако планирате да бъдете добри, добротата никога не ще процъфти. Ако култивирате скромност, тя престава да е. Медитацията е полъхът, който ви навестява, щом оставите прозореца отворен; ала ако го оставите отворен умишлено, няма да се появи.
***
Медитацията не е средство за постигане на цел; тя е и средството, и целта.
***
Колко е невероятна медитацията… Ако има и малка принуда, опит за подчиняване на мисълта, имитиране, то тя се превръща в тежест; желаната тишина тогава престава да е озаряваща; ако медитацията е търсене на видения и преживявания, тогава тя води до илюзии и самохипноза. А смисъл медитацията има само в разцъфването на мисълта и по този начин прекратяването ѝ, не в простиращите се още и още модели на познание. Знанието може да донесе нови опитности, с по-силни усещания, ала умът, който търси това, е един незрял ум.
Зрялостта е свободата от всички преживявания, от всички опитности; тя не е под влияние да бъде или да не бъде. Зрялост в медитацията е освобождаването на ума от познатото, понеже то оформя и управлява всяка опитност. Един ум, който сам е светлина за себе си, не се нуждае от опитност. А незрялостта се изразява в копнежа по по-големи и по-големи преживявания. Медитация – това е странстването през света на познанието, бидейки свободни от него да навлезете из дебрите на непознатото.
***
Нужно е всеки сам да открие това за себе си, а не чрез някого. Вече сме имали авторитета на учители, спасители и водачи. Ако истински желаете да разберете що е медитация, необходимо е да оставите настрана всички тези авторитети.
***
Радост и удоволствие може да закупите във всеки един магазин на определена цена. Ала блаженство – не, било за вас или за друг. Радостта и удоволствието са „завързване“ към времето, а блаженството съществува единствено при пълна свобода. Удоволствието, подобно на радостта, може да търсите и намирате по много начини. Но всички те идват и си отиват. А блаженството – това особено усещане за радост – няма мотив. Не можете да го търсите. Щом веднъж е там, според качеството на ума ви, то остава – безпричинно и неизмеримо с времето. Медитацията не е преследване на наслада или търсене на радост, а е състояние на ума, в което няма концепция или формула, затова е и пълна свобода. Само при такъв ум идва блаженството – нетърсено и неканено. Щом веднъж е там, макар и да живеете в света с целия негов шум, удовлетворения и бруталност, те няма да докоснат този ум; щом е там, конфликтът се е изпарил. Но краят на конфликта не е непременно пълната свобода. Медитацията е движението на ума в тази свобода. В тази експлозия на блаженството очите стават невинни, а любовта е благословия.
Джиду Кришнамурти
Медитацията е сред най-знаменитите изкуства в живота, може би най-великото. И човек не може да я усвои от никого. В това е нейната прелест: медитацията няма техника и следователно не е обвързана с авторитети. Когато опознавате себе си, когато се наблюдавате, наблюдавате начина, по който вървите, как се храните, какво казвате; когато наблюдавате клюката, ненавистта, ревността – ако осъзнавате всички тези неща у себе си без избор, това е част от медитацията.
И така, медитацията може да се случва, докато сте в автобуса, докато крачите през гората, изпълнена със светлина и сенки, докато слушате песента на птиците, докато гледате в лицето на своята жена или дете.
***
Медитацията означава да открием дали мозъкът, с цялата негова активност и преживявания, може да бъде напълно тих. Но не с усилие, защото в момента, в който упражните усилие, има дуалност. Онзи, който казва: „Бих искал да имам невероятни преживявания, затова трябва да накарам мозъка си да утихне“, той никога няма да успее. Но ако започнете да изследвате, да наблюдавате, да слушате всичките движения на мисълта, нейната обусловеност, нейните стремежи, страхове, удоволствия, ако наблюдавате как работи мозъкът, тогава ще видите, че той утихва забележително. Ала тази тишина не е сън, тя е изключителна активност. Когато едно голямо динамо работи идеално, то обикновено не издава шум; шум има само при триене.
***
Медитацията изисква най-високата форма на дисциплина – не конформизъм, не имитация, не подчинение, а дисциплина, идваща с постоянна осъзнатост не само за външното, но и за вътрешното. Така че медитацията не е изолирано деяние, а активност във всекидневния живот, която изисква сътрудничество, чувствителност и интелигентност. Без основа за праведен живот медитацията е само едно бягство и следователно няма стойност. Праведният живот не е следването на обществения морал, а свободата от завист, похот и преследване на власт – те водят до вражда. Свободата от всичко това не идва чрез волята, а чрез осъзнатостта му при себепознание. Без познание за дейностите на егото медитацията се превръща в сетивно удоволствие и е от нищожно значение.
***
Постоянното търсене на по-обширни, по-дълбоки, трансцендентални опитности е вид бягство от действителната реалност, а това сме самите ние, нашият обусловен, школуван ум. Един ум, който е буден, интелигентен, свободен – той защо би имал нужда от каквито и да било „опитности“? Светлината е светлина; тя не иска още светлина.
***
Медитацията е сред най-изключителните неща. И ако не знаете какво представлява тя, вие сте като слепец в свят от жизнена светлина, ярки цветове и сенки. Медитацията не е интелектуален въпрос, но когато сърцето навлезе в ума, той има много по-различно качество; тогава е наистина безбрежен, не само в капацитета си да разсъждава и да действа ефективно, но и в усещането си за живеене сред една шир, където сте част от всичко.
Медитацията е движението на любовта; но не любовта на единия или на многото. Тя е като водата, която всеки може да отпие от всяка една делва, без значение дали златна или глинена – неизчерпаема е. Случва се и една особеност, която не може да бъде плод на никой опият или самохипноза: сякаш умът навлиза в себе си, започвайки от повърхността и прониквайки все по-надълбоко, докато дълбочина и височина изгубят смисъл, а всяка форма на отмерване се стопи. В такова състояние има пълен покой – не онзи, придошъл от задоволството, а покой с порядък, красота и интензивност. Той целият може да бъде унищожен като едно цвете и въпреки това е неунищожим именно заради своята уязвимост. Тази медитация не може да бъде усвоена от друг. Нужно е да почнете, без да знаете нищо за нея, и да се движите от невинност към невинност.
Почвата, в която медитативният ум може да покълне, е тази на всекидневния живот, на устрема, болката и мимолетната радост. Там трябва да започне, да внесе порядък, а после – да се движи безспирно. Но ако сте ангажирани единствено с това, да създадете порядък, то самият той ще стане причина за ограничението си, а умът ще се превърне в негов затворник. В цялото това движение вие трябва да започнете от другия край, от другия бряг, без да сте загрижени за брега или за прекосяването на реката. Необходимо е да се потопите в реката, не знаейки как да плувате. Това е и красотата на медитацията – никога не знаете къде сте, накъде отивате и къде ще стигнете.
***
Медитацията не е нещо различно от всекидневния живот; не се усамотявайте в ъгъла на стаята, за да медитирате десет минути, а след като излезете от нея, да бъдете касапи – метафорично и буквално.
***
Медитацията е сред най-сериозните неща. Може да медитирате целодневно – в офиса, със семейството, когато изричате някому „обичам те“, когато се грижите за децата си… След това обаче ги учите да стават войници, да убиват, да имат национална принадлежност и да почитат знамето, посочвайки им как да влязат в капана на съвременния свят.
***
Да наблюдавате всичко това, разбирайки вашата роля, е част от медитацията. И щом медитирате така, вие ще откриете удивителна прелест – във всеки момент ще действате правилно, а ако не успеете, ще подемете наново, без да губите време в съжаления. Медитацията е част от живота, тя не е различна от него.
***
Ако планирате да медитирате, това няма да е медитация. Ако планирате да бъдете добри, добротата никога не ще процъфти. Ако култивирате скромност, тя престава да е. Медитацията е полъхът, който ви навестява, щом оставите прозореца отворен; ала ако го оставите отворен умишлено, няма да се появи.
***
Медитацията не е средство за постигане на цел; тя е и средството, и целта.
***
Колко е невероятна медитацията… Ако има и малка принуда, опит за подчиняване на мисълта, имитиране, то тя се превръща в тежест; желаната тишина тогава престава да е озаряваща; ако медитацията е търсене на видения и преживявания, тогава тя води до илюзии и самохипноза. А смисъл медитацията има само в разцъфването на мисълта и по този начин прекратяването ѝ, не в простиращите се още и още модели на познание. Знанието може да донесе нови опитности, с по-силни усещания, ала умът, който търси това, е един незрял ум.
Зрялостта е свободата от всички преживявания, от всички опитности; тя не е под влияние да бъде или да не бъде. Зрялост в медитацията е освобождаването на ума от познатото, понеже то оформя и управлява всяка опитност. Един ум, който сам е светлина за себе си, не се нуждае от опитност. А незрялостта се изразява в копнежа по по-големи и по-големи преживявания. Медитация – това е странстването през света на познанието, бидейки свободни от него да навлезете из дебрите на непознатото.
***
Нужно е всеки сам да открие това за себе си, а не чрез някого. Вече сме имали авторитета на учители, спасители и водачи. Ако истински желаете да разберете що е медитация, необходимо е да оставите настрана всички тези авторитети.
***
Радост и удоволствие може да закупите във всеки един магазин на определена цена. Ала блаженство – не, било за вас или за друг. Радостта и удоволствието са „завързване“ към времето, а блаженството съществува единствено при пълна свобода. Удоволствието, подобно на радостта, може да търсите и намирате по много начини. Но всички те идват и си отиват. А блаженството – това особено усещане за радост – няма мотив. Не можете да го търсите. Щом веднъж е там, според качеството на ума ви, то остава – безпричинно и неизмеримо с времето. Медитацията не е преследване на наслада или търсене на радост, а е състояние на ума, в което няма концепция или формула, затова е и пълна свобода. Само при такъв ум идва блаженството – нетърсено и неканено. Щом веднъж е там, макар и да живеете в света с целия негов шум, удовлетворения и бруталност, те няма да докоснат този ум; щом е там, конфликтът се е изпарил. Но краят на конфликта не е непременно пълната свобода. Медитацията е движението на ума в тази свобода. В тази експлозия на блаженството очите стават невинни, а любовта е благословия.
Джиду Кришнамурти
Няма коментари:
Публикуване на коментар