Известният и като МОЧА (Монумент на окупационната червена армия) сред столичани "паметник" на Съветската армия, която разграби държавата и унищожи надеждите на поколения българи, няма място в столицата на България.
Общоизвестен и безспорен факт за всеки малко по-начетен студент по история и грамотен българин, запознат със събитията от Втората световна война и незаблуден от пропагандата е, че Съветската армия влиза в България като окупатор през 1944 година. За "благодарност" от безгръбначните лакеи комунисти в страната, в центъра на столицата е построен паметник по този повод, на когото с цялата си наглост е изписано: "На Съветската армия освободителка от признателния български народ". Няма по-голяма гавра от това народът да бъде признателен към окупатора.
Единственото, от което армията на СССР ни освобождава, е:Националното ни достойнство и памет;
Постигнатият, макар и за кратко, национален идеал - освобождението на Македония и Беломорието;
Нашата собственост, имоти и земи;
Царство България и независимостта на отечеството.
Добре е да се обясни и спомене, че Съветската армия и Съветският съюз нямат общо с Руската империя. В България има много хора, които са признателни на Русия, заради това, че тя ни освобождава през Руско-турската война през 1877-1878 година и в резултат от това България отново се появява на картата на европейския континент. Няма да се спираме на това какви са интересите и целите на Руската империя в този период, но в знак на благодарност в София е построен паметник на "царя освободител" Александър II. Русофилията на част от българите не означава да бъдеш подчинен и задължен на Съветския съюз.
Паметникът на съветската армия, така нареченият МОЧА, е по-висок от този на царя и империята, които освободиха България. Именно болшевиките чрез терор и преврат избиха семейството на царя, който освободи България, каква признателност може да има България към Съветския съюз? Същият този Съветски съюз, който плати и направи комунистическо въстание в страната (Септемврийското въстание) и предизвика гражданска война, която с кръв плати българският народ. Същият този Съветски съюз, който плати динамита за взривяването на църквата в Света Неделя - най-кървавият атентат в българската и като цяло европейската история.
Какво е и как се стига до Съветската окупация?
Със започването на Втората световна война България е изправена пред съдбоносния избор на коя страна да се включи. Под напора на това, че немската армия е пред българската граница и очертаващата се дотогава победа на Германия в конфликта, България се присъединява към Тристранния пакт, но формално. Страната остава неутрална и не изпраща войски на нито един фронт, и до последно поддържа дипломатически отношения със Съветския съюз. Въпреки това, на 5 септември Съветският съюз обявява война на България. Парадоксално е, че страната ни е единствената държава от Оста, на която СССР обявява война, въпреки че страната не е участвала във военни действия срещу съветските войски. В резултат на това, на 9 септември 1944 г. в България е извършен държавен преврат, при който правителството на Константин Муравиев е свалено, а властта е поета от Отечествения фронт (ОФ) с подкрепата на Червената армия.
От 9 септември 1944 до декември 1947 година България остава окупирана от Съюза на съветските социалистически републики (СССР). Съветската окупация представлява невиждана касапница, грабеж и икономически срив на България.
По силата на съглашението за примирие страната ни е задължена да предостави всички летища, пристанища, гари, транспортни средства, всички ресурси на страната, като цяло цялата инфраструктура, на съветските войски. През периода на окупацията близо 600 000 съветски войници пребивават на българска територия.
Архивите в Държавна агенция "Архиви" (ДАА) са категорични, че отношението на съветските войници към обикновеното българско население е потресаващо. Грабежи, мародерство, изнасилвания, убийства на стотици хора. Това е било ежедневието на българина именно в периода на окупацията.
Към тежестта да се издържа финансово Съветската армия на българска територия се добавя и необходимостта да се изплащат от българската държава обезщетения на гражданите, които са претърпели щети от същата тази армия. Така бремето върху страната ни става тройно - издръжка на чужда армия, стотици убити и ранени от тази армия и изплащането на обезщетения за близките на ранени, ограбени и убити от Съветските войски.
Според данни от архивите на БНБ окупацията на България от Съветския съюз е струвала над 133 милиарда лева. Това представляват две трети от националния доход на България, които са отивали за издръжката на една окупационна армия, което предизвиква най-голямата продоволствена и икономическа криза в новата българска история. Сумата от 133 милиарда лева се равнява на около 300 милиона долара. Това е почти 4 пъти повече от репарациите, които България трябва да плати според Парижкия мирен договор.
По същото това време е извършен и така нареченият "Народен съд". Той осъжда на смърт над 2700 души. Сред екзекутираните на 1 февруари 1945 г. са тримата регенти (принц Кирил Преславски, Богдан Филов, ген. Никола Михов), 22 министри, десетки депутати, висши офицери и общественици. Общо са издадени 9155 присъди, унищожавайки елита на нацията. В месеците след идването на Червената армия в страната целенасочено и последователно са избити учители, лекари, свещеници, адвокати, журналисти, заможни земеделци, дейци на ВМРО и като цяло елитът и авторитетът на българската нация. Авторитетни историци по въпроса посочват, че за периода са убити без съд и присъда десетки хиляди българи.
Съветската окупация поставя края на борбите на българите за национално обединение. С налагането на интернационалната идея и това, че пролетариатът няма родина, се слага край на цялата неписана национална доктрина на българската нация за обединението на отечеството в неговите етнически граници в Мизия, Тракия и Македония. Същият този идеал е започнат от Апостола на българската национална революция Васил Иванов Кунчев Левски, който заявява: "И ние сме хора и искаме да живеем човешки: да бъдем напълно свободни в земята си, там, гдето живее българинът – в България, Тракия и Македония!"
Именно този национален идеал е мисълта, ежедневието, целта на всеки един национално мислещ български революционер, държавник и общественик в следващите поколения на българската държава след освобождението. Множеството въстания, освободителни войни и битки, които българинът е водил, се прекършват именно чрез идването на съветските войски в страната ни и установяването на тоталитарен режим по Сталиниски тип в България.
Ето какво казва и последният исторически лидер на ВМРО по темата: "Нека запомним и се съобразяваме и за в бъдеще с факта, че загубата в 1913 и в 1918 година за българщината е по-малка от тая в 1944 година!" - Иван Михайлов
Това е причината за това, че в България не може да има съветски паметници - паметници на лъжата, защото съветската армия не освобождава никого от нищо. Крайно време е центърът на София да осъмне с хубав български паметник, символизиращ единството на българската нация и повдигащ националния дух на обществото. Крайно време е тотемите на болшевизма да бъдат изкоренени!
Автор: Калоян Христов
Документ за бащата на острие на Радев: Тоталитарен копой, политически милиционер, съсипал много талантливи хора
През 2012 година в БАН е особено напрегнато. Обявен е конкурс за нови членове-академици. Накрая по документи са допуснати двама, като единият от тях е Васил Проданов, бащата на днешното икономическо острие на Румен Радев – Коснстантин Проданов.
Срещу Васил Проданов се завихря истински народен бунт в академичните среди, който намира своето отражение в отворено писмо на професор Петко Ганчев.
Интересното е, че в последствие писмото от 6.10.2012 година е заличено в интернет, явно през добре платена кампания за зачистване на следи към бъдещия прогресивен депутат. Не и обаче в един сайт, където 7dniplovdiv.bg го намери.
Вижте какво пише проф. Ганчев за бащата на Костадин Проданов:
„Вторият – дългогодишният помощник на Милко Балев – най-ретроградната фигура в Политбюро на ЦК на БКП и втория човек след Т.Живков – чл. кор. Проф. Васил Проданов.
Тази политическа позиция осугури на господина “етик”, преквалифицирал се след серия пропагандни материали по идеология на комунизма в политически философ, дълги години директорското място в Института за философски изследвания на БАН и “естествено” подбиране на вярното си обкръжение от посредствени научни сътрудници, които го величаеха.
Вероятно това не е стигало на господина, който от средата на 80-те години на ХХ в. вече се подвизава като агент от Шести отдел на Шесто управление на Държавна сигурност под псевдонима “др. Иванов”. Разкриването на моралния образ на този човек от Комисията по досиетата стана много късно, защото от средата на 80-те години на ХХ в. до 2010 година, т.е. четвърт век този представител на политическата милиция на тоталитаризма в науката съсипа съдбите на много талантливи хора, като пречеше на тяхното развитие и публично признание и толерираше от властовите позиции на разните комитети и съвети само своите лакеи.
Протоколите на Института за съвременни социални теории, откъдето той е изгонен през 1983 г. за плагиатство и протоколите на Института за философски изследвания, както и на различни обществени структури като Агенцията за дискриминация, колкото и пестеливо да е правено това са запазили част от атмосферата, която този представител на политическите копои е насаждал и в редица случаи се е разправял със своите опоненти, намерили морална смелост да се опълчат срещу му.
Завършвайки това “Отворено писмо” аз искам да попитам членовете на Българската академия на науките, нейното ръководство: “Има ли в тази велика институция на българския дух, родена преди рождението на съвременната българска държава достойни мъже, не само умни и знаещи, но и с характер и воля, които да отхвърлят дългата ръка на сталинизма и ДС и да положат началото на нейното възраждане, като условие за възраждането на държавата ни, или и тя неумолимо, неспасямо ще бъде погубена за десетилетия?”
Няма коментари:
Публикуване на коментар