43. Лемуро-Атлантите строели градове и разпространявали цивилизацията. Начален стадий на антропоморфизма. 44. Статуите свидетелстват за размерите на Лемуро-Атлантите. 45. Лемурия е унищожена от огъня, Атлантида от водата. Наводнение. 46. Унищожение на четвъртата раса и последните допотопни чудовищни животни.
43. ТЕ1 ПОСТРОИЛИ ОГРОМНИ ГРАДОВЕ. ТЕ СТРОИЛИ ОТ
РЕДКИ ПОЧВИ И МЕТАЛИ, ОТ ИЗРИГНАЛИТЕ
ОГНЬОВЕ,2 ОТ БЕЛИЯT КАМЪК НА ПЛАНИНИТЕ И ЧЕРНИЯ
КАМЪК4, ТЕ ИЗСИЧАЛИ СВОИТЕ СОБСТВЕНИ ИЗОБРАЖЕНИЯ, ПО СВОЙ РАЗМЕР И ПОДОБИЕ, И ИМ СЕ ПОКЛАНЯЛИ.
1 Лемурийците.
2 Лава.
3 Мрамор.
4 Подземните огньове.
Предвид на това, че историята на двете първи човешки раси – последните лемурийци и първата раса на бъдещите атланти – продължава, ние сме длъжни, започвайки от тази глава, да ги съединим в едно и известно време да говорим за тях заедно.
Тук ще бъдат споменати и Божествените Династии, които по традициите на египтяните, халдейците, гърците и пр. предшествали техните човешки Царе. Съвременните индуси и досега вярват в тях и те са изброени в свещените им Книги. Но за тях ще говорим на съответното място. Сега остава да се покаже, че нашите съвременни геолози са принудени да допуснат възможността за доказателства за съществуването на потънали материци. Но едно е да се признае съществуването на такива материци, и съвършено друго е да се допусне, че по време на ранните геоложки периоди5 те са били населени от хора и цивилизовани народи, а не само от диваците на Палеолита, народи, които под ръководството на своите Божествени Управници построили обширни градове, утвърждавали изкуствата и науките и владеели до съвършенство астрономията, архитектурата и математиката. Първоначалната цивилизация на лемурийците не е последвала, както може да се предположи, веднага след тяхното физиологично превръщане. Между окончателната физиологична еволюция и първия построен град изминали много стотици хилядолетия. Въпреки това виждаме, че в своята шеста субраса лемурийците строят първите си скалоподобни градове от камък и лава.1 Един от тези обширни градове с примитивен вид бил построен изцяло от лава, на около трийсет мили западно от мястото, където остров Пасха се простира сега като тясна ивица безплодна почва; впоследствие този град е бил напълно разрушен от поредица вулканични изригвания. Най-древните останки на развалини от циклопски постройки са били произведения от ръцете на последните субраси на лемурийците; и поради това окултистът не се учудва, научавайки, че каменните останки, намерени от Капитан Кук на неголям участък земя, наречен остров Пасха,
5 Може би тук се съдържа причината за това, че даже и остров Пасха, с неговите изумителни гигантски статуи – ярки и красноречиви свидетели за загиналия материк с цивилизовано население на него – почти никъде да не се споменава в съвременните енциклопедии. Неговото споменаване предпазливо се избягва, като се изключат няколко книги за пътешествия. Съвременната наука несъмнено предпочита да налага на културното общество като установени факти хипотези, основани на лични любими представи, и вместо знание предлага своите собствени догадки, като ги нарича „научни изводи“. Учените специалисти по-скоро ще измислят хиляда и една противоречиви теории, отколкото да признаят неудобния за тях очевиден факт. Начело на такива специалисти стоят Хекел и неговите английски поклонници и единомишленици. Въпреки това са „авторитети“ – така сурово те ни напомнят за себе си. Но какво от това? Римският Папа е също авторитет и даже непогрешим – за неговите последователи, – докато забележителната погрешност на научните теории се доказва периодично, с всяко изменение на луната.
1 Нашите най-добри съвременни новелисти, макар и да не са нито теософи, нито спиритуалисти, започват да виждат твърде психологични сънища, с много показателен окултен характер. Така например Робърт Л. Стивънсън и неговият „Странен случай с доктор Джекил и г-н Хайд“ – най-забележителният от съществуващите досега психологични разкази от областта на Окултното. Също така, многообещаващият романист Райдер Хагард не е ли виждал пророчески, или по-точно ретроспективен сън в дълбините на миналото, преди да напише своята книга „Тя“? Неговият имперски Кор, великият град на мъртвите, чиито оцелели обитатели отплавали на север, след като чумата отнесла почти целия народ, с общите си линии изглежда като излязъл от нерушимите страници на древните, архаични писания. Айеша предполага, „че хората, които отплавали на север, е можело да са бащите на първите египтяни и след това сякаш се опитва да даде обзор от няколко писма на Един от Махатмите, приведени в „Езотеричен Буддизъм“, тъй като казва: „Много пъти народите, богати и силни, изтънчени в изкуствата, живели, изчезнали и били така забравени, че за тях не е останал даже и спомен. Този народ на Кор е само един от многото: понеже времената изяждат труда на човека, ако той не изсече пещери, като народите на Кор, но и тогава може да се случи хората да бъдат погълнати от морето или погребани от земетресение... Но аз не мисля, че този народ е бил напълно унищожен. Някои са останали в други градове, тъй като градовете им са били многобройни. Но варварите... ги нападнали и взели жените им за свои; расата Амахагер, която днес съществува, е само странична, незаконна клонка от потомството на мощните синове на народа от Кор, и сега, погледни, тя обитава гробовете с костите на своите бащи.“ (Стр. 180, 181.)
Тук талантливият новелист като че повтаря историята на всички днес измрели и паднали раси на човечеството. Геолозите и антрополозите биха искали да поставят начело на човечеството – като потомство на Homo Primigenius – човека-маймуна, „чиито изкопаеми останки още не са намерени“, макар че „те вероятно са били родствени с горилата и орангутана на днешното време“ (Хекел). В отговор на неговото „вероятно“ окултистът сочи друга, още по-голяма вероятност – тази, която разглеждаме в текста.
„много приличали на стените на храма Пачакамак или на развалините на Тиа-Хуанако в Перу“,1( Робърт Браун, „Страните на Света“, том IV, стр. 43.)
също така, че те били от Циклопски характер. Но първите големи градове били построени в тази част от материка, която днес е известна като остров Мадагаскар. В онези дни, както днес, съществували цивилизовани народи и диваци. Еволюцията извършила своята работа по усъвършенстването сред първите, а Кармата – разрушителната си дейност сред вторите. Австралийците и подобните им племена са потомци на тези, които вместо да засилят Искрата, хвърлена сред тях от „Пламъците“, я загасили с ред поколения, предали се на животински страсти.2 Арийските народи са можели да проследят своя произход чрез атлантите, в които се въплътили самите „Синове на Мъдростта.“3(Въплътеният Логос, Кришна, казва в Бхагават Гита: „Седем велики Риши, четирима предишни Ману, разделящи моята природа, били родени от разума ми; от тях произлязла (еманирала или била родена) човешката раса и светът“ (X, 6).*)
2 (Вж. Станса II. Това обяснява огромната разлика, която съществува в интелектуалните способности на расите, народите и отделните индивиди. Въплътявайки се, или в друг случай само одухотворявайки човешките вместилища, които били развити от първата („от разума лишена“) Раса, въплъщаващите се сили и Начала е трябвало да имат предвид и да направят своя избор сред миналата Карма на Монадите, между които и техните тела те е трябвало да станат свързващо звено. Освен това, както правилно е казано в „Езотеричен Буддизъм“ (стр. 30), „петият Принцип или човешката (интелектуална) Душа в повечето случаи и досега още не е напълно развита.“)
Тук под седемте велики Риши се подразбират седемте велики Рупа-Йерархии или Категории на Дхиан-Коганите. Да запомним, че седемте Риши, Саптарши, по същество са Регенти на седемте звезди на Голямата Мечка и поради това те са от една природа с Ангелите на Планетите или със седемте Велики Планетни Духове. Всички те са се въплътявали като хора на Земята в различни Калпи и Раси. Освен това „четиримата предшестващи Ману“ представляват четири категории на първоначалните Арупа Богове – Кумари, Рудри, Асури и т. н., които, както е казано, също са се въплъщавали. Те не са Праджапати, каквито са първите, а техни одушевяващи „принципи“, някои от които се въплътили в хора, а други направили хора-носители на своите „отражения“. Както правилно казва Кришна – тези думи по-късно се повтарят от друг носител на Логоса: „Аз съм един и същ за всички същества... тези, които ме почитат (шести принцип или божествената разумна душа Буддхи, която става съзнателна в съчетание с висшите способности на Манас), са същности в Мене и аз в Тях.“ (Пак там, X, 29.) Логосът, понеже не е „личност“, а Всемирен Принцип, представен от всички божествени Сили, родени от неговия Разум – чисти Пламъци или както ги наричат в Окултизма Дихания на Разума, – са тези Ангели, които, както е казано, направили себе си независими, т. е. преминали от пасивното състояние и покой към активното състояние на Самосъзнание. Когато това бъде възприето, истинското значение на Кришна ще стане разбираемо. Но прочетете прекрасната лекция на Суба Роу за Бхагават Гита („Theosophist“, април 1887 г., стр. 444).
* Бълг. прев. на Бхагават Гита, прев. Вл. Левчев и досл. прев на Йорд. Пейчинова, изд. 1989 г. – там посоченият стих гласи: „Седмината мъдри велики риши, четиримата древни и всички Ману в мен бяха – моят ум ги създаде, а те родиха в света съществата.“ – Бел. прев.
С идването на Божествените Династии било заложено началото на първите цивилизации. И докато в някои области на земята част от човечеството е предпочитало да води номаден или патриархален живот, а в други дивакът едва се учел да строи огнище и да се защитава от стихиите, неговите братя, по-облагодетелствани по силата на своята Карма и с помощта на божествения разум, който ги одушевявал, строили градове и се занимавали с изкуства и науки. Въпреки това, докато техните братя-овчари се ползвали по рожденото си право от чудесни сили, „строителите“, независимо от цивилизацията, можели да овладяват своите сили само постепенно; а овладените обикновено се използвали за покоряване на физическите сили на природата и за користни и нечисти цели. Цивилизацията винаги развивала физическата и интелектуалната страна за сметка на психическата и духовната природа. Овладяването и управлението на своята собствена психическа природа, която безумците днес съединяват със свръхестественото, сред ранното човечество били вродени свойства, толкова естествени, като ходенето и мисленето.
„Не съществува такова нещо – магия“ – философства „Тя“, като при това авторът забравя, че „магията“ в ранните дни все още е означавала велика Наука на Мъдростта и че Айеша не е можела да знае за съвременното изопачаване на мисълта – „въпреки че“, добавя тя, „съществува знание за Тайните на Природата.“1 Те са станали „тайни“ едва в нашата раса, а в третата са били общо достояние.
1 (Op. cit., стр. 152.)
Постепенно човечеството станало по-дребно, тъй като даже преди истинското идване на четвъртата, или расата на атлантите, мнозинството от човечеството паднало в извращение и грях, с изключение само на Йерархията на „Избраните“, последователи и ученици на „синовете на Волята и Йога“ – наричани по-късно „Синове на Огнената Мъгла“.
След това дошли атлантите, чиято сила и физическа красота в средния период на тяхната четвърта субраса достигнали своя апогей в съответствие със закона за еволюцията. Както е казано в Коментарите:
„Последните от останалите живи представители на прекрасните деца на Белия Остров (Първоначалния Швета-Двипа) загинали преди векове. Техните Избрани (от Лемурия) се спасили на Свещения Остров (днес „митичната“ Шамбала в пустинята Гоби), а някои от техните проклети раси, отделили се от главната маса, живели в горите и подземията („пещерните жители“), когато златисто-жълтата Раса (Четвъртата) на свой ред станала „черна от греха“. От полюс до полюс Земята за трети път изменила повърхността си и вече не била населена със синове на Швета-Двипа, благословена Адбхитания (?); на изток и запад първата, единна и чиста, паднала в извращение... Полу-Боговете на Третата Раса отстъпили място на Полу-Демоните на Четвъртата Раса. Швета-Двипа,1 Белият Остров скрил лика си. Неговите деца живеели сега на Черната Земя, където по-късно Даитя от седмия Двипа (Пушкара) и Ракшаса се явили заместници на Садху и Аскетите на Третия Век, които се спуснали при тях от други, висши области...“
1 Това били северните части на Тоямбудхи или морето с прясна вода в Швета-Двипа, които според екзотеричното предание са се посещавали от Кумарите – Санака, Сананда, Санатана, Джата, Санаткумара, Водху и Панчашика. (Вж. Утара Кханда в Падма Пурана – „Asiatic Researhces“, том XI, стр. 99, 100.)
В своята мъртва буква Пураните представляват само нелепа бъркотия от вълшебни приказки. И ако някой би прочел първите три глави на втората книга на Вишну Пурана и би приел дословно географията, геодезията и етнологията в алегориите за седемте сили на Прияврата, между които техният баща поделил седемте Двипа (Острови или Материци), а след това би проследил как неговият най-голям син Агнидхра – цар на Джамбу-Двипа – поделил Джамбу-Двипа между своите девет сина; и по-нататък, как неговият син Набхи имал сто сина и на свой ред всички дарил със земи, – най-вероятно той би хвърлил книгата, обявявайки я за бъркотия от всякакви нелепости. Но ученикът на Езотеризма ще разбере, че когато са били писани Пураните, това е било с намерение истинският им смисъл да е ясен само за посветените брамини и поради това съставителите на тези трудове са писали алегорично, понеже не желаели да издават на масите цялата истина. Освен това той ще обясни на изтоковедите – които, започвайки с полковник Уилфорд и завършвайки с проф. Вебер, от всичко това са направили и продължават да правят голяма бъркотия – че първите три глави нарочно объркват следващите теми и събития.
I. Последователността на Калпите или Вековете, както и на расите, никога не се взема под внимание; и събитията, които са станали в една от тях, се групират с други, имащи място в друга. Напълно се пренебрегва хронологичният ред. Това е доказано от няколко санскритолози-коментатори, които обясняват несъответствията между събитията и изчисленията, казвайки: „Всеки път, когато се забелязва противоречие в Пураните, те се отнасят... към разликата в Калпите и други подобни причини.“
II. Много значения на думата „Манвантара“ и „Калпа“ не са издадени, даден е само общият смисъл.
III. В генеалогията на царете и в географията на техните владения всички Варша (страни) и Двипа се разглеждат като земни области.
Истината е в това, че без да навлизаме в подробности, може да се докаже:
a) Седем Двипа, представляващи части от седмичното потомство на Прияврата, се отнасят към няколко местности – преди всичко към нашата Планетна Верига. Така само Джамбу-Двипа представлява нашия земен Глобус, докато останалите шест са (за нас) невидими спътници – Глобуси на Веригата. Това се доказва от самия характер на алегоричните и символичните описания. Джабму-Двипа „се намира в центъра на всички останали“ – така наречените „Острови на материците“ – и е заобиколен от море от солена вода (Лавана), докато Плакша, Шалмалия, Куша, Кроунча, Шака и Пушкара са заобиколени, всеки поотделно, от „велики морета“... от сок на захарна тръстика, вино, чисто масло, извара, мляко и т.н. и подобни метафорични наименования.1 (Вишну Пурана, прев. Уилсън, II, 109.)
b) Бхаскара Ачария, който в описанията си за небесното положение на тези Двипа употребява изрази от книгите на Съкровеното Учение, говори за „Море от мляко и млечни съсиреци“ и т.н., подразбирайки Млечния Път и различните натрупвания на мъглявини; още повече, че той нарича „страната на юг от екватора“ Бхур-Лока, а страната на север – Бхува, Свар, Махар, Джана, Тапо и Сатя-Лока, и добавя: „Тези Лока се достигат постепенно, с увеличаването на религиозните заслуги“, т. е. те са различни видове на Рая.
c) Че това географско разпределение на седемте алегорични материка, острова и планини, морета и страни не принадлежи само на нашия Кръг или даже на нашите Раси – независимо от названието на Индия Бхарата-Варша – е обяснено от разказвача на Вишну Пурана, който ни съобщава, че:
„Бхарат (син на Набхи, дал своето име на Бхарата-Варша или Индия)... завещал своето царство на сина си Сумати... и напуснал живота в... Шалаграма. След това той бил отново роден като брамин в изтъкнато семейство на отшелници... Под управлението на тези царе (потомството на Бхарата) Бхарата-Варша била разделена на девет части; и техните потомци последователно владеели тази страна в течение на седемдесет и един периода от съвкупността на четири века, или царстването на един Ману (което съставлява Махаюга от 4 320 000 години).“
Но като казва всичко това, Парашара внезапно пояснява, че
„това било творение на Сваямбхува (Ману), с тях Земята била населена, когато той оглавявал първата Манвантара в Калпата Вараха (т.е. въплъщение на Глигана или Аватара)“.
Днес всеки брамин знае, че нашето Човечество е започнало на тази Земя (или Кръг) едва от времето на Вайвасвата Ману. И ако западният читател се обърне към подраздела „Първоначалните Ману на Човечеството“,3 той ще види, че Вайвасвата е седми от четиринайсетте Ману, стоящи начело на нашата Планетна Верига в течение на нейния Жизнен Цикъл; но тъй като всеки Кръг има двама Ману (Коренен и Ману на Семето), той е коренен Ману на Четвърти Кръг, следователно седми. Но Уилсън вижда в това само непоследователност и твърди, че:
„Генеалогиите на Патриарсите са по-стари, отколкото е хронологичната система на Манвантарите и Калпите, и (по този начин) те били доста непохватно разпределени между различните периоди.“
Нищо подобно; но тъй като изтоковедите нямат понятие от Тайното Учение, те са упорити при буквалното разбиране на всичко, а след това се обръщат към авторите и ги оскърбяват заради това, което самите не разбират!
Тези генеалогии обхващат период от три и половина Кръга; те говорят за дочовешките периоди, обясняват слизането в зараждане на всеки Ману – първите проявени искри от Единството – и показват, че всяка от тези човешки искри се разделя (и размножава) отначало на Питри, човешките предци, а след това на Човешките Раси. Нито едно същество не може да стане Бог или Дева, ако не е преминало през човешките цикли. Затова Стихът гласи:
„Щастливи са тези, които се раждат, даже от (латентното) състоянието на богове, като хора в Бхарата-Варша; понеже това е път към... крайното освобождение.“1 (Уилсън, пак там, стр 137.)
Бхарата се смята за най-доброто от подразделенията на Джамбу-Двипа, тъй като това е страна на работата. Само в нея „е имала място последователността от четири Юги, или века, Крита, Трета, Двапара и Кали.“
Затова, когато Парашара, когото Майтрея моли „да му даде описание на Земята“, отново се връща към изброяването на същите Двипа със същите морета и т. н., които вече е описал в Сваямбхува Манвантара – това е само „скриване“; но за този, който чете между редовете, тук отново се срещат Четирите Велики Раси и Петата, с всичките им подразделения, острови, материци, някои от които били наречени с имената на небесните Лока и други Глобуси (Сфери). Оттук е и цялото объркване.
Изтоковедите наричат всички тези острови и земи „митични“ и „баснословни“.2 Напълно вярно е, че някои от тях не принадлежат на тази Земя, но въпреки всичко те съществуват. Но Белият Остров и Атала съвсем не са митове, тъй като Атала е било презрителното наименование, дадено от пионерите на петата раса на Земята на греха – Атлантида въобще, а не само на острова, споменаван от Платон; тъй като Белият Остров е бил (а) Швета-Двипа в теогонията и (b) Шака-Двипа или Атлантида (по-скоро най-ранните части на Материка) в самото Ј начало. Това е било, когато тази страна още е притежавала своите „седем свещени реки, които отмивали всички грехове“, и „седем области“, където не е имало нито сделки със съвестта, нито съревнования, нито отклонения от добродетелите, тъй като тогава тя е била населена от кастата на Магьосници – кастата, която даже и брамините са признали за не по-ниска от своята и която е въплътила първия Заратустра. Брамините са показани като съвещаващи се, по съвета на Нарада, с Гаурамукха, който им казва да поканят магьосниците за свещенослужители на Слънцето в храма, построен от Самба, предполагаемия син на Кришна, а в действителност последният не е имал потомство. В това Пураните са исторични, независимо от алегорията, и Окултизмът потвърждава фактите.
2 В една от своите лекции проф. Пенджели, чл. на Крал. Общ., като цитира думите на проф. Оливър относно това, че „истинската флора на атлантическите острови не дава съществени доказателства за предишна непосредствена връзка с главния материк на новия свят“, добавя, че „по някое време на Третичния период Сев.Изт. Азия е била съединена с Сев. Зап. Америка, може би по линията, където сега се простира веригата на Алеутските острови“. Така Окултната наука може да примири противоречията и съмненията на съвременната наука. Но все пак доказателствата в полза на съществуването на Атлантида несъмнено не могат да се основават само на ботаника.
Целият този разказ е изложен в Бхавишия Пурана. Твърди се, че Самба, след излекуването си от Слънцето (Суря) от проказа, построил храм и го посветил на това Божество. Но когато поискал да намери благочестив брамин за изпълняването в храма на почетните ритуали и приемането на дарове за Бога, Нарада – девственият Аскет, срещан в Пураните във всички векове – го посъветвал да не прави това, тъй като Ману е забранил на брамините да получават заплащане за извършването на религиозни ритуали. Поради това той насочил Самба към Гаурамукха (Белия Лик), Пурохита или жреца на семейството Угразени, царя Матхура, който трябвало да му посочи кого е най-добре да покани. Жрецът посъветвал Самба да покани за изпълнение на това задължение магьосниците, почитатели на Суря. Но понеже той не знаел мястото, където те живеели, Суря, самото Слънце, насочил Самба в Шака-Двипа, зад границите на солената вода. Тогава Самба се отправил на път, възползвайки се от услугите на Гаруда – Великата Птица, носителката на Вишну и Кришна, – която го пренесла до магьосниците и т.н. 1(Вишну Пурана, Уилсън, V, стр. 381–382.)
И така, Кришна, живял преди 5 000 години, и Нарада, въплъщаващ се във всеки цикъл (или Раса), без да смятаме Гаруда – езотеричен символ на Великия Цикъл – дават ключа към тази алегория; въпреки това, Магьосниците са по същество Магьосниците на Халдея и техните каста и култ били родени в най-ранната Атлантида, в Шака-Двипа, безгрешната. Всички изтоковеди са съгласни с това, че магьосниците от Шака-Двипа са прародителите на парсите, огнепоклонници.
Както обикновено, нашето разногласие с тях е основано на въпроса за намалявания на периоди от стотици хилядолетия; в дадения случай – само за няколко столетия; независимо от Нарада и Самба, те отнасят това събитие едва към деня на бягството на парсите в Гуджират. Това е просто нелепо, тъй като събитието е станало в осмото столетие на нашата ера. Наистина, според Бхавишия Пурана магьосниците са живели в Шака-Двипа по времето на „сина“ на Кришна, но въпреки това последната част на този Материк – „Атлантида“ на Платон – е загинала 6 000 години по-рано. Те били магьосници от „загиналия“ Шака-Двипа и в онези дни са живели в Халдея. Това отново е преднамерено объркване.
Най-ранните пионери на четвъртата раса не са били атланти, както не са били и човешки Асури или Ракшаси, каквито станали впоследствие. В онези дни огромни части от бъдещия Материк на Атлантида все още прилежали към морското дъно. Лемурия, както нарекохме Материка на третата раса, била тогава гигантска страна.2 Тя покривала цялата област от подножието на Хималаите, отделящи я от вътрешното море, разплисквало вълните си през това, което ние знаем като днешния Тибет, Монголия и великата пустиня Шамо (Гоби); от Читагонг в западна посока към Хардвар и в източна – към Асама. Оттам тя се разпространявала на юг, през това, което сега ни е известно като Южна Индия, Цейлон и Суматра; след това, обхващайки с придвижването си на юг Мадагаскар – от дясната страна, и Тасмания – от лявата, тя се спускала, без да достига с няколко градуса, до Антарктическия Кръг; и от Австралия, която в онези времена е била вътрешна област на Главния Материк, тя навлизала далеч в Тихия океан, зад границите на Рапа-нуи (Теапи или остров Пасха), днес лежащ на 26o южна ширина и 110o западна дължина.1 Това твърдение явно се потвърждава от науката, дори и да е частично. При обсъждането на посоките на материците се оказва, че инфра-арктичните маси обикновено следват посоката на меридиана, като при това се споменават няколко древни материка, макар и само по пътя на изводите. Сред тях е „материкът Маскарен“, който включвал Мадагаскар, простиращ се на север и юг, и друг Материк, простиращ се от Шпицберген до пролива Дувър, когато множеството други части на Европа са били морско дъно.“2 Това потвърждава окултното учение, което казва, че днешните полярни области са били първоначално най-ранните от седемте люлки на Човечеството и гроб за мнозинството от него в тази област, по времето на третата раса, когато гигантският Материк на Лемурия започнал да се разделя на по-малки материци. Според обяснението в Коментарите, това станало вследствие на намаляването на бързината на земното въртене:
2 От само себе си се разбира, както е казано в „Предварителните Бележки“ към този том, че нито наименованието на Лемурия, нито даже на Атлантида, са истинските архаични имена на загиналите Материци. Те бяха приети от нас само за яснота. Наименованието Атлантида било дадено на тези части на потъналия Материк на четвъртата раса, които са се намирали зад границите на „Херкулесовите Стълбове“ и останали под водата след общ катаклизъм. Техният последен остатък – Атлантида на Платон, или „Посейдонис“, чието наименование също е замяна или по-точно превод на истинското – е представлявал последната част от Материка, останала над водата преди около 11 000 години. Множеството правилни имена на страните и островите и на двата Материка са дадени в Пураните; но да се споменават специално такива, каквито се срещат в други древни трудове, като „Суря Сиддханта“, би изисквало твърде пространни обяснения. Ако в по-ранните писания е изглеждало, че тези два материка са били твърде слабо разграничени, това трябва да се отнесе само към небрежно четене и недостатъчно обмисляне. Ако в течение на векове от онова време европейците се споменават като арийци, а читателят ги бърка с индусите, последните пък с четвъртата раса, само защото някои от тях са живели на Ланка – обвинението не пада върху авторката.
1 Вж. Част III, Раздел VI в този том.
2 Вж. в „American Journal of Science“, III, v. 442, 443; статията на проф. Уинчел „World-Life“, стр. 352.
„Когато Колелото се върти с обичайната си скорост, неговите крайни точки (полюсите) се съгласуват със средния му кръг (екватора), когато то се върти по-бавно и се колебае във всички посоки, на повърхността на Земята стават велики сътресения. Водите са насочват към двата края и в средния Пояс (екваториалните земи) се издига нова суша, а намиращите се в краищата влизат в Пралайа, вследствие на потъването.“
И по-нататък:
„По този начин Колелото (Земята) е подчинено и се управлява от Духа на Луната, свързано с диханието на нейните води (приливите). Към края на Века (Калпа) на Великата (Коренна) Раса Управниците на Луната (Отци или Питри) започват да дърпат по-силно и по този начин сплескват Колелото около неговия Пояс; когато то се спусне на едни места и се издигне на други и това издигане се устреми към крайните точки (полюси), ще се издигнат нови земи, а старите ще бъдат погълнати.“
Достатъчно е да се прочетат астрономичните и геоложки трудове и смисълът на казаното ще стане ясен. Учените – съвременните специалисти – установили влиянието на приливите върху геоложкото разпределение на сушата и водите върху планетата и отбелязали изместване на океаните, заедно със съответното потъване и издигане на материците и новите земи. Науката знае, или мисли, че знае, периодичността на това.1 Проф. Тод предполага, че може да проследи редица колебания назад във времето, чак до периода на образуването на първата кора на Земята.2 Поради това на науката изглежда лесно да провери Езотеричното твърдение. Ние смятаме да разгледаме този въпрос по-подробно в Addenda.
1 Като говори за периодичното потъване и издигане на екваториалните и полярните области, които произтичат от изменението в климата, д-р Уинчел, проф. по геология в Мичиганския Университет, казва: „Тъй като разглежданите тук движения се извършват циклично, същите тези условия отново и отново ще се повтарят; поради съответствието с това, същата тази фауна може отново и отново да се възвръща в същата област с междинни замени от друга фауна; прогресивните отлагания ще запазят следите от такива изменения на фауната и ние можем да проследим феномените на „колониите“, появата на същите „видове“ и други премествания на фауната във вертикалните и хоризонталните разпределения на вкаменените останки. Тези явления са добре известни на изучаващите геология.“ (Op. cit., стр. 281.)
Някои теософи, разбрали от малко думи в „Езотеричен Буддизъм“, че потъналите „древни материци“ отново ще се издигнат, зададоха въпроса: „На какво ще прилича Атлантида, когато се издигне?“ Тук се съдържа известно заблуждение. Ако тъждествено същите потънали земи на Атлантида се издигнат, действително те ще се окажат безплодни в течение на векове. Но тъй като Атлантическото дъно на океана в днешно време е покрито на 5000 ф. дълбочина с варовикови наслоения и това наслояване продължава – фактически наслоение от ново „варовиково образуване“ – няма причина, при настъпването на времето за появата на Новия Материк, геоложките трусове и издигането на морското дъно да не използват тези 5000 фута варовик за образуването на някакви планини, а други 5000 фута да не се появят на повърхността. Расовите катаклизми не са Потопът на Ной, продължавал четирийсет дни, нещо като бомбайски мусон.
Че периодичното потъване и появяване на нови Материци, наричани от съвременните автори Атлантида или Лемурия, не е измислица, ще бъде доказано в раздел, в който са събрани заедно всички доказателства. Най-древните, архаични тамилски и санскритски трудове са изпълнени с позоваване на тези два Материка. Седем свещени острова (Двипа) са споменати в Суря Сидханта, в най-древния астрономически труд на целия свят и в трудовете на Асурамая, атлантския астроном, чието „въплътяване“ проф. Вебер е открил в Птоломей! Въпреки това, погрешно е тези „Свещени Острови“ да се наричат Атлантически – както ние правим това; тъй като, както и всичко останало в индуските Свещени Книги, те се отнасят към много неща. Наследството, оставено от Прияврата, син на Сваямбхува Ману, на неговите седмина синове не е било Атлантида, даже и ако един или два от тези острови да са преживели потъването на свои съседи и в следващите векове да са били убежище на атлантите, чийто материк на свой ред е бил потопен. Споменати за първи път от Парашара във Вишну Пурана, тези седем острова се отнасят към Езотеричната Доктрина, която ще бъде обяснена по-нататък. Във връзка с това, от всичките седем острова, Джамбу Двипа (нашият Глобус) е единственият земен. В Пураните всяко споменаване на северната област от Меру е свързано с това Първоначално Елдорадо, сега област на Северния Полюс, което тогава е било Материк с цъфтящи магнолии, там, където днес виждаме неизследвана безкрайна пустиня от лед. Науката говори за „древен Материк“, простиращ се от Шпицберген надолу до пролива Дувър. Съкровеното Учение твърди, че в най-ранните геоложки периоди тези области са влизали в състава на материк с форма на конска подкова, единият край на която, източният, лежал много по на север от Северния Корнвалис и включвал Гренландия, а другият съдържал Беринговия Пролив, като парче вътрешна земя, и в своето естествено разпространение се спускал на юг към Британските Острови, които в онези дни е трябвало да се намират точно под долната извивка на полукръга. Този материк се издигнал едновременно с потъването на екваториалните части на Лемурия. Векове по-късно някои останки на Лемурия отново са се появили на повърхността на океаните. Поради това – макар и да може да се каже, без да се отклоняваме от истината, че Атлантида е била част от седем велики Острова на Материци, тъй като четвъртата раса е встъпила във владение на онова, което е останало от Лемурия, и утвърдила се на островите, ги включила в своите земи и материци, – разликата трябва да се посочи и да се даде пояснение, щом се прави опит в този труд да се представи по-пълно и точно изложение. По този начин остров Пасха също е бил завладян от някои атланти, които спасявайки се от катаклизма в тяхната страна, се спрели на тези останки от Лемурия, но само за да загинат на тях, когато впоследствие островът бил унищожен от вулканичните изригвания и лавата. За някои географи и геолози това може да изглежда като мит, но за окултиста е история. Какво знае науката, за да докаже обратното?
„Преди появата на картата, публикувана в Базел през 1522 г., в която названието на Америка се е появило за първи път, се предполагало, че тя е била част от Индия... Науката също отказва да утвърди дивата хипотеза, че някога полуостров Индостан – в единия край на линията, и Южна Америка – на другия, са се съединявали чрез пояс от острови и материци. От доисторическите времена Индия... била двойно свързана с двете Америки. Земите на предците на тези, които Амиан Марцелин нарича „Брамини на Горна Индия“, са се простирали от Кашмир далеч навътре в (днешната) пустинята Шамо. Тогава пешеходец от север е можел да достигне – едва намокряйки краката си – полуостров Аляска през Манджурия, през бъдещия Татарски пролив, Курилските и Алеутските острови; докато друг пътник, отправяйки се с кану от юг, е можел да премине Сиам, да пресече Полинезийските острови и да достигне всяка част на Материка Южна Америка.“1( „Пет Години Теософия“, стр. 339–340.)
Това е било записано по думите на един Учител – доста съмнителен авторитет в очите на материалистите и скептиците. Но тук срещаме един от тяхното ято, птица със същата окраска – Ернст Хекел, който в своето разпределение на Расите почти дословно потвърждава горното твърдение:
„Явно областта от повърхността на земята, където е станала еволюцията на тези примитивни хора от близко родствени им маймуни от вида catarrhine (!!), трябва да се търси или в Южна Азия, или в Източна Африка (която впрочем даже и не е съществувала по време на разцвета на Третата Раса), или в Лемурия. Лемурия, древен материк, намиращ се днес под водите на Индийския Океан, който е лежал на юг от съвременна Азия, се е простирал в източна посока към Горна Индия и остров Сунд, а на запад – чак до Мадагаскар и Африка.“1 („Pedigree of Man“ – прев. на Авелинг, стр. 80–81.)
В епохата, за която говорим, Материкът на Лемурия вече се е разкъсал на много места и е образувал нови отделни Материци. Въпреки това нито Африка, нито двете Америки, а още по-малко Европа, са съществували в онези времена; всички те още са почивали на дъното на океана. Също така малко е съществувало и от днешна Азия, тъй като Предхималайските области били покрити с морета, а зад границите им са се простирали „листата на лотоса“, страни принадлежали към Швета-Двипа и наричани днес Гренландия, Източен и Западен Сибир и т. н. Огромният Материк, който веднъж вече царствал и се възвишавал над Индийския, Атлантическия и Тихия Океан, вече се състоял от огромни острови, които изчезвали един след друг, докато крайният трус не погълнал и последните му останки. Остров Пасха например принадлежи на най-ранната цивилизация на Третата Раса. Внезапното вулканично изригване и издигането на океанското дъно по времето на Чемпленовата епоха на севернополярното затопляне повдигнали тази малка реликва от Архаичните векове – след като тя потънала заедно с другите – недокосната, с всичките Ј статуи и вулканът я оставил като свидетел за съществуването на Лемурия. Казват, че някои австралийски племена са последните представители на последните потомци на Третата Раса. Ние отново разполагаме до известна степен с потвърждение на това, от страна на материалистическата наука. Като говори за кафявата или малайската раса и за австралийците и папуасите, Хекел отбелязва:
„Съществуват много прилики между тях и аборигените на Полинезия, това Австралийско струпване на острови, които в някакви епохи явно са изграждали един огромен и неразделен материк.“1
Разбира се, това е бил „гигантски и неразделен материк“, тъй като по времето на третата раса се е простирал на изток и запад до места, където днес лежат двете Америки. Истинската Австралия е била само част от него, и като нейно допълнение има няколко оцелели острова, разпръснати тук и там по повърхността на Тихия Океан и широката ивица на Калифорния, също принадлежаща към нея. Нещо доста забавно: в своя фантастичен труд „Pedigree of Man“ Хекел смята, че:
„Австралийците на нашето време, като преки потомци, почти неизменили се (?!) на това второ разклонение на примитивната човешка раса... разпространило се от тази люлка на човешкото детство на север, отначало главно в Азия, явно са прародители на всички други човешки раси с прави коси... Другата, която е със ситно накъдрени коси, се преселила частично на запад (т. е. в Африка, и на изток – в Нова Гвинея, страни, които, както е казано, още не са съществували тогава)... Други с прави коси са се разпространили по-нататък на север, в Азия и... населили Австралия.“2
Както пише един от Учителите:
„Можете да видите останки от този някога велик народ (Лемурия на третата раса) в някои плоскоглави аборигени на вашата Австралия.“3 („Езотеричен Буддизъм“, стр. 65.)
Но те принадлежат към изтърсаците на седмата субраса на трета раса. Проф. Хекел навярно също е видял сън и макар да е било само веднъж, това е било истинско видение!
Именно в този период трябва да търсим следите от първото появяване на предците на тези, които смятаме за най-древните народи в света – наричани сега индуси-арийци, египтяни и древни перси от една страна, халдейци и финикийци – от друга. Тези народи са били управлявани от Божествени Династии, т. е. Царе и Управници, които от смъртния човек са притежавали само неговата физическа външност, каквато тя е била тогава, но които били Същества от Висшите Сфери и по-небесни, отколкото ще бъде нашата собствена Сфера след дълги Манвантари. Разбира се, безполезно е да караме скептиците да приемат съществуването на подобни Същества. Тяхната най-голяма гордост е в това да докажат своето право на родово наименование, като катаринидите, факт, който се стараят да установят на основата на очевидната наличност на опашна кост, прилягаща към техния Os sacrum, рудиментарната опашка, която, понеже е достатъчно дълга, те радостно и непрестанно биха размахвали в чест на нейния достоен откривател. Те ще останат толкова верни на своя маймунски прародител, колкото и християните на своя безопашат Адам. Съкровеното Учение обаче насочва по този въпрос теософите и изучаващите Окултните Науки по правилен път.
Ако разгледаме втората половина на третата раса като първите представители на истинската човешка раса със здрави кости, предположението на Хекел, че „еволюцията на примитивните хора е станала... или в Южна Азия, или... в Лемурия“ – за Източна и Западна Африка не може да става дума – е доста, ако не и напълно правилно. Но за да бъдем точни, трябва да се каже, че както еволюцията на първата раса станала от телата на Питри в седем напълно различни помежду си области при Северния Полюс на единствената (тогава) Земя, по същия начин се извършило крайното превръщане на третата раса. Тя започнала в онези северни области, които току-що бяха описани като включващи Беринговия пролив и това, което тогава е било суша в Централна Азия, когато климатът даже и в полярните области бил полутропичен и прекрасно съответстващ на примитивните потребности на зараждащия се физически човек. Тази област обаче, от времето на появата на човека неведнъж ту замръзвала, ту ставала тропическа. Коментарите ни казват, че Третата Раса се е намирала около средната точка на своето развитие, когато:
„Оста на Колелото се наклонила. Слънцето и Луната не светели повече над главите в тази част на Послеродените; хората познали снега, леда и студа; и хората, и растенията, и животните намалели на ръст. Тези, които не загинали, останали като малки деца,1 със свой ръст и интелект. Това била третата Пралайа на Расите.“2
1 „Наполовина израснали младенци“ – в сравнение със своите гигантски братя на другите зони. Това, което би станало с нас, ако ни се случи подобно бедствие.
2 Това се отнася до Лемурия.
Това отново означава, че нашето земно кълбо е подложено на седем периодични и пълни измествания, които съпътстват pari passu расите. Тъй като Съкровеното Учение казва, че по време на този Кръг трябва да станат седем Пралайи, предизвикани от наклона на земната ос. Това е закон, който действа в определеното си време и съвсем не сляпо, както може да предположи науката, а в точно съответствие и съгласуваност със Закона за Кармата. В Окултизма този Неуловим Закон се нарича „Великото Уравновесяване“. Науката признава своето незнание на причините, които произвеждат климатичните превратности, както и измененията в посоката на оста, което винаги се съпровожда от тези превратности. В действителност, науката явно въобще не е убедена в преместването на оста. И понеже не е в състояние да ги осветли, тя по-скоро е готова въобще да отрича феномените на изместването на оста, отколкото да допусне мъдрата ръка на Кармичния Закон, който единствено може да обясни тези внезапни изменения и съпровождащите ги резултати. Науката се е опитвала да ги разтълкува с различни, повече или по-малко фантастични теории; една от тях, във въображението на Дьо Бушепорн, създава внезапния сблъсък на нашата Земя с комета, който бил причина за всички геоложки пертурбации. Но ние предпочитаме да се придържаме към нашите Езотерически обяснения, тъй като Фохат струва повече от която и да е комета и, в допълнение, има за свой ръководител Всемирния разум.
Така вече четири подобни пертурбации, свързани с наклона на оста, са станали от времето, когато на тези Земя се появило Човечеството на Вайвасвата Ману. Старите Материци – с изключение на първия – били погълнати от океаните, появили се други земи и там, където преди не съществували, се издигнали огромни планински вериги. Всеки път повърхността на глобуса била напълно променяна; „оцеляването на най-приспособените“ народи и раси се утвърждавало със своевременна помощ; неприспособените, несполучливите се унищожавали, като били помитани от повърхността на Земята. Подобен подбор и изместване не става между изгрева и залеза на слънцето, както може да се помисли, а изисква няколко хилядолетия, докато в новия дом бъде установен ред.
Субрасите също са подложени на подобни пречистващи процеси, както и техните странични разклонения или расови семейства. Нека добре запознатият с астрономията и математиката погледне назад в здрача на сенките на миналото. Нека наблюдава и отбележи това, което знае за историята на народите и нациите, и съпостави техните падения и възходи с онова, което е познато като астрономически цикли – специално със Звездната (Сидерална) Година, равняваща се на наши 25 868 слънчеви години.1 Ако наблюдателят е надарен макар и с най-слаба интуиция, той ще види след това, как щастието и нещастието на народите са тясно свързани с началото и края на този Сидерален Цикъл. Наистина, не-окултистът ще се окаже в неизгодно положение – без данните за толкова отдалечени времена, на които да се базира. Той нищо не знае, и точната наука не му казва за станалото преди 10 000 години; но все пак може да намери утеха в знаенето на някои данни или – ако предпочита – в предположението за съдбата, преди приблизително 16 000 години, на всяка от съвременните нации, които са му известни. Смисълът на това, което твърдим, е ясен. Всяка Сидерална Година тропиците отстъпват от полюса с четири градуса при всяко завъртане, започвайки от точката на равноденствие и със завъртането на екватора през съзвездията на Зодиака. Всеки астроном знае, че в днешно време тропикът лежи само на двайсет и три градуса и нещо (по-малко от половин градус) от екватора. Следователно той трябва да измине още два и половина градуса до края на Сидералната Година. Това дава на човечеството като цяло, и в частност на нашите цивилизовани раси, отсрочка от около 16 000 години.
1 Разбира се, има и други цикли – цикли вътре в цикъла – и именно това създава такава трудност при изчисляването на расовите събития. Завъртането на Еклиптиката се извършва на 25 868 години и за нашата Земя е изчислено, че точката на равноденствие се отмества всяка година с 50,1”. Но има и друг цикъл вътре в този. Казано е, че: „тъй като абсидата се движи насреща Ј със скорост 11,24” ежегодно, това завършва кръговрата за сто и петнайсет хиляди триста и две години (115 302). Сближаването на равноденствието и апсидата е сума от тези движения – 61,34” и следователно равноденствието се връща в същото положение по отношение на апсидата през 21 128 години.“ (Вж. статията „Астрономия“ в „Encyclopaedia Britannica“.) Ние споменаваме този цикъл в „Разбулената Изида“ (том I) във връзка с други цикли. Всеки цикъл има значително влияние върху съвременната му раса.
След Великото наводнение на третата раса (лемурийците), както ни казва Коментар 33:
„Хората значително намалели на ръст и продължителността на живота им се съкратила. От гледна точка на божествеността те паднали, започнали да се смесват с животинските раси и встъпили в брак с великаните и пигмеите (раса на джуджета от полярните области)... Придобили много божествено, не – по-скоро незаконно знание и доброволно стъпили на Лявата Пътека.“
Така атлантите започнали да се приближават към унищожение, към гибел. Кой може да каже колко геологични периоди са изминали, за да се извърши това четвърто разрушение! Но ни казват, че:
4. ТЕ1 ИЗДИГНАЛИ ОГРОМНИ ИЗОБРАЖЕНИЯ, ВИСОКИ2
ДЕВЕТ YATIS, ПО РАЗМЕРА НА СВОИТЕ ТЕЛА (a).
ВЪТРЕШНИТЕ ОГНЬОВЕ УНИЩОЖИЛИ ЗЕМЯТА НА ТЕХНИТЕ БАЩИ3. ВОДАТА ЗАПЛАШВАЛА ЧЕТВЪРТАТА4 (b).
а) Трябва да се отбележи, че множеството от гигантските статуи, открити на остров Пасха, несъмнено част от допотопен материк, както и онези, които били намерени в покрайнините на Гоби, област, останала потопена в течение на неизброими векове, всички те били високи от двайсет до трийсет фута. Почти всички статуи, намерени от Кук на остров Пасха, били високи двайсет и осем фута и широки в раменете осем фута.5 Авторката е напълно осведомена за решението на съвременните археолози, че „тези статуи не са много древни“, както заяви един от големите сановници на Британския Музей, в който сега се намират няколко от статуите. Но това е едно от онези произволни решения на съвременната наука, които нямат особена тежест.
1 Атлантите.
2 Двайсет и седем фута.
3 Лемурийците.
4 Раса.
5 Сравнете следващия Раздел, озаглавен „Циклопските развалини и колосалните камъни, които свидетелстват за съществуването на Великаните“.
Казват ни, че след загиването на Лемурия от подземни огньове ръстът на хората започнал непрекъснато да намалява – процес, който вече бил започнал след тяхното физическо падение – и че накрая, след няколко милиона години, те стигнали шест-седем фута височина и сега в по-древните азиатски раси продължават да намаляват, приближавайки се по-скоро към пет, отколкото към шест фута. Както показва Пикеринг, сред малайската раса (субраса на четвъртата коренна раса) съществува странно разнообразие в ръста; членовете на полинезийското семейство, например жителите на остров Таити, Самоа и Тонго, са по-високи от останалото човечество; но индуските племена и жителите на Индокитайските страни са несъмнено по-ниски от общото равнище. Това се обяснява лесно. Полинезийците принадлежат към най-ранните останали живи субраси, а другите – към най-късната и най-преходна маса. Както сега напълно са изчезнали жителите на Тасмания и както на свой ред бързо измират австралийците, така скоро ще ги последват и другите стари раси.
b) Ще ни попитат: как са могли да се запазят тези исторически документи? Дори познаването на Зодиака от индусите се отрича от нашите доброжелателни учени-изтоковеди, стигнали до заключението, че индусите-арийци не са знаели нищо за него, преди да бъде пренесен от гърците в тяхната страна. Тази с нищо неоправдана клевета беше достатъчно опровергана от Байи и още повече – от ясното свидетелство на фактите и поради това тя не се нуждае от допълнителни опровержения. Докато египетският Зодиак1 пази неоспорими доказателства за записи, обхващащи повече от три и половина Сидерални години – или около 87 000 години, – индуските изчисления покриват почти трийсет и три такива години, или 850 000 години. Египетските жреци уверявали Херодот, че отначало Полюсът на Земята и Полюсът на Еклиптиката съвпадали. Но както отбелязва авторът на „Сфинксиада“:
1 Вж. „Voyage en Egypte“, Denon, т. II.
„Тези жалки мургави индуси са записали знание по астрономия, което изчислява десет пъти 25 000 години от времето (последното, местно) на наводнението (в Азия), или Века на Ужаса.“
Те притежават записани наблюдения от времето на първото Велико Наводнение, в границите на историческата памет на арийците, което потопило последните части на Атлантида преди 850 000 години. Наводненията преди това, разбира се, са повече традиционни, отколкото исторически.
Потъването и изменението на Лемурия започнало почти до Арктическия Кръг (Норвегия) и съдбата на третата раса завършила на Ланка, или на това, което станало Ланка при атлантите. Малката останала част, днес известна като Цейлон, е северното плато на древна Ланка, а огромният остров с това име от времето на Лемурия е бил гигантски Материк, който вече описахме. Както казва един от Учителите:
„Защо вашите геолози не допуснат мисълта, че под изследваните и измерени от тях материци... може да са скрити дълбоко, в неизмеримите или по-точно неизмерените океански дъна, други, много по-древни материци, чиито наслоения никога не са били изследвани геоложки; и че след време те могат напълно да взривят сегашните им теории? Защо не се допусне, че подобно на Лемурия и Атлантида, нашите сегашни материци вече няколко пъти са потъвали и са имали време отново да се появят и да станат пристан на нови групи от човечеството и цивилизациите; и че при първото мощно геоложко издигане на следващия катаклизъм, в реда на периодичните катаклизми, които се случват от началото до края на всеки кръг, нашите вече израждащи се материци може да потънат, а Лемурия и Атлантида да се издигнат отново.“1 (Вж. „Езотеричен Буддизъм“, стр. 65.)
Разбира се, тези материци няма да са тъждествени на същите някогашни. Тук трябва да се поясни. Теорията за съществуването на Северна Лемурия не трябва да предизвиква никакво смущение. Продължението на този велик Материк в северната част на Атлантическия Океан въобще не противоречи на широко разпространените мнения по въпроса за разположението на Атлантида, тъй като едното становище се потвърждава от другото. Следва да се отбележи, че Лемурия, която служела за люлка на третата коренна раса, не само е обхващала обширна част в Тихия и Индийския океан, но се е простирала във вид на конска подкова зад Мадагаскар в Южна Африка (тогава нищожна част в процеса на образуването), през Атлантическия океан до Норвегия. Големият водоем с прясна вода в Англия, наричан Уилдън и разглеждан от геолозите като извор на предишна велика река, е руслото на главната река, напоявала Северна Лемурия през Вторичния Век.
Наистина, съществуването на тази река в миналото е научен факт, но ще признаят ли привържениците на науката необходимостта да се допусне съществуването на Северна Лемурия на Вторичния Век, както следва от собствените им данни? Проф. Бертолд Зиман не само е признавал реалността на съществуването на такъв мощен материк, но е разглеждал Австралия и Европа като части, принадлежали отначало на един материк – като по този начин потвърждава цялата изложена доктрина за „конската подкова“. Не би могло да се даде по-поразяващо потвърждение на нашата постановка от факта, че високата планинска верига от басейна на Атлантическия океан – 9000 фута, – която се простира на две или три хиляди мили в южна посока от точката, близка до Британските острови, отначало се спуска към Южна Америка, а след това променя посоката почти под прав ъгъл, за да продължи в юго-източна посока към Африканския бряг, откъдето пък на юг до Тристан Д’Акуня. Тази верига е остатък от Атлантическия материк и ако можеше да се проследи по-нататък, би се установило действителното съществуване на точка на съединение под водата, във вид на конска подкова, с по-древен материк в Тихия океан.1
Атлантическата част на Лемурия е била геоложката основа на това, което е известно като Атлантида, но трябва по-скоро да се разглежда като развитие на Атлантическото продължение на Лемурия, отколкото като съвършено нова маса от суша, издигната и отговаряща на нуждите на четвъртата коренна раса. Както при еволюцията на Расата, така и в случай на измествания и премествания на континентални маси не бива да се прокарва ясна и твърда линия, която да обозначава границата на стария ред и началото на нов. Последователността в естествените процеси никога не се нарушава. По този начин атлантите на четвъртата раса са произлезли от неголям брой хора на третата раса, северните лемурийци, събрани – грубо казано – на участък земя приблизително там, където сега е средата на Атлантическия океан. Техният Материк е бил съставен от натрупването на много острови и полуострови, които се издигнали с течение на времето и накрая станали истинска обител на великата Раса, известна като расата на атлантите. След като това образуване завършило, напълно очевидно и както твърди високият окултен Авторитет:
„Лемурия не бива да се смесва с Атлантическия Материк, също както Европа с Америка.“2 („Езотеричен Буддизъм“, стр. 58.)
Тъй като цитираното по-горе произлиза от източник, толкова силно дискредитиран от правоверната наука, то, разбира се, ще бъде прието като повече или по-малко сполучлива измислица. Даже вече споменатият талантлив труд на Донели не се взема под внимание, независимо от това, че всички твърдения в него не излизат от границите на точните научни факти. Но ние пишем за бъдещето. Новите открития в тази насока ще оправдаят твърденията на азиатските философи, че науки като геологията, етнологията, включително и историята, са се изучавали от допотопните народи, живели преди неизброими векове. Бъдещите „открития“ ще потвърждават правилността на истинските наблюдения на такива проницателни умове като Тен и Ренан. Първият доказва, че цивилизацията на древни народи, като египтяните, арийците на Индия, халдейците, китайците и асирийците, са следствие от предишни цивилизации, продължавали „мириади столетия“,1 („История на английската литература“, стр. 23.) а Ренан сочи, че:
„От самото начало Египет ни изглежда като възмъжал, стар и напълно лишен от митични и героични епохи, че тази страна никога не е познавала младостта. Нейната цивилизация няма детство, а изкуството Ј – древен период. Цивилизацията на Древната Монархия не е започнала с детство. Тя била вече възмъжала...“2 (Приведено в „Атлантида“, стр. 132.)
Към това проф. Р. Оуен добавя, че:
„Египет се смята за управлявана и цивилизована Община още преди времето на Менес.“
И Уинчел твърди, че:
„В епохата на Менес египтяните били вече цивилизован и многоброен народ. Манефо ни казва, че Атотис, син на първия Цар на Менес, построил дворец на Мемфис; и че той е бил лекар и е оставил книги по анатомия.“
Това е напълно естествено, ако повярваме на твърдението на Херодот, който пише в „Евтерп“ (CXLII), че записаната история на гръцките жреци се отнася към време 12 000 години преди днешното. Но какво значат 12 000, даже и 120 000, в сравнение с милионите години, изтекли от времето на Лемурийския Период. Но той не е останал без свидетели, независимо от неговата огромна древност. Пълни записи за ръста, развитието, социалния и даже политическия живот на лемурийците се пазят в Съкровените Летописи. За нещастие малко са тези, които могат да ги четат; и тези, които биха могли, все пак няма да са в състояние да разберат езика, ако не се запознаят с всичките седем ключа на неговия символизъм. Тъй като разбирането на Съкровеното Учение е основано на разбирането на Седемте Науки; и те намират своя израз в седем различни приложения на Тайните Записи към екзотеричните текстове. Така ние трябва да овладеем начините на мислене на седем напълно различни плана на Представянето. Всеки текст се отнася към една от следните гледни точки и трябва да бъде обяснен чрез нея:
1. Реалистичен План на Мисълта.
2. План на Идеалното Представяне.
3. Чисто Божествен или Духовен План.
Останалите планове твърде много надвишават средното съзнание, особено това на материалистичния ум, за да се допусне дори, че биха могли да се символизират с термините на обикновената фразеология. В нито един от древните религиозни текстове няма чисто митичен елемент; но трябва да се намери начин на мислене, който да послужи за основа на първоначалното изложение и при тълкуването максимално да се придържаме към него. Тъй като архаичният начин на мислене е символичен; той е емблематичен в по-късния, макар и древен метод на мислене; иносказателен или алегоричен; йероглифен или логограматичен, като последният метод е най-труден, понеже всяка буква, както е в китайския език, представлява цяла дума. По този начин всяко собствено име във Ведите, в Книгата на Мъртвите, а до известна степен и в Библията се състои от няколко логограми. Без да е посветен в тайната на Окултната религиозна логография, никой не може да се похвали със знание за значението на името в който и да е древен откъс, преди да овладее значението на всяка буква, от която то е съставено. Как може да се очаква непосветеният мислител, колкото и да е голяма неговата ерудиция в ортодоксалния символизъм, така да се каже – т.е. в символизма, който никога и по никакъв начин не може да излезе от стария коловоз на слънчевия мит и половия култ – как може да се очаква, че непосветеният ум би могъл да проникне в тайната под покривалото? Който си има работа с черупката или шушулката на мъртвата буква и се е посветил на разбора на калейдоскопичното превръщане на голи словесни символи, никога не може да очаква да проникне зад границата на фантазията на съвременните митолози.
Така Вайвасвата, Ксисурф, Девкалион, Ной и пр. – всички главни фигури на Потопите на Света, световни, частични, астрономични или геологични – със своите имена са записи на причините и следствията, довели до това събитие, ако можеха само тези имена напълно да се разшифроват. Всички подобни Потопи са основани на събития, станали в Природата, и поради това са исторически факти – независимо дали потопите са сидерални, геоложки или даже просто алегорични – документи за морално събитие на други и висши планове на битието. Ние смятаме, че това беше вече достатъчно добре доказано в дългото пояснение, предизвикано от алегоричния характер на Стансите.
Да се говори за раса с ръст девет „yatis“, или двайсет и седем фута, в труд, който претендира за по-научен характер, отколкото да кажем разказа за „Джак, победителя на великана“, е донякъде обикновена задача. Къде са вашите доказателства – ще попитат авторката. Отговаряме: в историята на преданията. Преданията за раса на гиганти в древните времена са универсални, те съществуват в словесния и писмен народен епос. Индия е имала своите Данави и Даити; Цейлон е имал своите Ракшаса; Гърция – своите Титани; Египет – своите герои Колоси; Халдея – своите Издубари (Нимвроди); евреите – своите Емими от земята Моаб с прочутите великани Анакими.1 (Числа, XIII,Бълг. прев. (VIII, 34): „Там видяхме исполините. Еднакви синове от исполински род; ние ще изглеждаме пред тях като скакалци...“ – Бел. прев.)
Единственото разминаване между „откровенията“ и свидетелствата, останали ни от Херодот, Диодор, Сикул, Омир, Плиний, Плутарх, Филострат и т.н., е, че докато езичниците споменават само скелети на великани, умрели в митични времена, чиито останки някога са виждали лично, тълкувателите на Библията, без да се срамуват, изискват геологията и археологията да вярват, че във времената на Мойсей няколко страни са били населени с такива великани; пред тях евреите били като скакалци и уж всички те още живеели в дните на Йошуа и Давид. За нещастие тяхната собствена хронология противоречи на това. Ще им се наложи да избират между хронологията си и великаните.
Съществуват още няколко извисяващи се свидетели на потъналите Материци и колосалните хора, които са ги населявали. Археологията наброява няколко такива свидетели на земята, макар и да се учудва „какво може да означават те“, но никога не се е опитвала да разреши тази тайна. Без да говорим за вече споменатите статуи на остров Пасха, ние ще попитаме към коя епоха принадлежат колосалните статуи, издигащи се все още недокоснати до Бамиан? Както обикновено, археологията ги отнася към първите векове на християнството и, разбира се, се заблуждава в това, както и в много други случаи. Няколко думи от описанието ще покажат на читателя, какви са статуите от остров Пасха и Бамиан. Отначало ще изследваме това, което е известно за тях на ортодоксалната наука:
„Теапи, Рапа-нуи или Остров Пасха е самотен участък земя на почти 2 000 мили от брега на Южна Америка... Дълъг е около 12 мили, широк четири... на него, в самия център, има загаснал кратер, висок 1050 ф. Островът е пълен с кратери, изгаснали толкова отдавна, че не съществуват предания за тяхната дейност.“1(Роберт Браун, „Страните на Света“, стр. 43.)
Но кой е създал тези огромни каменни изображения,2 които днес за посетителите са в центъра на интереса към острова и към неговата привлекателност? „Никой не знае“, казва един автор.
„Повече от вероятно е, че те вече са се намирали тук, когато днешните жители са пристигнали (шепа полинезийски диваци)... техниката на изпълнение е с високо качество... и предполагат, че расата, която ги е построила, е контактувала с жителите на Перу и други части на Южна Америка... Даже по времето на посещението на Кук някои от статуите, високи двайсет и седем фута и широки в раменете осем, лежали паднали, докато други, все още изправени, изглеждали по-големи... Една от тях била толкова висока, че сянката била достатъчна, за да скрие трийсет човека от слънчевата горещина. Основите, на които стоели тези колосални статуи, били дълги средно от трийсет до четирийсет фута и широки шестнайсет-двайсет... всички те били построени от обработени камъни в циклопски стил и много приличали на стените на Храма Пачакамак или на развалините на Тиа-Хуанако в Перу.“
„Няма основание да се смята, че тези статуи били построени на части, с помощта на изградени около тях строителни скелета“ – добавя твърде основателно наблюдателят, без да обяснява по какъв начин те биха могли да бъдат построени, освен от великани със същите размери. Две от най-добрите статуи стоят сега в Британския Музей. В Ронорорака тези изображения са само четири, като три от тях дълбоко са потънали в почвата, едно лежи на гръб, като спящ човек. Макар и всички да са дългоглави, техните типове са различни и очевидно са били портрети, тъй като носовете, устата и брадичката много се различават по своята форма; още повече техните прически – нещо като плоска шапка с парче плат, привързано към нея, за да се скрие тилът на главата – показват и това, че оригиналите не са били диваци на каменния период. Наистина, може да попитат кой ги е поставил, но надали археологията и даже геологията могат да отговорят на това, въпреки че геологията признава острова за част от потънал Материк.
Но кой е изсякъл още по-големите статуи на Бамиан, най-високите и исполински в целия свят – тъй като „Статуята на Свободата“ на Бартолди в Ню Йорк е джудже в сравнение с най-голямото от петте изображения. Бурнес и няколко учени йезуити, посетили това място, говорят за планина, „излята по подобие на пчелните пити, с гигантски килии-пещери“, с два огромни гиганта, изсечени в същата скала. За тях говорят като за съвременни Мяо-цзе (вж. по-горе цитатите от Шу-Цзин), последните останали живи от Мяо-цзе, които „потресли Земята“; йезуитите са прави, но грешат археолозите, които в най-големите от тези статуи виждат Будди. Понеже тези гигантски безбройни развалини, които в наши дни откриват една след друга, всички тези колосални развалини, пресичащи Северна Америка и простиращи се надолу и зад границите на Скалистите Планини, са работа на Циклопите – действително съществували великани на древните времена. „Маси от огромни човешки кости“ били намерени „в Америка близо до Мунт (?)“ – ни казва известен съвременен пътешественик, – именно на това място, което местните предания сочат като някогашно пристанище на великаните, извършили нашествие в Америка и заселили я, когато тя едва се подала от водите.1 (Де ла Вега, IX, rab, приведено от Дьо Мирвил в „Пневматология“, III, 55.)
Преданията на Централна Азия също говорят за Бамианските статуи. Що за статуи са това и каква е местността, в която са стоели в течение на безброй векове, устоявайки на катаклизмите около тях и даже на ръката на човека, както например при нашествието на ордите на Тимур и воините-вандали на Надир-Шах? Бамиан представлява малък, жалък полуразпаднал се градец в Централна Азия, на половината път между Кабул и Бал, в подножието на Кох-и-баба, огромната планинска верига на Паропамиз или Хиндукуш, около 8500 фута над морското равнище. В древните времена Бамиан е бил част от aрхаичния град Джулжул, заграбен и разрушен до последния камък от Чингиз Хан през XII столетие. Цялата долина е заобиколена от колосални скали, пълни с естествени и изкуствени пещери, които били обител на буддистките монаси, основаващи в тях своите Вихари. Подобни Вихари се срещат в изобилие и до днес в изсечените в скалите храмове на Индия и в долините на Джелалабад. Пред някои от тези пещери били открити, или по-точно – отново открити в нашето столетие, пет огромни статуи, които се разглеждат като изображения на Будда, тъй като прочутият китайски пътешественик Сюан-Цзан казва, че ги е видял, когато посетил Бамиан през седми век.
Заявлението, че на цялото зимно кълбо не съществуват статуи с по-голям размер, лесно се потвърждава от свидетелствата на всички пътешественици, които са ги измерили и изследвали. Така например най-голямата е висока 173 ф., или със седемдесет фута по-висока от „Статуята на Свободата“ в Ню Йорк, която е само 105 ф., или 34 метра висока. Самият прочут Родоски Колос, между чиито крака с лекота преминавали най-големите кораби на онова време, е бил висок само 120–130 ф. Втората голяма статуя, изсечена както и първата в скалата, е само 120 ф., или с 15 ф. по-висока от споменатата „Статуя на Свободата“.1 Третата статуя се измерва само на 60 ф., а другите две са още по-малки, като втората от тях е не много по-висока от средновисок човек на нашата раса. Първият и най-големият от тези колоси изобразява човек, обвит в нещо като „тога“. М. дьо Надейлак предполага, че общо външността на тази статуя, линията на главата, гънките и особено големите висящи уши са неопровержими белези за това, че е търсено да се представи изображение на Будда. Но в действителност те не доказват нищо подобно, независимо от факта, че мнозинството съществуващи днес фигури на Будда, изобразени в положението на Самадхи, имат големи увиснали уши – понеже това е само по-късно нововъведение и по-късна мисъл. Неестествено големите уши са символ на всезнанието на мъдростта и е трябвало за означават и напомнят за мощта на Този, който знае и чува всичко и от чиято блага любов и грижа към всички създания нищо не може да убегне. Както гласи Стихът:
1 Първата и втората, както и статуята на Бартолди, имат в основата вход, който по изсечени в скалата вити стълби води до главите. Известният френски антрополог и археолог маркиз Дьо Надейлак правилно отбелязва в своя научен труд, че никога не е била създавана, нито в древни, нито в днешни времена, такава колосална скулптура на човешка фигура, като първата от двете.
„Милосърдният Властелин, нашият Учител, чува воплите на страданието на най-малкото от малките през границите на долини и планини и бърза да му помогне.“
Гуатама Будда е бил индус, ариец, а подобни уши се срещат само сред монголоидите, бирманците и сиамците, които също както и в Кохина изкуствено обезобразяват своите уши. Буддистките монаси, превърнали пещерите на Мяо-цзе във Вихари и килии, са дошли от Централна Азия в първото столетие на християнската ера или приблизително тогава. Поради това, като описва колосалната статуя, Люан-Цзан казва, че „блясъкът на златните украшения, които я покриват“, в неговите дни „ослепявал погледа“, но от тази позлата не е останала и следа в наше време. В контраст със самата фигура, изсечена в скалата, гънките на дрехата са направени от гипс и са залепени върху каменното изображение. Талбот, който е направил най-внимателно изследване, открил, че тези гънки принадлежат към много по-късна епоха. Затова самата статуя трябва да бъде отнесена към несравнено по-древен период от времето на буддизма. В такъв случай могат да ни попитат: кого изобразяват те?
Още веднъж преданието, потвърдено от писмените документи, отговаря на този въпрос и обяснява тайната. Буддистките архати и аскети намерили тези пет статуи и още много други, днес превърнали се в прах. Три от тях, стоящи в колосални ниши пред входа на бъдещата им обител, те покрили с глина и върху старите изваяли нови статуи, които е трябвало да изобразяват Владиката Татхагата. Вътрешните стени на нишите и до днес са покрити с ярка живопис с човешки изображения, като свещеният образ на Будда се среща във всяка група. Тези фрески и орнаменти – напомнящи византийския стил в живописта – са благочестива работа на монаси-отшелници, както и други по-малки фигури и орнаменти, изсечени в скалите. Но петте фигури са създадени от ръцете на Посветените на четвърта раса, които след потъването на техния Материк намерили убежище на сушата и по върховете на Централноазиатската планинска верига. Така петте фигури са нерушимо фактическо доказателство на Езотеричното Учение за постепенната еволюция на Расите.
Най-голямата изобразява първата раса на човечеството, нейното ефирно тяло е било запечатано в твърдия несломим камък за назидание на бъдещите поколения, иначе споменът за нея никога не би надживял Атлантическия потоп. Втората – висока 120 ф. – изобразява Послеродените; и Третата – 60 ф. – увековечава расата, която паднала и с това заченала първата физическа раса – хора, родени от баща и майка, чието последно потомство е изобразено в статуите на остров Пасха. Те били високи само 20 и 25 ф. в епохата, когато е потънала Лемурия, след като била почти разрушена от вулканичните изригвания на подземния огън. Хората от четвъртата раса били с още по-малки размери, макар и гиганти в сравнение с нашата днешна пета раса. И редът свършва с последната.
Такива са тези „Гиганти“ на древността, допотопните и следпотопни Хиборими на Библията. Те живели и процъфтявали по-скоро преди милиони, отколкото преди три или четири хиляди години. Анаким Йошуа, чието войнство приличало на „скакалци“ в сравнение с евреите, е създание на въображението на израилтяните, ако народът на Израил не припише на Йошуа още по-дълбока древност и не отнесе неговия произход към Еоценския век, или във всеки случай – към Миоценския, и не промени хилядолетията на своята хронология в милиони години.
За всичко, което се отнася към доисторическите времена, читателят трябва да има предвид мъдрите думи на Монтен. Великият френски философ е казал:
„Доказателство за най-глупаво самомнение е пренебрегването и определянето за лъжливо на това, което ни се струва като неотговарящ признак за правдоподобност или истина; това е обикновена грешка, извършвана от тези, които убеждават себе си, че са по-надарени, отколкото е обикновеният човек...
Но разумът ме е научил, че да се признае решително нещо като лъжливо и невъзможно, е равносилно на това да започнеш да си приписваш преимуществото, че знаеш границите и пределите, положени от Божията Воля, а мощта на нашата обща Майка Природа да привържеш към своя ръкав и че няма по-голямо безумие на този свят, от това да ги намалиш по мерките на нашите способности и ограниченията на нашето самодоволство...
Ако наречем чудовищни или вълшебни нещата, които нашият разум не може да обхване, колко от този род факти всекидневно застават пред погледа ни? Да обърнем внимание през какви прегради и доколко сляпо достигаме познание за множеството неща, които преминават през нашите ръце; наистина ние се убеждаваме, че по-скоро навикът, а не науката, ни кара да допускаме тяхната странност и ако тези неща ни бъдат показани отново, ние несъмнено бихме ги признали за толкова невероятни и неправдоподобни или даже по-неправдоподобни и невероятни, отколкото други.“1 (Essays, XXVI.)
Преди да отрече възможността на нашата история и фактически документи, здравомислещият учен би трябвало да изследва днешната история, както и универсалните предания, разхвърлени в древната и съвременната литература, за да открие следите, оставени от тези забележителни ранни раси. Сред невярващите – малко хора подозират богатството на потвърждаващите доказателства, които могат да бъдат намерени, разхвърлени и погребани дори само в Британския Музей. Ние молим читателя още веднъж да разгледа въпроса, който се обсъжда в следващия Раздел.
ЦИКЛОПСКИТЕ РАЗВАЛИНИ И КОЛОСАЛНИТЕ
КАМЪНИ, КОИТО СВИДЕТЕЛСТВАТ
ЗА СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА ВЕЛИКАНИТЕ
Дьо Мирвил, поставил си за цел да докаже в своите обширни трудове „Mйmoires Adressйes aux Acadйmies“ реалността на Дявола и да установи неговото присъствие във всеки древен и съвременен идол, е събрал няколко стотици страници „исторически свидетелства“, че в дните на „чудеса“ – както езическите, така и библейските – камъните са се движили, говорели, произнасяли пророчества и даже са пеели. Накрая, че „Камъкът на Христос“ или „Скалата на Христос“, „духовната Скала“, която следвала Израел,1 „станала Jupiter-lapis“, погълнат от неговия баща Сатурн „във вида на камък“.2 Няма да се спираме върху очевидното изопачаване и материализация на библейските метафори – просто за да се докаже „сатанизма“ на идолите, въпреки че на тази тема може много да се каже.3 Но без да претендираме за подобен peripateticism и вродени психически способности на нашите камъни, ние на свой ред можем да съберем всички доказателства, които са ни на разположение, за да докажем, че: (а) ако не са съществували великани, за да преместят подобни колосални скали, никога не би могъл да съществува Стоунхендж, Карнак (Бретан) или други подобни циклопски строежи; и (b) ако не съществуваше магията, тогава нямаше да има толкова свидетели на „пророкуващите“ и „говорещите“ камъни.
В „Archaica“ виждаме как Павзаний признава, че в началото на своя труд е смятал гърците за доста глупави, заради тяхното „почитане на камъни“. Но когато достигнал Аркадия, той добавя: „аз промених своето мислене“.4 Поради това, без каквото и да е поклонение към камъните или каменните идоли и статуи, което е едно и също – престъпление, в което католиците на римската църква неразумно обвиняват езичниците – би могло да се разреши да се вярва в това, в което са вярвали много велики философи и свети хора, без да заслужават прозвището „идиот“ от съвременните Павзаниевци.
1 Първо послание към Коринтяните, X, 4.
Бълг. прев.: „...и всички пиха едно и също духовно питие; защото пиеха от духовния камък, върху който е построена църквата на Рим; а камъкът беше Христос.“ – Бел. прев.
2 „Пневматология“, III, стр. 283.
3 Сатурн е Кронос – „Времето“. Поглъщането от него на Jupiter-lapis може да се окаже някога пророчество. „Петър (cephas, lapis) е камък, върху който е построена църквата на Рим, както ни уверяват. Но също така е вярно, че в един прекрасен ден Кронос ще я погълне, както е погълнал и Jupiter-lapis и други, още по-велики образи.
4 Пак там, стр. 284.
На читателя предлагат да се обърне към Acadйmie des Inscriptions, ако иска да научи различните свойства на кремъка и камъните от гледна точка на магическите и психическите сили. В поемата за „Камъните“, приписвана на Орфей, те са подразделени на офити и сидерити, на „Змийски Камък“ и „Звезден Камък“.
„Ophitкs – грапав, твърд, тежък, черен и има дар-слово: когато го хвърлят, той произвежда звук, подобен на детски вик. Именно чрез този камък Хелений е предсказал гибелта на Троя, своята родина.“1
Като говорят за тези „bйtyles“, Санхуниатон и Филон Библейски ги наричат „одушевени камъни“. Фотий повтаря това, което Дамасций, Асклепий, Исидор и лекарят Евсевий са твърдели преди него. Специално Евсевий никога не се е разделял със своя Ophitкs, който е носел на гърдите си и е получавал от него пророчества, предавани му „с тих глас, напомнящ леко свиркане“.2 ( Разбира се, това е същото, което е и „тихият глас“, чут от Илия след земетресението при отвора на планината (Първа Книга на Царете, XIX, 12).
Арнобий, свят човек, който от „езичник станал един от светилниците на църквата“, както съобщават християните на своите читатели, признава, че срещайки някой от тези камъни, той не е можел да се удържи да не му зададе въпрос, „на който понякога се получавал отговор, ясен и точен, с тих глас“. Ние питаме: къде е тогава разликата между християнския и езическия Ophitкs?
Прочутият камък в Уестминстър бил наречен liafail, „говорещ камък“; той издигал гласа си само за да назове краля, който трябва да бъде избран. В своя труд „Monuments Celtiques“ Кембри казва, че го видял, когато върху него още стоял надписът:3
3 (Люлеещите се, или „logan“, камъни носят различни имена: такива като clacha – brath при келтите, „камък на съдбата или съда“; пророкуващ камък или „камък на изпитанията“ и камък-оракул; движещият се, или одушевен камък на финикийците; мърморещият камък на ирландците. Бретонците имат свои „люлеещи се камъни“ в Huelgoat. Срещат се в Стария и Новия свят, на Британските острови, във Франция, Италия, Русия, Германия и т. н., също и Северна Америка. (Вж. „Писма от Северна Америка“ на Хъдсън, том II, стр. 440.) Плиний споменава за няколко в Азия. („Естествена история“, I, 96.) И Аполоний Родоски разказва за люлеещи се камъни и казва, че те са „камъни, поставени на върха на могила, и толкова чувствителни, че мисълта може да ги приведе в движение“ (Акерман, „Arth. Index“, стр. 34), без съмнение, имайки предвид древните жреци, които чрез волята си са движели подобни камъни от разстояние.)
Ni fallat fatum, Scoti quocumque locatum
Invenient lapidem, regnasse tenentur ibidem.
Накрая, Свид говори за някой си Heraescus, който можел с един поглед да отличи неподвижните камъни от тези, които се движели. И Плиний споменава за камъни, които „избягвали, когато до тях се допирала ръка“.1
В старанието си да оправдае Библията, Дьо Мирвил задава доста уместен въпрос: защо чудовищните камъни на Стоунхендж в древни времена са се наричали chior-gaur, или „танц на великаните“ (от cфr, „танц“, оттук е и chorea, и gaur, „великан“)? И след това той отпраща своя читател за отговор към епископ St. Gildas. Но авторите на съчинения като „Voyage dans le Comtй de Cornouailles, sur les Traces des Gйants“ и многобройните научни трудове за развалините на Стоунхендж,2 Карнак и Уест Хоадли дават много по-разбираеми и достоверни сведения по този въпрос. В онези области – истински гори от скали – се намират огромни монолити, като „някои от тях тежат около 500 000 килограма“. Съществува предположение, че „висящите“ камъни в долината Салисбюри са остатъци от Друиден храм. Но Друидите са били исторически хора, а не Циклопи или великани. Кой, ако не великани, е можел да повдигне някога подобни маси – особено тези, които се намират в Карнак и Уест Хоадли – и да ги подреди в такъв симетричен ред, че да представляват планисфера; да ги установи в такава забележителна точка на равновесие, че да изглежда сякаш допират земята, въпреки че могат да бъдат приведени в движение и от най-лекия допир на пръста, но не се поддават на усилията и на двайсет души, ако опитат да ги преместят.
1 Вж. „Речник на религиите“ на абат Бертран, статията „Heraescus“ и „Bйtyles“; Дьо Мирвил, ibid., стр. 287, написал „Heraiclus“; вж. и „Египет“ на Бунзен, I, 95.
2 Между другото вж. „История на езичеството в Каледония“ на доктора по теология А. Уайз, член на Кралското дружество и т.н.
Сега, ако ние кажем, че множеството от тези камъни са реликви на последните атланти, ще ни отговорят, че всички геолози утвърждават техния естествен произход; че при „изветряване“, т. е. губейки под атмосферните въздействия слой след слой от своето вещество, скалата приема тази форма; че „планинските“ върхове в Западна Англия имат любопитни форми, които са следствие от същата причина. И тъй като всички учени смятат, че тези „люлеещи се камъни са задължени за своя произход на естествени причини – вятъра, дъжда и т.н., които предизвикват разрушение на скалните слоеве“, нашето твърдение ще бъде справедливо отхвърлено, специално защото „ние виждаме и днес около нас този процес на изменение на скалите.“ Ето защо ще изследваме този случай.
Отначало прочетете онова, което геологията може да каже по въпроса и ще научите, че тези гигантски маси често са съвършено чужди на страните, в които сега се намират; че техните нееднородни геоложки масиви често принадлежат към страти, които се срещат само далеч зад моретата и са неизвестни в тези страни.
Разсъждавайки по повод на огромните монолити от гранит, разхвърлени в Южна Русия и Сибир, Уилям Тук казва, че там, където те сега се намират, няма нито скали, нито планини и че трябва да са били пренесени „отдалече, с помощта на баснословни усилия“.1 Шартон споменава за образец от такива скали в Ирландия, който бил подложен на анализ от известен английски геолог, определил неговия чуждоземен произход, „може би даже африкански“.2
Това е странно съвпадение, тъй като ирландското предание приписва произхода на своите кръгли камъни на един магьосник, който ги донесъл от Африка. Дьо Мирвил вижда в този магьосник „проклетия Хамит“.3 В него ние виждаме атлант или може би даже един от ранните лемурийци, останал жив преди раждането на Британските острови – във всеки случай великан.4 Кембри наивно отбелязва:
„Към това хората нямат никакво отношение..., тъй като нито човешката сила, нито неговата индустрия, биха могли някога да предприемат нещо подобно. Само Природата е можела да извърши това (!!) и науката някога ще го докаже (!!).“5
1 „Гробници на татарите“, VII, стр. 2227.
2 „Древни и съвременни пътешественици“, I, 230.
3 Op. cit., ibid., стр. 290. Ако Хам беше титан или великан, следователно Сим и Яфет също са били титани. И поради това всички те са титани на Аркита, както Фабер доказва; или митовете.
4 Диодор Сикул твърди, че в дните на Изида някои хора още са били с висок ръст и са наричани от гърците Великани. „????’????????????????????????????????’????????????????????????????????????????????“.
5 „Келтските древности“, стр. 88.
Въпреки това, то е било изпълнено от човешка мощ, макар и гигантска, а не само чрез усилията на Природата, а също така не чрез Бога или Дявола.
Като решава да докаже, че даже Умът и Духът на човека са просто произведения на „слепи сили“, „науката“ напълно е способна да поеме тази задача и е възможно едно прекрасно утро тя да опита да докаже, че Природата сама е построила в редица гигантските скали на Стоунхендж, с математическа точност е намерила тяхното положение, придавайки им форма на планисферата на Дендер и знаците на Зодиака, и от Африка и Азия е пренесла в Англия и Ирландия камъни, тежащи повече от милион фунта!
Наистина, впоследствие Кембри взел думите си обратно, казвайки:
„Дълго време вярвах в Природата, но се отричам..., тъй като случайността не може да създава такива вълшебни комбинации... и тези, които са положили посочените скали в равновесие, по същество са същите, които са вдигнали движещите се маси на изкуствения водоем в Huelgoat, близо до Конкарно.“
Като говори за движещите се скали или за „люлеещите се камъни“, които се намират на склона Голкара („Чародея“), д-р Джон Уатсън, чиито думи са цитирани от същия автор, казва:
„Изумителното движение на тези монолити, установени в равновесие, е карало келтите да ги сравняват с Боговете.“1
1 „Кембри“, пак там, стр. 90.
В научния труд на Флиндерс Петри „Стоунхендж“ се казва:
„Стоунхендж е построен от камък, от намиращия се в окръга червен пясъчник, или камъка „sarsen“, наричан от местните жители „сиви овни“. Но някои от камъните, особено тези, за които казват, че са имали астрономическо значение, били донесени отдалече, вероятно от Северна Ирландия.“
В заключение заслужава да бъдат приведени съображенията по този въпрос на един учен от статия, публикувана през 1850 г. в „Археологичен обзор“:
„Всеки камък представлява монолит, чиято тежест би подложила на изпитание и най-мощните машини. С една дума, съществуват монолити, разхвърлени по цялото земно кълбо, при чийто вид въображението се смущава и определянето им с думата материали изглежда лишено от смисъл; те би трябвало да се нарекат с име, съответстващо на грамадите им. Освен това, тези огромни люлеещи се камъни, наричани понякога routers, с единия си край са поставени в точка на такова съвършено равновесие, че е достатъчен и най-малкият допир, за да ги приведе в движение..., разкриват най-положително познаване на статиката. Взаимното противодействие, повърхността и плоскостта, изпъкнала и вдлъбната, редувайки се... всичко това ги свързва с циклопските строежи, за които с достатъчно основание може да се каже, повтаряйки думите на Де ла Вега, че „явно, над тях са се трудили повече демоните, отколкото хората.“1
1 Op. cit., стр. 473. „Трудно е“ – пише Кройцер – да не се „предположи при Тиринтските и Микенските строежи участието на планетни сили, приведени в действие от небесни сили, подобно на прочутите Дактили“ („Пелазги и Циклопи“). До днес науката нищо не знае за Циклопите. Предполага се, че те са построили всички така наречени „Циклопски“ съоръжения, чието изграждане би изисквало няколко отряда великани; и въпреки това те са били само около седемдесет и седем или около сто, както смята Кройцер. Казвали им Строители, но окултизмът ги нарича Инициатори, които чрез посвещението на няколко пелазги положили основния камък на истинското Масонство. Херодот асоциира Циклопите с Персей, „син на асирийски демон“ (I, VI). Раул Рошет открил, че Циклопът Палемониус, в чест на когото било построено светилище, бил „Херкулес от Тир“. „Във всеки случай това е бил строителят на свещените колони на Хадир, покрити с тайнствени знаци, ключ към които в своето време е притежавал само Аполоний Тиански; тези рисунки още могат да бъдат намерени върху стените на Елиора, гигантските развалини на храма на Вишвакарман, строителят и майсторът на Боговете.“
Този път ние сме съгласни с нашите приятели и противници – католиците, и питаме: могат ли подобни чудеса на статиката и равновесието, достигнати при монолитите, тежащи милиони фунта, да бъдат създадени от диваците на епохата на Палеолита, троглодитите, които макар и с по-голям от средния за нашето столетие ръст, все пак са прости смъртни като нас? Ние нямаме намерение да се докосваме до различните традиции, свързани с люлеещите се камъни. Но може би не е лошо да напомним на английския читател за Giraldus Cambrensis, споменаващ за подобен камък на остров Мона, който се връщал в първоначалното си положение, независимо от всички усилия да бъде удържан в друго. По времето на завоюването на Ирландия от Хенрих II, граф Хуго Сестрензис, желаейки лично да се убеди в истината за този факт, завързал камъка на Мона към много по-голям камък и заповядал да бъдат хвърлени в морето. На следващото утро камъкът бил намерен на своето обичайно място. Ученият Уилям Салисбюри потвърждава факта и свидетелства за наличието на този камък в стената на една църква, където го видял през 1554 г. Това ни напомня за казаното от Плиний относно камъка, оставен от Аргонавтите в Сизикум, чиито жители го поставили в Притенеума, „откъдето той бягал няколко пъти и е трябвало с олово да го направят по-тежък“.1 Но тук имаме работа с огромни камъни, засвидетелствани от цялата древност като „живи, подвижни, говорещи и самопридвижващи се“. Също така, явно те са можели да обръщат хората в бягство, тъй като са наричани „routers“, от думата „rout“, или „да обърнеш в бягство“. Дьо Мусо казва, че всички те били пророкуващи камъни и понякога се наричали „безумни камъни“.2
Люлеещият се камък е признат от науката. Но защо той се люлее? Трябва да сме слепи, за да не видим, че това движение е било още един начин на предсказване, и по тази причина ги нарекли „камъни на истината“.3
1 „Естествена история“, том XXXVI, стр. 592; Дьо Мирвил, op. cit., ibid., стр. 289.
2 „Бог и Богове“, стр. 567.
3 Дьо Мирвил, op. cit., ibid., стр. 291. Както казват, Ричардсън и Бард били поразени, като открили в пустинята Сахара същите Трилити и повдигнати камъни, каквито са срещали в Азия, в Кавказ, Черкезия, Етрурия и в цяла Северна Европа. Ривет-Карнак от Алахабад, известен археолог, изказва същото учудване, прочитайки описанията на сър Дж. Симпсън на знаците във вид на чаша върху камъните и скалите в Англия, Шотландия и други Западни страни, „показващи необикновена прилика със знаците на големите валчести камъни, които заобикалят могилите близо до Нагпур – Града на Змиите. В това великият учен виждал „още едно и твърде необикновено допълнение към цялата маса доказателства, че клон от номадските племена, който в далечна епоха е преминал през Европа, е проникнал и в Индия“. „Ние казваме, че Лемурия, Атлантида и нейните Великани и най-ранните раси на петата коренна раса, всички са имали отношение към построяването на тези betyli, lithoi и въобще „магически“ камъни. Знаците във вид на чаша – забелязани от сър Дж. Симпсън, и „вдлъбнатите, изсечени на повърхността“ на скалите и паметниците, намерени от Ривет-Карнак, с „различни размери от шест дюйма в диаметър и с дълбочина от един до един и половина дюйма... обикновено разположени в перпендикулярни линии, проявяващи многобройни различия по брой, размери и разпределение на чашите“ – тези знаци са просто писмени документи на най-древни раси. Който внимателно изследва рисунките в „Археологични бележки за древните изображения върху скалите на Кумаон, Индия“ и т. н., направени със същите знаци, ще открие в тях най-примитивен стил на бележки или записи. Нещо подобно е било прието от американския изобретател Морз, чийто телеграфен код ни напомня писмото Огхам – комбинация от дълги и къси черти, както описва това г-н Ривет-Карнак, „издълбани върху пясъчник“. Швеция, Норвегия и Скандинавия са пълни с подобни записи, тъй като Руническото писмо напомня знаци като чаша и дълги, и къси черти. Във Фолианта на Йохан Магнус може да се види изображение на полубог – великанът Стархатерус (Старкад, ученикът на Хрозхарсграни, Магьосника), който държи под ръцете си огромен камък с рунически изображения върху него. Според скандинавските легенди, този Старкад се отправил в Ирландия и извършил чудеса от подвизи на Север и Юг, Изток и Запад. (Вж. „Азгард и Боговете“, стр. 218–221.
„В Индия и Персия именно нея (персийската Отизое) е трябвало да питат магьосниците за съвет при избирането на своите владетели.“1( „Естествена история“, XXXVII, LIV.)
И по-нататък той описва каменен монолит на Харпас в Азия, поставен по такъв начин, „че допирът с един пръст може да го приведе в движение, а иначе той не може да бъде преместен от мястото си при целия натиск на тялото“.2 Защо тогава люлеещите се камъни на Ирландия или Бримгам, в Йоркшир, да не са можели да служат за гадаене и пророчески съобщения по също такива начини? Най-огромните сред тях очевидно са реликва от атлантите; по-малките въртящи се на върховете си камъни, като скалите в Бримгам, представляват копия на по-древни. Ако в средните векове епископите не бяха унищожили всички планове на Драконтия, върху които само те са можели да поставят ръка, науката щеше да знае повече за тези камъни.3 ( Charton, „Magasin Pittoresque“ (1853). Цитатите са приведени от Дьо Мирвил, op. cit., ibid., стр. 293.)
Горното отклонение – ако действително е такова – е опит за оправдаване пред немногото мислещи хора на идващото столетие, които могат да прочетат това.
То дава и обяснение защо най-добрите и духовни хора не могат повече да се задоволяват нито с науката, нито с теологията и защо те предпочитат която и да е „психическа мания“ пред догматичните твърдения, след като нито една от двете, в своята непогрешимост, не може да им предложи нещо по-добро от сляпата вяра. Универсалното предание е много по-надежден спътник в живота, универсалната традиция ни показва Примитивния Човек, който е живял в течение на векове заедно със своите Създатели и първите Наставници , Елохимите, в Градината Едем „или в градината на Блаженството“1 на този свят.
1 (За Божествените Наставници ще говорим в Станса XII.)
След това дошли атлантите, чиято сила и физическа красота в средния период на тяхната четвърта субраса достигнали своя апогей в съответствие със закона за еволюцията. Както е казано в Коментарите:
„Последните от останалите живи представители на прекрасните деца на Белия Остров (Първоначалния Швета-Двипа) загинали преди векове. Техните Избрани (от Лемурия) се спасили на Свещения Остров (днес „митичната“ Шамбала в пустинята Гоби), а някои от техните проклети раси, отделили се от главната маса, живели в горите и подземията („пещерните жители“), когато златисто-жълтата Раса (Четвъртата) на свой ред станала „черна от греха“. От полюс до полюс Земята за трети път изменила повърхността си и вече не била населена със синове на Швета-Двипа, благословена Адбхитания (?); на изток и запад първата, единна и чиста, паднала в извращение... Полу-Боговете на Третата Раса отстъпили място на Полу-Демоните на Четвъртата Раса. Швета-Двипа,1 Белият Остров скрил лика си. Неговите деца живеели сега на Черната Земя, където по-късно Даитя от седмия Двипа (Пушкара) и Ракшаса се явили заместници на Садху и Аскетите на Третия Век, които се спуснали при тях от други, висши области...“
1 Това били северните части на Тоямбудхи или морето с прясна вода в Швета-Двипа, които според екзотеричното предание са се посещавали от Кумарите – Санака, Сананда, Санатана, Джата, Санаткумара, Водху и Панчашика. (Вж. Утара Кханда в Падма Пурана – „Asiatic Researhces“, том XI, стр. 99, 100.)
В своята мъртва буква Пураните представляват само нелепа бъркотия от вълшебни приказки. И ако някой би прочел първите три глави на втората книга на Вишну Пурана и би приел дословно географията, геодезията и етнологията в алегориите за седемте сили на Прияврата, между които техният баща поделил седемте Двипа (Острови или Материци), а след това би проследил как неговият най-голям син Агнидхра – цар на Джамбу-Двипа – поделил Джамбу-Двипа между своите девет сина; и по-нататък, как неговият син Набхи имал сто сина и на свой ред всички дарил със земи, – най-вероятно той би хвърлил книгата, обявявайки я за бъркотия от всякакви нелепости. Но ученикът на Езотеризма ще разбере, че когато са били писани Пураните, това е било с намерение истинският им смисъл да е ясен само за посветените брамини и поради това съставителите на тези трудове са писали алегорично, понеже не желаели да издават на масите цялата истина. Освен това той ще обясни на изтоковедите – които, започвайки с полковник Уилфорд и завършвайки с проф. Вебер, от всичко това са направили и продължават да правят голяма бъркотия – че първите три глави нарочно объркват следващите теми и събития.
I. Последователността на Калпите или Вековете, както и на расите, никога не се взема под внимание; и събитията, които са станали в една от тях, се групират с други, имащи място в друга. Напълно се пренебрегва хронологичният ред. Това е доказано от няколко санскритолози-коментатори, които обясняват несъответствията между събитията и изчисленията, казвайки: „Всеки път, когато се забелязва противоречие в Пураните, те се отнасят... към разликата в Калпите и други подобни причини.“
II. Много значения на думата „Манвантара“ и „Калпа“ не са издадени, даден е само общият смисъл.
III. В генеалогията на царете и в географията на техните владения всички Варша (страни) и Двипа се разглеждат като земни области.
Истината е в това, че без да навлизаме в подробности, може да се докаже:
a) Седем Двипа, представляващи части от седмичното потомство на Прияврата, се отнасят към няколко местности – преди всичко към нашата Планетна Верига. Така само Джамбу-Двипа представлява нашия земен Глобус, докато останалите шест са (за нас) невидими спътници – Глобуси на Веригата. Това се доказва от самия характер на алегоричните и символичните описания. Джабму-Двипа „се намира в центъра на всички останали“ – така наречените „Острови на материците“ – и е заобиколен от море от солена вода (Лавана), докато Плакша, Шалмалия, Куша, Кроунча, Шака и Пушкара са заобиколени, всеки поотделно, от „велики морета“... от сок на захарна тръстика, вино, чисто масло, извара, мляко и т.н. и подобни метафорични наименования.1 (Вишну Пурана, прев. Уилсън, II, 109.)
b) Бхаскара Ачария, който в описанията си за небесното положение на тези Двипа употребява изрази от книгите на Съкровеното Учение, говори за „Море от мляко и млечни съсиреци“ и т.н., подразбирайки Млечния Път и различните натрупвания на мъглявини; още повече, че той нарича „страната на юг от екватора“ Бхур-Лока, а страната на север – Бхува, Свар, Махар, Джана, Тапо и Сатя-Лока, и добавя: „Тези Лока се достигат постепенно, с увеличаването на религиозните заслуги“, т. е. те са различни видове на Рая.
c) Че това географско разпределение на седемте алегорични материка, острова и планини, морета и страни не принадлежи само на нашия Кръг или даже на нашите Раси – независимо от названието на Индия Бхарата-Варша – е обяснено от разказвача на Вишну Пурана, който ни съобщава, че:
„Бхарат (син на Набхи, дал своето име на Бхарата-Варша или Индия)... завещал своето царство на сина си Сумати... и напуснал живота в... Шалаграма. След това той бил отново роден като брамин в изтъкнато семейство на отшелници... Под управлението на тези царе (потомството на Бхарата) Бхарата-Варша била разделена на девет части; и техните потомци последователно владеели тази страна в течение на седемдесет и един периода от съвкупността на четири века, или царстването на един Ману (което съставлява Махаюга от 4 320 000 години).“
Но като казва всичко това, Парашара внезапно пояснява, че
„това било творение на Сваямбхува (Ману), с тях Земята била населена, когато той оглавявал първата Манвантара в Калпата Вараха (т.е. въплъщение на Глигана или Аватара)“.
Днес всеки брамин знае, че нашето Човечество е започнало на тази Земя (или Кръг) едва от времето на Вайвасвата Ману. И ако западният читател се обърне към подраздела „Първоначалните Ману на Човечеството“,3 той ще види, че Вайвасвата е седми от четиринайсетте Ману, стоящи начело на нашата Планетна Верига в течение на нейния Жизнен Цикъл; но тъй като всеки Кръг има двама Ману (Коренен и Ману на Семето), той е коренен Ману на Четвърти Кръг, следователно седми. Но Уилсън вижда в това само непоследователност и твърди, че:
„Генеалогиите на Патриарсите са по-стари, отколкото е хронологичната система на Манвантарите и Калпите, и (по този начин) те били доста непохватно разпределени между различните периоди.“
Нищо подобно; но тъй като изтоковедите нямат понятие от Тайното Учение, те са упорити при буквалното разбиране на всичко, а след това се обръщат към авторите и ги оскърбяват заради това, което самите не разбират!
Тези генеалогии обхващат период от три и половина Кръга; те говорят за дочовешките периоди, обясняват слизането в зараждане на всеки Ману – първите проявени искри от Единството – и показват, че всяка от тези човешки искри се разделя (и размножава) отначало на Питри, човешките предци, а след това на Човешките Раси. Нито едно същество не може да стане Бог или Дева, ако не е преминало през човешките цикли. Затова Стихът гласи:
„Щастливи са тези, които се раждат, даже от (латентното) състоянието на богове, като хора в Бхарата-Варша; понеже това е път към... крайното освобождение.“1 (Уилсън, пак там, стр 137.)
Затова, когато Парашара, когото Майтрея моли „да му даде описание на Земята“, отново се връща към изброяването на същите Двипа със същите морета и т. н., които вече е описал в Сваямбхува Манвантара – това е само „скриване“; но за този, който чете между редовете, тук отново се срещат Четирите Велики Раси и Петата, с всичките им подразделения, острови, материци, някои от които били наречени с имената на небесните Лока и други Глобуси (Сфери). Оттук е и цялото объркване.
Изтоковедите наричат всички тези острови и земи „митични“ и „баснословни“.2 Напълно вярно е, че някои от тях не принадлежат на тази Земя, но въпреки всичко те съществуват. Но Белият Остров и Атала съвсем не са митове, тъй като Атала е било презрителното наименование, дадено от пионерите на петата раса на Земята на греха – Атлантида въобще, а не само на острова, споменаван от Платон; тъй като Белият Остров е бил (а) Швета-Двипа в теогонията и (b) Шака-Двипа или Атлантида (по-скоро най-ранните части на Материка) в самото Ј начало. Това е било, когато тази страна още е притежавала своите „седем свещени реки, които отмивали всички грехове“, и „седем области“, където не е имало нито сделки със съвестта, нито съревнования, нито отклонения от добродетелите, тъй като тогава тя е била населена от кастата на Магьосници – кастата, която даже и брамините са признали за не по-ниска от своята и която е въплътила първия Заратустра. Брамините са показани като съвещаващи се, по съвета на Нарада, с Гаурамукха, който им казва да поканят магьосниците за свещенослужители на Слънцето в храма, построен от Самба, предполагаемия син на Кришна, а в действителност последният не е имал потомство. В това Пураните са исторични, независимо от алегорията, и Окултизмът потвърждава фактите.
2 В една от своите лекции проф. Пенджели, чл. на Крал. Общ., като цитира думите на проф. Оливър относно това, че „истинската флора на атлантическите острови не дава съществени доказателства за предишна непосредствена връзка с главния материк на новия свят“, добавя, че „по някое време на Третичния период Сев.Изт. Азия е била съединена с Сев. Зап. Америка, може би по линията, където сега се простира веригата на Алеутските острови“. Така Окултната наука може да примири противоречията и съмненията на съвременната наука. Но все пак доказателствата в полза на съществуването на Атлантида несъмнено не могат да се основават само на ботаника.
Целият този разказ е изложен в Бхавишия Пурана. Твърди се, че Самба, след излекуването си от Слънцето (Суря) от проказа, построил храм и го посветил на това Божество. Но когато поискал да намери благочестив брамин за изпълняването в храма на почетните ритуали и приемането на дарове за Бога, Нарада – девственият Аскет, срещан в Пураните във всички векове – го посъветвал да не прави това, тъй като Ману е забранил на брамините да получават заплащане за извършването на религиозни ритуали. Поради това той насочил Самба към Гаурамукха (Белия Лик), Пурохита или жреца на семейството Угразени, царя Матхура, който трябвало да му посочи кого е най-добре да покани. Жрецът посъветвал Самба да покани за изпълнение на това задължение магьосниците, почитатели на Суря. Но понеже той не знаел мястото, където те живеели, Суря, самото Слънце, насочил Самба в Шака-Двипа, зад границите на солената вода. Тогава Самба се отправил на път, възползвайки се от услугите на Гаруда – Великата Птица, носителката на Вишну и Кришна, – която го пренесла до магьосниците и т.н. 1(Вишну Пурана, Уилсън, V, стр. 381–382.)
И така, Кришна, живял преди 5 000 години, и Нарада, въплъщаващ се във всеки цикъл (или Раса), без да смятаме Гаруда – езотеричен символ на Великия Цикъл – дават ключа към тази алегория; въпреки това, Магьосниците са по същество Магьосниците на Халдея и техните каста и култ били родени в най-ранната Атлантида, в Шака-Двипа, безгрешната. Всички изтоковеди са съгласни с това, че магьосниците от Шака-Двипа са прародителите на парсите, огнепоклонници.
Както обикновено, нашето разногласие с тях е основано на въпроса за намалявания на периоди от стотици хилядолетия; в дадения случай – само за няколко столетия; независимо от Нарада и Самба, те отнасят това събитие едва към деня на бягството на парсите в Гуджират. Това е просто нелепо, тъй като събитието е станало в осмото столетие на нашата ера. Наистина, според Бхавишия Пурана магьосниците са живели в Шака-Двипа по времето на „сина“ на Кришна, но въпреки това последната част на този Материк – „Атлантида“ на Платон – е загинала 6 000 години по-рано. Те били магьосници от „загиналия“ Шака-Двипа и в онези дни са живели в Халдея. Това отново е преднамерено объркване.
Най-ранните пионери на четвъртата раса не са били атланти, както не са били и човешки Асури или Ракшаси, каквито станали впоследствие. В онези дни огромни части от бъдещия Материк на Атлантида все още прилежали към морското дъно. Лемурия, както нарекохме Материка на третата раса, била тогава гигантска страна.2 Тя покривала цялата област от подножието на Хималаите, отделящи я от вътрешното море, разплисквало вълните си през това, което ние знаем като днешния Тибет, Монголия и великата пустиня Шамо (Гоби); от Читагонг в западна посока към Хардвар и в източна – към Асама. Оттам тя се разпространявала на юг, през това, което сега ни е известно като Южна Индия, Цейлон и Суматра; след това, обхващайки с придвижването си на юг Мадагаскар – от дясната страна, и Тасмания – от лявата, тя се спускала, без да достига с няколко градуса, до Антарктическия Кръг; и от Австралия, която в онези времена е била вътрешна област на Главния Материк, тя навлизала далеч в Тихия океан, зад границите на Рапа-нуи (Теапи или остров Пасха), днес лежащ на 26o южна ширина и 110o западна дължина.1 Това твърдение явно се потвърждава от науката, дори и да е частично. При обсъждането на посоките на материците се оказва, че инфра-арктичните маси обикновено следват посоката на меридиана, като при това се споменават няколко древни материка, макар и само по пътя на изводите. Сред тях е „материкът Маскарен“, който включвал Мадагаскар, простиращ се на север и юг, и друг Материк, простиращ се от Шпицберген до пролива Дувър, когато множеството други части на Европа са били морско дъно.“2 Това потвърждава окултното учение, което казва, че днешните полярни области са били първоначално най-ранните от седемте люлки на Човечеството и гроб за мнозинството от него в тази област, по времето на третата раса, когато гигантският Материк на Лемурия започнал да се разделя на по-малки материци. Според обяснението в Коментарите, това станало вследствие на намаляването на бързината на земното въртене:
2 От само себе си се разбира, както е казано в „Предварителните Бележки“ към този том, че нито наименованието на Лемурия, нито даже на Атлантида, са истинските архаични имена на загиналите Материци. Те бяха приети от нас само за яснота. Наименованието Атлантида било дадено на тези части на потъналия Материк на четвъртата раса, които са се намирали зад границите на „Херкулесовите Стълбове“ и останали под водата след общ катаклизъм. Техният последен остатък – Атлантида на Платон, или „Посейдонис“, чието наименование също е замяна или по-точно превод на истинското – е представлявал последната част от Материка, останала над водата преди около 11 000 години. Множеството правилни имена на страните и островите и на двата Материка са дадени в Пураните; но да се споменават специално такива, каквито се срещат в други древни трудове, като „Суря Сиддханта“, би изисквало твърде пространни обяснения. Ако в по-ранните писания е изглеждало, че тези два материка са били твърде слабо разграничени, това трябва да се отнесе само към небрежно четене и недостатъчно обмисляне. Ако в течение на векове от онова време европейците се споменават като арийци, а читателят ги бърка с индусите, последните пък с четвъртата раса, само защото някои от тях са живели на Ланка – обвинението не пада върху авторката.
1 Вж. Част III, Раздел VI в този том.
2 Вж. в „American Journal of Science“, III, v. 442, 443; статията на проф. Уинчел „World-Life“, стр. 352.
„Когато Колелото се върти с обичайната си скорост, неговите крайни точки (полюсите) се съгласуват със средния му кръг (екватора), когато то се върти по-бавно и се колебае във всички посоки, на повърхността на Земята стават велики сътресения. Водите са насочват към двата края и в средния Пояс (екваториалните земи) се издига нова суша, а намиращите се в краищата влизат в Пралайа, вследствие на потъването.“
И по-нататък:
„По този начин Колелото (Земята) е подчинено и се управлява от Духа на Луната, свързано с диханието на нейните води (приливите). Към края на Века (Калпа) на Великата (Коренна) Раса Управниците на Луната (Отци или Питри) започват да дърпат по-силно и по този начин сплескват Колелото около неговия Пояс; когато то се спусне на едни места и се издигне на други и това издигане се устреми към крайните точки (полюси), ще се издигнат нови земи, а старите ще бъдат погълнати.“
Достатъчно е да се прочетат астрономичните и геоложки трудове и смисълът на казаното ще стане ясен. Учените – съвременните специалисти – установили влиянието на приливите върху геоложкото разпределение на сушата и водите върху планетата и отбелязали изместване на океаните, заедно със съответното потъване и издигане на материците и новите земи. Науката знае, или мисли, че знае, периодичността на това.1 Проф. Тод предполага, че може да проследи редица колебания назад във времето, чак до периода на образуването на първата кора на Земята.2 Поради това на науката изглежда лесно да провери Езотеричното твърдение. Ние смятаме да разгледаме този въпрос по-подробно в Addenda.
1 Като говори за периодичното потъване и издигане на екваториалните и полярните области, които произтичат от изменението в климата, д-р Уинчел, проф. по геология в Мичиганския Университет, казва: „Тъй като разглежданите тук движения се извършват циклично, същите тези условия отново и отново ще се повтарят; поради съответствието с това, същата тази фауна може отново и отново да се възвръща в същата област с междинни замени от друга фауна; прогресивните отлагания ще запазят следите от такива изменения на фауната и ние можем да проследим феномените на „колониите“, появата на същите „видове“ и други премествания на фауната във вертикалните и хоризонталните разпределения на вкаменените останки. Тези явления са добре известни на изучаващите геология.“ (Op. cit., стр. 281.)
Някои теософи, разбрали от малко думи в „Езотеричен Буддизъм“, че потъналите „древни материци“ отново ще се издигнат, зададоха въпроса: „На какво ще прилича Атлантида, когато се издигне?“ Тук се съдържа известно заблуждение. Ако тъждествено същите потънали земи на Атлантида се издигнат, действително те ще се окажат безплодни в течение на векове. Но тъй като Атлантическото дъно на океана в днешно време е покрито на 5000 ф. дълбочина с варовикови наслоения и това наслояване продължава – фактически наслоение от ново „варовиково образуване“ – няма причина, при настъпването на времето за появата на Новия Материк, геоложките трусове и издигането на морското дъно да не използват тези 5000 фута варовик за образуването на някакви планини, а други 5000 фута да не се появят на повърхността. Расовите катаклизми не са Потопът на Ной, продължавал четирийсет дни, нещо като бомбайски мусон.
Че периодичното потъване и появяване на нови Материци, наричани от съвременните автори Атлантида или Лемурия, не е измислица, ще бъде доказано в раздел, в който са събрани заедно всички доказателства. Най-древните, архаични тамилски и санскритски трудове са изпълнени с позоваване на тези два Материка. Седем свещени острова (Двипа) са споменати в Суря Сидханта, в най-древния астрономически труд на целия свят и в трудовете на Асурамая, атлантския астроном, чието „въплътяване“ проф. Вебер е открил в Птоломей! Въпреки това, погрешно е тези „Свещени Острови“ да се наричат Атлантически – както ние правим това; тъй като, както и всичко останало в индуските Свещени Книги, те се отнасят към много неща. Наследството, оставено от Прияврата, син на Сваямбхува Ману, на неговите седмина синове не е било Атлантида, даже и ако един или два от тези острови да са преживели потъването на свои съседи и в следващите векове да са били убежище на атлантите, чийто материк на свой ред е бил потопен. Споменати за първи път от Парашара във Вишну Пурана, тези седем острова се отнасят към Езотеричната Доктрина, която ще бъде обяснена по-нататък. Във връзка с това, от всичките седем острова, Джамбу Двипа (нашият Глобус) е единственият земен. В Пураните всяко споменаване на северната област от Меру е свързано с това Първоначално Елдорадо, сега област на Северния Полюс, което тогава е било Материк с цъфтящи магнолии, там, където днес виждаме неизследвана безкрайна пустиня от лед. Науката говори за „древен Материк“, простиращ се от Шпицберген надолу до пролива Дувър. Съкровеното Учение твърди, че в най-ранните геоложки периоди тези области са влизали в състава на материк с форма на конска подкова, единият край на която, източният, лежал много по на север от Северния Корнвалис и включвал Гренландия, а другият съдържал Беринговия Пролив, като парче вътрешна земя, и в своето естествено разпространение се спускал на юг към Британските Острови, които в онези дни е трябвало да се намират точно под долната извивка на полукръга. Този материк се издигнал едновременно с потъването на екваториалните части на Лемурия. Векове по-късно някои останки на Лемурия отново са се появили на повърхността на океаните. Поради това – макар и да може да се каже, без да се отклоняваме от истината, че Атлантида е била част от седем велики Острова на Материци, тъй като четвъртата раса е встъпила във владение на онова, което е останало от Лемурия, и утвърдила се на островите, ги включила в своите земи и материци, – разликата трябва да се посочи и да се даде пояснение, щом се прави опит в този труд да се представи по-пълно и точно изложение. По този начин остров Пасха също е бил завладян от някои атланти, които спасявайки се от катаклизма в тяхната страна, се спрели на тези останки от Лемурия, но само за да загинат на тях, когато впоследствие островът бил унищожен от вулканичните изригвания и лавата. За някои географи и геолози това може да изглежда като мит, но за окултиста е история. Какво знае науката, за да докаже обратното?
„Преди появата на картата, публикувана в Базел през 1522 г., в която названието на Америка се е появило за първи път, се предполагало, че тя е била част от Индия... Науката също отказва да утвърди дивата хипотеза, че някога полуостров Индостан – в единия край на линията, и Южна Америка – на другия, са се съединявали чрез пояс от острови и материци. От доисторическите времена Индия... била двойно свързана с двете Америки. Земите на предците на тези, които Амиан Марцелин нарича „Брамини на Горна Индия“, са се простирали от Кашмир далеч навътре в (днешната) пустинята Шамо. Тогава пешеходец от север е можел да достигне – едва намокряйки краката си – полуостров Аляска през Манджурия, през бъдещия Татарски пролив, Курилските и Алеутските острови; докато друг пътник, отправяйки се с кану от юг, е можел да премине Сиам, да пресече Полинезийските острови и да достигне всяка част на Материка Южна Америка.“1( „Пет Години Теософия“, стр. 339–340.)
Това е било записано по думите на един Учител – доста съмнителен авторитет в очите на материалистите и скептиците. Но тук срещаме един от тяхното ято, птица със същата окраска – Ернст Хекел, който в своето разпределение на Расите почти дословно потвърждава горното твърдение:
„Явно областта от повърхността на земята, където е станала еволюцията на тези примитивни хора от близко родствени им маймуни от вида catarrhine (!!), трябва да се търси или в Южна Азия, или в Източна Африка (която впрочем даже и не е съществувала по време на разцвета на Третата Раса), или в Лемурия. Лемурия, древен материк, намиращ се днес под водите на Индийския Океан, който е лежал на юг от съвременна Азия, се е простирал в източна посока към Горна Индия и остров Сунд, а на запад – чак до Мадагаскар и Африка.“1 („Pedigree of Man“ – прев. на Авелинг, стр. 80–81.)
В епохата, за която говорим, Материкът на Лемурия вече се е разкъсал на много места и е образувал нови отделни Материци. Въпреки това нито Африка, нито двете Америки, а още по-малко Европа, са съществували в онези времена; всички те още са почивали на дъното на океана. Също така малко е съществувало и от днешна Азия, тъй като Предхималайските области били покрити с морета, а зад границите им са се простирали „листата на лотоса“, страни принадлежали към Швета-Двипа и наричани днес Гренландия, Източен и Западен Сибир и т. н. Огромният Материк, който веднъж вече царствал и се възвишавал над Индийския, Атлантическия и Тихия Океан, вече се състоял от огромни острови, които изчезвали един след друг, докато крайният трус не погълнал и последните му останки. Остров Пасха например принадлежи на най-ранната цивилизация на Третата Раса. Внезапното вулканично изригване и издигането на океанското дъно по времето на Чемпленовата епоха на севернополярното затопляне повдигнали тази малка реликва от Архаичните векове – след като тя потънала заедно с другите – недокосната, с всичките Ј статуи и вулканът я оставил като свидетел за съществуването на Лемурия. Казват, че някои австралийски племена са последните представители на последните потомци на Третата Раса. Ние отново разполагаме до известна степен с потвърждение на това, от страна на материалистическата наука. Като говори за кафявата или малайската раса и за австралийците и папуасите, Хекел отбелязва:
„Съществуват много прилики между тях и аборигените на Полинезия, това Австралийско струпване на острови, които в някакви епохи явно са изграждали един огромен и неразделен материк.“1
Разбира се, това е бил „гигантски и неразделен материк“, тъй като по времето на третата раса се е простирал на изток и запад до места, където днес лежат двете Америки. Истинската Австралия е била само част от него, и като нейно допълнение има няколко оцелели острова, разпръснати тук и там по повърхността на Тихия Океан и широката ивица на Калифорния, също принадлежаща към нея. Нещо доста забавно: в своя фантастичен труд „Pedigree of Man“ Хекел смята, че:
„Австралийците на нашето време, като преки потомци, почти неизменили се (?!) на това второ разклонение на примитивната човешка раса... разпространило се от тази люлка на човешкото детство на север, отначало главно в Азия, явно са прародители на всички други човешки раси с прави коси... Другата, която е със ситно накъдрени коси, се преселила частично на запад (т. е. в Африка, и на изток – в Нова Гвинея, страни, които, както е казано, още не са съществували тогава)... Други с прави коси са се разпространили по-нататък на север, в Азия и... населили Австралия.“2
Както пише един от Учителите:
„Можете да видите останки от този някога велик народ (Лемурия на третата раса) в някои плоскоглави аборигени на вашата Австралия.“3 („Езотеричен Буддизъм“, стр. 65.)
Но те принадлежат към изтърсаците на седмата субраса на трета раса. Проф. Хекел навярно също е видял сън и макар да е било само веднъж, това е било истинско видение!
Именно в този период трябва да търсим следите от първото появяване на предците на тези, които смятаме за най-древните народи в света – наричани сега индуси-арийци, египтяни и древни перси от една страна, халдейци и финикийци – от друга. Тези народи са били управлявани от Божествени Династии, т. е. Царе и Управници, които от смъртния човек са притежавали само неговата физическа външност, каквато тя е била тогава, но които били Същества от Висшите Сфери и по-небесни, отколкото ще бъде нашата собствена Сфера след дълги Манвантари. Разбира се, безполезно е да караме скептиците да приемат съществуването на подобни Същества. Тяхната най-голяма гордост е в това да докажат своето право на родово наименование, като катаринидите, факт, който се стараят да установят на основата на очевидната наличност на опашна кост, прилягаща към техния Os sacrum, рудиментарната опашка, която, понеже е достатъчно дълга, те радостно и непрестанно биха размахвали в чест на нейния достоен откривател. Те ще останат толкова верни на своя маймунски прародител, колкото и християните на своя безопашат Адам. Съкровеното Учение обаче насочва по този въпрос теософите и изучаващите Окултните Науки по правилен път.
Ако разгледаме втората половина на третата раса като първите представители на истинската човешка раса със здрави кости, предположението на Хекел, че „еволюцията на примитивните хора е станала... или в Южна Азия, или... в Лемурия“ – за Източна и Западна Африка не може да става дума – е доста, ако не и напълно правилно. Но за да бъдем точни, трябва да се каже, че както еволюцията на първата раса станала от телата на Питри в седем напълно различни помежду си области при Северния Полюс на единствената (тогава) Земя, по същия начин се извършило крайното превръщане на третата раса. Тя започнала в онези северни области, които току-що бяха описани като включващи Беринговия пролив и това, което тогава е било суша в Централна Азия, когато климатът даже и в полярните области бил полутропичен и прекрасно съответстващ на примитивните потребности на зараждащия се физически човек. Тази област обаче, от времето на появата на човека неведнъж ту замръзвала, ту ставала тропическа. Коментарите ни казват, че Третата Раса се е намирала около средната точка на своето развитие, когато:
„Оста на Колелото се наклонила. Слънцето и Луната не светели повече над главите в тази част на Послеродените; хората познали снега, леда и студа; и хората, и растенията, и животните намалели на ръст. Тези, които не загинали, останали като малки деца,1 със свой ръст и интелект. Това била третата Пралайа на Расите.“2
1 „Наполовина израснали младенци“ – в сравнение със своите гигантски братя на другите зони. Това, което би станало с нас, ако ни се случи подобно бедствие.
2 Това се отнася до Лемурия.
Това отново означава, че нашето земно кълбо е подложено на седем периодични и пълни измествания, които съпътстват pari passu расите. Тъй като Съкровеното Учение казва, че по време на този Кръг трябва да станат седем Пралайи, предизвикани от наклона на земната ос. Това е закон, който действа в определеното си време и съвсем не сляпо, както може да предположи науката, а в точно съответствие и съгласуваност със Закона за Кармата. В Окултизма този Неуловим Закон се нарича „Великото Уравновесяване“. Науката признава своето незнание на причините, които произвеждат климатичните превратности, както и измененията в посоката на оста, което винаги се съпровожда от тези превратности. В действителност, науката явно въобще не е убедена в преместването на оста. И понеже не е в състояние да ги осветли, тя по-скоро е готова въобще да отрича феномените на изместването на оста, отколкото да допусне мъдрата ръка на Кармичния Закон, който единствено може да обясни тези внезапни изменения и съпровождащите ги резултати. Науката се е опитвала да ги разтълкува с различни, повече или по-малко фантастични теории; една от тях, във въображението на Дьо Бушепорн, създава внезапния сблъсък на нашата Земя с комета, който бил причина за всички геоложки пертурбации. Но ние предпочитаме да се придържаме към нашите Езотерически обяснения, тъй като Фохат струва повече от която и да е комета и, в допълнение, има за свой ръководител Всемирния разум.
Така вече четири подобни пертурбации, свързани с наклона на оста, са станали от времето, когато на тези Земя се появило Човечеството на Вайвасвата Ману. Старите Материци – с изключение на първия – били погълнати от океаните, появили се други земи и там, където преди не съществували, се издигнали огромни планински вериги. Всеки път повърхността на глобуса била напълно променяна; „оцеляването на най-приспособените“ народи и раси се утвърждавало със своевременна помощ; неприспособените, несполучливите се унищожавали, като били помитани от повърхността на Земята. Подобен подбор и изместване не става между изгрева и залеза на слънцето, както може да се помисли, а изисква няколко хилядолетия, докато в новия дом бъде установен ред.
Субрасите също са подложени на подобни пречистващи процеси, както и техните странични разклонения или расови семейства. Нека добре запознатият с астрономията и математиката погледне назад в здрача на сенките на миналото. Нека наблюдава и отбележи това, което знае за историята на народите и нациите, и съпостави техните падения и възходи с онова, което е познато като астрономически цикли – специално със Звездната (Сидерална) Година, равняваща се на наши 25 868 слънчеви години.1 Ако наблюдателят е надарен макар и с най-слаба интуиция, той ще види след това, как щастието и нещастието на народите са тясно свързани с началото и края на този Сидерален Цикъл. Наистина, не-окултистът ще се окаже в неизгодно положение – без данните за толкова отдалечени времена, на които да се базира. Той нищо не знае, и точната наука не му казва за станалото преди 10 000 години; но все пак може да намери утеха в знаенето на някои данни или – ако предпочита – в предположението за съдбата, преди приблизително 16 000 години, на всяка от съвременните нации, които са му известни. Смисълът на това, което твърдим, е ясен. Всяка Сидерална Година тропиците отстъпват от полюса с четири градуса при всяко завъртане, започвайки от точката на равноденствие и със завъртането на екватора през съзвездията на Зодиака. Всеки астроном знае, че в днешно време тропикът лежи само на двайсет и три градуса и нещо (по-малко от половин градус) от екватора. Следователно той трябва да измине още два и половина градуса до края на Сидералната Година. Това дава на човечеството като цяло, и в частност на нашите цивилизовани раси, отсрочка от около 16 000 години.
1 Разбира се, има и други цикли – цикли вътре в цикъла – и именно това създава такава трудност при изчисляването на расовите събития. Завъртането на Еклиптиката се извършва на 25 868 години и за нашата Земя е изчислено, че точката на равноденствие се отмества всяка година с 50,1”. Но има и друг цикъл вътре в този. Казано е, че: „тъй като абсидата се движи насреща Ј със скорост 11,24” ежегодно, това завършва кръговрата за сто и петнайсет хиляди триста и две години (115 302). Сближаването на равноденствието и апсидата е сума от тези движения – 61,34” и следователно равноденствието се връща в същото положение по отношение на апсидата през 21 128 години.“ (Вж. статията „Астрономия“ в „Encyclopaedia Britannica“.) Ние споменаваме този цикъл в „Разбулената Изида“ (том I) във връзка с други цикли. Всеки цикъл има значително влияние върху съвременната му раса.
След Великото наводнение на третата раса (лемурийците), както ни казва Коментар 33:
„Хората значително намалели на ръст и продължителността на живота им се съкратила. От гледна точка на божествеността те паднали, започнали да се смесват с животинските раси и встъпили в брак с великаните и пигмеите (раса на джуджета от полярните области)... Придобили много божествено, не – по-скоро незаконно знание и доброволно стъпили на Лявата Пътека.“
Така атлантите започнали да се приближават към унищожение, към гибел. Кой може да каже колко геологични периоди са изминали, за да се извърши това четвърто разрушение! Но ни казват, че:
4. ТЕ1 ИЗДИГНАЛИ ОГРОМНИ ИЗОБРАЖЕНИЯ, ВИСОКИ2
ДЕВЕТ YATIS, ПО РАЗМЕРА НА СВОИТЕ ТЕЛА (a).
ВЪТРЕШНИТЕ ОГНЬОВЕ УНИЩОЖИЛИ ЗЕМЯТА НА ТЕХНИТЕ БАЩИ3. ВОДАТА ЗАПЛАШВАЛА ЧЕТВЪРТАТА4 (b).
а) Трябва да се отбележи, че множеството от гигантските статуи, открити на остров Пасха, несъмнено част от допотопен материк, както и онези, които били намерени в покрайнините на Гоби, област, останала потопена в течение на неизброими векове, всички те били високи от двайсет до трийсет фута. Почти всички статуи, намерени от Кук на остров Пасха, били високи двайсет и осем фута и широки в раменете осем фута.5 Авторката е напълно осведомена за решението на съвременните археолози, че „тези статуи не са много древни“, както заяви един от големите сановници на Британския Музей, в който сега се намират няколко от статуите. Но това е едно от онези произволни решения на съвременната наука, които нямат особена тежест.
1 Атлантите.
2 Двайсет и седем фута.
3 Лемурийците.
4 Раса.
5 Сравнете следващия Раздел, озаглавен „Циклопските развалини и колосалните камъни, които свидетелстват за съществуването на Великаните“.
Казват ни, че след загиването на Лемурия от подземни огньове ръстът на хората започнал непрекъснато да намалява – процес, който вече бил започнал след тяхното физическо падение – и че накрая, след няколко милиона години, те стигнали шест-седем фута височина и сега в по-древните азиатски раси продължават да намаляват, приближавайки се по-скоро към пет, отколкото към шест фута. Както показва Пикеринг, сред малайската раса (субраса на четвъртата коренна раса) съществува странно разнообразие в ръста; членовете на полинезийското семейство, например жителите на остров Таити, Самоа и Тонго, са по-високи от останалото човечество; но индуските племена и жителите на Индокитайските страни са несъмнено по-ниски от общото равнище. Това се обяснява лесно. Полинезийците принадлежат към най-ранните останали живи субраси, а другите – към най-късната и най-преходна маса. Както сега напълно са изчезнали жителите на Тасмания и както на свой ред бързо измират австралийците, така скоро ще ги последват и другите стари раси.
b) Ще ни попитат: как са могли да се запазят тези исторически документи? Дори познаването на Зодиака от индусите се отрича от нашите доброжелателни учени-изтоковеди, стигнали до заключението, че индусите-арийци не са знаели нищо за него, преди да бъде пренесен от гърците в тяхната страна. Тази с нищо неоправдана клевета беше достатъчно опровергана от Байи и още повече – от ясното свидетелство на фактите и поради това тя не се нуждае от допълнителни опровержения. Докато египетският Зодиак1 пази неоспорими доказателства за записи, обхващащи повече от три и половина Сидерални години – или около 87 000 години, – индуските изчисления покриват почти трийсет и три такива години, или 850 000 години. Египетските жреци уверявали Херодот, че отначало Полюсът на Земята и Полюсът на Еклиптиката съвпадали. Но както отбелязва авторът на „Сфинксиада“:
1 Вж. „Voyage en Egypte“, Denon, т. II.
„Тези жалки мургави индуси са записали знание по астрономия, което изчислява десет пъти 25 000 години от времето (последното, местно) на наводнението (в Азия), или Века на Ужаса.“
Те притежават записани наблюдения от времето на първото Велико Наводнение, в границите на историческата памет на арийците, което потопило последните части на Атлантида преди 850 000 години. Наводненията преди това, разбира се, са повече традиционни, отколкото исторически.
Потъването и изменението на Лемурия започнало почти до Арктическия Кръг (Норвегия) и съдбата на третата раса завършила на Ланка, или на това, което станало Ланка при атлантите. Малката останала част, днес известна като Цейлон, е северното плато на древна Ланка, а огромният остров с това име от времето на Лемурия е бил гигантски Материк, който вече описахме. Както казва един от Учителите:
„Защо вашите геолози не допуснат мисълта, че под изследваните и измерени от тях материци... може да са скрити дълбоко, в неизмеримите или по-точно неизмерените океански дъна, други, много по-древни материци, чиито наслоения никога не са били изследвани геоложки; и че след време те могат напълно да взривят сегашните им теории? Защо не се допусне, че подобно на Лемурия и Атлантида, нашите сегашни материци вече няколко пъти са потъвали и са имали време отново да се появят и да станат пристан на нови групи от човечеството и цивилизациите; и че при първото мощно геоложко издигане на следващия катаклизъм, в реда на периодичните катаклизми, които се случват от началото до края на всеки кръг, нашите вече израждащи се материци може да потънат, а Лемурия и Атлантида да се издигнат отново.“1 (Вж. „Езотеричен Буддизъм“, стр. 65.)
Разбира се, тези материци няма да са тъждествени на същите някогашни. Тук трябва да се поясни. Теорията за съществуването на Северна Лемурия не трябва да предизвиква никакво смущение. Продължението на този велик Материк в северната част на Атлантическия Океан въобще не противоречи на широко разпространените мнения по въпроса за разположението на Атлантида, тъй като едното становище се потвърждава от другото. Следва да се отбележи, че Лемурия, която служела за люлка на третата коренна раса, не само е обхващала обширна част в Тихия и Индийския океан, но се е простирала във вид на конска подкова зад Мадагаскар в Южна Африка (тогава нищожна част в процеса на образуването), през Атлантическия океан до Норвегия. Големият водоем с прясна вода в Англия, наричан Уилдън и разглеждан от геолозите като извор на предишна велика река, е руслото на главната река, напоявала Северна Лемурия през Вторичния Век.
Наистина, съществуването на тази река в миналото е научен факт, но ще признаят ли привържениците на науката необходимостта да се допусне съществуването на Северна Лемурия на Вторичния Век, както следва от собствените им данни? Проф. Бертолд Зиман не само е признавал реалността на съществуването на такъв мощен материк, но е разглеждал Австралия и Европа като части, принадлежали отначало на един материк – като по този начин потвърждава цялата изложена доктрина за „конската подкова“. Не би могло да се даде по-поразяващо потвърждение на нашата постановка от факта, че високата планинска верига от басейна на Атлантическия океан – 9000 фута, – която се простира на две или три хиляди мили в южна посока от точката, близка до Британските острови, отначало се спуска към Южна Америка, а след това променя посоката почти под прав ъгъл, за да продължи в юго-източна посока към Африканския бряг, откъдето пък на юг до Тристан Д’Акуня. Тази верига е остатък от Атлантическия материк и ако можеше да се проследи по-нататък, би се установило действителното съществуване на точка на съединение под водата, във вид на конска подкова, с по-древен материк в Тихия океан.1
Атлантическата част на Лемурия е била геоложката основа на това, което е известно като Атлантида, но трябва по-скоро да се разглежда като развитие на Атлантическото продължение на Лемурия, отколкото като съвършено нова маса от суша, издигната и отговаряща на нуждите на четвъртата коренна раса. Както при еволюцията на Расата, така и в случай на измествания и премествания на континентални маси не бива да се прокарва ясна и твърда линия, която да обозначава границата на стария ред и началото на нов. Последователността в естествените процеси никога не се нарушава. По този начин атлантите на четвъртата раса са произлезли от неголям брой хора на третата раса, северните лемурийци, събрани – грубо казано – на участък земя приблизително там, където сега е средата на Атлантическия океан. Техният Материк е бил съставен от натрупването на много острови и полуострови, които се издигнали с течение на времето и накрая станали истинска обител на великата Раса, известна като расата на атлантите. След като това образуване завършило, напълно очевидно и както твърди високият окултен Авторитет:
„Лемурия не бива да се смесва с Атлантическия Материк, също както Европа с Америка.“2 („Езотеричен Буддизъм“, стр. 58.)
„От самото начало Египет ни изглежда като възмъжал, стар и напълно лишен от митични и героични епохи, че тази страна никога не е познавала младостта. Нейната цивилизация няма детство, а изкуството Ј – древен период. Цивилизацията на Древната Монархия не е започнала с детство. Тя била вече възмъжала...“2 (Приведено в „Атлантида“, стр. 132.)
Към това проф. Р. Оуен добавя, че:
„Египет се смята за управлявана и цивилизована Община още преди времето на Менес.“
И Уинчел твърди, че:
„В епохата на Менес египтяните били вече цивилизован и многоброен народ. Манефо ни казва, че Атотис, син на първия Цар на Менес, построил дворец на Мемфис; и че той е бил лекар и е оставил книги по анатомия.“
Това е напълно естествено, ако повярваме на твърдението на Херодот, който пише в „Евтерп“ (CXLII), че записаната история на гръцките жреци се отнася към време 12 000 години преди днешното. Но какво значат 12 000, даже и 120 000, в сравнение с милионите години, изтекли от времето на Лемурийския Период. Но той не е останал без свидетели, независимо от неговата огромна древност. Пълни записи за ръста, развитието, социалния и даже политическия живот на лемурийците се пазят в Съкровените Летописи. За нещастие малко са тези, които могат да ги четат; и тези, които биха могли, все пак няма да са в състояние да разберат езика, ако не се запознаят с всичките седем ключа на неговия символизъм. Тъй като разбирането на Съкровеното Учение е основано на разбирането на Седемте Науки; и те намират своя израз в седем различни приложения на Тайните Записи към екзотеричните текстове. Така ние трябва да овладеем начините на мислене на седем напълно различни плана на Представянето. Всеки текст се отнася към една от следните гледни точки и трябва да бъде обяснен чрез нея:
1. Реалистичен План на Мисълта.
2. План на Идеалното Представяне.
3. Чисто Божествен или Духовен План.
Останалите планове твърде много надвишават средното съзнание, особено това на материалистичния ум, за да се допусне дори, че биха могли да се символизират с термините на обикновената фразеология. В нито един от древните религиозни текстове няма чисто митичен елемент; но трябва да се намери начин на мислене, който да послужи за основа на първоначалното изложение и при тълкуването максимално да се придържаме към него. Тъй като архаичният начин на мислене е символичен; той е емблематичен в по-късния, макар и древен метод на мислене; иносказателен или алегоричен; йероглифен или логограматичен, като последният метод е най-труден, понеже всяка буква, както е в китайския език, представлява цяла дума. По този начин всяко собствено име във Ведите, в Книгата на Мъртвите, а до известна степен и в Библията се състои от няколко логограми. Без да е посветен в тайната на Окултната религиозна логография, никой не може да се похвали със знание за значението на името в който и да е древен откъс, преди да овладее значението на всяка буква, от която то е съставено. Как може да се очаква непосветеният мислител, колкото и да е голяма неговата ерудиция в ортодоксалния символизъм, така да се каже – т.е. в символизма, който никога и по никакъв начин не може да излезе от стария коловоз на слънчевия мит и половия култ – как може да се очаква, че непосветеният ум би могъл да проникне в тайната под покривалото? Който си има работа с черупката или шушулката на мъртвата буква и се е посветил на разбора на калейдоскопичното превръщане на голи словесни символи, никога не може да очаква да проникне зад границата на фантазията на съвременните митолози.
Така Вайвасвата, Ксисурф, Девкалион, Ной и пр. – всички главни фигури на Потопите на Света, световни, частични, астрономични или геологични – със своите имена са записи на причините и следствията, довели до това събитие, ако можеха само тези имена напълно да се разшифроват. Всички подобни Потопи са основани на събития, станали в Природата, и поради това са исторически факти – независимо дали потопите са сидерални, геоложки или даже просто алегорични – документи за морално събитие на други и висши планове на битието. Ние смятаме, че това беше вече достатъчно добре доказано в дългото пояснение, предизвикано от алегоричния характер на Стансите.
Да се говори за раса с ръст девет „yatis“, или двайсет и седем фута, в труд, който претендира за по-научен характер, отколкото да кажем разказа за „Джак, победителя на великана“, е донякъде обикновена задача. Къде са вашите доказателства – ще попитат авторката. Отговаряме: в историята на преданията. Преданията за раса на гиганти в древните времена са универсални, те съществуват в словесния и писмен народен епос. Индия е имала своите Данави и Даити; Цейлон е имал своите Ракшаса; Гърция – своите Титани; Египет – своите герои Колоси; Халдея – своите Издубари (Нимвроди); евреите – своите Емими от земята Моаб с прочутите великани Анакими.1 (Числа, XIII,Бълг. прев. (VIII, 34): „Там видяхме исполините. Еднакви синове от исполински род; ние ще изглеждаме пред тях като скакалци...“ – Бел. прев.)
33.Мойсей говори за царя Ог, чието ложе е било дълго девет лакти (15 фута и 4 дюйма) и широко четири,2 а Голиат е бил висок „шест лакти и една педя“ (или 10 ф. и 7 д.).
2 (Второзаконие, III, 11. Бълг. пр.: „...Ето одърът му беше железен одър, и сега е в Рава, у Амоновите синове: дълъг девет лакти, а широк – четири лакти, мъжки лакти.“ – Бел. прев.)
2 (Второзаконие, III, 11. Бълг. пр.: „...Ето одърът му беше железен одър, и сега е в Рава, у Амоновите синове: дълъг девет лакти, а широк – четири лакти, мъжки лакти.“ – Бел. прев.)
Съществуват още няколко извисяващи се свидетели на потъналите Материци и колосалните хора, които са ги населявали. Археологията наброява няколко такива свидетели на земята, макар и да се учудва „какво може да означават те“, но никога не се е опитвала да разреши тази тайна. Без да говорим за вече споменатите статуи на остров Пасха, ние ще попитаме към коя епоха принадлежат колосалните статуи, издигащи се все още недокоснати до Бамиан? Както обикновено, археологията ги отнася към първите векове на християнството и, разбира се, се заблуждава в това, както и в много други случаи. Няколко думи от описанието ще покажат на читателя, какви са статуите от остров Пасха и Бамиан. Отначало ще изследваме това, което е известно за тях на ортодоксалната наука:
„Теапи, Рапа-нуи или Остров Пасха е самотен участък земя на почти 2 000 мили от брега на Южна Америка... Дълъг е около 12 мили, широк четири... на него, в самия център, има загаснал кратер, висок 1050 ф. Островът е пълен с кратери, изгаснали толкова отдавна, че не съществуват предания за тяхната дейност.“1(Роберт Браун, „Страните на Света“, стр. 43.)
Но кой е създал тези огромни каменни изображения,2 които днес за посетителите са в центъра на интереса към острова и към неговата привлекателност? „Никой не знае“, казва един автор.
„Повече от вероятно е, че те вече са се намирали тук, когато днешните жители са пристигнали (шепа полинезийски диваци)... техниката на изпълнение е с високо качество... и предполагат, че расата, която ги е построила, е контактувала с жителите на Перу и други части на Южна Америка... Даже по времето на посещението на Кук някои от статуите, високи двайсет и седем фута и широки в раменете осем, лежали паднали, докато други, все още изправени, изглеждали по-големи... Една от тях била толкова висока, че сянката била достатъчна, за да скрие трийсет човека от слънчевата горещина. Основите, на които стоели тези колосални статуи, били дълги средно от трийсет до четирийсет фута и широки шестнайсет-двайсет... всички те били построени от обработени камъни в циклопски стил и много приличали на стените на Храма Пачакамак или на развалините на Тиа-Хуанако в Перу.“
„Няма основание да се смята, че тези статуи били построени на части, с помощта на изградени около тях строителни скелета“ – добавя твърде основателно наблюдателят, без да обяснява по какъв начин те биха могли да бъдат построени, освен от великани със същите размери. Две от най-добрите статуи стоят сега в Британския Музей. В Ронорорака тези изображения са само четири, като три от тях дълбоко са потънали в почвата, едно лежи на гръб, като спящ човек. Макар и всички да са дългоглави, техните типове са различни и очевидно са били портрети, тъй като носовете, устата и брадичката много се различават по своята форма; още повече техните прически – нещо като плоска шапка с парче плат, привързано към нея, за да се скрие тилът на главата – показват и това, че оригиналите не са били диваци на каменния период. Наистина, може да попитат кой ги е поставил, но надали археологията и даже геологията могат да отговорят на това, въпреки че геологията признава острова за част от потънал Материк.
Но кой е изсякъл още по-големите статуи на Бамиан, най-високите и исполински в целия свят – тъй като „Статуята на Свободата“ на Бартолди в Ню Йорк е джудже в сравнение с най-голямото от петте изображения. Бурнес и няколко учени йезуити, посетили това място, говорят за планина, „излята по подобие на пчелните пити, с гигантски килии-пещери“, с два огромни гиганта, изсечени в същата скала. За тях говорят като за съвременни Мяо-цзе (вж. по-горе цитатите от Шу-Цзин), последните останали живи от Мяо-цзе, които „потресли Земята“; йезуитите са прави, но грешат археолозите, които в най-големите от тези статуи виждат Будди. Понеже тези гигантски безбройни развалини, които в наши дни откриват една след друга, всички тези колосални развалини, пресичащи Северна Америка и простиращи се надолу и зад границите на Скалистите Планини, са работа на Циклопите – действително съществували великани на древните времена. „Маси от огромни човешки кости“ били намерени „в Америка близо до Мунт (?)“ – ни казва известен съвременен пътешественик, – именно на това място, което местните предания сочат като някогашно пристанище на великаните, извършили нашествие в Америка и заселили я, когато тя едва се подала от водите.1 (Де ла Вега, IX, rab, приведено от Дьо Мирвил в „Пневматология“, III, 55.)
Заявлението, че на цялото зимно кълбо не съществуват статуи с по-голям размер, лесно се потвърждава от свидетелствата на всички пътешественици, които са ги измерили и изследвали. Така например най-голямата е висока 173 ф., или със седемдесет фута по-висока от „Статуята на Свободата“ в Ню Йорк, която е само 105 ф., или 34 метра висока. Самият прочут Родоски Колос, между чиито крака с лекота преминавали най-големите кораби на онова време, е бил висок само 120–130 ф. Втората голяма статуя, изсечена както и първата в скалата, е само 120 ф., или с 15 ф. по-висока от споменатата „Статуя на Свободата“.1 Третата статуя се измерва само на 60 ф., а другите две са още по-малки, като втората от тях е не много по-висока от средновисок човек на нашата раса. Първият и най-големият от тези колоси изобразява човек, обвит в нещо като „тога“. М. дьо Надейлак предполага, че общо външността на тази статуя, линията на главата, гънките и особено големите висящи уши са неопровержими белези за това, че е търсено да се представи изображение на Будда. Но в действителност те не доказват нищо подобно, независимо от факта, че мнозинството съществуващи днес фигури на Будда, изобразени в положението на Самадхи, имат големи увиснали уши – понеже това е само по-късно нововъведение и по-късна мисъл. Неестествено големите уши са символ на всезнанието на мъдростта и е трябвало за означават и напомнят за мощта на Този, който знае и чува всичко и от чиято блага любов и грижа към всички създания нищо не може да убегне. Както гласи Стихът:
1 Първата и втората, както и статуята на Бартолди, имат в основата вход, който по изсечени в скалата вити стълби води до главите. Известният френски антрополог и археолог маркиз Дьо Надейлак правилно отбелязва в своя научен труд, че никога не е била създавана, нито в древни, нито в днешни времена, такава колосална скулптура на човешка фигура, като първата от двете.
„Милосърдният Властелин, нашият Учител, чува воплите на страданието на най-малкото от малките през границите на долини и планини и бърза да му помогне.“
Гуатама Будда е бил индус, ариец, а подобни уши се срещат само сред монголоидите, бирманците и сиамците, които също както и в Кохина изкуствено обезобразяват своите уши. Буддистките монаси, превърнали пещерите на Мяо-цзе във Вихари и килии, са дошли от Централна Азия в първото столетие на християнската ера или приблизително тогава. Поради това, като описва колосалната статуя, Люан-Цзан казва, че „блясъкът на златните украшения, които я покриват“, в неговите дни „ослепявал погледа“, но от тази позлата не е останала и следа в наше време. В контраст със самата фигура, изсечена в скалата, гънките на дрехата са направени от гипс и са залепени върху каменното изображение. Талбот, който е направил най-внимателно изследване, открил, че тези гънки принадлежат към много по-късна епоха. Затова самата статуя трябва да бъде отнесена към несравнено по-древен период от времето на буддизма. В такъв случай могат да ни попитат: кого изобразяват те?
Още веднъж преданието, потвърдено от писмените документи, отговаря на този въпрос и обяснява тайната. Буддистките архати и аскети намерили тези пет статуи и още много други, днес превърнали се в прах. Три от тях, стоящи в колосални ниши пред входа на бъдещата им обител, те покрили с глина и върху старите изваяли нови статуи, които е трябвало да изобразяват Владиката Татхагата. Вътрешните стени на нишите и до днес са покрити с ярка живопис с човешки изображения, като свещеният образ на Будда се среща във всяка група. Тези фрески и орнаменти – напомнящи византийския стил в живописта – са благочестива работа на монаси-отшелници, както и други по-малки фигури и орнаменти, изсечени в скалите. Но петте фигури са създадени от ръцете на Посветените на четвърта раса, които след потъването на техния Материк намерили убежище на сушата и по върховете на Централноазиатската планинска верига. Така петте фигури са нерушимо фактическо доказателство на Езотеричното Учение за постепенната еволюция на Расите.
Най-голямата изобразява първата раса на човечеството, нейното ефирно тяло е било запечатано в твърдия несломим камък за назидание на бъдещите поколения, иначе споменът за нея никога не би надживял Атлантическия потоп. Втората – висока 120 ф. – изобразява Послеродените; и Третата – 60 ф. – увековечава расата, която паднала и с това заченала първата физическа раса – хора, родени от баща и майка, чието последно потомство е изобразено в статуите на остров Пасха. Те били високи само 20 и 25 ф. в епохата, когато е потънала Лемурия, след като била почти разрушена от вулканичните изригвания на подземния огън. Хората от четвъртата раса били с още по-малки размери, макар и гиганти в сравнение с нашата днешна пета раса. И редът свършва с последната.
Такива са тези „Гиганти“ на древността, допотопните и следпотопни Хиборими на Библията. Те живели и процъфтявали по-скоро преди милиони, отколкото преди три или четири хиляди години. Анаким Йошуа, чието войнство приличало на „скакалци“ в сравнение с евреите, е създание на въображението на израилтяните, ако народът на Израил не припише на Йошуа още по-дълбока древност и не отнесе неговия произход към Еоценския век, или във всеки случай – към Миоценския, и не промени хилядолетията на своята хронология в милиони години.
За всичко, което се отнася към доисторическите времена, читателят трябва да има предвид мъдрите думи на Монтен. Великият френски философ е казал:
„Доказателство за най-глупаво самомнение е пренебрегването и определянето за лъжливо на това, което ни се струва като неотговарящ признак за правдоподобност или истина; това е обикновена грешка, извършвана от тези, които убеждават себе си, че са по-надарени, отколкото е обикновеният човек...
Но разумът ме е научил, че да се признае решително нещо като лъжливо и невъзможно, е равносилно на това да започнеш да си приписваш преимуществото, че знаеш границите и пределите, положени от Божията Воля, а мощта на нашата обща Майка Природа да привържеш към своя ръкав и че няма по-голямо безумие на този свят, от това да ги намалиш по мерките на нашите способности и ограниченията на нашето самодоволство...
Ако наречем чудовищни или вълшебни нещата, които нашият разум не може да обхване, колко от този род факти всекидневно застават пред погледа ни? Да обърнем внимание през какви прегради и доколко сляпо достигаме познание за множеството неща, които преминават през нашите ръце; наистина ние се убеждаваме, че по-скоро навикът, а не науката, ни кара да допускаме тяхната странност и ако тези неща ни бъдат показани отново, ние несъмнено бихме ги признали за толкова невероятни и неправдоподобни или даже по-неправдоподобни и невероятни, отколкото други.“1 (Essays, XXVI.)
Преди да отрече възможността на нашата история и фактически документи, здравомислещият учен би трябвало да изследва днешната история, както и универсалните предания, разхвърлени в древната и съвременната литература, за да открие следите, оставени от тези забележителни ранни раси. Сред невярващите – малко хора подозират богатството на потвърждаващите доказателства, които могат да бъдат намерени, разхвърлени и погребани дори само в Британския Музей. Ние молим читателя още веднъж да разгледа въпроса, който се обсъжда в следващия Раздел.
ЦИКЛОПСКИТЕ РАЗВАЛИНИ И КОЛОСАЛНИТЕ
КАМЪНИ, КОИТО СВИДЕТЕЛСТВАТ
ЗА СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА ВЕЛИКАНИТЕ
Дьо Мирвил, поставил си за цел да докаже в своите обширни трудове „Mйmoires Adressйes aux Acadйmies“ реалността на Дявола и да установи неговото присъствие във всеки древен и съвременен идол, е събрал няколко стотици страници „исторически свидетелства“, че в дните на „чудеса“ – както езическите, така и библейските – камъните са се движили, говорели, произнасяли пророчества и даже са пеели. Накрая, че „Камъкът на Христос“ или „Скалата на Христос“, „духовната Скала“, която следвала Израел,1 „станала Jupiter-lapis“, погълнат от неговия баща Сатурн „във вида на камък“.2 Няма да се спираме върху очевидното изопачаване и материализация на библейските метафори – просто за да се докаже „сатанизма“ на идолите, въпреки че на тази тема може много да се каже.3 Но без да претендираме за подобен peripateticism и вродени психически способности на нашите камъни, ние на свой ред можем да съберем всички доказателства, които са ни на разположение, за да докажем, че: (а) ако не са съществували великани, за да преместят подобни колосални скали, никога не би могъл да съществува Стоунхендж, Карнак (Бретан) или други подобни циклопски строежи; и (b) ако не съществуваше магията, тогава нямаше да има толкова свидетели на „пророкуващите“ и „говорещите“ камъни.
В „Archaica“ виждаме как Павзаний признава, че в началото на своя труд е смятал гърците за доста глупави, заради тяхното „почитане на камъни“. Но когато достигнал Аркадия, той добавя: „аз промених своето мислене“.4 Поради това, без каквото и да е поклонение към камъните или каменните идоли и статуи, което е едно и също – престъпление, в което католиците на римската църква неразумно обвиняват езичниците – би могло да се разреши да се вярва в това, в което са вярвали много велики философи и свети хора, без да заслужават прозвището „идиот“ от съвременните Павзаниевци.
1 Първо послание към Коринтяните, X, 4.
Бълг. прев.: „...и всички пиха едно и също духовно питие; защото пиеха от духовния камък, върху който е построена църквата на Рим; а камъкът беше Христос.“ – Бел. прев.
2 „Пневматология“, III, стр. 283.
3 Сатурн е Кронос – „Времето“. Поглъщането от него на Jupiter-lapis може да се окаже някога пророчество. „Петър (cephas, lapis) е камък, върху който е построена църквата на Рим, както ни уверяват. Но също така е вярно, че в един прекрасен ден Кронос ще я погълне, както е погълнал и Jupiter-lapis и други, още по-велики образи.
4 Пак там, стр. 284.
На читателя предлагат да се обърне към Acadйmie des Inscriptions, ако иска да научи различните свойства на кремъка и камъните от гледна точка на магическите и психическите сили. В поемата за „Камъните“, приписвана на Орфей, те са подразделени на офити и сидерити, на „Змийски Камък“ и „Звезден Камък“.
„Ophitкs – грапав, твърд, тежък, черен и има дар-слово: когато го хвърлят, той произвежда звук, подобен на детски вик. Именно чрез този камък Хелений е предсказал гибелта на Троя, своята родина.“1
Като говорят за тези „bйtyles“, Санхуниатон и Филон Библейски ги наричат „одушевени камъни“. Фотий повтаря това, което Дамасций, Асклепий, Исидор и лекарят Евсевий са твърдели преди него. Специално Евсевий никога не се е разделял със своя Ophitкs, който е носел на гърдите си и е получавал от него пророчества, предавани му „с тих глас, напомнящ леко свиркане“.2 ( Разбира се, това е същото, което е и „тихият глас“, чут от Илия след земетресението при отвора на планината (Първа Книга на Царете, XIX, 12).
Арнобий, свят човек, който от „езичник станал един от светилниците на църквата“, както съобщават християните на своите читатели, признава, че срещайки някой от тези камъни, той не е можел да се удържи да не му зададе въпрос, „на който понякога се получавал отговор, ясен и точен, с тих глас“. Ние питаме: къде е тогава разликата между християнския и езическия Ophitкs?
Прочутият камък в Уестминстър бил наречен liafail, „говорещ камък“; той издигал гласа си само за да назове краля, който трябва да бъде избран. В своя труд „Monuments Celtiques“ Кембри казва, че го видял, когато върху него още стоял надписът:3
3 (Люлеещите се, или „logan“, камъни носят различни имена: такива като clacha – brath при келтите, „камък на съдбата или съда“; пророкуващ камък или „камък на изпитанията“ и камък-оракул; движещият се, или одушевен камък на финикийците; мърморещият камък на ирландците. Бретонците имат свои „люлеещи се камъни“ в Huelgoat. Срещат се в Стария и Новия свят, на Британските острови, във Франция, Италия, Русия, Германия и т. н., също и Северна Америка. (Вж. „Писма от Северна Америка“ на Хъдсън, том II, стр. 440.) Плиний споменава за няколко в Азия. („Естествена история“, I, 96.) И Аполоний Родоски разказва за люлеещи се камъни и казва, че те са „камъни, поставени на върха на могила, и толкова чувствителни, че мисълта може да ги приведе в движение“ (Акерман, „Arth. Index“, стр. 34), без съмнение, имайки предвид древните жреци, които чрез волята си са движели подобни камъни от разстояние.)
Ni fallat fatum, Scoti quocumque locatum
Invenient lapidem, regnasse tenentur ibidem.
Накрая, Свид говори за някой си Heraescus, който можел с един поглед да отличи неподвижните камъни от тези, които се движели. И Плиний споменава за камъни, които „избягвали, когато до тях се допирала ръка“.1
В старанието си да оправдае Библията, Дьо Мирвил задава доста уместен въпрос: защо чудовищните камъни на Стоунхендж в древни времена са се наричали chior-gaur, или „танц на великаните“ (от cфr, „танц“, оттук е и chorea, и gaur, „великан“)? И след това той отпраща своя читател за отговор към епископ St. Gildas. Но авторите на съчинения като „Voyage dans le Comtй de Cornouailles, sur les Traces des Gйants“ и многобройните научни трудове за развалините на Стоунхендж,2 Карнак и Уест Хоадли дават много по-разбираеми и достоверни сведения по този въпрос. В онези области – истински гори от скали – се намират огромни монолити, като „някои от тях тежат около 500 000 килограма“. Съществува предположение, че „висящите“ камъни в долината Салисбюри са остатъци от Друиден храм. Но Друидите са били исторически хора, а не Циклопи или великани. Кой, ако не великани, е можел да повдигне някога подобни маси – особено тези, които се намират в Карнак и Уест Хоадли – и да ги подреди в такъв симетричен ред, че да представляват планисфера; да ги установи в такава забележителна точка на равновесие, че да изглежда сякаш допират земята, въпреки че могат да бъдат приведени в движение и от най-лекия допир на пръста, но не се поддават на усилията и на двайсет души, ако опитат да ги преместят.
1 Вж. „Речник на религиите“ на абат Бертран, статията „Heraescus“ и „Bйtyles“; Дьо Мирвил, ibid., стр. 287, написал „Heraiclus“; вж. и „Египет“ на Бунзен, I, 95.
2 Между другото вж. „История на езичеството в Каледония“ на доктора по теология А. Уайз, член на Кралското дружество и т.н.
Сега, ако ние кажем, че множеството от тези камъни са реликви на последните атланти, ще ни отговорят, че всички геолози утвърждават техния естествен произход; че при „изветряване“, т. е. губейки под атмосферните въздействия слой след слой от своето вещество, скалата приема тази форма; че „планинските“ върхове в Западна Англия имат любопитни форми, които са следствие от същата причина. И тъй като всички учени смятат, че тези „люлеещи се камъни са задължени за своя произход на естествени причини – вятъра, дъжда и т.н., които предизвикват разрушение на скалните слоеве“, нашето твърдение ще бъде справедливо отхвърлено, специално защото „ние виждаме и днес около нас този процес на изменение на скалите.“ Ето защо ще изследваме този случай.
Отначало прочетете онова, което геологията може да каже по въпроса и ще научите, че тези гигантски маси често са съвършено чужди на страните, в които сега се намират; че техните нееднородни геоложки масиви често принадлежат към страти, които се срещат само далеч зад моретата и са неизвестни в тези страни.
Разсъждавайки по повод на огромните монолити от гранит, разхвърлени в Южна Русия и Сибир, Уилям Тук казва, че там, където те сега се намират, няма нито скали, нито планини и че трябва да са били пренесени „отдалече, с помощта на баснословни усилия“.1 Шартон споменава за образец от такива скали в Ирландия, който бил подложен на анализ от известен английски геолог, определил неговия чуждоземен произход, „може би даже африкански“.2
Това е странно съвпадение, тъй като ирландското предание приписва произхода на своите кръгли камъни на един магьосник, който ги донесъл от Африка. Дьо Мирвил вижда в този магьосник „проклетия Хамит“.3 В него ние виждаме атлант или може би даже един от ранните лемурийци, останал жив преди раждането на Британските острови – във всеки случай великан.4 Кембри наивно отбелязва:
„Към това хората нямат никакво отношение..., тъй като нито човешката сила, нито неговата индустрия, биха могли някога да предприемат нещо подобно. Само Природата е можела да извърши това (!!) и науката някога ще го докаже (!!).“5
1 „Гробници на татарите“, VII, стр. 2227.
2 „Древни и съвременни пътешественици“, I, 230.
3 Op. cit., ibid., стр. 290. Ако Хам беше титан или великан, следователно Сим и Яфет също са били титани. И поради това всички те са титани на Аркита, както Фабер доказва; или митовете.
4 Диодор Сикул твърди, че в дните на Изида някои хора още са били с висок ръст и са наричани от гърците Великани. „????’????????????????????????????????’????????????????????????????????????????????“.
5 „Келтските древности“, стр. 88.
Въпреки това, то е било изпълнено от човешка мощ, макар и гигантска, а не само чрез усилията на Природата, а също така не чрез Бога или Дявола.
Като решава да докаже, че даже Умът и Духът на човека са просто произведения на „слепи сили“, „науката“ напълно е способна да поеме тази задача и е възможно едно прекрасно утро тя да опита да докаже, че Природата сама е построила в редица гигантските скали на Стоунхендж, с математическа точност е намерила тяхното положение, придавайки им форма на планисферата на Дендер и знаците на Зодиака, и от Африка и Азия е пренесла в Англия и Ирландия камъни, тежащи повече от милион фунта!
Наистина, впоследствие Кембри взел думите си обратно, казвайки:
„Дълго време вярвах в Природата, но се отричам..., тъй като случайността не може да създава такива вълшебни комбинации... и тези, които са положили посочените скали в равновесие, по същество са същите, които са вдигнали движещите се маси на изкуствения водоем в Huelgoat, близо до Конкарно.“
Като говори за движещите се скали или за „люлеещите се камъни“, които се намират на склона Голкара („Чародея“), д-р Джон Уатсън, чиито думи са цитирани от същия автор, казва:
„Изумителното движение на тези монолити, установени в равновесие, е карало келтите да ги сравняват с Боговете.“1
1 „Кембри“, пак там, стр. 90.
В научния труд на Флиндерс Петри „Стоунхендж“ се казва:
„Стоунхендж е построен от камък, от намиращия се в окръга червен пясъчник, или камъка „sarsen“, наричан от местните жители „сиви овни“. Но някои от камъните, особено тези, за които казват, че са имали астрономическо значение, били донесени отдалече, вероятно от Северна Ирландия.“
В заключение заслужава да бъдат приведени съображенията по този въпрос на един учен от статия, публикувана през 1850 г. в „Археологичен обзор“:
„Всеки камък представлява монолит, чиято тежест би подложила на изпитание и най-мощните машини. С една дума, съществуват монолити, разхвърлени по цялото земно кълбо, при чийто вид въображението се смущава и определянето им с думата материали изглежда лишено от смисъл; те би трябвало да се нарекат с име, съответстващо на грамадите им. Освен това, тези огромни люлеещи се камъни, наричани понякога routers, с единия си край са поставени в точка на такова съвършено равновесие, че е достатъчен и най-малкият допир, за да ги приведе в движение..., разкриват най-положително познаване на статиката. Взаимното противодействие, повърхността и плоскостта, изпъкнала и вдлъбната, редувайки се... всичко това ги свързва с циклопските строежи, за които с достатъчно основание може да се каже, повтаряйки думите на Де ла Вега, че „явно, над тях са се трудили повече демоните, отколкото хората.“1
1 Op. cit., стр. 473. „Трудно е“ – пише Кройцер – да не се „предположи при Тиринтските и Микенските строежи участието на планетни сили, приведени в действие от небесни сили, подобно на прочутите Дактили“ („Пелазги и Циклопи“). До днес науката нищо не знае за Циклопите. Предполага се, че те са построили всички така наречени „Циклопски“ съоръжения, чието изграждане би изисквало няколко отряда великани; и въпреки това те са били само около седемдесет и седем или около сто, както смята Кройцер. Казвали им Строители, но окултизмът ги нарича Инициатори, които чрез посвещението на няколко пелазги положили основния камък на истинското Масонство. Херодот асоциира Циклопите с Персей, „син на асирийски демон“ (I, VI). Раул Рошет открил, че Циклопът Палемониус, в чест на когото било построено светилище, бил „Херкулес от Тир“. „Във всеки случай това е бил строителят на свещените колони на Хадир, покрити с тайнствени знаци, ключ към които в своето време е притежавал само Аполоний Тиански; тези рисунки още могат да бъдат намерени върху стените на Елиора, гигантските развалини на храма на Вишвакарман, строителят и майсторът на Боговете.“
Този път ние сме съгласни с нашите приятели и противници – католиците, и питаме: могат ли подобни чудеса на статиката и равновесието, достигнати при монолитите, тежащи милиони фунта, да бъдат създадени от диваците на епохата на Палеолита, троглодитите, които макар и с по-голям от средния за нашето столетие ръст, все пак са прости смъртни като нас? Ние нямаме намерение да се докосваме до различните традиции, свързани с люлеещите се камъни. Но може би не е лошо да напомним на английския читател за Giraldus Cambrensis, споменаващ за подобен камък на остров Мона, който се връщал в първоначалното си положение, независимо от всички усилия да бъде удържан в друго. По времето на завоюването на Ирландия от Хенрих II, граф Хуго Сестрензис, желаейки лично да се убеди в истината за този факт, завързал камъка на Мона към много по-голям камък и заповядал да бъдат хвърлени в морето. На следващото утро камъкът бил намерен на своето обичайно място. Ученият Уилям Салисбюри потвърждава факта и свидетелства за наличието на този камък в стената на една църква, където го видял през 1554 г. Това ни напомня за казаното от Плиний относно камъка, оставен от Аргонавтите в Сизикум, чиито жители го поставили в Притенеума, „откъдето той бягал няколко пъти и е трябвало с олово да го направят по-тежък“.1 Но тук имаме работа с огромни камъни, засвидетелствани от цялата древност като „живи, подвижни, говорещи и самопридвижващи се“. Също така, явно те са можели да обръщат хората в бягство, тъй като са наричани „routers“, от думата „rout“, или „да обърнеш в бягство“. Дьо Мусо казва, че всички те били пророкуващи камъни и понякога се наричали „безумни камъни“.2
Люлеещият се камък е признат от науката. Но защо той се люлее? Трябва да сме слепи, за да не видим, че това движение е било още един начин на предсказване, и по тази причина ги нарекли „камъни на истината“.3
1 „Естествена история“, том XXXVI, стр. 592; Дьо Мирвил, op. cit., ibid., стр. 289.
2 „Бог и Богове“, стр. 567.
3 Дьо Мирвил, op. cit., ibid., стр. 291. Както казват, Ричардсън и Бард били поразени, като открили в пустинята Сахара същите Трилити и повдигнати камъни, каквито са срещали в Азия, в Кавказ, Черкезия, Етрурия и в цяла Северна Европа. Ривет-Карнак от Алахабад, известен археолог, изказва същото учудване, прочитайки описанията на сър Дж. Симпсън на знаците във вид на чаша върху камъните и скалите в Англия, Шотландия и други Западни страни, „показващи необикновена прилика със знаците на големите валчести камъни, които заобикалят могилите близо до Нагпур – Града на Змиите. В това великият учен виждал „още едно и твърде необикновено допълнение към цялата маса доказателства, че клон от номадските племена, който в далечна епоха е преминал през Европа, е проникнал и в Индия“. „Ние казваме, че Лемурия, Атлантида и нейните Великани и най-ранните раси на петата коренна раса, всички са имали отношение към построяването на тези betyli, lithoi и въобще „магически“ камъни. Знаците във вид на чаша – забелязани от сър Дж. Симпсън, и „вдлъбнатите, изсечени на повърхността“ на скалите и паметниците, намерени от Ривет-Карнак, с „различни размери от шест дюйма в диаметър и с дълбочина от един до един и половина дюйма... обикновено разположени в перпендикулярни линии, проявяващи многобройни различия по брой, размери и разпределение на чашите“ – тези знаци са просто писмени документи на най-древни раси. Който внимателно изследва рисунките в „Археологични бележки за древните изображения върху скалите на Кумаон, Индия“ и т. н., направени със същите знаци, ще открие в тях най-примитивен стил на бележки или записи. Нещо подобно е било прието от американския изобретател Морз, чийто телеграфен код ни напомня писмото Огхам – комбинация от дълги и къси черти, както описва това г-н Ривет-Карнак, „издълбани върху пясъчник“. Швеция, Норвегия и Скандинавия са пълни с подобни записи, тъй като Руническото писмо напомня знаци като чаша и дълги, и къси черти. Във Фолианта на Йохан Магнус може да се види изображение на полубог – великанът Стархатерус (Старкад, ученикът на Хрозхарсграни, Магьосника), който държи под ръцете си огромен камък с рунически изображения върху него. Според скандинавските легенди, този Старкад се отправил в Ирландия и извършил чудеса от подвизи на Север и Юг, Изток и Запад. (Вж. „Азгард и Боговете“, стр. 218–221.
Това е история, тъй като миналото на до-историческите времена свидетелства за същия факт в по-късни векове. Драконтии, посветени на Луната и Змея, били най-древните „скали на съдбата“ на старите народи; и тяхното движение или люлеене е било напълно ясен код за посветените жреци, тъй като само те притежавали ключа към този древен начин на четене. Vormius и Olaus Magnus показват, че кралете на Скандинавия се избирали именно по заповед на оракула, чийто глас говорел чрез „тези огромни каменни монолити, издигнати от колосалната мощ (на древните) великаните“. Плиний казва:
„В Индия и Персия именно нея (персийската Отизое) е трябвало да питат магьосниците за съвет при избирането на своите владетели.“1( „Естествена история“, XXXVII, LIV.)
И по-нататък той описва каменен монолит на Харпас в Азия, поставен по такъв начин, „че допирът с един пръст може да го приведе в движение, а иначе той не може да бъде преместен от мястото си при целия натиск на тялото“.2 Защо тогава люлеещите се камъни на Ирландия или Бримгам, в Йоркшир, да не са можели да служат за гадаене и пророчески съобщения по също такива начини? Най-огромните сред тях очевидно са реликва от атлантите; по-малките въртящи се на върховете си камъни, като скалите в Бримгам, представляват копия на по-древни. Ако в средните векове епископите не бяха унищожили всички планове на Драконтия, върху които само те са можели да поставят ръка, науката щеше да знае повече за тези камъни.3 ( Charton, „Magasin Pittoresque“ (1853). Цитатите са приведени от Дьо Мирвил, op. cit., ibid., стр. 293.)
Но въпреки това, ние знаем, че те са били всеобщо употребявани в течение на дългите до-исторически времена и всички са служели на същата цел – за предсказания и магия. Е. Биот, член на Института на Франция, публикувал в „Antiquitйs de France“ (том IX) статия, която доказва тъждествеността в разположението на Чатамперамба („Поле на смъртта“, или древните места за погребения в Малабар) с древните гробове в Карнака; т. е., че те имат „възвишение и централен гроб“. В тези гробове са намерени кости и г-н Халиуел ни съобщава, че някои от тях достигат огромни размери; туземците наричат тези гробове „обиталища на Ракшаса“ или на великаните. В някои от тези каменни кръгове, „почитани като постройки на Панч Пандава (Пети Панду), както и всички подобни паметници в Индия, където те се срещат в такова изобилие“, при отварянето им по заповед на Раджи Васариди били намерени човешки кости с много големи размери.1(Т. А. Уайз, „История на езичеството в Каледония“, стр. 36.)
Дьо Мирвил е прав в своето обобщение, ако не дори и в своите изводи. Тъй като дълго лелеяната теория, че камъните от Драконтия в повечето случаи са свидетели на „велики естествени геоложки сътресения“ (Шартон) и „работа на Природата“ (Кембри), днес е отхвърлена, неговите забележки са твърде справедливи:
„Ние съветваме учените да поразмислят... и преди всичко да не поставят Титаните и Великаните в примитивните легенди, тъй като техните дела се намират пред очите ни и тези монолити ще се люлеят на своите основи до края на света, за да помогнат на учените да разберат веднъж завинаги, че този, който вярва в удостоверени от цялата древност чудеса, не е кандидат за затваряне в Шерентон.“2 (Op. cit., стр. 288.)
Именно това ние непрекъснато повтаряме, въпреки че може би гласовете на окултистите и римокатолиците ще бъдат гласове в пустиня. Въпреки това, не е възможно да не се види, че науката е толкова непоследователна, да не кажем и повече, в своите съвременни теории, колкото и древната и средновековна теология, в тълкуванията си на така нареченото „Откровение“. Науката би искала да утвърди произхода на човека от питекоидните маймуни – превръщане, за което са нужни милиони години – и въпреки това се страхува да признае на човека древност по-голяма от 100 000 години! Науката учи на постепенното превръщане на видовете, на естествен подбор и еволюция от низша към висша форма, от мекотелото до рибата, от влечугото до птицата и млекопитаещите – и въпреки това тя отказва на човека, който физиологически е само по-високо млекопитаещо и животно, подобна трансформация на неговата външна форма. Но ако чудовищният игуанодонт от Уелден е можел да бъде прародител на малката игуана на нашето време, защо чудовищният човек на Съкровеното Учение да не може да стане съвременен човек – звено между животното и Ангела? Нима в тази „теория“ се съдържа повече ненаучност, отколкото в другата, която отказва на човека духовно и безсмъртно Ego, превръщайки го в автомат и заедно с това поставяйки го в системата на Природата като специален вид? Може би Окултните науки са по-малко научни от съвременните точни науки, но въпреки това те са по-логични и последователни в своите учения. Физическите сили и естественото родство на атомите могат да са достатъчни фактори, за да се превърне растението в животно; но се изисква нещо повече от простото взаимодействие между някои материални агрегати и тяхната околна среда, за да се предизвика за живот напълно съзнателният човек, дори и той да не е бил в действителност нещо повече от разклонение между двама „бедни братовчеди“ на четириръкия вид. Окултната Наука признава, заедно с Хекел, че (обективният) Животът на нашето земно кълбо „е логически постулат на научната естествена история“, но добавя, че да се отхвърли подобна духовна инволюция, отвътре навън, на невидимия, субективен Духо-Живот – Вечен Принцип в Природата – е много по-нелогично, отколкото да се твърди, че Вселената и всичко, което е в нея, е било постепенно „построено от слепи сили“, присъщи на материята, и без никаква външна помощ.
Да предположим – окултистът започва да твърди, че първият голям орган на която и да е катедрала е възникнал в следния ред: преди всичко в пространството е станало прогресивно и постепенно изработване на материалите, поддаващи се на оформяне, следствие на което се е появило известно състояние на материята, наричано органичен протеин; след това, под въздействието на случайни сили, тези състояния, преминавайки през фазата на неустойчиво равновесие, започнали да се развиват бавно и величествено в нови комбинации на резбовано и полирано дърво, в медни гвоздеи и скоби от кожа и слонова кост, в духови тръби и духащи мехове; след това, приспособявайки всички части в една хармонична и симетрична машина, органът внезапно засвирил „Реквием“ на Моцарт, после последвала соната на Бетовен и т. н. ad infinitum, неговите клавиши свирели сами и въздухът се напомпвал в тръбите поради лично присъщата му сила и фантазия. Какво би казала науката за подобна теория? Обаче учените материалисти именно по такъв начин описват образуването на Вселената с нейните милиони същества и на човека, духовния Ј венец.
Каквато и да е истинската вътрешна мисъл на Херберт Спенсър, когато е писал за постепенното превръщане на видовете, неговите думи са приложими към нашата доктрина:
„Понеже е построена на основата на еволюцията, всяка категория същества се представя като резултат от изменения, изработени от неуловими градации в предсъществуващ вид.“1( „Очерци по психология“, стр. 144.)
Тогава защо историческият човек да не може да е резултат от изменения, извършили се в предсъществуващата и предисторическата раса на човека, дори и да предположим – заради интереса на спора – че в него няма нищо, което да е надживяло или да е живяло независимо от физическото му тяло? Но това не е така! Понеже, докато ни казват, че „органичните субстанции се произвеждат в лабораторията чрез това, което бихме могли да наречем буквално „изкуствена еволюция“,2 („Принципи на биологията“, Допълнение, стр. 482.)ние отговаряме на изтъкнатия английски философ, че алхимиците и великите Адепти са правили всичко това в действителност, много повече и много по-рано от опитите на химиците „да построят от разделени елементи сложни комбинации“. Хомункулите на Парацелз са факт в алхимията и вероятно ще станат факт и в химията, и тогава чудовището на Франкенщайн от съчинението на г-жа Шели ще се разглежда като пророчество. Но нито един химик или алхимик никога не ще може да дари подобно чудовище с нещо друго, освен с животински инстинкт, стига той да не направи това, което, както е казано, са направили „прародителите“, а именно – да изостави своето собствено физическо тяло и да се въплъти в „Празната Форма“. Но даже и това ще бъде изкуствен, а не естествен човек, тъй като нашите „Прародители“ е трябвало в течение на вечната еволюция да станат Богове, преди са станат хора.
Дьо Мирвил е прав в своето обобщение, ако не дори и в своите изводи. Тъй като дълго лелеяната теория, че камъните от Драконтия в повечето случаи са свидетели на „велики естествени геоложки сътресения“ (Шартон) и „работа на Природата“ (Кембри), днес е отхвърлена, неговите забележки са твърде справедливи:
„Ние съветваме учените да поразмислят... и преди всичко да не поставят Титаните и Великаните в примитивните легенди, тъй като техните дела се намират пред очите ни и тези монолити ще се люлеят на своите основи до края на света, за да помогнат на учените да разберат веднъж завинаги, че този, който вярва в удостоверени от цялата древност чудеса, не е кандидат за затваряне в Шерентон.“2 (Op. cit., стр. 288.)
Именно това ние непрекъснато повтаряме, въпреки че може би гласовете на окултистите и римокатолиците ще бъдат гласове в пустиня. Въпреки това, не е възможно да не се види, че науката е толкова непоследователна, да не кажем и повече, в своите съвременни теории, колкото и древната и средновековна теология, в тълкуванията си на така нареченото „Откровение“. Науката би искала да утвърди произхода на човека от питекоидните маймуни – превръщане, за което са нужни милиони години – и въпреки това се страхува да признае на човека древност по-голяма от 100 000 години! Науката учи на постепенното превръщане на видовете, на естествен подбор и еволюция от низша към висша форма, от мекотелото до рибата, от влечугото до птицата и млекопитаещите – и въпреки това тя отказва на човека, който физиологически е само по-високо млекопитаещо и животно, подобна трансформация на неговата външна форма. Но ако чудовищният игуанодонт от Уелден е можел да бъде прародител на малката игуана на нашето време, защо чудовищният човек на Съкровеното Учение да не може да стане съвременен човек – звено между животното и Ангела? Нима в тази „теория“ се съдържа повече ненаучност, отколкото в другата, която отказва на човека духовно и безсмъртно Ego, превръщайки го в автомат и заедно с това поставяйки го в системата на Природата като специален вид? Може би Окултните науки са по-малко научни от съвременните точни науки, но въпреки това те са по-логични и последователни в своите учения. Физическите сили и естественото родство на атомите могат да са достатъчни фактори, за да се превърне растението в животно; но се изисква нещо повече от простото взаимодействие между някои материални агрегати и тяхната околна среда, за да се предизвика за живот напълно съзнателният човек, дори и той да не е бил в действителност нещо повече от разклонение между двама „бедни братовчеди“ на четириръкия вид. Окултната Наука признава, заедно с Хекел, че (обективният) Животът на нашето земно кълбо „е логически постулат на научната естествена история“, но добавя, че да се отхвърли подобна духовна инволюция, отвътре навън, на невидимия, субективен Духо-Живот – Вечен Принцип в Природата – е много по-нелогично, отколкото да се твърди, че Вселената и всичко, което е в нея, е било постепенно „построено от слепи сили“, присъщи на материята, и без никаква външна помощ.
Да предположим – окултистът започва да твърди, че първият голям орган на която и да е катедрала е възникнал в следния ред: преди всичко в пространството е станало прогресивно и постепенно изработване на материалите, поддаващи се на оформяне, следствие на което се е появило известно състояние на материята, наричано органичен протеин; след това, под въздействието на случайни сили, тези състояния, преминавайки през фазата на неустойчиво равновесие, започнали да се развиват бавно и величествено в нови комбинации на резбовано и полирано дърво, в медни гвоздеи и скоби от кожа и слонова кост, в духови тръби и духащи мехове; след това, приспособявайки всички части в една хармонична и симетрична машина, органът внезапно засвирил „Реквием“ на Моцарт, после последвала соната на Бетовен и т. н. ad infinitum, неговите клавиши свирели сами и въздухът се напомпвал в тръбите поради лично присъщата му сила и фантазия. Какво би казала науката за подобна теория? Обаче учените материалисти именно по такъв начин описват образуването на Вселената с нейните милиони същества и на човека, духовния Ј венец.
Каквато и да е истинската вътрешна мисъл на Херберт Спенсър, когато е писал за постепенното превръщане на видовете, неговите думи са приложими към нашата доктрина:
„Понеже е построена на основата на еволюцията, всяка категория същества се представя като резултат от изменения, изработени от неуловими градации в предсъществуващ вид.“1( „Очерци по психология“, стр. 144.)
Тогава защо историческият човек да не може да е резултат от изменения, извършили се в предсъществуващата и предисторическата раса на човека, дори и да предположим – заради интереса на спора – че в него няма нищо, което да е надживяло или да е живяло независимо от физическото му тяло? Но това не е така! Понеже, докато ни казват, че „органичните субстанции се произвеждат в лабораторията чрез това, което бихме могли да наречем буквално „изкуствена еволюция“,2 („Принципи на биологията“, Допълнение, стр. 482.)ние отговаряме на изтъкнатия английски философ, че алхимиците и великите Адепти са правили всичко това в действителност, много повече и много по-рано от опитите на химиците „да построят от разделени елементи сложни комбинации“. Хомункулите на Парацелз са факт в алхимията и вероятно ще станат факт и в химията, и тогава чудовището на Франкенщайн от съчинението на г-жа Шели ще се разглежда като пророчество. Но нито един химик или алхимик никога не ще може да дари подобно чудовище с нещо друго, освен с животински инстинкт, стига той да не направи това, което, както е казано, са направили „прародителите“, а именно – да изостави своето собствено физическо тяло и да се въплъти в „Празната Форма“. Но даже и това ще бъде изкуствен, а не естествен човек, тъй като нашите „Прародители“ е трябвало в течение на вечната еволюция да станат Богове, преди са станат хора.
Горното отклонение – ако действително е такова – е опит за оправдаване пред немногото мислещи хора на идващото столетие, които могат да прочетат това.
То дава и обяснение защо най-добрите и духовни хора не могат повече да се задоволяват нито с науката, нито с теологията и защо те предпочитат която и да е „психическа мания“ пред догматичните твърдения, след като нито една от двете, в своята непогрешимост, не може да им предложи нещо по-добро от сляпата вяра. Универсалното предание е много по-надежден спътник в живота, универсалната традиция ни показва Примитивния Човек, който е живял в течение на векове заедно със своите Създатели и първите Наставници , Елохимите, в Градината Едем „или в градината на Блаженството“1 на този свят.
1 (За Божествените Наставници ще говорим в Станса XII.)
