Империята на рептилианските пчели

            

В настоящата книга Морнинг Скай навлиза в огромни детайли относно произхода и еволюцията на рептилиите и сирианците. По всичко личи, че тази информация е достигнала до хората, които са му я предали, директно от извънземни.

Едно логично предположение е, че тези сведения идват от някое от братствата на змията, свързани с ЕА и ще се спрем по-подробно на това след малко в точка 5. В този ред на мисли, не трябва да ни изненадва, че работата на Робърт е невъзможна за откриване (освен „Документите Тера"). Неговата информация е първокласна и той е истински воин, без значение на
настоящия му статус и възгледи. Трудът и жертвите, които е направил, не остават неоценени и опитите, които самите ние правим, са част от запазването на това наследство
и неговото надграждане - Ще говориш ли за рептилоидните същества отново? - попита Мату своя учител. Пер погледна към своя млад ученик.
- Трябва, Мату... - отговори той - Защото те са източникът на институциите на Човечеството. Те са причината, поради която сме тук. На Мату никога не му беше комфортно, когато Пер казваше това. Някак си мисълта за същества-влечуги като водеща сила на Човечеството му изглеждаше противна. Пер видя дискомфорта у своя чирак.
- Това е нещо, което трябва да научиш, Мату... - напомни той на младежа - Това, което е важно да се знае в преследването на Истината е че: „Истината не почива на това, какво
трябва да е или би могло да е, Истината почива на това, каквото е".
- Но трябва ли да оставим нашите мечти за това какво може или трябва да бъде,Учителю? -попита чирака.
- Не, Мату... - отговори Старейшината - Мечтите и мислите за това, което може да бъде, са онова което ни дава нашите цели, те ни дават причина да напредваме и постигаме.
Но за да осъществим тези цели и мечти, можем да използваме само това, което е налично. Запомни, Мату, нито един дърводелец не е построил къща, спорейки какво е можело да стане, ако е имал чук или гвоздеи. Никой не е построил къща, оплаквайки се, че е трябвало да има чук или че трябва да има гвоздеи. Една къща се построява от човек, който използва това, което има под ръка. Дърводелецът трябва да има чук, но ако са налични само камъни, той ще използва камъка като чук. Дърводелецът трябва да има трион, но ако няма наличен, ще използва брадва или нож. Воинът използва това, което е налично и не се фокусира над това какво той или тя би трябвало да има.
Мату се замисли върху думите на Старейшината. Истината лежи в това, което е... не в това, какво трябва или може да бъде. Воинът използва това, което му е под ръка.
Колко просто., каза си той. Колко просто.
Пер пак се облегна назад.
- Почини си сега Мату... - каза той - Когато започнем отново, искам да поговоря за световете на звездите на Орион... и Кралицата, която е източникът на всички религии на
Човечеството.

Мату седна, благоговеейки за момент, взирайки се в своя Учител. Колко ли ще споделиш с мен?, чудеше се той. Колко от това, което наистина знаеш, ще споделиш с мен, Старейшино?

Можеше само да се надява. Докато ставаше, за да поеме към своето време за почивка, той се обърна, за да погледне Учителя си. Старейшината Пер гледаше към звездите.
* * *
Мату беше отишъл на разходка сред дърветата отвъд манастира. Тишината на гората изглежда действаше като одеяло, което защитаваше Мату от външния свят и от дребнавите мисли за живота в града. Той бе сам с мислите си, неговите най-добри другари. Понякога водеше битки с тях, понякога ги предизвикваше... често откриваше, че е предаден от мислите, които бяха с него през целия му живот. Докато седеше при дърветата, можеше само да се усмихва, разсъждавайки колко наистина маловажни бяха нещата от града. Той обичаше дърветата и изолацията, сякаш можеше да осъзнае своята пра-същност отново.
Хммм!, помисли си той. Ставам примитивен... дивак! Колко низко!

Докато гледаше към манастира, видя, че в библиотеката все още свети. Той подскочи...

Може Пер все още да е там., помисли си той. Навярно все пак може да продължим вечерта! Той се обърна и започна да бяга натам.

Мату се втурна през вратата. Той огледа стаята, но не можа да види Учителя.


Нервна дейност, ориентация и сигнализация при пчелите/Танц на пчелите


- Преди много, много време... - започна Пер.
Мату се обърна към прозореца. Учителят стоеше там, почти скрит в тъмнината. Мату се отправи към масата. Обичаше това начало. -... на един нов свят, все още парещ и покрит със зелена мъгла, някъде близо до повърхността на неговите новосформирани океани, живеели и процъфтявали малки същества подобни на личинки. Това били първите форми на живот на Зеления свят.

Малките същества живеели във водите точно над опасния, студен и тъмен свят на
дълбините и точно под много светлия свят на топлите води на повърхността. С времето те
достигнали до водите на повърхността. С всяко поколение малките личинки стигали все
по-близо и по-близо до водите на повърхността. След време, те достигнали дотам,
търсейки безопасността на плитчините, когато океаните били буйни и търсейки топлината,
когато моретата били хладни. Но дори когато водите били относително спокойни, вълните
носели малките създания все по-близо и все по-близо до земята на ръба на морския свят.
През многото поколения малките създания успели да избегнат сушата..., но съдбата им
явно трябвало да бъде друга. С времето пенливите океански вълни подхванали част от
малките гърчещи се създания, хвърляйки ги и мятайки ги над водите и в крайна сметка
запращайки ги на белите пясъчни ивици. Много от примитивните личинки не оцелели на
напъна на унищожителните вълни и внезапното изхвърляне в суровите пясъци..., но една
малка част успели да оцелеят. Захвърлени в застоели блата на брега или в кухини на
камъни и на ръба на стръмни скали, малките създания устояли на хаоса на вълните. Те
оцелели! Но техните мъки не били свършили..., защото въпреки че все още били живи, те
неочаквано се озовали изправени пред един нов живот в един нов свят. Било вярно, че
водите били доста по-спокойни в тези блата, отколкото в постоянно движещия се свят на вълните, от който те идвали. Нямало го това блъскане и разбиване на вълни..., но... имало
много малко храна. Мату можеше да си представи Зеления свят и малките личинки.

Пер продължи:
-... Но някои от малките първични създания издържали. Те се адаптирали към новия си
свят. Научили се да се хранят с малките растения в самото блато и да оцелеят с малкото
растителност, която попадала на повърхността му. Някои загинали, но други продължили
живота си. Тези, които преживели, станали по-силни и докато оцелявали, те се размножавали и нараствали по брой. Това било добро, но същевременно и лошо за тях.

Скоро хранителните източници на блатото не били достатъчни, за да стигат за всички. И
както се случвало на толкова много светове, с толкова много същества, малките личинки
започнали да се хранят... една с друга. Оцеляването изисквало само най-силните създания да устоят на предизвикателствата на живота в малките блата.

Канибализъм., помисли си Мату. Предполагам е навсякъде.

- С времето - продължи Пер - някои личинки си проправили път до бреговете на блатото. Докато се хранели, те се научили да повдигат малките си главички над водата и да ядат мъха и малките растения, подаващи се от скалите. Тактиката проработила... за известно време. С времето, за да открият храна, малките личинки били принудени изцяло да напуснат водата и с голям напън да изкарат телата си до ръба навън, ядейки каквото могат да намерят и след това се завръщали в безопасността на водата. Поколения по-късно те се научили напълно да напускат водата, бързо преминавайки малка дистанция от нея до растителността в калта и камъните, след което бързо се връщали в спокойната вода на блатото преди лъчите на слънцето да ги убият. Това бил опасен живот, Мату. Излизането на земята често причинявало на осмелилите се личинки засядане в калта или в малки дупки по повърхността. Някои не успявали да се върнат във водата преди слънчевите лъчи
да изсушат „кожата" им. Излизането на сушата в търсене на храна ги изложило на нови
опасности и създало рискове, които те не били срещали преди, но също така предоставило
напълно нов източник на храна за малките създания.

Докато продължавали да се развиват
и адаптират, техните малки мускулчета дали път на малки примитивни крачета. „Кожата"
им заякнала, а техните перки се превърнали в сграбчващи щипки. Но дори още по-важно,
малките създания започнали да развиват бели дробове, които им позволили да дишат в
новосформираната атмосфера. По този начин, Мату, на Зеления свят се родили първите
примитивни пълзящи насекоми.

Мату си представи малките насекоми не по-големи от зрънце ориз, дори още по-
малки. Пер се изправи.
- Опознавайки все повече околния свят, личинките открили и други блата, по-големи
от това на крайбрежието. Там Живота бил малко по-лесен, без наличието на неочаквани
вълни, които да се разбиват в малкото блато на първите оцелели. Миграцията навътре към
сушата продължила, блатата отстъпили място на малки езерца, а светът на примитивните
създания се разраснал до безпрецедентни размери. Езерцата станали дом за различни
видове насекоми и осигурявали хранителни ресурси, които не били налични в плитките
локви. Живота бил по-добър. Но Живота на първичния Зелен свят бил една непрестанна
битка за оцеляване. Бил изискващ, жесток и означавал смърт за всяко същество, което се
предавало в битка или просто било прекалено слабо. В течение на милиони години
малките насекоми продължили битката за оцеляване. Живота им на сушата бил прекарван
в постоянно търсене на храна, опитвайки се същевременно да се предпазват от
смъртоносните лъчи на слънцето, изсъхващите кални капани и силните ветрове. Живота
им във водата не бил по-добър. Малките насекоми постоянно се защитавали от други насекоми-хищници, които също се борели да оцелеят в първичния свят. Всички малки
примитивни създания се борели да ядат... и да не бъдат изядени.

Пер отиде до прозореца.
- Един ден, след еони борба и еволюция, едно малко змиеподобно същество стояло на
един камък на брега. Докато стояло тихичко, търсейки следващото си ястие, забелязало по-
малко същество, което плувало във водата под него. Без забавяне и без да мисли, то
скочило от мястото, на което стояло към неподозиращото създание. За части от секундата
неговите малки мускули реагирали с чист инстинкт за оцеляване. Същите тези инстинкти
накарали малкото същество да извърши немислимото и да напусне безопасното място, на
което стояло и да се изтласка навън и към небето! Това било много важно събитие, Мату...,
въпреки че скокът нямал и сантиметър, успехът от действието, фактът че този малък скок
доставил на създанието храната, от която имало нужда, вкоренил това поведение в неговите банки памет. Когато същата ситуация се повторила, малкото насекомо не се
спряло, за да мисли, а просто реагирало... отново. И успяло... отново. Бавно и сигурно,
докато времето минавало, малкото насекомо се научило да стои на ръба и да чака следващата си жертва. И други насекоми се научили да правят същото.
Поколения по-късно, малките същества се научили да подскачат по повърхността на водата в тяхното несекващо търсене на храна. С всеки успех те ставали по-силни, по-бързи... и по-
смъртоносни. След стотици хиляди години, техните малки крачета станали по-силни, а
техните тела по-слизести и по-заострени... извиването отстъпило на подскачането, а
малките скокове станали по-големи, еволюцията на насекомите направила голяма стъпка
напред.

Пер се обърна към Мату:
- Това е начинът, по който ще станеш Воин на Звездите, Мату... - каза му той. Мату бе
хванат неподготвен. Той се сепна от тези думи.
- Не разбирам, Пер... - успя да промълви.
- Ще спреш да се държиш и мислиш като човешко същество, което е ограничено от земята. Ще започнеш да мислиш и действаш като Звездно същество. Трябва да подскочиш от безопасното си място, с което идентифицираш „човешкото" и да почувстваш силата на съществуването като Звездно същество. Мисли като Звездно същество, Мату! Прави го често, прави го много пъти, прави го през цялото време. Ако можеш да го правиш, действията и мислите на Звездното същество ще станат естествени, те ще станат част от твоето ежедневно поведение. Тогава и само тогава ще започнеш еволюционния път по
превръщането ти във Воин на Звездите!

Мату поразмишлява над тази мисъл. Точно затова един атлет тренира непрекъснато! С времето тренираните движения стават естествени, стават инстинктивни. Невероятно! Да действаш като Воин на Звездите без да мислиш... това би било постижение!

Пер седна отново.
- Един ден, докато се греело на един малък камък, излагайки се на слънце, за да
затопли кръвта си, малкото насекомо забелязало друго малко същество, което пълзяло по
земята точно под него. Реагирайки със същите инстинкти, които били станали част от
неговото съществуване, то скочило от мястото си. И както се случвало толкова много пъти
преди, изненадата от атаката не оставила шанс на жертвата да се защити. Заученото
поведение се отплатило на малкото насекомо. Но този път..., този път скокът бил различен.
Докато летяло във въздуха, плячката на атакуващото насекомо мръднала! Мръднала
настрани! Вече във въздуха, малкото насекомо изведнъж изпънало краката си напред, опитвайки да се докопа до всеки допълнителен микромилиметър в повече, до който може
да достигне. И успяло! Малкото махане с крайници успяло да го повдигне за част от
секундата... достатъчно, за да достигне плячката си! И това, Мату..., това бил първият опит
за истински полет! Още веднъж... еволюцията влязла в ход. Тъй като махането с
крайниците проработило веднъж, малкото насекомо опитало пак своето новопридобито
умение. Отново й отново предизвикателният скок, придружен от помахване с крайниците..., бил успешен. Еднократното помахване станало двойно, а след това и четворно... и докато тактиката се предавала от поколение на поколение, скоковете ставали по-дълги, а техните крака и заформящи се крила ставали все по-силни. И удивително, Мату, махащите крайници на малките насекоми станали по-леки и ципести. Първичното малко насекомо развивало крила. От миниатюрно създание с малки власинки, които му
помагали да се движи във водата, до извиващ се плувец с малки перки, до пълзящо същество с малки крачета, до скачащо същество с мощни крайници... и след това, Мату..., до същество с криле със силата да лети..., било родено първичното летящо насекомо.

Мату бе изумен от историята. Бе поразителна. От малко гърчещо се създание до летящо насекомо... удивително., помисли си той. Просто невероятно!

Пер продължи. Той винаги продължава., каза си Мату. Той е непреклонен.
- Много други примитивни създания от езерцето също се научили да летят в мъгливия
Зелен свят. Милиони години по-късно многобройни създания с криле започнали да се
придвижват от брега на океана все по-навътре и по-навътре в парните джунгли, които се
намирали във вътрешността. Някои създания се отказали от живота в езерцата и гьоловете
и се придвижили до горските хълмове или към мочурливите блата. Други избрали да
останат близо до езерцата, които винаги били техен дом и убежище. Десетки различни
видове насекоми започнали да се придвижват по сушата и небето на Зеления свят, носейки
живот на неизследваните краища на праисторическия свят. Минало време... Крилатите
насекоми станали по-големи и по-комплексни в своята телесна структура. Били родени
стотици видове летящи насекоми на Зеления свят, много от тях живели само няколко
хиляди години преди да измрат. Но други успели да изградят своята малка опора в
примитивния праисторически свят. И тук, Мату, тук в този първичен свят на мъгливи
езерца и насекоми се крият корените на влечугоподобните същества.

Мату приседна напред. Боже Мой., каза си той. Боже мой... точно така! Влечугите произлизат от насекомите! Боже...! Защо не съм се сещал за това преди?, чудеше се той.

Рептилиите произлизат от насекомите! Разбира се! Мату не бе на себе си.

Учителят Пер видя как интересът в младия чирак изведнъж стана по-силен. Това е добре., каза си той. Това е добре.
- Насекомите, които започнали да доминират света на езерцата, Мату... - започна
отново той -наподобявали това, което наричаме „водно конче" тук на Земята.
- Водно конче! - развълнува се Мату още повече - Водно конче!
- И въпреки това било повече като... - обясни Пер - Имало черти като на земната пчела.

Майчице! Мату беше изненадан. Комбинация между водно конче и пчела! Какво
невероятно насекомо трябва да е било!

- Как се е казвало, Учителю? - попита той - Имало ли е име?
- Древните наричали пчелата-водно конче „kheb", Мату... - отговори Пер.
- „Кeb"? - повтори Мату.
- С гърлено „к", Мату... - поправи го Пер - Повече прилича на „khh-eb"... както при
звука „ch" при чудовището от Лох Нec... ,,knh-eb".
- „Khh-eb"... - повтори чиракът - „Khh-eb". Мату се опита да си представи насекомо, което да е комбинация от водно конче и
пчела.
- Оставайки в света на езерцата... - продължи Пер историята си - примитивните пчели-
водни кончета „kheb", се придържали здраво към своя малък свят. Многото плитки езера,
заедно със заобикалящата ги мочурлива земя позволили на „kheb" да намират храна за себе
си и своето потомство, както във водата, така и на сушата. Силата на полета и милионите
години опит като хищен вид им давали значително предимство в лова и убийството.
Уменията им и изобилието от хранителни ресурси в света на езерата им позволили да
станат по-силни. Но имало и други насекоми, които еволюирали на Зеления свят, както и
други извиващи се летящи насекоми, които се появявали на първичната планета. Новите
форми насекоми довели нови форми на насилие и хищничество и дори пчелите-водни
кончета били заплашени от останалите ловци... и това ги принудило да станат още по-
ожесточени...

Пер спря, за да отпие от напитката си.
Мату се облегна назад. Той можеше да види мъгливия Зелен свят в своето съзнание.
Всъщност, можеше да види първичните насекоми, пъплещи през мъглите и можеше да си
ги представи в езерцата и калните гьолове. Всичко бе зелено в неговите представи... и
изпълнено с пара.

- Пчелите-водни кончета снасяли яйцата си в спокойните езера... - започна Пер -
Яйцата били мънички нещица, които били покрити със слой, подобен на желе. Като
новородени, малките „kheb" приличали на микроскопични скорпиони... и бидейки родени
сякаш от самия дявол, малките „kheb""-скорпиончета незабавно били готови за битка. Те
имали опашки с жило на края им и малки щипки като клещи на техните предни крайници,
които постоянно тракали във въздуха.

Мату бе удивен... и впечатлен. Дяволски насекоми... страшничко!, помисли си той.
- Веднага щом малките „kheb" пчели-водни кончета били родени, те започвали
незабавно да се бият със своите братя и сестри за своя собствена малка територия. С
летящи щипки и удрящи опашки по своите събратя, скорпионоподобните бебета били
ужасяващи и смъртоносни. Между битките със своите братя и сестри, пеленачетата „kheb"
се хранили с преминаващите малки организми, които плували във водата.

Това били бебетата пчели-водни кончета, форма на влечугоподобни насекоми, които били ужасяващи в борбата си за живот и които не били склонни да се предадат пред нищо без битка. Но
колкото и опасни да били пчелите-водни кончета, Мату, развиващият се нов свят и неговите много нови създания, които съществували отвъд езерцата, носели постоянни опасности и предизвикателства за тяхното оцеляване. Други насекоми се променяли и адаптирали към джунглата. Те развили нови офанзивни и дефанзивни тактики, а също така увеличили и своята сила и размер. „Kheb" бавно били надвити. Без промяна, смъртта на
съществата пчели-водни кончета щяла да настъпи скоро.

На Мату му бе трудно да повярва, че тези „дяволски" насекоми ще измрат.
- Но Животът е адаптация, Мату... - подчерта Пер - Това е законът на Зеления свят и
законът на галактиката... и... законът на Живота във вселената. И никой не знае как или
защо..., но някак си пчелите-водни кончета направили нещо, което щяло да промени
завинаги историята на галактиката. Те направили нещо, което никое друго същество не било правило преди.

Мату се приведе напред.
- За да оцелеят, пчелите-водни кончета се научили да правят две пълни трансформации
на формата си по време на живота си, две пълни промени на своите тела. Първата трансформация се състояла, когато „скорпиончетата" достигали до зряла възраст. След като допълзявали до клонка или камък, малките пчели-водни кончета прикрепяли своите подобни на скорпиони тела плътно и сигурно към тях. Докато външната им кожа се втвърдявала, за да се превърне в твърда черупка, вътрешните им органи започнали да се
променят. Когато най-накрая младата пчела-водно конче излизала от черупката, тя вече
нямала формата на малък скорпион... сега, Мату..., сега приличала повече на богомолка.
Извиващото се и жилещо водно отроче вече го нямало, на негово място се раждал дебнещ
хищник, който сновял по сушата. Заприличвайки все повече и повече на смъртоносно
влечуго, в което с времето щял да се превърне... в своята форма, развиващият се млад
„kheb" усъвършенствал хищническите си умения.

Тръпки побиха Мату. Ако това е било съществото предшественик на рептилиите...тогава, божичко, точно затова...
Пер прекъсна мислите на Мату:
-... но това била само първата трансформация, през която пчелите-водни кончета преминавали, Мату. Във втората фаза, след като махала външната си черупка, узряващата
пчела-водно конче излизала с по-дълги крайници, щипки и жило, което било по-добре развито. И също така излизала с двоен чифт крила и хобот с множество предназначения. В своята нова форма, „kheb" била много по-ефективна летяща машина за убиване. Това било насекомото-влечуго, страховитата пчела-водно конче, истинският „kheb". И точно това създание щяло да се издигне в небесата на Зеления свят и да ги покори... напълно.

Мату можеше да повярва на това.
- Докато зрелите пчели-водни кончета летели из въздуха, те приличали на бронирани комари, Мату. Те имали външни скелети, които били направени от втвърдени телесни черупки. Обвивката защитавала техните уязвими вътрешни органи и ги правела почти
неуязвими опоненти във войните на летящите насекоми. Те били наистина плашещи.
Имали четири мощни криле, които ги повдигали във въздуха, като всяко се движело
независимо от останалите. Точно затова зрелите „kheb“ можели да кръжат над дадено
място или бързо да се придвижват напред или назад. Те можели да се изстрелват във
въздуха с умения, които били непосилни за останалите насекоми. Имали дълги, дълги
предни крайници с малки, но мощни щипки, които им позволявали да се придържат към
листа и клони и да хващат по-добре своите безпомощни жертви. С един бърз замах на
своите щипки пчелата-водно конче можела да убие своя враг или да разтвори тялото на
своята плячка. След това, стоейки над неподвижното тяло, тя можела да вкара хобота си и да изсмуче лакомо даващите някога живот флуиди на своята жертва.

Мату потръпна от подобната на вампир богомолка, която си представи.
- В ранните дни на Живота на Зеления свят... - каза Пер на чирака - ... пчелата-водно
конче „kheb", примитивна форма на влечуго-насекомо, била най-страшният враг, който
едно летящо създание можело да срещне.
Мату бе сигурен, че това е вярно.
- Във финалната фаза на своя живот, след второто премахване на техните кожи, „kheb"
се превръщали в напълно развити същества. В този момент от техния живот женските
били готови да заченат и да износят потомството си. Но за да направят това, вътрешните
органи на женските се променили още по-драстично от системите на мъжките. Докато
преди женските можели да оцелеят от нектара на растенията или от плътта на други насекоми, сега те имали нужда да се хранят с телесните флуиди на други създания, за да произведат химикалите в телата си, които ще позволят зачеването. Женските имали нужда да се хранят с телесните флуиди... с кръвта... на други създания.
По дяволите!, помисли си Мату. Все повече и повече като вампири!
- След като женските „kheb" се натъпквали с кръвта на други създания, те се връщали
в гнездата си, за да чакат „промяната". Когато били готови, те се издигали в небето,
летейки колкото могат по-високо и чакали приближаването на мъжките търтеи. Чрез
издигането си високо в небето, женските се подсигурявали, че само най-силните и решени
мъжки ще могат да ги достигнат. Това щяло да гарантира, че ще имат силно и жизнено потомство. Способни да се чифтосват няколко пъти, женските оставали в своето „райско място" докато били изпълнени с мъжко семе. След това, спускайки се към своите избрани езера, женските
снасяли своите яйца, завръщали се в гнездата си... и цикълът започвал отново.

Това, Мату... - подчерта Учителя Пер - ... това бил начинът на живот на предците на
влечугоподобните същества от нашите небеса.
Мату мълчеше. Същества... човешки същества... произлезли от предци пчели-водни кончета. Кой би повярвал на това? Но нали и ние сме потомци на някаква форма на примати, помисли си той. Навярно не маймуна, но подобна на маймуните и
шимпанзетата. А приматите са произлезли от четирикраки създания, които са живеели
на дърветата преди милиони години. А те пък откъде са дошли, ако не от примитивни
влечугоподобни същества? Не е толкова пресилено да се повярва, помисли си Мату. Ние
също имаме „рептилоиден участък" в нашия мозък. Би ли било грешно да се наречем
влечугоподобни хуманоиди?, чудеше се той. Не..., каза си той. Мисля че не.

Пер гледаше през прозореца.
- През милиардите години на своята еволюция, пчелите-водни кончета станали по- големи. И докато еволюирали в своята по-голяма форма, започнали да се появяват първите знаци на тяхната хуманоидна съдба. Техните дълги израстъци започнали да приличат все
повече на издължени ръце и крака. Техният гръден кош приел формата на торс с тънка
талия, а триъгълната им глава с огромните кристални очи започнала да изтънява и да
прилича повече на човешка. Във въздуха те приличали на примитивно човешко същество с
крила... не като феи, а по-скоро като фурии. Докато стоели на някое дърво, тихо чакащи
своята жертва да прелети над тях, приличали на тъмни гаргойли.
.
Мату се облегна назад. Картините в главата му бяха плашещи.
- Но източниците на храна не били само в небето, Мату. Имало също и плячка, която вървяла по земята. По-големите крила помогнали на „kheb" да станат ефикасни ловци във въздуха, но пък големият обхват на тези криле ограничавал движението им в гъстите гори и шубраци. Оцеляването изисквало от влечугоподобните хуманоидни пчели-водни кончета да се научат да ловуват на земята. Чрез подвиване на своите криле близо до тялото си, „kheb" се научили, че могат бързо да се шмугват през дърветата. Техните крака и долни части се адаптирали към движението по земята, а щипчестите им стъпала станали по- гъвкави. Гръбнакът им се адаптирал към изправеното движение, а опашката им почти
изчезнала. И въпреки че новата им форма им позволила да се превърнат в смъртоносен
хищник на земята, в горите и джунглите, техните горни части и криле никога не загубили
своята уникална способност да ги повдигат към небето и да се стрелват във въздуха.

- Звучи ми като описание на хора-дракони... - каза на глас Мату. Пер кимна:
- Да... това е подходящо описание.
- Наистина ли са били рептилии, Пер? - попита Мату.
- Да, Мату... - отговори Пер - Те били крилати влечуги по време на своя път по
превръщането им в хуманоиди.
- Били ли са студенокръвни, Учителю? - попита той. - Това е вярно, Мату... - отвърна Старейшината - Люспите и обвивките им не запазвали
топлината на тялото им много добре. И както и влечугите на земята трябва да правят,
ранните „kcheb" трябвало често да се пекат на слънце. Практика било също и да живеят в
топлите региони на техния свят.
- Каза, че имали люспи...? - любопитен бе младият чирак.
-Да, Мату... - отговори Старейшината -... в началото. Постепенно те загубили своите
люспи и черупчесто покритие. Разбери, че за период от милиони години примитивните
мъжки „kheb" имали костна обвивка около телата, ръцете и краката си, подобно на динозаврите на Земята в далечните праисторически времена. Те имали ивица от къса обвивка с полуостри резци, които започвали близо до челото и се спускали по черепа и надолу към гръбнака, постепенно изтънявайки надолу в къса и тънка опашка. Също така имали и дълги остри нокти на ръцете, които се развивали. Можели да режат и разпарят с
безжалостна бързина и имали големи квадратни челюсти с остри набраздени зъби, които
можели да откъсват с една бърза захапка. Имали мощни крака, които им позволявали да
бягат бързо и да подскачат във въздуха с невероятна скорост и пъргавина. Техните черни
очи без капка емоция можели да уплашат и най-върлия противник... и запомни Мату... те
можели да летят. Летящите „kcheb " били сред най-жестоките създания в Зеления свят.

Мату кимна. Няма никакво съмнение в това., помисли си той.
- И те били черни, Мату... - Пер присви очите си, поглеждайки право в тези на ученика
си - ... техните тела били тъмно черни. В тъмнината мъжките търтеи били почти невидими.
Скрити в тъмнината на нощта, атаката на мъжките била свирепа и безжалостна. Спускайки
се със зашеметяваща скорост и бързина във вражеските гнезда или леговища на земни
създания, атаките на мъжките пчели-водни кончета рядко се проваляли. Родени с
инстинктите на „kheb“ мъжките продължавали да се бият... дори когато техните глави били
отрязани. Вражеските сили, които оцелявали при първоначалната изненадваща атака на
„kheb", имали малък шанс да доживеят при последващата яростна атака. Отново и отново,
светкавичните атаки на мъжките пчели-водни кончета успявали... и с времето те
увеличавали своите първоначални инсектоидни територии.

Пер се наведе напред.
- Но колкото и страх да всявали мъжките „kheb", Мату..., женските били още по- ужасяващи за създанията в Зеления свят. В тяхната еволюция, докато женските се превръщали в хуманоиди, те останали с по-малък размер от мъжките и с по-малки черупчести покрития на телата си с уязвими зони, които били покрити с тънки мъхести косми. Но липсата на броня не ги правела по-малко опасни. Техните нокти били също толкова остри, а благодарение на по-малкия им размер, били по-бързи отколкото мъжките им половинки.

Пер направи пауза.
- Но имало нещо друго... - каза той. Мату слушаше в очакване. Учителят говореше
почти шепнешком.
- ... те били отровни!
Мату направи гримаса. Отровни?, зачуди се той. Отровни? Не са ли и така достатъчно смъртоносни? Имат нужда да станат отровни?
-През милиардите години на тяхната еволюция нещо се случило с женските „kheb", за
разлика от мъжките. Промените в техните тела, които създавали хормоните, необходими
за тяхното възпроизвеждане, образували също така и течност, която била киселинна и
силно отровна за други създания! Женските „kheb" можели да защитават себе си и
гнездата си, плюейки естествена отрова в лицата и очите на техните жертви. Потокът от гореща киселинна течност, който заливал лицето на врага, можел да причини нервна парализа или слепота. Ако имало отворена рана или пък отровата попаднела в гърлото на
жертвата, смъртта била почти сигурна. Голяма била бедата за всеки враг, който можел да
усети зъбите на женските „kheb". Така че, Мату, въпреки че мъжките „kheb" можели да
източват кръв със своето ухапване, това само по себе си не причинявало смърт. Но женските „kheb"... поради тяхната естествена отрова можели да убият и с най-малката драскотина от зъбите им. Битките между еволюиращите създания на Зеления свят и мъжките „kheb" били почти винаги в полза на пчелите-водни кончета, но когато зоните около гнездата на женските били заплашени, деструктивната ярост на женските винаги носела победата.

Пер погледна Мату в очите.
- Въпреки че това може да звучи банално, Мату..., в тази галактика, именно женските измежду видовете са онези, които би трябвало да предизвикват страх... именно женските
сред видовете са най-смъртоносни.
Пер се облегна назад, оставяйки думите му да попият.
Тръпки минаха по гърба на Мату. Жужащите пчели го ужасяваха, идеята че
съществуват рояци от тях, които могат да се спуснат към него, бе плашеща. Да се
изправиш пред пчела-водно конче с човешки размер бе също ужасяващо, но мисълта за
битка лице в лице с женска, която прилича на гаргойл... и има слюнка, която може да
убива... това бе прекалено. Боже..., помисли си Мату. Надявам се, че никога няма да се
изправя пред подобно същество. Тогава му хрумна една мисъл.
- Но това е било преди милиони години, не е ли така Учителю? - попита той с надежда
- И на друга планета, в далечна звездна система, нали така сър?
Пер се усмихна на притесненията на Мату.
- Да... - увери Пер своя чирак - ... това е начинът по който са изглеждали преди много,
много години,.. преди милиони години. Вече не изглеждат толкова плашещо, колкото
преди.

Мату бе облекчен.
- Как изглеждат сега, Учителю?
- Е, Мату... - продължи Пер историята си - В ранните етапи на своята еволюция „kheb"
изглеждали като странни бронирани богомолки-хуманоиди. Но през милионите години
техните тела станали високи като върлина, техните ръце и крака - дълги и стройни. Торсът
и притиснатата талия, която е характерна за пчелите и водните кончета, дала път на
хуманоидно тяло с малка талия. Техните големи триъгълни глави се развили в по- закръглени, със заострена или квадратна брадичка. Големите черни очи, които някога заемали почти цялата глава, се превърнали в големи тъмни пронизващи очи. Ранните „kheb""-хуманоиди... -

Пер спря и се усмихна.
Мату се зачуди какво става.
- Добре ли сте, Учителю? Старейшината погледна към Мату.
- Ранните „kheb""-хуманоиди били еквивалентът на нашите пещерни хора, Мату.
Предполагам, че могат да бъдат наречени „kheb""-мъже и „kheb""-жени.
Мату също се усмихна. Още едно добро сравнение, Учителю, много добро.
- Ранните „kheb""-хуманоиди били високи и по-скоро стройни, но тяхната слаба форма
била измамна и същевременно мощна. Те били много гьвкави и бързи и можели да бягат
по тесни пътеки и да минават през тесни проходи. И можели да летят, нагоре, надолу и настрани толкова бързо, че не можели да бъдат видени ясно. Те били ефективни, смъртоносни ловци... и студенокръвни убийци. От всички видове, които еволюирали на Зеления свят, влечугоподобните пчели-хуманоиди „kheb" щели да се издигнат до най- доминиращата форма на живот на планетата.

Обзалагам се, че е така!, помисли си Мату.
- Докато „kheb""-хуманоидите еволюирали, точно както и на Земята, те формирали примитивни общества, които с времето се превърнали в цивилизации. Еволюирали от първичното съществуване в гнезда до примитивни кални колиби и убежища и впоследствие до големи усъвършенствани градове. От живот, борещ се за оцеляване в езерце, до живот като влечуго и после като хуманоид; от малкото „бълбукане" до
жуженето и сложните езици; от кални леговища, до релефи и великолепно изкуство; от
бартерните сделки на пазарите до сложни финансови институции... примитивният
рептилоидно-инсектоиден хуманоид дал път на по-усъвършенствания влечугоподобен
човек. Рептилиите станали... цивилизовани.
Мату се чудеше дали пътят на развитието не е един и същ в цялата вселена, дали
всички създания в галактиката следват един и същ път. И продължаваше да се чуди...
- Дали влечугоподобните хора „kheb" приличат повече на хора-змии или на хора-
богомолки, Учителю? - попита той - Имат ли все още люспи?
Пер се ухили.
- Не, Мату... - поклати той глава - Както човешките същества на Земята са изгубили
голяма част от своята козина, която техните предци примати са имали, така и влечугоподобните същества са изгубили своите люспи.
- А те зелени ли са, Учителю? - чудеше се той.
- Не, мой млади приятелю... - усмихна се отново той - Те не са със зелена кожа, никога
не са били. Техните тъмни кожи вече нямат люспи и не приличат на инсектоидните
влечуги, от които произхождат.
Пфу!, отдъхна си Мату. Но се чудя какво..., я почакай малко! Пер започна отново:
- През милионите години на своята еволюция, хората „kheb" загубили повечето от тези
ясно изразени влечугоподобни и инсектоидни черти на своите предци. Но не всички
отличителни белези изчезнали напълно. Въпреки че тяхната височина започнала леко да
варира, хората „kheb" като цяло останали доста високи и стройни. И както при всички
създания, произхождащи от влечугоподобни предци, те имали малко или никакви косми
по телата си и много малко коса по главите си. Техните торсове запазили формата на
пясъчен часовник на далечните предци пчели-водни кончета. Мъжките имали широки
гърди с тясна талия, големи и мощни задни части със силни бедра и изтънени прасци.
Рептилоидните женски имали същата форма, но с по-деликатни и женствени извивки по
телата си. Техните лица все още били триъгълни, изострени до една ясна, но
същевременно по-деликатна степен. Те имали големи тъмни очи, по-големи от на повечето
хуманоиди, но притежавали почти хипнотизираща красота. Устите им също били по-
големи отколкото на другите същества, но имали по-малки устни. Когато била затворена,
устата на рептилоидното същество изглеждала така, сякаш почти изчезва. И въпреки че
били изгубили свръхголемите зъби на предците си, техните „кучешки" зъби били дълги и
остри... и доста функционални. Дългият хобот, използван да се изсмуква кръвта на техните
жертви, също изчезнал и дал път на остър и малък ъгловат нос, който бил странно
привлекателен. Може да те изненада, Мату..., но рептилиите били физически красиви хора.
Техните крайници били грациозни, техните тела били привлекателни и добре оформени. И
с техните големи тъмни очи и плавна походка, женските рептилии били известни като най-
красивите жени в галактиката. Рептилиите били хубави и страховити, красиви и смъртоносни... и можели да летят. При церемонии, когато обличали своите диплещи се роби, най-добрите премени, които светът им предоставял, мъжките и женските рептилии можели леко да се носят, все едно имали ангелски криле..., но те били същинската ръка на смъртта, скрита в бляскави, ефирни одежди.

Дяволи, които приличат на ангели... удивително., помисли си Мату. Или може би трябва да мисля за тях като ангели, които действат като дяволи?
- През милиардите години на еволюция в Зеления свят, се развили много раси на хората-рептилии. И както се случвало на всеки свят в нашата галактика ЕРИДАНУС, расите започнали войни за своя собствен свят. Успехът или провалът на рептилианските армии винаги се решавал от невероятната способност на воините да маневрират при полет.

Мъжките и женските можели да летят с криле, които изглеждали прекалено деликатни, за
да поддържат дългурестите им тела. Те били невероятно бързи на земята, но във въздуха
рептилиите нямали равни. Отдалеч, приближаващите армии от летящи воини изглеждали като огромен черен облак от гигантски водни кончета, от който се чувало яростно бръмчене, което издавало тяхното намерение. Но въпреки че врагът можел да ги засече визуално, докато са още на известно разстояние, само за миг рептилианските крилати
воини покривали пространството, което ги разделяло от техните врагове. За време по-
малко от удара на сърцето, злобата на рептилианския воин се спускала над неговите
врагове, точно като гнева на жесток и кръвожаден Бог. Въпреки че впоследствие щели да
изгубят естественото си костно покритие, заради силите на еволюцията, рептилоидните
крилати воини компенсирали загубата като носели изкуствени брони, подобно на рицарите
през средновековието на Земята. И докато загубата на естествената телесна броня в
известен смисъл ги направила по-уязвими, тя също така ги направила и по-леки и бързи...,
а оттук и по-смъртоносни.

По дяволите!, помисли си Мату. Защо продължават да стават все по-смъртоносни?
Няма ли някога да развият някаква слабост?, поклати Мату глава. Пер забеляза чирака си
и спря.
- Не, Старейшино... - извини се Мату - ... няма нищо. Съжалявам. Пер се облегна назад
и продължи:
- Световните войни на рептилоидните хуманоиди били много, Мату. Балансът на
силата се променял и преминавал през много амбициозни царства. Кралства и Империи се
издигали и западали. Но с времето една раса от рептилии се оказала доминираща на планетата. Те били познати като NEKH, или страховитите ,Нерни". Чрез победите на Черните Воини и политическите манипулации на Черните Крале, светът на рептилиите накрая се обединил под властта на един Крал и едно Кралство.
Мату повтори името на себе си... NEKH... „Черните". Мда, страшничко е.




Човечеството - "пчели" или "батерии"?

Космическият произход на зърнените култури и тяхното ритуално отпечатване в човешкото съзнание

Няма никакво съмнение че картината, която ни се представя от науката свързана с историята на нашата цивилизация е меко казано неправдоподобна. Това важи в пълна сила както по отношение на прецизно изпипаната древна архитектура, така и за възникването на земеделието. И в двете сфери липсва консенсус по най-важните въпроси, а именно как, кога и най-вече от кого те са въведени и реализирани като норма. Несъответствията и пропуските относно зараждането на земеделието и цивилизацията са толкова огромни, че изглежда все едно се опитват да ни убедят как нашите древни предци са стояли събрани пред огъня в пещерата в един момент, а в следващия вече са гледали сателитна телевизия и са сърфирали в интернет. Очевидно е, че тези гигантски скокове в развитието не могат да са естествен процес, тъй като липсва основният фундамент върху който би следвало да се базират тези успехи – дългите инкубационни периоди през които хората да експериментират със селективното размножаване както и с конструкцията на огромните каменни монументи. Всъщност земеделието би трябвало, и фактически се простира, десетки хиляди години назад във времето, за разлика от това което модерната наука твърди.
На фона на всичко това в митологията на почти всички култури на планетата е залегнал принципът, че всички основни зърнени храни са дар от боговете и че са доставени от космоса. Много индиански легенди разказват история за „могъща дама“, която донесла като подарък царевицата от небесата. Древните египтяни пък съобщават как богинята Изида се спуснала от небето с бял и червен ечемик, жито и царевица. Според конвенционалната наука американските индианци няма как да са знаели за египетските легенди и въпреки това историите са почти идентични. Дали египетската богиня Изида е посетила Америка и какви растения и храни древните астронавти са донесли на Земята от космоса?

Историята на опитомяването на растенията за хранителни цели е доста мъглива и изпълнена с много липсващи звена и логически несъответствия. Същевременно на широката публика се вменява впечатлението, че при възникването на земеделието няма никакви мистерии. В учебниците по антропология можем да открием, че нашите първи цивилизации се създават на крилете на „селскостопанската революция“, която се състояла в големите речни долини. Това което учебниците пропускат да отбележат е, че според същата тази официална теория, нашите древни предци не са се хранели преди това със семената на дивите зърнени растения. Те не са имали и технологията необходима да ги събират, вършеят, обработват и готвят. Повечето от семената на дивите видове са миниатюрни и са разположени в растението по начин който ги прави изключително трудни за събиране, което означава и че цялото това усилие трудно би се оправдало на фона на резултата. Как така те изведнъж откриват начин да ги опитомят и да ги превърнат в един от основните източници на храна 5000 г. пр. н.е.? Това поражда някои очевидни и доста неудобни въпроси свързани с предполагаемия период на опити и грешки, чрез които да се експериментира, който в крайна сметка да доведе до опитомяването на дивата пшеница и дивата царевица за хранителни цели.

Особено интересен е въпроса по отношение на царевицата. Произходът на тази култура и до днес си остава мистерия, защото предполагаемото диво растение никога не е било локализирано. Установен научен факт е, че царевицата е „култиген“ – растение изобретено от хората. Това означава, че то до такава степен е променено, че не може да се възпроизвежда по естествен път и е изцяло зависимо от продължаването на неговата култивация от човека.

Ако приемете версията, че нашите предци са започнали да опитомяват дивите зърнени култури, трябва също да имате предвид как така хора без какъвто и да е предишен земеделски опит изведнъж се оказват толкова гениални, за да подберат и размножат най-добрите диви кандидати, които да превърнат в основен хранителен източник. Как това е могло да бъде направено без значимо познание по земеделие или генетика? Как без предишен опит са знаели кои диви видове да изберат, за да се превърнат в познатите пшеница, ръж, царевица, ечемик и ориз? Тоест всички основни култури на които се гради и съвременната цивилизация. Тази невероятно прецизна селекция на диви семена е не просто изненадваща, а дори гранични с „малко чудо“. Има поне 195 хиляди растения, към които те са можели да се насочат, а са избрали точно тази микроскопична част на фона цялото, в резултат на което се базира основната част от земеделието. И това се случва във времена при които хората „официално“ не са имали опит по отношение на изкуствената селекция.

За да се покаже всъщност колко голям е този парадокс трябва да имаме предвид колко много се различават опитомените култури в сравнение с техните диви аналози. Фермерите отдавна са наясно с този факт. Разликите са толкова огромни, че по-голямата част от специфичните местоположения на тези диви зърнени култури остават мистерия. Гледайки на проблема през определена призма лесно можем да направим аналогия, която да сравни „чудото“ с опитомяването на дивите растения с изграждането на Голямата пирамида в Египет. И в двата случая крайният резултат крещящо контрастира с „предполагаемите“ примитивни методи и познания на древните жители на планетата.

В същото време редица езотерични и окултни източници наред с местния фолклор на огромната част от племената и народите живеещи на Земята, ни дават една съвсем различна отправна гледна точка към тази проблематика. И макар богатството на тяхната пъстрота, детайли и специфика да е огромно, в своята същина те идентифицират „външният източник“ с чиято „помощ“ се формира облика на човешките цивилизации в един толкова важен сегмент от човешкото битие какъвто е храната. Освен нея обаче други растения и дървета също се третират като „свещени“ и са директно посветени на боговете. Погледнато през тази перспектива изглежда, че много от цветята и растенията произлизат всъщност от извънземни планети. Това разбира се е потвърдено и от Морнинг Скай (и няколко други автори), който казва, че на Земята няма почти нищо присъщо местно (особено що се отнася до фауната ни). В това има здрава логика, ако приемем, че древната версия на Земята – Тиамат – е била унищожена от извънземните войни и Принц ЕА и генетичният му екип от учени, са тераформирали и засели планетата наново почти от нулата, с чуждоземни растителни и животински екземпляри.

Някои свидетелства в тази насока ярко демонстрират разбиранията на древните народи относно мистерията свързана с произхода на тези „дарове“. Така например в Перу има едно медицинско растение познато като „звездна тръстика“, както и субстанция в блатата, която се нарича „падаща звезда“. Местните са ѝ дали това име, защото считат че това е нейният истински произход. Според канадските индианци и ловците на бизони от Голямата долина, „Царевичната Майка“ била член на звездните хора. В древни времена тя се спуснала от небесата и дарила царевицата на хората. Освен това просветила местното население с удивителни факти относно планетите, звездите, Луната и слънцето, както и за други чудеса свързани с вселената. Индианците от Голямата долина вярват, че тютюна също бил доставен от „небесните богове“. Други индиански легенди свързани с „Царевичната майка“ ни отвеждат директно в Египет и историята за богинята Изида, която запознала хората с няколко вида храни. В книгата на Блаватска „Тайната доктрина“ също се твърди, че житото и царевицата са донесени в древен Египет от „божествата“ Изида и Озирис, които се спуснали от небесата.

Древноегипетският жрец и историк Манетон от Себеннит, който живее по времето на Птолемеите, пише в една от своите творби, че Изида дошла от съзвездието на кучето (Голямото куче) и че тя била първата доставила дара на царевицата и пшеницата от космоса. На Изида също се приписва и запознаването на хората с производството на бира в Египет. В своята творба „Тимей“, Платон пише, че много разновидности на цветя и плодове всъщност идват от Атлантида. Според теософските вярвания бананите са произведени от пъпеши на изгубения континент.

Петър Дънов също акцентира изключително силно на факта, че житото има „космически произход“, като в една своя лекция дори споменава планетата от която е донесено. В допълнение той обяснява силата, която този специфичен вид зърно съдържа в себе си и неговият огромен потенциал за складиране на енергия от която хората да се възползват:

„То е една велика загадка. Житното зърно е едно от възлюбените деца на ангелите. Колкото повече се дъвче то, толкова повече придобива човек. Най-чиста храна е житото. Засега по-здравословна храна от житото няма. Обаче тъй, както днес мелят житото и приготовляват хляба, голяма част от хранителните му вещества се губят. Много нещо от Слънцето е вложено в житното зърно и ако можехте да извличате от него това ценно съдържание, нямаше да имате нужда от друга храна. Всички други храни идват като допълнение на житото и хляба... И наистина, ако човек може да извади всичката енергия от житото, със сто грама жито той би могьл да поддържа живота си цяла седмица. А колко пъти по 100 г. жито консумира днес човек в продължение на цяла седмица... Чистият пшеничен хляб има повече хранителни вещества, отколкото другите храни. Човек може да живее само с хляб. При месене на хляб с квас, живите ферменти се размножават и живеят, като отделят непотребни вещества. Затова Моисей е забранявал на евреите да месят квасен хляб... Хлябът е даден на човека по благодат, като благословение. Ако зъбите са здрави, яжте житото сурово, няма защо да го мелите и печете... Хлябът, най-необходимата и свещена храна за човека, не допринася тази полза, каквато се очаква, понеже е приготвен с ругатни, караници и недоволство. От всички храни, най-хубаво е житото и хлябът. Всички други храни идват да допълнят хляба.“

Всички древни култури са притежавали различни растения, дървета и храни, които са считали за свещени и са почитани като дарове от боговете. В древен Китай се е вярвало, че оризът бил доставен на Земята като дар от богинята Куан Ин. В Индонезия съществува легенда, която разказва че оризът е доставен на нашата планета от Плеядите. Хризантемата също била свещена за древните китайци. Стара китайска легенда разказва, че Хосо, правнук на императора, живял 800 години без никакви признаци на остаряване на тялото. Той винаги оставал млад, защото пиел от росата от това свято цвете.
Както вече беше споменато, на богинята Изида се приписва дарът на пшеницата и царевицата, които са доставени на планетата. Освен това обаче много други растения също са посветени на богове от древните египтяни. В това число попадат финиковата палма, чиито плодове са фурмите, чесън, лук, праз, зюмбюл и черница. В Гърция лавровото дърво и финиковата палма са били посветени на Аполон. Липата и розата са посветени на богинята Афродита.
Друидите считали имела за подарък от небесата. Той бил възприеман за най-свещеното нещо на планетата. Дъбът също бил от особено значение за тях. В Индия различните разновидности фикуси са свещени за брамините и будистите. Красивото цвете незабравка се счита от брамините, че идва от рая. Ацтеките и маите вярвали, че какаовите зърна са дар за хората от боговете, а смърчът е свещен за индианците от племето хопи.

Световно известният швейцарски ботаник Огюстен Пирам дьо Кандол отбелязва, че произхода на 32 култивирани растения е непознат, а за други 40 също има голяма неяснота. Истинският произход на различните разновидности банани, какаото и пшеницата и до днес не са открити. Императорската лилия, люляка и някои видове рози също са растения с непознат произход.
Може би най-голямото доказателство за истинския произход на зърнените храни обаче, се крие в колосалния ефект, който тяхната символика отпечатва в съзнанието на хората. Очевидно е, че този „дар“ не е бил съвсем „алтруистичен“ и на практика всички племена и народи плащат тежък данък като отплата за „полученото благоволение“. Тази отплата се съдържа в поставената почти до степен на зомбираност колективна памет на хората от различни краища на света изразена чрез земеделските ритуали, които те и до днес изпълняват под най-разнообразни форми. И за разлика от древните времена, когато самите ритуали са се извършвали пред самите „богове“ и е можело да се направи тази пряка идентификация, то след специфичните исторически събития, които сполетяват планетата, всички тези церемонии се извършват на едно почти автоматично и полуосъзнато ниво.

В тази връзка информацията, която световно известният английски етнолог Джеймс Фрейзър представя в своите проучвания на обичаите и вярванията на стотици племена по света, дава уникални възможности за изследване как междуособните извънземни конфликти на планетата рефлектират в поведението на хората обсебвайки до голяма степен живота им. Примерите в тази насока могат да бъдат хиляди, затова ще се спрем само на няколко по-специфични акцента за илюстрация на изложената теза.

Започвайки от Египет, Фрейзър отбелязва, че египетската жътва не е през есента, а през пролетта, през месеците март, април и май. За стопанина времето за жътва, най-вече през добра година, трябва да е радостно – като прибира снопите, той е възнаграден за дългия труд и напрегнатото очакване. Но дори да е изпитвал тайна радост, когато жънел и прибирал реколтата, старият египетски селянин смятал за необходимо да скрива естествените си реакции и да си придава вид на дълбоко униние. Нали прерязвал със сърпа си и стъпквал под копитата на добитъка на хармана тялото на житния бог? Затова съобщават, че според древния обичай египетските жътвари се биели по гърдите и оплаквали първия ожънат сноп, като призовавали Изида.

По всичко изглежда, че заклинанието имало формата на меланхоличен напев, на който гърците дали названието „манерос“. Същите плачливи мелодии нареждали жътварите във Финикия и други части на Западна Азия. Вероятно всички горестни песнички били вопли по житния бог, убит от сърповете на жътварите. В Египет убитото божество бил Озирис, а названието „манерос“, дадено на погребалната песен, вероятно е извлечено от думите „Ела си у дома“, което се повтаря често в жалбата по мъртвия бог.

Първоначалната същност на богинята Изида е дори по-трудна за определяне от същността на нейния брат и съпруг Озирис. Нейните атрибути и епитети били толкова многобройни, че в йероглифите я наричат „многоименната“, „хилядоименната“, а в гръцките надписи – „с десетте хиляди имена“. Древният Египет със сигурност е дал своя принос за пищния символизъм на католическата църква, както и за безплътните абстракции на нейната теология. И наистина в изкуството фигурата на Изида, която кърми невръстния Хор, дотолкова прилича на Мадоната с младенеца, че понякога е бивала обожавана от невежи християни.

Може би все пак ще сме в състояние да доловим първоначалното ядро, около което са се добавили другите елементи, благодарение на един бавен процес на натрупване. Защото ако нейният брат и съпруг Озирис бил в един от своите аспекти житен бог, тя положително е била богиня на житото. Защото, ако можем да вярваме на Диодор Сикул, чийто източник, доколкото може да се разбере, е египетският историк Манефон, откриването на пшеницата и ечемика били приписвани на Изида и на нейния празник имало шествие със стебла на тези растения – така отбелязвали благото, с което тя дарила хората.

Както бе посочено, когато египетските жътвари жънели първите стебла, те ги полагали на земята и се блъскали по гърдите, ридаейки и призовавайки Изида. Обичаят вече намери своето обяснение като скръб по посечения от сърпа житен дух. Сред епитетите, с които определят Изида в надписите, са „Създателка на зеленина“, „Зелена богиня, чийто зелен цвят е като зеленото на земята“, „Господарка на хляба“, „господарка на бирата“, „господарка на изобилието“. Според Бруг тя е: „не само създателка на свежата зеленина на растителността, която покрива земята, а е и самата зелена нива, която олицетворява“. Това се потвърждава от нейния епитет „sochir“ или „sochet“, означаващ „житна нива“, дума, която е запазила смисъла си на коптски. Гърците схващали Изида като богиня на зърното, защото я отъждествявали с Деметра. В една гръцка епиграма я наричат „онази, която роди плодовете на земята“ и „майката на житния клас“, а в композиран в нейна чест химн тя говори за себе си като за „царица на житната нива“ и е определена като „натоварена с грижата за богатата на жито бразда“. Съответно на това, гръцките и римските художници често я представят с класове в косата или в ръката.

Други народи също изпълнявали аналогични церемонии, вероятно със същата цел. Съобщава се например, че от всички култури царевицата стояла на първо място в стопанската дейност и церемониите, изпълнявани от индианците чероки. При тях тя носи названието „Старицата“ – намек за мита, че е поникнала от кръвта на стара жена, убита от непокорния си син. След като приключела жътвата, жрецът и неговият помощник отивали на полето и пеели песни-заклинания на духа на царевицата. Чувало се високо шумолене и хората смятали, че го причинява Старицата, която донася царевица на нивата. От нивата до къщата винаги оставяли ясна следа, „та царевицата да си стои у дома и да не тръгне да скита другаде“. Друга странна церемония, за която дори и споменът е забравен, се изпълнявала след първото бране на царевицата, когато стопанинът или жрецът заставали последователно в четирите ъгъла на нивата и високо ридаели. Дори жреците вече не са в състояние да обяснят защо се прави това. То може да е жалба по кървавата смърт на Селу – Царевичната старица. В този обичай на чероките жалбите и молитвите към Царевичната старица наподобяват древния египетски обичай да оплакват първия ожънат сноп и да зоват Изида в едно от превъплъщенията ѝ като Житната старица. Освен това предпазната мярка на чероките – да оставят ясна следа от нивата до къщата, напомня поканата, която египтяните отправяли към Озирис: „Върни се у дома!“ И до ден днешен в Индонезия е разпространен сложен ритуал, предназначен да върне в хамбара оризовия дух. През септември, когато зрее елевзинското зърно, източноафриканските нанди изпълняват следната церемония: всяка жена, която е засяла такова зърно, отива с дъщерите си на нивите и пали голям огън от клоните и листата на определено дърво. След това изскубват по малко от него, слагат по едно зърно в огърлиците си, сдъвкват друго и го натриват на челото, гърлото и гърдите си. При това жените не проявяват радост, а тъжно ожънват кошница зърно, отнасят го у дома и го слагат на тавана да съхне.

Древните и съвременните европейски народи далеч не са единствените, които са олицетворявали зърнодайните растения като богиня-майка. Същата концепция присъства натрапчиво и у други земеделски народи в далечни краища на света и е била приложена по отношение на местни зърнодайни растения. Ако Европа има своята Пшеничена и Ечемична майка, Америка има своята Царевична, а Индонезия – своята Оризова майка.

При европейските народи е нещо обикновено от жътва до жътва да се запазват в къщата сплетени стебла от последния сноп, или направена от него кукла. Несъмнено намерението, или по-скоро първоначалното намерение е било, запазвайки представител на житния дух, да поддържат неговия живот и активност през цялата година, та посевите да растат и реколтата да е добра. Това тълкуване става доста по-вероятно при положение че и древните перуанци са имали същия обичай. Ето как го описва старият испански историк Акоста:

„Те вземат няколко стръка от най-плодородната царевица, която расте на полето, и с церемонии и тринощно бдение я слагат в определен хамбар, наречен пируа; обличат царевицата с най-богатите дрехи, които имат, прекланят се пред така завитата и облечена пируа и я обожават много, като заявяват, че това е майката на царевицата от потомствените им ниви и че така царевицата се множи и запазва. През този месец те принасят специална жертва и знахарите питат тази пируа дали има достатъчно сили да продължи съществуването си и през следващата година. Ако отвърне с „не“, я отнасят на полето – всеки колкото може да помъкне, и там я изгарят; сетне правят със същите церемонии друга пируа, твърдейки, че я подновяват да не загине царевичното семе, а ако отвърне, че има сили да съществува, ще я оставят до следващата година.“

Вероятно перуанците са почитали наконтения сноп царевица, а не хамбара (пируа) и него са смятали за Царевична майка. Те представяли Царевичната майка като кукла, направена от стеблата на царевица и облечена в пълна женска носия. Индианците вярвали, че „като майка тя има способността да даде и да роди много царевица“.

Северноамериканските мандани чествали пролетен празник, който наричали женски празник на царевичната магия. Те смятали, че има Старица, която не умира и кара посевите да растат. Тя живеела на юг и напролет изпращала прелетните водни птици като свои представители, за да напомни за съществуването си. Всеки вид птици представял определена, отглеждана от индианците земеделска култура: дивите гъски представяли царевицата, дивите лебеди – кратуните, дивите патици – боба. И когато през пролетта пернатите представители на Старицата започвали да пристигат, индианците празнували женския празник на царевичната магия. Издигали подиуми, на които окачвали сушено месо и други дарове за нея, а на определен ден старите жени от племето – представителки на Старицата, която не умира – се събирали край подиумите и всяка от тях носела в ръка по една завързана на тояга царевица. Първо забивали тоягите в земята, после танцували около подиумите и най-сетне отново грабвали тоягите. Междувременно стариците биели барабани, въртели кречетала и изобщо осигурявали музикалния съпровод. На свой ред идвали млади жени и слагали в устата на стариците сушено месо, в замяна на което получавали по едно зърно от осветената царевица. Три или четири зърна от свещените поставяли в съдовете на младите жени, за да ги размесят след това внимателно със семето за посев, защото предполагали, че така ще го оплодят. Окаченото на подиумите сушено месо принадлежало на старите жени, защото те представяли Старицата, която не умира.

Сходен празник на царевичната магия имало наесен – да привлекат стадата бизони и да си осигурят необходимото месо. На него всяка жена носела в ръцете си по едно изскубнато царевично стъбло. Названието „Старицата, която не умира“ давали едновременно на царевицата и на птиците, които смятали за символи на плодовете на земята. Есенно време, когато птиците отлитали на юг, индианците смятали, че си отиват у дома при Старицата и ѝ отнасят окачените на платформите дарове, най-вече сушеното месо, което тя изяждала. В случая божеството на царевицата се схваща като Старица и е представено в материална форма от стари жени, които в това си качество получават част от предназначените за нея дарове.

Житната майка на европейските народи има свое съответствие в Оризовата майка на минангкабауерите от о. Суматра. Те определено приписват на ориза душа и се случва да настояват, че счукан по стария начин, оризът има по-добър вкус от олющения в мелница, защото в мелницата тялото му е така наранено и набито, че душата е избягала от него. Също като явайците те смятат, че оризът се намира под специалното покровителство на женския дух на име Санинг Сари, която си представят тясно свързана с растението, и затова то често носи нейното име, тъй както римляните са наричали житото Церера. Санинг Сари е представена от определени стебла или зърна, наречени „индоеа пади“, или буквално Оризова майка, име, което дават на духа-покровител. Тази така наречена Оризова майка е повод за множество церемонии, изпълнявани при засаждането и жътвата на ориза, а и докато го пазят в хамбара.

Изключително особен интерес предвид книгата за двете Империи представлява един друг земеделски обичай свързан с двойственото олицетворяване на зърнените храни като майка и дъщеря. Сравнени с Житната майка в Германия и Жътвената дева в Шотландия, гръцките Деметра и Персефона са по-късни плодове на религиозното развитие. Но като членове на арийското семейство гърците трябва по някое време да са имали жътвени обичаи като обичаите, изпълнявани все още от келти, тевтонци и славяни, и далеч извън границите на арийския свят – от перуанските индианци и от много народи в Индонезия. Това доказва, че идеите, на които почиват тези обичаи, не се свеждат до някаква раса, а възникват при всички земеделски народи. В такъв случай Деметра и Персефона, тържествените и красивите фигури от гръцката митология, вероятно са произлезли от някакви по-стари вярвания и обичаи. Така че ако прототипът на Деметра е Житната майка от Германия, то прототипът на Персефона е Жътвената дева, която в Балкидър продължават всяка есен да правят от последния сноп. Историята как Деметра заченала от Ясион на три пъти преорана нива, може да се сравни със западно-пруския обичай с привидното раждане на дете на ожънатата нива. В този пруски обичай мнимата майка представя Житната майка; мнимото бебе – Житното бебе, и цялата церемония е заклинание, предназначено да осигури реколта през следващата година.

В съвременните народни обичаи житният дух е представен обикновено от Житна майка (Старица и т.н.) или от Дева (Житно дете и т.н.), а не от Житна майка и Дева. Тогава защо гърците представят житото едновременно като майка и дъщеря? Всъщност тази концепция има свое проявление и при други народи:

В бретонския обичай снопът-майка (голяма фигура, направена от последния сноп с малко житно бебе в него) явно представя едновременно Житната майка и Житната дъщеря, но последната още не е родена. Освен това в току-що споменатия пруски обичай жената, която играе ролята на Житна майка, представя зрялото жито, детето вероятно представя житото от следващата година, което съвсем естествено може да се смята за дете на тазгодишното, защото от семето на тазгодишната реколта ще покарат посевите през следващата година. Малайците и шотландските планинци представят житния дух в двойствена женска форма, стара и млада, посредством взетите от зрялото жито класове. В Шотландия старият житен дух се появява като Карлин или Кайлийч, младият като Дева; докато у малайците духовете на ориза са определено свързани като майка и дъщеря.

Точно в този момент Фрейзър споменава за една изключително важна специфика, която може да ви разкрие много, ако погледнете на нея през призмата на древната ни и скрита история. Защото на практика всеки един аспект и детайл на земните обичаи, вярвания и ритуали е пряко отражение на тази скрита действителност. Фрейзър подчертава, че с промяната на религиозното мислене хората започнали да олицетворяват житото вече не като същество, което преминава през целия цикъл на раждане, растеж, възпроизводство и смърт, в рамките на една година, а като безсмъртна богиня. Последователността изисквала да бъде пожертвано едно от двете олицетворения – майката или дъщерята.

Но двойствената идея като майка и дъщеря сигурно е била прекалено стара и прекалено дълбоко залегнала в народното съзнание, за да бъде изкоренена от логиката и затова в преработения мит трябвало да се намери място както за майката, така и за дъщерята. Това се постигнало, като дали на Персефона ролята, на засятото наесен жито, което покарва през пролетта, докато Деметра останала да играе малко неопределена роля на натежалата майка на житото, която оплаква неговото ежегодно изчезване под почвата и се радва на повторното му появяване през пролетта. Така вместо системна последователност от божествени същества, всяко от които живее по една година и ражда своята приемничка, преработеният мит дава израз на идеята за две божествени и безсмъртни същества, едното от които всяка година изчезва и отново се появява от земята, докато на другото не му остава нищо, освен според сезона да плаче или да се радва. Тук особено интересен „жокер“ и специфичен белег се явява факта, че Деметра е богиня, която е почитана дълго преди олимпийските богове (които от своя страна са олицетворението на преврата и смяната на системата)! В късната античност култът към Деметра се смесва с този на Кибела!

И докато изброените до момента земеделски ритуали представят по-скоро символично „отплатата за даровете на зърнените храни“ то за съжаление Фрейзър описва десетки други такива, в които цената е била далеч по-жестока! Всъщност в своето изследване той стига до извода, че на практика всички днешни земеделски обичаи са „смекчени“ и видоизменени версии на реалните човешки жертвоприношения, които масово са се извършвали в древността. Особено покъртителни са свидетелствата идващи от Мексико. Йезуитът Акоста описва потресаващите сцени на тамошните ритуали изразяващи почитта към боговете. (Повечето специфични и до голяма степен ужасяващи детайли умишлено ще бъдат спестени.)

Честта да живееш известно време като бог и да умреш от насилствена смърт в същото това качество, не било „привилегия“ само на мъжете в Мексико. На жените се разрешавало или по-скоро ги задължавали да се радват на величието и да споделят гибелта като представителки на богини.

На голям празник през септември например, който бил предшестван от строг седемдневен пост, принасяли в жертва млада робиня, най-хубавата, която можели да намерят, за да представя богинята на царевицата Чикомекохуатл. Накичвали я с украшенията на богинята, слагали ѝ митра на главата и кочани царевица около врата и ръцете и прикрепяли зелено перо да стърчи право на върха на главата, за да наподобява царевично листо. Както се съобщава, правели това, за да покажат, че по време на празника царевицата е почти зряла. Но тъй като била все още крехка, за ролята на царевичната богиня избирали момиче на крехка възраст. Цял ден водели бедното дете с цялото му великолепие, с поклащащо се на главата му перо от къща на къща да танцува весело, за да весели хората след сивотата и изпитанието на поста.

Вечерта населението се събирало в храма, чийто двор бил осветен от множество фенери и свещи. Там прекарвали нощта, без да спят, и в полунощ, при съпровода на тромпети, флейти и рогове, които свирели тържествена мелодия, изнасяли рамка или покрита носилка, украсена с гирлянди от царевични кочани и чушки и пълна с всевъзможни семена. Носачите я слагали пред вратата на помещението, в което се намирала дървената статуя на богинята. То също било украсено и накичено както отвън, така и отвътре с венци от царевични кочани, чушки, тикви, рози и всевъзможни семена – било някаква чудна гледка и целият под бил покрит с дебел слой от тази, донесена от набожните, растителност. Когато музиката преставала да свири, излизало тържествено шествие от жреци и първенци, с пламтящи факли и димящи кадилници – водели момичето, което играело ролята на богинята. Карали го да се качи на рамката, където то заставало право върху царевицата, чушките и тиквите, с които я били покрили. Ръцете му почивали на две перила, за да не падне. Тогава жреците започвали да размахват димящите кадилници около него, музиката отново подемала и докато свирела, един първенец на храма внезапно пристъпвал с бръснач в ръка и ловко отсичал зеленото перо, което момичето носело на главата си, заедно с косата, в която било прикрепено. После при голяма тържественост и сложен церемониал поднасял перото и косата на дървената статуя на богинята, ридаейки и благодарейки ѝ за плодовете на земята и богатата реколта, която е дарила на хората през годината. Докато ридаел и се молел, всички ридаели и се молели заедно с него. Когато свършела тази церемония, момичето слизало от рамката и го отвеждали на мястото, където трябвало да прекара остатъка от нощта. Всички оставали будни в дворовете на храма при светлината на факлите, докато пукнела зората.

Утринта идвала и множеството, което би сметнало за светотатство да си отиде, все още изпълвало дворовете на храма, жреците отново извеждали момичето, облечено в костюма на богинята, с митрата на глава и царевичните кочани около врата и отново то се качвало на преносимата рамка и стояло право там, като се държало за перилата. Тогава старейшините на храма го вдигали на раменете си и докато част от тях размахвали димящите си кадилници, други свирели на инструменти или пеели, го понасяли през големия двор към залата на бога Хуитцилопочтли, а после отново в помещението, където стояла дървената статуя на царевичната богиня, която то олицетворявало. Карали момичето да слезе от рамката и да застане върху купищата царевица и зеленчуци, разпръснати изобилно по пода на свещената зала. Докато стояло там, всички старейшини и благородници се нареждали в редица един зад друг и носели чинийки, пълни със засъхнала и спечена кръв, която си пускали от ушите като изкупление през седемте дни на поста. Един по един те клякали пред него, което било равностойно на нашето падане на колене, изстъргвали спечения слой кръв от чинийките и го хвърляли като жертва, в замяна на облагите, които момичето, като въплъщение на царевичната богиня им е дарило. След като мъжете предложели така смирено своята кръв на антропоморфната представителка на богинята, жените, образуващи дълга редица, правели същото, като всяка клякала пред момичето и изстъргвала кръвта от чинийката. Тази процедура продължавала дълго, защото големи и малки, млади и стари, всички без изключение трябвало да минат пред въплътеното божество и да поднесат своя дар. Когато свършело това, хората се връщали вкъщи с препълнени от щастие сърца, за да се гощават, както се съобщава, с риба и всякаква друга храна тъй весело, както добрите християни се нахранват с месо и други телесни блага след дългото въздържание по пости. А когато се нахранели и напиели до насита и си починели след нощното бдение, те се връщали съвсем освежени в храма да видят края на празника.
Както вече беше споменато, този „край“ умишлено ще бъде спестен, защото забраненият за излъчване в десетки държави филм „Cannibal Holocaust“ просто бледнее пред бруталните ужаси описани в изследването на Фрейзър.

Друг подобен пример са жителите на Минданао, един от Филипинските острови, които принасяли човешки жертви „за доброто на посевите“ по сходен начин. Рано през декември, когато съзвездието Орион се появявало в седем часа вечерта, хората разбирали, че е дошло времето да приготвят нивите за сеитба и да принесат в жертва роб. Жертвата принасяли на някакви могъщи духове като възнаграждение за добрата година, на която са се радвали и за да си осигурят благоволението им за идващия сезон. Отново „пикантните подробности“ описващи ритуала ще бъдат пропуснати с уточнението, че само преди малко повече от век тази практика там все още е била „напълно актуална“.
В много случаи изборът на жертвата бил основаван на нейното подобие на житото или на конкретната зърнена култура характерна за населеното място. Точно затова при мексиканските жертвоприношения в деня на лятното слънцестоене боядисвали лицето на жената, която умирала в качеството си на Житна майка, в жълто и червено – цветовете на царевицата. Други африкански ритуали също свидетелстват за подобни практики. В „по-меките“ варианти жертвоприношенията стават посредством животни каквато практика всъщност можем да наблюдаваме и днес. Единствената разлика с древността обикновено се отнася само до избора на вида животно, тъй като в много днешни култури убийството на определени животни с тази цел е абсолютно неприемливо. В миналото обаче, „за да предотвратят предполагаемото болестотворно влияние на Сириус“, през пролетта римляните принасяли в жертва червени кутрета и били убедени, че така посевите ще пораснат зрели и червени. Езичниците от Харан принасяли на слънцето, Луната и планетите човешки жертви, избирани по предполагаемата си прилика с небесните тела, на които ги посвещавали.

Няма никакво съмнение, че всички тези модели на поведение (които обхващат цялата планета под различни форми) се дължат на нещо, което е оставило чудовищна и силно травмираща следа в психиката на хората. Опитите тези практики да бъдат обяснявани с покъртителното невежество и суеверие на древните ни предци са нелепи на фона на детайлите с които същите тези модели са стриктно изпълнявани под формата на ритуали. Те очевидно са копирани от времената когато същите тези практики са били много по-ясно осъзнавани от практикуващите ги, защото пред тях са стоели „боговете“, които са им нареждали и указвали начина на изпълнение до най-малки подробности на което те трудно можели да се противопоставят. С течение на времето споменът за истинската същност на ритуалите е бил достояние само на малцина представители на управляващите касти, а изпълнителите остават в „блажено невежество“, отдавайки своята енергия, попълвайки по този начин своята „квота от лууш“.

Използвани източници: Уил Харт и Джеймс Фрейзърз www.parallelreality-bg.com/statii/zagadki/524-2014-12-13-18-44-53.html

Радикален феминизъм

Главна теза на съвременния феминизъм е, че жените не искат нищо повече от
равенство между половете. Орионските ДНК-команди, обаче, никога няма да се задоволят с равенство. Те искат доминация и контрол над мъжа и именно това е реалната цел зад
красиво звучащото „равенство". Радикалният феминизъм е изцяло плод на ДНК-командите
на тялото, защото той ти казва „ти си твоето тяло" и изцяло игнорира духовното
преживяване, свеждайки го до това какъв пол си. Това е още по-смешно предвид, че в
същия този момент, същият Висш Аз, към който принадлежи инкарнацията на една
радикална феминистка, има стотици инкарнации като мъже, които на практика „вилнеят" и
правят точно това, от което феминизмът се отвращава. Т.е. това течение няма никакво
разбиране за естеството на земното преживяване и го игнорира. Именно затова казваме, че
това е инструмент в извънземни ръце. Въпросът е, че това заразява и много жени с по-
изразен Ин-аспект. Поради заложените в почти всички тела орионски ДНК-команди,
обаче, все повече хора попадат в този модел. Забележете как жени, които никога не са се
чувствали потиснати в живота си и няма как да се идентифицират с въпросните проблеми,
изведнъж стават много отявлени привърженици на идеите на феминизма без видима
причина и приемат много присърце нещата като цяло. Това са активирани ДНК-команди.
Работата е там, че феминизмът излиза извън всякакъв контрол. Орионизираните жени
вече съвсем наяве и в прав текст заявяват, че не искат равенство, а искат да управляват.
Жертвата се превръща в насилника - същият модел отново и отново. В това няма духовна
зрялост, в това няма поука от вече отминалата история. Нормално е, когато е имало
потискане, да има гняв и желание за възмездие и възраждане, но този гняв започва да става
водещ. Жени, които не са се чувствали по никакъв начин пренебрегвани от съвременното
общество, започват изведнъж да заемат ролята на жертва и да дават примери отпреди 1000
години как жената е била мачкана. Що за логика? Това е все едно да искате да осъдите
някой свой прадядо за факта, че имате кафява, а не черна коса.
Днешните ню ейджъри и феминистки използват много подобни аргументи в своя
полза. Например, че всички древни записи показват, че древните общества са
матриархални (факт) и тогава е нямало войни, а просперитет. Пропускат обаче факта, че по
това време „боговете" все още са били на Земята и няма как да не е имало просперитет,
защото системата е поддържала здрав стандарт, от който не е можело да има каквото и да е
отклонение! Т.е. - подобни аргументи не правят опит за никаква перспектива,
продиктувана от по-голямата картина. Те смятат, че мъж = война, а жената = мир (между
другото, ако наистина искаме обективни факти по този въпрос - почти всички древни
войни са започвали заради жена или поради желанието/манипулацията на жена).
Интересно е, че имаме пряк паралел със самата книга: „Кралицата издала заповеди до
всички женски командири и администратори да поемат контрол над съответните
дестинации. За да се избегне превратът от тази безскрупулна и неизвестна мъжка сила,
всички мъже трябвало да бъдат освободени от техните властови позиции... за доброто
на Империята!"
Същото става и днес и както казахме, основен аргумент на много феминистки е, че
мъжете могат да мислят само за война и не могат да управляват адекватно света. За жените
убиването е „грешно", освен ако не е паяк, пеперуда в стаята или изнасилвач и когато се
стигне до там - те молят мъжете си да го направят. Със сигурност сте ставали свидетели на
сцена във филм, където жената говори глупости на някого, но когато той отвърне на това,
тя бяга при мъжа, който трябва да изпълни нейната воля или да защити нейната „чест".
Отново - чист орионски модел. Това е от типа лицемерие в САЩ, където хората
доброволно плащат данъци за поддръжка на армията, гражданите искат тази армия да е
готова да ги защитава при необходимост, но когато дойде моментът за убиването и бомбардирането - те внезапно започват да имат проблем с това заради общочовешките
ценности. Ами къде бяхте още в началото тогава?
Преди няколко години една от най-големите активистки на феминизма в САЩ малко
по малко започна сама да преосмисля позицията си, защото разбра, че нещата наистина
излизат извън контрол и иначе разумното искане за балансиране на двата пола, е
започнало да се изражда в нещо чудовищно. Отново напомняме, че на българина тези
проблеми могат да звучат много чуждо, защото още не са настигнали нашата държава в
цялост, но на запад това са много сериозни въпроси.
Така например, много хора в Канада споделят, че образователната система е почти
изцяло превзета от феминистки, които проповядват омраза и насилие срещу мъжете,
въпреки непрестанните мантри за толерантност и ненасилие по принцип. Мъже-учители
споделят как някои момчета са дотолкова тормозени психически от техните феминистки
учителки, че не могат дори да кажат гък, когато биват запитани нещо нормално. Всъщност
вече няма останали мъже-учители в началните училища и почти няма такива в средните
училища. Феминизмът е изкарал мъжете извън системата поради страх от мними
обвинения. В един момент се оказва, че малките момчета се оказват изцяло под влиянието
на философията „мъжът мрази жената", което ги определя за цял живот. Феминистките не
разбират, че по този начин сами подхранват проблема, който се опитват да преборят
априори.
В Канада стават все по-популярни картичките и фланелките с надписи като: „Кой се
нуждае от момчета, предвид, че има кредитни карти?", „Обичам мъже, които са
чувствителни и плачат..., когато ги ударя!", „МЕНтален стрес, МЕНтален срив,
МЕНструация, МЕНопауза - забелязвате ли колко от проблемите ни започват с „МЕН"?
Това не са невинни тениски-закачки, хората, които ги произвеждат и продават са тясно
свързани с феминистките организации и те наистина мислят това, което говорят. Нека се
върнем на тезата за равенството.
Невинната, звучаща разумно фраза за равенство щеше да бъде валидна, ако бе истина.
Ако жените искат да бъдат третирани като мъжете, това означава жените да се откажат от
специалното отношение, което получават. Мъжете не трябва да се извиняват за маниерите
си по време на разговори и вечеря, нито да преосмислят речника си в присъствието на
жена - това означава свободно ругаене, говорене за секс и т.н. Това означава също така
жените да носят еднакви по тежест торби на връщане от магазина и никой да не им държи
вратата на асансьора. Това означава никой да не ви отстъпва място в автобуса, ако сте
жена. Но почакайте! Когато направите нещо такова, орионизираните жени внезапно
започват да се оплакват как е възможно да се държите така в присъствието на „дама".
Ето какво - ако не можете да понесете как мъжете се държат едни с други, недейте
изобщо да повдигате въпроса за равно третиране. Равенство означава равенство на всички
равнища! Не означава „равенство в някои случаи", а в други, когато те устройва да бъдеш
жена - да кажеш, че си жена и трябва да бъдеш третирана по друг начин! Ако жената
НАИСТИНА искаше равенство, тя ще приеме облагите наравно с отговорностите и
задълженията. Орионизираните жени не биха направили това. Те искат да запазят облагите
на пола си, но да ползват тези и на противоположния такъв. Това не е валидна позиция.
Това е двоен стандарт и не е равенство. Защо феминистките не се оплакват за това, че се
пенсионират по-рано от мъжете? Защо не се оплакват, че статистически - жените живеят
по-дълго, а бездомните мъже са много повече отколкото бездомните жени? Защо няма
равни изисквания при някои професии, като например - това да бъдеш полицай?
Изискванията за жените-полицаи са много по-ниски отколкото за мъжете-полицаи. Защо, когато нещата се свеждат до такива неща, жените предпочитат да са само жени? Но иначе
всички сме равни на теория, нали така? Лъжи.
Много орионизирани жени си позволяват да зашлевяват мъжете си за щяло и нещяло.
Съвременните филми са пълни с такива сцени. Ако сте жена и искате равенство, мъжът
има пълното право да ви върне жеста. Именно тук обаче сработват орионските ДНК-
команди у мъжа, които му казват да се подчинява на жената и в резултат чувате
класическата фраза (също популярна от много филми): „Не удрям жени". Никой не би
трябвало да удря никого и това се отнася и за двата пола, но отново - ако някой го направи
- имате пълното морално право да му отвърнете (без значение дали сте мъж или жена).
И въобще - ако равенството наистина е целта, трябва да бъдат преосмислени страшно
много концепции.
Например, защо мъжът винаги трябва да плаща сметката в ресторанта? Не разбирате
ли, че в именно неща като това се състои истинската дискриминация, базирана изцяло на
пола! Просто дотолкова сме свикнали с тях на културогично ниво, че не ни прави
впечатление! Орионизираните жени не плащат, просто защото са жени и точка! Това е
останало от матриархалните времена, в които само мъжът е работил. Но нали сега и
жените работят и именно на това се гради голяма част от феминистките искания - равно
отношение, равно заплащане? Ако жената изкарва свои собствени пари, защо мъжа трябва
да продължава да плаща за всичко? Защо това продължава да се случва?! Защо никой не се
замисля за тези неща? Защото това са устоите на едно орионско общество.
На запад една орионизирана жена вярва, че може да каже каквото и да е на един мъж,
но ако мъжът посмее да направи същото, започва драматизация в няколко сцени и
обикновено се стига директно до съд, в който няма никакво съмнение кой ще спечели
делото. Достатъчно е да се каже свещената орионска фраза „сексуален тормоз" и мъжът
няма никакъв шанс. Дали е истина или не - няма никакво значение. Всъщност това е
широко разпространен начин за изкарване на пари на запад с почти гарантиран успех. Това
кара орионизираните жени да се чувстват сигурни и те стават все по-агресивни спрямо
мъжете. Не сме далече от момента, в който дори хуморът за жени ще бъде забранен.
Говорим съвсем сериозно. Феминистките в Америка дотолкова са се вманиачили относно
своята чувствителност и това, че мъжът постоянно ги категоризира като „просто жени", че
преди време дори излезе много оригинален виц в тази посока. Той звучи по следния начин:
Феминистките постигнаха споразумение, че дори думата „жена" вече сама по себе си е
сексистка и оттук нататък искат да бъдат наричани „вагино-американци" :))
Имайте предвид, че за да се стигне до етапа, в който една култура създава вицове за
нещо, това е сериозно доказателство за съществуването на реално явление на културно
ниво. Защото хуморът най-често служи като огледало на крайно поляризирани позиции,
които да бъдат окарикатурени. А това не се харесва на орионизираната феминистка. В
Америка и Канада вицовете за жени се смятат за проява на крайно лош вкус, но ако
замените главното действащо лице в сюжета на този виц с мъж - изведнъж няма проблем и
всички ще се смеят. Дори най-невинните забележки за жените могат да ви вкарат в
проблем в тези страни, но няма никакви ограничения за това какво можете да кажете за
един мъж. Счита се женомразство дори да говорите за жените. Както казва известният
комик и социален критик на напълно изгубилия контрол феминизъм, Бил Майер, да бъдеш
деликатен вече е станало по-важно от това да казваш истината, чувствата са по-важни от
фактите, обвързването става по-важно от индивидуалността, децата стават по-важни от
хората, безопасността е станала по-важна от забавлението. В Америка вече е почти
политически некоректно да бъдеш мъж. Телевизията се гради около този образ - жените са винаги изрядни, правят правилните избори, а съпругът е неудачник, който просто е
щастлив, че я има в живота си. Телевизионните сериали се градят около тази концепция.
Ако в някое телевизионно шоу на запад кажете, че жените са по-умни от мъжете, веднага
ще получите ръкопляскания от публиката. Ако кажете обратното - ще ви изгонят от
студиото, замеряйки ви с яйца. Мъжете не спират да се извиняват за какво ли не на жените
без всякаква причина и приемат наложилото се вече статукво (което вече е функцията на
орионските ДНК-команди в мъжкото тяло).
Двойният стандарт в това се корени в някои философии, свързани с преживяването на
жертвата. В Канада, например, е традиционно възприето, че мъжете като цяло са
потисници. Следователно, според феминистката философия, шеги, които потисниците
използват в деградираща светлина относно потиснатите жени - трябва да бъдат потискани.
Шеги от потиснатите срещу потисниците (т.е. в посока жена-мъж) са освобождаващи и
носят прогрес. Така, докато сексуалният тормоз бива изиграван като карта при най-
невинни шеги относно жени, в същото време бива толериран много враждебен хумор
относно мъже без никакви възражения.
Друга много характерна черта на орионизираните феминистки. За тях, когато не си
съгласен с една определена жена, те казват, че: „имаш проблем с жените като цяло".
Именно стадното съзнание на жените, ориентирани към своето тяло, е онова, което им
казва, че ако имаш проблем с една от тях, значи имаш проблем с всички. Това е кошерното
съзнание. Което неминуемо след време ще доведе до...
3.4.6
Постепенното изчезване на мъжа
65% от жените в Канада признават, че редовно удрят своите мъже. Разбира се, почти
никой мъж няма да се оплаче, че е тероризиран от своята жена поради мъжко его и
гордост, което означава, че процентът е много по-голям, но това остава недокладвано.
Повечето мъже, които се оплакват, обаче... ами полицията просто не им вярва и нещата
свършват с арест именно за мъжа! Насилието над мъже от жени в тази страна е толкова
необуздано, че вече има няколко организации за защита на мъжа от домашен тормоз. Това
може да ви се струва абсурдно и изключено, но са реално проверими факти. Женската
педофилия е друг аспект, който най-накрая започва да изплува в социума като скрит
проблем, какъвто винаги е бил. Много малки момчета са изнасилвани от учителките си и
детегледачките си и за това досега никога не се е говорило.
В Канада двойно по-вероятно е мъж да бъде убит от жена и да бъде обект на домашно
насилие, отколкото обратното. В далечната вече 1999 г. по статистика 363 мъже са били
убити в сравнение със 173 жени. От тях 91 мъже са умрели от пребиване в сравнение с 32
жени. 97 мъже и 37 жени са били намушкани с някакъв предмет, 121 мъже и 47 жени са
били застреляни. Макар да не се уповаваме на статистики и да ги смятаме за метод за
контрол над популациите, именно подобни статистки са широко използвани от
феминистките, когато са в тяхна услуга. Защо, когато се говори за домашно насилие, се
споменават само случаите за такова над жени, а не и над мъже? Никой не споменава за
домашното насилие срещу мъже и малки момчета. Те няма да посочат колко хора са били
жертви на домашното насилие, по този начин посочвайки по-големия проблем за
насилието като цяло, те ще ви кажат колко жени са били насилени.
За период от 10 години, биват убити 421 мъже срещу 218 жени. Двойно повече. Къде
са протестите? Няма ги. Къде са хуманистите, къде са построените специално подслони и
специални програми подпомагащи мъже? Няма ги.Съответните органи докладват, че и мъжете, и жените са много по-агресивни,
отколкото полицейските доклади и статистки рапортуват. Криминалните статистики често
ни казват, че такова насилие е рядко. Картината се променя, когато социолозите започнат
да разглеждат насилието, извършвано от съпругите. Проучванията показват, че този вид
тормоз най-често остава недокладван. 113 от 1000 инцидента (годишно) са със сценарий, в
които мъжът е насилника, 121 от 1000 случая е обратното. Повече от 20 пъти от
съобщаваното в криминалните статистики. И тъй като тази тенденция ще се засилва (а
жените вече са много повече от мъжете в световен мащаб), това неминуемо ще доведе до
драстично намаляване на мъжката популация.
По закона на синхроничността, докато тази част от следговора бе съставяна, в
интернет излезе много интересна новина. Тя гласи, че мъжете са заплашени от изчезване
поради „вродената крехкост" на мъжката хромозома. Това е право в целта! Мъжът е
обречен на силно редуциране още на ниво дизайн и науката сега потвърждава това!
Женската X хромозома съдържа около 1000 гена и жените са облагодетелствани, тъй като
те разполагат с цели две от този вид. В началото и мъжката Y хромозома е имала толкова
гени, но с „еволюцията" те са се свили до по-малко от сто при съвременния представител
на мъжкия пол. И докато жените разполагат с две X хромозоми, мъжете имат само една Y -
„хромозома-слабак" (както я наричат в новината). Женските хромозоми при чифтосване
могат да осъществяват важни генетични „ремонти". А при липса на женски чифт, Y
хромозомите се изтощават и не могат да се справят с грешките. Така че жените са
предопределени в крайна сметка да спечелят имагинерната „битка между половете".
Според направените от австралийската професорка открития чрез компютърни
симулации (да, това е открито от жена), след 5 милиона години ще се затрият както Y-
хромозомите, така и мъжете. Дали периодът е наистина този или доста по-къс, съобразно
направените дотук наблюдения - можете да прецените сами.
В недалечно бъдеще животът на Земята ще стане много суров по множество различни
причини, голяма част от които могат да бъдат открити в описаните дотук модели.
Неотдавна получихме писмо от наш читател, в което той описва, че негова приятелка
(която въобще не се интересува от тези теми) имала странен сън, в който й се явила „Дева
Мария" и й казала, че всичко ще е наред и жените ще бъдат на власт много скоро.
Всъщност целият ефир бива подготвян по различни механизми за това, което
евентуално ще се случи. Прилагаме тази история само като пример, за да видите, че
обикновените хора от народа, каквито сме всички ние - са пряко засегнати от всички
процеси, които описахме.
Това време ще бъде свързано с доста тежки физически преживявания и контекстът на
земната Игра ще се промени като цяло в неприятна посока, защото Полярностите ще бъдат
все по-изявени и агресивни в своята пропаганда и методи. Именно затова винаги е добре
човек да поддържа една по-висока перспектива за земното преживяване като цяло, която
да играе роля на балансьор между тежката физическа реалност и радостта на Духа, която
така или иначе винаги е присъстваща на по-високо равнище. Това може да ви позволи да
си спомните истинската причина, поради която сте тук и с времето - да започнете да я
живеете, вкоренявайки я на ниво личност. Затова, нека да завършим тази така комплексна
3-та точка именно с опит да предложим подобна перспектива.
3.5
Висша перспектива
Ако по някаква причина тази информация ви смущава или ви разстройва, не се
безпокойте. Точно както джинът има две лица, така е и с Творението. Трябва да се научим как да се справяме с дуалността, ако искаме да функционираме напълно в триизмерната
вселена, защото дуалността е основата на нейния релеф. Ключът към разбирането на
дуализма обаче е перцепцията или казано по друг начин - възприятието.
Точно както истинската женска енергия е била загубена, така е и с нашата способност
за възприятие. Това се отнася не само до способността да възприемаме женската енергия,
но и да възприемаме като тяло, което в крайна сметка е Ин-функция. Когато ползваме
възприятията си, ние поемаме информация. Когато изразяваме себе си чрез езика, ние
обикновено изразяваме идеи, които първо сме поели. Изразяването на дадена идея в
различни езици е рефлексия на есенцията на това, което е описано или наблюдавано
първоначално. Това, обаче, най-често неизменно е свързано с огледални отражения на тези
идеи, защото самото съзнание е такова. То възприема концепции без да ги осъзнава, което
го прави наподобяващо, отколкото съзнаващо. Това се нарича мимикрия.
Същият момент откриваме в ефекта на прозявката, който несъмнено всеки човек е
преживял. Вие се „заразявате" от прозявката на някого, точно както много често се
„заразявате" от нечий смях. Това е процес на отражение. Самото отражение не е
първопричината.
Именно това е дилемата на съзнанието, в която се намираме. Ние много рядко
съзнателно играем „първопричината" за самите себе си и това води до формиране на свят
от холограми, в който тази първопричина се е изгубила и вече не общува пряко с нашата
същност.
По подобен начин изживяваме и самите архетипи - като отражения. Ето защо правим
разлика между истинската Ин-енергия и нейното изкривено отражение в лицето на
орионския модел, ето защо имаме адекватни искания за правата на жените и тяхното
изкривено отражение в лицето на радикалния феминизъм и т.н., и т.н. - моделът може да
бъде сведен до всеки един аспект от живота. Характерното за тези отражения е, че колкото
и илюзорни, те са и също толкова „твърди" и „тежки" и имат усещане за истинност и
съдържание, което ги прави много лесно разпознаваеми и човек обича да се идентифицира
с тях. Те буквално ни смазват под формата на модели, които са много ясно структурирани
и много конкретно приложими. Тези модели са и по-лесни за „инсталиране", защото при
тях дефакто липсва съдържание - те са директно наслагване, докато същността е по-трудна
за постигане и изисква интегриране. Тази ситуация пречи на директното преживяване на
чистите есенции във всекидневната ни реалност, което да ги интегрира на ниво
„ежедневно съзнание".
Всичко това е много плуващо, а самите концепции са допълнително обособени от
съвременната езотерика, която в голяма степен се явява и реактив на цялата тази игра на
сенки. Поради тази игра на отражения една проститутка, например, може да е много по-
добър проводник на истинската Ин-енергия, отколкото онова, което наричаме порядъчна
жена от обществото, с добър социален статус, кариера, крепко семейство, деца и т.н. Това
е трудно за схващане от линейното съзнание, защото то самото е форма на отражение.
Тъй като самите физически тела в лицето на половете са рефлексия на Ин/Ян
енергиите на Висшия Аз (които всъщност са единни като Източника, а не поляризирани), в
известен смисъл ние сме обречени да се лъкатушкаме насам-натам, докато не разберем, че
има и трети вариант и той е в обединяването на двата аспекта, създавайки нещо трето и
изцяло ново. Този Баланс не може да намери изражение във външния аз на личността,
докато мъжката и женската полярност (както ги възприемаме), не са в хармония.
Духът знае, че не е естествено да бъде делен на полове. За съжаление, без адекватната
духовна информация половете не знаят защо нещата са такива, каквито са и това създава антагонизъм и желание за превъзходство. Двете Империи са продължение на същия
изконен проблем.
Макар една реалност, в която жените и мъжете да бъдат третирани наравно, да би била
интересна в нейния земен прочит, двата пола не са равни. Те имат своите силни страни и
слабости (специфични и за двата пола) и нито един не превъзхожда другия като дяло.
Защото нещата не се свеждат до това дали единият пол е по-добър от другия, а до това, че
двата пола са различни и имат различна, еднакво ценна функция в Играта нужна за
преживяванията на Висшите Аз. Най-често жените трябва да бъдат жени, а мъжете - мъже.
Изборът ви на пол не е случаен. Въпреки това този модел варира до безкрайност и колкото
по-богата палитра - толкова по-добре. Ето защо имаме хиляди инкарнации и като мъже, и
като жени -защото ние сме и двете и трябва да минем и през двете във всякакви вариации.
Генетичната намеса и желанието за превъзходство е начин, по който извънземните се
бъркат в духовните преживявания на Висшите Аз, решили да участват в земната Игра. В
момента жените повече играят в услуга на извънземните, отколкото да бъдат верни на своя
Дух. Преди това е важало за мъжете. Замяната на системите на Орион с тези на Сириус и
сега отново с тези на Орион не представлява нищо повече от това - замяна на една система
с друга. Нито една от двете системи не е „добра" за хората в линейния смисъл на думата.
Тялото е „прецакано" и в двата случая. Духът обаче вижда възможност за развитие във
всякакви условия. Всичко това трябва да ви говори за самата цикличност на Играта. Тя е
точно като шахматната дъска. В един момент сте на бяло поле, в друг - на черно. Един
режим се сменя с друг, после старият се завръща - вечен сблъсък на идеали. Бившият
модел на планетата е сириански. В момента орионизираните жени са тези, които действат
като мъжете в миналото. Жертвата се превръща в насилника. Човек би си помислил, че ако
на жените не им харесва да бъдат третирани по патриархалния начин, те не биха
проектирали същия модел в матриархалния му вариант върху мъжете днес, още повече, че
жената с орионски настройки претендира за по-високи морални устои.
Разбира се, за промяна на световен план не може да става и дума, освен ако нещо във
функционирането на самата галактика не се промени драстично. Земята винаги ще бъде
бойно поле на тези проявления поради естеството на самата Игра. Светлата полярност
трябва да разбере, че 90% от хората винаги ще имат по-скоро отразително поведение,
отколкото същностно.
Именно тези 90% обаче създават условия за другите 10% да преживеят нещо
уникално. В друга времева линия ние играем ролята на тези 90%, а сегашните
„отразители", имат същностно преживяване „там". Това е форма на сътрудничество между
Висшите Аз. Не е толкова лесно за разбиране и линейното съзнание понякога се
затруднява да схване мащаба на цялата картина. Това е допълнително усложнено от факта,
че се намираме в период, в който всичко е допълнително объркано, няма еднозначен
отговор и трябва да се надграждат множество перспективи, на множество платформи, за да
получим що-годе адекватна цялостна рамка.
Полярностите винаги ще се опитват да се месят в земното преживяване, но те винаги
ще остават вписани именно в тази по-цялостна рамка, защото тя е над тях и те не могат да
направят нищо по въпроса.
Светлата полярност пропагандира извънземна философия като постановява, че всички
трябва да бъдат третирани наравно. На планетата, на която сме и с оглед на вида Игра,
който се разиграва тук, всеки трябва да бъде третиран индивидуално, а не наравно. Както
казахме вече десетки пъти, характерно е за извънземното мислене всички да бъдат
третирани като група, като еднакви същества, само защото принадлежат към тази група. Всичко това би осакатило земното преживяване. Само тук можете да изберете да се родите
в модерен град като Ню Йорк, за да преживеете крайно изобилие; можете и да изберете да
се родите директно на тротоара в Индия, за да разберете какво е крайна мизерия; можете
да сте китайски воин от 12 век, можете да сте куртизанка от 15 век във Франция... И
всичко това едновременно! Ще искате да бъдете обичани, ще искате да преживеете
различни форми на насилие над вас, ще искате да бъдете приятели, ще искате да бъдете
врагове, ще искате да мразите всичко различно от вас, ще се научите как да приемате. Вие
ще се инкарнирате във ВСИЧКИ земни раси (задължително и безусловно), и в двата пола
(задължително и безусловно), безбройно много пъти (задължително и безусловно), ще
изживеете всички видове сексуалност (задължително и безусловно), ще се оставите да
бъдете манипулирани и от двете полярности, и от извънземни, и от всякакви хора, които
искат вие да се провалите в Играта. Ключовата дума за Земята е разнообразие. Така Духът
се учи на всичко, става по-богат. Полярностите искат равенство за всички хора. Това
означава липса на разнообразие - бавен духовен напредък - както е на извънземните
светове. Светлите искат свобода, равенство и братство (познайте чий девиз е това между
другото - на масоните), а Тъмните искат равенство за всички в ролята им на роби. Два
еднакво вредни модела, просто различна трактовка.
След Края на Играта Висшият Аз е много по-развит отпреди. Той е осъзнал и
преживял себе си в измерения на реалността, които преди това не е познавал. С това той,
разбира се, е разширил своето същество.
Така че тук не става дума цялата личност да се раздели на две и след това просто да се
завърне към себе си, което само по себе си е нещо банално. Всичко това дава като плод
нещо много по-грандиозно.
Нещо, което всички някой ден ще преживеем.