Един от най-неясните и противоречиви въпроси пред съвременната наука е произходът на човека. Официалната наука се придържа строго към идеята за маймунския произход на човека, но все още не може да върже веригата на еволюцията, все още не може да намери последната брънка свързваща човека и маймуната в единно родословно дърво. Необяснимо е как за някакви си 100-200 хиляди години еволюцията ще доведе до появата на човека. Това е нищожен период, през който такива колосални промени са невъзможни. Това е един миг в хода на еволюцията, когато човекът се появява изведнъж като че ли от нищото. В същото време няма нито една религия, нито един народ, които да не стоят зад идеята за човека като творение на боговете. Интересното е, че тази идея е далеч по-цялостна и непротиворечива от маймунската, особено когато се разглежда от позициите на съвременната генетика. Що се отнася до шумерите, в тяхното културно наследство изцяло е застъпена идеята за човека като резултат на генетичната инженерна дейност на боговете-анунаки. Същото се отнася и за българите. По-голямата част от информацията идваща до нас от шумерските източници се намира и днес зашифрована в българското народно творчество и обряди.
Ще се постараем да опишем последователността и особеностите на събитията, които съпътстват удивителната история на създаването на човека. Събитията около сътворението на земята се развиват преди около четири милиарда години. Тогава окончателно е оформена слънчевата планетна система с 10 планети. Няма съобщения кога небесните хора- анунаки пристигат на планетата Нибиру. Очевидно им е било необходимо време да я овладеят. Само можем да предполагаме колко време им е било необходимо, за да се стигне до етапа на колонизиране на Земята. Тя е представлявала интерес с богатствата си и най-вече с наличието на живот . Анунаките пристигат на земята около 270000 години преди новата ера и незабавно се заемат с нейното колонизиране. Около 252000 години пр.н.е. е завършен строежа на първият им град Ериду. Същевременно в Африка са разработени мини за добив на ценни метали. Във връзка с това Енки пристига в Африка около 227000 г.пр.н.е. за да поеме управлението на тази дейност, откъдето идва и името Буру-„бог на дълбоките мини”. Рудодобивът е бил задължение на по-низшите редови богове, което е видно от следните редове: „Когато боговете като хора се заеха с труд, страдаха под тежкия товар. Теглото на боговете бе огромно, работата беше тежка. Страданието бе много.” Из „Атра-Хазис” Около 183000 г.пр.н.е. редовите богове се вдигат на бунт срещу Енлил, заради тежките условия на труд. Бунтът е причина за съвещание на боговете. На това съвещание присъства и главният бог Ан, който за целта „слязъл” от небето (Нибиру) на Земята. На това съвещание Енки предлага богинята на раждането Нинти да създаде примитивен работник наречен по- късно ЛУ-ЛУ означаващо „Размесеният”, като казал: „Щом присъства Богинята на раждането, нека тя създаде Примитивен работник, нека той да поеме игото, нека той да върши тежкия труд на боговете!” Из „Атра-Хазис” Примитивните работници (Лу-Лу) създадени от Нинти не са могли да се самовъзпроизвеждат и не са имали полово съзнание. От генетична гледна точка най-вероятно комбинацията определяща пола на мъжкия Лу-Лу е от три хромозома Х-Х-У, при която самовъзпроизводството е невъзможно. Така боговете са могли изцяло да контролират тяхната популация, като „произвеждат” само необходимият им брой работници. На съвременен език Лу-Лу е аналог на биоробот. Той е бил послушен, изпълнителен и лесно управляем. Това състояние е подобно на тиха лудост и може би заради това шумерското Лу-Лу е подобно на българското ЛУД както като звучене, така и като съдържание. Ситуацията около създаването на Лу-Лу подсказва за осъществяване на проект чрез методите на генетиката и генното инженерство. „Калта” или „Глината”, от която е създаден Лу-Лу, на староеврейски се нарича ТИТ. На шумерски език ТИ- ИТ означава „Онова, което е животът”. Ще допълним, че ТИ означава „животворна кал”. Но „онова, което е живот” в съвременната генетика не може да е друго, освен геном. Следователно „боговете” са експериментирали със собствените си гени, а първият „генен инженер” е богинята на раждането – Нинти, дъщеря на Ан и сестра на Енки. Нинти изпълнила решението на съвета на боговете, като създала седем мъжки и седем женски Лу-Лу. Много автори допускат че Лу-Лу е създаден от боговете на базата на Хомо Еректус. Вероятно тогава геномът му е редуциран от 48 на 47 хромозома за мъжкия и 46 за женския пол.Това събитие е датирано около 180000 г.пр.н.е. Така Нинти осигурява необходимите условия за контролирано „производство” на примитивни работници: „Мъдра и обучена Богинята стъкми раждането на двете седморки; Роди седем мъжки Други седем произведе женски.” Из „Атра-Хазис” Първоначално цялата дейност свързана с производството и ползването на примитивните работници е възложена на Енки, тъй като рудодобива е бил съсредоточен в Африка. Но около 177000г.пр.н.е. редовите богове в Месопотамия поставят пред Енлил въпросът за облекчаване и на техния труд с помощта на Лу-Лу: “Анунаките (редовите богове) пристъпиха към Енлил… Те изискаха от него Онези – Чернокосите. За да дадат на Онези с Черните коси да държат търнокопите”. Из „Атра-Хазис”
Енлил като главен бог на земята, въпреки несъгласието на Енки, насилствено взема един Примитивен работник (Лу-Лу) и го настанява в „Райската градина” в Месопотамия. Може да се предполага, че по този повод между Енлил и Енки възниква конфликт. Тези събития са от изключителна важност за появата на човека. Подчинявайки се на заповедите на Енлил, Енки също пристига в Месопотамия, където заедно с Нинти осъществяват мащабна генетична програма под надзора на Енлил. Официалната задача на тази програма е било осигуряването на достатъчен брой примитивни работници за Енлил. Но Енки, който има достатъчно основания за недоволство от действията на Енлил извършва немислимото. Чрез методите на генетиката от Лу-Лу той създава първите хора Адам и Ева. Така на света се появява човекът. Тази задача е могла да бъде решена на два етапа: На първия етап е осъществена трансформация на мъжко Лу-Лу до мъж-човек, който наричаме Адам. Същността на трансформацията е в премахването на излишния Х хромозом от генома на Лу-Лу. Новата Х-У комбинация вече не е стерилна. От тук нататък следва технологията на клониране. Ролята на приемна „майка” ще осъществи женска Лу-Лу. (Длъжни сме да подчертаем, че създаването на Адам не е описано подробно в древните източници, или ако има такива източници, те не са достигнали до нас. Известно е само че бил направен от „кал-тит”). На втория етап от гените на Адам е създадена женска хромозомна комбинация Х-Х и чрез приемна майка Лу-Лу е създадена Ева. Съгласно генетиката от мъжките комбинации може да се създадат женски, но обратното е невъзможно, защото в генома на жената не съществуват У хромозомите. Така броят на хромозомите на мъжкия и женския пол се уеднаквяват на 46 броя. Тази последователност обяснява как е възможно Ева да бъде създадена от реброто на Адам. На езика на шумерите ТИ означава ребро, но означава още и животворна кал. Явно авторът, който е поставил шумерските текстове в библията не е направил точния превод и така Ева вместо от гените на Адам е сътворена от неговото ребро. Ако това беше истина, сега мъжете щяха да са с едно ребро по-малко от жените. Можем да предполагаме, че Енки и Нинти не са се задоволили само с тези операции, но са направили и други промени в генома на Лу-Лу с цел да получат съвършен човек. Накрая Нинти възкликнала с възхищение: „Аз сътворих! Ръцете ми го сториха!”. Друг текст допълва, че тя е дарила човека с „кожа като кожа на бог”. Няма съмнение, че боговете са ползвали и собствените си гени при създаването на човека. Тази теза потвърждава и друг текст за Енки и Нинхурсаг (Нинти), където семето на Енки е основа на всичко Енки и Нинти против волята на Енлил създават едно съвършено същество притежаващо качества присъщи на боговете, притежаващо ум, разум и полово съзнание, способно да се самовъзпроизвежда и да съществува самостоятелно, без зависимост от боговете. Това недопустимо „нарушение” води до низ от драматични събития описани подробно в библията и шумерските източници. Змията описана в библията е самият Енки. Ябълката откъсната от дървото на познанието символизира формирането на сексуално знание и съзнание у Ева и Адам. Това знание им е предадено от змията-Енки. От него те научават, че могат „да се плодят и да се множат”. Неминуемо Енлил научава за тези събития и предприема съответните мерки. Виждайки съвършенството на Адам и Ева, той не си позволява да ги унищожи, но ги изгонва от „рая-генетичен център”. Въпреки несгодите на пустинята Адам и Ева не само оцеляват, но успешно се адаптират и размножават. Подразбира се, че това не е станало без помощта на техния създател Енки. Така на земята се появява човешкият род. Останалото е история. Неконтролираното размножение на хората предизвиква ответна реакция на Енлил. Той предприема мерки чрез бактериологични средства, като предизвиква болести в човешката популация: „Eнлил проведе събрание. Той рече на боговете, негови синове:” „Голяма е глъчката на човеците Този шум ме разстройва; От тяхната врява сън не ме лови. ......нека се разпространи малария там. Епидемията мигновено ще сложи край на този шум! Нека като буря тя да се вихри над тях, гадене, главоболие, малария, болест!” Из „Атра-Хазис” Но предприетите мерки не довеждат до желания резултат поради изключителната приспособимост на хората и не без помощта на Енки. Енлил решава да продължи чрез прилагането на глад: „Човеците не станаха по-малко, а са повече отпреди. Тяхната глъчка ме разстройва; Суматохата им ми пречи да заспя. Нека голямото дърво бъде отсечено от хората; Нека коремите им се нуждаят от зеленчуци. Отгоре нека Адад да направи оскъден неговия дъжд.” Из „Атра-Хазис” Следват седем тежки периода на глад. Но и сега Енки не оставя хората без помощ. На седмия период той ги спасява, като ги снабдява с храна. През този период боговете разбират, че при предстоящото си завръщане Нибиру ще причини на земята потоп, който ще унищожи човешкия род. Както се вижда, обстановката при появата на човека никак не е била нито безболезнена нито безопасна. Тя е съпроводена с тежки изпитания и борба за оцеляване. Човеците са заслужили и извоювали съществуването си на планетата Земя. В резултат на действията на Енлил гените на човека са били силно замърсени и средната продължителност на неговия живот е паднала под 100 години. Това е причината за забрана на кръвосмешението при хората, за разлика от боговете, при които гените са чисти. Явно и тук Енки се е погрижил да научи хората на ефикасно противодействие срещу генетичните заболявания. Събитията, които следват създаването на човека потвърждават мисълта на Буда, че „На нас не ни трябват богове, защото проблемите на боговете са същите като на хората”. Всъщност нещата стоят точно обратно: „Проблемите на хората са същите като на боговете”. От боговете хората са се научили на всички хубави, но и на всички лоши неща. Божествената хипотеза за произхода на човека логично поставя и въпроса за произхода на българите. Наименованията бургури, бургурджани, бурджани, бури, бургурови и техните синоними водят директно до името на Енки – БУРУ-„бог на дълбоките мини”. Това е логично, доколкото Енки по начало е бащата на всички човеци. Но единствено българите носят неговото име БУРУ, в смисъл на рудар и металург. Точно това име е свързано с истинската причина за създаването на Лу-Лу и Човека. Тези факти подсказват, че българският род е един от най-ранните, че българите ги е имало дори преди шумерите. В своята книга „Машината на Уриел” авторите Кристофър Найт и Робърт Ломас предполагат, че шумерите са от рода на гигантите. Те са били предупредени от боговете за предстоящия световен потоп, поради което са се изтеглили на безопасно място във високите части на Хималаите. Където приливната вълна не може да ги достигне. Тук възниква въпросът дали всъщност това са бургурите, за които със сигурност знаем, че са оцелели и действително са били в района на Хималаите. Така нещата изглеждат много по- достоверни и убедителни. В традиционните български обреди на празниците Лазарица, Цветница и Връбница са съхранени много елементи на тези отдавнашни времена. Много голям интерес предизвикват обредните хлябове – кукли от селата Белотинци и Бойница. На езика на съвременната генетика хлябът от с.Белотинци символизира актът на зачеване, а хлябът от с.Бойница представя резултатът от зачеването. Върху хляба от Белотинци са представени както женската, така и мъжката половина на човешкия геном, под формата на спирали, поставени в женската утроба. Разглеждани като едно, двете спирали изобразяват фалоса. Налице е цялостната картина на зачеването с всичките й атрибути. Върху хляба от с.Бойница виждаме двойната спирала на живота, поставена в женската утроба. Заченат е нов живот в резултат на акта на зачеването. Тук акцентуваме само върху символиката отнасяща се до създаването на човека, но информацията, която се съдържа в обредите е много по-обемна и разностранна, в което ще се убедите от следващите страници на тази книга.
Синовете на Ной: Според библейската сказка, расите се формират от 3-те сина на Ной, като централно място ще заема Сем(евреи и араби- сивите хибриди), който е духовен наставник на Яфет(бялата раса) и командир на Хам(черния разсад). Бит. 9:27
*Повечето учени признават, че траките са имали свой превод на библията, а и, че поне до VI век са извършвали богуслужението на свой език. За това има сведения от времето на късната Античност. Значителният брой раннохристиянски църкви на наша територия също е потвърждение за мащаба на проникване на Xристовото учение в земите между Дунава и Бяло море.Има обаче въпроси, който все още вълнуват духовете: Каква е съдбата на тракийската библия? Какво е името ѝ? Разбираем ли е текста за нас българите? *В научната и художествената литература, преди време навлезе термина “Библия Бесика” като обозначение на тракийския превод на Светото писание. Днес този термин е добре познат и често използван, но малко хора знаят, че той е както НЕПРАВИЛЕН, така и НОВ. *Названието е въведено от проф. Лиляна Симеонова през 1982 г. Две години по-късно Тодор Тодоров използва същия термин. За това пише в своя работа проф. Светлана Янакиева в електронно издание на Енциклопедия Древна Тракия и траките https://www.thracians.net/language-an... *Проф. Янакиева представя изказване на Св. Йоан Златоуст, фрагмент от проровед държана през 398 г. пред готите в църквата „Св. Павел" в Константинопол. Казано е съвсем ясно, че траките имат свой превод на библията. *Въпросът обаче е кои траки и кой е направил превода? Венцислав Каравълчев има интересно проучване по въпроса и то засяга Никита Ремесиански. Г-н Каравълчев смята, че Св. Никита е от тракийски произход и е възможно той да е преводачът на библията на тракийски език. *Няма съмнение, че Св. Никита покръства част от траките, но едва ли бесите влизат в тази група. Град Ремесиана е в Горна Мизия, а самият Св. Никита е наричан и владика на даките, навярно поради това, че покръства населението на Аврелианова Дакия, която се вписва в Горна Мизия. В тази област живеят мизи, дардани, трибали, а навярно и даки останали предани на римляните. *От друга страна няма ясни сведения Св. Никита да е правил превод на библията, но пък има информация за друг човек. Това е Урфил, наричан по-късно Вулфила. Той е съвременник на Св. Никита, а и на Филосторгий, който ни доставя ценните данни. Филосторгий е сънародник на Урфил, двамата са родени в Кападокия, а за кападокийския език Ф. Тромбли смята, че е близък до фригийския, т.е. спада към тракийските наречия. *Разказвайки за събития от началото на IV в. Филосторгий уточнява, че Урфил е довел в Мизия група гети, наричани още готи.З а тези гети, наречени и готи Вулфила (Урфил) създава превод на библията, с изключение на Книгите на царете. Ето казано е ясно - кападокиецът говорещ тракийски език е превел библията за гетите. *За това, че гетите, а не други хора притежават превод на Библията пише и Йордан. Той твърди, че Вулфила (Урфил) е не само владика на гетите обитаващи лоното на Хемус (Стара Планина), но и, че им е създал особени букви и ги е научил да пишат. Авторът нарича тези гети огромен народ през 550-560 г. Няма сведения някой да е избил, или депортирал тези хора след времето когато Йордан ни нарича “populus inmensus”- огромен народ. Това означава, че потомците на тези ранни тракийски християни са днешните жители на Северна България. *В такъв случай, тракийската библия би трябвало да носи името “Библия Гетика”, това е правилното название според мен. Друго допустимо название е "Библия Мизика", защото въпросните гети приемат името мизи, а по-късно и принадлежащото на мизите название българи. *Именно преводът на Вулфила, или както е правилно Урфил, може да бъде наречен “Тракийска Библия”. Не съществуват сведения някой друг по-рано да е правил превод на Светото писание на тракийски език. *Писмеността, която Урфил използва е много древна, реално той само преработва азбука, която произлиза от писмеността, която Джейн Харисън смята, че е ползвана от Орфей по време на Бронзовата епоха. Касае се за древен вариант на глаголицата, а това, че тя притежава много паралели с крито-микенската Линеар Б е открито от Георги Сотиров още в началото на 70-те години на ХХ в. *Не само глаголицата, но и старобългарските руни показват близост с Линеар Б, а и с троянската писменост. Това се знае от 1905 г., след излизането на доклада на ИРАИК, т.10. Навярно писания с азбуката на Урфил са оцелели до времето на Отец Паисий, защото неговия съвременник Климент Грубишич предоставя изображения на древната гетска писменост. Тя показва близост както с глаголицата, така и с руните на дедите ни. tumbnail ProjectorsQuest https://pixabay.com/illustrations/ai-...
Българите в Мала Азия и Балканския полуостров първи са приели Християнството. В Библията е написано, че Св. Петър и Павел проповядват първо по нашите земи. Т. Е. Не ние изповядваме религията на Римляните, а те изповядват нашата религия.
БИБЛИЯ БЕСИКА ИЛИ БИБЛИЯ ГЕТИКА?
Повечето учени приемат, че траките са имали свой превод на библията, а и, че поне до VI век са извършвали богуслужението на свой език. За това има сведения от времето на Античността. Значителният брой раннохристиянски църкви на наша територия също е потвърждение за мащаба на проникване на Xристовото учение в земите между Дунава и Бяло море.
Има обаче въпроси, който все още вълнуват духовете: Каква е съдбата на тракийската библия? Какво е името ѝ? Разбираем ли е текста за нас българите? (1*)
В научната и художествената литература, преди време навлезе термина “Библия Бесика” като обозначение на тракийския превод на Светото писание. Днес този термин е добре познат и често използван, но малко хора знаят, че той е както неправилен, така и нов, измислен е едва през 1984-та година от българският учен Тодор Тодоров. За това пише в своя работа проф. Светлана Янакиева.
Правилното, точното име на тракийския превод би трябвало да бъде “Библия Гетика” по простата причина, че точно за гетите, през IV век е създаден превод на евангелието.
Нека обърнем поглед към далечното минало и стъпка по стъпка да се доближим до истината за тракийската библия и нейното име. От всички тракийски народи, най-манипулирана и ощетена е историята на гетите. Премълчаването на данни е започнало много отдавна. Неслучайно Страбон казва следното: Що се касае до най-старата история на гетите, то тя трябва да остане неразказана: “As for the Getae, then, their early history must be left untold.“- Strab.VII. 3.11
Известният с обективността си летописец не споменава по чие настояване, далечното минало на северните траки не бива да става обществено достояние. Страбон твори по времето на император Октавиан Август, който е любимец и ученик на Гай Юлий Цезар – първият римски политик планирал война срещу нарастващата по мощ гетска държава.
Напълно е възможно Октавиан Август да е оказал натиск над стария автор, смятайки, че истината за гетите може да възпрепятства организирането на кампания срещу тях.
Всъщност, дезинформация за гетите съществува даже няколко века по-рано. Още по времето на Херодот, доста упорито се разпространява лъжата, че обожественият от гетите Залмоксис е бил роб на Питагор. Бащата на историята съобщава за това вярване, но добавя и нещо важно, което го кара да мисли, че чутият от него разказ не отговаря на истина. Херодот споделя, че Залмоксис е живял доста преди Питагор (т.е. няма как да е бил роб на човек, който още не е роден бел.авт.) :
“I neither disbelieve it nor do I very strongly believe, but I think that this Salmoxis lived many years before Pythagoras.” – Her.IV.96
Това, че не гетът Залмоксис е черпил знания от гърците, а гърците от него, научаваме от Платон. В своя работа той представя думите на свой сънародник, който обяснява, че е научил метод на лечение от тракийските лекари следващи учението на Залмоксис:
“I learnt it on campaign over there, from one of the Thracian physicians of Zalmoxis, who are said even to make one immortal.” - Plat. Charm. 156d
Северните траки, макар и по-бедни от своите роднини на юг от Стара Планина, са били носители на викоси морални качества, а и голяма мъдрост. В Йордановата работа “De Origine Actibusque Getarum”- “Произход и Деяния на Гетите” намираме един интересен пасаж, в който се казва, че преди мъдреца Залмоксис ca живели двама духовно извисени представители на северните траки. Един от тях е Севт (навярно бащата на прочутия мислител Аварис бел.авт.), а другият е Дикиней. Той е описан като добър философ с огромни знания. Дикиней обяснил на хората си движението на слънцето, луната и земята, казал имената на 346 звезди, а също така поучавал гетите и им дал такива знания, че те станали способни да овладяват всеки спор и да убедят когото и да било в правотата си- Jord.(67)-(71). Несъмнено тук става дума за основаване на философска школа при северните траки.
Става ясно, че в сравнение с останалите си сънародници, по отношение на мъдростта, знанията за вселената и възвишения си дух, гетите действително са превъзхождали всички останали жители на земите на юг от Дунава, Балкана, а и други места. Съперници това отношение са техните съседи и роднини мизите (наречени в по-късни извори българи бел.авт.).
Посидоний (цитиран от Страбон) казва за мизите, че поради своята набожност, те се въздържат от ядене на живи същества, дори и тези от стадата си. За храна те ползвали само мед, мляко и сирене, като живеят мирен живот и поради това са наречени богобоязливи и капнобати. Повече от половин хилядолетие по-късно, Йордан ще опише по абсолютно същия начин гетите на юг от Дунава, казвайки за тях, че са огромен народ, но миролюбив, кротък, използващ за храна най-вече мляко.
Страбон добавя и това, че сред траките има такива, които живеят без жена, тяхното име било ктисти ( дума изтълкувана със стблг. чистъ от Вл.Георгиев) и заради почитта, на която се радват ги смятат за святи и живеят освободени от всякакъв страх.
Монашеският начин на живот на ктистите (чистите), въздържанието от месна храна, следването на доброто, са аспекти не само на древната тракийска религия, но и на ранното християнство. Това обяснява защо то намира такава плодородна почва у нас. Докато старите мистерии на дедите ни са били предназначени само за определени групи хора, то християнството е по-близо до масите, те го приемат по-лесно и така то печели популярност.
Южните траки са разположени най-близо до началната зона на разпространението на християнството, а именно Леванта и Мала Азия, за това първо при тях е посято семето на Христовото учение. Благодарение на откритията на проф. Асен Чилингиров, вече знаем, че Апостол Павел е посетил не намиращият се в Македония град Филипи, а разположения край плавателната по време на Античността река Хеброс (Марица) град Филипопол (Пловдив). Това обяснява и факта, защо още през I век Филипопол има свой владика – споменатият в “Новия Завет” Св. Ерм.
В продължение на няколко века, християнството пуска здрави корени в земите ни. Несъмнено, голяма част от покръстените са били от средите на гетите, тези гети, които след римското нашествие, въпреки окупацията са останали в земите на предците си.
В края на III век свободните гети живеещи край Карпатите и в Черноморските степи, съюзени с други свои роднини разтърсват с нападенията си източната част на Римската Империя. Прекосени са не само Балканите, бутновниците стигат дори до сърцето на Мала Азия, която по това време е в римски ръце. При завръщането си на север от Дунава и Черно море, гетите вземат със себе си известен брой кападокийци (тракийско население обитаващо Мала Азия, територията на днешна Турция бел.авт.). Сред тези хора били и родителите на Вулфила (Урфил) изповядващи християнската вяра.
Aлександър Велики - русокос
Например, през петте века турско робство Северозападна България остава свободна от турските нашественици. Предполага се, че от там не са били изземвани (или поне не в такива мащаби) за еничари така харесваните от османците синеоки и русокоси български деца. Външният вид на българите от северозапада би следвало по нещо да наподобява външния вид на цитираните от вас тракийски божества. И това действително е така. Въпреки, че както правилно бе отбелязано по-рано, в световен мащаб тенденцията е към намаляване броя на светлооките хора, в Северозапада, а и в цяла Северна България като цяло, процентът на светлооките, светлоликите и светлокосите хора все още е сравнително висок. Не само това, процентът на този тип хора за цялата страна е в пъти по-голям от процента на същия типаж сред днешните наследници на древните римляни. Когато говорим за златокосите стари римляни отново се визира външния вид на голяма част от първите ТРАКИЙСКИ владетели и изтъкнати личности на империята. Иначе как да си обясним очевидния дефицит на синеоките златокъдри италианци, въпреки че техният ген не е бил подлаган на пет вековно грабителство и изпитание от османците.
Приемайки, че гетите/готите са траки. Какъв е процентът на днешните българи с червеникава коса и имаме ли някакви сведения за българи от Средновековие с такъв цвят коса? Зевс, Аполон, Атина, Деметра са пеласгийски, а не гръцки божества. Въсщност всички олимпийски божества са с предгръцки произход, това, че гърците са си ги приписали, не ги прави гръцки. Менелай е описан като русокос, но Менелай е далечен потомък на фригиеца Пелопс, а фригите са траки, не гърци. Пир, синът на Ахил, е описан като човек с рижа коса, светлокос е и баща му Ахил, но Ахил не е грък. Преди повече от 100 години Артър Еванс доказа, че името Ахил е предгръцко. Алберт Йорис Ван Виндекенс определя името Ахил като пеласгийско.
В новия си дом, далеч на север, кападокийците успяват не само да се слеят със своите роднини гетите, но им се отдава да покръстят немалко от тях. За гети християни знаем от едно интересно свидетелство на Св. Йероним: “Светлокосите и рижи гети пренасят църковните си палатки заедно с войската си и може би за това се воюват с нас (римляните бел.авт.) с такъв успех, защото изповядват същата вяра (християнството бел.авт.)” - ”The Getæ, ruddy and yellow-haired, carry tent-churches about with their armies: and perhaps their success in fighting against us may be due to the fact that they believe in the same religion.” – Hier. L.CVII, Laeta.
По това време обаче – IV век, по-голямата част от свободните гети гледат на християнството с недоверие понеже това е и религията на враговете им – римляните. Навярно е съществувал страх, че чрез новата вяра римляните могат да упражнят влияние върху независимото тракийско население обитаващо земите на север от Дунава.
С увеличаването на броя на покръстените гети на север от Дунава, се стига до търкания и противоречия с тези, които не желаят да приемат вярата, която се изповядва и от римляните. За да не преминат противоречията в нещо по-сериозно - ожесточени конфликти и кръвопролития, на Вулфила (Урфил) и неговите гети явно е позволено (или наредено) да се преселят на юг от Дунава, в различни части на Мизия. За това научаваме от Филосторгий:
“He also says that Urphilas19 brought over as settlers to the Roman territory a large body of persons who had been driven out of their ancient abodes for the sake of their religion. These came from among the Scythians, north of the Ister, and were formerly called Getae , though now they are better known as Goths… This multitude of converts were located by the emperor in the different parts of Moesia…” – Philost.Eccl.Hist.5.
За тези гети, наречени и готи Вулфила (Урфил) създава превод на библията, с изключение на Книгите на царете: “Accordingly he took the greatest care of them in many ways, and amongst others, he reduced their language to a written form, and translated into their vulgar tongue all the books of holy Scripture, with the exception of the Books of Kings.“
http://www.tertullian.org/fathers/philostorgius.htm Йордан добавя друг, не по-малко интересен елемент към тази история. Старият автор твърди, че Вулфила (Урфил) е не само владика на гетите обитаващи лоното на Хемус (Стара Планина), но и, че им е създал особени букви и ги е научил да пишат: “There were other Goths also, called the Lesser, a great people whose priest and primate was Vulfila, who is said to have taught them to write. And to-day they are in Moesia, inhabiting the Nicopolitan region as far as the base of Mount Haemus” – Jord.(267)
Няма сведения някой да е избил, или депортирал тези хора след като Йордан пише за тях някъде през 550-та година и ги нарича “populus inmensus”- огромен народ. Това означава, че потомците на тези ранни тракийски християни са днешните жители на Северна България.
Съдейки по тези данни, трябва да заключим, че макар южните траки (от Филипопол бел.авт.) да са били покръстени най-рано, северните траки – гетите са тези, които първи получават превод на библията на свой език. Несъмнено този превод е бил разбираем за всички обитатели на земите ни защото както знаем от Страбон, гетите (а и мизите) говорят същия език както и останалите траки – Strab.VII.3.10.
Именно преводът на Вулфила, или както е правилно Урфил, може да бъде наречен “Тракийска Библия”. Не съществуват сведения някой друг по-рано да е правил превод на Светото писание на тракийски език. Това ни кара да мислим, че когато Cв. Йоан Златоуст говори за тракийски превод на библията, той има предвид творението на гетския владика.
Проф. Светлана Янакиева дава в своя работа засягаща термина “Библия Бесика”, следният изключително ценен цитат: “ А къде са писанията на рибарите и изработвачите на шатри. Те блестят по-силно от слънцето не само в Юдея, но и в земите с ваварски език, като днес сами чухте и скити, и траки, и савромати, и маври, индийци, и тия, които населяват краищата на света, са превели писанията им на свой език.” – Iоann.Chrysost.Hom.8,1.
Според проф. Янакиева, тези думи са са изречени през 398-та година, по време на проповед в църквата “Свети Павел” в Константинопол, като присъстващите са били готи.
Това е една доста важна подобност, може даже да се нарече ключов момент в търсенето на библията на траките.
Понастоящем готите биват считани за германски народ, но това не отговаря на истината. От една страна нито един съвременник на тези хора не ги нарича роднини на германските народи свеви, франки, алемани. От друга страна, доста е голям броят на авторите обясняващи, че готите от късната Античност са де факто траките наречени гети.
За това свидетелстват съвсем ясно и убедително Йордан, Изидор Севилски, Св. Йероним, Спартиан, Сервий, Филосторгий, Орозий Павел, Йоан Лидийски, Юлиан Апостат и др. Точни и подробни цитати могат да бъдат намерени в книгите на проф. Асен Чилингиров, Юлия Хаджи Димитрова, Петър Георгиев и др.
Какъв е бил езика на готите, наречени още гети научаваме от работа на римски автор от времето на Античността. В “Historia Augusta” e казано съвсем ясно, че Максимин Тракиец, чийто баща е гот е владеел латинския зле и поради това се обръща към император Септимий Север на почти чист тракийски: “This youth, half barbarian and scarcely yet master of the Latin tongue, speaking almost pure Thracian…” – Hist. Aug. 2.5.
От една страна синът на гота Меч (Mecca) е наречен Тракиец, от друга, за говорения от него език недвусмислено се казва, че е тракийски. Това е в пълен синхрон със свидетелствата на други стари летописци, които правят отъждестваване на готите с гетите.
Има и нещо друго, на което трябва да обърнем внимание. Години преди Йоан Златоуст да изкаже твърдение, че траките са превели светото писание на свой език, Урфил (Вулфила) вече е превел Бибията за готите и, ако те бяха народ различен от траките, то Йоан Златоуст щеше да спомене това. Все пак, германите са голям народ известен със своята храброст и в случай, че готите бяха германи, църковното лице не би пропуснало да спомене новият народ приет в лоното на Христовата вяра.
Йоан Златоуст обаче не обелва и дума за някакъв германски превод на светото писание. Единственият възможен извод е, че готите, пред които духовното лице държи проповед в Константинопол са част от тракийското семейство. Все пак, този високо образован духовник е познавал добре народите на Римската Империя, най-вече тези от Балканите.
В такъв случай, тракийската библия би трябвало да носи името “Библия Гетика”, това е единственото правилно название.
Съдим за това не само защото Урфил (Вулфила) е превел Светото писание за гетите, но и поради това, че по време на Античността, а дори и Средновековието, не се среща нито едно споменаване на “Библия Бесика”. Нито познаващият Урфил Филосторгий, нито Йордан, нито Йоан Златоуст, Прокопий Цезарийски, или пък някои по-късни автори, знаят нещо за “Библия Бесика”. *
Сега изникват два въпроса – защо не се говори за “Библия Гетика” и защо вместо това определени автори пишат за “Библия Бесика”? Навярно с най-добри намерения, а и навярно с цел да предизвикат интерес към древната тракийска култура, определени изследователи направиха компромис с истината и представиха своето виждане за определени коптски текстове, внушавайки, че това е тракийската библия.
Коптските текстове няма как да съдържат текст с елемент “Бесика” защото както вече бе споменато, а и както преди известно време проф. Янакиева уповести – терминът Библия Бесика е въведен едва през 1984-та година от Тодор Тодоров. До този момент никой не е чувал за Библия Бесика, а и няма как, невъзможно е.
Наложително е да обърнем внимание на подробностите. Едно е да се каже, че бесите са покръстени, а съвсем друго е да бъде казано, че те имат свой превод на библията. Прочее, бесите, които Никита Ремесиански покръства са всъщност дардани и мизи (наречени още българи бел.авт.). Пишейки за делата на Никита сред траките, Павел Нолански използва названието беси по простата причина, че то се е превърнало в колективно име за древното балканско население и алтернатива на названието траки.
При споменаването на стари балканци и превод на библията, се говори за траки или гети. Проф. Янакиева цитира изказването на Йоан Златоуст с подробности. От друга страна Филосторгий съобщава за това, че Вулфила (Урфил) е превел библията на езика на гетите позати и като готи, с изключение на книгите на царете: “ he reduced their language to a written form, and translated into their vulgar tongue all the books of holy Scripture, with the exception of the Books of Kings, which he omitted” – Philost.Eccl. 5.
http://www.tertullian.org/fathers/philostorgius.htm Трябва да обърнем внимание и на други подробности. В работи засягащи наследството на римските автори Салуст и Вергилий са представени следните интересни пасажи: “Mysii idem qui Getae” – “Мизите, които са и гети“, “Getae sunt Mysii“ –“Гетите са мизи”.Към тези свидетелства трябва да добавим и това на Страбон, който разказвa, че преселените на юг от Дунава гети са наречени мизи и изказва предположение, че това навярно е и тяхното древно име:
“Защото дори по наше време Елий Катон143 пресели от земята оттатък Истър в Тракия144 петдесет хиляди души от гетите, племе със същия език като траките145. И те сега живеят там в Тракия и се наричат мизи било защото и в ранни времена са се наричали така…”- Strab.VII.3.10
Не можем да забравим и това, че характеристиката, която Страбон дава за мизите, е едва ли не повторена от Йордан, който разказва за гетите в Тракия. Става дума за благи хора, които се хранят предимно с мляко от многобройните си стада. Който пък е чел историята на Отец Паисий внимателно, знае, че според този родолюбец, в далечното минало българите са наричани и готи (т.е. гети бел. авт.).
Важна подробност е и сходството на гетското име Аспар със старобългарското Аспарух. Мизи и гети са две групи на една и съща общност, която след време получава името българи.
Не по-малко важeн е факта, че през IV век – времето когато кападокиецът Вулфила Урфил прави превод на библията за гетите, областта Мизия е наречена и България. Тази традиция продължава и през V век, или по-точно периода 513-517-та година когато тракиецът Виталиан повежда българи срещу император Анастасий. Говорейки за тези събития Йоан Никиуски пише, че Виталиан се завърнал в Провинция България:
Малко по-късно, някъде към 550-та година Йордан разполага гетите на Урфил в лоното на Хемус Стара Планина, а прибизително по същото време - 548-ма година, Козма Индикоплевст изброява и българите сред народите изповядващи християнството.
Списъкът на Индикоплевст е много интересен не само защото българите са наречени християнски народ още през 548-ма година, но и поради това, че дедите ни са поставени между херулите, които обитават земи на север от Дунава и между елините, които са южни съседи на траките – GIBI, I, c.197.
За траки Козма Индикоплевст не споменава изобщо, но поставя българите точно на мястото, на което трябва да са траките – между херулите и елините. След като има заместване на българи с траки, то на българите се е гледало като на част от траките, по-точно северните траки, към които спадат гетите и мизите.
Тези сведения ни дават правото да изкажем мнение, че направения от Урфил превод на библията е бил на език, който може да се нарече архаична форма на българския – същият език, който е говорен от Орфей, Залмоксис, Спартак, Константин Велики и др. представители на древните балкански народи.
Каква е съдбата на гетската библия е трудно да се каже, но знайки, че Урфил (Вулфила) бива наклеветен, а гетските християни са обявени за еретици, то е доста вероятно, тракийският превод на Светото писание е унищожен още през Античността, или ранното Средновековие. Възможно е разбира се да е станало чудо и един ден “Библия Гетика” да се появи на бял свят. Това би било събитие с неоценима стойност за изследването на тракийската култура и език.
Има макар и слаба надежда това един ден да стане защото в своя работа живелият преди няколко века Климент Грубишич публикува много интересна инфомация. Той е съвременник на Отец Паисий и притежава неговата любознателност. Грубишич изучава доста от познатите писмености и през 1766 г. публикува книга, в която прави сравнение на глаголицата със знаци, които той нарича рунически. Въпросните руни показват смайваща прилика с буквите от глаголицата. Не е пресилено дори да се каже, че става дума за стар вариант на свещената ни азбука.
Относно руническите знаци Климент Грубишич обяснява, че са готски, или по-точно гетски. За жалост Грубишич не представя примери, откъси от книги с гетски руни, той ползва информация предоставена от други автори. Навярно преди 1766 г. гетските писания са забранени, като само малка група хора е имала ограничен достъп до старите ръкописи. Това обяснява защо е допуснато е публикуване на изображения на гетските руни, но не и на текст, навярно считан за еретическо писание навремето.
Възможно е за същата древна руническа писменост, която Грубишич представя, да ce говори в “О писменехъ” (За Буквите), където намираме следния пасаж:“Прѣжде оубо словѣне не имѣхѫ книгъ, нѫ чрьтами и рѣзами чьтѣхѫ гатаахѫ погани сѫщи. Дали тези словѣне няма да са славените на Теофилакт Симоката, който пояснява, че древното име на тези хора е гети? Времето ще покаже.
Използвана литература и пояснения:
Г.Ценов, Кроватова България и Покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998; Паисий Хилендарски, Славяно-Българска История, под редакцията на П.Динеков, Български Писател, София, 1972; С.Габровски, Исторiя во кратцѣ о Болгарсомъ Народѣ Словенскомъ, Сочинися и списа ся в лѣто 1792 Спиридономъ Йеромонахомъ, Изд. Свети Синодъ на Българската Църква, Ив. Г.Говедаровъ и С-iе, София, 1900; Ал.Милев, Гръцките жития на Климент Охридски, БАН, София, 1966; Г.Ценов, Кроватова България и Покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998; Д.Попов, Гръцките интелектуалци и тракийският свят, Лик, София, 2010; Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977; А.Чилингиров, Готи и Гети, Изследвания I, Ziezi ex quo Vulgares, София, 2005 А.Чилингиров, Готи и Гети в Историческите Извори, Булга Медия, София, 2017 Ю.Хаджи Димитрова, “Gothi qui et Getae” - “Готи сиреч Гети”, Перпериком, София, 2012;
*Възможно е многолюдието на бесите, а и присъствието им в различни региони на Тракия, да е довело до това, че точно тяхното име става най-популярно и се използва като колективно за всички изконни жители на земите ни. Има силни индикации, че това е така. Благодарение на писанията на Павлин Нолански ние знаем, че живелият през IV и V век Никита от Ремесиана е покръстил бесите. Да, но това не е регион обитаван от беси, а от дардани и мизи. Имайки предвид тази информация, не е трудно да заключим, че Павлин Нолански е имал предвид дардани и мизи, когато е употребил името беси, което в този период от време вече станало вече колективно за всички изконни жители на страната ни.
В създаденото през VI век житие на Св. Теодосий Кенобиарх се казва, че бесите извършват църковните си служби на свой език, който е познат като рунически и славонски: “Bessi, who comprehended all the northern nations below Thrace, or all who used the Runic or Sclavonian tongue.”
Надгробна плоча от Испания на визигот (източен гот) с името Вulgaricus / Около 562 г. Bulgaricus famulus dei vixit annos plus minus LX ressit in pace d(ie) octabo kalendas iunias era DC Булгарикус, раб божи, живял ок. 60 г., починал в мир на 8 юни- век 6-ти
Под снимката е поместено пояснение "от българите в Тракия" или Тракийски българин. ......"Булгарикус, слуга божий, живя ни повече, ни по-малко от 60 години, и си отиде в мир през 8-мия ден от юнските календи, ера 600. Надписът е открит в Бетика, близо до Кадис, Arcos de la Frontera сега в Андалусия. Под снимката е поместено пояснение: Фита, който открива паметника, смята, че името Булгарикус по-вероятно е производно на това на тракийските българи, отколкото на лат. дума БУЛГА= торбичка.
Испания каменна плоча от VI-VII век,на която е изписано името Булгарикус от визиготски произход родом от провинция Тракия може би днешна България
Какъв е бил езикът на визиготите в Испания проличава от топонимите, които са оставили там: Родец, Риба, Победа, Серпа, Бел, Орех, Корита, Кавка. Поне за мен това са български имена. Когато българското богомилство тръгва на запад и следва пътя на визиготите през Босна,Северна Италия та чак до Пиринеите.И обратното избраните епископи в Ломбардия и Окцитания мъже биват изпратени в България за да бъдат ръкоположени апостолически,пише изследователката и в бележка под линия цитира английският хронист от XIII век Матей Парижки,който в хроника под годината 1223 обяснява ,,Около тези дни еретиците албигойци си учредиха антипапа в земите на българите,Хърватско и Далмация на име Бартоломей.Няколко страници по-късно авторката споменава два визиготски документа от VI-VII век,единия подписан от управителя на цяла Окцитания граф Булгаро или Булгаранус,а другия старохристиянски надпис от Испания,в който се споменава църковно лице на име Булгарикус.Според г-жа Цернер,изследователка от Ница,отбелязва че тези топоними се появяват с идването на готите през началото на V век,а че в тази югозападна Франция/Окцитания се срещат над 40 топоними,напомнящи нещното име на родината ни,и че много от тези имена имат история още преди поп Богомил да се е родил,не би следвало да има никакво съмнение,тъй като се признава от френски изследователи.Така например г-н Жан-Пиер Делор разказва,че името на Бугараш е съществувало от преди появата на катарите и според него ,,то идва от стари времена,от варварските нашествия,това не доказва ли че българите са имали държава много преди 681 година и че тези етнографски топоними са български имена свързани със нашият народ и територия.
Раковски открива следа от тракийския превод на Библията
На 16 юли 2008 г. известният (и за жалост рано напуснал ни) изследовател д-р Стефан Гайд обявява пред БТА, че е открита древната тракийска Библия Бесика. За нуждите на настоящата статия най-напред ще цитираме две от твърденията му. Първо, според него “азбуката, на която е написана (Библия Бесика), е предшестваща кирилицата, а не гръцка азбука”.
И второ, д-р Гайд е посочил, че съществуват “свитъци от кожа и отделни книги от Библия Бесика на различни места по света”. Изглежда, че едно от тези “места по света” е Ямбол. Аргументите за това са дадени още през 1860 г. от великия ни изследовател на българската древност Георги Раковски. На 1 май 1860 г. в Белград той написва следното писмо до българския родолюбец от Одеса Николай Мирончов Тошков:
“В мое пътешествие открих едно важно съкровище за българска стара писменост, книга отпреди християнства еще! Тя е съхранена в Ямбол на восем листица, на кожа писана. Чрез нея се опровергават сички учени, кои са мъдрували досега за кирилица и глаголитица!… С голям труд – продължава Раковски – можах да я туря на ръка, един родолюбец българин я пренесъл в 1844 [г.] от Ямбол във Влашко, де се он находи посесор. Сега сички мои догатки за стара ни писменост, коих многажди ви съм приказвал, овеществяват се тържествено!”
“Пътешествието”, за което споменава Раковски, е неговото пътуване без бързане от Браила до Белград през януари-февруари 1860 г. Така че именно в този период той се е снабдил с уникалната историческа находка, пренесена от Ямбол през 1844 г. от родолюбив емигрант във Влашко. Думата “посесор”, какъвто бил ямболецът, означава притежател на земя, т.е. земевладелец, чифликчия. Следователно той е бил достатъчно заможен човек, а явно е бил и достатъчно просветен, щом е оценил значението на 8-те пергаментни листа и през 1844 г. ги е пренесъл за по-сигурно от поробения Ямбол в свободно Влашко.
Жалко е, че след попадането им у Раковски през януари 1860 г. следите на ямболските пергаменти се губят и остава да свидетелства за тях единствено цитираният откъс от писмо. Но дори и това е достатъчно, за да се набие в очи пълното припокриване на казаното от двамата достойни българи Раковски и д-р Гайд. Д-р Гайд говори за “свитъци от кожа”, Раковски – за “книга…, на кожа писана”. Според Гайд азбуката на Библия Бесика не е нито кирилска, нито гръцка, а според Раковски ямболската пергаментна книга е на стара наша писменост, която обаче не е нито кирилица, нито глаголица… Старинността на 8-те кожени листа Раковски подчертава с думите си, че те били още отпреди християнството, което най-вероятно значи не отпреди Исуса Христа, а отпреди официалното християнизиране на България (864 – 865 г.)…
При липсата сега на тези ямболски пергаменти сме принудени да се основаваме само на научната си интуиция. А тя ни насочва на мисълта, че когато Библията е преведена на езика на траките, тя не е останала, естествено, само в един екземпляр, а е размножена чрез преписи. Поне епископите, т.е. владиците в земите, населени с траки, би трябвало да са снабдени с по една Библия Бесика (ако не с цялата, то поне с най-необходимите за богослужението части от нея). А старото тракийско Кабиле до Ямбол си е било епископски център още отпреди 343 г. и, следователно, редно би било и там да има поне една Библия на траките… И това трябва да е станало още през IV в., защото Библия Бесика я е имало вече преди края на този век. Това научаваме със сигурност от известния с красноречието си цариградски патриарх (397-404 г.) св. Йоан Златоуст. В своя проповед през 399 г. той изрично подчертава, че както всички народи, така и траките са превели на своя език Светото Писание. А в актовете от Константинополския събор през 536 г. между езиците, на които се чете Св. Писание, е посочен и езикът на бесите…
Тук може би трябва да направим едно научно уточнение относно етнонимите “траки” и “беси”. Ще цитираме създателя на науката тракология проф. Александър Фол. В своята “История на българските земи в древността”, част I (1981 г.) на стр. 90 той пише: “На изток от Долнострумската област, във вътрешните дялове на Южните Родопи… се намират сатрите още през VI в. пр.н.е., известни с независимия си дух и с най-прочутия си род – този на бесите. Бесите именно са царско-жречески род, който поддържал знаменитото светилище на Дионис в Родопите. С изчезването на етнонима на сатрите след Херодот (ок. 484-425 г. пр. Хр.) този на бесите започва да се налага… и в навечерието на римската епоха покрива целия Рило-Родопски масив, за да се превърне по-късно в сборен етноним за всички траки”. Тези мисли на проф. Фол сякаш са продължени от авторите на “История и цивилизация за 11 кл. Профилирана подготовка” (2002 г.), където на стр. 14 четем: “През късноантичната епоха (ттт-V в.)… най-компактно и добре запазено било тракийското население в земите между Стара планина и Бяло море. Там се наложил и общият етноним беси, който в късната античност означавал етнически траки за разлика от термина “траки”, с който било означавано цялото население на диоцеза (Тракия).” А споменатият диоцез Тракия е създаден от император Диоклециан (284-305), като е включвал 6 провинции: Тракия (с център Филипопол), Европа (със Селимбрия), Родопа (с Енос), Хемимонт (с Адрианопол), Долна Мизия (с Марцианопол) и Малка Скития (с Томи). Както видяхме, след III в. етнонимът “беси” става тъждествен с народностното име “траки”.
“Траки” обаче за нас звучи някак си по-познато и затова едва ли нещо би попречило вместо понятието “Библия Бесика” да се използва “Библия Трацика”. Още повече пък като се знае, че “Библия Бесика” е просто един научен термин, използван за удобство (като измисления термин “Византия” например), а не е автентичното название на тракийския превод на Библията…
Но нека се върнем на съхранените до 1844 г. в Ямбол пергаментни останки от тракийската Библия. Тъй като нивото на науката през 1860 г., естествено, не е било на висотата на сегашното, съвсем разбираемо е, че тогава Раковски не е могъл да идентифицира 8-те ямболски пергаментни листа като част от тракийския превод на Библията. Той обаче със завидната си научна прозорливост е усетил, че тук си има работа с невероятно стар и ценен исторически документ. Раковски е човек – изключителен полиглот: той със сигурност е учил, знае или ползва гръцки (стар и нов), латински, френски, турски, арабски, персийски, сръбски, влашки, руски, може би немски (живял е в Австрия); известен е интересът му и към свещения индийски език санскрит… Т.е. Раковски несъмнено е човек с влечение и усет към различните езици и писмености. Но нека не искаме от него с първо виждане да разбере, че е попаднал на исторически извор, написан на тракийски език и с тракийска азбука… Все пак Раковски не е д-р Гайд …
И тъй, най-вероятно е да приемем, че отпреди края на IV докъм края на VI в. в тракийския епископски център Кабиле (а защо не и в съвсем близкия Ямбол?) в продължение на два века е използван в богослужението тракийският превод на Библията. Божа работа е как 8 листа (фактически една книжна кoла) от тази тракийска Библия са оцелели в Ямбол чак до 1844 г., т.е. близо 13 века след гибелта на античното Кабиле под ударите на аварите (583 г.)…
И накрая, ако в заключение отново се попитаме възможно ли е в Ямбол да са били наистина запазени следи от тракийската Библия Бесика, отговорът като че ли се налага да бъде “по-скоро ДА”…
Във "Веда словенах" е отбелязано "Преселението на народа от крайна земя на Дунав" и е споменат Читайска(Читаня) краля. Центърът на поселението ни е бил около Черно море. balkan1.blog.bg/history/2012/12/15/tuk-sme-si-ot-vreme-ono-i-sme-nai-drevniiat-narod-na-zemiata.1031510 На рис1. са показани пътищата за миграция на племената на древните българи от Средна Азии към степите северно от Кавказ в първите векове на новата ера. Това са основно източноирански племена от състава на сарматите и саките (мидийци, балхарци, согдийци), населяващи първоначално страните Бахлика (Балхара), Согдиана. Възможно е и включване на малки общности от тохари от Таримската низина, както и на племена от вида ди, динлини и юе-джи – европеиди, живели дълго време в областта Ордос, Северен Китай. Главен център в този район бил днешния град Балх (Balkh), Северен Афганистан [The genesis of India – according to Bernard Sergent. A review by Koenraad Elst, Leuven (Belgium), 31 august 1999. Genese de l’India, p. 180; Ш. Камалиддинов Историческая география Южного Согда и Тохаристана по арабоязычным источникам IX - начала XIII в., Ташкент, "Узбекистон", 1996, стр. 298-316]. Този град съществува от 3500 години и е наричан с едно и също име, Бахлика при индийците, Балл при арменците, Балх при таджиките, Бахли и по-късно Бахди при персите [Ш. Камалиддинов, Историческая география Южного Согда и Тохаристана по арабоязычным источникам IX - начала XIII вв., Ташкент, "Узбекистон", 1996, стр. 298-316]. В Европа градът и страната около него са известни с гърцизираното си име Бактра, Бактера, даже Бактерия. Ранни сведения за страната Бахлика (Балхара) срещаме в редица исторически извори. Първият книжовен паметник, написан на санскрит, “Ведите”, по-точно в “Атхартва веда”, пише, че на север от Индия живеят народите булинги, балхики, врики, хунга и хети. В “Махабхарата” (X-VII в. пр. Хр) бахликите (болхики, болги) са сред най-споменаваните имена – над седемдесет пъти. В “Латински анонимен хронограф” (354 год.) пише, че българите произлизат от сина на Ной - Зиези, а в арменската география “Ашхарацуиц” (VII век) българите, заедно с масагетите, са споменати като най-развитите народи в Централна Азия. От описанията, които има в тези и в други писмени източници, става ясно, че държавата Бахлика обхваща планината Имеон (Памир, Хиндукуш, Тян Шан), земите на запад от нея, както и част от Таримската котловина, между северен Тибет и Тян Шан. На запад и югозапад са се намирали и други арийски народи, на североизток – хуните и на изток Китай. Нейната столица е бил град Балх (в днешен северен Афганистан), който е наричан “люлката на царете”. На север от град Балх се е намирал град Бакат, център на областта където са живеели оногурите. Племето оногури, по-късно известно още и като оногундури се появява в района на Северното Причерноморие и става централното племе образувало ядрото на Стара Велика България. От него са излезли владетелите от рода Дуло - Кубрат и Еспор. В религиозните вярвания на древните иранци град Балх играе основна роля. Богът Ахура Мазда (Мъдрия бог - Слънцето) създал първият човек на земята, легендарния Гая Маретан (gayehe marathnф – “първоначален човек” – авестийски). Иранците са вярвали, че Гая Маретан е основал първия град на Земята, град Балх и става първи владетел на първата държава на Земята със столица град Балх. Действително, в средата на III хилядолетие пр. н.е. в района на град Балх възниква мощната цивилизация на индоиранците (арийците), която по-късно оказва силно влияние върху езика и културата на Северна Индия и Иран [Ш. Камалиддинов. Историческая география Южного Согда и Тохаристана по арабоязычным источникам IX - начала XIII вв., Ташкент, "Узбекистон", 1996, стр. 298-316]. През по-голямата част от своето съществуване, в периода от II-ро хилядолетие пр. н.е. до неговото разрушаване от арабите (709 г.), а в последствие от огузите (1155 г.) и монголците(1221 г.), Балх е най-големият град в Средна Азия и един от най-големите градове на Изтока [Ш. Камалиддинов. Историческая география Южного Согда и Тохаристана по арабоязычным источникам IX - начала XIII вв., Ташкент, "Узбекистон", 1996, стр. 298-316]. В средновековието, град Балх е бил разположен на равна местност. На юг от него, на разстояние 4 фарсанга (около 20 км) се е намирала най-близката планина Елбурз, а през града е протичала голямата река Балх (Балх аб). В древноиранската митология Елбурз е легендарна планина за всички иранци, известна още като Гара березайти (Hara berezaiti - Високата бяла планина). В една от най-важните зороастрийски книги, Видевдат, е описан пътят на проникване на индоарийците в Азия. От страната Айриана Ваеджа (степта от Днепър до Алтай) те проникнали по междуречието на двете големи реки Сърдаря и Амударя до историческата провинция Баксти (Балх). От тук, след като се закрепили и размножили, те са проникнали на юг към Индия и на запад към Иран. Западният път към Иран е минавал през историческата провинция Ария (Харойва), разположена в района на съвременния град Херат, Северозападен Афганистан. От там, движейки се на запад, те са достигнали до района на езерото Ур и Варна (източен Азърбайджан). Пътят на това придвижване на населението е засвидетелствано археологически с появата на характерни бойни оръжия и колесници. Бактрия се намирала от двете страни на могъщата река Оксус (Амударя), водите на която, благословени от великия речен бог Оахшо, течели в продължение на хиляди години на север в не по-малко известния Хорезъм. По двата бряга на тази река, в епохата на бронза възниква блестящата цивилизация на държавата Балх, впоследствие средоточие на великите култури на Изтока, симбиоза между цивилизациите на Изтока и Запада. Цивилизацията на индоарийците в района на Балх възниква едновременно с цивилизацията Харапа и Мохенджо Даро в близкия район на реката Инд. Ако цивилизацията на бялото население на ариите има подчертано военен, милитаристичен и фронтови характер, то тази на протоиндийското население от негроиден тип в долината на Инд е предимно от стопански и търговско-занаятчийски тип [The genesis of India – according to Bernard Sergent. A review by Koenraad Elst, Leuven (Belgium), 31 august 1999. Genese de l’India, p. 180]. В края на II-ро хилядолетие пр. н. е. в този район настъпват големи промени, изразяващи се с постепенното изчезване на градовете населени с протоиндийско население, включително и тези в Харапа и Мохенджо Даро и с нахлуването на индо-арииите в днешна Северна Индия. Този миграционен поток от централна Азия към индийския субконтинент се подновява многократно и по-късно. От тогава и до днес, езиците, културата и до голяма степен и физичния облик на населението от индийския свят (днешните Индия, Пакистан, Бангладеш, Цейлон и др.) са променени основно и формирани главно от наследниците на индоариите. Едно от основните доказателства, че индоариите преминават през областта на град Балх е огромната близост на древния предбактрийски (авестийски) език и староиндийския, санскритскси език до степен на пълно взаимно разбиране. От друга страна, авестийският език е бил доста различен от староперсийския език - пехлеви. В най-ранната ведическа литература, страната около град Балх е наричана Uttara Kuru, което на санскрит означава държавата Северната Куру. В държавата Утара Куру – Северната Куру се разиграват драматични събития, описани в древноиндийския епос Махабхарата, чиято историческа истинност никой не оспорва. Името Махабхарата се разтълкува като “Велико (повествование за битката между потомците на рода) Бхарата”. Основател на рода Бхарата и родоначалник на т.н. Лунна династия е легендарният цар Бхарата, чието име означава “благороден”. Един от потомците на Бхарата е цар Куру, управлявал в Северната Куру. Царският род Бхарата произхожда от древно индоарийско племе, което се споменава още в "Ригведа". Това племе по-късно влиза в основата на всички народности в Северна Индия, които образуват там държави в началото на I хилядолетие пр. н.е. Името на рода Бхарата дава и първото название на древна Индия - Бхаратаварша, Страната на потомците на Бхаратите. Тези факти и събития от ведическия епос на индийците са в съгласие с представата, че индо-ариите са дошли от района на град Балх. След смъртта на цар Куру от Лунната династия започва династична борба между неговите синове, Кауравите и техните първи братовчеди от рода Панду -Пандавите. Борбата за власт се превръща във 18-дневна война, в която са участвали всички известни дотогава на индийците народи. Кауравите губят сражението и всички загиват. Обаче победителите Пандави се отказват от властта и тръгват на пътешествие. В индийската литература, създадена през I хилядолетие пр. н.е. (Махабхарата и Рамаяна, даже в Кама сутра) градът Балх традиционно се назовава Бахлика. Със същото име Бахлика се назовава и страната с център този град и нейния народ. Древноиндийския автор Панини, живял през средата на I хилядолетие преди н.е. също споменава град Балх под формата «Бахлика». Много съвременни български изследователи [П. Голийски, П. Добрев) приемат, че названието на населението от района на гр. Балх стои в основата на българския етноним. По-късно, цивилизацията в Балх повлиява решително и на населението на днешен Иран. През VI-ти в. пр. н. е. в Балх живее големият мислител и реформатор Заратуштра. Реформирайки религията на иранците, той създава по същество монотеистична религия с главен бог Слънцето - Ахура Мазда. С помощта на новия владетел на Балхика, Виштаспа, тя става държавна религия отначало в Балх, а после в повечето ирански държави по това време. Новата монотеистична религия зороастризъм, описана в книгата “Авеста” е синтез на културата на уседналото земеделско население, осъзнало защитната роля на държавата срещу нашествията на северните ирански номади от района Туран. Много основни представи, понятия и символи от тази религия после се възприемат от християнството и исляма. Религиозните представи за рай и ад, за човешката душа, легендата за Ной, общи за християнството и исляма са всъщност зороастрийски. Съществуващата в исляма представа за тънката нишка над ада, по която трябва да мине починалия по пътя си към рая е също зороастрийска. Религиозните символи “кръст” при християнството и “полумесец и звезда” при исляма са древни зороастрийски символи. Езикът на Балх по това време, условно наречен авестийски по заглавието на книгата “Авеста”, става държавен и църковен език в Персия и другите ирански държави. По отношение на езиците в тези страни, авестийският изиграва роля, подобна на ролята на латинския във формирането на езиците от латинската група. През периода VI –IV в. пр. н.е. района на Балх изпада във васална зависимост спрямо персийската династия на Ахаменидите, след което в Бахлика започва нахлуване на многочисленни племена и народи, привлечени от богатствата и славата на тази страна.
«Александр Македонский и Роксана» 1756 г. Санкт-Петербург, Ермитаж
Първи там отсядат и създават семейства Александър Велики със своите войници (330 г. пр. н.е.). След гръко-македоните идват партяните (248 г. пр. н. е.), което предизвиква силна миграция на сарматите на запад към Северното Причерноморие (виж фиг. 2). На север от Черно море се появяват аланите, както и първите български племена оставили прабългарски имена в историята на Грузия и Армения от времето около началото на н.е. След партяните, в Бактрия идват тохарите (128 год. в. пр. н.е.), кушаните (I-ви век) и хефталитите (втората половина на IV-ти век). Всички тези племена и народи са от индоевропейски произход и идват от съседната Таримска котловина, прогонени първоначално от китайците, а в последствие от монголоидните хуни. През периода на тази драматична промяна в управлението и етническия състав на Бахлика/Балхара, тази страна се нарича в съвременната историческа наука с имената на новопоявилите се племена, Тохаристан по време на управлението на тохарите (I век пр.н.е.– I в.) и Кушанска империя по време на господството на кушаните (I – IV-ти в.). Предполага се, че кушаните са също тохари (или източноиранци), дошли от района на таримския град Куча. Останалите по местата си тохари са асимилирани от монголоидните хуни от което се поражда един нов етнос - тюрките. Етнонимът тюрки идва от името на едно от тези племена и се появява за пръв път в средата на VI-ти век. През 565 година в района на Балх идват и новосформираните тюрки и управляват района до нашествието на арабите през средата на VII-ми век. Независимо от тези промени обаче, до късни времена (V-ти век) индийците продължават да регистрират района, народа и държавата около град Балх със старото му име Бахлика. Например, на знаменитата неръждаема желязна колона близо до град Делхи е поместен надпис-възхвала от IV-ти век в чест на индийския цар Чандрагупта II, в който се казва, че този цар покорил Пенджаб и преминавайки през седем притока на река Инд, победил вахликите (т.е. жителите на Бахлика). В китайски източници от VII-ми век района на Балх се упоменава като владението По-хо-ло, т.е. Балх, а столицата му се нарича «малък царски град». По данните на ал-Йа"куби, в епохата до арабското нашествие Балх е столица на целия Хорасан, а царят на тази държава носи източноиранската титла «таркан» (производна от иранския глагол tark - съдя). Управителят на град Балх също носи титлата «таркан», употребявана и в Стара Велика България и в Дунавска България до приемане на християнството под формата “управител на област или град”. До епохата на арабското завоюване град Балх е крупен религиозен и култов център, в който се събират много поклонници от всички краища на Бактрия-Тохаристан и от съседните страни. По данни на китайския поклонник Сюан Цзан, посетил Балх в 630 г., във владението По-хо-ло, т.е. Балх, има около 100 будистки манастира и три хиляди монаси [Ш. Камалиддинов, Историческая география Южного Согда и Тохаристана по арабоязычным источникам IX - начала XIII вв., Ташкент, "Узбекистон", 1996, стр. 298-316]. Най-забележителен от всички манастири бил така наречения Нау бахар-Нов манастир. По данни на ал-Мас"уди, храмът Наубахар в Балх бил посветен на култа към Луната. (Може би в този храм е била освещавана т.н. Лунна династия, династията на Кауравите от държавата Северната Куру?). Съществуват много данни, че това е много стар храм, който във времето до н.е.е бил посветен на луната, в последствие през епохата на Кушаните е превърнат в будистки манастир. При Сасанидите (IV— V –ти в.) Наубахар става зороастрийски храм, а през VI— VII в. при тюрките той отново е превърнат в будистка светиня, тъй като тези тюрки са будисти. В храма били поставени идоли, донесени от Индия, Синд и различни области на Тохаристан. Всяка година, през пролетта на шестия ден на празника Науруз в Балх пристигали многочисленни поклонници от целия Тохаристан, Туркестан, Индия, Иран и Шам, т.е. Сирия. Празничните обреди в околностите на храма Наубахар продължавали 7 дена (числото седем е почитано като равно на броя на планетите). Вътре в града и около него имало три концентрични крепостни стени, строени още преди III-ти в.пр. н.е. (Фиг. 3). Площта на древния град Балх била разделена на три части, всяка обградена със стена. Най-вътрешната част представлявала замък на владетеля. Средната част на града е била разделена на занаятчийски квартали. Най-отвън е имало предградие, чието многолюдно население е било заето със земеделие и животновъдство. В това предградие е имало многобройни пазари. По този начин, ядрото на средновековния град Балх се състои от три части: “кухандиз” (цитадела, замък) наречен вътрешен град (шахр-и дарун), “мадина –араб.” или “шахристан”, известен като външен град (шахр-и бирун) и предградие (рабад-араб.).
Разположение на вътрешния и външния град в пределите на Балх. Концентричните кръгове изобразяват крепостните стени. Показани са схематично и вратите по крепостните стени. Стената на “мадината”, т.е. втората градска стена, била построена от глина и нямала ров, но била извънредно мощна. В епохата до арабското нашествие, в тази стена имало 6 врати, които били наричани: Сатманд, Бахи, Хинд, Йахудийа, Турк и Чин. Предполага се, че до тези врати е имало и квартали, компактно населени съответно с индийци (хинд), евреи (йахудийа), тюрки (турк) и китайци (чин). Улиците на средневековния Балх били широки и просторни. В града имало множество великолепни дворци и канали с чиста и проточна вода, покрай които нагъсто растели дървета. Жилищните квартали на средновековния Балх се намирали в «шахристана», където са били разположени и отделните квартали на занаятчиите. Самият «Шахристан», т.е. външния град бил обкръжен с обширен «рабад», т.е. крайградски квартал, в който били разположени многобройни пазари. Обширният «рабад» в древността е бил обкръжен с голяма стена, която обхващала също и всички прилежащи поселища, земеделски участъци и места за паша. Разстоянието от нея до втората градска стена на Балх е било 5 фарсанга. В стената на рабада имало 4 врати, разположени на разстояние от 12 фарсанги една от друга. Подобен план на изграждане е имал и град Плиска. Развалините на стария Балх заемат площ не по-малко от 4500 дка. По археологически данни, първите две градски стени на Балх, т.е. стената на «кухандиза» и стената на «шахристана» са издигнати още в епохата на античността. Към това време се отнася и построяването на третата градска стена, т.е. стената на «рабада». Тя е построена в III в. пр. н.е. и има дължина над 200 км. В древността тази стена обкръжавала обработваемите земи и целия Балхски оазис и го защищавала от настъпването на пясъците и от нашествията на чергарите. Външната стена на Балхския оазис не е толкова мощна като вътрешните две градски стени, но тя е усилена отвън с кули и има многобройни бойници. В района на града се отглеждали кайсии, захарна тръстика, лозя, овощни градини, чиято продукция поради доброто качество се изнасяла в други страни. Отглеждали се голямо количество коне и камили (т.н. бактрийски или балхски камили), които се изнасяли в Индия и Китай и се считали за най-добрата порода, поради чистата им кръв и великолепните пасища около града. От града се изнасяли още сяра, калай, ориз, орехи, животинска мас, сапун, слънчогледово масло, спирт, захар. В съчинението «Худуд ал-"алам» градът Балх се нарича «убежище на търговци» и «търговски център на Индия». В по-ранна епоха, населението от района на Балх, т.н. арийци навлезли в Индия, където те са култивирали ориза и пренесли камилата.Известни са и като носители на големия меч, изработен от бронз [Ш. Камалиддинов, Историческая география Южного Согда и Тохаристана по арабоязычным источникам IX - начала XIII вв., Ташкент, "Узбекистон", 1996, стр. 298-316]. Преди V-ти век по китайски източници се съобщава за преселения от Балх (Боло), свързани с образуване на ново царство в югозападна посока, а “през 424 г. от град Балх в Китай отиват майстори и от тях китайците се научават на един рядък занаят - отливането на цветни стъкла” [Бичурин, 1950, с. 264-265; Добрев, 1991, с. 44; 2002, с. 106]. От раздела за емайла на ал-Бируни става ясно, че през Средновековието е било познато производството на пурпурночервено стъкло с диспергирано колоидно злато (понастоящем наричано “рубиново” стъкло). По данни на ад-Димишки се е произвеждало главно синьо на цвят стъкло или емайл, което е било “заместител” на лазурита (например “египетски лазур”, срв. Костов, 1998, с. 38). protobulgarians.com/
Наследници на Александър Македонски в Пакистан. Как живеят калашите, заобиколени от ислям
Долината Калаш, където са разположени селата на калашите, се намира на границата между Афганистан и Пакистан. Това е причината през последните години те неведнъж да стават обект на набези от талибаните. Опасността не идва само отвън, а и отвътре. Все повече хора от общността решават да приемат исляма. Наследници на Александър Македонски
Легенда разказва, че калашите са потомци на войниците на Александър Македонски, които са останали в тази част на света, докато той е настъпвал към Индийския субконтинент.
И наистина, те имат по-светъл цвят на кожата и често – пъстри очи. Доскоро генетичните изследвания не успяваха да докажат този произход. Ново проучване от 2020 г. прави това, като за първи път изследва майчината генетична архитектура на калашите въз основа на митохондриалната им ДНК.
Според учените едно от възможните обяснения за майчиния генетичен принос към населението на долината Калаш би могло да е участието на жени в чуждестранните военни кампании на Древна Гърция.
.jpg)
