ГОВОРЕЩИТЕ БУКВИ

https://www.youtube.com/watch?v=ZcklE-GpoRg&t=1349s

ГОВОРЕЩИТЕ БУКВИ
Ⰰ - А
1) Първата буква от Глаголицата се нарича „АЗъ” и се изобразява така Ⰰ. Символиката на фигурата съдържа кръст и човек в молителна поза.






Вероятно св. Константин-Кирил е вложил точно този смисъл в първата буква на сътворената от него азбука:

"В началото стоя Аз, молещия се на Бога човек".

Буквата е изобразена с фигурата на човек в адорантна (молителна) поза - молитвената поза е древна, през неолита ръцете се рисуват по същия или почти по същия начин.








Вероятно от тук идва и характерното за българския език анатомично понятие "кръст" - талия, мястото, където се слага колана и пояса. Взет от кръста (талията) нагоре, фигурата на молещия се човек изобразява знака "кръст", част от глаголическата буква "АЗъ" .

Художник Румен Статков



Взет от кръста (талията) нагоре, фигурата на молещия се човек изобразява знака "кръст", част от глаголическата буква "АЗъ" - Ⰰ.




„АЗът, всъщност е слънчев знак…Човек няма свое аз, защото само „Азът на Бога” съществува. Към соларните знаци на народите на Евразия се отнасят розетите и концентричните и спирални кръгове с радиално пресичащи се линии (лъчи). Кръстът като соларен знак първоначално изобразява оръдието за добиване на огън при примитивния човек (два дървени клона, напречно разположени и триещи се един в друг).

В последствие кръстът става символ на огъня, както и на Слънцето, схващано като небесен огън (Даркевич, В. П. Символы небесных светил в орнаментах Древней Руси. СА, 1960. кн. 4, с. 56-57). Друг, широко разпространен слънчев символ е колелото, част от символиката на който също е загатнато в оригиналното изображение на глаголическата буква - Азъ.






Ӡвукъ: А

Числово ӡначение : 1





Ⰱ - Б


2) Буквата „Б” – е произнасяна в глаголическата азбука като „буки” или „букъви”, което означава букви, но също и книги, според Раковски. Изписва се със знака Ⰱ .

Не случайно думата „азбука”, еквивалентна на думата писменост в българския език, идва от първите букви в нея - „аз буки веди”, т.е. „аз буквите се уча да познавам”…. Бъ УКъ - стар звук (букви уча…).






Тази буква ни подсказва за кой народ, всъщност, солунските двама братя Кирил и Методий създават своята говореща азбука - глаголицата, като се има в пред вид, че понятието "СЛАВЯНИ" е употребено едва в средата на 16 век за пръв път от бенедиктинския монах от хърватски произход Мавро Орбини в книгата му „Царството на славяните... Фактически в ранните византийски текстове се говори само за Σκλάβήνοι, Sclaveni, склавини, не за славяни, понятие измислено от един писател чак през 16 век.

Теофилакт Симоката, ранновизантийски историк от началото на 7 век, пише в своята "История": " Гети, наречени още склавини прекосяват границите на Тракия ... Склавини, или гети, защото така бяха наричани в древността."

Звуковете "Б" и "Ъ" са сакрални символи именно в езика на българите! Касиодор през VI век пише: "Българите са стар мизийски или илирийски народ", същото казва и един доста показателен източник от XI век - Михаил Аталиат: "Мизи са със сигурност българите, които по-късно получили своето ново название". Лъв Дякон (византийски историк от 10 век) упорито нарича българите мизи. Страбон също е пределно ясен когато казва, че мизите и гетите са от един и същ произход и говорят езика на траките.

Страбон твърди, че в античността Мизия е населявана от фригийци (бриги), троянци и еолийци, т.е. мизийци... За Страбон, езика на мизиците е смес от фригийски и лидийски – езика на меоните, племената населяващи Тракийския Херсонес .Страбон пише още, че името на Мизия произлиза от лидийското име на бука (древногръцки: μυσός), с който в античността бил обилно обрасъл Олимп.




Ето как разбираме, че езикът на мизите всъщност бил фригийския език. “Книгите на фригите и мизите”, пише Страбон, “ни връщат във времена, дори по-ранни от тези на Троянската война!” На Херодот дължим разказа за преселението на фригите от Европа в Мала Азия, които се наричали бриги, „когато живеели в Европа..., но след като се преселили в Азия, заедно със страната сменили и името си на фриги".

Бригите били най-старите от всички тракийски народи. Пак според Страбон: "Фригите са бриги, тракийски народ..." Пелазгите произлизат от бригите (фриги, бръгои, върагои), записани са като техни наследници. Били "автохтонни", "родени от земята", т.е. най-стари. Херодот разказва за тежкото поражение, което претърпяли персийците, начело с Мардониос от „траките бриги" (на гръцки: Βρύγοι Θρήικες, където Β, β — се чете "вита") през 492 г. пр. Хр.

Древната Бригия елините наричали (Фригия) ..."ф" тъй като в гръцкия няма "б" няма и "ъ", в следствие от това е по-известно наименованието "фриги" и "фригийски" вместо "Бриги", "бригийски", "брЪгои" ...

Също така "пелазги" варира и като "пеларги"/ "пелгари" , което е "българи", тъй като в гръцкия език поради липсата на "б" буквата се замества с "п" и "мп", а буквата "ъ" с "е"....


Ӡвукъ: Б
Числово ӡначение : няма.




Ⰲ - В

3) Буквата „В”, изписвана в глаголицата като Ⰲ и произнасяна като „Вѣди” (веди) със значение „познавам”. - (на санскрит „веда” е знание, от същия индоевропейски корен, от който произлиза староб. ”ведение”.


При глаголицата и кирилицата, първите три букви са имели следните названия: АЗ, БОУКИ, ВЕДИ. Когато тези три думи се прочетат като фраза, получава се изречението "АЗ БУКВИТЕ ПОЗНАВАМ/ УЧА СЕ БУКВИТЕ ДА ПОЗНАВАМ".






В двете български писмености, глаголицата и кирилицата, подреждането на буквите е близко до традиционното, но има едно важно изключение. Това е буквата В, която е вмъкната още в началото на азбуката. Получава се особения ред А, Б, В, Г, Д .

Защо това е направено не е ясно. При глаголицата и кирилицата, първите три букви са имели следните названия: АЗ, БОУКИ, ВЕДИ. Когато тези три думи се прочетат като фраза, получава се изречението "АЗ БУКВИТЕ ЗНАМ".

Вероятно, за да се оформи тази именно фраза е било нужно да се наруши традиционното подреждане и да се вмъкне буквата В. Изборът на такива названия на началните букви с цел да се получи фразата със значение "АЗ БУКВИТЕ ЗНАМ" не е характерно за семитските, гръцката и латинската писмени системи.

Много аналогии са открити от П. Добрев в писмените системи на келтските народи кимрийци и маркомани, както и на германските готи. От друга страна, техните писмени знаци имат частична аналогия с тази на прабългарите. Причината за тези аналогии е наличието на известен исторически период, когато всеки един от тези народи са живяли по Северното причерноморие или близо до Кавказ. В азбуката на маркоманите, първите три букви са носели названията АШ, БИРИФ, КЕН, което явно следва началната традиция в подреждането на буквите – А, Б и т.н.

Новото тук е, че тези три названия взети заедно дават фраза, която има следния приблизителен смисъл “аз буквите знам”. Следвайки същото подреждане, първите три букви в готската руническа азбука са имали названията АНС, БАИРИКА, ГИБА, които взети като фраза са означавали точно “аз знаците схващам”.

С други думи, прабългарските рунни знаци трябва да са били подредени, да са имали числени стойности и свои названия. По аналогия с названията в глаголицата и кирилицата, може да се допусне, че първите четири буквени названия са били: алем, белем, вечем, читем.

Буквата АЛЕМ е отговаряла на фонемата “А” и трябва да е имала числена стойност 1, буквата БЕЛЕМ – на фонемата “Б” с числена стойност 2, ВЕЧЕМ – на “В” с числена стойност 3 и ЧИТЕМ – с числена стойност 4. Три от тези названия идват от названията на месеците в прабългарския календар!





Със сигурност названието “вечем” има точно авестийско съответствие, глагола VID – знам, което има своя точен старобългарски превод ВЕДЕНИЕ - знание, ВЕДИ – знам.


Ӡвукъ: В

Числово ӡначение : 2


Ⰳ - Г
4) Буквата „ Г” е изписвана в глаголицата като Ⰳ и се произнася глаголати, или глаголи, която означава говоря, казвам, изричам. Означава още владея думите, владея словото.

Чрез удвояване на индо-европейския корен *gol- със значения на „викам, крещя“ е получена думата golgol/голголь, от която е и старобългарската глаголъ - бълг. глагол, срб. гла́гољ, хрв. glágolj, слов. glágol, рус. *гологол".










Мисленето на човека представлява скритото, невидимо действие на неговия ум. Но когато мисълта му се прояви чрез езика тогава вече имаме изречено слово и „глаголи”, всъщност означава умението правилно да говориш родния си език …



Ӡвукъ: Г

Числово ӡначение : 3




Ⰴ - Д

5) Глаголическата буква „Д”, която се изписва Ⰴ и е наречена с името „добро”. Добро е онова нещо, което е хубаво, което е в полза на хората, което има висока морална стойност. Но Доброто същевременно винаги е било и Божествено качество.





Доброто – е Божие проявление, качество, в което Бог се проявява, за да можем ние да разберем Божествения живот и да придобием радостта и покоя. Ние се стремим към доброто, за да може нашия живот да намери онзи първоначален свой израз, който е израз и на Божествения живот.

Доброто е форма. Без доброто животът не може да се прояви. Първата форма на живота е доброто. Втората форма на живота е мисълта. Животът не може да се прояви без доброто и без мисълта. И неговата основа е именно съзиданието, раждането на добър плод.

Така, като в стихотворение, в което е вложен горния смисъл, са били подредени и имената на първата част от говорещи букви на свещената азбука на българите – Глаголицата:

Аз буки веди.
Глаголи добро есть,
живети дзияло земля.
и йота иже гервь .



Аз буквите познавам.
Говорят те доброто съществува.
Живей изцяло/по-много със земята
И не по-малко от нея ще си плодовит.




Ӡвукъ: Д

Числово ӡначение : 4




Ⰵ - Е

6) Буквата „Е” изписвана в глаголицата като Ⰵ. Името на буквата било „ есть”, с форми - съм, си, е, сме, сте, са – в мин. свършено и в несв. време - бях, мин. прич.- бил, и със значение - съществувам, знача, представлявам.

Изразява проявление на същност.







В съчетание с името на предходната буква от глаголицата „добро” Ⰴ - образува изповедната формула – „ДОБРО ЕСТЬ”, т.е. „доброто съществува” - Ⰴ Ⰵ (със скрито значение "Бог е с нас"), която през Х век под формата "Достойно есть" става химн във възхвала на Божията майка - Богородица….

"Глаголи добро есть ! " ...Още по дълбокото и сакрално значение на израза е :
" Казвай доброто съществува!" ( "Говори Бог е с нас! ").....





Ӡвукъ: Е

Числово ӡначение : 5




Ⰶ - Ж


7) Буквата, използвана за обозначаване на звука „Ж” в глаголическата азбука е с название „живѣте” (живей).

В глаголицата се изписва така - Ⰶ, а в кирилицата - Ж.








Според някои специалисти буквата произлиза от древните прабългарски руни и почти няма промяна в изписването й при преминаването от глаголическата в кирилската азбука. Корените на името й идват от староиндийското jīvas –жив, староперс. Ĵīva (живот), старобълг. – животъ.

Изразява съществуването на живота във всички негови видове и форми, като процес и жизнена сила.

В съчетание със следващите две букви ДЗ и З образува следващия сакрален стих от „говорещата българска азбука” – глаголицата: „Живѣте дзѣло/ Ѕѣло зємлѧ” – „Живей много повече със земята/ като едно цяло със земята/ живей заедно със земята”.

Дълбоката мъдрост на народа ни е вложена в този израз на глаголицата. "Живей като едно цяло (в хармония) със земята."


Ӡвукъ: Ж
Числово ӡначение : няма



Ⰷ - Дз

8) Име на буквата в глаголическата азбука: дзело/Ѕѣло
Изписване: Ѕ, [дз]



Изписване: Ⰷ - Ѕ, [дз]



Обозначава взаимовръзка, неотделимо свързване – в случая между Земята и човека, между майката природа и нейните деца - хората.

Изразява целокупност, единност, единство, завършеност, интегралност, пълнота, съвкупност, цялостност.





Ӡвукъ: ДЗ

Числово ӡначение : 6



Ⰸ - З

9) Наименование на буквата „З” в глаголическата азбука е „Землia”, „Ӡемлѧ” – земля . Изписва се като Ⰸ.Обозначава звучната венечна проходна съгласна (З).






В тракийския пантеон Земела е име означаващо „майка-земя”, като старобългарското Землia, още едно от имената на Богинята-майка, господарка на Земята, растенията и плодородието.

За древните българи „Ӡемлѧ” – земля е било и наменованието на нашето небесно тяло, едно от имената на петте планети, които заедно със слънцето и луната те почитали преди приемането на християнската религия .

Далеч преди времето, когато средновековна Европа считала че земята е плоска , а Слънцето обикаля около нея, старите българи знаели, че съществуват 5 планети , които се въртят около Слънцето, а земната година се състои от 365 дни и една четвърт от деня без малко, като пресметнали това „без малко” с невероятна точност.



Земя българите наричали и почвата, твърдта от утробата на майката Земя, от която се ражда и после израства всичко живо. Тази майка земя, която ни храни с плодородието си и която не бива да унищожаваме….

Една наистина дълбока и изначална народна мъдрост е била вложена в третия сакрален стих , който се получава при изговаряне имената на глаголическите букви Ж, ДЗ, З: „ЖНВѢТЕ ДЗѢЛО ЗЕМЛIА” (Живейте много повече със земята / живейте заедно със земята /като едно цяло със земята ).



Ӡвукъ: З

Числово ӡначение : 7



Ⰹ - И

10) Глаголическата буква „И” се изписвала със знака Ⰹ и била символ за обозначаване на общност, общение, обединение на хора, свързани с единни цели и интереси.





В глаголицата, за звука [и] имало три букви: Ⰹ,Ⰺ, Ⰻ. И – И, Й – Йота, И - Иже(Н) - «ета или «ита».

Буквата Ⱛ, V-(И)ЖНЦА (Ü), наречена "ижица", съответства на кирилската буква ижица – Ѵ ( ЙО, Н, В), впоследствие отпаднала при последващите езикови реформи.


Буквата и съюзът "И" символизирали единение, общи правила, обединение.


Ӡвукъ: И
Числово ӡначение : 9


Ⰻ - Й

11) Буквата „Иже” в глаголицата се бележи със знака Ⰻ и символизира процес на уравновесяване на подобни същности, хармония, единение, духовна близост на подобия, едно и също.





С буквата Ⰻ - Й, по-късно, след 18 век, в кирилицата започва да се бележи - йота̀цията (от руски йотация и английски Iotation), която е фонетично явление, при което между две гласни с различно изговаряне се вмъква фонемата „й“.

И във двете старобългарските азбуки - кирилицата и глаголицата - «и́же» се превежда още като „който”, „която”, „което” (например: „Отче наш, иже еси на небеси”).

В кирилицата с него вече започва да се бележи звука „Й”, поради отпадане на йотата и има числово значение 8, като така се и нарича «иже осмично» или «осмичното И» (това уточнение било полезно за да се отличава от буквата І - йота, наричана «десетичното И»).


Ӡвукъ: Й
Числово ӡначение : 8



Ⰺ - i

12) Йота, I , i е буква съществувала в глаголицата и отпаднала по-късно в кирилицата, която се се отбелязвала със знака Ⰺ .

Символизирала духа, който се проявява в материалното, връзката с началото и Твореца.









Това е символ, който съществува от началото на времената. Негова разновидност съществува като египетски йероглиф, в семитската писмена система, финикийската, етруската и разбира се, гръцката. Гърците го вземат от финикийците.

Буквата се чете йотх. В гръцки - йота. Ето как в светото Евангелие от Матей, в гръцки превод глава 5, стих 18 пише: "Защото истина ви казвам. Докле премине небето и земята, ни една йота или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне".

Фразеологизмът "ни на йота" означава ни по-малко, никак. Йотата е най-малката буква в азбуката. Изписването и е минималистично. В Лука думите на Исус Христос са предадени така: "Но по-лесно е небе и земя да премине, нежели една чертица от закона да пропадне". "Ни на йота" е библейски израз, бележи нещо съвсем малко.

Чисто графично гръцката йота може да е еквивалент на еврейското йотх и да е само чертичка, но смислово не е най-малкия символ. Той има цифрово изражение и то е 10.

Йотата е 10, алфата е 1. Така че изразът "ни на йота" изведнъж става много конкретен като мярка и размер - да не се променят нещата на йота, означава те да не променят дори с една десета част. Това е разликата между чертичката, като единица, и чертичката с точка отгоре като йота - една десета част от цялото..

Йотата идва и в старобългарските азбуки, като гръцки еквивалент, но идват и другите две и-та. Всяка от трите букви с които се бележи звука "и" има своето цифрово изражение в глаголицата.

И в кирилицата по-късно йотата запазва числово значение 10, под формата на "й", но вече не се нарича йота, тъй като губи самостоятелното си значение като буква, а звука "й", отбелязван с нея преминава като значение към буквата "иже", с която започва да се маркира йотацията.

Защо буквата йота е изчезнала от нашата азбука?

В развитието на писмеността нещата са динамични. Ето как през XV-XVІ век в църковно - българския се появява буквата "й" - съчетание от буквата и, която е разновидност на гръцката ета, и гръцкият символ за съкращаване на звука. Между 1707 година и 1711 година в Руската империя се въвежда гражданския шрифт, тоест Петровата реформа на азбуката. Така се ражда буквата "я". По нов начин се пишат вече "д" и "л". И макар знаците за съкращаване да са отменени, й само временно е изхвърлено от тази азбука. А през 1735 година се възстановява употребата на „Й”, като вече не се води за самостоятелна буква, а преминава към буквата „иже”.


Ӡвук: Й
Числово ӡначение : 10



Ⰼ - ГХ

13) Глаголическата буква Г’ЕРВЬ (ГЕРЬ) - названието на тази буква е дума изразяваща изобилие от жизнена сила, мощ и плодовитост.

Бележи се със знака Ⰼ




В съчетание с предишните три букви израза ”И ЙОТА ИЖЕ Г’ЕРВЬ” буквално означава :

И йота (никак по-малко) от нея (земята) ще си плодовит (жизнен, мощен).

„Живей като едно цяло със земята/ живей повече със земята,
и не по-малко от нея ще си плодовит.”


Гервас, Герват, Гервин, Гервит, Гервой, Гервойе, Гервойя, Герима, Герлах, Герлик, Гернев, Геровнт, Герун, Геръваси, Гирвас - В тези имена значението на думата гер е идентично по смисъл със ярък, герест, силен, яростен, войнствен, плодовит, влязъл в периода на плодовитост и воинска зрялост, достоен за уважение.

Гирвас – се нарича елена-самец след втората година от живота си. Женското име Гервита е със значение плодовита, жизнена жена.

Името «Гервасий» е влязло в христианския календар като църковнославянско, независимо че е известно и при други индоевропейски народи. Споменава се още в IV в. (Гервит, Геровит - Гервиф, в гръцка транскрипция), 872г. (Герима), 1079г. (Геровит), 1150, 1187г. (Герлах, Гернев) в Бохемия и Моравия. 1253г.(Геръваси), в Сърбия, (Гервас) в Литва. XIV в. (Герват, Гервин, Гервой, Герлик, Геруй), Полша. През 1302, 1394г. (Гервойе, Герче) в Сърбия,. 1396г. (Гервойе), като име на босненски воевода. 1398г. (пан Гервас), Полша и през 1585 (Герче), като име на българин.


Буквата "гервь", заедно с наименованията на трите букви, с които бил отбелязван звука "и" в глаголицата изграждат последния стих от първия куплет на стиховорението, чрез което се заучавала говорещата азбука на двамата братя Кирил и Методий:

"И йота иже гервь..." / И (никак по-малко) не по-малко от нея ще си плодовит...

"Живети дзяло земля,
и йота иже гервь ...

Живей изцяло/по-много със земята.
И не по-малко от нея ще си плодовит."


Ӡвукъ: ГХ
Числово ӡначение : 11


Ⰽ - k

14) Глаголическата бУКВАТА „к”. В старобългарската азбука има название „како” със значение „каквото, както, като” съответно в църковнославянска — какѡ. В глаголицата се изписва така Ⰽ.







Звука „К” е основна беззвучна съгласна в българския език. Символ е на стремеж, движение към цел, означава, че движението е отправено в някаква посока.

Означава още, че нещо се прибавя, включва. Изразява и отношение спрямо някого или нещо, приближеност, близост.


Присъства във всички кирилски азбуки (понастоящем е 11-та буква в българската, 12-та в руската, беларуската и сръбската, 13-та в македонската) и 15-та в украинската.

С името на буквата „како” - Ⰽ, започва втория стих от говорещата глаголическа азбука, който се получава при изговаряне имената на глаголическите букви "К", "Л" и "М".

„Како люди мислите…”






Ӡвукъ: К

Числово ӡначение в глаголицата : 40




Ⰾ - л

15) Глаголическа буква “Л”. Нейното наименование, според таблицата, която е поместена в Кратката българска енциклопедия е ЛЮДЬIE. Изписва се със знака Ⰾ.





Идва от старинната форма (прото индоевр.)- ед.ч. – лиудинъ –свободен мъж (човек) и мн.ч. - лиуде-люде, със значение – свободни хора, мн.човеци, народ.

Старобългарски език людинъ (ljudinъ, "свободен човек"), и староанглийски leōd . На ст.слав. людинъ -«свободен човек», старогр. ἐλεύθερος ( e.le͜ú.tʰe.ros) - «свободный (человек), на бургундск. Leudis означава «свободен мъж (човек)».

На църк.-слав. - Людъ -хора, народ, укр., белор. Люд - готскословенск. - ljûd, др.-чешск. ľud, чешск. lid, польск. lud, русск. лю́ди мн., укр. лю́ди, бълг. лю́де, сърбохърв. љу̑ди, словенск. ljudjȇ, чешск. lidé, др.-чешск. Ľudiе

Родственно лит. liáudis «народ», др.-в.-нем. liut «народ», ср.-в.-нем. liute, готски - liudan (ср. род, наро́д) ;




Ӡвукъ: Л

Числово ӡначение : 50



Ⰿ- м

16) Това е глаголическата буква „М”. В старобългарската азбука се нарича с глаголната форма „МЪIСЛНТЕ” – мислите/мислете, в мн.ч.
Изписва се със знака Ⰿ.

Наименованието идва от старобългарското - МЪIШЛѬ – мисля .

Значението на глагола е - разсъждавам, анализирам явленията от действителността и правя изводи, размишлявам за нещо, представям си мислено, въобразявам си.

Произлиза от старобългарски глагол - МЪIШЛѬ , (мисля - ед.ч), в мн.ч. - МЪIСЛНТЕ (мислите); дн.бълг.- ми́сля, на сърбохърв. ми̏слити, ми̏сли̑м, на руск. мыслить, укр. мислити, на словенск. mísliti, mȋslim, чешск. myslit, myslet, словацк. mуsliеť, польск. myśleć, в.-луж. myslić, н.-луж. mysliś.

Производно от староб. „МЪIСЛь” - мисъл,. др.-русск. мысль ж. (ср. укр. мисль), сърбохърв. ми̑сао (род. п. ми̑сли), словенск. mȋsǝl (род. п. mȋsli), чешск. mysl, словацк. mysel, польск. myśl.


Заедно с имената на останалите две букви „К” и „Л”, при изричане имената на буквите в глаголицата, образува израза:

„Како люди мислите”/ „Каквото (както) хора да си мислите…”




Ӡвукъ: М

Числово ӡначение : 60









Ⱀ-Н

17) Буквата „Н”е изписвана в глаголицата като Ⱀ и произнасяна като „НАШЬ”.


Обозначава онова, което ни принадлежи или е свойствено за нас, както и близък до нас човек (родственик, приятел, единомишленик, също и съотечественик).








Представлява част от човешката реч – притежателно местоимение , характеризиращо онзи важен признак на света около човека, който го прави принадлежащ или имащ отношение към нас. Поставено е в мъжки род, единствено число, именителен падеж на местоимението „ние” (един от общо седемте падежа, съществували в старобългарски и в сърбохърватски език - именителен, родителен, дателен, винителен, творителен, местен, звателен).

Произхожда от старобългарското „нашь”, руск. - наш, на́ша, на́ше, укр.- наш, бълг. - наш, сърбохърв. на̏ш, -а, -е, словенск. nàš, náša, náše, чешск. náš, nаšе, словац. náš, nаšа, nаšе, польск. nasz, в.-луж., н.-луж. nаš.

За важността на местомението „наш” в старобългарския език и защо точно с него, като име е била наречена буквата „Н” в глаголицата, говори факта , че в кратката „Господнята молитва” , то е било употребено цели четири пъти, а молитвата започва с обръщение към Господа , като баща на всички нас….

„Отче нашь, иже еси́ на небесе́х!”

И пак:

„…хлѣбъ нашь насущный даждь намь днесь…”

И още…

„и остави намь долги нашѧ, якоже и мы оставлѧемь должникомь нашымь;”









Ӡвукъ: Н
Числово ӡначение : 70





Ⱁ - О




18) Глаголическата буква “О”. Нейното наименование, според таблицата, която е поместена в Кратката българска енциклопедия е „ОН”. Изписва се със знака Ⱁ.







В старо- и църковнобългарската азбука тази буква носи названието «ОНЪ» , със значение - ТОЙ, лично местоимение в мъжки род, ед.ч., употребявано във винителен падеж под формата - НЕГО, а в дателен - като НЕМУ , има значение още и на показателното местоимение - ТОЗИ.


В старобългарския език местоимението «ОНЪ» се използвало още при наименованието на Бог и на неговите атрибути (названия и определения), когато се отнася до християнския Бог: Бог, Господ, Всесилният, Небесният, Спасителят, Всевишният, Бог -Отец, Бог-Син, Свети Дух, Той, Него, Го, Му.



О, о - е буква във всички кирилски азбуки (15-та в българската, 16-я в руската и белоруската, 18-я в сръбската, 19-я в македонската и украинската); В кирилицата се явява 16-й по ред , изглежда като ѻ и има числово значение 70. В глаголицата е 18-та поред и се изписва Ⱁ със числово значение 80. Има връзка с гръцката буква омикрон (Ο, ο).

В ръкописите понякога са използвани и по-необичайни варианти на буквата ѻ, например:
чрез О с точка вътре изписвали думата око (което приличало на също такова око);
а в множествено число (очи) — или с две точки вътре в кръга на О-то , или във вида на две слети ОО-та, вътре в които, във всяко имало по една точка.
· в думите окръжност, околовръст и производните на тях — вътре в О-то поставяли кръст.


Ӡвукъ: О
Числово ӡначение : 80







Ⱂ- п
19) Глаголическата буквата „П” се изписва със знака Ⱂи се произнася като „ПОКОЙ”, със значение на спокойствие, мир, радост, хармония . Името на тази буква има едно от най-сакралните значения в говорещата българска азбука.










На старобългарски - покой идва от *po-kojь. Сродни думи с po-kojь на авест. е šāitiš „радост”, а на перс. šāh „радостен“.







В Свещеното Писание се казва, че едно от имената на Бога е и "Мир".
„Мир ви оставям! Моят мир ви давам. Аз не давам, както светът дава.
Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои.”


Божието дело на практика е делото на мирната Божия благодат. И творението естествено съучаства на този Божи мир, когато участва в Божията благодат. Божият Мир обединява вътрешния свят на човека. "Чрез участието си в божествения мир" както ангелските чинове, така и човеците създават единна цялост помежду си.

Да достигнеш покоя, да достигнеш мира, означава да стигнеш до Христа.
В Библията се казва „Христос е нашият мир" (Ефес. 2:14). Мирът на Бога привежда в единна цялост самата човешка душа и оттам я отвежда към единството, стоящо свръх всеки разум.

Да достигнеш покоя, да достигнеш мира, означава да достигнеш и Радостта в Христа.

Светият Дух има плод в нашия новороден дух и една част от този плод е РАДОСТ - Гал. 5:22. Една част от Божието Царство е РАДОСТ. В него няма просто радост, то е изтъкано от радостта, така както Бог в своята същност е Любов, Той носи любовта в Себе Си, Той Е РАДОСТТА. Наш Он Покой!

Това е пътят към мира, хармонията и радостта. Така ще стигнем до спокойствието, защото най-сигурното лекарство в света - това е човешката радост. Бог иска да сме щастливи.

Така израза „Наш Он Покой” добива и своя скрит смисъл - ”Наш е Божият мир”/ „Ще достигнем Божията Радост …”

Интересно е да помислим, както ни подканя и името на буквата „МЪIСЛНТЕ” , има ли по-дълбоко значение категоричната формулировка : „Наш е Той…Покоя”, отнесено към Христа….


Нека видим сега и цялото сакрално значение в началото на втория стих от говорещата азбука – глаголицата:

„Како люди мислите,
наш Онъ, Покой…”

„Каквото хора да си мислите,
наш е Той, Покоя / наша ще е Радостта…”


Ӡвукъ: П

Числово ӡначение : 90



Ⱃ - р


20) Глаголическата буква „Р”е изписвана в глаголицата като Ⱃ и произнасяна като „РЪЦН”, според таблицата, която е поместена в Кратката българска енциклопедия, със значение „речи/ кажи/ произнеси … ”.







Името на буквата е архаична глаголна форма, в повелително наклонение, ед.ч., идваща от думата Рѣчь/ РЕЧ, (староб.), способност да изкажеш мислите си с думи; говор, говорене.

В съвремения български глагола е получил представка „из” към корена „реч/рече”, ставайки „из рече”, „из рекох”, „из река” и дублиращата повелителната форма „из речи”.

Синоними на РЪЦН /РЕЧИ са - кажи, изговори, произнеси, думай, изрази с думи.

Речта , това е говоримият език, за който е предназначена азбуката глаголица.


Речта си служи със Словото, с думите, за да създава живия език, за да изразява мисълта .

В този смисъл, напомнящ ни връзката между речта и Словото, е и втората фраза от стиха, в която смислово са включени буквите Р,С и Т от говорещата азбука на българите:

„РЪЦН СЛОВО ТВЬРДО…”

„Речи твърдо словата/ думите….

Изричането на правилното Слово е своеобразна енерговибрационна вълна (поток, импулс), изменяща енергетическата сфера, във и около човека, проявление на творческа енергия чрез отстраняване на излишното, способност за претвориш мислите си чрез изречените думи.


Ӡвукъ: Р
Числово ӡначение : 100










Ⱄ - С
21) Буквата „С”е изписвана в глаголицата като Ⱄ и произнасяна като „СЛОВО”, остар. форма на ДУМА. Наименованието на буквата е с изключително дълбоко и философско значение.










Словата/ думите са процес на материализация на човешките мисли. Те са ключа за въплащаване на мисълта чрез изразяването й посредством структурирани звукове. Представляват преход - от мисълта - чрез съединение на енергията с информация - в материя.

Словото е първата крачка към реализация на мисълта. Проявление на мисълта чрез звуците на речта. Да имаш дара на Словото означава - умение да се говори изящно и убедително.

В Библията думата Логос λογος (логос) е преведена, като „Слово“. В нея се казва, че първоначално било Словото и чрез него всичко е създадено. Бог е произточника на Логоса – Словото. Но както и ние творим с логиката си, така и Бог твори със Словото (Логоса). Не случайно графически знака на тази глаголическа буква наподобява формата на ключ…

„В началото бе Словото..” Йоан 1:1-3


След това се казва, че Словото стана плът. Това е защото Исус за първи път е въплатил Божието слово.

„СЛОВО” е едно от названията на второто лице на Св. Троица, което може би показва, че Бог се явяваше чрез делата и ученията на Христос - "Словото Господне" се свързва и с откровението Божие.

Израза „РЪЦН СЛОВО ТВЬРДО…/Речи твърдо думите” има и свое второ скрито значение, освен вече посоченото такова, че речта си служи със Словото (с думите) за да създава живия език, да изразява мисълта . Израза означава:

„Изричай твърдо Божието слово…./Отстоявай Словото Божие…”



Ӡвукъ: С
Числово ӡначение : 200



Ⱅ - Т


22) Глаголическата буква „Т” е изписвана в глаголицата като Ⱅ и произнасяна с името „Твѣрдо”.





















































Произлиза от староб. „твѣрдъ” – здрав, крепък, устойчив, неколебим, непреклонен, уверен, не поддаващ се на въздействие, не отстъпващ от избраната позиция. Твърдост това е свойството на материята да се съпротивлява на проникването в нея на друго, по-твърдо тяло.


Но Твѣрдост означава също и коравина, якост, упоритост – все качества, необходими за оцеляването на българщината и българските корени. Затова с думата „твърдина” нашите предци наричали своите яки крепости и калета, които строели в земите български, за да устояват здрави, крепки и непреклонни пред враговете .


Буквата Т, т - днес е буква от всички кирилски азбуки— 19-та в българската, 20-та в руската и белоруската, 22-я в сръбската, 23-я в македонската и украинската);. В старо- и църковнобългарската азбука тя носи название «тврѣдо» (ст.-сл.) или «твьрдо» , което означава «здраво, крепко, непристъпно, укрепено, надеждно, непоколебимо, уверено, неотстъпно, мъжествено ».

В кирилицата буквата „Т” е била 20-та по ред; в глаголицата 22-ра, и се пишела така Ⱅ . И в двете азбуки числовото й значение е 300.



Както всички наименования от говорещата азбука на българите , името на буквата „Т” - „Твѣрдо” има и второ скрито значение. В ПЪРВОТО ПОСЛАНИЕ НА СВЕТИ АПОСТОЛ ПАВЛА ДО КОРИНТЯНИ е отбелязано неговото послание: „ Бдете и стойте твърдо във вярата“ (1 Коринтяни 16:13.)

Посланието на думата „Твѣрдо”, последвала в подкрепа името на предшестващата я буква „Слово” ( λογος - логос) в израза „РЪЦН СЛОВО ТВЬРДО…/ Речи твърдо думите” ни дава и скритото послание на този израз, което е „да говорим Словото на Бога неустрашимо” ,т.е.:

Изричай твърдо Божието слово…./Отстоявай Словото Божие…”




Ӡвукъ: Т


Числово ӡначение : 300





Ⱆ - У
23) Глаголическата буква „У”е изписвана в глаголицата като Ⱆ и произнасяна като „ОУКЪ”, според таблицата, която е поместена в Кратката българска енциклопедия, със значение „ учещия/ учащия” или „научения”, идващо от „учити” (учене/ учение) - процеса на научаване, на придобиване на знания .






Процеса на учене означава човек да се учи, обучава, образова, възпитава, просвещава, проучва, придобива способности,подготвя, развива, специализира чрез натрупване на знания.


В старобългарския са съществували още и формите поучити – да се поуча, наставлявам, науча на добро, назидавам, направлявам, образовам; приучити – да се приучим , да привикнем ; проучити- да проучим , изучим, изследваме дадено явление.

За българина, открай време, образованието е представлявало една от най-значимите житейски ценности . Стожер на българщината винаги е било българското училище. Пословична е и любовта на българина към учението , защото е осъзнал колко необходимо е то за просперитета на народа. Не случайно едно от имената на буквите в говорещата азбука на българите - глаголицата е ОУКЪ – учащ се.

В продължение на цялото си историческо минало българите са разбрали колко важно е образованието - процеса на научаване, на придобиване на знания в различни сфери. Без него няма да има кой да поведе народа им напред. Българите имат нужда от водачи - умни и учени хора, защото за да се гради бъдещето, трябва да се познава миналото. Нека си припомним как по времето на възраждането, през деветнадесети век, само за няколко десетилетия българските земи са се изпълнили с училища, построени и поддържани от доброволните дарения на българите .
С буквата Ⱆ - у започва заключителната фраза от втория стих на говорещата азбука, в който са включени бувите У,Ф, Х :

„укъ/ оукъ фрьтъ хѢръ" – учащия се (знаещия) разхвърля/ разпръсква божествена светлина…



Ӡвукъ: У
Числово ӡначение : 400



Ⱇ - Ф

24) Глаголическата буква „Ф” е изписвана в глаголицата като Ⱇи произнасяна с името “ФРЬТЪ”, със значение хвърлям, разпръсквам, разхвърлям бързо, разпилявам.






Глагола идва от старобългарската дума „фрьтъ” - хвъргам, разхвърлям устремно нещо насам-натам, разпръсквам, размятам, разпилявам, пръскам, хвърлям, сипя, ръся, разпращам.


Значението му е „пръскам в различни посоки , на много места”.

„Оукъ фрьтъ…” който се учи/ знаещия разхвърля/ разпръсква/ разнася/ ….
На руски език наименованието на буквата Ⱇе променено на „ферт”. С думата „ферт, като нарицателно и досега се назовава разпилян, прибързан човек .

Ⱇ - Присъства във всички кирилски азбуки (сега е 21-ва в българската, 22-ра в руската, 23-та в беларуската, 25-та в украинската и сръбската и 26-та в македонската). Използва се също така и в някои от азбуките на народите от бившия СССР.

В старо- и църковно българската азбука има название фрьтъ. В глаголицата се изписва така , а в кирилицата — Ф. И в двете азбуки има цифрова стойност 500.


Ӡвукъ: Ф
Числово ӡначение : 500





Ⱈ - х
25) Глаголическата буква „Х”е изписвана в глаголицата като Ⱈ и произнасяна като „ХѢРЪ”, според таблицата, която е поместена в Кратката българска енциклопедия, със значение „ХѢРЪ” - божествен разум/светлина/промисъл.








Църковната буква Х е знак, символ, с който означавали невеществени, свръхестествени явления).

„ ОУКЪ ФРЬТЪ ХѢРЪ” – учащия (знаещия) хвърля Божията светлина/промисъл…


Ние сме създадени за светлината. А както има физическа светлина,така има и духовна светлина.


Ако проследим начините, по които в откровението Бог се явява на човека, не може да не ни направи впечатление мястото на светлината. Св. Иоан Богослов определя Бога като светлина: И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе (Иоан 1:5). Самият Христос нарича Себе Си светлина на света (Иоан 8:12) и изпраща учениците Си да бъдат светлина за хората (Мат. 5:14-16).

В Стария Завет Бог се явава на Моисей като светлина, св. ап. Павел вижда Бога като светлина по пътя за Дамаск, Сам Бог обитава в непристъпна светлина (1 Тим. 6: 16) и най-сетне светлината на планината Тавор, която апостолите виждат при Христовото преображение – всичко това са различни форми на разкриването на природната Божия светлина към човека.Това е покривалото от светлина, която идва от Бога. За християните – това е светлината от Христовото благовестие.




Глаголическата буква „Х”, символизирала със своето наименование "ХѢРЪ” проявлението, именно на тази Светлина над света, като невеществено явление и на проявата на Божия промисъл, в говорещата азбука на българите.


Трябва да имаме пред вид, че както и кръста (с който се уподобява, като предхристиянски и соларен символ) произхода на названието на „Х” е изключително древно и вероятно е свързано още с името на Хор/ Хорус и означава поява на Този, който е горе или Този, който е далече.

По-късно кръстът, в качеството си на символ на безсмъртието и възкресението е зает в християнската религия и се превръща в нейн основен символ. По същия начин графичния символ, с който се изписва буквата „Х” придобива значение, с което се бележи невещественото явление – Божия светлина/промисъл.


Х, х - присъства във всички кирилски азбуки (понастоящем е 22-ра в българската, 23-та в руската, 24-та в беларуската, 26-та в украинската и сръбската), а в македонската е 27-ма.. В старо- и църковнобългарската азбука има название хѣръ.
В глаголицата се изписва така Ⱈ, а в кирилицата — Х. И в двете азбуки има числова стойност 600.

Така последователно съединени, значението на наименованията на буквите от този стих на глаголицата, в който са включени бувите У, Ф, Х, ни дава израза:


„Укъ/ оукъ фрьтъ хѢръ – учащия се (знаещия) разхвърля/ разпръсква Божия светлина/ промисъл…” или накратко: „който се учи, хвърля Божията светлина..”



Ӡвукъ: Х
Числово ӡначение : 600






Ⱉ - о(о)
26) Глаголическата буква Омега е изписвана в глаголицата, като Ⱉи е произнасяна като „Отъ”, използвана е само за възпроизвеждане на буквата (Ω) от гръцки .







В глаголическата азбука буквата омега (наричана само „отъ“ в нея) заема 25-ата позиция (след буквата X).

В църковнославянската азбука е трудно да се говори за определена позиция на тази буква: тя има няколко форми Ѡ, ѡ , които в различните писмени паметници могат да изглеждат в азбуката по различни начини (или дори да отсъстват), както и да се отнасят по различни начини една спрямо друга и към други букви. Най-често след X се поставя лигатура Ѿ и се нарича ​​„от“, а всъщност това е гръцката омега (наричана „о“), което не предизвиква объркване, тъй като „истинската“ буква O в глаголицата се нарича „он“. Според друга (по-древна) система омегата се поставя не близо до същинското O, а в края на азбуката, пред други гръцки букви или малко по-рано, между йотираното А и Ѧ , Има и други опции.

В редица паметници на ежедневното писане, омега се използва през XI-XIV век главно като част от предлога „oт“ (понякога и съюз „oт“) и съкратен запис под заглавието на Йоан.

Буквата „Омега“ в гръцката буква „омега” означава дълго „o”, за разлика от краткото „o”, предавано от буквата „он“ в глаголицата и гръцката буква „omicron. В старобългарския език на ІХ век, както и в руския впоследствие, гласните не се различават по дължина или късота. Практически до началото на XVIII век. буквата „омега“ най-често била използвана в старото кирилско писмо с поставяне на буквата "т", вписана над нея, за да се обозначи предлогът "от". Омега е изключена от руската азбука от Петър I през 1710 година.


В старата кирилица обичали да пишат омегата под буквата "т", за да напишат предлога "от". Преносното й значение означава „край” . От алфа до омега. От началото до края; изцяло. Алфата и омегата (на нещо). Най-важното, същината.



Ӡвукъ: о(о)
Числово ӡначение : 700





Ш - ш
27) Глаголическата буква „Ш” се изписва в глаголицата като Ш, и се произнася като „ша”, има я в коптското - ሠ (саут) и арамейското писмо - ϣ (шай).




Буквата Ш е част от трудните за проумяване и обяснение букви заедно с Щ, Ц и Ч. Както казахме вече, учените и до днес не могат да разберат откъде авторите на глаголицата са взели буквите Ц и Ш. Букви с подобен вид има в етиопски и арамейски писма, но те звучат по друг начин ! Руския езиковед Кондратов разглежда техните предшественици като произлезли от египетския йероглиф «ша», обозначаващ наводнено поле / плодородна земя.


Ш, ш (с име: ша) – е буква във всички последващи глаголицата кирилски азбуки (25-та в българската, 26-та в руската, 27-та в беларуската, 29-та в украинската и 30 в сръбската); Използва се при писането и на някои неславянски народи. В старобългарската и църковнославянската азбука тя се нарича още „ша”, значението на което наименование официално е неизвестно.


В глаголицата обикновено се счита за 28-и по ред и няма числова стойност (понякога се пише , че глаголическото Ш е означавало числото 2000, но това засега не е нищо повече от хипотеза). Една от малкото букви, която изглежда еднакво и в двете български азбуки – глаголица и кирилица.


Ӡвукъ: Ш
Числово ӡначение: няма



С тези три букви започва и първата фраза от третия стих на глаголицата : „Отъ ша ци!” или „Въздигай духа си!” .





Ⱌ - ц
28) Глаголическата буква „Ц”е изписвана в глаголицата като Ⱌ и произнасяна като „цы” или „ци”, има я в коптското и арамейското писмо.





Присъства във всички последващи глаголицата кирилски азбуки (23-та в българската, 24-та в руската, 25-та в беларуската, 27-ма в украинската и сръбската), а в писмената норма на македонската реч е 28-ма. Използва се също така и в някои от азбуките на народите от бившия СССР. В старобългарската азбука има название ци, съответно в църковнославянска — цы. В глаголицата се изписва така , а в кирилицата — Ц. И в двете азбуки има числова стойност 900.


Трудно е да се установи точният ѝ произход, тъй като букви с подобен облик се срещат в няколко азбуки от този период – в етиопското писмо ሃ, в коптското писмо ϥ и в арамейското писмо.

Учените и до днес не могат да разберат откъде авторите на глаголицата са взели буквите Ц и Ш. Букви с подобен вид има в етиопски арамейски писма, но те звучат по съвсем друг начин !

На санскрит , обаче, cetati (cit) произнася се цит или читати и означава - възприемам, виждам, разбирам, преподавам, обучавам се. От друга страна - Човешка Чи, според традиционната будистка философия, е въздигащ се поток от енергията на човешкия дух, като дух, енергия, поле, материя, сила, чувство и мисъл, достигане на вътрешна хармония чрез развитието на духа на човека. Непрекъснатото ѝ движение и постоянна промяна е графично изобразено в знака Ин-Ян, който съществува изобразен върху мегалитни изображения по нашите земи (каменен фриз върху находка от големия долмен при с. Голям Дервент, датиран от IX в. пр. Хр.).




(Сн. Даниела Агре)


Така понятието „ци” съответства и на санскритското цит/чит (cit) - възприемам, виждам, разбирам, преподавам, обучавам ( осъзнавам /въздигам енергия та на духа си).


Ӡвукъ: ц
Числово ӡначение : и на глаголица и на кирилица – 900.




Ⱍ - ч

29) Буквата „Ч” в глаголицата глаголицата се изписва така Ⱍи има числова стойност 1000, а в кирилицата се изписва така Ч – Y и числовата ѝ стойност е 90.







Буквата „Ч" е изписвана в глаголицата, като Ⱍи носи името Чръв /Yрьвь (СЪРП). Един от месеците в старобългарския език - юли, е наречен ЧРЪВЕН , което е аналог на СЪРПЕН. Верността на хипотезата, че старобългарското ЧРЪВЪ - ЧРЪВЕН означават "сърп-сърпен" се протвърждава и от следния факт. Руските езиковеди Фасмер и Даль посочват рядката руска диалектна дума черв – със значение на сърп.



Действително, едно от другите названия, използвани за назоваване на месец юли на старобългарски е ЖЕТАР или ЖЕТВАР. В по-северните славянски страни жътвата е извършвана през месец август, който носи названията Серпень, Srpen, Sierpien, Жнiвень. Тези почти еднотипни названия са очевидно свързани с основното средство за прибиране на урожая – сърпа. В България, времето за жътва е един месец по-рано и съответно, може да се очаква, че названието за месец юли ще има подобна семантика.Чисто морфологично, названието ЧРЪВЕН може да се изведе от ЧРЬВЪ (СЪРП).



Най-важната стопанска дейност в годината за нашите предци била – жътвата. Някога цялата дейност по прибиране на реколтата се извършва ръчно. Житните стебла се отрязвали посредством сърп или коса и се връзвали на снопове.. Думата се използвала и в преносно значение като „постигам“: „жъна победи“, „жъна успехи“ и др. Затова буквата, която Свети Кирил Философ нарекъл със словото Чръв /Yрьвь, обозначаващо най важната човешка дейност – жътвата - прибирането на хляба, съдържало и своеобразно преносно значение „жъна (знание)”.













Учените и до днес не могат да разберат откъде авторите на славянската азбука са взели буквите Ц и Ш. Букви с подобен вид има в етиопски арамийски писма, но те звучат по съвсем друг начин. Петър Добрев свързва думата ЧРЬВЕН И ЧРЬВ с кирилската буква, която има формата на сърп, а нейното название "чръв" означава „сърп” и има според него ирански произход. Изследователи на старобългарската азбука смятат, че в буквата “Ч” е скрит символът на чашата за причастие, така както човек започва да се стреми към Бога и иска да върви нагоре.
.

Ӡвукъ: Ч
Числово ӡначение: 1000








Ⱋ - Щ

30) Глаголическата буква „Щ” се изписва със знака Ⱋи носи името „Ща”.











Освен в глаголицата, „Щ” присъства във всички кирилски азбуки (25-а в българската, 26-а в руската, 27-а в беларуската, 29-а в украинската, 30-а в сръбската), а в македонската писмена норма е последна. Използва се също така и в азбуките на народите от бившия СССР. В старобългарската и т.н. църковнославянска азбуки се нарича ша. Това е единствената буква, която изглежда еднакво и в глаголицата, и в старата кирилица. Трудно е да се установи точният ѝ произход, тъй като букви с подобен облик се срещат в няколко азбуки от този период – в етиопското писмо ሠ, в коптското писмо ϣ, в арамейското и неговите производни, като например еврейската буква ש.


В българския език думата „ща” в същото време е и глагол от несвършен вид (усещащ се като остар. или диал. спрегната форма на частицата ще), нещо, което се случва в бъдещето – от старобълг.„ЩА ЗВАТИ”/Ще те повикам по име.

Така израза „Чръв щта!” – е със значение „сърпа вземи”/”започни да жънеш”), т.е преносното – Жъни (знание).



Ӡвукъ: Щ
Числово ӡначение: 800











Ⱏ - Ъ31) Глаголическата буква, с която се обозначава самобитния за езика ни звук Ъ се изписва със знака Ⱏ и носи името Еръ (Ъ).









Ерът, ера, мн. ерове, (два) ера, м. - Ъ, ь - Спец. В езикознанието – това е название на буквите ер голям (Ъ) и ер малък (ь). Прилагателни са. еров, ерова, ерово, мн. ерови. Ерови гласни.


• Голям ер/ер голям. Название на буквата ъ.
• Малък ер/ер малък. Название на буквата ь.


Звукът „Ъ” е една от големите разлики между българския и славянските езици. В действителност в нито един славянски език няма такъв звук и буква. В руската азбука има буква Ъ (твьордый знак), но тя всъщност не представлява звук и реално не се чете.



В старобългарския език обаче еровете Ъ и Ь са означавали съвсем други звуци. С буквата Ъ (Ер голям) се е записвала кратката гласна между О и У, а с Ь (Ер малък) означавали кратката гласна между Е и И.

Съществувала е буквата ЪI, която е предавала звук ЬI (на руски: еры), който присъства и днес в някои славянски езици, но този звук реално стои по-близо до И.

При стария ни правопис в Царство България звукът Ъ се е предавал с две букви: Ъ и Ѫ (Голям Юс).

Всъщност в много български говори и диалекти неудареното А също се произнася като Ъ. За съжаление при правописната реформа от 1946 буквите Ѫ (Голям Юс) и Ѣ (Двойно Е) са били премахнати от нашата азбука. Пак за съжаление при създаването на новата македонска азбука през 1944 буквата Ъ е била преценена като прекалено българска и не е била включена в правописа. По този въпрос е имало обаче голям спор. Въпреки това и днес в Македония звукът Ъ продължава да се произнася от повечето хора.

В старобългарския език буквата Ѫ (Голям Юс) предавала носовката Он. Такъв звук днес има само в полски, френски и португалски език. С развитието на българския език този звук се е изяснил в звука Ъ.

Преди са наричали буквата Ѫ още Широко Ъ. При стария ни правопис е имало правила за това кои думи са се пишели с Ъ и кои с Ѫ. Звуци, подобни на Ъ, имат някои европейски езици, например английски, румънски, албански, португалски, турски и някои италиански диалекти, но те не съвпадат напълно с ясното българско Ъ. Букви, предаващи звуци, близки до Ъ, в Европа имат само румънски, албански и турски.











Звукът Ъ очевидно има явен древнобългарски произход, защото той никога не е съществувал в славянската реч. Самото начертание на буквата Ъ също е дошло от древната българска писменост. Така буквата и звукът Ъ представляват един ярък символ на българската традиция и националната ни идентичност. Затова никак не е случайно, че звукът Ъ присъства в името на нашата държава БЪЛГАРИЯ и на народа ни БЪЛГАРИ.



Предположение относно центъра на Балканите, като прародина на индоевропейците, във връзка с разпространението на гласната "Ъ" е изказано и в една статия, издадена още през 1982 година: И. М. Дьяконов. О прародине носителей индоевропейских диалектов, Вестник древней истории 3(161) ,( АН СССР, Институт всеобщей истории), Москва 1982-І част; и Вестник древней истории 4(162) 1982 - ІІ част.














Доводите на автора са чисто езиковедски. В края накратко е изказана и идеята му, че най-логично се подреждат всички езиковедски факти единствено ако се приеме, че центърът е на Балканите, и разпространението започва някъде към V хилядолетие пр. (според мен поне в Европа е ставало паралелно с разпространението на земеделието от юг на север). Дава и карта на ситуацията от V-ІV хилядолетие, в която специално отбелязва зоната на "вторично потъмняване" (гласната Ъ!!).


Ъ, ъ или ер голям е буква от кирилицата, 27-а в българската азбука. В руския език е известна като „твърд знак“ (на руски: твёрдый знак), но не представлява отделен гласен звук. Преди реформата в сръбския език се нарича „дебело йер“ (на сръбски: дебело їер).

При записване с международната фонетична азбука, звуковата стойност на буквата „ъ“ в българския език, когато е под ударение, се отбелязва със знака за междинна задна незакръглена гласна [ɤ̞] (път: [ˈpɤ̞t]).



Писането на краесловните ерове е премахнато едва с правописната реформа от 1945 година.


Старобългарската гласна ъ (голям ер) е била заден вокал, с предполагаем звук на свръхкратка гласна [о]). И двете букви за ерове имат общ елемент и с буквата за „о”.



В ранния старобългарски период се предполага, че „ъ” е бил закръглен заден вокал и е звучал приблизително, като кратко „о” или кратко „у”. Върху характера на еровете се е отразявало положението, в което те са се намирали сред останалите звукови компоненти на отделната дума. Различават се две позиции или две положения на еровите гласни в думата - слаба позиция и силна позиция.


В старобългарския език някога имало само отворени срички. Всички звучни шумни съгласни Б,В,Г,Д,Ж,З се произнасят звучно - нѣ̋ма условия за обеззвучаването им (съотвѣтно в П,Ф,К,Т,Ш,С). Тѣ и затова се пишат с буквитѣ за звучни съгласни. Всички срички завършват на гласна.



БО-ГЪ,
КРА-КЪ,
ПО-ДЪ,
ПО-ПЪ,
ПО-ТЬ,
КО-NЬ,
ДЬ-NЬ (ден),
ПЬ-СЪ (пес),
ЛѢ-СЪ,
ХЛѢ-БЪ,
СРЬ-БЪ-КЪI-NIA,
БЛЪ-ГА-РЪ-КА,
ПРѢ-СЛА-ВЪ,
ГО-СТЬ-БА (гозба),
СВА-ТЪ-БА,
ПО-NЕ-ДѢ-ЛЬ-NИ-КЪ (понедѣлник),
ВЪ-ТО-РЬ-NИ-КЪ (вторник),
и т.н.

В този смисъл, глаголическата буква Еръ (Ъ) е със символично значение на твърдост, действеност, сътворяване в процеса на действие, ставане, осъществяване, изправяне.

Ӡвукъ: Ъ
Числово ӡначение: 800



Ⱐ - ь
32) Глаголическата буква „ь” се изписва със знака Ⱐ и носи името „ЕРЬ (Ь)”.

Ь, ь или ер малък е двадесет и осмата буква от българската азбука. Тя няма звуково съответствие. В старобългарската кирилица се нарича ерь и обозначава свръхкратък гласен звук. В съвременния книжовен български език тази буква се използва в средата на думите за означаване на мека съгласна само пред гласната буква о (миньор, пласьор, актьор, Петьо).












Двете ерови гласни в старобългарски език са притежавали понижена звукова стойност. Те са били редуцирани гласни. На тази тяхна особеност се дължат многобройните изменения, на които се подлагат. Какъв е бил гласежът на еровите гласни, мъчно може да се установи с точност. В ранния старобългарски период те са били напълно различни гласни.



Предполага се, че „ЕРЬ (Ь)”е бил палатален вокал и е звучал, като кратко „е” или кратко „и”. Буквите за ерове имат и общ елемент с буквата за о.


Буквата "ь" (ер малък) се използва единствено за предаване на мекост на съгласна пред "о" и затова се среща само в буквосъчетанието "ьо" : миньор, шофьор, каньон. "Ь" не се пише след буквите "ж", "ч", "ш". Съответно за изразяване на мекост на "о" след гласна се използва съчетанието "йо" : майонеза, район, койот. В началото на думата също се пише "йо" : йон, Йовка, Йордан, йога, йод. Припомням, че "ь" няма звукова стойност и с него не започва нито една дума в българския език.

Символизира завършеното творение на дадения от Бога живот, съществуването на сътвореното, усещането „да бъдеш”.

Така значението на двата ера, поставени последователно един след друг в глаголическата азбука, придобива израз: „Стани/Изправи се! Бъди!”



Върху характера на еровете се е отразявало положението, в което те са се намирали сред останалите звукови компоненти на отделната дума. Различават се две позиции или две положения на еровите гласни в думата - слаба позиция и силна позиция.



Еровите гласни съобразно със заеманата от тях позиция се наричат накратко силни или слаби ерове. Силна е била позицията на еровете, когато са се намирали пред сричка, която е съдържала пак ерова гласна. В силна позиция се намира напр. първата ерова гласна в случаи като следните: вънъ, сънъ, подобьнъ, шьдъ, старьцъ и т. н. Слаби са били еровете във всяка друга позиция, напр. в края на думите - градъ, гладъ, народъ, ходите, иматъ, власть, или в средата на думите - вьсъкъ., мъногъ, посълахъ, прилежьно, чьто, тьма правьда, дъва, гръшьница, притъча, пьшеница.



Когато еровите гласни са се срещали в няколко последователни срички, в силна позиция е била еровата гласна, която се е намирала на четно място, като се брои от края -дьньсь, съньмъ "събрание, група, сбор", пришьльць.



В зависимост от промените, на които се е подлагала дадена старобългарска дума, еровите гласни, които е съдържала тя, са могли да променят своето качество, т. е. от силни да се превръщат в слаби и обратно. Така напр. първата ерова гласна в думата старьць е в силна позиция. Във формата за родителен падеж ед. ч. старьца или във формата за именителен падеж мн. ч. старьци същата ерова гласна е попадала в слаба позиция. Крайната ерова гласна в думата рабь е в слаба позиция, но когато думата се е свързвала в единен звуков комплекс със следващо енкпитично местоимение тъ, тогава същата ерова гласна се е превръщала в силна - рабътъ. Сравни още овьнъ., но овьни (именителен падеж мн. ч.); дьнь, но дьне (родителен падеж ед. ч.).



Еровите гласни имат различна съдба в старобългарски в зависимост от позицията, която заемат в думата. Слабите ерове клонят към пълно изчезване. В първоначалните Кирило-Методиеви преводи те са стояли непокътнати на местата си. В дошлите до нас старобългарски паметници обаче, които, произхождат от по-късно време, тяхната употреба е вече напълно разколебана, което свидетелства, че в тогавашната говорима българска реч те не са се произнасяли вече.



Многобройни са примерите във всички старобългарски паметници от пълно изчезване на слабите ерове. Например в Зографското евангелие срещаме всъмь, вм. вьсъмь, что вм. чьто, рци вм. рьци, слъпца вм. слъпьца и т. н. Най-многобройни случаи от изпадане на слаби ерове се отбелязват в езика на Асеманиевото евангелие. Често в този паметник изпадат и краесловните ерове.

Силните ерове в противоположност на слабите се пазят добре. Тяхната съдба обаче не е била еднаква навсякъде в българския език. С постепенното заглъхване на слабите ерове намиращите се в съседство с тях силни ерове са попадали в затворена сричка, техният гласеж е нараствал и те са се превръщали в пълноценни гласни. През X-XI в. силният малък ер в български език минава в е. Силният голям ер поради своя лабиализуван характер в някои западни български говори преминава в о. В източните български говори той се запазва, но в XI в. вече губи своята лабиализация и по гласеж се изравнява с днешната българска ерова гласна. Преходът на силните ерови гласни в „о” и „е” наричаме вокализация или изясняване на еровите гласни.



След правописната реформа от 1945 година двата ера – ер малък Ь и ер голям Ъ са оставени като графични знаци, но са им отнети функциите. За „ Ер голям – Ъ” това е функцията на пазач в края на думата, завършваща със съгласна. Това е било извършено под натиска на външни за България, тъмни сили, които са били наясно какво точно предприемат срещу народите с нашата азбука.

Ӡвукъ: ь/О
Числово ӡначение: няма









ⰟⰊ - ѥры (ы)

33) Глаголическата буква „ѥры” се изписва със знака ⰟⰊ и носи името ерѝ – (ы - староб.)”.





ⰟⰊ е буква от глаголицата, а по късно и от кирилицата (Ы, ы). Представя фонемата /i/ след непалатализирани (твърди) съгласни в беларуската, русинската и руската азбука. Поради фоноложки процеси, реализацията на /i/ след твърди съгласни се изтегля към затворена централна незаоблена съгласна (МФА:[ɨ]).



Обикновено тази буква се транскрибира на латиница като y, а на български и македонски книжовен език руското „ы“ се транскрибира като „и“. В руския език чрез буквата „ы“ се транскрибира звукът ъ, срещан в чужди географски понятия, например Румыния, Ыгыатта. Тази буква се употребява и в казахския, където съответства на фонемата /ɯ/.

В древната старобългарска азбука и в църковната азбука буквата Ы носи названието ѥры (старобълг.) или ерѝ (староб.), смисълът на което не е известен, но явно е свързан с названията на буквите „еръ“ (Ъ) и „ерь“ (Ь).



Подобно на други кирилски букви, Ы първоначално е лигатура между Ъ и І (тогавашно і, без точка или с две точки) или И (тогавашно и, изписвано като днешно н). В старите ръкописи, тази буква винаги се е срещала като ЪІ или ЪИ. Днешната форма еволюира след изясняването на еровите гласни ъ и ь в старобългарския език.

Символизира действия чрез единение, съединение на множество, съвместно достигане на ново ниво, в акростиха на глаголицата е със значение „извисете се” (нагоре).

Заедно с предишните две букви, обозначаващи названията на буквите „еръ“ (Ъ) и „ерь“ (Ь), ерѝ (ы) – израза придобива значение: „Изправете се! Бъдете! Извисете се”.

Ӡвукъ: ЪИ/ Ы
Числово ӡначение: няма









Ⱑ - Ѣ

34) Глаголическата буква ѣ се наричала „ЯТ” и бележела двойното „Е” и звука, с който се отбелязва ятовата гласна. В глаголицата се отбелязва със знака Ⱑ..

В старобългарския език тя е имала звукова стойност на широко "Е".





Последната буква от кирилицата е Ѣ, с която се бележи ЯТОВАТА ГЛАСНА . По друг начин, обаче, е била изписвана тя в глаголицата, където е 34-та по ред буква .







Знакът, с който е била отбелязвана ятовата гласна в глаголицата. В старобългарския език тя е имала звукова стойност на широко "Е".








Рисунка от снимка на българско семейство, с Буквите Ⱑ и Ѣ, с какъвто знак по-късно в кирилицата вече е отбелязвана ятовата гласна.



Това е 34-та буква от глаголицата и 32-та - от кирилицата, след отпадането на предходната буква - ѥры (ы). След писмената реформа от 1945г. тя е отстранена и може да бъде открита само в църковните текстове. А това е сериозен проблем.

Българската азбука е най-свещеното, най-ценното нещо, което притежаваме като народ, защото тя е не е просто огромно културно достижение, но е божествена и свещена в истинския смисъл на това определение.


Затова в нея има букви с особенна символика и с особенна мощ. И това са чисто български букви. Най-важната е ѣ - ят, двойното е, което на практика вече не се употребява.

По късно в кирилицата, буквата се замества със „Ѣ”. Днес кирилската „ят” вече не се използва в официалния правопис на нито един славянски език, но продължава да се употребява в църковнобългарските текстове. Понякога днес вместо ЯТ погрешно се използва приличащата графично на нея Ъ.

В новобългарския език различното произнасяне на буквата „ят“ оформят така наречената „Ятова граница“. В повечето от случаите произношението на „ят” е чисто „е”, но в някои позиции в Източна България (територията на изток от ятовата граница) е запазено старото произношение като „а” или широко „е” с мекост на предходната съгласна, преминаващи в „Я”. Например - БѢЛО – БЕЛО, БЯЛО; ЦѢЛО – ЦЕЛО, ЦЯЛО.

Ятовата граница е една от най-важните изоглоси в българския език, въз основа на която българските диалекти се разделят на два вида — западни и източни.

Ятовата граница също е хилядолетна, и доказва местният характер на българското население.






Академик Владимир Георгиев:

"В дако-мизийския /"тракийския"/ език ние откриваме същото явление, което представя една от най-характерните черти на нашия език, а именно делението на два основни диалекта според произношението на праславянското е (от ие е или оу, ау, ъу). В същност има сериозни данни, които показват, че ятовата граница в общи черти е наследена от дако-мизийския /"тракийския"/ субстрат".

Буквата ЯТ е един от символите за пряка наследственост между античните българи /"траки"/ и днешните българи.

Българският „ЯТ” върху бронзовата "предкирилска" розета от Плиска е изписан цели два пъти.

Забележителната находка от Плиска е датирана VII-ми- IX- ти век и ако трябва да се вярва на учените твърдящи, че старите българи са само азиатци по произход, то не би трябвало да има абсолютно никаква връзка между руните изписани върху розетката и най-старата писменост на Тракия.





Двойното Ѣ добива в миналото статус на символ на българщината.

И тъкмо затова, че може с двоякият си изговор да обединява българите от най-източните краища на земята ни край Черно море и от най-западните ни покрайнини при Охрид, Шар, Скопие, Ниш и Зайчар тая старобългарска буква трябвало безусловно да се запази и може би да се направи опит да се възстанови.

Ѣ свързва заедно Божествения и човешки принцип, както любовта свързва хората в едно семейство. Това е звукът, който носи в себе си цялата сила на азбуката, като символ на Божия помощ. Символизира Божията сила.











Буквата е тясно преплетена със съдбата на българския народ, съществувала е също и в руската азбука до идването на болшевиките, преминавайки в нея ИМЕННО от старобългарската писменост!

До първата световна война буквата Ѣ , като символ на израза "Бог с нами!" е била изобразявана върху дръжките на бойните знамена в българската и в руската армия. Това е знак, от който излиза огромна мощ.


В глаголицата буквата ЯТ - Ⱑ - символизирала знак за Божия помощ, сила, защита....

Лилавата рамка е заради мъдростта на предците, която толкова ни е необходимо да си припомним.


Ӡвукъ: Я


Числово ӡначение : няма



Ⱓ- Ю

35) Глаголическата буква Ю се изписвала със знака Ⱓи се наричала Юнъ (Юсь – от рус.) Била тридесет и четвъртата буква от старобългарската азбука след отпадането на буквата - ѥры (ы).

Означава повеждане, подтикване, насочване. Тя е създадена, като съчетание на два други звука – „й“, „о“/„у“ - „иже онъ – „като Него”, „иже онъ укъ”- „както Той учи”.












Буквата Ю била най-ранната от т.н. йотирани гласни букви. Йотацията е фонетично явление, при което между две гласни с различно изговаряне се вмъква фонемата „й“.

В глаголицата се състои от две различни по размери части - голяма и малка – Ⱓ- водеща и насочвана, а по-късно в кирилицата се изписвала чрез съединяване с черта на стоящите редом букви I (иже) и О (онъ).



Ю, ю е буква в много от кирилските азбуки (29-а в българската, 31-ва в беларуската, 32-ра в руската и украинската азбука) и в зависимост от положението ѝ обозначава звука /ju, jo, jɔ, jʊ/ или /u/. От сръбската азбука е изхвърлена в средата на 19 век, а в новосъздадената след 1944 г. македонска писмена норма, устроена по образец на сръбската, не е въвеждана. Също така се използва и в някои неслявански езици, които използват кирилска азбука (езиците в Руската федерация, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Монголия). Тя е създадена като съчетание на два други звука – „й“, „о“/„у“.











В староцърковните паметници от XII—XV век се среща още един вариант на буквата – „обратно Ю” със същото значение.












Ӡвукъ: Ю

Числово ӡначение : няма





Ⱖ - йо







36) Глаголическата буква йо /ё/ (отпаднала в последствие) била изписвала със знака Ⱖ и се наричала със името йот .





Буквата обозначавала изписването на звуковете за «Ё», «ьо» и «йо»:

1. звука [o]:в ударена позиция и след мека съгласна
в ударена позиция след съгласните – ч, ж, ш, и звукосъчетанието [шт], означавано с буквата щ

2. съчетание от звука [j] и ударено [o] – [jo]:в началото на думата след гласна в средата на думата ;



Днес, за обозначаване изписването на съответстващата на звука йо буква - в украинския и българския език - след съгласна се пише «ьо», а в началото на думата и след гласна в средата на думата – «йо».

Символизира постъпателно движение. Заедно с предишните глаголически букви Ят- Ⱑ и Юнъ - Ⱓ(Ю), Йот - Ⱖ- преди отпадането си, е участвала в предпоследния стих от акростиха на глаголическата азбука на Св.св. Кирил и Методий :

„С Божия помощ! Както (Той) ни учи! Пристъпете !” - Ⱑ, Ⱓ, Ⱖ.

Ӡвукъ: ЙО / Ё

Числово ӡначение: няма







Ⱘ (он), Ⱔ(ен), Ⱗ (йен), Ⱙ - (йон)



Глаголическите букви голям Юс / он (голяма носовка), малък Юс / ен (малка носовка), Юс малък/ йен (йотиран), Юс голям/ йон (йотиран) - се изписват така:



Ⱘ (он), Ⱔ(ен), Ⱗ (йен), Ⱙ - (йон) -

а в кирилицата - ѫ, ѧ, ѩ, ѭ.



Юсът, юса, мн. юсове, (два) юса, м. Спец. В езикознанието – черковнославянско название на две букви от старобългарската азбука: (голям юс) и (малък юс); както и на поизлизащите от тях две носови гласни. Юсовете в старобългарски са назални гласни.

Именно носовките са буквите, които доказват неоспоримо, че езикът за който двамата братя Кирил и Методий са сътворили глаголическата азбука по етническа принадлежност е старобългарски.

За него са характерни съчетанията шт,жд (в думи като нощь, пещь, рожденъ,межда), широкият гласеж на ят (в думи като лѣто, бѣлъ, млѣко), употребата на дателен притежателен падеж вместо родителен притежателен (отьцье мѹ вместо отьць его; днешното българско баща му, срещу което в останалите т.н. „славянски” езици стои конструкция от типа на руското отец его). Всичко това, по безспорен начин показва тези старинни черти на солунския говор, както и връзката му с рупските български диалекти.


Глаголицата е съвършено творение на изключително добре подготвен филолог. Тя е пропита с християнска вяра, символика, симетрия, строго премислен ред, с голямо познаване на старобългарската реч с цялото ѝ изобилие на специфични звукове.

В края на азбуката са разположени графемите за старобългарските съгласни и гласни,които не са част от гръцката фонологична система (като буквите за двата ера, двете носовки, ят, ш, ц, ч и др.).

На глаголица са написани старобългарските преводи, извършени от Методий и учениците му.
Може да се каже, че светите братя Кирил и Методий взаимстват много от тези специфични старобългарски звукове, за да оформят глаголическите букви, с които съумяват да запишат, както специфичните звукове от езика на мизите, живеещи по онова време в района на Солун, така и тези на българите от поречието на река Брегалница в югозападните територии на тогавашна България, но също и звуците от езика на т.н. „словенски” племена от "българската група" – абодрити, тимочани, браничевци, които били наричани с общото име "моравци", обитаващи по северозападните български граници, начело с княза им Растица.

Това от своя страна означава, че в своята специфична езикова характеристика, всичките тези езици, на всички тези многобройни племена, безспорно са притежавали една и съща обща, идентична звукова основа, което сочи и към техния общ произход, т.е. те са "употребявали един език, като българите", както пише и архим. Йоан Раич в "История разних словенском народъ", през 1794 г.


За Брегалнишката мисия на Кирил се съобщава в българските съчинения: „Кратко Кириловожитие”, „Солунска легенда”, „Проложни жития на св.св.Кирил и Методий,” ,„Второ Наумово житие”; в латинските извори: „Моравска легенда”, „Чешка легенда”, „Латинска легенда”; във византийските източници: „Пространно Климентово житие”, „Кратко Климентово житие”, „Житие на св. Наум”.











Носовите гласни (Носовките) или още наричани и Юсове е общо название на четирите букви Ⱔ(ен), Ⱘ (он), Ⱗ (йен), Ⱙ (йон), възприето в българската лингвистика от руската църковнославянска терминология.



Съответно Ⱘ (он) – кирил. ѫ (голяма носовка, задна носовка) и Ⱔ(ен) – кирил. ѧ (малка носовка, предна носовка) са характерни за звуковата система на старобългарския език, където са се произнасяли като назализирани гласни. В развоя на български език те са загубили гласовия си носов призвук и са преминали в устни гласни.


Двете носови гласни са възникнали от индоевропейски дифтонгични съчетания на гласна и носова съгласна m или n, които по-късно са се монофтонгизирали поради действието на закона за отворената сричка.

В българския език голямата носовка (ѫ) е съвпаднала с еровата гласна, а малката носовка (ѧ) в повечето диалекти е съвпаднала с гласната е.

Първоначално ръкописът в старобългарските писмени паметници е двуюсов.

От 12 век насетне започва взаимна замяна на Ⱔ(ен) – кирил. ѧ с Ⱗ (йен), който феномен се означава като среднобългарско смесване на носовките.

Това е една от причините за трите последователно проведени правописни реформи в среднобългарския правопис – атонска реформа (атонска редакция на старобългарските книги); евтимиева реформа и ресавска реформа на Константин Костенечки, която е разяснена в „Сказание за буквите“.

В руската редакция на старобългарския език, често Ⱘ (он) – кирил. "ѫ" и Ⱙ (йон), се заменят с ОУ и Ю, а Ⱔ(ен) – кирил. ѧ се заменя с ИА или в повечето руски ръкописи се употребява само малката носовка Ⱔ(ен) – кирил. ѧ, поради което те се наричат едноюсови.

Съществуват и едноюсови български ръкописи.

През 13 век и 14 век, в повечето сръбски и тези от западнобългарските земи ръкописи изобщо не се употребяват юсове, поради което те се наричат безюсови. Това явление е продължено и от книжовниците от Етрополската школа.

В историческия развой на българския език в известни случаи се среща смесване на задната и предната носовка – явление, познато на повечето от българските диалекти

В едни диалекти, като родопските, смесването на носовките е проведено най-последователно, като предната носова гласна е преминала в задна, a след това тя се е сляла с вторичния ер и има неговата съдба: зъп, ръ̀ка; зôп, рồка – стб., ; з’ът, кл’ъ̀тва; з’ồт, кл’ồтва – стб.
В други диалекти, като еркечкия, смесването на носовките също е проведено последователно; но в тях задната носова гласна е преминала в предна: зêп, рềка, зêт, клềтва.
В трети диалекти, като балканските и някои западни диалекти, се среща само частично преминаване на предната носова гласна в задна след съгласните ш, ж, ч: шъ̀па, жъ̀тва, чъ̀до; шàпа, жàтва, чàдо – среднобълг. < стб.

Има обаче диалекти, като югоизточните, преходните, шуменския, сливенския и др., в които няма никакви случаи на смесване на носовки (шèпа, жèтва, чèдо).

Първият официален нов правопис след Освобождението е Дриновският, който запазва по-голяма част от буквения състав на Кирило-Методиевата азбука – широкото ѣ (ят), големия Юс - Ⱘ (он) – кирил. Ѫ - на етимологично място със стойност Ъ (с две различни начертания след твърди и меки съгласни), както и изписването на краесловните ерове след съгласна.







Ⱔ - (ен)

37) Глаголическата буква Ⱔ(ен) – кирил. ѧ , ѧ или малък юс (малка носовка) е буква, използвана за предаване на присъщ носов гласен звук. Фонетичната ѝ стойност изразява носова предна гласна, чието произношение е близко до (ен).











Въпреки че малкият юс е отпаднал от книжовните форми на всички съвременни славянски езици, в полския език, който представлява използващ латиницата славянски език, буквата Ę ę има звуковата стойност на малкия юс. Следва да се отбележи, че полската фонема ę не произлиза пряко от малкия юс, а се развива след сливането на първоначалните носови гласни в полския. Малкият юс се употребява и в румънската кирилица до към 1860 г., изразявайки звука /ja/.



ЗНАЧЕНИЕ:


Подреждането на буквите, обозначаващи част от юсовете ( или носовите гласни) в глаголицата е в обратна последователност - Ен/Он, въпреки, че така се нарушава реда и с "ен" е изписвана първо малката, вместо първо голямата носовка. И това никак не е случайно, поради смисъла, вложен от създателите на азбуката в глаголическия акростих, защото:


С двете букви Ⱔ (ен), и Ⱘ (он) е обозначено под формата Енон (от гръцки - Αἰνών/ Айнон, от английски-Æнон, от еврейски със значение – „Извор”- понятието „начало, източник, причина, първопричина, първоизточник”). Това е местността, близо до Салим, на западната страна на Йордан, известна от Евангелието на Йоан, като мястото, където Йоан кръщава народа след срещата си с Исус. Йоан. 1:28, 3:23


„Също и Йоан кръщаваше в Енон, близо до Салим, защото там имаше много вода; и хората идваха и се кръщаваха.”



„Също и Йоан кръщаваше в Енон, близо до Салим, защото там имаше много вода; и хората идваха и се кръщаваха.”





Ⱘ - (он)

38) Глаголическата Буква Голям Юс (голяма носовка), чете се он (в кирилицата - Ѫ).











Това е тридесет и осмата буква от старобългарската азбука. Наричана и „широко Ъ“, тази буква е запазена в българския правопис до правописната реформа от 1945. В повечето български диалекти е отпаднал специфичният изговор на големия юс (с изключение на Солунския и Костурския) и мястото на изписване на буквата се учело само наизуст и без езиков усет.

Голямата носовка Ⱘ (он) – или кирил. Ѫ е буква, употребявана за писане в българския език до правописната реформата от 1945 година. Тя е имала фонетичната стойност на ъ и се е пишела на етимологичното си място.

Ⱘ, Ⱘ (он) – кирил. Ѫ, ѫ или Голям юс, Голяма носовка е наименованието, давано на специфична фонема, съществувала в старобългарския език и съответстващите ѝ графеми в кирилицата и глаголицата. Буквата изразява носовия гласен звук [ɔ̃] От почти всички български диалекти е отпаднал изговорът на големия юс. Но в Солунския и Костурския говор той все пак е запазен под формата на разложен назализъм - "Кънде грендиш, мило чендо?" ("Кѫдѣ грѧдишъ, мило чѧдо?")

Наричана и „широко ъ“ или „ъ-кръстато“, графемата ѫ е запазена в българския правопис до правописната реформа от 1945.

При положение, че в повечето диалекти е отпаднал специфичният изговор на големия юс, мястото на изписване на буквата се учи само наизуст и, понастоящем, без езиков усет.



ЗНАЧЕНИЕ:


Подреждането на буквите, обозначаващи част от юсовете ( или носовите гласни) в глаголицата е в обратна последователност - Ен/Он, въпреки, че така се нарушава реда и с "ен" е изписвана първо малката, вместо първо голямата носовка. И това никак не е случайно, поради смисъла, вложен от създателите на азбуката в глаголическия акростих, защото:


С двете букви Ⱔ (ен), и Ⱘ (он) е обозначено под формата Енон (от гръцки - Αἰνών/ Айнон, от английски-Æнон, от еврейски със значение – „Извор”- понятието „начало, източник, причина, първопричина, първоизточник”). Това е местността, близо до Салим, на западната страна на Йордан, известна от Евангелието на Йоан, като мястото, където Йоан кръщава народа след срещата си с Исус. Йоан. 1:28, 3:23


„Също и Йоан кръщаваше в Енон, близо до Салим, защото там имаше много вода; и хората идваха и се кръщаваха.”



Ⱗ - (йен)

39) Йотираният малък юс или йотирана малка носовка Ⱗ (йен) – кирил. (Ѩ, ѩ) представлява буквосъчетание на І с носовата предна гласна Ⱔ(ен) – (малък юс, кирил. Ѧ). Предаваният от знака звук съответства на [jɛ̃] (йен). Въпреки че носовите гласни са отпаднали от повечето славянски езици, в съвременния полски (чиято писменост се основава на латиницата) съществува съчетанието ię / ję, притежаващо звуковата стойност на йотирания малък юс.










Йота̀цията (от руски: Йотация и английски Iotation) е фонетично явление, при което между две гласни с различно изговаряне се вмъква фонемата „й“. Съгласната „й“ заедно с гласната след нея образуват дифтонгоидно съчетание, което е по-силно или по-слабо в зависимост от положението му спрямо ударението, положението в думата и типа на гласната.

ЗНАЧЕНИЕ:


йен -. Кратка форма на Iain, Eian, /Айан/, Eòin, Ján (слов.) - Божи дар, благодат, [ jen ] от англ.. жажда, копнеж , стремеж . [ jen ] v (- nn -) (от келтски/галски eз.) Божи дар.





Ⱙ - (йон)

40) Йотираният голям юс или йотирана голяма носовка Ⱙ (йон) – кирил. Ѭ,ѭ е производно на буквата голям юс Ⱘ, Ⱘ (он), съществувала в кирилицата и глаголицата. Буквата представлява йотиран (с прибавено преди носовата гласна и/й) вариант на големия юс, като нейната звукова стойност се изразява с (йон, йън). Тя предава позиционно съответствие на голямата носовка след гласна или мека съгласна. Доказателство за нефонемния ѝ характер в Кирило-Методиевския диалект е отсъствието на буквата в първоначалния вид на глаголицата.






ЗНАЧЕНИЕ:




йон – кратка форма на името йоан (Yôḥanan), означава дарен с божията благодат, богопомазан, благодатен.


Смисъла на последните два реда от акростиха с имената на буквите от глаголическата азбука с подредените именно по този начин четири писмена с общо название Юсове - Ⱔ(ен), Ⱘ (он), Ⱗ (йен), Ⱙ (йон), придобива следното значение:

Ят! Юнъ! Йо!
Ен он, йен, йон !

С Божия помощ! Както (Той ) ни учи! Пристъпете!
Към първоизвора, богодарен и благодатен.


Вместо заключение:

Българите трудно разбират какво притежават и на много хора ще се стори странно, че глаголицата е свещенна азбука , буквите на която излъчват сила и светлина. Те обаче го правят. Или както е казано в „Проглас към Евангелието” :

„А тези букви, който възприеме
Христос премъдростта изказва
и вашите души укрепва.”

Твърде малко внимание се отделя на нейната връзка с Бога, на пряката и обвързаност с най-съкровеното в нас като народ - с християнството и с мисията ни като държава.

На този факт обаче се отделя твърде малко внимание. Делото на двамата братя е прославяно не като християнско и свещенно, а главно като просветителско, научно и на много места като чисто политически акт. Дори църковният празник на 11 май е разделен от общодържавния на 24 май. Така не се набляга на истинската същност на сътвореното, която е преди всичко християнска.

Безспорен е фактът, че Константин-Кирил Философ е един от най-образованите, ако не и най-ученият мъж на своето време и никой по-добре от него не е могъл да просвети цял народ като му даде не само писменост и просвета, но и светлината на истинското божествено учение. Дело с неизразимо по-голяма важност.





Образец на кръгла (българска) глаголица от XI век.
Фрагмент от «Киевските листове»



Глаголицата е съвършено творение на изключително добре подготвен филолог. Тя е пропита с християнска вяра, символика, симетрия, строго премислен ред, с голямо познаване на старобългарската реч с цялото ѝ изобилие на специфични звукове.



Българската азбука е създадена по уникален и неповторим начин. Тя притежава и качества, които не същестуват при никоя друга писменост в света.

В края на азбуката са били разположени графемите именно за старобългарските съгласни и гласни,които не са част от гръцката фонологична система (като буквите за двата ера, двете носовки, ят, ш, ц, ч и др.).

На глаголица са написани и старобългарските преводи, извършени от Методий и учениците му.

Може да се каже, че светите братя Кирил и Методий взаимстват много от тези специфични старобългарски звукове, за да оформят глаголическите букви, с които съумяват да запишат, както специфичните звукове от езика на мизите, живеещи по онова време в района на Солун, така и тези на българите, обитавали поречието на река Брегалница в югозападните територии на тогавашна България, но също и звуците от езика на т.н. „словенски” племена от "българската група" – абодрити, тимочани, браничевци, които били наричани с общото име "моравци", обитаващи по северозападните български граници, начело с княза им Растица, който нашите историци незнайно защо наричат с името Ростислав, дадено му в немските исторически хроники, вместо със словенското му име.

Това от своя страна означава, че в своята специфична езикова характеристика, всичките тези езици, на всички тези многобройни племена, безспорно са притежавали една и съща обща, идентична звукова основа, което сочи и към техния общ произход, т.е. те са "употребявали един език, като българите", както пише и архим. Йоан Раич в "История разних словенском народъ", през 1794 г.


Именно носовките са буквите, които доказват неоспоримо, че езикът, за който двамата братя Кирил и Методий са сътворили глаголическата азбука, по етническа принадлежност е старобългарски.

За него са характерни съчетанията шт,жд (в думи като нощь, пещь, рожденъ, межда), широкият гласеж на ят (в думи като лѣто, бѣлъ, млѣко), употребата на дателен притежателен падеж вместо родителен притежателен (отьцье мѹ вместо отьць его; днешното българско „баща му”, срещу което в останалите т.н. „славянски” езици стои конструкция от типа на руското „отец его”).

Всичко това, по безспорен начин показва тези старинни черти на солунския говор, използван при съставянето на глаголицата, както и връзката му с рупските български диалекти.


Според Доц. д-р Ваня Мичева, Институт за български език – БАН
“Проучванията на учените филолози доказват още по-конкретно, че някои особености на старобългарския език се пазят и до днес в Солунско.


Пръв от европейските учени потвърждава това словенецът Ватрослав Облак, ученик на Ватрослав Ягич, който установява, че в с. Сухо, Солунско, се пазят следи от носови гласни. Съвременните постижения на диалектолозите от Института за български език, представени в Обобщаващ том на Българския диалектен атлас, по безспорен начин доказват тези старинни черти на солунския говор, както и връзката му с рупските български диалекти.


В Старобългарския речник, дело на езиковедите историци от Института за български език, са дадени новобългарските съответствия на старобългарските думи, издирени в 87 източника, които потвърждават, че 90 % от лексиката има съответствие в българските диалекти, в съвременния книжовен език или в българската топонимия и антропонимия.”


Днес в науката вече няма спорове около това коя е първата славянска азбука. Това е глаголицата, която е дело на Константин Кирил. Кирил и Методий насочват усилията си не само към създаването на нова графична система, но и към нещо още по-важно – въз основа на един говорим български диалект те създават старобългарския книжовен език!

Глаголическите букви са изградени от три основни фигури – кръст (най-важен символ в християнството), триъгълник (знака за единството на Светата Троица) и кръг (знака на безкрайността). Тези три основни съставящи фигури я различават отчетливо от графичните системи в Европа, използвани през ІХ в.



Ето какво пише изследователя Андрей Чернов в своята статия „АКРОСТИХ СЛАВЯНСКОЙ АЗБУКИ” :

„Еще в пушкинское время была высказана гипотеза о том, что словенская азбука должна представлять из себя единое высказывание. Неоднократно предпринимались и предпринимаются до сих пор попытки реконструировать то, что утверждал Кирилл в своем азбучном акростих.”



Затова като българи е добре да помним думите на Черноризец Храбър: „ Българската книжовност е свята, защото свят мъж я е сътворил” и да не се заблуждаваме, че притежаваме просто една културна, научна и литературна ценност, която ни идентифицира, защото тя е много, много повече от това.

Нашата азбука е сътворена с молитва и с пълна отдаденост на служба Богу! И Светите братя Кирил и Методий са приемали задачата по съставянето на новата писменна система, като своя свещенна мисия и са били напълно наясно, че са осенени затова свише.



КРАЙ










______________________

1.АЗЪ, 2. БОУКЫ, 3. ВѢДѢ, 4.ГЛАГОЛН, 5. ДОБРО, 6. ЕСТЪ, 7. ЖНВѢТЕ, 8. ДЗѢЛО (SѢЛО), 9. ЗЕМЛIА, 10. И, 11. ЙОТА, 12. НЖЕ, 13. Г’ЕРВЬ, 14. КАКО, 15. ЛЮДЬIE, 16.МЪIСЛНТЕ, 17. НАШЬ, 18. ОНЪ, 19. ОНЪ, 20. РЪЦН, 21. СЛОВО, 22.ТВЬРДО, 23. ОУКЪ, 24. ФРЬТЪ, 25. ХѢРЪ, 26. ОТЪ, 27. ША, 28. ЦН, 29. ЧРѢВЬ, 30. ШТА, 31.ЕРЪ (Ъ), 32. ЕРЬ (Ь), 33. ЕРЪI (Ы), 34. ЯТ/ ѢТЬ (E-ДВОЙНО), 35. ЮНЪ/ЮСЬ , 36. ЙО /ЙОТ (ОТПАДНАЛА), 38. ЕН, 39. ОН, 40. ЙЕН, 41. ЙОН, 42. КСИ (ОТПАДНАЛА), 43. TИТА (ДНТА), 44. V(И)ЖНЦА (Ü). (изписването е според таблицата, която е поместена в Кратката българска енциклопедия).

https://alexandradelova.blogspot.com/2017/03/

https://paraatmajiwaatmavedaanta.blogspot.com/2017/10/blog-post_24.html

ГОВОРЕЩАТА АЗБУКА НА БЪЛГАРИТЕ

Тези мистериозни знаци се появават по време на Първа и Втора Династия, като тяхната функция, а и произход все още не са изяснени. Според Уолтър Емъри не се касае за ранни варианти на йероглифите, нито пък за име на грънчари, или грънчарски работилници. Сравним ли странните египетски знаци с древната балканска писменост, ще установим, че съществуват тридесет и пет успоредици.


Броят е сериозен и в никакъв случай не може да се приеме за случайно съвпадение, най-вече като имаме предвид приликите в различни видове балканска и египетска керамика. Интересното е това, че повечето знаци се срещат в доста по-късната старобългарска руническа писменост. Дали това ще да е случайност, или се касае за предано съхранявана традиция?


В страната на пирамидите се появяват не само екзотична за региона керамика и нетипични за по-късните йероглифи знаци. В края на четвърто хилядолетие преди Христа може да се говори за поява на хора притежаващи отличителните белези на европейските народи. Намерени са доста гробове на индивиди, чиито ръст, форма на черепа и т.н. се отличават значително от населението на Африка. Новодошлите са с едър ръст, широки плещи, а и по-голям череп от местните жители. Други разлики са светлата кожа и кестенявата, а в някои случаи и рижа коса. Не случайно най-древната мумия на Египет носи името Джинджър, това е поради рижата коса на индивида.


Къде е прародината на тези мистериозни европеиди учените не са установили, или пък не желаят да обявят. През XIX и век XX са правени доста сериозни антропологични проучвания. Възможно е в ново време да са правени проучвания и на ДНК, но уви – явно хората положили основите на египетската цивилизация не спадат към представителите на така наречените “велики сили” и в такъв случай няма интерес истината да бъде казана.


Всъщнот обяснението на “мистерията” е просто. Въз основа на представените тук факти, може да се каже, че през четвърто хилядолетие преди Христа, представители на древното балканско население са мигрирали в посока юг като са достигнали до Египет. Все пак антропологичния тип на дошлите четвърто хилядолетие преди Христа хора съвпада с този на старите балканци, които гърците наричат траки, а по-късно и българи. Балканска е и новопоявилата се през четвърто хилядолетие преди Христа керамика. Същото важи и за особените, екзотични за Египет символи.


Поредното доказателство идва от областта на езика. Староегипетския няма нищо общо с индоевропейските езици към които спада нашия. В никакъв случай не би трябвало да съществуват общи думи в български и староегипетски, но успоредици има и то не малко.


СТАРОЕГИПЕТСКИ - БЪЛГАРСКИ


АТЕФ -ОТЕЦЪ (баща)
АН -ОНЪ, ОНА (той, тя)
БХА-БЕЖАТИ (бягам)
БЕС-ВЕСТИ (водя, нося)
ВСТ-ВЬСЪ (селище)
ДР-ДВОР
ИИ-ИТИ (идвам)
КЕНТ- НАЧѦТИ, ЗАЧѦТИ (зачевам, започвам, слагам начало)
КЕС-КОСТ
МСТИ- МЪСТ
ПТ-ПИТА (хляб)
ПРИ-ПРАВО, ПРЕД
РМНИ-РАМО, РАМЕНА
РУТ -РЪТЪ (уста, отвор)
РУХ-РЪСТ
РК-РОКЪ ( време)
САЧ-СЕКА, СЕЧ
САС-ШЕСТ
СЕПТ-ШИП
САМТ-СЪМВАНЕ
СУ-СЪ (този, това)
СВИ- СВЕТЛИНА
СБТ-СОБА (стая)
СТ-СТО
ТА-ТА (тази, това)
ТУ-ТЪ (това)
ХР-ГОРЕ


Всички думи спадат към така наречения основен речников запас,т.е. става дума за важни термини от бита и културата. Те са изключително консервативни и се запазват дълго време. Присъствието на успоредици в старобългарски и староегипетски показва две неща. Първото е, че ние българите действително сме потомци на хората познати на римляни и гърци под името траки. Второто е, че не кой да е, а определена група от дедите ни се заселила в Египет преди повече от пет хиляди години.


Поради по-високата си култура новодошлите са били в състояние не просто да покорят населението по поречието на река Нил, но дори и да се превърнат в негова благородническа прослойка в продължение на няколко века. В последствие, поради това, че са доста по-малко от коренното население, балканците са асимилирани.


Преди това да стане, те са повлияли културно и езиково населението на Египет. Още през четвърто хилядолетие пр. Христа дедите ни са предали развития култ към богинята майка, чийто символ е анка. Съвсем естествено е, че на майката ще се гледа като на символ на живота. Все пак без нея цикъла на живота е невъзможен.

https://sparotok.blogspot.com/2016/09/blog-post.html


У нас не бяха намерени никакви генетични маркери типични за тюрки, индийци и популациите на Кавказ. За сметка на това при нас българите се срещат типичните за древното балканско население хаплогрупи EV-13, J2, G2, I2, R1b. Свързваната с индийците, а и със славяноезичните народи хаплогрупа R1a, при нас е особен вариант, най-ранните й носители са обитавали Балканите преди около 13 500-11 500 години, т.е. още през Палеолита.

В нашите вени тече кръвта на хората, които създават първата цивилизация в историята на човечеството, хората създали най-древната писменост, а и отговорни за разпространяването й в различни региони, като егейския например.

Според учени като Ръгли, Хаарман, Уин, Мерлини и др. нашата балканска писменост предшества дори шумерските пиктограми и египетските йероглифи с около 2000 години!

БАЛКАНСКА НЕОЛИТНА И ХАЛКОЛИТНА ПИСМЕНОСТ-5400-4500 г.пр.Хр.

ШУМЕРСКА ПИКТОГРАФСКА ПИСМЕНОСТ-3200-700 г.пр.Хр.

РАННИ ЕГИПЕТСКИ ЙЕРОГЛИФИ-3350-2600 г.пр.Хр.

ПРОТОЕЛАМИТСКА ПИСМЕНОСТ-3050-2700 г. пр.Хр.

ДРЕВНОИНДИЙСКА ПИСМЕНОСТ-2500 г. пр.Хр.

КИТАЙСКИ ЙЕРОГЛИФИ ДИН. ЧЖОУ-2100 г.пр.Хр.

ФИНИКИЙСКА ПИСМЕНОСТ-1100 г.пр.Хр.

ГРЪЦКА ПИСМЕНОСТ-750 г.пр.Хр.

ЛАТИНСКА ПИСМЕНОСТ-700 г.пр.Хр.

ГАЛСКА ПИСМЕНОСТ -650 г.пр.Хр.

СКАНДИНАВСКИ РУНИ-250 г.сл. Христа

Въпреки, че древната писменост на предците ни е намерена на много места, сякаш съществува забрана за оповестяване на съществуването й. За плочите от Градешница и диска от Караново знаят доста хора, но за знаците от Хотница, Рибен, Вълчи Дол, Тартария и др. не е известно нищо на широката публика. Само шепа избрани са виждали важните артефакти, върху чиято повърхност някой преди повече от 6500 години е написал послание.

Странно е, непонятно е, у нас да има такова невероятно богатство и вместо то да бъде оповестено на цял свят, като се обясни, че ние сме пълноправни наследници на създателите на първата писменост, вместо това все още се повтарят в захлас станалите вече смешни догми за идването на старите българи от Азия, за мешавицата на три различни народа след прословутата 681 година.

С това си поведение, че учените ни създават впечатлението, че се борят против собствения си народ. Вместо това, би било по-добре тези, чиято заплата идва от нашия джоб, да се изправят срещу чуждите историци и да изискат от тях да признаят истината. Ето това е борбата, която трябва да се води и тя няма да е лесна защото статуквото е удобно за определена група хора и те ще защитават старите виждания със зъби и нокти. Причината за това е обяснена добре от Ричард Ръгли, който признава особените знаци от земите ни за ранна писменост, но уточнява и, че да се промени историята ще е трудно:

“Идеята за съществуването на стара европейска писменост влиза в конфликт с много от дълбоко вкоренените възгледи на археологията и с традиционните представи за развитието на цивилизацията…Последиците биха огромни, ако съществуването на такава писмена система се възприеме от всички, много основни положения ще бъдат представени под въпрос.

Това означава отхвърляне на идеята, че появилите се преди 5000 години “високи” цивилизации на Близкия Изток първи са изобретили писмеността …Една още по-фундаментална промяна ще бъде изместването на историята далеч по-назад от “примитивния” мрак на каменната епоха…” (Ричард Ръгли, “Изгубените Цивилизации на Каменната Ера”, Бард, София, 1999, с.108).

Кой унищожи тракийските надписи?

ГОВОРЕЩАТА АЗБУКА НА БЪЛГАРИТЕ

Названието глаголица идва от думата глаголъ, означаваща изричам „дума“ (такова е и названието на буквата Г). Тъй като глаголати означава говоря, глаголицата поетично е наричана „знаците, които говорят“.






Руническите знаци, използвани дотогава от българите, идентифициращи се отчасти със старата сарматска ортографическа писменост и алано-българското руническо писмо, за разлика от глаголицата, не били азбучно писмо и не представлявали същинска писменост, състояща се от букви, изписващи всеки отделен звук, с която да могат да се записват конкретните звуци, фонеми или срички и по този начин да могат да се напишат книги или да се превеждат големи литературни или теологически произведения от други езици.



Те представлявали просто определен вид символни знаци, идеограми, обозначаващи съюзи, обединения, различни образни понятия за идентификация на произход, на предмети или на животни, използвани били още и като древни родови знаци (тамги), а също и като лични и владетелски знаци. Но това не било достатъчно самите те да послужат за превеждане в пълнота на огромното количество богослужебни книги, необходими за християнското богослужение.
Може да се каже, че двамата братя Кирил и Методий взаимстват много от тези старобългарски символи, за да оформят глаголическите букви с които да запишат сложните звукове от езика на мизите от Солунско и българите от Брегалница в югозападните територии на тогавашна България.









Може да се каже, че светите братя Кирил и Методий взаимстват много от тези стародавни български символи, за да оформят глаголическите букви, с които съумяват да запишат, както специфичните звукове от езика на мизите, живеещи по онова време в района на Солун, така и звуците от езика на словенските племена от поречието на реката Брегалница в Македония, включени в югозападните български земи, така и тези от езика на т.н. „славянски” племена от "българската група" – абодрити, тимочани, браничевци, които били наричани с общото име "моравци", обитаващи по северозападните български граници.

Това от своя страна означава, че в своята специфична езикова характеристика, всичките тези езици, на всички тези многобройни племена, безспорно са притежавали една и съща обща, идентична звукова основа, което сочи и към техния общ произход, т.е. те са "употребявали един език, като българите", както пише и архим. Йоан Раич в "История разних словенском народъ", през 1794 г.

Още повече, че звуковете "Б" и "Ъ", заложени чрез букви в глаголицата, са сакрални символи именно в езика на българите.

Факт е, че през 855 г., явно със знанието на българския владетел Борис I, тъй като по това време тези земи са били вече включени в границите на българската държава, Свети Константин-Кирил Философ провежда своята легендарна мисия в източна Македония, по поречието на река Брегалница. Там той покръства в християнската вяра близо 54 хиляди души от местното население. За мисията на Св.Константин сред българското население от долината на река Брегалница има данни в краткото му житие (“Житие и подвизи на преподобния наш отец Кирил Философ”), съставено не по-късно от края на X век, най-вероятно в охридското книжовно средище.

“След това той (Кирил) отиде на р. Брегалница и там намери няколко от словенете покръстени (и обрѣте ωт словѣне нѣколико крщенѣ). А които пък намери непокръстени, той ги покръсти и ги обърна в православната вяра. И създаде им букви на словенски език (и написавь имь книгы слωвѣнскым ѧзыком). Тези, които обърна в християнската вяра, бяха 54 000.”

Но нека видим за кой народ, всъщност, солунските двама братя Кирил и Методий създават своята говореща азбука - глаголицата, като се има в пред вид, че понятието "СЛАВЯНИ" е употребено за пръв път като общо понятие в историята много по-късно, едва в средата на 16 век, за пръв път от бенедиктинския монах от хърватски произход Мавро Орбини в книгата му „Царството на славяните“?



Фактически, в ранните византийски текстове се говори само за Σκλάβήνοι, Sclaveni, словени или склавини, не и за славяни, понятие, което било измислено от този хърватски писател чак през 16 век.


През далечната 854 г., когато по-малкия от двамата братя, Св. Константин-Кирил Философ осъществява своята легендарна покръстителска мисия сред населението по поречието на р. Брегалница, в югозападните територии на тогавашна България, както и известната си мисия във Велика Моравия - ТАКОВА НАЗВАНИЕ на народност просто не е съществувало!

Теофилакт Симоката, ранновизантийски историк от началото на 7 век, обаче, пише съвсем ясно за кого става въпрос, когато се споменава народа склавини, в своята "История":


„Гети, наречени още склавини, прекосяват границите на Тракия ... Склавини, или гети, защото така бяха наричани в древността."

Т.е. склавините - това са потомците на старото тракийско население - гетите, прогонени от римската инвазия на Балканите. Страбон, един от най известните римски географи и историци, също е пределно ясен когато казва, че мизите и гетите са от един и същ произход и говорят езика на траките.
През 2000 година излиза книгата на унгарски писател и историк Петер Юхас "Кирил и Методий в Българската Моравия", в която като се опира на редица извори, които не са взаимно зависими (анонимният "Баварски географ", "За управлението на империята" от византийския император Константин VII Багренородни, сведенията на абат Регинон и на Гардизи), Юхас показва убедително, че моравската мисия на Кирил и Методий не е била в онази Моравия, разполагаща се на територията на някогашна Чехословакия, а в истинската Велика Моравия, която през IХ в. е била съставна част от българската държава. - http://www.promacedonia.org/pjm/pjm_1_4.htm

Според него от цитираните източници е видно, че по това време са съществували две Моравии, теза, застъпвана и от редица други учени, между които и авторитети като Имре Боба, Сенга Тору, Петер Пющпьоки Над и др.


Юхас се спира и на териториалния обхват на владенията на Моймир I и Ростислав, разглежда съдбата на славянските племена от т.нар. "българска група" – абодрити, тимочани, браничевци, които били наричани с общото име "моравци" и които били откъснати от България през 818 г., а след това част от тях наново влезли в границите на България, по времето на българския владетел Омуртаг, който превзел региона на Посавска Хърватия от Панония, и района на Срем/Сирмиум отново попаднал в български ръце.



Особено внимание авторът е отделя на сведенията на енциклопедично образования византийски император Константин VII Багренородни, който пише за две Моравии, наричани от него "Мегали Моравия" и просто "Моравия".

Според византийския император, "на юг от тях (от маджарите, б.м., Н. И.) се шири Мегали Моравия, т.е. страната на Светополк, която… напълно опустошили и завладели. А към планините тюрките (маджарите, б.м., Н. И.) граничат с хърватите." На друго място той пише, че на близката до маджарите "източна граница са българите, отделени от река Истрос, която наричат още Дунав, на север от тюрките са печенезите, на запад от тях – франките, на юг – хърватите."

Противоречивото на пръв поглед "двойно" съседство на маджарите на юг – един път с "Мегали Моравия" и втори път с хърватите е обяснено съвсем логично: императорът разказва за положението преди и след войната: опустошената и завладяна от маджарите Мегали Моравия вече не би могла да им бъде съсед. Анализът на тези откъси е твърде важен, тъй като той показва, че Велика Моравия не е тъждествена с днешна Моравия и Словакия – просто тези области никога не са били на юг от Унгария.

Нещо повече: Константин Багренородни пише за разположения на завоя на река Дунав Сирмиум (средновековният български град Срем, с чието завладяване от византийския император Василий II през 1018 г. приключва "българската епопея" на цар Самуил и войводите му, днешна Сремска Митровица в Сърбия), който е "на два дни път от Белград, и от тях започва Мегали Моравия – непокръстената".

Авторът заключава, че според сведенията на император Константин VII Багренородни, Мегали Моравия "се е намирала между Драва и Сава, областта Сирмиум, и оттам на юг до река Морава, а на север Мегали Моравия се е простирала до района на река Тиса при нейното устие в Дунав" (с. 20). Юхас смята основателно, според мен, че тогавашната Мегали Моравия е граничела на юг с хърватите и българите.


Авторът особено набляга и на известието за ръкополагането от страна на папа Адриан II на Методий за епископ "на престола на св. Андроник, един от седемдесетте апостоли Христови", т.е. в Сирмиум (Срем, дн. Сремска Митровица).


Една от хипотезите за произхода на името на днешния гр. Срем е градът да носи името Сирмиум в чест на царя на трибалите Сирм. Друга от възможните хипотези за произхода на името произлиза от взаимстваното тракийско име сермиос -течение, потой, порой, което при траките е близко до староиндийската дума за "течение" sarmah. Подобно допускане за подобно речно название на града е, че както в древността, така и днес градът е разположен по течението на река Сава по двата й бряга.

Със сигурност се знае, че долното течение на Дунав се е наричало от дълбока древност Istar и вероятно средното течение на Дунав се е наричало от древните панонски жители Сермиос или с латинизираното Сирмиус, по топонимиката на които разпознаваме техния тракийски произход. Причина за подобно тълкование в семантиката на града Сирмиум е неговата близост до река Сава и река Дунав.

По-късното сръбско име на областта е Срем и то е производно на Сермиос. Сборното име на племената сармати идва от многобройния им състав - "народ като порой". Едно възможно доказателство е и град Сармизегетуза - град на сармати и гети.

По време на тетрархията на Рим, Сирмиум е столица на провинция Илирия. В проповедите сред езичниците апостол Павел се спира първо във Филипопол, а след това през Сердика се насочва по Виа Милитарис до Сирмиум, където основава своя апостолическа църква. Накрая постигнатото от Симеон обявяване от Цариград на българската църква за автокефална и преобразуването й от архиепископна в патриаршеска, довежда до присъединяването на епископията на Срем, към българската патриаршия.

Много важно е уточнението на автора, че Методий е бил "български епископ, респективно архиепископ", защото отишъл "неслучайно" не в Сирмиум, а в град Морава, който от 865 г. е "едно от митрополитските седалища на българската държава".

Чрез доказването на съществуването на две Моравии той коригира създаденото в науката мнение, че Пространните жития на Кирил и Методий (известни и като Панонски легенди) и съответните им кратки жития, както и тези на най-близките им ученици Климент Охридски и Наум, съдържат противоречиви сведения. До голяма степен объркването е предизвикано от обединяването на двете Моравии от княз Светополк към 873 г.

Струва ми се, че Петер Юхас е успял да усети и причините, поради които "моравската мисия" на Кирил и Методий е била в България: стремежът на Византия да постави северната си съседка в зависимо положение (с. 60 сл.). Като цитира изказани мнения за българския произход на Кирил и Методий, авторът засилва по убедителен начин доводите на техните автори. Интересни са разсъжденията му за пълното "премълчаване" на дейността на Кирил и Методий във Византия (с. 70-75), както и предположенията "…времето на Моравската, а още по-точно на Българско-Моравската мисия съвпада с времето на покръстването на България, и не само съвпада, но и самата мисия е част от споменатото покръстване" (с. 76); братята Кирил и Методий "са преминали от българите при моравците и са разгъвали дейност за привличането и на едните, и на другите към християнската религия" (с. 78).

Петер Юхас се придържа стриктно към сведенията на изворите, съгласно които "първият епископ на Панонската Морава, тогава в България, е бил Методий".

Това съобщение напълно се покрива с вече цитираното известие на Хоматиан, че "Методий бил поставен за архиепископ на Моравия и България" (с. 165). Авторът е категорично против порочната практика за отъждествяване на Моравия в бившата Чехословакия с истинската (Българската) Великоморавия от IХ в.!






Това са зелените полета на Поморавието , където тече южната или т.н. българска Морава, сливаща се със западна Морава , за да продължат към Дунава двете заедно, като Велика Морава… Някога изконни български земи, в които са издигнати великолепни храмове и манастири, днес те се намират в източна Сърбия.
Именно в Поморавието е бил и средновековния български град Крушевац. До, и през османското владичество, населението на града е от български произход. В Анонимния препис на Паисиевата история, публикуван от Марин Дринов, Крушевац (упоменат като град Круша), заедно с Кладово, се споменават като най-западни части на Северна България. В преписа, датиран около 1806 г., градовете в България са дадени в четири области (Мизия, Тракия, Македония и Дардания). Круша фигурира като последен, най-западен град на Тракия. Посърбването на Крушевац започва след включването на града в Сърбия през 1833 г. Стефан Веркович в две свои писма от 1878 и 1879 г., адресирани до руските власти (публикувани от Иван Шишманов), изрично отбелязва, че населението в областта говори български, а не сръбски език.

Някога тук се простирала Браницката или Браничката епископия, която все още е титулярна епископия и на Българската патриаршия. Център на средновековната Браничевска област бил Браничево, средновековен български град до днешния Костолац, Браничевски окръг. Крепостта му по нейното значение се счита за средновековен продължител на античния Виминациум.. През 11 век Браничево е средищен град на епархия на Охридската архиепископия, чийто център след това е преместен в Моровиск.

Градът Моровиск в средновековието е бил разположен на Дунав, при устието на река Морава, между Белград и Браничево. На църковния събор в Цариград в 879 година присъства епископ Агатон Моравски. Моравската епископия е изброена в грамотите на император Василий ІІ. По-късно тя се слята с Браничевската епархия. Това били старите български земи, в които княза на моравяните Растица известен от германските летописи, като Ростислав, поканил светите братя равноапостоли Кирил и Методий за превода и популяризирането на Библията на старобългарски език. На тях се дължим и създаването на азбуката глаголица – първата азбука, която служи за писменост на езика на склавините, потомците на някогашните гети и на европейските мизи…

Само за яснота искам да допълня, че моравяните дори по съвременните красификации са южнославянско племе от българската група, участвало във формирането на българската народност. По всяка вероятност, етомологията на името е екзоним и произлиза от местозаселението им – Поморавието, името на която област е във връзка с името на река Морава и областта също носи името си по нея.


Нека си спомним, че според Страбон, земите на гетите се простират далеч на запад до Германия (чиято източна граница е Висла). Този огромен тракийски народ е населявал и черноморските степи. Така, че венетите/вандалите, антите и склавените ( или т.нар. "българска група" – абодрити, тимочани, браничевци, които били наричани с общото име "моравци") говорели на склавонски/склавенски, който всъщност се оказва пак гетски и дако-мизийски, т.е. "употребявали един език като българите" Архим. Йоан Раич "История разних словенском народъ" 1794 г.

Според едно свидетелство на дякон Георгиос Писидес (580 – 634), който е живял по времето на император Ираклий - (610 – 641г): „Войната не беше единична, т.е. само против един народ, а беше обща и отправена против много сродни и много съюзни народи, защото славянина държеше с хуна, а скита с българина, а също и мидиецът със скита. Макар, че говорят различни наречия и живеят на различни места и се отличават един от друг, те отдавна крепко са се съединили и са повели обща война против нас, защото искат да запазят своето неприемливо верую, вместо нашето точно установено верую.” Според прекия свидетел Писидес независимо от различните имена давани на хуни,скити,мидийци славяни,българи ТЕ СА СРОДНИ И СЪЮЗНИ НАРОДИ И ИМАТ ОБЩО ВЕРУЮ.Страбон също е пределно ясен когато казва, че мизите и гетите са от един и същ произход и говорят езика на траките.

Касиодор през VI век пише: "Българите са стар мизийски или илирийски народ", същото казва и един доста показателен източник от XI век - Михаил Аталиат: "Мизи са със сигурност българите, които по-късно получили своето ново название". Лъв Дякон (византийски историк от 10 век) упорито нарича българите мизи.

За византийците думите мизи, скити (сиреч гети и сармати) и Българи означават едно и също, използват ги като синоними. Византийските хронисти Йоан Скилица и Георги Кедрин, съобщавайки за разгрома на византийците при реката Ахелой 917 г. от цар Симеон, пишат, че: “ МИЗИЕЦЪТ СИМЕОН РАЗГРОМИ ВОЙСКАТА НА ХРИСТИЯНИТЕ (РОМЕЙЦИТЕ) СЪС СВОЙСТВЕНОТО НЕМУ СКИТСКО БЕЗУМИЕ". Скилица нарича Симеон мизиец, защото българите са считани за мизи, какъвто е и техния владетел.

Също така в "Кратко житие на св.Климент Охридски" (или още Охридска Легенда), пише "Този велик наш отец и светилник на България бил по род от европейските мизи, които народът обикновено знае и като българи. Те били изселени в старо време от военната сила на Александър от разположения край Бруса Олимп към Северния океан и Мъртвото море, а след като минало много време, със страшна войска преминали Дунава и завзели всич­ки съседни области: Панония и Далмация, Тракия и Илирик, а и голяма част от Македония и Тесалия."



Ето това са били всъщност и земите, за които била предназначена свещенната българска азбука - глаголицата, създадена от двамата първоучители - братята Кирил и Методи – земите, завладени по това време от българите и обитавани все още от потомците на някогашните тракийски племена гети и мизи, които по късно били наречени склавени или словени, т.е. „хора на словото”.





В цялото изговаряне на старобългарската азбука и в тоя ред, в който тя е наредена, според Раковски, някои учени мислели, че се скрива в нея старото съкратено българско вероизповедание – „Верую-то” на някогашната ни стара религия.

Тълкуването на това „Верую” ние намираме в „Ключът” на Раковски, който е следният:

1.Аз буки веди (А, Б, В) – аз буквите се уча да познавам/зная (на санскрит „веда” е знание, от същия индоевропейски корен, от който произлиза староб.”ведение”),
2.Глаголи добро есть (Г, Д, Е) – да можеш да ги казваш /да ги изговаряш е добре, т.е. добре е да си речовит! - От староб. "глаголи", което означава говоря, казвам, изричам.
Израза има, обаче, и друго, сакрално значение: "Говорят те "Доброто съществува!" ("Казват "Бог е с нас! ").
3. Живети сияло/дзяло земля (Ж, S-дз, З) – Живей по-много със земята/ живей като едно цяло със земята.
4.И йота иже гервь (И,Й, I, Гх)– И не по-малко (на йота) от нея (иже) ще си плодовит (гервь) / И ни по-малко от нея ще си плодовит. ( Гервь, (герь) е старобългарска дума изразяваща изобилие от жизнена сила, мощ и плодовитост.)
5. Како люди мислите ( К, Л, М) – Каквото хора да мислите (за бъдещето)
6. Наш он покой (Н, О, П) – наш ще е покоя/ ще достигнем радостта (старобълг. покой от *po-kojь - авест. радост“)
7. Ръцы слово твърдо (Р, С, Т) – Кажи твърдо думите:
8. Укъ (учити) фъртъ хѢръ (У, Ф, Х) – който се учи хвърля божия светлина/ учещия се излъчва божията светлина/промисъл.
Името на буквата Ф - ФРЬТЪ идва от глагола хвърлям (бързо), разхвърлям. Църковната буква Х била знак, символ, с който означавали невеществени, свръхестествени явления), оттам - ХѢРЪ - божествен разум/сила/промисъл; ОУКЪ ФРЬТЪ ХѢРЪ - учещия/знаещия хвърля божията светлина/промисъл.
9. Чръв ща/шта (Ч, Щ) - В старобългарския календар месец чръвен означава сърпен или жътвен, а чръв е сърп, в заповедна форма „Ще жънете", т.е - Жънете (знание)!
10. Отъ ша ци! Еръ, ер, ери! (Това са буквите - Омега, Ш, Ц, Ер голям (Ъ), Ер малък (ь), ы-Еры) – Стиха се превежда като: Въздигайте духа си! Изправени бъдете, нагоре се извисете! Ето защо е така:
В глаголицата, а после и в старата кирилица обичали да пишат омегата под буквата "т", за да напишат предлога "от". Преносното й значение означава „край” . От алфа до омега. От началото до края; изцяло. Алфата и омегата (на нещо). Най-важното, същината.
Що се отнася до буквата „Ш” тя е част от най-трудните за проумяване и обяснение букви в глаголицата, заедно с Щ, Ц и Ч. Букви с подобен вид има в етиопските и арамейските писмена, но те звучат по друг начин! „Ш” е от малкото букви, която изглежда еднакво и в двете български азбуки – глаголица и кирилица. Руския езиковед Кондратов разглежда нейните знакови предшественици, като произлезли от египетския йероглиф «ша», обозначаващ наводнено поле / или низина - плодородна земя.
Глаголическата буква „Ц”е произнасяна като „цы” или „ци”, има я в коптското и арамейското писмо. На санскрит , обаче, думата cetati (cit) се произнася „цит” или цитати/читати и означава - възприемам, виждам, разбирам постепенно, обучавам се безспирно. Ци, това, е въздигащата се непрекъснато като спирала (от началото на плодородната земя) нагоре енергия на човешкия дух, вложен в душата му като сила, чувство и мисъл.
Така първата част от този акростих „ Отъ ша ци” приема значението: „Въздигайте духа си! А продължението "Еръ, ер, ери" - "Изправени бъдете! Нагоре се извисете!"

11. Ят! Юнъ (Юсь – от рус.) Йот/Йо! (Ю, Я, Iо) - С Божия помощ! Както (Той) ни учи! Пристъпете!” - Ⱑ, Ⱓ, Ⱖ.
В глаголицата буквата Ⱑ - ЯТ (E-ДВОЙНО) символизиралала знака за Божия помощ, сила и защита. Буквата “ЯТ” - Ⱑ - (E-ДВОЙНО) свързвала заедно Божествения и човешки принцип, както любовта свързва хората в едно семейство. Това е звукът, който носи в себе си цялата сила на азбуката, като символ на Божия помощ. Тя символизирала самата Божия сила.
Буквата Ю - Ⱓ- била създадена, като съчетание на два други звука – „й“, „о“/„у“ - „иже онъ – „като Него”, „иже онъ укъ”- „както Той ни учи”. Отпадналата буква Ⱖ - ЙО/ЙОТ/, била изобразявана със стрелка нагоре и символизирала постъпателно движение напред.
Така глаголически букви Ят- Ⱑи Юнъ - Ⱓ(Ю), Йот – (последната преди отпадането си), участвали в предпоследния стих от акростиха на глаголическата азбука на Св.св. Кирил и Методий, който гласи : „С Божия помощ! Както (Той) ни учи! Пристъпете!” - Ⱑ, Ⱓ, Ⱖ.
12. Ен он, йен, йон! - към първоизвора, богодарен и благодатен - Ⱔ(ен), Ⱘ (он), Ⱗ (йен), Ⱙ (йон).
Тук Ⱔ (ен), Ⱘ (он) - Ен он/ Енон (гр. Αἰνών, от английски-Æнон, от евр. е Извор, (същ.) начало, източник, първопричина, първоизвор; Ⱗ - йен - е кратка форма на Iain, Eian, /Айан/, Eòin, Ján (слов.) - Божи дар, богодарен, а Ⱙ - (йон) – кратка форма на името Йоан (Yôḥanan), означава дарен с божията благодат/„благодатен“ !


"ЖИВЕЙТЕ КАТО ЕДНО ЦЯЛО СЪС ЗЕМЯТА"....
безкрайната мъдрост на предците ни...

„Аз буквите се уча да познавам,
Говорят те "Доброто съществува” ("Добре е да си речовит).
Живей като едно цяло със земята.
И не по-малко от нея ще си плодовит.

Каквото хора да си мислите,
наш ще е покоя/ наша ще е радостта
Кажи твърдо думите:
който се учи, хвърля божията светлина.


Въздигайте духа си! Знание жънете!
Изправени бъдете! И се възвисете към простора необятен!
С Божията помощ! Както (Той) ни учи, пристъпете -
към първоизвора, богодарен и благодатен.“





Аз буки веди.
Глаголи добро есть,
живети дзяло земля,
и йота иже гервь .
Како люди мислите,
наш онъ покой.

Ръци слово твърдо -
оукъ (учити) фъртъ хѢръ.
Отъ ша ци! Чръв ща!
Еръ, ер, ери!
Ят! Юнъ! Йо!
Ен - он, йен, йон!

1.АЗЪ, 2. БОУКЫ, 3. ВѢДѢ, 4.ГЛАГОЛН, 5. ДОБРО, 6. ЕСТЪ, 7. ЖНВѢТЕ, 8. ДЗѢЛО (SѢЛО), 9. ЗЕМЛIА, 10. И, 11. ЙОТА, 12. НЖЕ, 13. Г’ЕРВЬ, 14. КАКО, 15. ЛЮДЬIE, 16.МЪIСЛНТЕ, 17. НАШЬ, 18. ОНЪ, 19. ОНЪ, 20. РЪЦН, 21. СЛОВО, 22.ТВЬРДО, 23. ОУКЪ, 24. ФРЬТЪ, 25. ХѢРЪ, 26. ОТЪ, 27. ША, 28. ЦН, 29. ЧРѢВЬ, 30. ШТА, 31.ЕРЪ (Ъ), 32. ЕРЬ (Ь), 33. ЕРЪI (Ы), 34. ЯТ/ ѢТЬ (E-ДВОЙНО), 35. ЮНЪ/ЮСЬ , 36. ЙО /ЙОТ (ОТПАДНАЛА), 38. ЕН, 39. ОН, 40. ЙЕН, 41. ЙОН, 42. КСИ (ОТПАДНАЛА), 43. TИТА (ДНТА), 44. V(И)ЖНЦА (Ü).

https://www.youtube.com/watch?v=KAc1rxqnEZQ

Загадъчните надписи от Магурата