на снимката: Фиг. 1 - Сребърна монета с изображение на партския цар Ород II (57 – 38 г. пр.н.е.) |
Още първите хора забелязват двуполюсната устроеност на човешкия живот, протичащ между деня и нощта, между радостта и болката, между будността и съня, между доброто и злото, между здравето и болестта, между победата и загубата, между щастието и скръбта, между истината и лъжата. И че всички тези двойки взаимно отричащи се житейски състояния са обединени от понятията за светлина и мрак. Доброто, радостта, победата, щастието, истината, са светли събития, а злото, болката, загубата, скръбта, лъжата, предизвикват мрачни възприятия. Ето защо символите на светлината и на мрака са сред най-често срещаните елементи в изобразителните паметници от древността. За емблеми на светлината служат слънце, луна, звезди, огън, грифон, петел, орел, сокол, кръст, лотос и др. За категорични знаци на мрака се считат сова, бухал, прилеп, скорпион, ламя, червей и др. Някои символи приемат противоположни светлинни стойности в различните епохи, общества и религии, например – дракон, змия, гарван и др. След слънцето луната заема второ място по небесна сияйност и хората я почитат като покровител на светлата част от живота. Но тя озарява тъмната нощ, затова много често с образа на луната се обозначава мрачната страна на живота. Някои древни религии приемат луната за мъжко божество, например Нана и Син в Месопотамия, хуритския бог-луна Кушух, кушанските Манаобаго и Мао. Други религии виждат в луната женско божество, например Селена и Мена при елините и Луна при римляните. В народната митология луната най-често символизира женското начало и водата.
Цикличната смяна на слънцето и луната, вечното редуване на деня и нощта, на зимата и лятото, на новолунието и пълнолунието, създава у хората усещане за божествена предопределеност на човешкия живот в предварително установени светлинни граници. Така възниква интуитивният светлинен дуализъм, разбирането за протичане на човешката съдба между светлина и мрак, между добро и зло, между възход и упадък. Налага се представата за неизбежно редуване на светли и на мрачни моменти в живота на човека по волята на небесните разпоредители на съдбата. Самото разделение на света на светла и на тъмна половина, отразява убеждението на древните хора в съществуване на силово равновесие между доброто и злото в природата и в обществото, от които изцяло зависи човешкия живот. Но изначално заложеният светлинен баланс подхранва също оптимизма, че злото отминава, така както изтича нощта, и настъпват добри времена, така както изгрява денят. Ето защо още от самото начало на човечеството небесните светила слънцето и луната са считани за гаранти на светлинната хармония в живота и за пазители на божествения порядък във вселената. Затова надали в историята има по-често използвани символни знаци от начертанията на слънцето и на луната, неизменно присъстващи в безброй художествени мотиви. В отделните култове слънцето и луната изпълняват различни функции, притежават различен божествен ранг, но от гледна точка на интуитивния светлинен дуализъм луната винаги осветява нощта, което автоматично я прави естествен маркер на мрака, а оттам и на тъмната страна от живота, вещаеща неприятности и беди за човека. Разбира се, без самата луна да се натоварва с негативи, характерни за отношението към символите на мрака. Луната винаги си остава едно от най-почитаните светлинни божества, към които хората отправят своите надежди за по-добра участ.
Върху сребърна монета от фиг. 1, слънцето и луната са поставени от двете страни на главата на партския цар Ород II (57 – 38 г. пр.н.е.). Слънцето пред лицето на владетеля несъмнено изразява пожелание за предстоящи блестящи победи и царско благополучие. Луната зад главата на царя носи подтекста, да останат зад гърба му всички разочарования.
На фиг. 2-1, матрица от 2 век, намерена край днешния български град Разград, показва слънцето и луната в човешки образи на мъж и на жена, разположени от двете страни над Тракийския конник (Тракийския херос). Тук слънцето и луната фиксират полюсите на човешкото битие, подвластно на най-почитания тракийски бог. Задължително слънцето е разположено пред лицето на бога, изобразяван винаги обърнат надясно. Под слънцето стои петел – символ на слънцето, а под луната има друга птица, предполагам нощна птица – символ на луната. Релефът на фиг. 2-2
пресъздава най-сакралния акт в митологията на Митраизма (култ разпространен в Римската империя от 1 до 4 век), когато бог Митра убива първичния бик, за да се породи животът на земята от тялото на мъртвия бик. На двата срещуположни края на небето отново са заели своите места слънцето и луната в качеството си на неизменни свидетели на всичко случващо се във времето. Те наблюдават кървавото жертвоприношение, но същевременно гарантират успешното изпълнение на чудодейния божествен замисъл. Непосредствено под слънцето е кацнал гарван, един от най-древните соларни символи.
Светлинно дуалистичното религиозно мислене се опитва да обясни божествените сили, които движат природата и обществото, с идеята за изначална подялба на света между светлината и мрака, между доброто и злото, между победата и поражението. В небесната колесница на хуритския върховен бог Тешуб - бог на бурята, са впрегнати два бика Шери – ден (Sheri, Surri, Seri – възможно да идва от Зъ Ръ – светлина много – зора, заран, заря, злато; тогава Шери би могло да означава и „утро”, „изгрев”) и Хури – нощ (Hurri, Tella - възможно да идва от ГРъ Ръ – земя много – черен, подземен, кърт, кър; т.е. слънцето слиза под земята; тогава Хури би могло да означава и „вечер”, „свечеряване”, „залез”). Угаритската богиня майка Асирату имала двама сина - Шахару – утринна звезда (Зорница, Деница) – утро и Шалиму – вечерна звезда (Вечерница) – вечер, възприемани за богове на плодородието. Всъщност Зорница и Вечерница в астрономията съответстват на една и съща планета - Венера, но в митологията това няма съществено значение. Синовете Сак и Сок на волжко-българския алп на светлината Мардукан-Гарван били наказани от Всевишния бог Тангра завинаги да останат на границите между деня и нощта, което не оставя никакво съмнение, че тук също става въпрос за утринната звезда (Зорница) и за вечерната звезда (Вечерница). Имената Сак и Сок предполагам произлизат от Зъ Къ – светлина поражда - изгрев, и от ЗъА Къ – „безсветлинност” (светлина без) поражда - залез. Често изобразяват бог Митра между двама придружители с факли, наречени Каутес и Каутопат. Единият от тях е с вдигнат, а другият с наведен факел, защото това са небесните близнаци Светлина и Мрак.
Драматичните обществени обрати, постоянно надвисналата неизвестност над човешкия живот засилват убеждението у древните хора, че съдбата им зависи изцяло от волята и прищявките на боговете. А късметът и успехът идват като награда за почитта към боговете или са следствие на тяхно моментно настроение. Разбира се, примирението с отредената от боговете участ подхранва фатализъм, суеверие и разчитане на щастливата случайност. Докато в началото само най-висшите богове притежават способността да „предначертават съдбите”, по-развитият култов мироглед съвсем закономерно въвежда „специализирани” божества, чиято единствена функция е да се разпореждат с човешките съдби. Поради непредвидимостта на капризите им, в повечето случаи те се явяват в образи на богини. Хетските богини на съдбата Истустая и Папая предът нишката на живота на всеки човек, техен атрибут е вретеното. Елинските им аналози са трите мойри, а римските - трите парки. Изключително популярната римска богиня на съдбата, щастието и късмета Фортуна е изобразявана с рог на изобилието - символ на щастие и благополучие; с колело или кълбо – напомнящи за изменчивото извъртане на съдбата; с кормилно гребло на кораб, защото я считали за кормчия на човешкия живот. Понякога отъждествяват Фортуна с богинята-майка, например тя е почитана като Изида-Фортуна и Фортуна-Брауро. Гръцката богиня Тюхе съответства на римската Фортуна. В иранската митология богинята Аши (Арти; при кушаните Ардохшо) персонифицира благополучието, успеха и изобилието, а за зороастрийците Аши е богиня на благата съдба и на щастието, с които възнаграждава добродетелните хора.
На фиг. 3, релеф върху оловна пластина от 3 век пр.н.е., намерена в Долна Мизия, представя два конника, единият в светлата (слънчевата) част на времето, а другият в тъмната (лунната) част на времето, разположени един срещу друг от двете страни на богиня, която държи юздите на конете им. Това са известните така наречени Дунавски конници, култова иконография, предимно разпространена по поречието на река Дунав. Култът към Дунавските конници просъществува чак до 4 век, след което подобно на другите езически култове по тези земи бива пометен от Християнската религия.Изображения на богиня между два застанали един срещу друг конника, се срещат върху скални релефи още при хетите. Открити са и елинистични монети със същия мотив – богинята Артемида-Кибела, изправена между два срещуположни конника. Поради ранния си произход от 3 век пр.н.е. картината с Дунавските конници от фиг. 3 отразява в най-автентичен класически вид философията на древен мироглед, поставящ света в рамките на биполярния светлинен дуализъм. Трако-гетите (както и всички скити) принадлежат към конните народи, и съвсем естествено е техните легендарни царе, митични герои и най-почитани божества да са конници. Дунавските конници са герои-победители, защото в краката на всеки един от конете лежи повален враг. От двете страни на небето обичайните бюстове на слънцето и на луната маркират светлата и тъмната половина на живота. Стандартно присъстват петел - вестител на слънцето, и нощна птица (не се разпознава каква, най-вероятно прилеп) - атрибут на луната. В долната част на релефа тъмната страна на живота е обозначена с тривърхи стрели и меч, причиняващи кръвопролития и нещастия, а светлата страна с дискове и торба (колчан, калъф), символи на богатство и благоденствие.
Най-близка прилика с Дунавските конници откриваме в братята-близнаци, конниците Насатя и Дасра, така наречените Ашвини (конници) от ведическата митология, божества на изгрева и на залеза. Те олицетворяват плодородието и благополучието, даряват хората с богатство и с изцеление, предотвратяват несполуките. Докато в „Ригведа” двамата братя-близнаци се возят в златна колесница по небето, то при тракийско-гетския вариант позиционно те са разделени според светлинния поляритет светлина-мрак, в съответствие с техните прозвища изгрев-залез. Богинята между Дунавските конници следва да се оприличи на Сараня, ведическата богиня на зазоряването (на заранта, на утрото; навярно идентична със Зорница), жена на Слънцето (Суря, Вивисват, Мартанда) и майка на бизнаците конници Насатя и Дасра – изгрева и залеза. Като се изхожда от сходството в имената, веднага се забелязва паралел между богинята Сараня и тракийската богиня-майка Зерентия (наричана още Бендида, Котито, Брауро и Хипта), защото името на тракийската богиня Зерентия звучи съвсем близко до името Сараня (заран, Зорница). Още повече, че за траките богинята-майка Зерентия е върховен арбитър на човешките дела и разпоредител на човешките съдби. И както ведическите конници Насатя и Дасра променят човешките съдби, напълно логично Дунавските конници би трябвало да бъдат възприемани за „конници на съдбата”. Изправени един срещу друг, братята не воюват помежду си, а изпълняват повелите на богинята-майка. Конникът на изгрева и конникът на залеза винаги побеждават, защото налагат предопределената от богинята съдба, независимо от човешката съпротива. Те са крепители на божествения ред и всеки, който дръзне да се противопостави, ще бъде стъпкан под копитата на конете им. В тъмната част на живота богинята-майка изпраща страдания за хората под формата на тривърхи стрели и остри мечове, а в светлата част на живота ги дарява с щастие и с блага. Култът определено внушава примирение с отредената от боговете участ, но същевременно подхранва оптимизъм, че лошите дни ще отминат поради неизбежното редуване на светли и на мрачни моменти в човешкия живот, така както неизменно се редуват изгревът и залезът. Богинята на съдбата винаги се откроява с присъщата си полярна двойнственост. Тя дарява живот, но и отнема живот, носи щастие, но и причинява скръб, което само по себе си представлява дефиниция на съдбата.
Възможно е Дунавските конници да не са близнаци както ведическите им аналози Насатя и Дасра, защото при някои от намерените археологически паметници изглежда изгревът е по-младият конник, а залезът по-възрастният. Най-често конниците са въоръжени с копие, на чийто връх се развява закачена голяма змия. Змията стандартно символизира подземния свят, но понякога е отличителен знак за висша божествена или царска власт (напр. при бог Шива и при фараоните в Египет). В случая змията най-вероятно изразява представата на древните хора за съдбата като за нещо изплъзващо се, коварно и изменчиво, каквато между впрочем е и водата (в реките, езерата и моретата) - изконен знаков елемент на богинята-майка. Рибата символизира водата, затова рибата присъства задължително в сцената с Дунавските конници като характерен атрибут на богинята-майка. Трябва да се отбележи, че при скитите и българите змията, подобно на рибата, също се асоциира с водни (езерни и речни) богини прародителки. Считат жената-змия Ехидна за прамайка на скитите. Известната змиенога богиня Апи (името Апи означава „вода”; според мен, Апи и Табити са една и съща богиня) е съпруга на върховния скитски бог Папай. Огромната риба Бойгал (има нейно изображение с глава на змия) ражда във вид на змия първия българин Иджик (Азак). В облик на змия се проявява волжко-българската богиня-майка алп-биката Туран, жена на слънцето Мар. Българската „Богородица” от златната огърлица на Преславското съкровище от 9 век, също е изобразена с ръце - перки на риба. Поставеният над богинята орел от фиг. 3, държащ в ноктите си типичния за траките култов диск с точка в центъра, символизира върховената божествена власт във вселената. Голямата купа под богинята, обичайно се свързва с водата, плодородието и изобилието, затова купата е най-често срещаният атрибут на богинята майка. Под конниците от фиг. 3, в светлата страна на живота се вижда фигурата на бик, всеизвестен идол на природните сили и на плодородието, а в тъмната част, понеже не може точно да се разпознае от снимката, предполагам е изобразен опасен звяр (или скорпион) – въплъщение на мрака и на злото.
На пръв поглед, тъй както слънцето и луната, така също изгревът и залезът изглеждат противоположни сили, но те участват в общия процес на денонощния цикъл и са напълно уравновесени по последователност и по времетраене. Ето защо за култово митологичните представи в древността тези двуполюсни небесни явления най-добре илюстрират идеята за светлинно дуалистичен баланс в природата и в обществото, при който от волята на човека не зависи мястото му между двата светлинни полюса на живота, защото човешката съдба се решава единствено от волята на боговете. Както слънцето и луната конниците на съдбата не са антагонисти, те не воюват помежду си. Мисията им се състои да възнаграждават или да наказват хората според заповедите на богинята-майка, основани на трудно понятни за простосмъртните критерии. Затова възприелите тази идеология разчитат повече на щастливата съдба, отколкото на собствените си качества и на приноса си за обществото. Симетричният (балансиран) светлинен дуализъм се корени в разбирането за светлинно и оттам за житейско равновесие, при което висшата божествена справедливост се състои в поддържането на хармоничен паритет между полярните категории „добро” и „зло”. Небето осигурява светлина през деня, но спуска мрак през нощта, боговете възнаграждават, но и наказват, съдбата прави хората щастливи, тъй както ги прави нещастни.
Възгледите за съществуване на фундаментален симетричен (балансиран) светлинен дуализъм крият в себе си опасност много лесно да бъдат принизени до примитивни антагонистки псевдотеории, че отреденото добруване за едни се уравновесява за сметка на страданията на други, че щастието за едни едни почива върху нещастието на други, че богатството на едни се дължи на бедността на други, че свободата на едни се заплаща с робството на други, че правото на живот на едни се постига с изтреблението на други и т.н. И няма нищо чудно, че сходна идеология възпроизвежда робовладелските отношения в империите, наследили световното царство на Александър Велики (336 – 323 г. пр.н.е.), когато култът към Дунавските конници достига своя апогей. На подобни първосигнални дуалистични теории се позовават всички престъпни човеконенавистни учения, проповядащи расов, класов, полов, религиозен, национален и пр. антагонизъм.
Когато протичането на човешкия живот зависи изцяло от волята и прищявките на боговете, нравствените стойности съвсем не са първостепенни критерии определящи съдбата, а така също сред божествените персонажи няма място за непримирима борба между доброто и злото. Така или иначе добро или зло сполетява всеки човек с предрешена от боговете съдба. Съдбата става зависима от човешката воля едва при нравствената вяра, която издига за богове нравствени категории – истина, мъдрост, добродетелност, святост, благочестие, справедливост, обявявайки война между доброто и злото. Сега всеки човек е поставен пред свободния избор от коя страна да застане, кой от двата пътя на поведение да следва. Ако избере пътя на лъжата и на злодеянията, ще го постигне най-лошата участ. Ако избере пътя на истината и на добродетелността, очаква го щастлива съдба. Така моралният критерий се превръща във висш духовен и обществен критерий. Хората най-после осъзнават, че няма по-голямо зло от непочтеността в отношенията между тях самите. Не враговете и природните бедствия, а лъжата разрушава доверието между хората и причинява гибелен упадък на обществото, с всички ужасяващи от това последствия. Ето как светлинният дуализъм преминава в нравствен светлинен дуализъм. Нравствената религия Зороастризмът проповяда асиметричен светлинен дуализъм, защото предрича, че силите на доброто ще победят силите на злото, в резултат на което светлата страна завинаги ще премахне тъмната страна от човешкия живот.
Зороастрийците напълно изключват мрака от представите си за идеалното общество - страната на щастието. За тях раят е „безкрайна светлина” и „дом на песента”, а адът е „дом на лъжата” и „дом на злата мисъл” - място за изчадията на мрака. Зороастризмът счита луната за второ по значимост след слънцето светлинно проявление на върховния бог Ахура Мазда (Царстващата Мъдрост) и по никакъв начин не свързва луната със силите на мрака. Дори християнските писатели изтъкват почитта към „слънцето, луната и звездите” за отличителна характеристика на Зороастризма. Зороастрийците са „огнепоклонници” и почитат свещени огньове, защото виждат в огъня божествено присъствие, въплъщение на истината, вярата и духа. Документални извори свидетелстват за принадлежността на българите към „огнепоклоническата” вяра на „влъхвите” - разпространено прозвище на зороастрийците през Средновековието. Ибн-Фадлан (X век) съобщава, че волжките българи вярвали, че преди залез, на небето се появяват двама конници великани „ ...и всяка вечер те водят сражение и не са престанали да се сражават откакто са тук.”. Според нравствената вяра злото на земята произтича от „злите мисли, злите думи и злите дела” на хората и може да бъде победено само с „добри мисли, добри думи и добри дела”. Предначертаното от Ахура Мазда чудо на човешкото телесно безсмъртие, ще настъпи когато хората окончателно прогонят лъжата от душите си и от „света на истината”.
Почитащата Ахура Мазда (Царстващата Мъдрост) Зороастрийска религия, наричена още Благата вяра, Мазда Ясна (Маздаизъм), Вярата на огнепоклонничеството или Първата пророческа религия - откровение на жреца Зороастър, възниква около второто хилядолетие преди новата ера, заедно с авестийския език, на който се произнасят молитвите и химните, предавани от уста на уста от поколения магове. По своя езиков генезис Зороастрийската религия е некнижовна религия, за разлика от Християнското учение, създадено две хиляди години по-късно в условията на развита книжовна среда. Книжовният запис на свещената за зороастрийците „Авеста” се извършва на средно-персийски език чак в 3 век. При сътворяване на вселената Ахура Мазда разделя светлата творческа мисъл Спента Майниу – „Най-светлата мисъл” (АЙЗъБъ УМъ – най светъл ум), от мрачната разрушителна мисъл Ангра Майниу – „Най-черната мисъл” (АЙ ГРъРъ УМъ – най черен ум), и така поставя начало на дуалистичното противоборство между силите на доброто и силите на злото. Добрите сили са предвождани от седем висши божества - проявления (ипостази) на Ахура Мазда, наречени Амеша Спента – Безсмъртни Святости. Те влизат в ожесточена битка със своите антагонистични двойници, дайвове - демони, създадени от Ангра Майниу, към които принадлежат лъжата, омразата, предателството, продажността, клеветничеството, неблагодарността и всички останали безнравствени деяния. Вярващите са призовани да участват активно в борбата срещу разрушителното присъствие на злото, въоръжени с добродетелност и с морални ценности. Автентичният Зороастризъм не смята Ангра Майниу за божество, още по-малко за равностойно на Ахура Мазда. Напротив, религията проповяда убеждението, че Ангра Майню, наричан още „Деванам дева” – Демон на демоните, ще загуби битката с Човешкия дух - най-висшето творение на Ахура Мазда, и ще бъде прогонен завинаги от света на хората. Та нали затова всеблагият Ахура Мазда (Царстващата Мъдрост) противопоставя светлината (доброто) срещу мрака (злото), за да се роди Човешкия дух от сблъсъка на доброто и злото в умовете и в душите на хората.
Всички коментари относно известната сребърна плоча от Луристан (провинция в Западен Иран), датирана 8-7 век пр.н.е. (вж. фиг. 4), единодушно приемат, че тя изобразява двуполовото (андрогинно) божество Зурван (Зерван), считан за баща на Ахура Мазда и на неговия брат-близнак антипод Ангра Майниу, както е според Зурванизма (Зерванизма) - широко разпространена ерес в ортодоксалния Зороастризъм. Но дали наистина е така. Младшата Авеста (най-старият източник на учението) обозначава с името Зурван второстепенно божество, олицетворяващо времето (на авестийски „зурван” означава „време”) и нямащо никакво участие в акта на сътворението. „Гатите” (най-старата част от „Авеста”) посочват Ахура Мазда за единствен създател на всички материални и духовни творения във вселената, включително на „Най-светлата мисъл” - Спента Майниу и на „Най-черната мисъл” - Ангра Майниу. Така че от гледна точка на зороастрийската каноничност няма място за друг божествен автор на миросъзданието освен Ахура Мазда. По-късната зороастрийска традиция започва да замества Спента Майниу с Ахура Мазда в ролята на култов антипод на Ангра Майниу и така се появява популярната до ден днешен двойка непримирими противници - духът на доброто Ахура Мазда (Ормузд, Ормазд) и духът на злото Ангра Майниу (Ахриман, Ариман).
Според мен картината на фиг. 4 разкрива едно от най-ранните иконографски изображения на Ахура Мазда от предахеменидската епоха. Явно в представите на първите последователи на нравствената вяра тялото на върховния бог няма човешка форма, а образува растителен елемент, най-вероятно цвят на лотус с кръгъл човешки лик по средата. Навярно, за да подчертае вечната връзка на човека с растителната природа, напълно в унисон със зороастрийския мит за произлизането на първата човешка двойка Мартя и Мартянаг от растението ревен. Не случайно зороастрийците смятат земеделието за най-благочестивата стопанска дейност. Напълно според правилата на зороастрийската иконография ликът на Ахура Мазда е поставен в кръг. Следвайки собствения си светлинно дуалистичен проект на фиг. 4 Ахура Мазда се явява в човешките души заедно с образите на двете противоположни светлинни същности. От дясната страна (обикновено светлата страна) стои „Най-светлата мисъл” – Спента Майниу, а от лявата (обикновено тъмната страна) е застанал „Най-черната мисъл” – Ангра Майниу. Ако само за миг се допусне, че това са Зурван и синовете му близнаци Ахура Мазда и Ангра Майниу, то на кого тогава се приписва божествения лик в кръга върху растителното тяло? Защото в Зороастризма единствено Ахура Мазда – „Царстващата Мъдрост”, притежава монотеистичен абсолют да контролира с присъствието си всички видими и невидими процеси.
Хората от фиг. 4, избрали да следват пътя на истината и на добродетелността, са наредени от страната на Спента Майниу и всеки „взима” от него горящ факел – символ на вярата и на Човешкия дух. Действието „взимане” е предадено чрез свитата в лакътя ръка, която държи факела. Избралите лъжата и злонамереното поведение са наредени от страната на Ангра Майниу и всеки от тях му „дава” своя духовен факел. „Даването” се подразбира от изправената в лакътя ръка, която държи факела. Груповата сцена от фиг. 4 внушава основната дуалистична теза на учението, че духовно просветление се постига само чрез приемане на огнената вяра от творческия дух Спента Майниу (един от седемте „Безсмъртни Святости” Амеша Спента, много често смесван със самия Ахура Мазда), и че настъпва мрачна безизходица за хората, предали огъня на вярата в ръцете на злия демон Ангра Майниу.
Изумително как още преди 3000 години хората осъзнават злото като угасване на Човешкия дух и достигат до прозрението, че бездуховността и безверието водят към преизподнята на лъжата и на зверските нагони, където ги очакват само страдания. Определено картината от фиг. 4 не предоставя никакви индикации, че двамата изобразени антагонисти са деца на „Безкрайното време” Зурван Акарана (Акарана следва от А КРъИ – без край). Тук те участват в съвършения замисъл на твореца Ахура Мазда да предизвика поява и израстване на Човешкия дух посредством противопоставяне на доброто и злото, на светлината и мрака, в съзнанието на хората. В Зороастризма Ахура Мазда е върхът на идеята за съществуване и няма как да бъде роден от друго божество, защото именно той е несътворимият и самороден първосъздател на вселената.
Слънцето и луната огряват крепостта Кангха (Канг-диз, Сиявуш-гирд, Канг-и-Сиявяхш) от релефа върху сребърното Аниковско блюдо (IX век) от Средна Азия (вж. фиг. 6), където е изобразена сцената на справедливото възмездие за убийството на Героя-Слънце Сиявуш. Знае се, че благородният Сиявуш загива наклеветен и убит от завистници в митичния град на щастието Кангха, построения от самия него земен рай. Според легендата, след време синът на Сиявуш Кей-Хосров (Кави Хаосрава в „Авеста”) превзема крепостта Кангха и наказва със смърт убийците на своя баща, с което го прави „щастлив” в отвъдния свят. Защото според зороастрийските разбирания само овъзмездените (отмъстените) души на убитите имат право да отидат на небето.
На фиг. 6 Кей-Хосров е застанал на върха на кулата с вдигнат меч в ръка, а труповете на убийците на Сиявуш висят от стените или лежат пред крепостната врата. В същото време тържествено изнасят свещения ковчег с костите на Сиявуш под звуците от тръбите на седем музиканти, навярно символизиращи седемте безсмъртни святости Амеша Спента. Формата на ковчега е характерна за зороастрийските костохранилници (осуарии) през тази епоха. Убийците на Сиявуш получават заслужена присъда, те заплащат с живота си, възстановена е справедливостта в света, истината побеждава и народът вече може да възхвалява „щастливия” Сиявуш, посмъртно реабилитиран и „напълно отмъстен”. В древността „отмъщението” за смъртта на соларното божество Сиявуш означава култова победа на доброто над злото, укрепваща вярата и моралните сили в обществото. Напълно неубедителни остават опитите на някои учени да тълкуват сцената от известното Аниковско блюдо, съзирайки в нея странна смесица от старозаветни митове. Задълбочените изследователи на средноазиатското историческо наследство категорично отнасят паметника към култа на Сиявуш - най-почитания соларен герой в тази част на света.
Скитските царе са огнепоклонници и също смятат за свой дълг да отмъстят за убитите си сродници, като по този начин „ощастливят” душите им. Всебългарският летописен сборник „Джагфар тарихи” осведомява за съдбата на младия скитски царски син от края на 2 в. пр.н.е., известния в историята Савмак (Саумак; Сакмар в летописа; очевидно Савмак е име съвсем близко до Савбаг - Сиявахш - Сиявуш), който е пленен с коварство от боспорския гръцки пълководец Диофант (Тама-Диу в летописа) и умира като затворник в Понтийското царство, намиращо се в Мала Азия на Южното Черноморие. Тялото му е откупено от скитите срещу огромно количество злато и сребро и е погребано в родната Скития (Северното Черноморие). Но следващите скитски царе, потомци на Савмак, не се примиряват само с почитане на гроба му. Един век след смъртта на царския син Савмак скитите обсаждат боспорския град Херсон, за да се сдобият със статуята на пълководеца Диофант, виновника за смъртта на Савмак. Отрязват главата на статуята и я хвърлят в яма до могилата-гробница на Савмак. По този начин, макар със закъснение от един век, успешно приключва актът на възмездието, което трябва да осигури небесно блаженство на Савмаковата душа. Поне днес археолозите, когато намират глави на статуи до скитски и тракийски царски гробници, да знаят, че това са образите на убийците на погребания.
Разбира се, и днес непримиримата борба срещу злото изисква сурови наказания за злодеите. Защото само нетърпимостта към злото във всичките му проявления гарантира освобождаване от неговото разрушително присъствие. Прекратяване на недостойните постъпки и утвърждаване на добрите нрави в обществото се постига единствено с постоянните усилия на духовно силните хора, водачи на човечеството към светлата страна на живота.
Kогато злият демон Ангра Майниу победи и угаси Човешкия дух, неговото място се заема от човешкия Антидух, който изпълва с леден мрак бездуховните души, тласка хората към измама, зверски обноски и към обществено самоунищожение. Но Антидухът представлява само нравствена дегенарация на човешката душа и затова няма божествен произход. Победата на всеблагия бог на мъдростта Ахура Мазда е тържество на добродетелността и на любовта към истината в отношенията между хората, триумф на живота, озарен от сиянието на Човешкия дух - еманация на Божия дух, който е изворът на светлината във вселената. По думите на Йоан Богослов: „Бог е светлина и в него няма никаква тъмнина” (1.Йоан 1:5). Човекът е „най-доброто” творение на Бога, защото Човешкият дух притежава божествена способност да излъчва светлина и да побеждава най-страшните сили на мрака.
Няма коментари:
Публикуване на коментар