“Адът това са другите за мен” е казал френският екзистенциалист Жан Пол Сартър, хубави думи. Добре описват взаимоотношенията в съвременното общество. Казват, че конкуренцията е полезна, здравословна, градивна аз пък ви казвам, че е деструктивна и безкрайно вредна. Както много други неща и конкуренцията е развратено нещо, изкривено, поругано. Огледайте се около себе си, вгледайте се в така наречената “модерна човешка цивилизация”, основната движеща сила днес е икономиката, желанието за достигане на пари и богатство. Да конкуренция има, но тя е убийствена, безскрупулна, всеки се стреми да унищожи тези, които му пречат които го конкурират, които му препречват пътя към богатството. Така се поражда Адът, Адът не някъде дълбоко под земята, където врят казани с разтопена сяра с пържещи се в тях грешници, Адът на Парите, на Състезанието, Войната на безскрупулното Его...
“Адът това са другите за мен”, човек сам създава своя Ад и превръща цялото си обкръжение в дяволи-надзиратели, който да го държат в него. Как става така ? Къде е грешката на обществото и обществените взаимоотношения ? Къде се къса нишката между красивата идея и реализацията й? Още от дете съвременния човек е възпитаван в условия на конкуренция и е заплашван с нея, той непрекъснато трябва да се състезава с нея. Ако детето не иска да яде, то го заплашват с това, че някой друг ще му изяде яденето и то ще остане гладно, детето е принудено да се състезава непрекъснато с този въображаем “някой”, който дори не съществува, който дори не е възможно да съществува... Постоянно му се натрапват сравнения и примери от рода “Виж еди кой си е добричък, послушен пък ти не си, виж еди кой си как помага, защо ти не си като него...” Детето има нужда от вниманието на родителите си и то разбира тези натяквания като заплаха, опасност, че родителите му ще го разменят с онзи “еди кой си”, то обича родителите си каквито и да са те, и да се раздели с тях за него е най- голямата трагедия, която то познава (много често родителите употребяват този страх у детето преднамерено без дори да си дават сметка, каква страхотна болка причиняват на собствената си рожба! Болка която вероятно никога не ще отшуми напълно, НИКОГА!)...
Какво се получава ли ? Ами получава се състезателен дух, борбен дух, военен дух, от най-ранна възраст човек е възпитаван в него, постоянно е принуждаван да се състезава с някого. Да има добър успех в училище, състезава се със съучениците си, да следва пак състезание, да получава повече внимание от срещуположния пол, пак състезание - често доста по-кърваво от необходимото. В работата си човека пак е принуден да се състезава, да не говорим изобщо за “спорта” и за неговия “състезателен дух”.
Все състезание, състезание, състезание. Когато печелиш добре, егото е невероятно щастливо и се раздува, а докато ти се идентифицираш с егото си и ти си щастлив. Победата е невероятно сладка ала винаги е кратка и тогава на победителя му става кофти, депресира се и за да се измъкне от положението се захваща с ново предизвикателство, гони нова победа, нови висини. Къде е проблема ли? Къде е грешката ли ? А къде е грешката в хероина? Къде е грешката в пристрастяването към хероина?
Грешката е в последствията, лесно е да печелиш малки победи, но те удовлетворяват състезателя само до определено време, след това трябват големи, по-големи и още по-големи победи. За да се чувства добре, щастлив състезателя има нужда да ги достигне, но те са далече, достигат се трудно много трудно. Тук идва проблема и той има два аспекта. Първият е ако състезателя, постига големи успехи, главозамайващи успехи и живее заради тях, състезава се заради тях. Добре покорява най-големите висоти и след това какво ? Вече няма какво да покорява, няма какво да прави, постигнал е всичко, което е било по силите му, еуфорията от предишната победа е отминала, колкото и голяма да е победата тя винаги е кратка, никога не запълва цял един човешки живот, ако състезателят живее единствено заради нея значи е глупак, значи предварително е загубил. Еуфорията отминава и състезателя има нужда от нова победа, но не е останало нищо, с което да се състезава...
Тогава той разбира цялата безсмисленост на състезанието, през целия си живот се е състезавал всъщност единствено със себе си с границите на възможностите си, но сега осъзнава, че има друг играч, има друг състезател, които е по-добър от него и го е победил. Това е Живота, това е Битието, състезателят се е състезавал непрекъснато с Живота и сега е победен, Живота го е победил, защото той е постигнал всичко, което е могъл, а не е достигнал трайното щастие, не е достигнал наградата, към която всъщност се е стремял, заради която всъщност се е състезавал... не я е получил, Живота го е победил, него - Най-добрият!
Всяко състезание е състезание с Живота, състезание за трайно щастие, но когато ти се състезаваш с Живота, Той се състезава с теб. Няма как да изиграеш, да надхитриш, да победиш самия Живот, самото Битие, той винаги печели, винаги е победител...
Това прави състезанието безсмислено, положил си неимоверно много усилия, пропилял си толкова много време за нищо, наградата я няма, не си я спечелил. Вчера един приятел ми разказа една притча, притчата за Чакрахардините, Владетелите на света и така ми даде идеята да напиша тази тема. Ще я предам максимално съкратено и по памет.
[i] От незапомнени времена този император, които успявал да подчини под властта си целия свят, да завладее целия свят получавал титлата Чакрахардин и великата награда след смъртта си да изпише името си върху вечната неразрушима Сияйна планина за вечна Слава. Случило се веднъж един Чакрахардин заедно със семейството си да се упъти към Сияйната планина, за да получи наградата си и да увековечи своето Величие за вечни времена. Стигнал при Пазителите на планината и поискал да го пропуснат, за да изпише името си пред очите на семейството си върху Сияйната планина...
Те обаче го посъветвали да отиде първо сам и да изпише името си, едва тогава да повика семейството си и да им го покаже. Чакрахардинът бил умен император, как иначе би успял да завладее целия свят? Послушал съвета на пазителите, тъй като след като от цяла вечност са на мястото си и са видели много Чакрахардини да идват и си отиват значи знаят за какво говорят...
Та отишъл Великият император при Сияйната планина сам, тя била наистина ослепителна и неописуемо красива и той занемял... но не само заради красотата й... обходил я от край до край, но нямало къде да изпише името си... навсякъде било заето! Навсякъде вече имало имена на други Чакрахардини, за него нямало място!
Върнал се при пазителите объркан и унил и ги попитал какво да прави, а те му отговорили просто да изтрие името на някой от предишните Чакрахардини и след това да напише своето на освободеното място... така правели много Чакрахардини... от много много години насам...
Великият император изведнъж станал безкрайно по-унил и невероятно тъжен и си тръгнал без да напише и чертичка..., всъщност от известно време никой от идващите Чакрахардини не пишел нищо... просто било безсмислено... Великата награда, която придавала смисъл на целия им живот, която им дарявала Величие се оказвала безсмислена... Защо да пишат името си щом като някой след тях рано или късно ще го изтрие ? То няма да остане за вечни времена на Сияйната планина както са си мислели, щяло е да бъде просто заличено и толкова! [/i]
Това е първият основен проблем на състезанието, наградата след състезанието е винаги безсмислена, тя никога не си заслужава положените усилия. Вторият основен проблем, който допълва първия са ценностите. Егото до такава степен има нужда от славата на победата, че забравя за всички ценности, забравя за всички правила. Няма вече морал, няма вече съвест или някакви “олимпийски принципи” има единствено победа на всяка цена...
Цялото ни съвременно общество е движено от едно такова състезание без правила, етика или някакви ценности, затова сме на този хал. Ако състезателят остави на егото да го води то и той става безскрупулен, без съвест, без задръжки да не говорим за идеали. Истинското лице на състезанието с такива състезатели е Война, няма никакви правила, всичко е разрешено. Древните не са водили войни, може и да са наричали действията си по този начин но не е било война... Целта им е била да покажат единствено красотата и чистотата на духа си пред противниците си, да докажат мъжеството и войнската си доблест - нищо друго, това е била наградата им, те не са възприемали изобщо думата “победа”, не им е била необходима. Войните са се уважавали, всъщност всеки е бил победител без оглед на победата във войната. Всеки е доказвал пред себе си качествата си, силата си, чистотата на духа си. Войните не са изпитвали омраза помежду си, а уважение, искрено уважение и респект...
За това древните не са водили войни, не като войните на 20 век, за тях войната е била спорт, олимпийска игра, не масова касапница. Това е истинският спорт, когато не се състезаваш с околните, а просто показваш най-доброто, на което си способен, няма значение дали ще победиш, защото ще си направил най-доброто, на което си способен, ще си дал всичко от себе си и това ще ти носи истинско пълно удовлетворение... Не илюзорна еуфория от мнима победа, а удовлетворение, реално удовлетворение от Себе си!
Във състезанието-война победителят е винаги само един ако изобщо може да се говори за такъв, защото всъщност всички са губещи даже не се знае кой е по-губещ - дали това са “победителите” или “губещите”. В спорта победител е този, който не се състезава, състезанието е грешка, война, но спорта е нещо различно, той е себеизразяване, себедоказване, демонстрация на качества, на ценности, а не потъпкването им. Спортистът демонстрира най-вече пред себе си, а чак след това пред околните на какво е способен, до какви висоти се извисил духът му, до каква степен се е развил и разгърнал... Спортистът не се състезава затова не може да загуби, той печели, той винаги печели, винаги е победител... без значение дали е първи безспирноили не. Днешното общество е едно безкрайно състезание-война
“Адът това са другите за мен”, човек сам създава своя Ад и превръща цялото си обкръжение в дяволи-надзиратели, който да го държат в него. Как става така ? Къде е грешката на обществото и обществените взаимоотношения ? Къде се къса нишката между красивата идея и реализацията й? Още от дете съвременния човек е възпитаван в условия на конкуренция и е заплашван с нея, той непрекъснато трябва да се състезава с нея. Ако детето не иска да яде, то го заплашват с това, че някой друг ще му изяде яденето и то ще остане гладно, детето е принудено да се състезава непрекъснато с този въображаем “някой”, който дори не съществува, който дори не е възможно да съществува... Постоянно му се натрапват сравнения и примери от рода “Виж еди кой си е добричък, послушен пък ти не си, виж еди кой си как помага, защо ти не си като него...” Детето има нужда от вниманието на родителите си и то разбира тези натяквания като заплаха, опасност, че родителите му ще го разменят с онзи “еди кой си”, то обича родителите си каквито и да са те, и да се раздели с тях за него е най- голямата трагедия, която то познава (много често родителите употребяват този страх у детето преднамерено без дори да си дават сметка, каква страхотна болка причиняват на собствената си рожба! Болка която вероятно никога не ще отшуми напълно, НИКОГА!)...
Какво се получава ли ? Ами получава се състезателен дух, борбен дух, военен дух, от най-ранна възраст човек е възпитаван в него, постоянно е принуждаван да се състезава с някого. Да има добър успех в училище, състезава се със съучениците си, да следва пак състезание, да получава повече внимание от срещуположния пол, пак състезание - често доста по-кърваво от необходимото. В работата си човека пак е принуден да се състезава, да не говорим изобщо за “спорта” и за неговия “състезателен дух”.
Все състезание, състезание, състезание. Когато печелиш добре, егото е невероятно щастливо и се раздува, а докато ти се идентифицираш с егото си и ти си щастлив. Победата е невероятно сладка ала винаги е кратка и тогава на победителя му става кофти, депресира се и за да се измъкне от положението се захваща с ново предизвикателство, гони нова победа, нови висини. Къде е проблема ли? Къде е грешката ли ? А къде е грешката в хероина? Къде е грешката в пристрастяването към хероина?
Грешката е в последствията, лесно е да печелиш малки победи, но те удовлетворяват състезателя само до определено време, след това трябват големи, по-големи и още по-големи победи. За да се чувства добре, щастлив състезателя има нужда да ги достигне, но те са далече, достигат се трудно много трудно. Тук идва проблема и той има два аспекта. Първият е ако състезателя, постига големи успехи, главозамайващи успехи и живее заради тях, състезава се заради тях. Добре покорява най-големите висоти и след това какво ? Вече няма какво да покорява, няма какво да прави, постигнал е всичко, което е било по силите му, еуфорията от предишната победа е отминала, колкото и голяма да е победата тя винаги е кратка, никога не запълва цял един човешки живот, ако състезателят живее единствено заради нея значи е глупак, значи предварително е загубил. Еуфорията отминава и състезателя има нужда от нова победа, но не е останало нищо, с което да се състезава...
Тогава той разбира цялата безсмисленост на състезанието, през целия си живот се е състезавал всъщност единствено със себе си с границите на възможностите си, но сега осъзнава, че има друг играч, има друг състезател, които е по-добър от него и го е победил. Това е Живота, това е Битието, състезателят се е състезавал непрекъснато с Живота и сега е победен, Живота го е победил, защото той е постигнал всичко, което е могъл, а не е достигнал трайното щастие, не е достигнал наградата, към която всъщност се е стремял, заради която всъщност се е състезавал... не я е получил, Живота го е победил, него - Най-добрият!
Всяко състезание е състезание с Живота, състезание за трайно щастие, но когато ти се състезаваш с Живота, Той се състезава с теб. Няма как да изиграеш, да надхитриш, да победиш самия Живот, самото Битие, той винаги печели, винаги е победител...
Това прави състезанието безсмислено, положил си неимоверно много усилия, пропилял си толкова много време за нищо, наградата я няма, не си я спечелил. Вчера един приятел ми разказа една притча, притчата за Чакрахардините, Владетелите на света и така ми даде идеята да напиша тази тема. Ще я предам максимално съкратено и по памет.
[i] От незапомнени времена този император, които успявал да подчини под властта си целия свят, да завладее целия свят получавал титлата Чакрахардин и великата награда след смъртта си да изпише името си върху вечната неразрушима Сияйна планина за вечна Слава. Случило се веднъж един Чакрахардин заедно със семейството си да се упъти към Сияйната планина, за да получи наградата си и да увековечи своето Величие за вечни времена. Стигнал при Пазителите на планината и поискал да го пропуснат, за да изпише името си пред очите на семейството си върху Сияйната планина...
Те обаче го посъветвали да отиде първо сам и да изпише името си, едва тогава да повика семейството си и да им го покаже. Чакрахардинът бил умен император, как иначе би успял да завладее целия свят? Послушал съвета на пазителите, тъй като след като от цяла вечност са на мястото си и са видели много Чакрахардини да идват и си отиват значи знаят за какво говорят...
Та отишъл Великият император при Сияйната планина сам, тя била наистина ослепителна и неописуемо красива и той занемял... но не само заради красотата й... обходил я от край до край, но нямало къде да изпише името си... навсякъде било заето! Навсякъде вече имало имена на други Чакрахардини, за него нямало място!
Върнал се при пазителите объркан и унил и ги попитал какво да прави, а те му отговорили просто да изтрие името на някой от предишните Чакрахардини и след това да напише своето на освободеното място... така правели много Чакрахардини... от много много години насам...
Великият император изведнъж станал безкрайно по-унил и невероятно тъжен и си тръгнал без да напише и чертичка..., всъщност от известно време никой от идващите Чакрахардини не пишел нищо... просто било безсмислено... Великата награда, която придавала смисъл на целия им живот, която им дарявала Величие се оказвала безсмислена... Защо да пишат името си щом като някой след тях рано или късно ще го изтрие ? То няма да остане за вечни времена на Сияйната планина както са си мислели, щяло е да бъде просто заличено и толкова! [/i]
Това е първият основен проблем на състезанието, наградата след състезанието е винаги безсмислена, тя никога не си заслужава положените усилия. Вторият основен проблем, който допълва първия са ценностите. Егото до такава степен има нужда от славата на победата, че забравя за всички ценности, забравя за всички правила. Няма вече морал, няма вече съвест или някакви “олимпийски принципи” има единствено победа на всяка цена...
Цялото ни съвременно общество е движено от едно такова състезание без правила, етика или някакви ценности, затова сме на този хал. Ако състезателят остави на егото да го води то и той става безскрупулен, без съвест, без задръжки да не говорим за идеали. Истинското лице на състезанието с такива състезатели е Война, няма никакви правила, всичко е разрешено. Древните не са водили войни, може и да са наричали действията си по този начин но не е било война... Целта им е била да покажат единствено красотата и чистотата на духа си пред противниците си, да докажат мъжеството и войнската си доблест - нищо друго, това е била наградата им, те не са възприемали изобщо думата “победа”, не им е била необходима. Войните са се уважавали, всъщност всеки е бил победител без оглед на победата във войната. Всеки е доказвал пред себе си качествата си, силата си, чистотата на духа си. Войните не са изпитвали омраза помежду си, а уважение, искрено уважение и респект...
За това древните не са водили войни, не като войните на 20 век, за тях войната е била спорт, олимпийска игра, не масова касапница. Това е истинският спорт, когато не се състезаваш с околните, а просто показваш най-доброто, на което си способен, няма значение дали ще победиш, защото ще си направил най-доброто, на което си способен, ще си дал всичко от себе си и това ще ти носи истинско пълно удовлетворение... Не илюзорна еуфория от мнима победа, а удовлетворение, реално удовлетворение от Себе си!
Във състезанието-война победителят е винаги само един ако изобщо може да се говори за такъв, защото всъщност всички са губещи даже не се знае кой е по-губещ - дали това са “победителите” или “губещите”. В спорта победител е този, който не се състезава, състезанието е грешка, война, но спорта е нещо различно, той е себеизразяване, себедоказване, демонстрация на качества, на ценности, а не потъпкването им. Спортистът демонстрира най-вече пред себе си, а чак след това пред околните на какво е способен, до какви висоти се извисил духът му, до каква степен се е развил и разгърнал... Спортистът не се състезава затова не може да загуби, той печели, той винаги печели, винаги е победител... без значение дали е първи безспирноили не. Днешното общество е едно безкрайно състезание-война
Няма коментари:
Публикуване на коментар