Не може да бъде раят рай, ако за някого си е безпросветен ад. И адът не може да бъде ад, ако за някого е рай. А тъй като често нечий ад е рай за другиго и обратно, то раят и адът не са състояния, които вечно се борят едно с друго, а късове от дълъг път към свободата от тях двете.
Не е мъртъв баща ти, Химбал. И формата му и сянката му не са мъртви. В действителност е умряло само твоето усещане за тази форма и тази сянка. Защото има такива форми и сенки , че с грубото си зрение човек не може да ги различи.
Сянката на кедъра в гората не прилича на сянката на кедъра, който е станал мачта на кораб, или колона в храм, или подпора на бесилка.И на слънце кедърът не хвърля същата сянка, както при луна светлине, при светлината на звездите, или в пурпурното зарево на залеза.
И все пак , както и да се преобразява този кедър, все си е кедър, макар че горските кедри не го считат повече за свой събрат.
И гъсеницата може ли да разпознае посестримата си, скрита в пашкула? А в пеперудата разпознава ли посестрима копринената буба?
Способно ли е пшеничното зърно в земята да проумее, че е роднина на порасналата в полето пшеница?
Могат ли парите във въздуха, или морските вълни да признаят за свои братя и сестри снеговете по планинските върхове?
Може ли Земята да почувства събрат в летящия към нея от дълбините на Вселената метеор?
И може ли да види дъбът себе си в жълъдчето?
Твоят баща сега пребивава в светлината и тази светлина те заслепява, за нея очите ти не са приспособени и има форма, която ти не различаваш и поради това казваш, че баща ти го няма вече. Но земната личност на човека, където и да попадне, и както и да се изменя, ще хвърля сянка дотогава, докато не се разтвори в светлината на Божествената личност на Човека.
Парчето дърво, и да е зелена клонка днес, а утре – колче в стената, си остава все същото дърво, а формата и сянката си ще измени само тогава, когато бъде погълнато от вътрешния огън. Така и Човекът продължава да бъде човек, дали жив, или мъртъв, докато Богът, който е вътре в него, не го погълне, докато не проумее своето единство с Единия. Но това не може да стане в малкия интервал от време, достатъчен само за да си затвориш клепачите, който хората наричат живот.
Цялото време е времето за живот.
Няма спиране и тръгване. В него няма крайпътни ханове, където странникът да може да спре за отдих и подкрепа.
Времето е непрекъснатост, която сама себе си припокрива. В него задните редове се застъпват с предните. Нищо не свършва и нищо не започва във времето, нищо не изпуща то от обятията си.
Времето е колело, което се върти от чувствата. Те са го създали и го въртят в пространството.
Поразявате се от промените, които виждате в природата всяка година; те объркват усещанията ви и вие вярвате, че всичко е подвластно на промените. Но съгласете се, силата, която движи тези промени винаги е една и съща.
След възхода идва падението и посърнали вие твърдите, че всичко, което расте и ще загине. Но съгласете се, силата, която повелява на растежа и упадъка, не им е подвластна!
Истинската Свобода си струва да пренесеш сам себе си в жертва. Мечовете и сабите на съседа ти тази Свобода не могат да отнемат, и твоите воини не могат да я завоюват или отстоят. А бойното поле е гроб за нея.
Истинската свобода я завоюват в сърцето, там и я губят.
Когато те плени един единствен човек, или една вещ, е много тежко. Но да бъдеш пленен от цяла тълпа и от множество вещи- това може да се оприличи само на присъда без право на обжалване. Та да зависиш от някого означава да си негов пленник. Затова е най- добре да си зависим от Бога, защото да си пленник на Бога-означава да си истински свободен.
Да чуваш името си от устите на всички е все едно на пясъка крайбрежен да го напишеш. Ветровете и вълните скоро ще го заличат. Така и с името- първото кихане на хората ще го отвее. Ако не искаш това да се случи с твоето име- не на устите им, а в сърцата им трябва то записано да бъде .
Та Ной, усмирил своите дълбини, не е докоснал вашите дълбини, а само ви е посочил пътя! И ето, вижте, пълни са дълбините ви с гняв и ви заплашват с корабокрушение. Докато не преодолеете своя потоп, не сте достойни за Деня на Ковчега.
Всеки от вас е потоп, ковчег и кормчия. Не бързайте да празнувате победата до деня в който ще можете да слезете на прясно измита, девствена земя.
Разочарованието е лешояд, отгледан от малодушните сърца и отхранен с гниещата мърша на несбъднатите надежди.
Сбъднатата надежда е майка на множество мъртвородени надежди. Пазете се да увенчавате сърцата си с надежди, ако не искате в гробища да ги превърнете.
Не се оплаквайте никога и от нищо. Да се оплачеш от нещо значи да направиш от него оръдие на наказанието си. Да се въздържиш от оплакване- значи да накажеш сам според заслугите. Но да разбереш всички тези явления, или хора, означава да ги победиш и да направиш от тях преданни слуги.
Цялата светска власт не е повече от детска дрънкалка. Нека тези, които все още нямат Разбиране, като бебета, да си играят с нея, да се забавляват. Но не трябва на другите да се натрапвате. Защото каквото със сила се натрапва, рано или късно от сила ще бъде отхвърлено.
Не се стремете към власт над живота на хората, тази власт принадлежи на Всеобщата Воля. И не стремете да се разпореждате с имуществото на хората, защото хората са приковани към него в не по- малка степен отколкото към живота си, и с недоверие и ненавист ще се отнесат към всеки, който докосне веригите им. Търсете път към сърцата им чрез Любовта и чрез Разбирането; като го намерите, ще ви стане много по- лесно да освобождавате хората от оковите им. Когато Любовта ви води за ръка, Разбирането с факел пътя ви ще осветява.
Да, истински ад е да имаш крила от светлина и крака от олово, надеждата да те устремява нагоре, но надолу да те тегли отчаянието, безстрашието на вярата да разтваря крилете ти, а страха на съмнението да ги свива.
Не може да бъде раят рай, ако за някого си е безпросветен ад. И адът не може да бъде ад, ако за някого е рай. А тъй като често нечий ад е рай за другиго и обратно, то раят и адът не са състояния, които вечно се борят едно с друго, а късове от дълъг път към свободата от тях двете.
Бог не ви е надарил с частица от себе си- защото той е неделим, но ви е надарил всички в пълна степен с божествена, неописуема неразделност. Бихте ли могли дори да помислите за по- голяма наследство? Така че кой, или какво би могло да ви попречи да влезете в наследствените си права?
И ето, вместо в сърцето си благодарност за наследството да лелеят, вместо да го търсят, някои- слепци неблагодарни! – са готови с калта да го овалят, стоварват му всичкия си зъбобол, стомашни болки, всички неуспехи в търговията и семейството, всичките си караници, желания за отмъщение, безсъницата си и скуката.
Други пък го смятат за кутийка, която е пълна с безброй съкровища, откъдето можеш да си извадиш всяка дребoлийка, каквато им хрумне.
А някои правят от Бога нещо като собствен ковчежник. Той трябва да води сметките за дълговете, без да забравя и това, което им дължат другите; да събира дълговете и така да представя отчета, че общата картина да е приятна за окото и джоба.
Да, много задачи поставят хората пред Бога. И колцина са тези, които се замислят за това, че ако Господ наистина е зает така, то той, по- скоро, би свършил всичко сам и не би се нуждаел от човешките подсещания и уговорки.
Не поверявайте на Бога безбройните си грижи и тревоги. Не го молете да отваря вратите, за които ви е дал ключове. Търсете простора в сърцата си. Та в простора на сърцето е този ключ, който ще отключи всяка врата. И само в простора на сърцето се намира всичко, което ви е тъй въжделенно, било то зло или добро.
Да се молиш – значи да наситиш цялата си кръв с едно Главно Желание, с една Главна Мисъл. Това значи да се настроиш, да си в пълна хармония с това, за което се молиш.
Какво са всичките човешки изкуства и науки, ако не смокинови листа?
Неговите империи и страни, враждите между народите, религиите, призоваващи към войни, не са ли всички те поклонение на поясите, сплетени от смокинови листа?
Неговите разсъждения за правилно и неправилно, за честта и безчестието, за справедливостта и беззаконието, неговите безбройни закони, на които животът трябва да се подчини- не са ли всички те смокинови листа?
Опитите му да оцени това, което няма цена, да измери това, което не може да се измери и да напъха в рамки това, което е по-голямо от всякакви рамки, не са ли това все нови и нови кръпки върху безброй пъти кърпената набедрена препаска?
А дали е бил гневен, или възмутен Бог от това, че Човекът вкусил от дървото за познаването на доброто и злото? Бог забранил това, тъй като знаел, че човек няма да може да се въздържи и Бог желаел Човекът да вкуси от този плод. Но също така Бог знаел последствията и искал да предупреди Човека, за да има сили да издържи това изпитание. Така и станало. Издръжлив се оказал Човекът. И плода опитал и последствията – също, лице в лице се сблъскал с тях.
Всички живи и неживи неща във Вселената са ни повече, ни по- малко пространствено- времеви яйца; всички те съдържат Вътрешния Бог, но на различни стадии от разкриването му. Така при човека Вътрешния Бог е по- разкрит във време- пространството, отколкото при животното, а при животното- разкриването на Вътрешния Бог е по- голямо отколкото при растението... и същото ще видим, спускайки се надолу по стълбицата на творението.
Думите са само проблясъци на светлината, която озарява хоризонта, но самите те не са пътища към него, не са и тези далнини, които зоват към себе си. Затова, като ви говоря за Първичното яйце и за останалите, за Бога Външен и за Бога Вътрешен, не се вкопчвайте в думите, устремете се след бляснала искра, но не гледайте към нея неотлъчно. Тогава думите ми сила ще ви придадат и ако разбирането ви куцука, на криле ще го въздигнат.
И Човекът с всички сили зове на помощ. Отчаяният зов на Човека пронизва ери и векова. И жалбите му запълват целия въздух. И океанът е солен от сълзите му. Земята е изровена от гробовете му. Оглушало е небето от молитвите му. И всичко е от това, че Човекът още не знае смисъла на своето Аз, за него то играе роля на бебешки пеленки , в които е повито дете.
Помислете, защо имате две очи? Казвам ви, всяко око, което вижда- на небето, или под земята, е всичко на всичко продължение на вашето око. Доколкото е ясен погледът на съседа ви, дотолкова е ясен и вашият поглед. И доколкото е мъгляв погледът му, дотолкова е мъгляв и вашият.
С всеки слепец се лишавате от чифт очи, които биха могли да подсилят вашето зрение. Вие пазете зрението на съседа, за да виждате по- добре. И своето зрение пазете, за да не се подхлъзне съседът ви и да падне, преграждайки ви вратата.
За да бъде проводник на Истината, езикът ви не трябва да бъде като впиващи се отровни зъби на змия, нито като ветропоказател, нито като въжеиграч, или като твар, която с леш се храни.
Говорете, за да помогнете на безмълвието. Бъдете безмълвни, за да помогнете на самите себе си.
Думите са като кораби, плуват през пространствата и влизат в много пристанища. Внимавайте с какво ги товарите, защото за да държат правилния курс ще стоварят целия товар при прага ви.
Не търсете покой в неспокойния свят, ако не искате да намерите Тревогата.
Не търсете любов в света, в който бушува ненавист, ако не искате да намерите ненавист.
Не се стремете към живот в света, който умира, ако не искате смъртта в дома си да пуснете. Светът не може да ви плаща с нищо друго, освен с монетата, която има, а тя е двустранна.
За да сте стопани на сърцата си, замесете всички ваши страсти- и добри и зли, в едно месиво на Любовта и го метнете в пещта на Святото Разбиране, където всяка двойнственост става единна в Бога.
И престанете да умножавате безпокойството в света: светът се дави в безпокойство свръх всякаква мярка.
Как, като черпите от кладенеца вода, се надявате тя да бъде чиста, като сте нахвърляли в него всякакви боклуци? И как водата в езерото би могла да бъде прозрачна и тиха, като всеки миг я размътвате?
Всеки от вас е потоп, ковчег и кормчия. Не бързайте да празнувате победата до деня в който ще можете да слезете на прясно измита, девствена земя.
Вие трябва да узнаете как човекът е станал сам за себе си потоп.
Великият Копнеж прилича на крадец. Както той тайно се промъква и лишава жертвата си от товара на имуществото и, оставяйки я пълна със съжаление за него, така и Копнежът се промъква в сърцето, тайничко му отмъква непомерния товар, като го оставя безутешно и угнетено от разтоварването.
Великият Копнеж прилича и на треска. Така както треската се разгаря в тялото и изсмуква жизнениете му сокове, но едновременно с това изгаря и всичките отрови, които го терзаят, и огънят на Копнежа се заражда в рана на сърцето, отслабва го, но за сметка на това изгаря в него всичко излишно, целия боклук.
Великият Копнеж прилича на мъгла.
Излиза от сърцето и го скрива, така както мъглата , като се вдига от морето и от земята, скрива техните очертания.
И тъй както гъстата мъгла скрива от очите целия свят наоколо и сама става единстният реален свят, Копнежът подтиска всички чувсва в сърцето и става единствено и поглъщащо всички останали чувства. Сякаш безформен и сляп, също като мъглата е пълен с неродени форми, но самият той се вижда и целта му е ясна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар