Законът за съответствията в психическия живот – не можеш да сториш другиму нищо, колкото и потайно да е то, без същото да се случи и на теб. Не е изключено възмездието да се съдържа още в самата форма на нашите постъпки.
"Поне две трети от страданието в света е плод на човешката глупост, безумно поведение и онези примитивни мотиватори като религиозните и политически доктрини, на които хората робуват и с които приспиват собствения си разсъдък."
Алдус Хъксли
Злото е човешка дефиниция и човешко дело: формирането на религиозната концепция за "злото"
Темата за доброто и злото занимава човешката мисъл от незапомнени времена. Тя е централна във философията, митологията и религията. Доброто и злото - като морални концепции на човешкото самосъзнание - били проектирани върху самата реалност, като качества на Битието, които влияели върху човека.
Идеята за доброто и злото като свойства на "невидимия свят" отразяват противоречията в човешката душа. Хората сме противоречиви същества - както примитивни, егоистични, агресивни, жестоки, така и разумни, алтруистични, съпричастни, помагащи. Сякаш няма аспект от човешката душевност, който да няма своето противоположно състояние. Любов и омраза, щастие и тъга, жестокост и милосърдие, безразличност и съчувствие, страх и смелост, егоизъм и жертвоготовност, увереност и обезсърченост, надежда и отчаяние, прошка и мъст, приятелство и вражда.
Тези вътрешните противоречия са породени от човешкото самосъзнание, което е в непрестанно противоборство с първичните инстинкти.
Хората прекарваме живота си в един нестабилен баланс между противоречията в себе си, лавиращи от положителните към отрицателните и обратно, в плен на двойствената си природа, която сякаш е извън нашия контрол.
Като бялото и черното, светлината и мрака, доброто и злото също са неразделно обвързани като две основни, човешки морални категории.
Въпросът е, има ли зло и добро, отвъд човешките възприятия? Какво поражда тези две състояния? В какво се изразяват те? От къде идва злото?
За да открием отговорите на тези въпроси трябва да си изясним дефинициите и да се спуснем в несъзнаваното.
Страхът от неизвестното и дебнещата заплаха са дълбоко вкоренени в човешката психика. Инстинктът за самосъхранение поражда усещането за страх. Именно страха задейства защитните механизми в човешкото поведение, които ни карат да се бием или да бягаме. Инстинктите са в основата на нашите първични възприятия и базисни поведенчески модели. В генетичната рамка на живите същества има някои фундаментални страхове, които са закодирани чрез колективния опит. Това са инстинктивните страхове, които разпознават опасността, дори ако съществото няма житейски опит.
Един такъв инстинктивен страх при хората е страха от тъмното, както и от горски гъсталаци. Съвсем разбираемо - човешките очи не виждат в тъмното и не могат да видят дебнещите хищници, затова когато сме в тъмнина нивата на адреналин инстинктивно се покачват и ни привеждат в състояние на повишена бдителност. Всъщност, страха от тъмното може да бъде толкова силен, че да ни скове напълно. Страхът от гората, изобщо горски местности и гъсталаци също е вроден - в гората е опасно. Гъстата растителност дава възможност на хищниците да нападнат изненадващо. Тези прастари страхове са ни вродени и са част от инстинктивните ни възприятия. Неслучайно, първичните ни страхове са част от концепциите ни за абстрактното, религиозно зло - концепциите за "злото" като "свойство на невидимия свят".
Хората от далечната древност, още от времето преди организираните религии, възприемали заобикалящия ги свят като населен с одухотворени сили и невидими влияния.
Първичните страхове на хората от древността се вплитали - по вътрешните пътища на човешките когнитивни процеси - в човешкото мистично въображение. Така, мрака се превърнал в символ на заплаха, на несигурност, на смъртта, на нещо зло. Слънцето било добро. В очите на древните хора то било могъщо. Символ на живота, на светлината, на плодородието. Неслучайно най-старите проторелигиозни култове били свързани именно със Слънцето. Луната, като нощно светило, била възприемана като спътник на Слънцето и негово отражение в света на сенките. Огънят, природните елементи, животните - всички имали своя персонификация и били възприемани като притежаващи мистичен разум.
Човешкото мистично въображение има свойството да прави асоциации между света навън и вътрешния свят на хората. Така, човешките страхове били проектирани върху света навън и персонифицирани в различните природни явления и свойства на действителността. Вулканите, бурите, земетресенията, суровото време, лошата реколта, лошия късмет били възприемани като проявления на разгневени невидими сили.
Общочовешката дефиниция за "зло" е всяко нещо, което носи страдание, болка или смърт. Лошият късмет в лова или - по-късно при земеделските общества - лошата реколта, също се възприемали като израз на недоброжелателни или недоволни т.е. зли отвъдни влияния. Така са устроени нашите възприятия в човешката психика - да прави асоциации между вътрешното и външното, както и обратното; да търси връзки и взаимозависимости, да търси съвпадения и да проектира себе си върху света навън.
Тези вътрешнопсихически механизми на мистичното въображение са в основата на генезиса на религиозната мисъл. Човешката мистична логика проектира човешките качества върху целия космос. Така, по пътя на асоциациите, хората възприемали природата, елементите и небесните тела като разумни същества подобни на хората, но в различни форми. Щом хората имали воля, значи и природните елементи имат. Щом хората могат да се ядосват и да се радват, да наказват и да прощават, значи и елементите могат. Щом, например, човек можел да бъде омилостивен с хубав дар и това да промени нагласата му, значи и Слънцето можело да бъде омилостивено по този начин. Както и вулканите, бурите, земетресенията, боговете на сезоните, на плодородието, на късмета. Така ритуалното поведение било интимно обвързано с ежедневието на човешкия живот. Може да се каже, че ритуалното поведение е еволюционен механизъм, който сме развили в желанието си да увеличим шансовете си за оцеляване и благоденствие.
В ранните човешки душевни представи, природните елементи били възприемани като имащи двойствена природа - по образ и подобие на самите хора. Така, както хората можели да са добри и зли, така била възприемана и природата. Природните елементи не били възприемани като само добри или само зли, те можели да бъдат и двете. Затова хората използвали ритуалите за да "поддържат добри отношения с невидимите влияния" и да поддържат благоразположението им. По тези пътища протичало развитието на душевните представи на хората за доброто и злото, и в частност "злото" като "негативните проявления на силите, които влияели на външния свят".
Първите форми на организирана ритуалност - в развитието на човешките култури - са шаманистичните проторелигии. Те имали за цел връзка с природните сили, както и със света на мъртвите. Най-старите археологически доказателства за погребални ритуали датират отпреди 30 хиляди години.
Религиите, от най-древни времена, се изграждат върху проблематиката на доброто и злото в човешкото битие, както и върху страха от смъртта. Макар духовете на предците да се възприемали като доброжелателни, света на мъртвите - според древните хора - бил населен със зловредни влияния, които можели да се намесват в света на живите.
Ритуалността и усещането за духовното са част от фундаменталното устройство на човешката психика. Те ни съпътстват от самото начало на човешкото самосъзнание.
С появата на монотеизма, "доброто и злото" били възприети като произтичащи от два върховни бога - Бог на доброто и Бог на злото. Бог на творението и Бог на разрухата. Бог на живота и Бог на смъртта.
Злото било свързано с всички онези първични човешки страхове, затова и злото се свързва с мрака, с болката, със страха, с разрушителните стихии, със смъртта. А тъй като мъртвите били погребвани в земята, постепенно земята и това, което се намира под нея било възприето като царството на мрака и на злото.
Хората са подвластни не само на стихиите и прищявките на природата, но и на собствените си вътрешни пориви и емоции - положителни и негативни. Емоционалните състояния, на които хората сме подвластни, могат да бъдат могъщи. Дотолкова могъщи, че, силните емоционални и душевни състояния били възприети като "невидими сили", които обсебвали човека. Негативните емоционални състояния били възприемани като "външни влияния", идващи "отвъд" видимия свят - от отвъдния свят на мъртвите. Разбира се, тези "влияния" не идвали "отвъд", а от човешкото несъзнавано.
В миналото, гнева и агресията се считали за нормална част от човешкото поведение. За "обсебени от зли духове" се считали хората с психически отклонения или страдащите от необясними (за древните хора) болести. Шаманите били лечители и жреци, които установявали връзка с "отвъдните светове" в търсене на помощ от духове на предци и от боговете. По-късно, с развитието на човешката етика и религиозните доктрини, концепциите за "външното зло" залегнали в културните представи.
Така, постепенно първосигналното, негативното, безумното в човешкото поведение били възприети като проявления не на личната воля (или като признак за нейната слабост), а като проявление на зли духове и демони, които "обсебвали човека". Това е психологическия интерпретативен механизъм, който стои в основата на представите за зли духове, демони и т.н.
Така, хората започнали да възприемат представата, че зад добрите или користни деяния на човека стоят съответно добри или зли духове, като мотиватори, които тласкали хората в действията им. Тази архаична представа се основава главно на липсата на разбиране на човешката психика (и поведение), поради ограниченото познание в тези насоки, което хората са имали в онези времена.
За примитивния човек, настроенията му и причините за поведението му били непонятни. Гневът, например, като нещо, което обсебва могъщо, бил възприеман като някакво външно влияние, на което човека е жертва, като нещо, имащо свой собствен живот и отделна от нашата воля. Тези разбирания породили представи и фразеологични концепции като "Обсеби ме лошо настроение/гняв/възбуда" или "Превзе ме любовта, изпълни ме вдъхновението" и т.н. Усещането, че нещо отвъд личния контрол обсебва е създало представите за "злите духове", които "обсебвали" хората и ги карали да се държат безумно "Обсебен от гняв/от лудост/от зъл дух".. В действителност, хората били жертва на собствената си неосъзнатост (и произтичащите от това ниски нива на себевладеене).
Хората възприемат за зло, всяко нещо, което им носи страдание, физическо или душевно. Това, естествено, са чисто човешки критерии. В тази насока на размисъл, ако приемем, че "злото" е негативното поведение на разумно същество, то може ли да се каже, че Природата е "зла"?
Зла ли е природата? Земята, като планета, има свои планетарни процеси, които са част от нейния живот. Това е Земния климат, който поражда стихиите. Това е движението на земните маси, които пораждат земетресенията и вулканичните изригвания. Ако всички тези климатични и геологични процеси не бяха активни, Земята щеше да е мъртва планета и на нея нямаше да има живот. Всички тези планетарни процеси са част от живота на Земята и е крайно субективно да се определят като "зли". Не може да се каже, че бурите, наводненията, пожарите и т.н. са целенасочени проявления на "разумно същество", което иска да ни навреди заради самото "зло". Тези природни явления са част от живота на планетата. Тяхната цел не е да ни навредят. Природата не е зла, тя не е човек.
Тогава, зли ли са животните? Животът в природата е основан на симбиоза и на хранителна верига, която създава и поддържа екосистемата. В природата за да се нахраниш, трябва да уловиш своята плячка и да я изядеш, отнемайки й живота, за да запазиш своя. Така е устроен живота на Земята. Когато животните убиват за да се нахранят или от самозащита, това не е зло, в това няма жестокост - това са просто прояви на инстинктите за оцеляване. Животните, убивайки, не се самоунищожават, напротив, така те поддържат живота и го продължават. Тревопасните животни, например, не са по-добри от хищниците, те заемат своята ниша, която е част от кръговрата на живота. Когато животно нападне човек това не е зло, това е инстинкт за самосъхранение.
Напротив, зло е когато хората унищожават - в своето безумие - природата и изземват алчно нейните ресурси. Зло е когато хората убиват животни за спорта и заради голата печалба. Зло е когато хората - като разумни същества, притежаващи самосъзнание - измъчват други живи същества, безжалостно и хладнокръвно. Зло е когато хора се избиват едни други в името на своите Богове или водени от алчност за ресурси.
„Добро“ и „Зло“ са изключително човешки дефиниции, които се отнасят към човешкото екзистенциално възприятие. Нещо повече, тези дефиниции на човешкото съзнание (и самосъзнание) се отнасят за самите хора. Именно хората сме способни да дефинираме фино "доброто и злото" и имаме воля да избираме между тях - защото сме разумни.
Вътрешните противоречия са породени от човешкото самосъзнание, което е в непрестанно противоборство с първичните инстинкти. Когато съзнателното поведение надделява, противоречията изчезват. Злото е негативното поведение на примитивния човек.
Няма коментари:
Публикуване на коментар