Самовнушението и въображението са в основата и на много от нашите страхове. Дали ако си внушим нещо достатъчно силно ще започнем да го виждаме в действителност? Ако вярваме в страховете си толкова силно, че да ги материализираме пред очите си? Като халюцинации, които за нас ще са толкова истински, колкото и несъществуващи за нечии други очи. Докъде стига субективната действителност и от къде започва обективната?
Хората се страхуват от "злото". Митологичното зло, което обитава ареалите на смъртта и лошия късмет, е общочовешки страх. Религиозното зло, което обитава ареалите на невежеството и ниските нива на осъзнатост. Злото в нас самите, проектирано навън в образи на демони и дяволи, сатани, зли духове, зли сили и тъмни влияния. Чрез тази неосъзната проекция сме населили "невидимия свят" с образи от собственото си въображение.
Ако въображението има силата да променя нашата действителност, как бихме могли да различим внушението си от действителността? Ако мозъкът ни интерпретира електромагнитната действителност, така, че да й придава вещественост пред очите ни и за сетивата ни, то промяната на тази вътрешна интерпретация ще промени и самото ни възприятие за нещата навън. Ако хипотетично препрограмираме мозъка си на други честоти, тази промяна на възприятията ни би изменила драстично самата действителност, която ни заобикаля възприятийно. Възприятийно. Въпрос на възприятие ли е действителността? Ние ли съществуваме във вселената или вселената съществува в нашия ум?
Ако човек си внуши достатъчно силно - в някакво дълбоко медитативно състояние на пълен транс - че формите на образите не съществуват, дали бихме могли да започнем да ги изтриваме? Ами ако продължим с това самовнушение, изтривайки формите една по една, дали в един момент ще се окажем в едно празно пространство без образи и форми? Като върху празно платно, чакащо да го изпълним с формите на въображението си.. наново. Като сън, в който архитектите и творците сме ние. Каква ли действителност бихме си построили тогава?
Страхът от мрака вътре в нас самите е стръмен връх за покоряване. Прастарите страхове от далечните ни предци. Сенките в тъмнината се движат, извиват се в причудливи диви танци и възприемат формите на тези древни страхове. Сенките навън и сенките вътре в нас. В действителност, не сенките се движат, а въображението им придава живот. Но, в коя действителност?
Физиката ли е обективната действителност? А субективната? Тази, в коята живеем през повечето време, излизащи за кратки моменти от нея, когато се спънем и паднем, сещайки се за гравитацията. Тези двете една действителност ли са или са отделни? Къде е границата между твоята ментална вселена и действителността навън?
За да има конкретна действителност, трябват два елемента - обект и субект, които може и да са взаимозаменяеми. Но, какво става когато субектът се слее с обекта напълно и станат едно? Какво става с действителността тогава?
Хората се страхуват, защото вярват в първичните си страхове. Вярваме в самопоставените ни ограничения и се страхуваме да погледнем отвъд. Мислим си, че злото в света е външно влияние - оправдание на невежите и слепите духом. Оправдание подкрепяно от архаичните религии. Религии основани на страха и заплахите, и на неосъзнатостта.
Населили сме действителността с всякакви измислени образи от собственото си въображение. Дали сме форма на непълноценностите си и страха ни от тях, толкова ярки, че сме ги сляли с представата си за действителност. Действителността е такава, каквато я направим ние. Творците сме ние.
Ако въображението има силата да променя нашата действителност, как бихме могли да различим внушението си от действителността? Ако мозъкът ни интерпретира електромагнитната действителност, така, че да й придава вещественост пред очите ни и за сетивата ни, то промяната на тази вътрешна интерпретация ще промени и самото ни възприятие за нещата навън. Ако хипотетично препрограмираме мозъка си на други честоти, тази промяна на възприятията ни би изменила драстично самата действителност, която ни заобикаля възприятийно. Възприятийно. Въпрос на възприятие ли е действителността? Ние ли съществуваме във вселената или вселената съществува в нашия ум?
Ако човек си внуши достатъчно силно - в някакво дълбоко медитативно състояние на пълен транс - че формите на образите не съществуват, дали бихме могли да започнем да ги изтриваме? Ами ако продължим с това самовнушение, изтривайки формите една по една, дали в един момент ще се окажем в едно празно пространство без образи и форми? Като върху празно платно, чакащо да го изпълним с формите на въображението си.. наново. Като сън, в който архитектите и творците сме ние. Каква ли действителност бихме си построили тогава?
Страхът от мрака вътре в нас самите е стръмен връх за покоряване. Прастарите страхове от далечните ни предци. Сенките в тъмнината се движат, извиват се в причудливи диви танци и възприемат формите на тези древни страхове. Сенките навън и сенките вътре в нас. В действителност, не сенките се движат, а въображението им придава живот. Но, в коя действителност?
Физиката ли е обективната действителност? А субективната? Тази, в коята живеем през повечето време, излизащи за кратки моменти от нея, когато се спънем и паднем, сещайки се за гравитацията. Тези двете една действителност ли са или са отделни? Къде е границата между твоята ментална вселена и действителността навън?
За да има конкретна действителност, трябват два елемента - обект и субект, които може и да са взаимозаменяеми. Но, какво става когато субектът се слее с обекта напълно и станат едно? Какво става с действителността тогава?
Хората се страхуват, защото вярват в първичните си страхове. Вярваме в самопоставените ни ограничения и се страхуваме да погледнем отвъд. Мислим си, че злото в света е външно влияние - оправдание на невежите и слепите духом. Оправдание подкрепяно от архаичните религии. Религии основани на страха и заплахите, и на неосъзнатостта.
Населили сме действителността с всякакви измислени образи от собственото си въображение. Дали сме форма на непълноценностите си и страха ни от тях, толкова ярки, че сме ги сляли с представата си за действителност. Действителността е такава, каквато я направим ние. Творците сме ние.
"Без съзнанието, човека би бил една прекрасна и сложно устроена несъзнателна машина. Тъжно е, когато виждаме колко рядко хората обръщат поглед към самите себе си за да оценят истински този венец на творението, който притежават."
Пиер Дако
Вярваме, че светът е населен с демони идващи от ада - място на вечен огън - и се страхуваме от тях. Страхуваме се от собственото си въображение. Страхуваме се от мрака в нас самите, без да осъзнаваме, че мястото на вечния огън е също там.
Злото е човешка дефиниция и човешко дело.
Нашите действия - положителни или негативни - правят доброто и злото. Нашите действия днес полагат основните на бъдещето утре. Нека бъдем съзнателни творци. Нека бъдем будни съзнания. Бъдещето принадлежи на светлината на човешкото самосъзнание. Нека повярваме в това и да го превърнем в наша реалност.
Първичните ни страхове и мрака вътре в нас са мястото на вечния огън.
Как да се противопоставяме на злото
Човекът, който живее в света трябва само "показно" да се противопоставя на злото с цел да се защити, но в същото време трябва да се опитва да избягва да отвръща на злото със зло.
В едно поле, където група краварчета пасели своите стада, живеела ужасна отровна змия. Веднъж оттам минавал един свят човек и краварчетата го предупредили за змията. "Деца мои," отвърнал той, "не ме е страх. Знам различни мантри, които да ме предпазят от всякакъв вид опасности" и продължил пътя си; след малко змията го нападнала с вдигната качулка. Но когато изрекъл някакви вълшебни думи, тя паднала безпомощна в нозете му. Светият човек ѝ рекъл: "Защо вършиш зло на другите? Ще ти дам свято име (Божието Име), което винаги да повтаряш - така ще се научиш да обичаш Бог и желанието да вършиш зло на другите ще те напусне". Казвайки това, той ѝ дал святото Име и си заминал с обещанието, че ще се върне по-късно, за да види змията.
Скоро след това краварчетата забелязали, че змията спряла да хапе. Те я замервали с камъни, но тя изглеждала мека и безобидна. Един ден, момчетата я хванали за опашката и започнали да я въртят, след което я блъснали в земята няколко пъти. Змията започнала да повръща кръв и останала зашеметена. Момчетата помислили, че е умряла и си заминали. През нощта змията се свестила и с много мъка се довлякла до дупката си. Тялото ѝ било изпотрошено и минали много дни, преди да може да излезе да търси храна, затова се превърнала в скелет. Излизала само през нощта от страх отново да не я наранят. Тъй като вече била спряла да вреди на Божиите създания, тя се опитвала да се храни само с листа и растения.
След известно време, светият човек минал отново през това поле и започнал да търси змията, но напразно. Накрая краварчетата му казали, че тя била умряла още преди много време. Но светият човек знаел, че мантрата, която ѝ дал, притежавала такава духовна сила, че смъртта била невъзможна за онзи, който я повтаря, преди да бъде разрешен проблема на битието. След като я викал многократно, накрая змията излязла и се поклонила на своя гуру. Тогава се състоял следният разговор:
Светият човек: "Как си?"
Змията: "Учителю, по Божията воля, съм добре и щастлива".
Светият човек: "Но тогава защо си заприличала на скелет?"
Змията: "Господарю, по твоята заповед, спрях да върша зло на живите твари. Може би защото преживявам само от листа и растения, съм станала толкова слаба.
Светият човек: "Не е възможно тази храна да те е довела до подобно състояние. Нещо друго трябва да се е случило. Опитай се да си спомниш".
Змията: "Да, сега си спомням. Забелязвайки промяната в мен, един ден момчетата се отнесоха лошо и аз едва не умрях".
Светият човек: "Колко жалко, скъпа моя, че не знаеш как да се предпазиш от подобно отношение на враговете ти: заповядах ти само да не хапеш нито едно Божие творение. Но защо не започна да съскаш и не вдигна качулката ти пред онези, които са искали да те убият, така че да ги задържиш на разстояние?
Затова вдигай качулката си и съскай на лошите, но не ги хапи. Дръж ги надалеч, показвайки, че можеш да им нанесеш истински удар, ако е нужно, и че притежаваш силата да се противопоставиш на злото. Но човек трябва да внимава да не излива своята отрова в кръвта на враговете си.
Противопоставяй се на злото не като му отвръщаш със зло, а показвай привидна съпротива, за да се защитиш. Това е правилният път (дхарма) за семейния човек.
Няма коментари:
Публикуване на коментар