Алън Уотс „Пътят на Дзен”

                    

I. Историческият план

Философията на Дао

1. Дао – път към спасение
2. Конфуцианци и Даоисти в Древен Китай
3. Абсолютът и конвенцията в обществото за моралния и правовия ред
4. Даоизмът и „Книгата на промените”
5. Принципът на Дао е спонтанността
6. Спонтанността на Дао и конвенционалната връзка между познаващ и познавано
7. „У-вей”, вторият по важност принцип в даоизма след „Дао”
8. Доверяването на естествения човек – основна постановка на даоизма и конфуцианството
9. „У-син” – състояние на цялостност, при което умът действа свободно
10. Центърът на умствената дейност не е в съзнателния мисловен процес, не е в личностното / „Дъ”, като особено „достойнство” „добродетел”, или „сила”

,
Философията на Дао
Дао – път към спасение

1. Корените на Дзен са колкото даоистки, толкова и будистки, и тъй като дъхът на тази традиция е така специфично китайски, най добре би било да се започне с преглед на нейното китайско родословие, като едновременно с това фразата ‘път към освобождението” бъде онагледен чрез примера на даоизма.

Голяма част от трудностите и недоразуменията, пред които Дзен изправя западния ученик, произтичат от незапознатостта с китайските начини на мислене – начини, които са поразително несходни с нашите собствени, и поради самата тази причина особено ценни за нас, като възможност за поставяне на нашите собствени идеи в критична перспектива.

Проблемът е в оценяване на различията в основни мисловни постановки и в самите методи на мислене, а те често биват пренебрегвани, че нашите интерпретации на китайската философия имат тенденция да се превръщат в проекции на идеи, характерни за запада, върху китайска терминология. Това е неизбежният недостатък на изучаване на азиатска философия по буквалистичните методи на западната ученост, тъй като думите могат да установят общение само между споделящите сходни преживявания.

Затрудненията са не толкова поради езика, колкото поради мисловните схеми, които до момента като че ли са схващани като неотделими от академичния и научен подход към предмета. Непригодността на тези схеми към предмети като даоизма или Дзен е до голяма степен отговорна за впечатлението, че „източният ум” е загадъчен, ирционален и непроницаем. Не би трябвало да се предполага, че онова, с което те се занимават, е толкова специфично китайско или японско, че няма допирна точка с нищо в собствената ни култура. Това се опровергава нагледно от от прекрасното изследване на Р. Х. Блайт, което показва, че същностните прозрения на Дзен като „път към освобождението” за универсални.
Превод Крум Ацев,
Алан Уотс, „Пътят на Дзен”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 13.03.2016

.
Конфуцианци и Даоисти в Древен Китай

2. Обърнем ли се към обществото на древен Китай, откриваме две „философски” традиции с взаимнодопълващи се роли – конфуцианството и даоизма. Първата, най-общо казано, се занимава с лингвистичните, етични, правови и ритуални концепции, които осигуряват на обществото неговата комуникативна система. С други думи, конфуцианството се съсредоточава върху конвенциалното знание и под негово покровителство децата получават такова възпитание, че изначално своеволната им и немирна природа да бъде нагодена към покрустовото ложе на обществения порядък.

Индивидът дефинира себе си и мястото си в обществото посредством конфуцианските формули.

Даоизмът, от друга страна, е общо взето занимание на по-старите и по-специално за онези, които се оттеглят от активен живот в общността. Оттеглянето им от обществото е нещо като външен белег за едно вътрешно освобождение от обвързаностите на конвенционалните схеми на мислене и поведение. Защото даоизмът се занимава с неконвенциалното знание, с проумяване същността на живота пряко, а не по абстрактните линейни пътища на репрезантативното мислене.

Така конфуцианството контролира изпълнението на обществено необходимата задача да бъде вкарана първичната спонтанност на живота в строгите рамки на конвенцията – задача, свързана не само с конфликти и болка, но и със загубата на особена естественост и несамоосъзнатост, заради която малките деца са тъй обичани, и която светците и мъдреците понякога успяват да си възвърнат.

Ролята на даоизма е да поправи неизбежните увреждания, съпътстващи подобна дисциплина и не само да възстанови, но и да развие първичната спонтанност, наричана „дзъ-жан”, т. е, „самотакъвост”.

Защото спонтанността на детето е още детинска, както всичко друго в него.
Образованието поощрява неговата неогъваемост, но не и неговата спонтанност. При някои характери конфликтът между обществени условности и подтиснатата спонтанност е толкова бурен, че се изявява в престъпност, умопомрачение и невроза – цената, която плащаме за инак безсъмнените облаги на порядъка.

Но даоизмът в никакъв случай не бива да се разбира като революция срещу конвенцията. Даоизмът е път към освобождение, което никога не идва чрез средствата на революцията, тъй като е общоизвестно, че повечето революции установяват по-лоши тирании от тези, които са унищожили.

Да си свободен от конвенциите не означава да ги пренебрегваш, а да не бъдеш заблуждаван от тях. Означава да можеш да ги използваш като инструмент, вместо да бъдеш използван от тях.
Превод Крум Ацев,
Алан Уотс, „Пътят на Дзен”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 14.03.2016

,.
Абсолютът и конвенцията в обществото за моралния и правовия ред

3. Западът няма духовна институция, съответстваща на даоизма, защото нашата юдеохристиянска духовна традиция идентифицира абсолюта – Бога – с конвенцията на моралния и логическия ред. Това натоварва обществения ред с прекомерна авторитарност и именно това извиква появата на толкова характерните за историята на западния свят революции срещу религията и традицията.

Едно е да се чувстваш в конфликт с обществено установените конвенции, а съвсем друго - да се чувстваш скаран с източника и основата на живота, със самия абсолют. Последното поражда токова нелепо чувство за вина, че то няма как да не избие или в отрицание на собствената природа, или в отрицание на Бога. Тъй като първата от тези алтернативи в крайна сметка е невъзможна – все едно да си сдъвчеш зъбите – втората става неизбежна.

Самата дума „абсолют“ извиква в съзнанието ни нещо абстрактно и понятийно, нещо като „чисто битие”. Самата идея за „дух” противопоставен на „материя”, като че се родее по-силно с абстрактното, отколкото с конкретното. Но при даоизма, както и при другите пътища към освобождението, абсолютът никога не трябва да се обърква с абстрактното.

От друга страна, ако кажем, че „дао”, както се нарича висшата реалност, е по-скоро конкретното, отколкото абстрактното, това може да доведе до допълнително обърквания. Защото ние сме свикнали да отъждествяваме конкретното с материалното, физиологическото, биологичното и природното, в отличие от свръхестественото. А от даоистка гледна точка това са само термини за конвенционални и абстрактни сфери на познанието.

Така че, за да започнем да разбираме за какво става дума в даоизма, трябва поне да сме готови да допуснем възможността за начин да виждане на света, различен от конвенционалния, за познание, различно от това, което изпълва повърхностното ни съзнание, способно да възприема реалността само по една абстракция (или мисъл, „ниен”) на веднъж в даден момент. В това няма нищо толкова трудно, тъй като ние вече сме готови да приемем, че „знаем” как да движим ръцете си, как да вземаме решение или как да дишаме, независимо че едва ли бихме могли да започнем да обяснява с думи как го правим!

Даоизмът е продължение на този вид знание, продължение, което ни дава съвсем различен поглед върху самите нас, несъвпадащ с онзи, към който сме конвенционално привикнали, поглед, който при това освобождава човешкото съзнание от ограничаващото го отъждествяване с абстрактното его.
Превод Крум Ацев,
Алан Уотс, „Пътят на Дзен”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 14.03.2016

,,
Даоизмът и „Книгата на промените”

4. Tрадиционната китайска философия отнася както даоизма, така и конфуцианството към по-ранен източник, който лежи в самата основа на китайската мисъл, датиран в широкия диапазон от време между 3 000 и 1 200 г. пр. Хр. Това е „Книгата на промените” (И Дзин).

И Дзин се счита за гадателско пособие, но това е така само по външни белези. В основата на на И Дзин са 64 абстрактни фигури състоящи се от по 6 черти (хексаграми) Чертите са два вида – прекъснати (отрицателни) и непрекъснати (положителни). Предполага се че хексаграмите стилизират пукнатините върху нагрята на огън черупка на костенурка. Това е отзвук от древен метод на гадаене, по тези пукнатини гадателят пророкувал бъдещето. От много векове насам костенурковите черупки не се използват, а вместо това хексаграмата, съответстваща на момента, в който пред оракула е поставено питане, бива определена чрез произволно разделяне на снопче от 50 стръка бял равнец.

Така че се допуска, че тези 64 хексаграми изчерпват основните конфигурации на пукнатините от този гадателски метод. Но истинският гадател, посветен в „Книгата на промените” може да „види” хексаграма във всичко – в случайната подредба на ваза с цветя, в предмети разхвърляни по масата, в естествените жилки на камъка.

Човекът от Запада би се отнесъл скептично към един толкова „несериозен” метод на гадаене, но би трябвало да си даде сметка, че и научните методи на прогнозиране много често се опровергават от бъдещето, и са обречени на провал от липсата на достатъчно изходни проверени данни и най-вече от липсата на време. Когато трябва да се вземе срочно, неотложно решение, това става на базата не на данни, а на вътрешна интуиция, както и в „И Дзин“. Образно казано, в случаите на дефицит на време, и на Изток и на Запад се прибягва не до централното , а до периферното „зрение”, което е в основата на интуицията.

Всеки, който се занимава с „И Дзин“ знае това. Той знае, че книгата не съдържа конкретно научно знание, а по-скоро представлява полезен инструмент, който ще работи за него, ако той има добра „интуиция”, или, както би се изразил той, ако е в „Дао”. Към оракула не се подхожда без съответната подготовка, без спокойно и точно преминаване през предписаните ритуали, с цел въвеждане на съзнанието в това състояние на спокойствие, където „интуицията” добива ефективност.

Предвид това, корените на даоизма като че ли не са толкова в текста на „И Дзин”, колкото в начина по който тази книга е била използвана и в обуславящите я възгледи. Защото опитът с вземането на решения по интуиция може да ни покаже достатъчно ясно, че този „периферен” аспект на съзнанието действа най-добре, когато не се опитваме да му се месим, когато му се доверяваме да работи сам –дзъ-жан, спонтанно, „от само себе си”.
Превод Крум Ацев,
Алан Уотс, „Пътят на Дзен”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 15.03.2016

.
Принципът на Дао е спонтанността

5. За да действа без заблуждения съзнанието ние не бива да му се месим, когато му се доверяваме да работи само – дзъ-жан, спонтанно, само по себе си. По този начин се саморазкриват и основните принципи на даоизма:

Преди всичко има „Дао” – неопределимият, конкретен „процес” на света , Дао (Пътят) на живота. „Дао” на китайски означава „път”, а понякога и „говоря”, така че първият ред от първата станса на „Дао дъ дзин” съдържа игра на думи върху двете значения:

„Дао, което може да бъде изговорено, не е вечно Дао.”

Но опитвайки се да подскаже поне малко какво има предвид, Лао-дзъ казва:

„Преди възникването на Небето и Земята е имало нещо неясно. Колко спокойно! Колко пусто! То стои самичко, неизменимо; то действа навред без умора. То може да бъде сметнато за майката на всичко под Небето. Не знам неговото име, но го наричам с думата Дао.“ (25)

И отново:

„Дао е нещо смътно и неясно.
Колко неясно! О, колко смътно!
И все пак в него има образи.
О, колко смътно! Колко неясно!
И все пак в него има неща.
Колко мъгляво! Колко объркано!
И все пак в него има умствена сила.
Тъй като тази сила е напълно истинна,
в него има и увереност.” (21)

„Умствена сила” е „дзин”, дума, която обединява идеята за есенциално, субтилно, психично или духовно, както и умело. Защото смисълът е, че както главата остава невидима за очите, но е източникът на разума, така и неясното, подобно на пустота и неопределимо Дао, е разумът, който оформя света с умение, отвъд пределите на нашето разбиране.

Важната разлика между Дао и обичайната идея за Бог е, че Бог създава света чрез правене (вей), Дао го създава чрез неправене (у-вей), което също казваме и с думите „отглеждам растение”. Защото направените неща са отделни части, сглобени в едно, подобно на машините или на нещата създавани отвън навътре, каквито са например скулптурите. Докато отглежданите саморастящи неща осъществяват делението си отвътре навън.

Тъй като естествената вселена действа съгласно принципа на растежа, за китайския разум би изглеждало твърде странно да се пита как тя е била направена. Ако вселената е била направена, ще има някой, който знае как е била направена – който би могъл да обясни как е била сглобена парченце по парченце, подобно на техник, който би могъл с по една дума на момент да обясни как е била сглобена. Но една растяща вселена изключва напълно възможността да се познае посредством тромавите понятия на мисълта и езика как тя израства, тъй че на никой даоист не би му хрумнало да попита дали Дао знае как създава вселената. Защото Дао действа според спонтанността, не според план. Затова Лао-дзъ казва:

„Принципът на Дао е спонтанността.” (25)

Превод Крум Ацев,
Алан Уотс, „Пътят на Дзен”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 16.03.2016

.
Спонтанността на Дао и конвенционалната връзка между познаващ и познавано

6. Спонтанността в даоизма в никакъв случай не е сляп, безпорядъчен импулс, обикновена сила на каприза. Философия ограничена до алтернативите на конвенционалния език, няма как да постигне представата за разумна сила, която не действа по план, в съответствие с мисловен ред (от типа на едно по едно). И все пак конкретното доказателство за съществуването на подобна разумна сила е на една ръка разстояние, вътре в нашето безсъзнателно организирано тяло. Защото Дао не „знае” как създава вселената, точно така както ние не „знаем” как да изграждаме мозъка си. Казано с думите на великия Джуан-дзъ:

„Около нас се създават нещата, но никой не знае произхода им. Те излизат на бял свят, но никой не вижда вратата. Хората до един ценят онази част от знанието, което е познато. Те не знаят как да се възползват от Непознатото, за да постигнат знание. Не е ли това обърканост.”

Конвенционалната връзка на познаващия и познавано често е връзка между контролиращ и контролирано, и така – между господар и слуга. Бог е господарят на Вселената, тъй като „знае всичко за нея! Той знае!” Докато връзката на Дао с онова, което създава е точно обратната:

„Великото Дао тече навред,
и на ляво, и на дясно.
Всичките неща зависят от него, за да съществуват,
и то не ги изоставя.
За постиженията си признание не търси.
Обича и отглежда всичките неща,
но не им става господар.” (34)

Докато в западната традиция Бог е и себепознаващ се, Дао е открай докрай загадъчно и тъмно (сюан). Както казва по-късно един Дзен наставник:

„Има нещо отгоре, подпряло Небето; отдолу подхванало Земята.
Черно като лак, то действа безспир.”

Но „сюан” е метафорична тъмнота – не тъмнината на нощта, на черното в противовес на бялото, а тъмната невъобразимост, пред която се изправя съзнанието, когато се опитва да си припомни времето преди раждането или да проникне в собствените си дълбини.
Превод Крум Ацев,
Алан Уотс, „Пътят на Дзен”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 16.03.2016

.
„У-вей”, вторият по важност принцип в даоизма след „Дао”

„Щом възвишеният човек чуе за Дао,
прави всичко, на което е способен,
за да го осъществи.
Щом посредственият човек чуе за Дао,
понякога го запазва, понякога го изгубва.
Щом низшият човек чуе за Дао,
разсмива се гръмогласно над него.
Не се ли разсмиваше той, то не би било Дао.” (41)

7. Защото наистина не е възможно да схванеш какво се има предвид под Дао, без да си малко глуповат по един твърде особен начин. Докато съзнателният интелект неистово се стреми да удържи света в своята мрежа от абстракции и настоява животът да бъде обвързан към неговите строги категории и съразмерен по тях, духът на даоизмът ще остане непонятен, а интелектът ще се самоизтощи.

Дао е достъпен само за съзнание, което владее простото и потайно изкуство на „у-вей”, което е вторият по важност принцип в даоизма след „Дао”.

„Книгата на промените” (И Дзин) е дала на китайското съзнание известен опит за стигане до решения спонтанно, решения, които са ефективни дотолкова, доколкото човек разбира как да остави ума си на спокойствие, доверявайки му се да действа сам.

Това е „у-вей”, тъй като „у” означава „не”, а „вей” – „действие”, „правене”, „вършене”, „стремление”, „напрежение” или „дейност”, „заетост”. Ако се върнем към онагледяването чрез процеса на виждане, периферното зрение работи най-ефективно – например в тъмното – когато виждаме с крайчеца на очите си, а не гледаме право в нещата. По сходен начин, когато искаме да видим детайлите на далечен предмет, по добре ще ги видим, ако очите са отпуснати, а не се взират, не да се „опитват” да видят.

Умственото или психологическо съответствие на това „отпускане” е онзи особен вид глуповатост, за която толкова често напомнят Лао-дзъ и Джуан-дзъ. Тя не е просто притъпеност на съзнанието, а „не-вкопчване” на съзнанието. Съвършеният човек използва съзнанието си като огледало. То не улавя нищо; то не изпуска нищо. Приема, но не задържа. Така Лао-дзъ казва за себе си:

„Пресечи умността и безпокойствата изчезват….
Човешкото множество е щастливо,
като на радостен пир
или като на изкачване по кула в ранна пролет.
Само аз съм несмутим, и знак дори не съм направил,
като бебе, още не умеещо да се усмихва;
изоставен, сякаш нямам дом, където да отида.
Всички други имат повече, отколкото им трябва,
на мене сам сякаш винаги не ми достига нещо.

Може би умът ми е като на глупак,
невеж до крайност!Аз съм занемарен до невзрачност;
носещ се свободно, необвързан сякаш с нищо.
Множеството хора все с нещо са заети,
аз един съм като вързан в ръцете.
Само аз от всички други съм различен,
но препитание търся единствено от Майката (Дао.” (20)

В повечето даоистки текстове има известна доза преувеличение или прекомерно наблягане на този момент, което е еид хумор, автошарж.
Превод Крум Ацев,
Алан Уотс, „Пътят на Дзен”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 16.03.2016

.
Доверяването на естествения човек – основна постановка на
даоизма и конфуцианството

8. Лао-дзъ е категоричен в осъждането на конвенционалната умност:


„Пресечи мъдруването, отхвърли многознайството –
и ползата за хората ще е стократна.
Пресечи „човеколюбивостта”; отхвърли праведността –
и хората ще си възвърнат любовта към ближния.
Пресечи умността, отхвърли изгодата –
и няма да има крадци и разбойници….

Стани непресторен,
цени прямотата;
личното омаловажи,
стремленията си смали.” (19)

Идеята не е човешкото съзнание да бъде сведено до видиотена пустота, а да извика към живот неговата вродена и спонтанна интелигентност, като тя се прилага без да се насилва. Една от основните постановки както на даоистката, така и на конфуцианската мисъл е доверяването на естествения човек и от тяхна гледна точка западното недоверие към човешката природа, независимо дали в теологията, дали в технологията – изглежда като шизофрения.

Според тях би било невъзможно да вярваш, че злото е вродено в теб, без да поставиш под съмнение самото това вярване, тъй като всички идеи на едно изкривено съзнание би следвало да са изкривени идеи. Колкото и да е „еманципирано” спрямо религията, технологичното съзнание издава, че е наследило в свой ущърб типичното за нея разделение, опитвайки се да подчини целия човешки ред на контрола на съзнателния разсъдък.

То забравя, че разсъдъкът не би заслужавал доверие, щом не може да вярва на мозъка, тъй като силата на разсъдъка зависи от органи, отгледани от „безсъзнателен разум”.
Превод Крум Ацев,
Алан Уотс, „Пътят на Дзен”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 17.03.2016

.
„У-син” – състояние на цялостност, при което умът действа свободно

9. „Безсъзнателността” за която често говорят Лао-дзъ и Джуан-дзъ не е кома, а онова, което последователите на Дзен по-късно означават с термина „у-син”, буквално „не-съзнателност”, т. е, „не-себе-осъзнатост”. Това е състояние на цялостност, при което умът действа свободно и леко, без усещането за втори ум или второ Аз, стоящо над него с тояга в ръка. Ако обикновения човек е онзи, който трябва да повдига краката си с ръце, за да върви, даоистът е онзи, който се е научил да остави краката си да вървят самички.

Редица пасажи в даоистките книги навеждат на мисълта, че „безсъзнателност” означава включването на целия потенциал на ума, така както ние използваме очите си за цялостно сканиране на предметната сцена пред нас, но без усилието да възприемем нещо конкретно от нея. Според Джуан-дзъ:

„Бебето по цял ден гледа в нещата около себе си, без да мигне; това е, понеже очите му не се фокусират върху нито един определен предмет. То тръгва, без да знае на къде е тръгнало, и спира, без да знае какво е направило. Слива се с обкръжението и се движи заедно с него. Това са принципите на умствената хигиена.”

И също:

„Ако настроиш тялото си и обединиш вниманието си, хармонията на небето ще слезе в тебе. Ако събереш усета си и обединиш мислите си, духът ще приеме тялото ти за своя обител. Дъ (добродетелта) ще те облече и Дао ще те подслони. Очите ти ще са като на новороден телец, който не пита защо.”

Всяко от усещанията на човека е отделен момент от умствената дейност, която протича през всички тях, и която на китайски се означава като „син”. Терминът е от такава важност за Дзен, че си заслужава да бъде казано нещо за начина, по който той бива схващан в даоизма и в китайската мисъл изобщо. Обикновено ние го превеждаме като „ум”, или като „сърце”, но нито едната, нито другата дума изразява удовлетворително същността.

Трудностите при нашия превод идват от това, че „ум” или „съзнание” е прекалено интелектуално, прекалено „мозъчно-корово”, а „сърце”, според обичайната употреба в съвременния език е твърде емоционално, дори сантиментално. В допълнение „син” не винаги се използва с един и същ смисъл. Понякога се отнася до пречка, която следва да бъде отстранена, както в случая „у-син” (без-съзнателност).

Понякога се използва по начин, който почти го приравнява с Дао. Това се среща най-вече в Дзен-будистки текстове: „изначално съзнание” (бън-син), „Буда-съзнание” (фу-син), „вяра в ума” (син-син). Това явно противоречие намира решението си в принципа, че „съзнанието е не-съзнание”, което ще рече че „син” е истинско, че действа както трябва, когато действа все едно, че го няма.
Превод Крум Ацев,
Алан Уотс, „Пътят на Дзен”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 17.03.2016

.
Центърът на умствената дейност не е в съзнателния мисловен процес, не е в личностното
„Дъ”, като особено „достоинство” „добродетел”, или „сила”

10. „Син” в крайна сметка като че ли означава целокупността на нашата психична дейност, а по-специално сочи центъра на тази дейност, с областта на средата на гърдите, малко по-ниско от сърцето. Японската дума за понятието, отбелязано със същия символ, „кокоро”, се използва с още по-разнообразни стилови нюанси, но е достатъчно да се разбере, че преводът на „син” чрез „ум” или „съзнание” (достатъчно неясни думи) няма предвид изключително интелектуалния или мислещия ум, както и повърхностното съзнание. Същественият момент е, че според даоизма и според Дзен, центърът на умствената дейност не е в съзнателния мисловен процес, не е в личностното.

Когато човек се е научил да оставя ума си на мира, да действа по цялостния и спонтанен начин, който е естествен за него, той започва да проявява особеното „достоинство”, „добродетел”, или „сила”, нарично „дъ”. Това не е добродетел в обичайния днес смисъл на морална висота, а има по-древното значение на резултатност, ефикасност…… Освен това „дъ” е непреходна и спонтанна „добродетел”, която не може да бъде възпитавана или копирана по някакъв умишлен начим. Лао-дзъ казва:

„Висшето дъ не е дъ,
и затова има дъ.
Нисшето дъ не се отклонява от дъ –
и затова не е дъ.
Висшето дъ е не-дейно (у-вей) и безцело.
Нисшето дъ е дейно и целенасочено.” (12)

Дословният превод в случая притежава сила и дълбочина, които се губят в превода при перифраза от рода на: „Висшата добродетел не възприема себе си като добродетел и затова е добродетел. Низшата добродетел не може да мине без добродетелност и затова не е добродетел.”

Когато конфуцианците предписват добродетел, която зависи от изкуственото спазване на правила и предписания, даоистите посочват, че такава добродетел е конвенционална, т. е, условна, а не истинска. Критиката на даоизма към конвенционалната добродетел засяга не само сферата на морала, но и изкуствата, уменията, занаятите. Според Джуан-дзъ:

„Майстор Чуй можеше да чертае окръжности с ръка по-добре, отколкото с помощта на пергел. Пръстите му тъй естествено прилягали към онова, което вършел, че нямало нужда да съсредоточава вниманието си. Така разумът му ставал Едно (т. е, единен) и нищо не можело да засегне неговите способности. ….. Когато разумът не осъзнава положителното и отрицателното, това означава, че сърцето (син) е непритеснено.А, който е започнал без притеснение и никога не е изпитвал притеснение, дори не познава спокойствието на непритеснението.”.

Както майсторът, постигнал „дъ” не се нуждае от изкуствената помощ на пергела, така и художникът, музикантът и готвачът нямат нужда от изкуствено създадени конвенционални конструкции като петте цвята, или петте звука, или петте вкуса…. . Затова Лао-дзъ казва:

„Петте цвята притъпяват зрението.
Петте звука приглушават слуха.
Петте вкусови усещания притъпяват слуха. ….” (12)
Превод Крум Ацев,
Алан Уотс, „Пътят на Дзен”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 18.03.2016

Към началото на страницата Към „съдържание“ публикации чан във facebook
Към карта на сайта