Последователи

петък, 10 ноември 2017 г.

II. Принципи и практика Празно и чудодейно - Алан Уотс


Алан Уотс
„Пътят на Дзен”, превод Крум Ацев (фрагменти от книгата – на страница „Дзен“ във facebook)
(към първа част Историческият план на Дзен )

.
II. Принципи и практика
Празно и чудодейно
1. Дзен – Път на освобождаване от дуалистичния модел на мислене
2. Дзенбудизмът – противоположност на свободния избор според дуалистичното мислене
3. Илюзията, че не можем да бъдем щастливи без „обещаващо” бъдеще.
4. Животът в Дзен започва с изоставянето на илюзията да се преследват цели, които не съществуват
5. Да видим реалността (татхагата) на нашия естествен, невербален свят – няма добро, няма зло; няма късо, няма дълго…….
6. Изчезне ли усещането за субективна изолираност, светът вече не се възприема като нещо неподатливо и необуздано.
7. Сила вълшебна и чудодейна активност – вода да мъкнеш, съчки да събираш.

.
Седнал неподвижно, без да правя нищо
1. Дзъ-жан – спонтанност и искренност, мяо-юн – вълшебна активност
2. Дзенбудисткото изживяване (сатори) е по-скоро завършек, а не предпоставка
3. Какво ви липсва, както сте си сега? Какво искате да добавите към това което сте си сега? (Лин-дзи)
Дза-дзен и коаните
Дзен и изкуството

.

.,.
Празно и чудодейно
Дзен – Път на освобождаване от дуалистичния модел на мислене

Най-добрият път (Дао) е без всякаква трудност,
само не допуска подбиране и избиране.
Стига да няма ненавист и или привързаност,
всичко само както е, се явява.
На косъм е сякаш едното от другото,
а Небе и Земя сякаш този косъм разделя
Ако искаш да бъдеш в това, което е,
не върви по течението, не върви срещу него.
Обратно – попътно щом едно друго се блъскат,
значи съзнанието е болно.

Най-старото (според А. Уотс) дзенско стихотворение

1. Това, което се казва в това стихотворение е, че чувствата не трябва да се приглушават чрез нарочно усилие и да се поддържа блудкаво безразличие. Става дума за проникване отвъд общоприетата илюзия, че приятното и доброто могат да бъдат разделени от болезненото и злото.

Първият принцип в Даоизма е бил, че
Щом някой разпознае красотата като нещо красиво,
вече се появява и грозота.
Щом всеки разпознае добротата като нещо добро,
вече се появява и зло.
Което „е” и което „не е” едно от друго се пораждат;
трудното и лесното едно чрез друго се познават;
дългото и късото едно с друго се сравняват;
високото и ниското едно спрямо друго се съпоставят;
преди и след едно с друго се редуват.

Лао-дзъ „Дао дъ дзин (станца 2)

Когато се прозре, че добро не може без зло, горе без долу, и че превръщането на стремежа към доброто в идеал е като да се избягва лявото, като постоянно се завива в дясно, се осъзнава, че човек просто се върти в кръг.

Това прозрение разрушава най-скъпата илюзия (една логика, която ни се струва проста и убедителна), че всяко нещо може с течение на времето да бъде направено от добро по добро. Защото според тази логика, ако не е така, човешкият живот би бил лишен от всякакъв смисъл и стимул. Като в такъв случай единствената алтернатива на постоянно прогресиращия живот се вижда в елементарното живуркане, апатично и мъртво, тъй безрадостно и безсъдържателно, че направо човек би могъл да се самоубие.

Самата идея за тази „единствена алтернатива” показва колко здраво разумът е обвързан с дуалистичния модел на мислене, колко трудно е да се мисли чрез понятия, различни от „добро” и „зло”, или пък някаква мътна смесица от двете..

Дзен всъщност е освобождение от този модел на мислене, и явно неблаговидната първа стъпка към такова освобождаване е осъзнаването на абсурдността да се подбира, абсурдността на цялото усещане, че животът може да бъде съществено подобрен посредством постоянно избиране на „доброто”.

Най-добрата изходна точка е „добиването на усет” за относителността и осъзнаването, че животът не е ситуация, от която може нещо да се грабне или спечели – сякаш е нещо, към което подхождаш отвън и го ползваш като колбас или буре с бира.

Да успееш винаги, означава да загубиш – в смисъл, че колкото повече човек успява, толкова по-голяма става нуждата преуспяването да продължи. Да ядеш означава да сапазиш глада си неутолен.

Качено на сайта iztoknazapad.com на 25.09.2016

.
Дзенбудизмът – противоположност на свободния избор според дуалистичното мислене

2. Преустановяването на илюзията за преследване на по-добро от доброто, според дуалистичното мислене изглежда като липса на избор. Изглежда абсурдно да избираш, когато нямаш избор. Поради тази причина като че дзен-будизмът стои на позициите на фатализма, в противоположност на свободния избор,

Когато веднъж монах задал въпрос на Му-джо:

„Щом всеки ден се обличаме и ядем, как можем да се освободим от задължението да си обличаме дрехите и да ядем всеки ден?”


той отговорил:

„Ами, обличаме се, ядем.”

„Не разбрах.” казал монахът.

„Ако не си разбрал, облечи се и се нахрани.” бил отговорът.

Друг път когато го попитали как да се спасим от жегата, той напътил ученика към място където не е нито топло, нито студено, Когато той помолил за разяснение, отговорът бил:

„През лятото се потим, през зимата треперим.”

Или както е казано в „Дзенрин кушу”:

„Студено ли е, край пламтящия огън се сбираме;
Горещо ли е – край брега на поток сред бамбука седим.”

Но фаталистки поглед няма. Не става дума просто за подчиняване на неизбежността да се потиш през лятото, да трябва да ядеш, когато си гладен, да спиш, когато си уморен. Подчиняването на съдбата предполага наличието на някой, който се подчинява, някой който, е безпомощна кукла в ръцете на обстоятелствата, а в дзен-будизма подобна фигура отсъства. Двойнствеността на обект-субект, познаващ и познавано, се схваща в такава взаимообвързаност, каквато съществува между всякакви други двойки неща. Ние не се потим поради това, че настанала жега, потенето е жегата. Подобна гледна точка изглежда необичайна, защото сме свикнали да мислим, че първо идва топлото, а после по причинна връзка тялото се изпотява. Изглежда малко стряскащо, ако го обърнем наопаки, все едно да кажеш „сирене и хляб”, вместо „хляб и сирене”.

А в Дзенрин кушу” е казано:

Огънят не чака слънцето да го затопли
Нито пък луната – вятъра , да я разхлади.”

Това стряскащо и привидно нелогично преобръщане на обичайното здравомислие може да бъде донякъде изяснено чрез нерядко използваният в дзен-будизма образ на „луна във водата”. Явлението „луна във водата” се съпоставя с човешките преживявания. Водата е субектът, а луната обектът. Когато няма вода, няма и „луна във водата”, както и когато няма луна. Но когато луната изгрее, водата не чака образът и да се отрази в нея, а когато се появява и най-малката капка вода, луната не чака да хвърли отражението си върху нея. Защото луната няма намерението да се отразява, а водата не отразява образите умишлено. Събитието се дължи колкото на луната, толкова и на водата.
Луната изразява бистротата на водата, а водата – яркостта на луната.

Или както е казано в „Дзенрин-кушу”:

„Дърветата показват тялото на вятъра,
Вълните люлеят духа на луната.”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 27.09.2016

,
Илюзията, че не можем да бъдем щастливи без „обещаващо” бъдеще.

3. Когато си поставим за цел да преследваме доброто всъщност ние преследваме бъдещето, откъдето е илюзията, че ние не можем да бъдем щастливи без „обещаващо бъдеще” за символичния аз. Затова и напредването към доброто се измерва в понятията на удължаване на живота, като се забравя, че нищо не е по-относително от нашето усещане за продължителността на времето.

Едно дзен-будистко стихотворение казва:

Цъфнало грамофонче разтворило цвят
само за час,
не се различава от огромния бор,
който живее хиляда години.

За нас, независимо от възрастта, която сме достигнали, смъртта винаги сякаш идва прекалено рано. Или както казва Доген:

Цветята си отиват, когато най-малко ни се иска
да ги загубим,
бурените никнат, точно когато най-малко ни се иска
да ги видим.

Това е съвършено естествено, съвършено човешко и никакво разтягане и опъване на времето не може да го промени.

Напротив, измерването на ценностите и успеха чрез понятията на времето и постоянното изискване за сигурност относно едно обещаващо бъдеще водят човека до невъзможността да живее свободно както в настоящето, така и в „обещаващото” бъдеще, когато то настъпи.

Защото никога няма друго, освен настоящето, и ако не можеш да живееш в него, значи не би могъл да живееш където и да било. В „Шобогендзо“ се казва:

Когато рибата плува, тя плува напред и напред, и водата няма край. Когато птицата лети, тя лети напред и напред, и небето няма край. От най-древни времена не се е случвало, риба да изплува извън водата и птица да излети отвъд небето. При това, когато на рибата и трябва малко вода, тя използва само малко вода, а когато и трябва много, използва много.. Така главите и на рибата и на птицата винаги са в крайния предел (на обкръжаващото ги пространство). Ако една птица излети някога отвъд този предел, тя умира; и същото е с рибата. Рибата създава живота си от водата, птицата от небето. Но този живот го създават птицата и рибата. Едновременно с това птицата и рибата са сътворени от живота. Така има риба, птица и живот, всички тези три се създават взаимно.

Но ако има птица, която би пожелала първо да изследва пределите на небето, или пък риба,, която иска първо да изследва докъде се простира водата – и едва след това да се опитат да летят или да плуват – те никога не биха успели да се оправят, намирайки собствения си път из водата и небето.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 28.09.2016

.
Животът в Дзен започва с изоставянето на илюзията да се преследват цели, които не съществуват

4. Животът в Дзен започва с изоставянето на илюзията да се преследват цели, които всъщност не съществуват – добро без зло, угаждане на лична същност,която не е нещо повече от идея, както и онова утре, което все не идва. Защото всички тези неща са измамни символи, които претендират за реалност, а да бъдат преследвани подобни цели е като да се устремиш право към стена, върху която някой художник, следвайки общоприетите норми за перспектива е нарисувал врата.

Накратко Дзен започва оттам, откъдето вече няма какво да се търси, няма какво да се добива. Дзен най-определено не бива да се смята за система за самоусъвършенстване или пък начин да станеш буда. По думите на Лин-дзи:

„Ако човек търси Буда – загубва го.”

Защото всички идеи за самоусъвършенстване и ставане или добиване на нещо в бъдещето са свързани единствено с нашия абстрактен образ за самите себе си. Да ги следваме означава да приписваме дори още по-голяма реалност на този образ. От друга страна, собствената ни истинска и неоформена в понятия личност вече е самият буда и не се нуждае от някакво усъвършенстване. С течение на времето тя може да порасне, но никой не обвинява яйцето, че е станало пиле; още по малко упрекваме прасето, че вратът му е по-къс от шията на жирафа. В „Дзенрин кушу” е казано:

В пролетната гледка няма високо и ниско
Някои цветя сами израстват дълги, други – къси.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 28.09.2016

.
Да видим реалността (татхагата) на нашия естествен, невербален свят – няма добро, няма зло; няма късо, няма дълго……..

5.Трудността в Дзен е преместването на вниманието от абстрактното към конкретното, от символичната собствена личност към собствената истинска природа. Докато само говорим за това, докато преобръщаме идеи за „символа” и „реалността” в съзнанието си или продължаваме да си повтаряме „Аз не съм идеята за себе си”, това все още е чиста абстракция. Дзен е създал метода (упая) на „прякото посочване” за излизане от този порочен кръг, за да се изправи реалното пряко пред погледа ни. Когато четем някоя трудна книга изобщо не ни помага мисълта „Аз трябва да се концентрирам’, защото тогава човек си мисли за концентрацията вместо за онова, което книгата има да ни каже. По същия начин, когато се практикува Дзен, изобщо не помага мисленето за Дзен. Да останеш впримчен от думите и идеите за Дзен, както казват старите учители е да „вониш” на Дзен.

Затова учителите говорят колкото се може по-малко за Дзен, а хвърлят конкретната му реалност право върху нас. Тази реалност е „такъвостта” (татхагата) на нашия естествен, невербален свят. Ако я видим точно кактo е, няма добро, няма зло, няма нищо дълго, няма нищо късо, нищо субективно и нищо обективно. Няма и символична личност, която трябва да бъде забравена, и никаква нужда от припомняме на някаква идея за конкретна реалност.

Един монах попитал Джао-джоу: „За какво дойде тук Първият патриарх от Запад?”.

Джао-джоу отговорил: „Кипарисът в двора!”

„Не се ли опитвате да ми го демонстрирате чрез обективната реалност” – запитал монахът.

„Няма такова нещо” – казал учителят.

„Тогава за какво дойде тук от Запад Първият патриарх?”.

„Кипарисът в двора!”

Обърнете внимание как Джао-джоу изкарва като с камшик идеята за концептуален отговор от съзнанието на монаха. Когато запитали Тун-шан: „Какво е Буда?”, той отвърнал: „Три мерки лен!” Коментарът на Юан-у по това е:

„Различни учители са давали различни отговори на въпроса: „Какво е Буда?”. Но никой от тях не може да се мери с „трите мерки лен” на Тун-шан. Заради пълната ирационалност на този отговор, който пресича пътя на всякакви спекулации“
Качено на сайта iztoknazapad.com на 29.09.2016

.
Изчезне ли усещането за субективна изолираност, светът вече не се възприема като нещо неподатливо и необуздано.

6. Светът на таковостта е пуст и празен, защото измъква съзнанието от хватката на мисълта, карайки бъбрежа на дефинициите да секне, тъй че да не остава какво повече да се казва. И все пак е явно, че не сме изправени пред буквално нищо. Истина е, че когато се опитваме да се заловим за нещо от нашия свят, ръцете ни остават празни. Освен това, когато се опитаме да постигнем някаква сигурност поне по отношение на себе си, познаващите, улавящите нещата субекти, ние изчезваме. Не можем да открием друго Аз, освен самото съзнание, освен самите онези изживявания, които изчезналото сега съзнание се опитва да улови. Точно когато сме смятали, че можем да плеснем мухата с мухобойката, мухата излита и каца върху нея. В понятийната система на непосредственото възприятие, когато търсим неща, откриваме само съзнание, а когато търсим съзнанието, откриваме единствено неща.

За един момент сме като парализирани, сякаш нямаме основа за действие, никаква почва под краката си, откъдето да можем да отскочим. Но то всъщност винаги си е било така и в следващия момент откриваме, че сме толкова свободни да действаме, говорим и размишляваме, колкото сме били винаги, но при все това, я един вълшебен нов свят, от който са изчезнали „личното Аз”, „другите”, „съзнанието” и „нещата” По думите на Дъ-шан:

Само когато в съзнанието ти няма неща, и съзнанието ти не е в нещата, ти си свободен и духовен, празен и чудесен.

Чудото може да бъде описано само като особен вид усещане за освободеност, която възниква щом светът престава да бъде възприеман като вид пречка, изпречила се или надвиснала над тебе. Това не е свобода в грубия смисъл да се ‘изхлузиш от хомота” и да започнеш да задоволяваш всичките си капризи. Това е откриването на свободата в най-обичайните действия, тъй като, изчезне ли усещането за субективна изолираност, светът вече не се възприема като нещо неподатливо и необуздано.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 30.09.2016

.
Сила вълшебна и чудодейна активност – вода да мъкнеш, съчки да събираш.

7. Веднъж Юн-мън казал: „Нашата школа те оставя да се движиш накъдето тои се ще. Тя вдновременно убива и съживява.”

Един монах го попитал: „Как убива?”

Наставникът отвърнал: „Зимата отминава и настъпва пролет.”

„А какво става, когато зимата си отиде и настъпва пролет?“ попитал монахът.

Наставникът казал: „С тояга на рамо скиташ насам и натам, на изток и на запад на север и на юг, и удряш по старите пънове както ти дойде.”

Преминаването на сезоните един в друг не се изстрадва пасивно, а се „случва” така свободно, така както човек броди из полята, удряйки с тояга по старите пънове. В понятията на християнството това може да се изрази като добиване на усещане за всемогъщество, затова, че сам си станал Бог и управляваш всичко, което се случва. И все пак трябва да се помни, че в традициите на даоизма и будизма няма идея за Бог, който умишлено и съзнателно управлява вселената. Лао-дзъ казва за Дао:

„Не предявява претенции върху своите постижения.
Обича и храни всички неща,
но не им е господар.“ (34)

„Без да прави нищо (у-вей)
Дао не оставя нищо ненаправено.“ (37)

Ако използваме образите от едно тибетско стихотворение: всяко действие, всяко явление идва само от Пустотата,

„Както от повърхността на чисто езеро,
изведнъж изкача риба.”

Като видиш, че това е точно толкова реално по отношение на съзнателната обичайна дейност, колкото за удивителното и неочакваното, можеш да се съгласиш с дзен-стихотворението на Пан-юн:

„Сила вълшебна и чудодейна активност –
вода да мъкнеш, съчки да събираш.”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 01.10.2016

,
Седнал неподвижно, без да правя нищо
Дзъ-жан – спонтанност и искренност, мяо-юн – вълшебна активност

„Седнал неподвижно, без да правя нищо,
сам-сама тревата никне, идва пролетта.”

Дзенрин кушу

1. Безпогрешно разпознаваемият тон на искреността, който бележи това, което протича без умисъл и предварителна подготовка е дзъ-жан (спонтанност и искреност). И в живота и в изкуството в страните от Далечния Изток дзъ-жан се цени най-високо.

Когато човек мисли или действа с раздвоено съзнание, – едната страна наблюдава отстрани, за да се намеси в действията на другата, да я контролира, да я заклейми или да ѝ се възхити – той звучи като пропукана камбана.

Но в съзнанието, или по-скотро в истинната природа на човека пукнатини не може да има. Това съзнание или тази истинна природа според друго стихотворение от Дзенрин-кушу е:

„Като сабя, която посича, но себе си не може да посече,
като око, което съзира, но себе си не може да съзре.”

Илюзията за пукнатината идва поради усилието съзнанието да бъде хем самото себе си, хем идеята за себе си, от фаталното объркване на факта със символа. За да се сложи край на тази илюзия, съзнанието трябва да престане да въздейства върху себе си, върху собствения си поток от преживявания, като изхожда от гледната точка на идеята за себе си, която ние наричаме его.

Мяо-юн – вълшебната активност – е тоя, което в даоизма се подразбира под понятието „дъ” – добродетел. „Магичността” или „вълшебността” на спонтанното действие е в това, че то е напълно човешко, без какъвто и да е знак на предумишленост:

„Човек с висша добродетел (дъ) не се стреми да върши добри дела, защото е добродетелен; човек с нисша добродетел (дъ) постоянно го влече да върши добри дела, защото той не е добродетелен; човек с висша добродетел (дъ) е бездеен и осъществява недеяние; човек с нисша добродетел (дъ) е деятелен и неговите действия са преднамерени.” (38 Дао дъ дзин)

Това нейно качество е с особена потайност (друго значение на „мяо” и изключително трудно за изразяване с думи.Това донякъде може да се намекне с примери:

Един монах бил много натъжен от смъртта на свой близък. Когато един от послушниците го укорил, че плаче (проявява чувства), което е неподходящо за монах – да проявява лична привързаност – той отговорил:

- Не бъди глупав! Плача, защото ми се плаче!

Такава противоречива „естественост” изглежда изключително загадъчна, но ключът към нея може би се намира във фразата на Юн-мън:

„Когато вървиш, просто върви, когато седиш, просто седи. Преди всичко, не се запъвай!

Друга дзенска история разказва за Йен-тоу, който изкрещял с цяло гърло, когато го убивал разбойник. За дзенбудизма тази проява на чувства се смята за достойна за възхищение, именно заради спонтаната проява на човешки чувства. Затова и Йен-тоу изкрещял така, че се чуло на километри.

Съвсем друго е планираната естественост и осъзнатата искреност. Да се опитваш да си естествен е превземка. Да се опитваш да не бъдеш естествен – също е превземка.

В Дзенрин кушу е казано:

„Не можеш да го постигнеш чрез размишление,
не можеш да го постигнеш чрез не-размишление.“

Защото същностната характеристика на естествеността е искреността на нераздвоеното съзнание, което не се колебае между алтернативите.

Невъзможността да се улови съзнанието, чрез съзнанието, когато бъде осъзната, е самото не-действие (у-вей), „да седиш спокойно, без да правиш нищо”, при което „пролетта идва и тревата пониква сама”.

Няма никаква необходимост съзнанието да се опитва да се отпусне или да се опитва да не се опитва. Това внася само допълнителна изкуственост. Но, доколкото става дума за психологическа стратегия, няма нужда да се избягват и изкуственостите. В учението на Банкей (1623-1693) съзнанието, което не може да улови себе си се нарича „Нероденото” (фушо) – съзнание, което не възниква и не се явява в пределите на символното познание.

Един мирянин запитал: „Ценя високо вашето наставление за Нероденото, но по силата на навика повторни мисли (ниен) продължават да възникват в съзнанието и ми пречат да влезна в пълно съзвучие с Нероденото. Как да повярвам напълно?”

Банкей казал: „Ако правиш опит да спреш повторните мисли, когато се появяват, то съзнанието, което ги възпира, и съзнанието, което бива възпирано, стават две отделни неща и няма възможност да се постигне покой на съзнанието Затова най-доброто за теб е просто да вярваш, че поначало няма възможност за контрол чрез повторни мисли. Поради кармична привързаност, поради видяното и чутото, тези мисли временно възникват и изчезват, но са без реална същност.”

(Банкей – „Дайхо шоген кокуши хого”)

А според учението на Хуан-бо:

„Ако се твърди, че има нещо, което трябва да бъде схванато или добито от съзнанието, и при това, то да бъде търсено, това означава да не се разбира, че съзнанието и обектът на неговото търсене са едно. Съзнанието не може да бъде използвано за търсене на нещо вътре в съзнанието, защото дори след изтичането на милион космични ери не ще настъпи ден на успех.”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 03.10.2016

.
Дзенбудисткото изживяване (сатори) е по-скоро завършек, а не предпоставка

2. От будистка гледна точка реалността няма смисъл сама по себе си, тъй като тя не е знак, сочещ нещо извън нея. Да се стигне до реалността – до „такъвостта” – е да се отиде отвъд карама, отвъд последователноо действие и да се встъпи в живот, който е напълно безцелев. Но и за даоизма и за дзен това е същинският живот на вселената, който е пълноценен и завършен във всеки един момент и не се нуждав от самоутвърждаване чрез сочене на нещо отвън.

Според едно стихотворение на „Дзенрин кушу”:

Ако не вярваш, просто погледни Септември,
погледни октомври –
жълтите листа падат ли, падат, изпълвайки
и планината и реката.

Дзенбудисткото изживяване (сатори) е по-скоро завършек, а не предпоставка. То никога не се използва като първа стъпка от поредица от метафизични размишления, тъй като по-скоро заключенията водят до него, отколкото да следват от него. Подобно на Блаженното видение в християнството, то е нещо, което повече от което няма по-което” – истинската крайна цел на човека – не нещо, което да бъде използвано за друга крайна цел. Философите не признават лесно, че има точка, където мисленето – като варенето на яйце – трябва да спре.

Опитът да се формулира това дзенбудистко преживяване като пропозиция „Всичко е Дао” – и след тази пропозиция да се анализира и да се направят изводи от нея, означава да се пропусне изцяло неговата същност. Да се каже „Всичко е Дао” почти улавя идеята, но в момента на улавянето ѝ думите се разтрошават в безсмислица. Защото тук сме на предела, където думите се сриват върху факта, че те винаги предполагат смисъл отвъд тях – а отвъд няма смисъл.

Дзен не прави грешка да използва изживяването „всички неща са една и съща „Такъвост” като предпоставка за етика на вселенско братство. Напротив Юн-мън казва:

Ако си истински човек, във всеки случай би трябвало да можеш да откраднеш вола на змеделеца или да грабнеш храната от ръцете на гладуващ човек.

Това означава единствено, че Дзен е отвъд етическата позиция, която би трябвало да почива не върху самата действителност, а върху взаиморазбирателството между човешките същества. Когато се опитаме да я универсализираме или абсолютизираме, етическата позиция прави съществуванието невъзможно, тъй като не можем да живеем и ден, без да отнемаме живота на друго същество.

Ако подхождаме към Дзен като явление със същата роля като религията на Запад, естествено бихме желали да намерим някаква логическа връзка между основното преживяване в него и подобряването на взаимотношенията между хората. Но това е като впрядане на каруцата преди коня.Става дума по-скоро за това, че подобно преживяване или начин на живот е всъщност на целта на подобрените човешки взаимоотношения. В културата на Далечния Изток проблемите на човешките взаимоотношения спадат по-скоро към сферата на конфуцианството, отколкото на дзен-будизма, но от времето на династията Сун (959-1278) насам Дзен последователно покровителства конфуцианството и е основният източник за внасянето на неговите принципи в Япония, тъй като вижда значимостта на създаването на такава културна матрица, в която може да процъфтява, без да влиза в конфликт с обществения ред конфуцианската етика е определено човечна и относителна, не божествена и абсолютна.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 05.10.2016

,
Какво ви липсва, както сте си сега? Какво искате да добавите към това което сте си сега? (Лин-дзи)

Когато трябва да се облечеш, облечи си дрехите. Когато трябва да вървиш, върви. Когато трябва да седиш , седи. Не храни в съзнанието си никаква мисъл за търсене състоянието на Буда… Вие говорите, че сте постигнали пълна дисциплина на шестте си сетива и над всички свои действия, но според мен всичко това е само произвеждане на карма. Да търсиш Буда (природата) и да търсиш Дхарма, означава направо да произвеждаш карма, която води в пъкъла. Ако търсиш (как да се превърнеш в) бодхисатва, или изучавате сутрите и коментарите, пак произвеждате карма. Будите и патриарсите са хора без подобни изкуствени амбиции… Навсякъде се казва, че има Дао, което трябва да се възпитава и Дхарма, която трябва да се постигне. Каква Дхарма трябва да се постига според вас и какво Дао да се следва? Какво ви липсва, както сте си сега? Какво искате да добавите към това което сте си сега?

Лин-дзи

Както е казано в едно стихотворение от „Дзенрин кушу”:

Няма нищо по-добро от това, да си носиш дрехите
и да си ядеш храната.
Извън това няма нито буди, нито патриарси.

Това е качеството на у-шъ, на естествеността без всякакви способи или средства за постигане на естественост, като мисли за Дзен или за Дао, или за Буда. Човек не изключва подобни мисли; те просто отпадат, когато се види, че са излишни. „Той не се мотае там където има Буда, а където няма Буда – там веднага се оказва.”

Защото както се казва в едно друго стихотворение на „Дзенрин-кушу”:

Да осъзнаваш изначалното съзнание,
изначалната природа –
именно това е голямата болест на Дзен.

3. Така, както „рибата плува във водата, но не мисли за нея, както птицата лети с вятъра, но не знае за вятъра”, така и истинският живот според Дзен няма нужда от „вдигане на вълни, когато не духа вятър”, вмъкване на религии или духовност, като нещо извън или над самия живот. Затова и мъдрецът Фа-юн престанал да поучава цветя от птиците, след като се срещнал с четвъртия патриарх, понеже святостта му вече „не стърчала като ударен палец”. За такъв човек в „Дзенрин кушу” е казано:

Влизайки в гората, той не раздвижва тревите;
влизайки във водата той не вдига вълни.

Никой не го забелязва, защото той не се забелязва.

Често казват, че да се впиеш в себе си е като да имаш трънче в кожата и че будизмът е друго трънче, с което се изважда първото. Когато то се извади и двете трънчета се хвърлят. Но в момента когато будизмът, философията или религията се превърнат в още един начин за впиване в самия себе си, за търсене на духовна сигурност, двете трънчета стават едно. Затова в Дзен няма нито личност, нито Буда, нищо, в което да се впиеш, никаква добрина, която да се постига, никакво зло, което да се избягва, никакви мисли, които да бъдат заличавани, никакво тяло, което да погива, и никаква душа, която да бъде спасявана. С един замах цялото това построение от абстракции бива разбито на парчета. Както се казва в „Дзенрин кушу”:

За да спасиш живота, той трябва да бъде унищожен.
Унищожиш ли го изцяло, за първи път
ще пребиваваш в мир.

Когато управителят на Лан запитал Яо-шан „Какво е Дао?”, учителят посочил нагоре към небето и надолу към една кана с вода до себе си. Попитан за разяснение, отвърнал: „Облак в небето и вода в каната.”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 08.10.2016

.



Към началото на страницата

Няма коментари:

Публикуване на коментар